Вестители

Глава 15

Прекарах следващите две седмици в компанията на Зоя, Майкъл и Юри, които неусетно се бяха превърнали в истински приятели Игор остана в Палатата и често го виждах по коридорите или в някоя от залите, потънал в сериозни разговори с други пазители. Беше се настанил в стаята до моята, за да ме държи под око и да бъде сигурен, че съм в безопасност. Не виждах много смисъл в това, като се имаше предвид, че опасността всъщност бях самата аз за себе си. Щом аз не можех напълно да контролирам виденията си и да овладея посоката на силата си, какво можеше да направи той? През деня прекарвах времето си под зоркия поглед на Ордена. Няколко дена след нощта на инцидента вече се чувствах възстановена и по-силна и започнах отново да посещавам отворените им дискусии. Полагах усилия да контролирам посоката на виденията, които Александра Новаковска и Борис Николаевич се опитваха да предизвикват нарочно. Използваха различни техники, но бързо се убедих, че тези на Николаевич бяха по-настъпателни и по-агресивни. Ако Новаковска беше внимателна и се опитваше да ме отпусне, за да се потопя сама в някое видение, той извикваше най-лошото в мен и разчиташе на гнева ми, за да постигна напредък. Оказа се, че неговата тактика бе по-успешна…

— Един вестител е безполезен, ако не може да предвиди приближаващата опасност! — извика той.

Бяхме сами в малка стая, където се провеждаха различни практически упражнения. Пердетата бяха плътно спуснати и липсата на светлина ме потискаше повече от голите стени и студения под, на който бях седнала.

— Трябва да положиш повече усилия, Петрова! — продължи да вика. — Нищо няма да постигнеш с хленчене!

— Опитвам се! — отвърнах през зъби.

— Не е достатъчно! — изсъска.

Клекна пред мен и обърна лицето ми към своето.

— Всички говорят за това колко необикновена сила имала Ксения Петрова! Какъв вестител щяла да стане и какъв потенциал се криел в нея! — направи пауза и ме погледна почти с отвращение. — Пълни глупости! — кресна.

Стиснах юмруци, за да удържа на порива да му се нахвърля.

— Напълно безполезна!

— Не съм безполезна — отвърнах с ръмжене.

— Докажи го! — стана рязко и започна да обикаля около мен като хищник.

Не беше много висок, но пък беше широкоплещест и здрав. Яки ръце се очертаваха през ризата, беше навил ръкавите ѝ до лакти. Годините не се бяха отразили на физиката му и тайно вярвах, че проклетията му щеше да го поддържа жив до стогодишна възраст.

— Виж опасността, Петрова! Напъни се!

— Опитвам се! — повторих. — По дяволите, опитвам се!

— Затова ли дойде в Палатата? Да ми губиш времето? — продължи с нападките. — Затова ли беше целият хаос? За едно „опитвам се“?

Слушах потока от агресия, който се изливаше от устата му, и стисках очи в опит да изтръгна нещо от безплодното си съзнание. Нищо. Токовете на обувките му проскърцваха по пода при всяка крачка и се забиваха като пирони в мозъка ми. Всеки шум и всяко движение отекваха в главата ми и опъваха нервите ми.

— Какъв вестител си, ако не можеш да виждаш? На твоята възраст вече успявах да предизвикам видение за по-малко от минута! Когато бях на деветнадесет, вече бях спасил живота на шест души. Четирима невинни и нищо подозиращи човеци и двама вестители. А единственото нещо, което си успяла да направиш ти, е да си строшиш главата и да посиниш тялото си! От едно глупаво видение!

— Не беше глупаво видение! — креснах. — Видях смъртта на родителите си!

— Но твърде късно, нали Петрова? — процеди до ухото ми. — Не успя да ги спасиш.

— Млъкни! — извиках и притиснах с ръце ушите си, за да не чувам повече обвиненията му.

Гневът запъпли по вените, кръвта забушува и нахлу в главата ми. Исках да му размажа физиономията. Исках да го нараня.

