Вестители

Глава 26

Изведнъж настана паника и писъците, които раздираха тишината, ставаха все по-силни. Насилих се да отворя клепачи и видях размазани силуети, суетящи се, шокирани. Едни големи кафяви очи се вглеждаха в мен.

— Ксения! — Зоя проплака ужасено. — Боже мой, някой да помогне! Ксения, какво се случи?!

Беше се надвесила над мен и ръцете ѝ трескаво се опитваха да намерят мястото, откъдето бликаше толкова много кръв. Топлината беше приятна и се разпростираше все повече по тялото ми. Като изключим факта, че не можех да говоря и да се движа, физически не се чувствах зле. Не изпитвах вече болка, просто досаден унес, от който не можех да изляза. Мисля, че вече бяха запалили светлините, макар все още да долавях пукота на фойерверките над нас. Около мен беше настанало сериозно раздвижване, някои хора дори тичаха истерично и нареждаха неясно един на друг какво да правят.

— Ксения — проплака отново Зоя и една нейна сълза капна на лицето ми. — Ксения, какво стана… — гласът ѝ излизаше на пресекулки, опитваше се да усмири паниката, нарастваща в нея.

Тя вдигна поглед и през лицето ѝ премина едва доловима вълна на облекчение. В същия миг две здрави ръце ме отделиха от земята и ме понесоха нагоре като в безтегловност. На земята ми беше по-добре, не беше толкова студено.

— Ксения, ще се оправиш. Обещавам ти — прошепна Игор в ухото ми.

Дори сега можех да доловя бурята от емоции, които бушуваха в него. В момента се бореше с ужас, който го сковаваше, примесен с неописуем гняв. Опитваше се да го прикрие и гласът му звучеше добре овладян, но можех да прозра нотки на безсилие и завладяващ страх. Понечих да отворя уста и да му кажа, че не ме боли. Не можах. Тогава опитах да го погаля по лицето, но не усетих ръката си, сякаш беше закачена за тялото ми като на парцалена кукла.

— Знам. Знам, че не те боли, миличка — продължи да ми шепне. Беше стиснал челюсти. — Но трябва да побързаме, иначе ще е твърде късно.

Аз го погледнах объркано.

Смътно долавях, че се движи много бързо и настаналата шумотевица малко по малко заглъхваше. Явно се отдалечавахме от залата и само няколко души ни следваха. Подвикваха след Игор, но на мен ми се стори, че гласовете им идват от отвъдното. Дали не се бях запътила именно натам?

— Ще се оправи ли, Алешкин? — провикна се Зоя някъде отзад.

В същия момент чух гласа на Майкъл:

— Накъде я водиш? Трябва да изчакаме линейката!

— Няма да чакам линейка на Нова година! — извика яростно Игор като продължаваше да ме носи забързано нанякъде.

— Полудя ли, Алешкин? — отвърна му ядосано Майкъл. — Ксения има нужда от медицинска помощ!

— И ще я получи! — отвърна му този път по-спокойно. — Няма да чакам никаква линейка — каза по-скоро на себе си, отколкото на Майкъл. — Ще се оправиш, Ксения. Чуваш ли ме?

Бях затворила очи, тъй като ми костваше прекалено много усилия да ги държа отворени.

— Хей, миличка — гласът му беше ласкав, но усетих нотка на зараждаща се паника. — Ксения, не се унасяй. Не заспивай, чуваш ли ме?

Опитах се да кимна, но не знам до колко успях да му покажа, че съм в съзнание.

— Добро момиче — потвърди успокоително.

— Какво мисли да прави, вестител Романова? — извика Майкъл.

Явно Наталия също вървеше с нас.

— Успокой се, Майкъл, ще закараме Ксения в болница. Не можем да губим повече време — нетърпеливо му отвърна.

— Но не можем да я разкарваме с колата! Раната ѝ е много сериозна! Не бива да я движим!

Майкъл губеше самообладание, но Романова го прекъсна.

— Осъзнай се, Майкъл! Искаш ли да седиш и да чакаш линейката един час на връх Нова година? Предпочиташ да седиш и да я гледаш как умира?

