Вероника решава да умре

След като електрическият ток достигна до него, Едуард усети онова, което бе изпитвал и преди: зрението му постепенно се замъгляваше, сякаш някой спускаше пред него завеса — и накрая всичко изчезваше. Не чувстваше никаква болка, но вече бе присъствал на електрошокова терапия, правена на други луди, и знаеше каква ужасна картина представляват.

Едуард бе възвърнал вътрешното си спокойствие. И ако преди няколко минути бе открил някакво ново чувство в сърцето си, ако бе започнал да разбира, че любовта не е само онова, което неговите родители му даваха, то електрошокът — или електроконвулсивната терапия (ЕКТ), както предпочитаха да я наричат специалистите — със сигурност щеше да го върне към нормалното му състояние.

Най-важният ефект от ЕКТ бе забравянето на скорошни събития. Едуард не биваше да храни невъзможни надежди. Не биваше да се стреми към бъдеще, което не съществува; трябваше да насочи мислите си към миналото, в противен случай щеше да поиска да се върне към живота.

Един час по-късно Зедка влезе в стаята, която беше почти празна, с изключение на едно легло. Там лежеше някакъв младеж, а на стола до него бе седнало момиче.

Когато се приближи, видя, че момичето пак е повръщало, а главата му виси, клюмнала надясно.

Зедка понечи да се върне, за да извика помощ, но Вероника вдигна глава.

— Нищо ми няма. Пак получих пристъп, но вече ми мина.

Зедка я заведе до тоалетната, като нежно я прикрепяше.

— Тази тоалетна е за мъже — каза момичето.

— Тук няма никой, не се притеснявай.

Съблече изцапания й пуловер, изпра го и го простря на радиатора. След това свали собствената си вълнена блуза и облече с нея Вероника.

— Подарявам ти я. Дойдох да се сбогувам.

Момичето изглеждаше далечно, сякаш вече нищо не го интересуваше. Зедка го заведе обратно до стола, на който бе седяло.

— След малко Едуард ще се събуди. Може би ще му е трудно да си спомни какво се е случило, но бързо ще си възвърне паметта. Не се плаши, ако през първите няколко мига не те познае.

— Няма — отвърна Вероника. — Защото и аз самата не мога да се позная.

Зедка взе стол и седна до нея. След като бе прекарала толкова време във „Вилет“, можеше да постои още няколко минути при това момиче.

— Спомняш ли си първата ни среща? Тогава ти разказах една приказка, за да се опитам да ти обясня, че светът е такъв, какъвто ние го виждаме. Всички смятали царя за луд, защото искал да наложи заповед, която вече не съществувала в умовете на поданиците му. Има обаче неща в живота, които винаги са едни и същи, независимо от какъв ъгъл ги гледаме — те важат за всички. Като любовта например.

Зедка забеляза, че очите на Вероника се промениха. Реши да продължи.

— Бих казала, че ако на някого му остава да живее още съвсем малко и той реши да прекара това време до едно легло и да гледа как мъжът в него спи, то сигурно става дума за някаква любов. Бих казала още нещо: ако през това време въпросната личност е получила сърдечен пристъп, но никого не е извикала само за да остане до мъжа, то тази любов може да стане много силна.

— Може да е и отчаяние — каза Вероника. — Опит да си докажа, че в крайна сметка няма причина да продължавам да се боря под слънцето. Не е възможно да съм влюбена в мъж, който живее в някакъв друг свят.

— Всеки от нас живее в свой собствен свят. Но ако погледнеш звездното небе, ще видиш, че всички тези различни светове се съчетават, образувайки съзвездия, слънчеви системи, галактики…

Вероника стана, надвеси се над Едуард и нежно го погали по главата. Беше доволна, че има с кого да разговаря.

— Преди много години, когато бях дете и майка ме караше да свиря на пиано, си казвах, че ще мога да свиря хубаво само когато съм влюбена. Снощи за пръв път в живота си почувствах, че нотите сами излизат изпод пръстите ми, сякаш изобщо не бях в състояние да контролирам това, което вършех. Някаква сила ме водеше, съчиняваше мелодии и акорди, каквито никога не съм предполагала, че мога да изсвиря. Отдадох се на пианото, защото преди това се бях отдала на един мъж, без той да е докоснал и косъм от главата ми. Снощи сякаш не бях аз, нито когато се отдадох на секса, нито когато свирих на пиано. Въпреки това мисля, че все пак съм била аз.