— Какво постигна като видя смъртта им? Кръвожадните, които са ги убили, все още бродят някъде навън и продължават да убиват — гласът му бе леденостуден. — Било е безполезно! Направи нещо сега, спаси нечии живот преди същите тези кръвожадни да са го отнели!

Викът му отекна в главата ми и ме заля като гореща, изпепеляваща вълна.

Гневът ми се пръсна на милиони парчета във всяка част от тялото ми и крайниците ми изтръпнаха. Не бях сигурна дали все опи седях на земята или съм му се нахвърлила. Реалността се размивани Ушите ми забучаха. Най-накрая светлината нахлу през прозорци ни и завесите вече ги нямаше. Бях навън. Районът ми беше познат Намирах се близо до Палатата, в една от тихите улички около сградата, фокусирах погледа си върху две фигури пред мен. Едната беше висока и стройна, другата беше по-ниска и набита. Приближих се и различих гласовете им.

— Нямаш право да ме отпращаш! Те може да са в опасност! — каза гневно Юри.

— Върви си! Нямам време за теб! — отвърна му Игор.

— Не можеш да ме спреш! — извика Юри и се втурна напред.

Игор го сграбчи и го избута назад.

— Не ме предизвиквай! — каза му предупредително.

Стоеше заплашително пред него в целия си ръст и стойката му издаваше готовност.

— Ако се наложи, ще ти сритам задника.

— Говорим за Зоя! Трябва да дойда и да се уверя, че е добре! Мога да помогна!

— Не можеш! Нямам на разположение бавачка, която да те пази.

Юри го погледна настървено и ноздрите му се разшириха от гняв. Тялото му беше опънато като струна, но нямаше шанс срещу Игор.

— Нямам нужда от бавачка. Имам право да направя каквото пожелая!

— Нямаш никакво право. Не и когато животът ти зависи от мен.

— Не само пазителите могат да защитават хората, които имат нужда от помощ хората, които обичат! — извика насреща му.

Игор го погледна с някаква смесица от съчувствие и нетърпение и въздъхна.

— Губиш ми времето — отвърна и му обърна гръб.

Втурна се към джипа, където го чакаха още няколко солдати. В това време Юри политна напред и се стовари отгоре му. Игор залитна, но само за миг. Обърна се ловко и само с едно обиграно движение го просна на земята.

— Нямаш шанс срещу мен — повтори на глас мислите ми. — Какво остава срещу един кръвожаден?

Юри го погледна с чиста омраза и продължи да лежи на земята, дишайки тежко. Шлиферът на Игор изшумоля и след секунди вече се бе качил в джипа и изчезна.

— Мамка му! — изкрещя в тишината Юри. Стовари юмрук в земята и кокалчетата му се обагриха в червено. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Въздухът натежа и гледката пред очите ми се завъртя. Започнах да усещам същата горещина и ускорен пулс като преди малко и се завърнах в мрачната стая с Николаевич. Той ме гледаше напрегнато и когато погледът ми се проясни, съзрях самодоволната му усмивка.

— Е? — запита нетърпеливо. — Какво видя?

— Не съм сигурна — преглътнах с натрапчивото усещане за силна тревога, заседнало в гърлото ми.

— Помисли — рече раздразнително. — Разпозна ли някого?

— Да — кимнах и се надигнах с усилие от пода.

Краката ми бяха омекнали. Инстинктивно се пресегнах към медальона. Беше топъл. Игор беше прав — наистина го сграбчвах, когато получавах видение.

— Видях Игор и Юри.

— Алешкин? И Баталов? — загледа ме той в очакване. Кимнах. Какво видя?

— Караха се. Юри искаше да тръгне с Игор. Като че ли Зоя беше в опасност и Игор се подготвяше за мисия с другите пазители. Мисля, че бяха замесени и кръвожадни.

Потреперих. От мисълта, че съществуваше вероятност Зоя да бъде нападната от вампири, ми се догади. Николаевич ме гледа известно време съсредоточено и най-накрая кимна. Изправи се и ми подаде ръка.

— Добра работа, Петрова.

— Какво ще правим?

Тревога пролича в гласа ми.