За първи път долових в гласа на Наталия безсилие. Умирах ли наистина? Първоначалната паника сега беше отстъпила място на сковаващ ужас, тегнещо мълчание, сякаш никой не искаше да изкаже гласно какво мисли, че ще се случи. Единственият човек, който си позволи да опише ситуацията, макар и съвсем бегло, беше Майкъл. Сега обаче и той мълчеше и можех да доловя само зловещото потропване на обувките на Игор и на тези зад нас — стъпки, отекващи остро в тишината. Познатият дъх докосваше лицето ми и ми се искаше просто да остана в обятията му. Бях уморена, страшно уморена.

След малко усетих как Игор измъква ръце изпод тялото ми. Явно ме беше сложил на задната седалка в джипа си. Крайниците ми сковано стояха около мен без да усещам каквото и да било. Сякаш не бяха мои. Вече и останалата част от тялото ми изтръпваше, губех усещане и за нея. Очите ми тежаха дори затворени, душата ми спеше.

— Ксения, отвори очи! — извика Игор. — Не заспивай в никакъв случай! — гласът му беше особено дрезгав. Чух някой да подсмърча и усетих парфюма на Зоя. — Ето, виж, Зоя ще е с теб докато аз карам. Отиваме в болницата. Отбори очи, миличка — гласът му имаше причудливо ехо.

Но аз не можех да отворя очи.

— Ксения, събуди се! — истерично извика Зоя, но някъде далеч от мен. Всички се бяха откъснали.

— Игор, трябва да побързаме — някой извика. Може би Наталия — Няколко пазители идват след нас, но ние трябва да тръгваме.

— Защо се бавиш? — попита Юри. И той беше там с тях, също далеч.

— Не може да заспива! Това, че диша, е чудо само по себе си! — избухна Игор, беше изгубил самообладание. — Слушай, миличка, чуй ме — заговори само на мен и долепи длан до лицето ми. — След като се оправиш, ще заминем само двамата, някъде далеч. Ти и аз. Чу ли ме? — думите му бяха такова щастие. Колко много исках да замина с него. — Точно така, обещавам ти. Ще заминем, само двамата. Но трябва да се оправиш първо. А сега отвори очи, за да отидем до болницата — гласът му беше толкова нежен, толкова ласкав. Говореше тихо, сякаш отправяше слова към някоя по-висша сила.

— Побърка ли се?! Тръгвай вече! — изсъска Майкъл.

— Шшшт, тихо! — смъмри го Зоя.

— Отвори очи, Ксения, заради мен, моля те… — повика ме Игор и гласът му трепна.

В същия момент успях да го погледна едва-едва и той ми се усмихна, надвесен над мен. Редом с него видях и лицето на Романова, която се взираше в него някак натъжена и трогната.

— Точно така. Добро момиче — каза той.

Игор се втурна към шофьорското място и запали колата. Чух Наталия да казва на Майкъл и Юри да ни последват с другите пазители. Джипът тръгна, но не можех да преценя дали се движим бавно или бързо. Успях да различа уплашеното изражение на Наталия, която беше сбърчила чело и гледаше Игор от седалката до него. Приседнала отзад до мен, Зоя галеше косата ми, но едва го усещах. Господи, трябваше да държа очите си отворени. Вярвах на Игор и знаех, че няма да ме предаде. Той каза, че ще се оправя, само трябваше да държа очите си отворени. Но беше толкова трудно. Клепачите ми натежаваха, а тялото ми ме теглеше надолу, сякаш едва се крепях на ръба на бездна. Отчетливо дочух женски глас, който повелително ми каза „Събуди се!“ и за миг ми се стори, че видях лицето на Вера Крамаренко.

Сепнах се от някакво трескаво движение и напрегнати възгласи около мен. Силна светлина обля лицето ми и веднага затворих очи. Нима все пак умрях? Колко жалка смърт. Поне да беше в разгара на някоя битка с кръвожадни. А не така — издебната, излъгана, изиграна. Отново премигнах и осъзнах, че ако съм умряла, то това определено не е раят. Гледах към някакъв светъл таван, осеян със сиви петна. Движех се бързо, а около мен още по-бързо преминаваха хора в болнични престилки. Ясно. Все пак бях жива. И бях в болница. Къде беше Игор? Докато размишлявах, отново се унесох. Този път за по-дълго.

