Вестители

Глава 9

Събудих се рано сутринта. Не бях спала добре, разпокъсвана между купищата мисли, лутащи се диво в главата ми. Чувствах се изморена и особено раздразнителна. Отидох няколко минути по-късно на закуска. Тамара ми показа с известна неохота къде се намира залата и още преди да я попитам дали всички закусват тук, тя изчезна. Ако бях висок и строен солдат със синьо-зелени очи, навярно би била по-отзивчива… Влязох вътре, опитвайки се да изглеждам уверена. Не знаех дали опитът ми да скрия притеснението си беше успешен, но поне се бях постарала да изглеждам възможно най-добре. Бях използвала машата, за да накъдря косата си на нежни вълни, които сега се спускаха свободно по раменете ми и бях облякла една изумрудено зелена кашмирена рокля, която стигаше малко над коленете.

С радост установих, че залата представлява голяма уютна трапезария и съвсем не ми се стори толкова страшна, колкото си я представях. Докато вървях по пътеката, разделяща разпръснатите маси, усещах любопитните погледи на всички присъстващи приковани върху мен. Изучаващите им очи шареха насам-натам и можех да доловя името си няколко пъти в засилващия се шепот. Поколебах се накъде да тръгна и в този момент пред мен изникна Наталия Романова.

— Закъсня — каза ми. — Очаквах да дойдеш по-рано.

— Да, извинете ме — измънках.

— Виждам, че си намерила дрехите — отвърна ми вече с усмивка.

— Всичките ли са за мен?

— Разбира се. Предположихме, че щом идваш от далеч, ще ти потрябват.

Наталия закрачи и ме поведе напред.

— Повечето вестители тук все още се обучават. Не ме разбирай погрешно — това не е училище. Приемаме го по-скоро като място, където всички млади вестители черпят знания и опит един от друг и от Ордена — обясни ми тя и ми посочи една маса, на която седяха две момчета и едно момиче. Зоя. По дяволите! — Ако искаш можеш да седнеш тук. Зоя ми спомена, че вече сте се запознали.

— Нещо такова… — измънках за пореден път и преглътнах една въздишка.

— Добре тогава. Ще се видим по-късно — тя се усмихна и се върна към масата, на която седеше с други членове на Ордена.

— Е… Явно все пак си предпочела компанията и на други хора освен своята собствена — саркастично подхвърли Зоя и се усмихна пресилено.

Аз само я изгледах и се настаних възможно най-далеч от нейното място.

— Аз, за разлика от други хора — започнах — не се уморявам от себе си, нито се отегчавам от мислите си.

Зоя ме изгледа подразнено и се зае да чопли съсредоточено храната си.

— Щом нито Зоя, нито Романова, пожелаха да ни представят, ще го направя сам — обърна се към мен едно от момчетата, което седеше на масата.

Отдалеч му личеше, че е руснак — светла кожа, руса коса и сини очи. Изглеждаше горе-долу симпатичен и честно казано беше първият човек тук, който се държеше непринудено и любезно с мен.

— Приятно ми е, аз съм Юри.

— Което всъщност значи Джордж — прекъсна го другото момче и ми се усмихна.

Изглеждаше доста сносно — добре сложен, с кестенява коса, която стърчеше непокорно над челото му и топли кафяви очи. Погледът ми се спря на дълбок белег на лявата му буза, който обаче не го загрозяваше, а напротив — придаваше му особен чар. По странния му акцент реших, че е англичанин.

— А това е Майкъл, което всъщност значи Михаил — намеси се отново Юри, или т. нар. Джордж.

Нямаше как да не се засмея на цялата ситуация и побързах да се представя.

— Аз съм Ксения.

— Приятно ми е да се запознаем, Ксения — отвърна Майкъл и ми се усмихна.

— Зоя побърза да ни осветли коя си — отвърна Юри.

— Разбира се щях да ви кажа и откъде е Ксения, но нейната словоохотливост е пословична — обади се Зоя.

— А може би ти не знаеш кога и как да си задаваш въпросите — заядох се на мой ред.

