Вероника решава да умре

Още същия следобед започна да чете „дебелата книга“, защото нямаше с какво друго да се занимава. Посред нощ сестрата влезе и го попита дали не се нуждае от нещо, понеже само в неговата стая все още свети. Едуард я отпрати с ръка, без да откъсва очи от книгата.

Мъже и жени, които бяха разтърсили света. Обикновени мъже и жени — като него, баща му, приятелката му, за която знаеше, че ще го напусне, — изпълнени със същите съмнения и тревоги, с които се сблъскват всички човешки същества в програмираното си ежедневие. Хора, които не са се интересували особено от религия, от Бог, от развиване на интелекта или придобиване на ново съзнание, докато един ден не решили да променят всичко. Книгата бе много интересна и поради това, че разказваше за оня вълшебен миг в живота на всяка от тези личности, който я е накарал да потърси своята собствена представа за рая.

Хора, които не са живели напразно и за да постигнат желанията си, са просили, ухажвали са крале; престъпвали са закони, предизвиквали са гнева на силните на деня; служили са си с дипломация или сила, но никога не са се отказвали, побеждавали са всяка трудност, като са я превръщали в предимство.

На другия ден Едуард помоли санитаря, който му бе дал книгата, да продаде златния му часовник и с парите да купи всички книги на тази тема. Оказа се, че други книги няма. Прочете биографиите на някои от тези личности, но в тях винаги ги описваха като богоизбрани, боговдъхновени, а не като обикновени хора, длъжни да се борят като всички останали, за да защитят идеите си.

Едуард толкова се впечатли от прочетеното, че започна да обмисля съвсем сериозно възможността да стане светец, като използва произшествието, за да тръгне по друг път. Но краката му бяха счупени, откакто бе в болницата, нито веднъж не бе имал видения, не бе забелязал картина, която да разтърси душата му, нямаше приятели, с които да построи параклис във вътрешността на бразилското плато, а пустините бяха твърде далеч, раздирани от политически проблеми. Въпреки това имаше все пак нещо, което можеше да направи: да учи живопис и да се опита да покаже на света виденията на тези мъже и жени.

Когато му махнаха гипса и се върна в посолството, обграден от грижи и ласки, обект на дължимото на един посланически син внимание от страна на другите дипломати, Едуард поиска от майка си да го запише в курс по живопис.

Майка му каза, че вече е пропуснал твърде много часове в Американския колеж и сега е моментът да навакса изгубеното време. Едуард отказа: нямаше никакво желание пак да учи география или други науки.

Искаше да стане художник. Веднъж се изпусна и обясни причината:

— Трябва да нарисувам виденията от рая.

Майка му нищо не каза. Обеща да говори с приятелките си, за да разбере кой е най-добрият курс по живопис в града.

Когато същата тази вечер посланикът се върна от работа, завари жена си да плаче в стаята си.

— Синът ни се е побъркал! — каза тя през сълзи. — Злополуката е засегнала мозъка му!

— Невъзможно! — отвърна възмутено посланикът. — Нали го прегледаха най-добрите лекари, които американците ни препоръчаха.

Жена му разказа какво бе чула.

— Нормално е да бъде бунтар като всички младежи. Изчакай и ще видиш, че всичко ще се оправи.

Този път обаче чакането не даде резултат, понеже Едуард бързаше да започне нов живот. Тъй като нямаше търпение да чака приятелките на майка си да се произ- несат, два дни по-късно той реши сам да се запише в някакъв курс по живопис. Започна да изучава цветовата гама, перспективата, а също и да дружи с хора, които никога не говореха за марката на маратонките или за нови модели коли.

— Но той дружи с артисти! — казваше разплакана майка му.

— Остави момчето на спокойствие! — отвръщаше посланикът. — Скоро ще му омръзне, така както му омръзнаха приятелката, кристалите, пирамидите, тамянът, марихуаната.

Но времето минаваше, а стаята на Едуард се превръщаше в импровизирано ателие, пълно с картини, в които родителите му не откриваха никакъв смисъл: кръгове, екзотични съчетания на цветове, примитивни символи, примесени с молещи се хора.