— Ще се уверим, че Зоя няма да бъде нападната от никого.

След което излезе.

* * *

— Сигурна ли си, че си видяла точно това? — запита ме с ококорени очи Зоя.

След като ѝ разказах в подробности видението си, тя започна да обикаля из стаята и не можеше да си намери място.

— Убедена си, че Юри е казал това?

— Да — потвърдих мрачно.

— Казал е, че не само пазителите могат да защитават хората, които обичат? — повтори и сложи ръце на кръста си.

— Зоя, от всичко, което ти разказах, това ли представлява най-голям интерес за теб! — възкликнах изумена.

— Не смяташ ли, че заслужава? — отвърна укорително.

— Не! Не и преди да обърнеш внимание на маловажните неща като това, че ще бъдеш нападната от вампири! — казах разпалено и станах от леглото.

— Не знаеш дали наистина съм била нападната. Може би Юри просто е видял, че съм в опасност. Може би ме е блъснал автобус — изрече, сякаш беше най-логичното нещо на света.

Аз я погледнах недоумяващо.

— Ти си побъркана. Какво значение има дали си била блъсната от автобус или нападната от вампир?!

— Не предпочиташ ли да те блъсне автобус пред другото? — запита сякаш моето поведение беше абсурдно.

— Игор каза на Юри, че няма шанс срещу кръвожаден. Защо му е да го споменава, ако не са били замесени вампири?

— След като Игор му е казал, че не може да му бъде бавачка, Юри е настоял, че е в състояние сам да се пази. Игор само е искал да му посочи очевидното — заключи тя и бързо премина на темата, която преди всичко я вълнуваше. — Дали е имал предвид мен, когато е казал това за хората, които обича? — продължи замислено.

Аз завъртях очи и се проснах отново на леглото.

— Естествено — отвърнах уморено. — Не ми казвай, че не си забелязала как се държи с теб.

— Как се държи?

— Зоя, Юри проявява интерес към всичко, което излезе от устата ти. Като се има предвид, че през повечето време плямпаш глупости, е лесно да се забележи, че само той те слуша и обръща внимание на думите ти.

— Не плямпам глупости — възрази и се обърна с гръб. Потропваше нервно с крак, вперила поглед в стената. След миг ме погледна през рамо със съмнение.

— Сигурна си, че е казал думата „обичам“?

* * *

Беше към осем часа — обичайното време за вечеря в Палатата. Със Зоя седяхме на кръгла маса близо до прозорците и обсъждахме видението, което бе успяла да предизвика следобеда по време на упражненията си с Новаковска.

— Толкова съм развълнувана! — каза с широка усмивка.

Отпи голяма глътка сок от боровинки и продължи нетърпеливо.

— Не мога да повярвам, Ксения! Първото ми видение, което действително помогна на някого!

— Напредваш, Зоя — рекох с усмивка и се загледах в нея. Изглеждаше толкова одухотворена, толкова искрено щастлива. — Най-накрая усилията ти дадоха резултат.

— И то какъв! — въздъхна ентусиазирано. — Мъжът, когото видях, е бил спасен точно навреме от пазителите. Новаковска специално дойде да ми го каже, след като чула новината от един от пазителите, участвали в мисията. Боже, чувствам се невероятно!

Пръстите ѝ барабаняха по масата и се въртеше нетърпеливо на стола. Погледнах през прозореца зад гърба ѝ, и се загледах в пълното спокойствие на вечерта. Нито клонка не трепваше, всичко бе потънало в тъмнина. Извърнах поглед и забелязах, че усмивката на Зоя бе замръзнала и се беше облегнала сковано назад.

— Здравейте, момичета — долетя гласът на Юри. — Вечеряте без нас, а? — докачи ни.

Зоя го погледна едва-едва и зарови нос в чинията си.

— Ей, Ксения, защо не си ни казала, че си получила видение? — попита ме Майк, докато се настаняваше на стола до мен.

— Откъде разбра за това?

— Чух Романова да го споменава. Какво видя?

— Нищо интересно — побързах да кажа.