Това момиче започваше адски много да ми лази по нервите. Юри и Майкъл се спогледаха, но се въздържаха от коментар.

— Ето, какво ви казах. Още не е пристигнала и вече се държи надменно — каза и отметна един кичур от все така перфектната ѝ коса с цвят на мед и отпи глътка от чая си.

Намръщи се и сложи още една бучка захар. Кой използва захар на бучки?

— Колкото и да ми е приятно да си бъбрим със Зоя, ще се радвам да ми кажете нещо за вас — обърнах се към момчетата и игнорирах присъствието на Зоя. — Е, вие откога знаете за дарбата си?

Двамата се спогледаха и тръснаха глави.

— Как така откога? Винаги сме знаели за това — каза ми Юри.

— Чакай малко, нима казваш, че ти не си знаела за своята? — попита ме Майкъл. Ето че пак бях станала обект на всеобщо изучаване…

— Да не би чак сега да си разбрала за виденията? — попита ме на свой ред Зоя, забравила за надменното ми държание и раздразнението си към мен.

— Ами да… Затова дойдох тук, за да разбера повече — отвърнах колебливо и отпих голяма глътка вода от чашата на Зоя.

Тя ме изгледа неодобрително, но не каза нищо.

— Но как е възможно това? Родителите ти нищо ли не са ти казали?

— Юри, престани да разпитваш вече — скастри го Майкъл. — Очевидно е, че не ѝ е приятно.

— Изглеждаш объркана — отбеляза Зоя и отново отпи от чая си.

— О, повярвайте ми като ви казвам, че не мога да бъда пообъркана. Мислех, че като дойда тук, ще изясня по-голямата част от нещата, които ми се случиха. Вместо това пред мен изникват още и още въпроси.

— Добре — започна Зоя, — задай ни тогава най-важния си въпрос. Ние ще ти отговорим възможно най-изчерпателно.

Аз я погледнах скептично.

— Мога да бъде изчерпателна, ако от това се притесняваш отбеляза.

— Да, забелязах — отвърнах иронично, а Майкъл и Юри прихнаха в смях.

Тя ги изгледа свирепо.

— Ще се направя, че не съм чула това. Кажи ни какво те интересува.

— Дори не знам какво да ви попитам. Знам само, че в последните няколко дни изживях повече неща, отколкото за целия си живот. Първо разбрах, че нещо с главата ми не е наред, после научавам, че вампири наистина съществуват, а накрая виждам как някаква непозната умира и излиза, че тя била избрала мен, за да видя смъртта й! Колко откачено е това?

Лицата на събеседниците ми бяха замръзнали в едно и също изражение — втрещени. Един по един бавно възвърнаха що-годе нормален вид и Юри беше първият, който реагира на думите ми. Изкашля се, за да прочисти гърлото си и се обърна към мен:

— Не че знам откъде, но все отнякъде трябва да започна. Първо, правилно ли разбрах, че едва преди няколко дни си научила за съществуването на вампирите? — аз само кимнах в отговор и той продължи. — Второ, сигурен съм, че този път наистина не съм разбрал правилно, но все пак — наистина ли каза, че си изживяла смъртта на друг вестител?

— Да — отговорих кратко.

Той продължи да ме зяпа невярващо и тогава се намеси Зоя.

— Значи затова е била цялата шумотевица около пристигането ти! Явно Орденът е бил шокиран от това, че толкова млад вестител, който дори не знае за собствената си дарба, е успял да се свърже с друг вестител по време на смъртта му!

Зоя, за разлика от Юри и Майкъл, изглеждаше изключително развълнувана от развилите се събития, докато те просто ме гледаха безмълвно.

— Нищо чудно, че си толкова объркана… — каза ми Майкъл. — Не предполагах, че може да съществува вестител, който да не подозира нищо за вампирите, а още повече — за дарбата си. Но фактът, че имаш толкова развити способности… Това е просто изумително!