Едуард, който по-рано бе много необщителен и за две години престой в Бразилия никога не бе канил приятели вкъщи, сега пълнеше дома им със странни хора, всичките лошо облечени и несресани. Слушаха ужасна музика, усилена докрай, пиеха и пушеха без мярка и демонстрираха пълно незнание на правилата за добро държание. Един ден директорката на Американския колеж извика жената на посланика на разговор.

— Синът ви сигурно се дрогира — каза тя. — Успехът му много се е понижил и ако продължава така, следващата година няма да може да учи при нас.

Жената отиде право в кабинета на посланика и му разказа каквото бе чула от директорката.

— А ти непрекъснато повтаряш, че с времето всичко ще се оправи! — крещеше тя истерично. — Синът ти е наркоман, луд, има много сериозно заболяване на мозъка, а ти се занимаваш с коктейли и светски партита!

— Говори по-тихо!

— Няма да говоря по-тихо, докато не вземеш мерки! Това дете се нуждае от помощ, разбираш ли? Медицинска помощ! Върви и направи нещо!

Посланикът се разтревожи да не би скандалът с жена му да накърни неговия имидж пред подчинените му. А и интересът на Едуард към живописта продължаваше по-дълго от очакваното. Като практичен човек, който знае как най-добре да процедира, той си изработи стратегия, с която да атакува проблема.

Най-напред позвъни на един колега — американския посланик — и го помоли за позволение да използва медицинските апарати на посолството. Получи разрешение.

Свърза се отново с акредитираните лекари, обясни им положението и поиска от тях да проверят всички изследвания, правени на сина му. Лекарите се изплашиха да не би да се стигне до процес и направиха всичко, което им бе поискано. Стигнаха до извода, че в резултатите от изследванията няма нищо ненормално. Преди посланикът да си тръгне, го накараха да подпише документ, в който се казваше, че от тази дата нататък той освобождава американското посолство от отговорността, че е посочило имената им.

След това посланикът отиде в болницата, където бе лежал Едуард. Разговаря с директора, обясни какви проблеми има синът му и под претекст, че се налага профилактичен преглед, го помоли да нареди да изследват кръвта на момчето за наличие на наркотици. Така и бе сторено. Не бяха открити никакви наркотици.

Оставаше третият и последен етап на стратегията: да разговаря със самия Едуард и да разбере какво става с момчето. Едва след като събереше цялата информация, би могъл да вземе правилно решение.

Бащата и синът седнаха във всекидневната.

— Напоследък тревожиш майка си — каза посланикът. — Оценките ти са се влошили и има опасност да не продължиш в същото училище.

— Но оценките ми по живопис са се подобрили, татко.

— Хубаво е, че проявяваш интерес към изкуството, но животът е пред теб, винаги можеш да се занимаваш с това. А сега трябва да завършиш средното си образование и с моя помощ да се ориентираш към дипломатическа кариера.

Едуард дълго размишлява, преди да заговори. Спомни си злополуката, книгата за фантазьорите, която всъщност бе само претекст той да открие истинското си призвание, помисли си за Мария, за която никога повече не бе чул да се говори. Поколеба се, но накрая отвърна:

— Татко, не искам да ставам дипломат. Искам да бъда художник.

Бащата вече бе подготвен за такъв отговор и знаеше как да го заобиколи.

— Ще бъдеш художник, но преди това завърши образованието си! Ще организираме изложби в Белград, Загреб, Любляна, Сараево. С връзките, които имам, мога да ти помогна много, но трябва да завършиш образованието си.

— Ако реша да го направя, ще избера най-лесния път, татко. Ще вляза в университета и ще завърша нещо, което не ми е интересно, но ще ми носи пари. Тогава обаче рисуването ще остане на заден план и аз постепенно ще забравя призванието си. Трябва да се науча да печеля пари с рисуване.

Посланикът започна да се ядосва.

— Имаш всичко, момчето ми: семейство, което те обича, дом, пари, обществено положение… Но ти знаеш, че страната ни преживява труден период, носят се слухове за гражданска война; утре може да не съм до теб, за да ти помагам.

— Ще си помагам сам, татко. Имай ми доверие. Един ден ще нарисувам поредица от картини и ще я нарека „Видения от рая“. Ще пресътворя визуално това, което някои мъже и жени са почувствали в сърцата си.

Посланикът похвали намерението на сина си, приключи разговора с усмивка и реши да изчака още един месец — в крайна сметка дипломацията, това е изкуството да отлагаш проблемите, докато се разрешат от само себе си.

