Вероника решава да умре

Обърна се, за да продължи към стаята си, когато някой я хвана за ръката. Силното успокоително, което й бяха инжектирали, още течеше по вените й, затова не реагира, когато Едуард, шизофреникът, внимателно я поведе в друга посока — към салона.

Луната все още беше в първата си четвърт и Вероника вече бе седнала на пианото — по мълчалива молба на Едуард, — когато дочу глас, идващ от трапезарията. Някой говореше с чуждестранен акцент, а Вероника не си спомняше да е чувала този акцент във „Вилет“.

— Не искам да свиря на пиано сега, Едуард. Искам да разбера какво става по света, за какво си говорят там, близо до нас, кой е този човек.

Едуард се усмихваше. Може би не разбираше ни дума от това, което му казваше. Но тя се сети за д-р Игор: шизофрениците могат да влизат и излизат от различните си действителности.

— Аз ще умра — продължи тя с надеждата, че думите й са логични. — Днес смъртта докосна с криле лицето ми и сигурно утре или малко по-късно ще почука на вратата ми. Ти не трябва да свикваш да слушаш пиано всяка вечер. Човек не трябва да свиква с нищо, Едуард. Виж мен например: отново започнаха да ми харесват слънцето, планините, проблемите — дори започнах да приемам факта, че сама съм си виновна за това животът ми да е лишен от смисъл. Бих искала да видя отново площада на Любляна, да изпитвам омраза и любов, отчаяние и досада, всички онези прости и глупави неща, които са част от ежедневието, но придават някакъв вкус на съществуването. Ако можех да изляза оттук, щях да си позволя да бъда луда, защото всички са луди, а най-лошите луди са онези, които не знаят, че са такива, защото само изпълняват нарежданията на другите. Но това е невъзможно, разбираш ли? Така както е невъзможно ти да чакаш по цял ден да дойде вечерта и една от болните да свири на пиано, защото това скоро ще приключи. Моят и твоят свят си отиват.

Стана, докосна нежно лицето на младежа и отиде в трапезарията. Отвори вратата и видя странна сцена: масите и столовете бяха изтикани до стената и в средата бе освободено обширно пространство. Там, на пода, бяха насядали членовете на Братството и слушаха някакъв мъж в официален костюм и вратовръзка.

— …и тъй, поканили Насър ад-Дин, великия учител на традицията на мистиците суфи, да изнесе беседа — говореше той.

Когато вратата се отвори, всички в залата погледнаха към Вероника. Мъжът с костюма се обърна към нея и каза:

— Седнете.

Тя седна на пода до жената с белите коси. Мари, същата, която се бе държала много агресивно на първата им среща. За нейно учудване Мари я поздрави с усмивка.

Мъжът с костюма продължи:

— Насър ад-Дин обявил беседата за два часа следобед и се очертавало да има голям успех: били продадени всичките хиляда места, а над 600 души останали извън залата, за да присъстват на беседата чрез телевизионен мост. Точно в два часа в залата влязъл един от асистентите на Насър ад-Дин и съобщил, че поради форсмажорни обстоятелства беседата ще започне по-късно. Някои от присъстващите възмутено станали от местата си, поискали да им върнат парите и си излезли. Въпреки това в залата и извън нея все още имало много хора. В четири следобед учителят все още не се бил появил и хората започнали да се разотиват, прибирайки обратно парите си: в края на краищата работното време бе изтекло и бе дошъл моментът да си ходят вкъщи. В шест часа от 1700 зрители, дошли в началото, останали по-малко от сто. В този момент влязъл Насър ад-Дин. Изглеждал съвсем пиян и започнал да се закача с някакво хубаво момиче, което седяло на първия ред. Изненадата у хората започнала да прераства във възмущение: как може този човек да се държи по подобен начин, след като са го чакали четири часа? Надигнал се неодобрителен ропот, но учителят не му обърнал никакво внимание, а продължил да закача момичето на висок глас: казал й, че е много секси, и я поканил да пътешества с него из Франция.

Ама че учител, помисли си Вероника. Добре, че никога не съм вярвала в подобни неща. След като наругал хората, които негодували, Насър ад-Дин се опитал да стане от стола, но се сгромолясал на пода. Възмутени, присъстващите решили да си тръгват. Говорели помежду си, че това е истинско шарлатанство и че ще се оплачат във вестниците от пошлия спектакъл.