Вероника поклати глава.

— Всичко това, което казвам, е безсмислено.

Зедка си спомни за срещите в пространството, които бе осъществила с всички онези същества, които се носеха в различните измерения. Пожела да разкаже на Вероника за тях, но се побоя да не я обърка още повече.

— Преди да повториш, че ще умреш, искам да ти кажа нещо: има хора, които цял живот се стремят към оня миг, който ти снощи си изживяла, но не успяват да го достигнат. Ето защо, ако ти наистина умреш сега, то нека сърцето ти бъде изпълнено с любов.

Зедка стана.

— Нямаш какво да губиш. Повечето хора не смеят да обичат само заради това, че много неща от миналото и от бъдещето им ще бъдат изложени на риск. В твоя случай съществува само настоящето.

Приближи се до Вероника и я целуна.

— Ако постоя тук още малко, няма да ми се тръгва. Излекувана съм от депресията си, но открих тук, във „Вилет“, други разновидности на лудостта. Искам да ги отнеса със себе си и да започна да гледам на живота с моите собствени очи. Когато постъпих тук, бях една депресирана жена. Днес съм една луда жена и много се гордея с това. Вън оттук ще се държа съвсем като другите. Ще пазарувам в супермаркета, ще разговарям за банални неща с приятелките си, ще си губя доста време в гледане на телевизия. Но ще знам, че душата ми е свободна, че мога да мечтая и да общувам с други светове, за чието съществуване дори не съм и подозирала, преди да постъпя в санаториума. Ще си позволявам да върша глупости само за да карам хората да казват: „Била е във «Вилет»!“ Но ще знам, че в душата ми не е пусто, защото животът ми има смисъл. Ще мога да гледам залеза и да вярвам, че Бог е зад него. А когато някой започне много да ми досажда, ще кажа нещо невъзпитано и няма да ме е грижа какво ще си помислят, защото, така или иначе, всички ще казват: „Била е във «Вилет»!“ На улицата ще гледам мъжете право в очите, без да се срамувам, че са ме пожелали. Но веднага след това ще вляза в някой скъп магазин с вносни стоки и ще купя от най-скъпите вина, които бих могла да си позволя, и ще се почерпим със съпруга ми, защото много го обичам и искам да се веселим заедно. Той ще ми каже, смеейки се: „Но ти си луда!“ А аз ще отговоря: „Разбира се, нали съм била във «Вилет»! Лудостта ме накара да се почувствам свободна. А сега, скъпи мой, ще трябва да си вземаш отпуск всяка година и да ме водиш из най-опасните планини, защото искам да усетя риска, че живея“ Хората ще кажат: Тя излезе от „Вилет“ и е на път да побърка мъжа си! Той ще разбере, че хората имат право, и ще е благодарен на Господ, защото бракът ни едва сега започва и ние сме луди — както са луди онези, които са измислили любовта.

Зедка стана, тананикайки някаква мелодия, която Вероника никога не беше чувала.

Д-р Игор бе имал изтощителен ден, но се чувстваше удовлетворен. Опитваше се да се държи флегматично и с безразличие като истински учен, но едва сдържа- ше радостта си: тестовете за лечение на отравянето с витриол даваха изненадващи резултати!

— Днес нямате час при мен — каза той на Мари, която бе влязла, без да почука.

— Няма да се бавя. Всъщност бих желала само да чуя мнението ви.

„Днес всички искат мнението ми“, помисли си д-р Игор, като се сети за момичето и въпроса, който му бе задало за секса.

— Едуард току-що бе подложен на електрошок.

— Електроконвупсивна терапия. Използвайте, ако обичате, конкретното название, иначе излиза, че сме банда варвари. — Д-р Игор успя да прикрие учудването си, но после щеше да проучи кой бе взел решението. — А ако наистина искате мнението ми по този въпрос, трябва да уточня, че ЕКТ в днешно време не се прилага така, както са я прилагали по-рано.

— Но е опасна.