Измина още един месец. Едуард продължаваше да посвещава цялото си време на рисуването, на странните си приятели, на музиката, която сигурно бе причина за психическата му неуравновесеност. На всичко отгоре бе изключен от Американския колеж, понеже бе спорил с учителката за това съществуват ли светци.

Вземането на решение не можеше да бъде отлагано повече и посланикът отново извика сина си, за да се опита за последен път да поговори с него по мъжки.

— Едуард, ти си достатъчно голям, за да поемеш отговорност за живота си. Ние търпяхме колкото можахме, но вече е време да се откажеш от глупавото си желание да ставаш художник и да се погрижиш за кариерата си.

— Татко, ще се погрижа за кариерата си, като стана художник.

— Теб не те е грижа за нашата любов, за усилията, които полагаме, за да ти дадем добро образование. И тъй като по-рано ти не беше такъв, бих могъл да си обясня това, което се случва, единствено като последица от злополуката.

— Разбери, че обичам теб и майка повече от всичко и от всички на света.

Посланикът се закашля. Не бе свикнал на толкова откровени изблици на чувства.

— Тогава направи това, което желае майка ти, в името на твоята обич към нас! Откажи се за известно време от рисуването, намери си приятели, които да имат твоето обществено положение, и се върни към учението!

— Но ти ме обичаш, татко! Не можеш да искаш това от мен, защото винаги си ми бил пример как трябва да се бори човек, за да постигне желанията си! Не можеш да искаш от мен да стана човек без собствена воля!

— Казах: в името на обичта ти към нас. Никога преди не съм го казвал, момчето ми, но сега те моля. Заради обичта ти към нас, заради нашата обич към теб, върни се у дома — не само във физически, но и в духовен смисъл. Ти се самозаблуждаваш, като бягаш от действителността. Откакто си се родил, ние храним най-хубавите надежди в живота си. Ти си всичко за нас: нашето бъдеще и минало. Баба ти и дядо ти бяха обикновени чиновници и аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да вляза в дипломатическата кариера. И го правех само за да извоювам пространство за теб, да ти бъде по-лесно. Още пазя грижливо писалката, с която подписах първия си документ като посланик, за да ти я подаря в деня, когато ще сториш същото. Не ни разочаровай, моето момче! Не ни остава да живеем много, искаме да умрем спокойни, да знаем, че си поел по правилния път в живота! Ако наистина ни обичаш, направи това, за което те моля! Ако не ни обичаш, продължавай да се държиш както досега!

Едуард остана загледан в небето на Бразилия часове наред. Облаците, които плуваха в синевата, бяха красиви, но не носеха ни капка дъжд, който да се излее над сухата земя на централното бразилско плато. Чувстваше се празен като тях.

Ако продължеше по избрания от него път, майка му щеше да се разболее от мъка, баща му щеше да изгуби всякакво желание за работа и двамата щяха да се обвиняват, че не са възпитали както трябва любимия си син.

Ако се откажеше от рисуването, виденията от рая никога нямаше да излязат наяве и нищо друго на този свят нямаше да му достави радост и удоволствие. Огледа се наоколо, видя картините си, спомни си колко любов, колко чувства бе вложил във всяко мазване с четката и те му се сториха посредствени. Призванието му бе заблуда: искаше да бъде нещо, без да е избран за това, а цената, която трябваше да плати, бе разочарованието на родителите му.

Виденията от рая бяха за богоизбраните, които се появяваха в книгите като герои и мъченици на вярата си. Хора, които от деца са знаели, че светът се нуждае от тях — а написаното в книгите е авторова измислица.

По време на вечерята каза на родителите си, че имат право: всичко било само една младежка мечта, включително и интересът му към рисуването, който също бил изчезнал. Родителите му останаха много доволни, майка му се разплака от радост и прегърна сина си; всичко се бе оправило.

През нощта посланикът тайно отпразнува победата си, като отвори бутилка шампанско и я изпи сам. Когато влезе в спалнята, жена му за пръв път от месеци насам спеше спокойно.

На другия ден намериха стаята на Едуард в безпорядък, картините бяха нарязани с остър предмет, а момчето седеше в ъгъла, загледано в небето. Майка му го прегърна, каза му колко много го обича, но Едуард нищо не отвърна.