— На мен не ми се струва никак изумително. И наистина — толкова ли рядко се среща някой начинаещ да изживее смъртта на вестител, бил той пророк или не?! — запитах го припряно.

— Пророк? — кресна Юри и погледите от съседните маси се насочиха към нас.

— Шшшт! Може ли да не привличаме толкова много внимание! — скастрих го. — Да, пророк.

— Изживяла си смъртта на Вера Крамаренко?! — повтори Юри.

— Как е възможно изобщо? — запита ме Зоя възхитена и в същото време смутена.

— Не знам. Нали ви казах — нищичко не знам!

— Как може толкова силен вестител да не знае нищо за себе си? — възмутено попита Зоя.

Аз я изгледах продължително и стиснах зъби.

— Явно, че може — процедих.

— И как тогава разбра за всичко? Получи видение, което ти разказа за кръвожадните и всичко останало?

— Не мисля, че в случая е уместен какъвто и да е сарказъм — отговори ѝ Майкъл вместо мен.

— Не питам теб, Майк — заяде се тя на свой ред.

— Стига сте се разправяли! — извика подразнено Юри.

След миг погледна извинително към Зоя, а тя завъртя глава на другата страна. От гърдите му се надигна тежка въздишка.

— Ксения, трябва да си минала през големи премеждия, за да се озовеш в Москва.

— Откъде реши, че сега съм се озовала в Москва?

— Руснаците надушват чужденците отдалеч — каза Майкъл и усмивка плъзна по лицето му.

— О, моля ти се! — завъртя очи Зоя. — Теб и ескимос ще те разбере, че не си руснак!

Последвалият смях поуспокои малко напрежението, но мисълта, че нещо с мен не беше наред, продължаваше да ме гложди.

— Е, Ксения, ще ни кажеш ли все пак откъде си? — на лицето и цъфна лукава усмивка.

— Идвам от България. Там съм родена, там израснах и съвсем доскоро там живеех.

— И как се случи, че научи руски толкова добре за няколко дни? — попита ме Юри, който очевидно имаше навика да остроумничи.

— Ти сериозно ли? — попита го Зоя и повдигна едната си вежда.

— От малка учих руски. Честно казано така и не разбрах защо родителите ми държаха толкова много на това — отвърнах замислено.

— Може би са искали да те подготвят за този ден, за това тук — предположи Майкъл.

— Не е нужно да идва в Русия, за да бъде вестител — каза му Юри.

— Не — прекъснах ги. — Родителите ми не бяха вестители. Знам го.

— Това вече не е възможно — каза Юри. — Виденията са наследствени. Поне един от тях трябва да е вестител. Да е бил… Чакай, да не би те да са починали? — попита ме с неудобство.

— Да — побързах да кажа. — И между другото точно това каза и Игор.

— Игор? Алешкин? — невярващо запита Майкъл.

— Да, точно така. Тя пристигна с Алешкин — самодоволно каза Зоя и на лицето ѝ отново се появи онази нейна игрива усмивка.

— И какво толкова като съм пристигнала с него? — обърнах се към нея подразнено.

— Ами не, нищо. Като изключим факта, че нито един пазител от дворцовата школа не е ескортирал начинаещ вестител и също това, че изобщо не му влиза в задълженията. Да не говорим пък за Алешкин — най-младият воин, станал дворцов пазител някога. Не, нищо работа — саркастично заяви тя като продължаваше да гледа и да се усмихва лукаво.

Аз от своя страна не знаех какво да отвърна, тъй като имах чувството, че Зоя говори за съвсем различен човек от Игор, когото познавах.

— После ще говорим за това — обади се Юри. — Въпреки, че е наистина странно дворцов пазител да се занимава с млад вестител. Но какво каза за родителите си? — запита ме и отпи една голяма глътка вода от чашата си.

— Нищо. Просто знам, че никой от тях не беше вестител.

— И аз пак казвам, че това е невъзможно.

— Виж, знам едно нещо със сигурност и това е, че дарбата се наследява — каза Юри и се наведе напред, сякаш това го правеше да изглежда по-убедителен.