* * *

Събудих се от стогодишен сън. Почти. Бързо се ориентирах в обстановката — бях настанена в типична болнична стая — легло, еднокрилен гардероб, стол, медицинска апаратура. Нищо повече. Опитах да се изправя в леглото, но се сгърчих от остра болка в корема. Изненадах се. Надигнах одеялото, облечено в бял изхабен от пране чаршаф, и видях, че бях препасана с бинтове и превръзки. От мен стърчаха разни тръбички, да не споменавам катетъра… Общо взето помнех абсолютно всичко до момента, в който Игор подкара джипа на път за болницата. После явно бях изгубила съзнание. Дали наистина бях чула пророчицата или умът ми си играеше номера с мен?

Огледах се и се почувствах страшно потисната. Не минаваше и ден без да се случи нещо трагично. И сякаш всеки път се разминавах на косъм с фаталния край. Не можех да не си спомня тихия ужас в очите на Игор и отчаянието, което струеше от гласа му. Този път не бях просто халосана по главата. Един здрав бой от група кръвожадни щеше да бъде повод за празнуване пред състоянието, в което се озовах. Ясно съзнавах, че едва не бях умряла. Цялото ми същество беше наясно с този факт.

Едва сега осъзнах, че този инцидент всъщност беше опит за убийство. Не беше вампир, не беше крадец или престъпник от улицата. Някой от Ордена или от гостите на бала се беше опитал да ме убие. Повтарях си това като мантра, докато истината не срасна с мен и не се запечата в съзнанието ми. Чувствах се странно спокойна. Разбирах, че не съм в състояние на отричане, даже напротив — чувствах се спокойна, защото чак сега престанах да се боря срещу истината. Досега се бунтувах срещу това, на което бях подложена, срещу изпитанията, които трябваше да преодолея. Бягах, в опит да се скрия от истината, а тя беше, че животът ми беше провален и трябваше да се справя с това. Нямах късмета да се насладя на едни невинно луди години и младост, в която щях да изпитам просто няколко разочарования, няколко любовни авантюри. При мен беше различно и трябваше да го приема. Обикновеният живот не беше на дневен ред и оставаше да се задоволя с това, което имах. Странно, но се сетих за думите на Игор в новогодишната нощ. Какво беше казал — да извлека максимума от това, с което разполагах. Завъртях с досада очи и въздъхнах. Усетих как увереността се промъква тихо в мене и ми дава сили. Вече не се плашех. Естествено, не бях малоумна — знаех, че опасността е огромна и дебне отвсякъде, но не ме беше страх от факта, че трябваше да се боря за живота си.

Опитах се отново да се поизправя в леглото и със задоволство установих, че вече, свикнала с нея, болката не беше толкова остра. В мига, в който се облегнах на възглавниците, усетих как острото напрежение в раната ме отпуска. Интересно ми беше дали някога щях да разбера кой се опита да ме убие. Трябва да призная, че го беше замислил доста умно — да ме нападне, когато всеки беше свалил гарда си, в обстановка, в която никой не предполагаше, че трябва да е нащрек. И то сред толкова много пазители.

Докато се бях унесла в разсъждения, вратата на стаята се отвори тихо и вътре влезе една закръглена медицинска сестра. Жената се сепна щом видя, че съм в съзнание, но веднага се окопити и ми се усмихна одобрително:

— Как се чувствате, г-це Петрова? — гласът ѝ беше плътен, изпълнен с добронамереност.

— Мисля, че добре — отвърнах спокойно.

— Вие сте едно силно момиче — отбеляза тя със задоволство. — Някои хора не вярваха, че ще оцелеете.

Не знаех какво да кажа, затова просто ѝ се усмихнах. Едва ли щеше да разбере, ако ѝ бях споделила за странната ми способност да се възстановявам подозрително бързо след всяка травма.

— Бихте ли извикали Игор Алешкин, ако обичате? — тя ме погледна неразбиращо и побързах да уточня. — Мъжът, който ме докара в болницата. Висок, мускулест и строен, мрачен и много привлекателен — усмихнах се подкупно, а тя се засмя разбиращо и кимна.

— Да, сетих се. Господинът си тръгна от болницата още вчера, но каза да Ви предам, че ще се върне скоро. Междувременно има други хора, които биха искали да Ви видят и ще се радват да разберат, че сте будна.

Отсъствието на Игор ме жегна и се почувствах някак изоставена. Какво по-спешно имаше да свърши от това да бъде тук? Изведнъж ме обзе срам, че разсъждавах толкова самонадеяно и егоцентрично. И въпреки всичко добре си спомнях думите му, че ако не заспивам, ще ме отведе далеч, че ще бъдем само двамата.