Не искаше и да чуе повече за обич: цялата тази история му бе омръзнала. Мислеше, че ще може да се откаже и да следва съветите на баща си, но бе отишъл твърде далеч — бе преминал през пропастта, която отделя човека от мечтата му, и сега не бе в състояние да се върне обратно.

Не можеше да върви нито напред, нито назад. В такъв случай бе по-добре да слезе от сцената.

Едуард остана в Бразилия още пет месеца, през които бе лекуван от специалисти. Диагностицираха рядка форма на шизофрения, появила се вероятно в резултат на злополуката с колелото. Скоро след това в Югославия избухна гражданска война и посланикът бе извикан по спешност. Струпаха се твърде много проблеми, за да може семейството му да се грижи за него, и единственият изход бе да го оставят в новооткрития санаториум „Вилет“.

Когато Едуард привърши историята си, вече се бе стъмнило и двамата трепереха от студ.

— Хайде да влезем! — предложи той. — Сервират вечерята.

— Когато бях дете и ходех на гости при баба, всеки път се заглеждах в една картина на стената. Представляваше една жена — Дева Мария, както я наричат католиците — издигнала се над целия свят, с прострени към Земята ръце, от които излизат лъчи. Най-силно ме интригуваше в картината това, че жената е стъпила върху жива змия. Попитах баба: „Не се ли страхува от змията? Не знае ли, че змията може да я ухапе по крака и тя да умре от отровата й?“ А баба каза: „Змията е донесла Доброто и Злото на Земята, както е казано в Библията. А Дева Мария с любовта си властва над Доброто и Злото.“

— Какво общо има това с моята история?

— Когато те видях преди една седмица, беше много рано да ти кажа: обичам те. А тъй като няма да изкарам тази нощ, вече е много късно да ти го кажа. Но най-голямата лудост на мъжа и жената е именно любовта! Ти ми разказа историята на обичта на твоите родители към теб. Искрено вярвам, че са ти желаели само доброто, но тази тяхна любов почти е съсипала живота ти. И Дева Мария от картината на баба, стъпила на змията, е доказателство за това, че любовта има две лица.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Едуард. — Нарочно направих така, че да ме подложат на електрошок, понеже ти ме объркваш. Не знам какво изпитвам, а любовта веднъж вече ме съсипа.

— Не се страхувай! Днес помолих д-р Игор да изляза оттук и сама да избера мястото, където завинаги ще затворя очи. Но когато видях как те влачат санитарите, разбрах кой е образът, който искам да съзерцавам, преди да напусна тоя свят: твоето лице. И реших да остана. Докато ти спеше под влияние на шока, пак получих пристъп и си помислих, че моят час е дошъл. Погледнах лицето ти, опитах се да отгатна историята на живота ти и щастлива се приготвих да умра. Ала смъртта не настъпи — сърцето ми издържа и този път, може би защото съм млада.

Той наведе глава.

— Не бива да се срамуваш от това, че си обичан. Нищо не искам от теб, позволи ми само да те харесвам, да свиря на пиано още една нощ — ако все още имам сили. В замяна искам от теб само едно: ако чуеш да казват, че умирам, ела в манипулационната. Изпълни желанието ми!

Едуард дълго мълча и Вероника помисли, че се е оттеглил в своя свят и скоро няма да се върне оттам. Накрая той погледна планината зад стените на „Вилет“ и каза:

— Ако искаш да излезеш оттук, аз ще те изведа. Трябва само да взема палтата ни и малко пари. После и двамата ще избягаме.

— Няма да продължи дълго, Едуард. Ти го знаеш!

Едуард не отговори. Влезе и се върна с палтата.

— Ще трае цяла вечност, Вероника. По-дълго от всички еднакви дни и нощи, които прекарах тук, опитвайки се да забравя за виденията от рая. И почти ги бях забравил, но напоследък сякаш започнаха да се връщат. Да бягаме! Нали сме луди!

Когато се събраха за вечеря, пациентите забелязаха, че липсват четирима души.

Зедка, за която всички знаеха, че е изписана след продължително лечение. Мари, която сигурно бе отишла на кино — нещо, което често правеше. Едуард, който може би не се беше възстановил от електрошока. При мисълта за това всички пациенти бяха обзети от страх и мълчаливо започнаха да се хранят. Нямаше го и момичето със зелените очи и кестенявите коси, за което знаеха, че едва ли ще оживее до края на седмицата.