В залата останали девет души. След като всички недоволни напуснали помещението, Насър ад-Дин станал. Бил трезвен, очите му излъчвали светлина, около него имало ореол на достойнство и мъдрост. „Вие, които сте тук, сте единствените, които трябва да ме изслушате — казал той. — Издържахте двете най-трудни изпитания по пътя към духовното: търпението да изчакате подходящия момент и смелостта да не се разочаровате от това, което видяхте. Вие сте тези, които ще науча на нещо.“ И Насър ад-Дин им обяснил някои от техниките на мистиците суфи.

Мъжът замълча за миг и извади някаква странна флейта от джоба си.

— Сега ще си починем малко, а после ще медитираме.

Хората от групата станаха. Вероника не знаеше какво да прави.

— Стани и ти — каза й Мари, като я хвана за ръката. — Имаме пет минути почивка.

— Тръгвам си, не искам да ви преча.

Мари я отведе в ъгъла.

— Нима с приближаването на смъртта не си научила нищо? Недей да мислиш непрекъснато, че притесняваш или смущаваш околните! Ако на хората не им харесва, ще протестират. А ако не им стига куражът да протестират, това си е техен проблем!

— Оня ден, когато се приближих до вашата група, сторих нещо, което никога по-рано не съм се осмелявала да направя.

— И се остави лудите да те изплашат с една безобидна шега! Защо не продължи? Какво щеше да изгубиш?

— Достойнството си. Да остана някъде, където не съм добре дошла.

— Какво означава достойнство? Да искаш всички да мислят, че си добра, възпитана, изпълнена с любов към ближния? Обърни внимание на природата; гледай повече филми за животни, за да видиш как всяко от тях се бори за своето пространство. На всички ни хареса, че ти се осмели да удариш плесница.

Вероника не разполагаше с време, за да се бори за пространство, и промени темата на разговора, питайки Мари кой е този човек.

— Имаш напредък — засмя се Мари. — Задаваш въпроси, без да те е страх, че ще те помислят за недискретна. Този човек е учител, преподаващ постулатите на мистиците суфи.

— Какво означава „суфи“?

— Вълна.

Вероника не можа да разбере. Вълна ли?

— Суфизмът е духовна традиция на дервишите, при която учителите не се стремят да изтъкнат мъдростта си, а последователите й се въртят в кръг и докато повтарят свещени текстове, изпадат в транс.

— И за какво служи всичко това?

— И аз не знам точно, но нашата група реши да опита от всички забранени неща. Цял живот управниците ни учеха, че духовното търсене само отдалечава човека от реалните му проблеми. Ти как мислиш, нима да се опитваш да разбираш живота не е реален проблем?

Да, реален проблем е. Освен това Вероника вече не бе сигурна какво означава думата реалност.

Мъжът с костюма, или учителят, както го наричаше Мари, помоли всички да седнат в кръг. Извади от някаква ваза в трапезарията всички цветя, с изключение на една червена роза, и постави вазата в центъра на кръга.

— Виж колко сме напреднали — каза Вероника на Мари. — Някой луд решил, че е възможно да се отглеждат рози и през зимата, и сега във всички европейски страни има рози през цялата година. Мислиш ли, че един мистик аскет с всичките си знания би могъл да стори това?

Мари като че ли отгатна мисълта й.

— Остави критиките за после!

— Ще се опитам. Защото всичко, което имам, е настоящето, а то е много кратко.

— Всички ние имаме само настоящето и то винаги е много кратко, ако и някои да смятат, че имат минало, в което са натрупали разни неща, и бъдеще, в което ще натрупат още повече. Между другото, след като заговорихме за настоящето, ти често ли мастурбираш?

Вероника си спомни за първите думи, които бе чула във „Вилет“, когато все още бе под въздействие на приспивателните.

— Когато се озовах във „Вилет“, цялата омотана в тръбички за изкуствено дишане, чух съвсем ясно как някой ме пита дали искам да ме мастурбира. Какво е това? Защо тук мислите само за тези неща?

— Тук и вън оттук. Само че в нашия случай няма нужда да се крием.

— Ти ли ме попита тогава?

— Не, но мисля, че би трябвало да знаеш колко голямо може да бъде удоволствието, което изпитваш. И следващия път с малко повече търпение ще отведеш партньора си дотам, вместо да се оставиш да бъдеш водена от него. Дори и да ти остават само два дни живот, мисля, че не би трябвало да си тръгнеш оттук, без да знаеш колко далеч можеш да стигнеш.

— Бих го направила само с шизофреника, който ме чака, за да му посвиря на пиано.

— Той поне е хубав мъж.