— Била е много опасна; не са знаели точния волтаж, нито най-доброто място за поставяне на електродите и много хора са умрели поради мозъчен оток по време на лечението. Нещата обаче са се променили: в днешно време ЕКТ продължава да се прилага, но с много по-голяма техническа прецизност и има това предимство, че предизвиква бърза амнезия и позволява да се избегне химическото отравяне на организма поради продължителната употреба на лекарства. Прочетете, моля ви, няколко списания за психиатрия и не смесвайте ЕКТ с електрическия шок, използван от южноамериканските мъчители. Това е. Казах ви мнението си. А сега имам работа.

Мари не помръдна.

— Всъщност не съм дошла да ви питам за това. Искам да знам дали мога да изляза от „Вилет“.

— Вие излизате, когато поискате, и се връщате, защото така желаете и защото мъжът ви все още има пари, за да ви издържа на такова скъпо място като това тук. Сигурно ще ме попитате: излекувана ли съм? А аз вместо отговор ще ви задам друг въпрос: излекувана от какво? Вие ще кажете: излекувана от страха, от паническия синдром. А аз ще ви отговоря: Мари, вие вече от три години не страдате от този синдром.

— Значи съм излекувана.

— Разбира се, че не. Не тази е болестта ви. В докторската дисертация, която пиша, за да бъде представена пред Словенската академия на науките (д-р Игор не искаше да се впуска в подробности за витриола), се опитвам да изследвам така нареченото „нормално“ човешко поведение. Много лекари преди мен вече са правили подобно изследване и са стигнали до извода, че нормалността не е нищо друго освен въпрос на консенсус, тоест, ако много хора смятат нещо за правилно, това нещо в един момент става правилно. Има неща, които се ръководят от здравия човешки разум: логично е копчетата на ризата да са отпред, защото би било много трудно да се закопчават, ако са отстрани, и невъзможно да бъдат закопчавани, ако са на гърба. Други неща обаче се налагат постепенно, защото все повече хора започват да вярват, че те трябва да бъдат такива. Ще ви дам два примера: запитвали ли сте се защо буквите върху клавишите на една пишеща машина са поставени точно в този ред?

— Никога не съм се замисляла.

— Нека да наречем този вид клавиатура 0\УЕКТУ, понеже така са подредени буквите от първия ред. Запитах се каква е причината за това подреждане и намерих отговора: първата пишеща машина е била изобретена от Кристофър Шолс през 1873 година, за да бъде подобрен краснописът. Възникнал обаче проблем: когато човек пишел много бързо, буквите се удряли една в друга и блокирали машината. Тогава Шолс измислил клавиатурата 0\УЕКТУ, която принуждавала машинописците да работят по-бавно.

— Не може да бъде!

— Но е вярно. Случило се така, че компанията „Ремингтън“ — която навремето произвеждала шевни машини — е използвала именно клавиатурата С^УЕКТУ за първите си пишещи машини. Това означавало, че повече хора били длъжни да научат тая система, и все повече компании започнали да произвеждат такъв тип клавиатура, докато накрая тя се превърнала в единствен образец. Повтарям: клавиатурата на пишещите машини и компютрите е проектирана така, че да се пише по-бавно, а не по-бързо, разбрахте ли? Опитайте се да промените местата на буквите и не ще успеете да намерите нито един купувач на вашия продукт.

Когато за пръв път видя клавиатура, Мари се запита защо буквите не са подредени по азбучен ред. Никога обаче не повтори въпроса си — мислеше, че това е най-доброто подреждане, което позволява да се печата по-бързо.

— Били ли сте във Флоренция? — попита д-р Игор.

— Не.

— Трябва да отидете, не е много далеч. Там се намира вторият ми пример. На катедралата във Флоренция има много красив часовник, проектиран от Паоло Учело през 1443 година. За този часовник е характерна една любопитна подробност: въпреки че отчита часовете като всички часовници, стрелките му се движат в посока, обратна на тази, с която сме свикнали.

— Но какво общо има това с моята болест?

— Ще стигна и до нея. Създавайки този часовник, Паоло Учело не се е опитвал да оригиналничи: всъщност по онова време е имало и други такива часовници, както и часовници, чиито стрелки са се движели във възприетата днес посока. Поради някаква неизвестна причина, може би защото стрелките на часовника на самия херцог са се движели в смятаната от нас за „правилна“ посока, тя се наложила като единствена и часовникът на Учело се превърнал в екстравагантност, в безсмислица.