— Може би в нейния случай тя е прескочила едно поколение и е отишла направо при нея. Това обяснява и факта, че родителите ѝ нищо не са ѝ казали. Те или са решили, че наследството е било прекъснато, или самите те не са знаели за него — намеси се този път Майкъл.

— Може би. Нищо не мога да твърдя със сигурност — отвърнах. — Може ли да сменим темата? — тримата се спогледаха и закимаха с известна доза неохота.

— Е, ние не можем да се похвалим с толкова интересно минало като теб, но развитието на всеки вестител само по себе си е вълнуващо — каза Зоя и кимна към Майкъл. — Майк е получил първото си видение секунди преди да го нападне кръвожаден.

— Не мисля, че беше „вълнуващо“. По-скоро беше отвратително — отвърна той намръщено.

— Кога се случи това? — попитах го.

— Когато бях на двайсет. Преди около три години — уточни.

Учудих се, че беше цели четири години по-голям от мен. Имаше момчешко и безгрижно излъчване въпреки дълбокия белег на лицето му, което опровергаваше тезата ми за липсата му на грижи.

— Как успя да се измъкнеш? — попитах заинтригувана.

— Честно казано още не знам. По това време очаквах, че ще получа видение. Не в онзи момент, разбира се, но усещах, че времето наближава. Една нощ, когато се разхождах из Лондон, почувствах нечие присъствие. Беше тъмно и тихо и помислих, че си въобразявам. Но както обикновено става, интуицията на вестителите никога не лъже. Изведнъж усетих странните горещи вълни да ме заливат и видях с очите си собствената си смърт. Беше видение за бъдещето, но толкова неясно и объркано, че все едно гледах образа на стар и повреден телевизор. Когато осъзнах какво е станало, побягнах с все сила напред, търсех по-добре осветена и оживена улица. Докато тичах мярнах една желязна тръба и се спрях да я взема. В този момент вампирът изскочи от нищото и ме събори на земята. Успях да го ударя по главата — явно достатъчно силно, за да се замае за кратко, след което продължих да бягам. Съвсем скоро, почти веднага, се озовах на Оксфорд стрийт, която все още беше пълна с хора. Знаех, че вампирът няма да ме нападне там.

— Честно казано е цяло чудо как си успял да се отскубнеш от него — каза Юри.

— Оттогава ли ти е белега? — попитах го.

— Да. Беше ме раздрал с ръцете си, когато ме повали — гласът му звучеше по-различно от преди малко, което ми напомни за злощастната нощ, когато аз самата бях нападната от онзи вампир.

— А вампирът опита ли се да ти въздейства? — продължих с въпросите.

Майкъл ме погледна въпросително.

— Нима знаеш за това?

— Да… — смотолевих. — Последната ми вечер в България аз също бях нападната.

— Наистина? — възкликна Зоя. — Тогава ли разбра за тях?

— Да. Дори не знаех какво ме нападна…

— Но как успя да се спасиш? — прекъсна ме тя.

— Аз не успях. Игор го направи.

Видях в лицата на събеседниците си още по-голяма почуда и от преди малко, а в това на Зоя — дори възхита. Не знаех защо дори само споменаването на Игор им въздействаше така…

— Алешкин е бил с теб в България? Значи не просто те е посрещнал в Москва? — невярващо ме попита Юри.

— Бас ловя, че е било уникална гледка! Да го видиш как се справя с лекота с кръвожадния… — започна брътвежите си Зоя, но Майкъл я прекъсна.

— Зоя, стига с глупостите!

— Всички вампири ли предпочитат да… — думите засядаха в гърлото ми от отвращение — се хранят с вестители? Или е нямало значение каква съм?

— Ксения, кръвожадните не се хранят с вестители — отвърна Майкъл. — Тяхната кръв е отровна за тях.

— Тогава защо той се опита да ме захапе? — недоумяващо го попитах.

— Не мисля, че е искал да те захапе. Сигурно си се заблудила.

— Тогава защо ме нападна?

— Защото ни мразят. Кръвожадните убиват вестителите от омраза, не от жажда — отвърна мрачно.