Хич не ми се искаше да засрамя Юри и да се сблъскам с невъздържания му нрав. Погледнах към Зоя, за да се уверя, че ще си мълчи, но тя изглежда беше загубила интерес към темата и обичайната ѝ хиперактивност бе сведена до минимум.

— Днес пък Зоя за първи път получи видение, което спаси живота на един човек — рекох с известна доза гордост.

Тя се усмихна и отново се върна към вечерята си.

— Наистина? — възкликна Юри.

На лицето му се появи широка, искрена усмивка.

— Това е страхотно, Зоя!

— Разкажи им — подканих я и я сритах под масата като видях, че не вдига нос от чинията си.

Не може да беше толкова оглупяла, само защото се бе появил Юри.

— Няма много за разказване — окопити се тя. Най-накрая… — Новаковска ми помогна. Благодарение на мен човекът сега диша и просто не знае какъв късметлия е, че се намесих в живота му.

Майкъл и Юри се засмяха и вдигнаха чаша за наздравица.

— Да пием за късмета на човека! — рече Майкъл.

— И за нашия — добави Юри и погледна Зоя над ръба на чашата си.

Тя отклони поглед.

— Видях Оля преди малко — каза Майкъл смръщено. — Носът ѝ изглеждаше доста изкривен.

Аз само изсумтях.

— А случайно да забеляза хайката, която беше повела след себе си? — попитах и повдигнах вежда срещу него.

— Кой? Онзи, румънеца, и двамата кретени, които се мъкнат след нея? — запита Юри. — Какви идиоти само! — засмя се ехидно.

— Добре се е сетила — най-накрая се обади Зоя. — Страхува се да не би Ксения пак да я разкраси.

— Говорите сякаш съм виновна за нещо! — възмутих се. — Забравихте ли кой кого нападна?

— Едно е да те засипят с празни обидни думи, друго е да счупиш нечий нос — каза Майкъл. Аз му отправих един кръвнишки поглед. Не че не си го заслужи де — побърза да добави след като видя моето засилващо се раздразнение.

— Още не мога да повярвам какво кроше ѝ наби! — развеселено рече Юри. Очите му се спряха на Зоя. — Ако не го беше направила, съм сигурен, че малкият боец тук щеше да го стори — рече и я докосна по ръката.

— Може би — беше единственият ѝ вял отговор.

Опитах една хапка от телешкото „Строганов“, което ми донесоха, и въздъхнах с наслада.

— О, това наистина е добро.

— Ако знаех, че ключът към сърцето ти е едно вкусно ядеш, досега да бях сготвил по всички рецепти от готварските книги на баба ми — рече Майкъл.

— Съжалявам, Майкъл, но не смятам, че можеш да спечелиш сърцето на Ксения точно с английска кухня… — контрира го Зоя.

— Дай да не започваме темата с националните особености. Проклети руснаци… — измърмори последното и се смръщи.

— Къде беше преди вечеря? — запита ме Зоя, която ни най-малко не обърна внимание на коментара на Майкъл.

— В библиотеката.

— Библиотеката, в която киснеш само ти — добави Зоя. — Какво толкова правиш там?

— Не е ли очевидно? — погледнах я. — А и ти ли го казваш? По цял ден в главата ти се върти как да получиш някое видение.

— Не някое видение. А смислено видение. Като днес — рече надуто. — Важно е да има смисъл. Това, което правим, имам предвид.

— Ако има някой тук, който ще стане член на Ордена някой ден, това си ти — каза ѝ Юри и отпи от чашата си. — Никой тук не е толкова стриктен и изряден в указанията на Ордена, колкото е Зоя.

— Така е — съгласих се. — Но няма да е зле от време на време да идваш в библиотеката.

Тя ми върна жеста, но за жалост ме смушка точно в реброто, което беше най-контузено по време на инцидента с видението ми.

— О, Ксения, извинявай! — възкликна, когато видя изкривеното ми от болка лице.

— По-леко, Зоя — подразни се Майкъл.

Тя завъртя очи срещу него.

— Моля те. Не се прави на рицар в сребърни доспехи — каза с досада и отметна един кичур от медено червеникавата си коса.