Д-р Игор направи пауза. Знаеше, че Мари следи мисълта му.

— И тъй, да видим и вашата болест: всяко човешко същество е единствено със своите качества, инстинкти, форми на удоволствие, търсене на приключения… Но обществото налага един колективен начин на действие и хората не се питат защо трябва да се държат по този начин, а просто го приемат. Така както машинописците са приели факта, че С^УЕКТУ е възможно най-добрата клавиатура. Вие срещали ли сте през живота си човек, който да пита защо стрелките на часовника се движат именно в тази посока, а не в обратната?

— Не.

— Ако някой зададе този въпрос, сигурно ще му отговорят: „Ти си луд!“ А ако все пак много настоява, ще се опитат да му изтъкнат някаква причина, но бързо ще сменят темата, защото няма друга причина освен тази, която споменах. И тъй, връщам се на вашия въпрос. Повторете го!

— Излекувана ли съм?

— Не. Вие сте човек, който е различен от другите, а иска да е същият като тях. Това според мен трябва да бъде смятано за сериозна болест.

— Нима е толкова лошо да си различен?

— Лошо е да се опитваш да бъдеш като другите: предизвиква неврози, психози, параноя. Лошо е да искаш да си еднакъв, защото е противоестествено, против законите на Господ, който във всички гори по света не е създал и две еднакви листа. Но вие смятате, че е лудост да сте различна, и затова избрахте да живеете във „Вилет“. И понеже тук всички са различни, вие ставате еднаква с останалите. Разбрахте ли?

Мари кимна утвърдително.

— Тъй като нямат смелостта да бъдат различни, хората тръгват срещу природата и организмът им започва да произвежда витриола — или горчилката, както е по-известна тази отрова.

— Какъв е този витриол?

Д-р Игор разбра, че се е увлякъл, и реши да смени темата.

— Няма значение. Това, което искам да кажа, е следното: по всичко личи, че вие не сте излекувана.

Мари имаше дългогодишна практика в съдилищата и реши да я приложи. Първата тактика бе да се престори, че е съгласна с опонента, за да го накара веднага след това да се оплете в други разсъждения.

— Съгласна съм с вас. Постъпих тук поради съвсем конкретна причина — паническия синдром, — а останах заради съвсем абстрактна причина: невъзможността да приема предизвикателството на един различен живот, без работа, без съпруг. Съгласна съм с вас: бях изгубила желание да започвам нов живот, тепърва да свиквам с него. Ще отида и по-далеч: съгласна съм, че в една психиатрия, въпреки електрошоковете — пардон, ЕКТ, както предпочитате, — режима, истеричните пристъпи на някои пациенти правилата се понасят по-лесно, отколкото законите на един свят, който прави всичко, за да е еднакъв, както вие самият се изразихте. Случи се така, че снощи чух една жена да свири на пиано. Тя свири превъзходно, рядко съм чувала да свирят така. Докато слушах музиката, мислех за всички, които са страдали, за да съчинят тези сонати, прелюдии, адажиа: за смешното положение, в което са се озовавали, когато са представяли пиесите си — съвсем различни — на всесилните в света на музиката. Мислех за трудностите и униженията, през които са преминали, за да намерят някой, който да финансира оркестъра им. Мислех за освиркванията на публиката, която не е свикнала с такова звучене. Мислех си още, че има и нещо по-лошо: не само композиторите са страдали, но и това момиче, което свири от душа, защото знае, че ще умре. А аз, няма ли и аз да умра? Къде оставих душата си, без която не мога да изсвиря музиката на живота си със същото въодушевление?

Д-р Игор слушаше мълчаливо. Сякаш всичко онова, което бе замислил, започваше да дава резултат, но все още бе рано, за да е сигурен.