Никой във „Вилет“ не говореше открито за смъртта. Когато някой липсваше обаче, веднага забелязваха отсъствието му, въпреки че всички се стараеха да се държат така, сякаш нищо не се е случило.

Слухът за момичето обиколи масите. Някои от пациентите се разплакаха, защото то бе така жизнено, а сега вероятно беше в малката морга, която се намираше в задната част на санаториума. Само най-смелите минаваха оттам, и то през деня, когато бе съвсем светло. Вътре имаше три мраморни маси и обикновено върху едната от тях винаги лежеше по някое тяло, покрито с чаршаф.

Всички знаеха, че тази вечер Вероника е там. Онези, които наистина бяха луди, вече бяха забравили, че през тази седмица в санаториума е имало още един гост, който понякога бе смущавал съня им с пианото си. Няколко души почувстваха известна тъга, когато новината достигна до тях, особено сестрите, които бяха при Вероника в интензивното отделение. Но персоналът бе обучен да не се привързва към болните, понеже някои от тях биваха изписани, други умираха, а състоянието на повечето непрекъснато се влошаваше. Тъгата на сестрите продължи малко по-дълго от обикновено, но скоро премина.

Повечето от пациентите обаче, след като научиха новината, се престориха на изплашени, тъжни, но всъщност изпитаха облекчение. Защото за пореден път Ангелът Душевадец бе минал през „Вилет“ и ги бе пощадил.

Когато Братството се събра след вечеря, един от членовете на групата предаде съобщението: Мари не бе отишла на кино, а си бе заминала окончателно и бе оставила писмо.

Като че ли никой не отдаде голямо значение на това събитие: тя винаги бе изглеждала различна от останалите, прекалено луда, неспособна да се адаптира към идеалната ситуация, в която те живееха.

— Мари така и не разбра колко сме щастливи — каза един от тях. — Имаме приятели със сходни интереси, следваме рутината, понякога ходим заедно на някое културно развлечение, каним лектори, които говорят за важни неща, обсъждаме идеите им. Постигнали сме идеалното равновесие в живота си, нещо, за което хората извън „Вилет“ само могат да мечтаят.

— Без да броим факта, че тук, във „Вилет“, сме защитени от безработицата, последиците на войната в Босна, икономическите проблеми, насилието — добави друг. — Постигнали сме пълна хармония!

— Мари ми даде писмо — каза човекът, който бе съобщил новината, и показа затворен плик. — Помоли ме да го прочета на глас, като че ли по този начин иска да се сбогува с всички нас.

Най-възрастният от групата отвори плика и изпълни желанието на Мари. По средата поиска да спре, но вече бе твърде късно, и го прочете докрай.

Когато бях млада и работех като адвокат, попаднах веднъж на някакъв английски поет и една негова фраза остави дълбока следа у мен: „Бъди като чешмата, която прелива, а не като коритото, в което водата винаги е една и съща.“ Винаги съм си мислела, че той греши: опасно е да преливаме, защото можем да залеем местата, където живеят любимите ни същества, и да ги удавим с нашата любов и ентусиазъм. И тъй, иял живот се опитвах да бъда като корито, да не излизам извън стените си.

Случи се така, че поради незнайни от мен причини получих панически синдром. Превърнах се точно в това, което винаги съм се опитвала да избегна: чешма, която е преляла и е заляла всичко наоколо. В резултат на това постъпих във „Вилет“.

След като се излекувах, се върнах към коритото и се запознах с вас. Благодаря ви за приятелството и топлото отношение, за толкова щастливи моменти. Живяхме заедно като риби в аквариум и бяхме доволни, защото някой ни пускаше храна в едни и същи часове, а ние можехме да виждаме външния свят през стъклото винаги когато поискаме.

Но вчера, благодарение на едно пиано и една жена, която днес сигурно вече е мъртва, открих нещо много важно: че животът тук вътре е съвсем същият като животът навън. Както тук, така и там хората се събират на групи, издигат си стени и не позволяват на нищо непознато да смути посредственото им съществуване. Вършат разни неща, защото така са свикнали, задълбочават се върху ненужни теми, забавляват се, понеже са длъжни да го правят, а останала- та част от света нека да върви по дяволите, нека сама решава проблемите си. В най-добрия случай гледат новините по телевизията — ние също сме ги гледали заедно толкова пъти — само за да се убедят, че са много щастливи в един свят, пълен с проблеми и несправедливости.