Усмихнах се сковано на сестрата и ѝ благодарих. Тя понечи да излезе, но си спомни нещо и се приближи до мен.

— Забравих да ви предам. Помоли също да Ви кажа, че ще удържи на думата си — тя се усмихна и мушна ръце в джобовете на престилката си. — Надявам се, че съм помогнала.

Обзе ме облекчение и се порицах, че отново се бях усъмнила в него. В този момент в стаята влезе не кой да е, а Наталия Романова. Спомних си нейната тревога, докато ме караха към болницата и колко я бе разчувствало това, което Игор ми шепнеше в колата. Тя пристъпи бавно и за първи път ми се стори, че изпитва неудобство.

— Здравей, Наталия — заговорих първа.

Изглеждаше уморена. Макар да не беше с роклята от Нова година, по лицето ѝ още имаше следи от вечерния грим, а косата ѝ беше в пълен безпорядък. Тя забеляза, че я оглеждам и потри ръце в полата си.

— Игор помоли един от пазителите да ми донесе по-удобни дрехи — обясни тя.

— Нима не си се прибирала досега? — отвърнах някак невярващо.

— Не… — отвърна и реши да обясни, но не намери думи.

Усмихна се някак вяло и ми се стори много тъжна. Беше странно да не я виждам в нейната светлина — силна, категорична, с гордо вдигната глава и железен поглед.

— Какво има, Наталия? — запитах, а тя приближи прозореца и се загледа навън.

Помислих си, че не иска да срещне погледа ми.

— Ксения, аз… Дори не знам как да започна — отвърна уморено и прокара ръка по челото си, приглаждайки косата си назад. Сетне обхвана с ръка врата си и се обърна към мен. — Допуснах толкова много грешки — очите ѝ отразяваха тежестта на някаква вина, която сама си беше вменила. — Игор ме предупреди, но аз не намирах никакво основание да поставям под съмнение сигурността, която ти осигурявахме.

— Наталия, ти нямаш нищо общо със случилото се — отвърнах бързо, но тя сякаш не ме чу.

— Смятах, че Игор се е поддал на чувствата си и затова е толкова параноичен относно безопасността ти. Мислех, че е заслепен и затова иска да те пази така ревностно — тя ме погледна настоятелно. — Не вярваше на никого. Дори на мен.

— За какво говориш, Наталия? — инстинктивно се опитах да се изправя в леглото, но болката ме прикова на място.

— След инцидента онази нощ, в която ти преживя смъртта на родителите си и пострада физически… той трескаво търсеше начин да те отведе от Ордена без да предизвика подозренията на Двореца. Но това можеше да се случи само, ако ние се бяхме съгласили да потулим нещата. Но как можех да го направя след като знаех какво изпитвате един към друг?

Тя се приближи към мен. Виждах собственото ѝ отчаяние. Ръцете ѝ леко потрепваха, а на красивото ѝ лице се бяха появили бръчки, по-дълбоки от обикновено. Ясните ѝ очи се бяха приковали в мен, но не властно и изискващо. Този път тя се разкайваше. Ако бях видяла този момент преди няколко седмици, може би щях да ликувам. Триумфът ми щеше да бъде пълен. Но сега нямаше нищо тържествено, фанфарите, които си представях, че ще чуя, бяха онемели в ръждиво стъписване. Исках да ѝ вдъхна кураж и да я накарам да се превърне отново в силната вестителка, която беше. Имах нужда да видя решителността, изписана на лицето ѝ.

— Наталия, аз не те обвинявам за нищо. Никой на твое място не би постъпил иначе — отвърнах ѝ спокойно.

— Но нали именно затова съм член на Ордена! За да не постъпвам като всички останали, а да видя истината! Ксения, да бъдеш с Игор е незаконно, но да те оставя в ръцете на врага е безсърдечно и чудовищно! Аз… Аз не съм чудовище — пророни сякаш на себе си. — Не съм вярвала, че ще го кажа, но хиляди пъти предпочитам да позволя на Игор да престъпи закона пред това ти да пострадаш.

Думите ѝ ме стъписаха. Не можех да повярвам, че жената, която стоеше пред мен, беше вестител Романова. Сърцето ми се сви когато ми припомни, че нямам право да бъда с мъжа, когото обичам. Каква загуба наистина! Защото дори не можех да допусна мисълта, че някога ще съм способна да обичам друг дори една стотна от начина, по който обичах Игор. Наталия приседна на края на леглото и въздъхна уморено.