— Къде оставих душата си? — попита отново Мари. — В миналото си. В онова, което исках да бъде моят живот. Оставих душата си в плен на оня момент, когато вече имах дом, съпруг и работа, от която исках да се отърва, но все не ми достигаше смелост. Душата ми бе в моето минало. Но днес тя дойде тук, отново я усещам в тялото си, изпълнена е с ентусиазъм. Не знам какво да правя; знам само, че ми трябваха три години, за да разбера, че животът ме кара да поема по един различен път, а аз не искам да тръгна по него.

— Струва ми се, че забелязвам признаци на подобрение — каза д-р Игор.

— Не се нуждая от разрешение, за да напусна „Вилет“. Достатъчно е да премина портала и никога повече да не се върна. Трябваше обаче да кажа всичко това на някого и го казвам на вас: смъртта на това момиче ме накара да разбера собствения си живот.

— Мисля, че признаците на подобрение се превръщат в чудотворно оздравяване — засмя се д-р Игор. — Какво смятате да правите?

— Да отида в Салвадор и да се грижа за децата там.

— Няма нужда да ходите толкова далеч: Сараево е на по-малко от двеста километра оттук. Войната свърши, но проблемите продължават.

— Тогава ще отида в Сараево.

Д-р Игор извади един формуляр от чекмеджето и старателно го попълни. После стана и изпрати Мари до вратата.

— Вървете и Бог да ви помага — каза той, прибра се в кабинета и бързо затвори вратата. Не обичаше да се привързва към пациентите си, но никога не успяваше да го избегне. Мари щеше да липсва на „Вилет“.

Когато Едуард отвори очи, момичето все още бе до него. След първите електрошокови сеанси му трябваше доста време, за да си спомни какво се бе случило — в края на краищата нали в това се състоеше терапевтичният ефект от този вид лечение: да предизвика частична амнезия, така че болният да забрави проблема, който го тревожи, и да се успокои.

Ала колкото по-често му прилагаха електрошокове, толкова по-краткотраен бе ефектът от тях; и той веднага разпозна момичето.

— Докато спеше, ти спомена за видения от рая — каза тя и го погали по главата.

Видения от рая? Да, видения от рая. Едуард я погледна. Искаше да й разкаже всичко.

В този момент обаче влезе сестрата с инжекция.

— Ше трябва да ви я поставя веднага — каза тя на Вероника. — Нареждане на д-р Игор.

— Днес вече ми сложиха инжекция, не искам друга! Освен това няма да изляза оттук. Няма да се подчиня на никаква заповед, на никакви правила, на нищо, което искате да ме накарате да направя насила.

Сестрата имаше вид на човек, свикнал с подобна реакция.

— Съжалявам, но в такъв случай ще се наложи да ви дадем приспивателно.

— Трябва да говоря с теб — каза Едуард. — Съгласи се да ти сложат инжекцията.

Вероника вдигна ръкава на пуловера си и сестрата й инжектира лекарството.

— Добро момиче! — каза тя. — Защо не излезете от тази мрачна стая и не се поразходите навън?

— Ти се срамуваш от това, което стана снощи — каза Едуард, докато вървяха из градината.

— Вече не се срамувам. Гордея се. Искам да ми разкажеш за виденията от рая, защото бях много близко до едно от тях.

— Трябва да погледна надалеч, извън сградите на „Вилет“ — каза той.

— Направи го!

Едуард погледна назад, но не към стените на болничните стаи, нито към градината, където пациентите мълчаливо се разхождаха, а към една улица — тя се намираше на друг континент, в друга страна, където или валеше много, или изобщо не валеше.

Едуард усещаше мириса на тази земя — бе по време на сухия сезон, прахът влизаше в носа му и това му доставяше удоволствие, защото да усещаш пръстта означава да усещаш, че живееш. Караше вносен велосипед, беше на седемнайсет години и току-що бе излязъл от Американския колеж в град Бразилия, където учеха децата на всички дипломати.

Ненавиждаше града, но обичаше бразилците. Преди две години, когато изобщо не подозираха за предстоящото кърваво разделяне на Югославия, баща му бе назначен за посланик. Милошевич все още беше на власт; мъже и жени живееха заедно независимо от етническите си различия и се опитваха да постигнат хармония въпреки регионалните конфликти.

Първият пост на баща му бе именно в Бразилия. Едуард бе мечтал за плажове, карнавали, футболни мачове, музика, а се бе озовал в тази отдалечена от крайбрежието столица, построена само за да подслони политици, бюрократи, дипломати и техните деца, които се чудеха какво да правят сред всичко това.