— Не, сигурна съм, че се опита да ме ухапе, но тогава Игор го обезглави! — настоявах.

— Сигурно е бил вампир камикадзе! — изхили се Зоя.

— Изключително забавно! — завъртях очи. — Не ми ли вярвате?! — попитах ги подразнено.

Може би не знаех много за всички тези неща, но това не значеше, че щях да търпя да ми се подиграват или да се държат снизходително.

— Не че не ти вярваме… — започна Майкъл.

— Стига! Това е нелепо. Казвам ти, Ксения, не е възможно! Един кръвожаден никога не би пил от кръвта на вестител! Та нали след броени секунди ще се спаружи като развален домат и ще умре! Не си разсъждавала трезво. Сама каза, че не си знаела какво се случва.

— Вижте какво, аз разбрах, че иска да ме ухапе, още преди да зная, че е вампир или дори да подозирам подобно нещо. Може и да не съм много навътре в нещата, но това не ме прави малоумна. Още по-малко лъжкиня!

Вече се бях ядосала и не се опитвах да сдържам тона си. Те само се спогледаха и тогава Зоя отвърна.

— Добре! Кръвожадният е искал да те ухапе! Стига вече! Безсмислено е да я убедите в противното! — нервно каза Зоя и стана. — Аз отивам на разходка. Някой иска ли да ме придружи?

— Идвам с тебе — отвърна ѝ Юри и двамата излязоха от трапезарията.

Аз останах сама с Майкъл без да вдигам глава от чинията, която ми бяха донесли преди петнайсет минути. Беше пълна с пирожки и блини, залети с конфитюр от ягоди. И двамата мълчахме, което ми даде възможност да се успокоя от бушуващия гняв, който ме беше обзел.

— Доста лесно се палиш… Ние не го направихме, за да те ядосаме — смотолеви Майкъл след като не казах нищо. — Искаш ли и ние да се разходим? — наруши тишината след малко. Погледна ме колебливо.

— Добре — отвърнах.

На лицето му се появи почти незабележима усмивка и ме подкани да го последвам. Изправи се и забелязах, че е висок и имаше добре оформени рамене и здрави ръце. Той ме поведе към коридор, през който не бях минавала, и след малко излязохме от сградата. Минахме през някакви заобиколни пътеки и стигнахме до един парк. Тук нямаше никакви други дървета освен борове и ели и всичко беше зелено. Тук-там имаше остатъци от неразтопен сняг. Слънцето грееше ясно в небето, но въздухът беше студен и от устата ми излезе пара, когато заговорих.

— Майкъл, постоянно ли сме в опасност от нападение на вампири? — попитах го внезапно.

— Може би ще се изненадаш, но митът, че кръвожадните са нощни същества и не могат да излизат на дневна светлина се оказва… ами мит. Кръвожадните са свободни да отидат където пожелаят и когато пожелаят — думите му ме накараха да потреперя.

— Тогава не е ли опасно да се разхождаме далеч от ъм…

— От палатата? — усмихна се той. — По принцип да, но ние не сме извън пределите ѝ. Това е част от нейния парк.

— Нима дворът ѝ е толкова голям? — учудих се.

— Да. Дори повече. Тук има много места, които не се забелязват на пръв поглед.

— А какво спира вампирите да влязат в Палатата?

— Защитена е с магия. По-скоро заклинание, отколкото магия.

Повдигнах рязко вежди нагоре и го зяпнах невярващо.

— Мислех, че ще кажеш, че има толкова много солдати, че няма начин да посмеят да стъпят тук.

— Донякъде — засмя се, — но тези заклинания са мощни и само няколко души са способни да ги направят.

— Защо не направят същото с останалите места по света? Защо не защитят целия свят? — запитах го възмутена.

Той поклати глава.

— Изисква се огромна сила, която не е неизчерпаема. Освен това заклинателите трябва да са наблизо, за да подейства магията — каза. — Но кръвожадните не нападат никого пред очите на други хора. Ако си на оживено място, ще си в безопасност.