— Добре съм — отвърнах. — Мисля, че ще преживея физическия тормоз на Зоя.

— Още нищо не си видяла — намигна ми тя.

— О, не се съмнявам, че ще я потрошиш със своята непохватност — побърза да каже Майкъл. Аз го изгледах развеселено, а Юри го сръга в отговор.

— Случайно да си я виждал как ходи на онези безумно високи токчета? Може да е всичко, но не и непохватна — рече Юри и ѝ се усмихна съучастнически.

Тя го изгледа втренчено. Явно всяка дума, която излизаше от устата му тази вечер, беше истинска мистерия за нея и плод за размисъл като си легне. Майкъл беше усетил какво се разиграва пред очите ни и ме погледна многозначително. Аз прихнах в отговор на погледа му и той избухна в смях. Наведе се по-близо до лицето ми и ми прошепна лукаво:

— Какво точно се случи, че госпожица Остроумие загуби дар слово?

— Вероятно възвърна зрението си и забеляза пленителните погледи на Юри — отвърнах през смях.

В същия момент нещо друго привлече моето внимание. Обонянието ми долови миризмата на парфюма му. Силни нотки на някаква експлозия от аромати. Така познатото ухание на пачули, примесено с джинджифил и нотки на бергамот взривиха сетивата ми и изрисуваха в съзнанието ми кехлибарен цвят. Никога нямаше да сбъркам този силен, завладяващ аромат.

— Добър вечер, Ксения — обърна се към мен Игор и кимна елегантно с глава.

Аз се отдръпнах от Майкъл, който все още бе приведен към мен, и го загледах. Беше облечен в черен панталон и тъмнозелен фин пуловер, а върху него — черно кожено яке. Чупливата му коса както винаги изглеждаше перфектно чиста и блестеше на светлината на запалените свещи и лампи в трапезарията. Един кичур се беше измъкнал и се спускаше покрай лицето му. Беше пуснал брада — къса, но оформена. Придаваше му вид на онези лоши момчета, с които никой не искаше да се забърква, и по странен начин страшно много му отиваше — изглеждаше по-зрял и улегнал. В първия момент не успях да отвърна на поздрава му и той ме погледна въпросително.

— Здравей, Игор… — казах най-накрая, като прочистих гърлото си.

Забелязал, че някои от другите вестители близо до нас наблюдаваха срещата ни и не се притесняваха да подслушват разговора ни.

— Забавляваш ли се? — усмихна се пресилено.

Никой друг не го забеляза.

— Всъщност, да — отвърнах и му се усмихнах любезно.

Откакто беше видял как се държи Майкъл с мен, ми се струваше, че Игор беше по-различен. На моменти долавях ирония в тона му, което не беше типично за него. Може би си въобразявах, но през повечето време беше дистанциран. Разговорите ни се свеждаха до това да пита как се възстановявам и дали съм имала други странни преживявания. Чудех се дали когато отиде при Романова, тя не е успяла да го накара да се отдръпне от мен.

— Алешкин, присъединете се към нас — покани го Юри, чийто поглед беше светнал и вече се чувстваше сякаш е на седмото небе.

— Благодаря — рече изненадващо Игор и придърпа един стол.

Помаха едва доловимо на сервитьора и си поръча едно двойно уиски с лед.

— Мислех, че ще вечеряш с вестителите от Ордена — казах му сдържано и се върнах към телешкото си „Строганов“.

— Не ти ли е приятна компанията ми, Ксения? — попита ме той и ме погледна многозначително.

— Няма такова нещо. Просто съм изненадана, че пренебрегна Ордена заради нас — отвърнах, докато Юри обясняваше на Майкъл нещо за последователите на Оля и какви страхливци са щом такава неориентирана глезла ги води за носа.

Зоя се опитваше да не го показва, но бе съсредоточила вниманието си върху нашия разговор.

— Пренебрегнах ги заради теб — прошепна в ухото ми като се наведе към мен.

Аз се огледах нервно наоколо, защото все още имах чувството, че хората от съседните маси ни наблюдават и слухтят за някоя пикантна клюка.