Човекът с костюма помоли за тишина, прекъсвайки разговора им. Накара всички да се концентрират в розата и да освободят разума си.

— Мислите ви пак ще дойдат, но се опитайте да ги избегнете. Трябва да изберете дали вие ще властвате над разума си, или той ще властва над вас. Вече сте живели според втория вариант — оставяли сте се на страха, неврозите, несигурността, — защото на човека му е присъща тенденцията към саморазрушение. Не бъркайте лудостта със загубата на самоконтрол. Спомнете си, че всички са смятали за луд Насър ад-Дин — учителя от мистичното направление на суфи. И точно защото го смятат за луд, Насър ад-Дин може да казва каквото си помисли и да прави каквото си иска. Така е било и с придворните шутове в средновековието; по този начин предупреждавали краля за опасностите, за които министрите не се осмелявали да говорят от страх да не изгубят постовете си. Така трябва да постъпвате и вие; запазете лудостта си, но се дръжте като нормални хора. Поемете риска да бъдете различни, но се научете да го правите, без да привличате вниманието. Концентрирайте се в това цвете и позволете на истинското ви „аз“ да се прояви.

— А кое е истинското „аз“? — прекъсна го Вероника.

Може би всички от присъстващите знаеха, но какво от това: тя не би трябвало да се безпокои толкова, че досажда на останалите.

Мъжът се изненада от въпроса, но отговори:

— Истинското „аз“ е това, което си ти, а не което другите са направили от теб.

Вероника реши да изпълни упражнението, като положи максимални усилия, за да открие коя е всъщност. През тези дни, прекарани във „Вилет“, бе изпитала чувства, по-силни от всякога — омраза, любов, желание за живот, страх, любопитство. Може би Мари бе права: дали наистина знаеше що е оргазъм? Или бе стигнала само дотам, докъдето мъжете бяха поискали да я отведат?

Мъжът с костюма засвири на флейта. Постепенно музиката успокои душата й и тя успя да се концентрира в розата. Може би се дължеше на успокоителното, но откакто бе излязла от кабинета на д-р Игор, се чувстваше много добре. Знаеше, че скоро ще умре: какъв смисъл имаше да се страхува? Страхът с нищо нямаше да й помогне, нито щеше да й спести фаталния сърдечен пристъп. По-добре да се възползва от дните или от часовете, които й остават, и да стори нещо, което никога преди това не е правила.

Музиката бе нежна, а матовата светлина, която идваше от трапезарията, създаваше почти религиозна атмосфера. Религия: защо не се опита да се потопи в самата себе си и да види какво е останало от убежденията и вярата й? Защото музиката я отвеждаше в друга посока: главата й се изпразваше, бе престанала да разсъждава върху каквото и да било, започваше само ДА БЪДЕ. Вероника се отпусна, взря се в розата, видя каква е всъщност тя самата, хареса се и съжали, че е прибързала.

Когато медитацията приключи и учителят си замина, Мари остана още малко в трапезарията, за да поговори с Братството. Момичето се оплака, че е изморено, и скоро си тръгна — успокоителното, което му бяха дали сутринта, бе толкова силно, че можеше да приспи и бик, но въпреки това то бе намерило сили да стои будно до този час.

Такава е младостта, установява свои собствени граници, без да пита дали тялото ще издържи. А тялото винаги издържа.

На Мари не й се спеше; събудила се бе късно, а после реши да се разходи из Любляна — д-р Игор държеше членовете на Братството да излизат от „Вилет“ всеки ден. Отиде на кино и заспа в креслото: ставаше дума за семейни конфликти. Не можеха ли да намерят друга тема? Защо трябваше да повтарят все същите истории — мъж с любовница, мъж и жена с болно дете, мъж с жена, любовница и болно дете? По света имаше много по-важни неща, които биха могли да бъдат разказани. Разговорът в трапезарията не продължи дълго; медитацията бе успокоила всички от групата и те решиха да се приберат в спалните помещения — с изключение на Мари, която реши да се поразходи в градината. На излизане мина през салона и видя, че момичето още не се бе върнало в стаята си: свиреше за Едуард шизофреника, който сигурно през цялото време я бе чакал до пианото. Лудите и децата не отстъпват, докато не бъдат изпълнени желанията им.