С една дума: животът на членовете на Братството е съвсем същият като живота на почти всички извън „Вилет“ — стараят се да не научат какво има зад стъклените стени на аквариума. Дълго време това ме крепеше и ми беше от полза. Но хората се променят и в момента търся приключения — въпреки моите шейсет и пет години и многото ограничения, които ми налага тази възраст. Отивам в Босна: там има хора, които ме чакат, макар и все още да не ме познават, както и аз не ги познавам. Ала знам, че ще съм полезна и че рискът от едно приключение струва колкото хиляда дни, прекарани в удобство и благоденствие.

След като писмото бе прочетено, членовете на Братството се прибраха в стаите си, казвайки си, че тя окончателно се е побъркала.

Едуард и Вероника избраха най-скъпия ресторант в Любляна, поръчаха си най-хубавите ястия и се почерпиха с три бутилки вино от 1988 г. — една от най-добрите реколти на века. По време на вечерята нито веднъж не споменаха ни „Вилет“, ни миналото, ни бъдещето.

— Историята за змията ми хареса — каза той, като за стотен път си напълни чашата. — Баба ти обаче е била твърде стара и не е могла да я разтълкува.

— Отнасяй се с уважение към баба ми! — изкрещя Вероника, която бе пияна, и всички в ресторанта се обърнаха.

— Да пием за бабата на това момиче! — вдигна тост Едуард, ставайки на крака. — Да пием за бабата на тази луда срещу мен, която сигурно е избягала от „Вилет“!

Хората отново насочиха вниманието си към чиниите, като се престориха, че нищо особено не се е случило.

— Да пием за баба ми! — настоя Вероника.

Собственикът на ресторанта се приближи до тяхната маса.

— Моля ви, дръжте се прилично!

Те утихнаха за няколко минути, но после пак започнаха да говорят на висок глас, да дрънкат безсмислени неща и да се държат невъзпитано. Собственикът отново се появи до масата им и каза, че няма нужда да плащат сметката, но трябва веднага да излязат от залата.

— Ще спестим доста пари от тези скъпи вина! — вдигна чашата си Едуард. — Време е да се махаме оттук, преди този човек да промени решението си!

Но човекът нямаше намерение да променя решението си. Дори вече издърпваше стола на Вероника с привидно любезен жест, а всъщност искаше да й помогне да стане колкото се може по-бързо.

Отидоха на малкия площад в центъра на града. Вероника погледна към стаята си в манастира и изведнъж изтрезня. Сети се, че скоро ще умре.

— Купи още вино! — помоли тя Едуард.

Наблизо имаше бар. Едуард донесе две бутилки. Двамата седнаха и продължиха да пият.

— Защо не ти харесва тълкуването на баба? — попита Вероника.

Едуард бе толкова пиян, че се наложи да направи върховни усилия, за да си спомни какво бе говорил в ресторанта. Все пак успя.

— Баба ти е казала, че жената е стъпила върху змията, защото любовта властва над Доброто и Злото. Това тълкуване е красиво и романтично, но изобщо не е правилно, защото аз съм виждал тази картина. Тя представлява едно от виденията на рая, които исках да нарисувам. Много пъти съм се питал защо винаги изобразяват Светата Дева по този начин.

— Защо?

— Защото Дева Мария, олицетворяваща женската енергия, властва над змията, която символизира мъдростта. Ако обърнеш внимание на пръстена на д-р Игор, ще видиш, че на него е изобразен символът на медиците: две змии, увити около жезъл. Любовта стои над мъдростта, така както Дева Мария е стъпила върху змията. За нея всичко е вдъхновение. Тя не съди кое е добро и кое — зло.

— Знаеш ли какво още? — добави Вероника. — Дева Мария никога не е обръщала внимание на това какво мислят другите. Представяш ли си я да обяснява на всички историята със Светия Дух! Нищо не е обяснявала, само е казала: „Така се случи!“ Знаеш ли какво са си помислили хората?

— Разбира се, че знам. Помислили са си, че е луда!