Аз се загледах в краката си и за миг усетих мириса на зимата — такъв, какъвто беше в София. Усмихнах се.

— Откога си тук? Имам предвид, при Ордена? — запитах го.

Той бръкна с ръце в джобовете и се сви сякаш му беше твърде студено.

— Дойдох почти веднага след инцидента. Баща ми настоя да дойда в Москва, за да развия способностите си. Майка ми от своя страна беше толкова уплашена за мен, че не посмя да възрази.

— А ти искаше ли да дойдеш тук?

— Не. Обичам Лондон и не исках да си представям живота си на чуждо място. Без приятели, без семейството си… — отвърна.

— Разбирам. Но сега имаш приятели, нали? Зоя и Юри.

— Да, те са много… интересни. Но понякога се чувствам сякаш съм не на място. Оставам си чужденец.

Усетих в гласа му меланхолия и побързах да го обнадеждя.

— Е, ставаме двама. Повярвай ми, последното, което исках, беше да напусна България. Аз също се съмнявам, че ще се почувствам като у дома си. Но… — замлъкнах.

Той обърна лицето си към мен.

— Но?

— Нищо. Просто се надявам нещата да се променят.

Лицето на Игор изникна пред очите ми. Престани да мислиш за него, по дяволите! Какво ти става, Ксения?

— Как се приспособи? Как проговори руски? — запитах го.

— Сред семействата ни, на вестителите имам предвид, е прието да се учи руски. Не че го научаваме много добре…

— Защо да е прието?

— Защото Орденът е в Русия. А всички сме свързани малко или много с него — поясни.

— Казваш, че не го научавате много добре, но ти се справяш отлично.

Той се усмихна.

— През първата една година отказвах да говоря на руски. Беше нещо като бунт срещу това, че ме бяха пратили тук.

— Сигурно доста си подразнил Ордена — засмях се.

— Да… Но в един момент не можех повече да се сдържам.

— А имаше ли полза от това, че дойде? — попитах го след малко. — Разви ли способностите си както се надяваше?

— Трудно ми е да ти отговоря. Има ли начин, по който да измериш напредъка си? Силата е доста субективно понятие — отвърна уклончиво.

— Или получаваш видения, или не. Какво му е толкова субективното? — отвърнах, а той се засмя.

— Добре. Какво смяташ по въпроса — кой вестител е развил повече способностите си — този, който всеки ден получава неясни видения без да види нищо конкретно в тях, или този, който за една година е получил едно-единствено видение, с което е спасил живота на някого?

Аз го погледнах с присвити очи сякаш се опитвах да намеря нещо, с което да опровергая тезата му.

— Добре, печелиш — предадох се накрая. — И все пак — мислиш ли, че си е заслужавало да дойдеш тук?

— Ако майка ми спи спокойно, защото съм тук и не се притеснява за мен, значи си е заслужавало. Освен това възможността да наблюдавам Ордена как мисли, как действа, си струва усилията и трудностите.

Аз се усмихнах на думите му. Тайничко се надявах след време и аз да мога да отговоря по същия начин, ако някой ми зададеше този въпрос.

— За какво се замисли? — попита ме и се вгледа в лицето ми. Беше внимателен и се държеше мило.

— Зачудих се дали ще се впиша в този свят. Иска ми се да вярвам, че един ден няма всичко това да ми е чуждо…

Той кимна разбиращо. Продължавахме да обикаляме между дърветата и стъпките ни отекваха шумно сред тишината. Лесно можех да забравя, че се намирам в най-населения град на целия континент.

— Ксения, знаеш ли какво означава името ти? — попита ме внезапно той.

— Всъщност не — отвърнах и го загледах с интерес.

— В някои случаи значи „чужденка“ — усмихна се той, — а в други — „гостоприемна“.

— Откъде знаеш това? — засмях се.

— Ще се изненадаш какво можеш да научиш от руснаците! — изсмя се и той на свой ред. — Хайде, да се прибираме. Виждам, че ти е студено.