На Едуард никак не му се живееше в този град. Прекарваше дните си в учене и безуспешно се стараеше да се сприятели със съучениците си. Опита се, но така и не успя да се заинтересува от коли, модерни маратонки и маркови дрехи — единствената тема на разговор между младежите.

Понякога организираха купон, на който момчетата се напиваха в единия ъгъл на салона, а момичетата се правеха на безразлични в другия ъгъл. Винаги имаше дрога и Едуард бе опитал почти всички разновидности, без да се пристрасти към нито една от тях; ставаше или прекалено буен, или твърде сънлив и загубваше всякакъв интерес към това, което ставаше наоколо.

Родителите му се безпокояха за него. Трябваше да го подготвят да продължи кариерата на баща си и въпреки че Едуард притежаваше почти всички необходими качества — ученолюбие, добър вкус, дарба за езици, интерес към политиката, — липсваше му най-важното в дипломацията. Трудно установяваше контакт с околните.

Родителите му често го водеха на приеми, домът им винаги бе отворен за приятелите му от Американския колеж и редовно отпускаха на Едуард достатъчно джобни пари. Въпреки това той рядко се появяваше в компанията на някого. Веднъж майка му го попита защо не води приятели вкъщи за обяд или вечеря.

— Вече знам всички марки маратонки, известни са ми имената на всички леснодостъпни момичета. Няма нищо друго, за което бихме могли да разговаряме.

Нещата продължиха така, докато се появи бразилката. Посланикът и жена му се успокоиха, когато синът им започна да излиза и да се връща късно. Никой не знаеше откъде се бе появила, но веднъж Едуард я заведе вкъщи на вечеря. Момичето бе възпитано и родителите на Едуард останаха доволни: момчето най-сетне щеше да свикне да общува с непознати. Освен това и двамата си помислиха — но не го споделиха помежду си, — че присъствието на това момиче сваля един голям товар от плещите им: Едуард не беше хомосексуалист!

Държаха се с Мария (така се казваше тя) любезно, като бъдещи свекър и свекърва, макар и да знаеха, че след две години ще ги преместят на друго място, а и нямаха никакво желание синът им да си вземе жена от толкова екзотична страна. Крояха планове Едуард да се запознае с девойка от добро семейство от Франция или Германия, която да бъде достойна за блестящата дипломатическа кариера, за която баща му го готвеше.

Ала Едуард изглеждаше все по-влюбен. Разтревожена, майка му проведе разговор с баща му.

— Изкуството на дипломацията се състои в това да накараш опонента си да чака — каза посланикът. — Възможно е първата любов никога да не бъде забравена, но все някога свършва.

Едуард обаче изцяло се бе променил. Започна да носи вкъщи странни книги, монтира пирамида в стаята си и заедно с Мария всяка вечер палеха тамян и с часове се концентрираха в някаква странна рисунка, закачена на стената. Успехът на Едуард в Американския колеж започна да се влошава.

Майка му не знаеше португалски, но виждаше кориците на книгите: кръстове, клади, обесени магьосници, екзотични символи.

— Синът ни чете опасни неща.

— Опасно е това, което става на Балканите — отговори посланикът. — Носят се слухове, че Словения иска независимост, а това може да доведе до война.

Майката обаче изобщо не се интересуваше от политика; искаше да разбере какво става със сина й.

— А тази мания да палят тамян?

— Правят го, за да скрият мириса на марихуаната — каза посланикът. — Нашият син е получил достатъчно добро възпитание, за да вярва, че тези парфюмирани клечки могат да извикват духове.

— Какво? Нима синът ми се дрогира?

— Ще му мине. И аз съм пушил марихуана, когато бях млад. На повечето младежи бързо им омръзна, както стана и с мен.

Жената се успокои, дори се почувства горда: мъжът й бе човек с опит, бил е в света на дрогата, но е успял да излезе от него! Човек с такава воля ще се справи с всяка ситуация!

Един прекрасен ден Едуард поиска велосипед.

— Но ти имаш на разположение шофьор и мерцедес-бенц! За какво ти е велосипед?