Двамата се засмяха. Вероника вдигна чашата си.

— Моите поздравления! Вместо да говориш толкова, по-добре би било да нарисуваш тези видения от рая!

— Ще нарисувам най-напред теб — отвърна Едуард.

Недалеч от площадчето се издигаше хълм. На върха му имаше малък замък. Вероника и Едуард се заизкачваха по стръмния път, като ругаеха и се смееха, пързаляха се по леда и мърмореха, че са изморени. До замъка имаше огромен жълт кран. Който дойдеше за пръв път в Любляна, оставаше с впечатлението, че кранът е там, за да реставрират замъка, и че съвсем скоро той ще е напълно готов. Ала жителите на Любляна знаеха, че кранът стои там от години, неизвестно защо.

Вероника разказа на Едуард, че когато карат децата от детските градини да нарисуват замъка на Любляна, те винаги включват в рисунките си и крана.

— Кранът впрочем е много по-запазен от замъка.

Едуард се разсмя.

— Би трябвало вече да си умряла — каза той под влияние на алкохола, но по гласа му личеше, че се страхува. — Сърцето ти не би могло да издържи на това изкачване.

Вероника бавно го целуна.

— Погледни добре лицето ми — каза тя. — Запази го в душата си, за да можеш един ден да го пресъздадеш. Започни с него, ако искаш, но се върни към рисуването! Това е последната ми молба. Вярваш ли в Бог?

— Вярвам.

— Тогава се закълни в Бог, в когото вярваш, че ще ме нарисуваш!

— Заклевам се!

— И че след като ме нарисуваш, ще продължиш да рисуваш!

— Не знам дали ще мога да се закълна в това.

— Можеш. Ще ти кажа и още нещо: благодаря ти за това, че придаде смисъл на живота ми. Дошла съм на този свят, за да премина през всичко онова, което преживях, да се опитам да се самоубия, да увредя сърцето си, да се изкача до този замък и да ти позволя да запечаташ моето лице в душата си. Това е единствената причина, заради която съм дошла на този свят; да те накарам да се върнеш към пътя, който си изоставил. Не ме карай да изпитвам чувството, че животът ми е бил безполезен.

— Може би е твърде рано или прекалено късно, но и аз искам да ти кажа така, както ти го направи: обичам те. Не е нужно да повярваш в това, може би е глупост или просто си фантазирам.

Вероника прегърна Едуард и помоли Бог, в когото не вярваше, да я прибере в този миг. Затвори очи и почувства, че той е направил същото. После заспа дълбоко, без да сънува нищо. Смъртта бе нежна, миришеше на вино и галеше косите й.

Едуард усети, че някой го докосва по рамото. Отвори очи и видя, че е започнало да се разсъмва.

— По-добре да отидете на топло в кметството — каза пазачът. — Ако останете тук, ще замръзнете.

За част от секундата Едуард си спомни всичко, което се бе случило предишната вечер. Една жена се бе свила в прегръдките му.

— Тя… тя е мъртва!

Но жената се размърда и отвори очи.

— Какво става? — попита Вероника.

— Нищо — отвърна Едуард, като й помагаше да се изправи. — Или по-точно чудо: още един ден живот.

Ведната след като д-р Игор влезе в кабинета си и запали лампата — продължаваше да се съмва късно, тази зима се проточи прекалено дълго, — един от санитарите почука на вратата.

„Рано се започва днес“, каза си той.

Чакаше го тежък ден, трябваше да разговаря с момичето. Цяла седмица се бе подготвял за това, а през изминалата нощ почти не бе спал.

— Нося обезпокоителни новини — каза санитарят. — Двама от пациентите са изчезнали: синът на посланика и момичето, което имаше проблеми със сърцето.

— Некадърници такива! Охраната на тази болница винаги е била под всякаква критика!

— Но досега никой не се беше опитвал да бяга! — отговори изплашено санитарят. — Не знаехме, че е възможно.

— Вън! Трябва да напиша рапорт за шефовете, да уведомя полицията, да взема какви ли не мерки… Кажи на останалите да не ме безпокоят, защото това ще ми отнеме часове!

Санитарят излезе пребледнял, понеже знаеше, че част от отговорността ще падне върху него — властимащите винаги постъпват така с подчинените си. Сигурно до края на деня щяха да го уволнят.