Веригата

ПОСЛЕСЛОВ И БЛАГОДАРНОСТИ

Първата чернова на "Веригата" написах в Мексико Сити през 2012, след като научих за мексиканската практика за замяна на заложниците, при която роднина на първоначалния заложник предлага да го, замени, ако той е по-слаб и уязвим. Свързах тази идея с нещо, случило се в детството ми в Ирландия през 70-те. Това беше епохата на отровните верижни писма, а в тази част на Ирландия, където живеех аз, суеверията бяха такава сила, че ние, децата, напълно повярвахме в силата на магията от писмата. Един ден учителката ми в пети клас каза на целия клас да донесем някое от тези писма, които толкова ни разстройваха, и аз занесох писмото, което ме беше притеснило. Тя го скъса заедно с останалите, които децата бяха донесли, без да я е грижа за заплахите за лош късмет, катастрофи и трагедии, отправени от авторите на писмата. Разкъса веригата. Случката ме впечатли дълбоко и никога не я забравих. През следващите трийсет години редовно питах майка си как е госпожа Карлайл и винаги изпитвах облекчение, щом тя ми кажеше, че старата ми учителка продължава да върви по пътя на живота сравнително невредима.

През 2012 написах "Веригата" като разказ, но си помислих, че има заложби на роман, затова я оставих недовършена в едно чекмедже за пет години. През 2017 най-сетне се сдобих с щатен литературен агент, Шейн Салерно, основателя на "Стори Фактъри" — благотворителен център за маргинализирани млади писатели. Тогава пишех серията детективски романи за Шон Дъфи, в които действието се развиваше в Белфаст от времето на младините ми, и макар че тези книги получаваха хвалебствени рецензии и спечелиха няколко награди, не бяха толкова популярни, колкото ми се искаше. Всъщност по онова време бях без пукната пара, заработвах с каране на "Юбер" и обмислях съвсем да зарежда писането. Тогава ми се обади Шейн и попита дали случайно нямам идея за американска книга, а аз му казах за разказа си "Веригата". Чух как нещо пада и се чупи на пода в кухнята му, след което той ми нареди веднага да зарязвам каквото правя и да започвам да пиша "Веригата" като роман, което и направих.

Всички книги са плод на работата на повече от един човек, затова искам да благодаря на съпругата си Лиа Гарет и на Дон Уинслоу, на Стийв Хамилтън, Стийв Кавана, Джон Макфътридж и Шейн Салерно за това, че прочетоха ранните чернови на "Веригата" и ми задаваха интелигентни въпроси.

Блестящите ми редактори в "Литъл, Браун и Ко." Джош Кендъл и Ана Гудлет се задълбочиха в ръкописа с проницателния поглед на съдебни медици. Успяха да ме спасят от няколко логични непоследователности и не спираха да ме насърчават да преценявам дали дадена идея, или концепция, е достатъчно стегната и убедителна, или се нуждае от още работа. Трейси Роу и Памела Маршъл проведоха толкова щателна проверка на фактите, че на няколко пъти ми се прииска да умра, и ме вкараха в релсите на добрия стил, откъдето не ме пуснаха до края. Редактирането е болезнен процес, но редакторите, които ти вгорчават живота, в края на краищата неизменно ти правят услуга с това.

Искам да благодаря на персонала на обществената библиотека в Нюбърипорт, където проведох повечето си проучвания за "Веригата", както и на хората, работещи в клона "Джордж Брус" на Нюйоркската обществена библиотека в Харлем, които ми осигуриха тихо кътче за писане.

По щастливо стечение на обстоятелствата или бяла магия последните глави на книгата написах в Прага, в стария кабинет на Франц Кафка на "На Поричи" 7, по време на командировка от едно списание, което ми беше поръчало статия за творческата криза при писателите.

В края на послеслова искам да благодаря на дъщерите си Аруин и Софи за тяхното малко неохотно съдействие в навигацията на света и езика на тийнейджърите, и на Дон Уинслоу, Даниъл Удрел, Иън Ранкин, Вал Макдърмид и Даяна Габалдон, които винаги са ме насърчавали и които ми казваха да се държа и да продължавам, когато се чудех дали наистина ме бива за писател.