Въздухът бе леденостуден. Мари се върна, взе си връхна дреха и отново излезе. Вън, далеч от очите на останалите, запали цигара. Пушеше бавно, без да изпитва вина, и размишляваше за момичето, за пианото, което чуваше, и за живота извън стените на „Вилет“, който бе станал непоносимо труден за всички. Според Мари трудностите не се дължаха на хаоса, на липсата на организация, на анархията, а на прекаления ред. Обществото разполагаше с все повече норми — и закони, които да противодействат на нормите — и нови норми, които да противодействат на законите. Това плашеше хората и те не смееха да направят и крачка встрани от невидимия правилник, който направляваше живота на всички.

Мари разбираше от тези неща: преди болестта да я доведе във „Вилет“, четирийсет години от живота си бе работила като адвокат. Още в началото на кариерата си бе променила наивните си представи за правосъдието и бе разбрала, че законите не са създадени, за да решават проблемите, а за да може един спор да бъде продължаван безкрайно.

Жалко, че Аллах, Йехова, Господ — независимо от името, с което го наричат — не е живял в днешния свят. Ако беше така, то всички ние все още щяхме да сме в рая, а Той щеше да отговаря до безкрай на обжалвания, апелации, делегации, сезиралия, конституционни гаранции, откриване на съдопроизводство — и да му се налага да обяснява в безброй съдебни заседания решението си да изгони Адам и Ева от рая само защото са престъпили някакъв деспотичен закон, лишен от всякакво юридическо основание: да не ядат от плода на Доброто и Злото. Ако не е искал това да се случи, защо тогава е поставил въпросното дърво насред градината, а не извън стените на рая? Ако бъде извикана да защитава това семейство, Мари сигурно ще обвини Бог в „административен пропуск“, защото освен че е поставил дървото на неподходящо място, не е сложил предупредителни надписи или ограда, не е предприел елементарни мерки за сигурност и е изложил на опасност всички минаващи оттам.

Мари би могла да го обвини и в „подбуждане към престъпление“: привлякъл е вниманието на Адам и Ева към мястото, където се намира дървото. Ако не го беше споменал, на земята са щели да се изредят много поколения, без никой да прояви интерес към забранения плод, който сигурно е бил в гора, пълна с еднакви дървета, и следователно не е представлявал кой знае каква ценност.

Но Бог не постъпил така. Точно обратното, написал закона и намерил начин да убеди някого да го престъпи само за да въведе Наказанието. Знаел, че на Адам и Ева ще им доскучае от толкова съвършени неща и че рано или късно ще подложат на изпитание търпението му. И изчаквал, защото и на Него самия — Всемогъщия Господ Бог — му било доскучало от съвършено функциониращия свят: ако Ева не бе изяла ябълката, какво друго интересно щеше да се случи през всичките тези милиарди години?

Нищо.

Когато законът бил нарушен. Господ — Всемогъщия съдия — на всичко отгоре симулирал преследване, сякаш не знаел всички възможни скривалища. И Той тръгнал заедно с ангелите, които гледали и се забавлявали на шегата (сигурно и техният живот бил много скучен, откакто Луцифер напуснал Небесата). Мари нагледно си представяше този откъс от Библията, който би могъл да се превърне в хубава сцена на някой трилър: стъпките на Господ Бог, изплашените погледи, които Адам и Ева си разменят, краката, които спират пред скривалището.

„Къде си?“ — попитал Господ.

„Чух стъпките ти в градината, изплаших се и се скрих, понеже съм гол“, отговорил Адам, без да знае, че това твърдение го превръща в обвиняем за извършено престъпление.

Готово! Чрез проста машинация, преструвайки се, че не знае къде е Адам, нито поради каква причина е избягал, Господ постигнал това, което искал. Дори решил да отиде още по-далеч, за да не остави никакво съмнение у присъстващата публика от ангели, които внимателно следяли този епизод.

„Кой ти каза, че си гол?“ — попитал Господ, знаейки много добре, че на този въпрос може да се даде един-единствен отговор: „Ядох от дървото и така разбрах.“ С този въпрос Господ показал на ангелите, че е справедлив и че осъжда семейството въз основа на всички съществуващи доказателства. Оттам нататък нямало значение дали вината била у жертвата, или не, нито пък имало смисъл да го молят за прошка. Господ искал да даде пример на всички земни и небесни същества — да не би някое от тях пак да се осмели да престъпи Неговата воля.

Господ изгонил семейството, чиито деца също трябвало да плащат заради престъплението (както става и днес с децата на престъпниците), и така била създадена юридическата система: закон, нарушение на закона (няма значение дали е логично или абсурдно), съдебен процес (в който по-хитрият побеждава по-наивния) и наказание.