— Какво говориш, Игор… — промърморих и оправих кичур от косата си привидно нехайно.

— Последните две седмици беше доста заета — отвърна и отпи от уискито. — Исках да разбера как си.

— Напоследък това е единственото нещо, за което говориш с мен — дали съм добре и дали не се е случило нещо извънредно — отвърнах, опитвайки се да потисна гнева си.

Той ме загледа и ми се стори, че дори не ме бе чул. Погледът му се плъзна по дългата ми вълниста коса, която бях прибрала на една страна. После мина през откритата ми шия и стигна до краката ми, които бях кръстосала, тъй като бях облякла къса рокля в цвят мента. Почувствах се неловко. Не беше типично за Игор да ме изпива с поглед пред очите на самия Орден, в частност Наталия, и под носа на всички млади вестители.

— Игор? — повиках го.

Той ме погледна.

— Очите ти изглеждат още по-сини с тази рокля.

Усетих как Зоя се размърда неспокойно на стола си. Игор ѝ хвърли изучаващ поглед, а тя се направи, че слуша разговора на Майкъл и Юри.

— За какво дойде? — попитах го по-тихо като се наведох напред.

Усетих, че по лицето ми бе плъзнала издайническа руменина и Игор не пропусна да я забележи.

— Ксения, имаш толкова светла и гладка кожа, че дори най-лекото вълнение, което изпиташ, си проличава — каза тихо с типично дрезгавия си глас.

Аз изпуснах вилицата си и това привлече вниманието на Зоя обратно към нас.

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Не тук — каза.

— Тогава защо дойде? — отвърнах.

Той погледна през рамо към масата на Ордена.

— Исках да се уверя, че си напълно добре — направи пауза. — Как се чувстваш?

— Не би трябвало това да те вълнува толкова много — отвърнах горчиво.

Той ме погледна подразнено.

— Много добре знаеш, че ме вълнува. Нищо не може да промени това — отсече.

Усетих как по тялото ми запълзя топлина, която се събра в стомаха ми.

— Добре съм, Игор. Както виждаш, вече няма и следа от синините или… ухапванията — довърших въпреки погнусата, която изпитвах всеки път щом се сетих за двата чифта червени точки, оставени от зъбите на вампира.

— Виждам, че физически се възстановяваш добре, но не те питам това.

— Добре съм — повторих. — Какво очакваш да чуеш? Че съм съсипана? Че всяка нощ заспивам, хлипайки?

— Така ли е? — погледът му изведнъж издаде безпокойството му.

— Не — отсякох. — Не съм завладяна от мъка. По-скоро от гняв.

Той ме погледна въпросително и отпи глътка от масивната чаша пред него.

Кехлибарената течност вътре ми се виждаше доста апетитна и бях сигурна, че ще подейства добре на опънатите ми нерви. Погледнах скришом към Ордена и сетне додадох.

— Единственото, което ме интересува в момента, е защо онези вампири са ме търсили. Защо съм им мишена.

— Защото си вестител — поясни той.

— Знаеш, че не това е причината. Имаше нещо друго.

Той стисна челюст.

— Не се забърквай — каза. — Опасно е.

— Те бяха отишли за мен, не за родителите ми — погледнах го решително. — Търсеха мен. Защо им е на вампирите да ме търсят?

— И друг път кръвожадни са издирвали жертвите си — побърза да каже.

— Вестители?

— Да.

— Но не и нищо неподозиращи вестители. Откъде са научили, след като аз самата не знаех, че съм такава? — погледнах го изпитателно. — Знаеш ли нещо за това?

— Не — отсече.

— Трябва да разбера.

— Остави това на мен — каза решително.

Настъпи пауза, в която забелязах, че Зоя, Юри и Майкъл бяха прекратили разговора си и бяха съсредоточили вниманието си върху нас. Отдръпнах се от Игор и ги погледнах. Те се почувстваха неудобно, че са ги хванали в крачка и сведоха поглед.

— Не си ни казала за това, Ксения — обади се Зоя.

Разбира се, тя не изпитваше емоции като неудобство и не проявяваше тактичност.