— Ксения, това, което не ми дава мира, е, че нападението е извършено от някого, който е близо до нас. Нещата бяха премислени твърде хитро, твърде много детайли бяха съобразени. За Бога, ако не беше някой от нашите, дори нямаше да успее да се промъкне в Палатата близо до теб!

Знаех, че нападателят ми не беше кръвожаден. Палатата беше защитена с древната магия на Тайния кръг, която не допускаше вампир да проникне в пределите ѝ. Но не очаквах този човек да бъде вестител или пазител. Може би беше пратен от вампирите — някой, с когото те поддържаха връзка. По дяволите, не съществува пазител или вестител на тази земя, който би се съюзил с кръвожадните!

— Наталия, не смятам, че вестител или пазител би извършил това — отвърнах ѝ убедено. — Бил е някой натрапник, който се е слял с тълпата.

— Всички гости бяха по списък.

— Тогава някой е заблудил или подкупил охраната, която ги е проверявала. Бил е човек, нает от вампирите. Не мога да допусна…

— Ксения, бил е вътрешен човек! Случаен наемник щеше да бъде забелязан, нямаше да се впише. Освен това изпускаш най-важното. След нападението всички врати бяха затворени незабавно. Невъзможно е било да избяга. След като те е нападнал, той е останал на бала и се е слял с всички останали гости, които изпаднаха в паника от инцидента — очите на Романова светнаха гневно. — Игор се съмняваше отдавна. Не можеше да се довери на никого — повтаряше тя замислено.

— Може би е избягал през вътрешния двор на терасата, на която бяхме. Направил го е преди да разберете какво се случва в действителност — отвърнах в опит да придам някаква логика на ситуацията.

Тя ме погледна скептично, но замълча. Настъпи дълга пауза, в която Наталия просто се взираше напред, опряла ръка на челото си.

— Ксения, това, което не мога да си обясня, е защо ти си толкова търсена мишена — наруши тишината и се вторачи в мен.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха и за миг си помислих, че може да прочете мислите ми. Макар аз също да исках да се домогна до истината в дъното на цялата тази история, не можех да допусна да разбере за вампира, който убих, за що то тогава щеше да ѝ стане ясно, че нещо с мен не е наред. Не можех да позволя да ме отведе при Тайния кръг.

— Може би заради цялата суматоха около пристигането ми кръвожадните са се почувствали застрашени. Решили са да се застраховат като се отърват от мен преди да съм се превърнала в усложнение за тях — отвърнах хладнокръвно, изненадвайки дори себе си. — Както виждаш, хората преувеличават способностите ми. Далеч не съм толкова надарена, колко то ми се носи слава.

— Не съм съгласна с теб — отвърна тихо. — Ти притежаваш способности, да. Но това, в което предстои да се развие силата ти, е това, от което се интересува обществото ни. Вера Крамаренко беше светило за нас. Тя беше стълбът, на който се уповаваше не само обществото на вестителите, но и самият Орден. И фактът, че се е свързала именно с теб, предшества нещо могъщо.

Наталия говореше пламенно и можех да се закълна, че напълно вярваше в твърдението си. В този момент чух как вратата се отваря и в стаята влезе Игор. И той като Наталия изглеждаше изненадващо изтощен, но се опитваше да го прикрие, за разлика от нея. Когато се приближи, единственото ми желание бе да скоча и да се хвърля в прегръдките му. Той обаче стоеше като закован и не отделяше очи от мен. Гледаше ме напрегнато и не можех да разгадая какво се върти в главата му. Наталия не помръдна от леглото, беше прекалено захласната от поведението му и също като мен се опитваше да отгатне следващия му ход.

Игор пристъпи бавно и се приближи с няколко крачки. Седна на леглото, след което се наведе бавно и спокойно, без да откъсва поглед от мен, протегна ръка и нежно погали лицето ми. Очите му продължаваха да се впиват в моите, вкопчили в плен и тях, и сърцето ми. На лицето му едва доловимо се появи нежна усмивка, която ми казваше повече от всички думи на света.

Моментът беше прекъснат от Романова, която внезапно реши да прочисти гърлото си. В очите ѝ се бяха появили сълзи. Тя се окопити и побърза да каже:

— Игор, мисля, че е време да отведеш Ксения със себе си.