— За да поддържам връзка с природата. Мария и аз искаме да направим десетдневно пътешествие — каза той. — Тук наблизо има едно място с огромни залежи от кристал и Мария е уверена, че те предават положителна енергия.

Родителите му бяха отраснали при комунистически режим: за тях кристалите бяха само минерален продукт, в който атомите са подредени по определен начин и не излъчват никаква енергия — нито положителна, нито отрицателна. Проучиха въпроса и откриха, че в момента са на мода именно тези „вибрации на кристалите“.

Ако синът им заговори на тая тема на официален прием, ще стане смешен в очите на другите: за пръв път дипломатът призна, че положението започва да става сериозно. Бразилия е град, който живее от клюки, и веднага ще се разчуе, че Едуард се увлича по разни примитивни суеверия. Съперниците му в посолството ще си помислят, че момчето е научило това от родителите си, а дипломацията — освен че е изкуството да изчакваш — е също така и способността да поддържаш винаги и при всички обстоятелства имидж, съобразен с условностите и протокола.

— Нещата не могат да продължават така, моето момче — каза баща му. — Имам приятели в Министерството на външните работи на Югославия. Ти ще станеш блестящ дипломат, но трябва да се научиш да се оправяш в живота.

Едуард излезе от къщи и вечерта не се прибра. Родителите му звъняха у Мария, във всички морги и болници в града, но нищо не успяха да научат. Майката на Едуард загуби вяра в способността на мъжа си да се справя със семейните проблеми независимо от това, че умееше да преговаря чудесно с непознати.

На другия ден Едуард се появи, гладен и сънлив. Нахрани се и отиде в стаята си, запали тамяна, каза мантрите и спа през целия ден и следващата нощ. Когато се събуди, го чакаше нов-новеничък неразопакован велосипед.

— Върви да видиш кристалите — каза майка му. — Аз ще се оправя с баща ти.

И така, през този сух и прашен следобед Едуард радостно се запъти към дома на Мария. Градът бе така проектиран, че почти нямаше ъгли, което според архитектите бе добре, а според Едуард — не. Той караше вдясно, в платното за висока скорост, и гледаше небето, покрито с облаци, които не носят дъжд. Внезапно почувства, че лети с бясна скорост към небето, ала само миг след това се спусна и се озова на асфалта.

Тряс!

„Стана злополука!“

Поиска да се обърне, защото лицето му се бе долепило до асфалта, но разбра, че тялото му не му се подчинява. Чу шум от спирачки, викове. Някой се приближи и понечи да го докосне, но веднага след това друг извика:

— Не го пипай! Ако някой го докосне, момчето може да остане сакато за цял живот!

Секундите се точеха бавно и Едуард се изплаши. За разлика от родителите си вярваше в Бог и в това, че има живот след смъртта, но все пак смяташе, че ще е несправедливо да умре на седемнайсет години, с обърнато към асфалта лице, в чужда страна.

— Добре ли си? — попита го някой.

Не, не беше добре, не можеше нито да се помръдне, нито да каже нещо. Най-лошото от всичко бе това, че не губеше съзнание и разбираше отлично какво става и в каква неприятна история се е забъркал. Няма ли да припадне най-сетне? Няма ли Бог да се смили над него именно в този миг, когато той Го търсеше така усилено, напук на всичко и на всички?

— Лекарите всеки момент ще дойдат — прошепна някой и взе ръката му. — Не знам дали ме чуваш, но бъди спокоен, няма нищо сериозно.

Да, чуваше, искаше му се този човек да продължава да говори, да го уверява, че няма нищо сериозно, въпреки че Едуард бе достатъчно голям, за да знае, че винаги когато казват това, положението е много лошо. Мислеше за Мария, за областта, където имаше цели планини от кристали, заредени с положителна енергия, докато град Бразилия бе концентрирал в себе си най-голямото количество отрицателна енергия, която бе успял да види по време на медитациите си.

Секундите се превръщаха в минути, хората продължаваха да го успокояват и за пръв път, откакто всичко това се бе случило, той усети болка. Остра болка, която започваше от центъра на главата му и се разпростираше по цялото му тяло.

— Пристигнаха — каза човекът, който държеше ръката му. -Утре пак ще можеш да караш колело.