— Какво не съм ви казала?

— Че са търсили теб — отвърна.

Очите ѝ, разширени от изненадата, ме гледаха тревожно.

— Не се притеснявай за това — рекох и опих една голяма глътка от уискито на Игор.

Той ми хвърли неодобрителен поглед.

— Майк, не трябваше да пренебрегваме пазител Алешкин — отбеляза Юри, който изглежда, не беше чул нищо от разговора ни.

— Не се притеснявайте. Не ми липсваше компания — подхвърли Игор съвсем нехайно.

— Предполагам, че оставането Ви тук е една малка ваканция в сравнение с живота, който имате навън като дворцов пазител обърна се към него Майкъл с невинно любопитство.

— Все още не съм се заклел официално за дворцов пазител — поправи го Игор. — Но иначе си прав. Престоят ми е доста… по-различен от обикновено.

— Защо сте тук, Алешкин? — запита Юри.

— Не е нужно да се обръщате толкова официално към мен. Не съм нито член на Ордена, нито на Тайния кръг.

— Добре тогава — съгласи се той. — Да не би да си на някаква мисия в Палатата?

— Едва ли би могло да се нарече мисия — отвърна и допи уискито си.

Погледна ме за кратко, но достатъчно, за да ускори пулса ми.

— Просто исках да се уверя, че Ксения е добре — добави.

В този момент забелязах изражението на Майкъл — беше сключил вежди над кафявите си очи и ни изучаваше.

— Не е ли малко необичайно пазител да се интересува толкова живо от някой вестител? — попита го.

— Защо да е необичайно? — отвърна спокойно Игор. — Всеки ден рискуваме живота си за хората и вестителите. Струва ми се съвсем нормално да ни е грижа за тези, чийто живот сме спасили.

— Може би си прав — съгласи се Майкъл, макар все още да имаше същото изражение на лицето си.

Той постави ръка върху моята и ми се усмихна.

— Виждаш ли колко много хора се грижат за теб, Екс? А ти си мислеше, че си сама и няма да бъдеш приета.

Аз го погледнах за кратко и издърпах ръката си от неговата възможно най-деликатно. Игор ме стрелна с поглед, който изпрати тръпки по цялото ми тяло.

— Ксения, би ли дошла с мен да поговорим? — попита ме и стана от масата.

Гледаше ме в очакване, сякаш нямаше вариант да му откажа.

— В момента вечерям — казах и опитах отново от телешкото.

Майкъл местеше съсредоточен поглед от мен към Игор.

— Става въпрос за родителите ти.

Вдигнах очи от чинията и след няколко кратки мига на колебание станах от стола и тръгнах с него. Обърнах се да погледна към приятелите си, а те се взираха в мен със смесица от тревога и оживен интерес. Последвах Игор, който беше тръгнал към спалното помещение. Явно отивахме към стаята ми. Или неговата.

— Седни — нареди ми след като запали лампите в моята.

Както обикновено хвърли изучаващ поглед на обстановката и като не забеляза нещо необичайно, се отпусна.

— Карай направо — казах и се загледах в перфектните очертания на гърдите му изпод фината материя на пуловера.

Въздъхнах. Беше просто съвършен.

— Има нещо, което исках да обсъдя с теб, но предпочетох първо да се възстановиш.

Аз го погледнах любопитно.

— Да се възстановя физически или психически? — запитах саркастично.

Сякаш не забеляза коментара ми.

— Направих пропуск, когато отидох в България — на лицето му се изписа разочарование от самия него. — Когато разбрах какво се е случило с родителите ти, не обърнах внимание на подробностите.

— За какво говориш? — попитах го, като използвах единия миг негово мълчание.

— Онази вечер, когато получи видението за смъртта им, ти понесе физически последствията от нападението. Получи следи от техните травми — аз кимнах и го загледах в напрежение. — На шията ти имаше белези от ухапванията на майка ти. Каза ми, че другият кръвожаден е ухапал баща ти. Пил е от кръвта му.

Погледна ме мрачно и седна до мен на леглото. Наведе глава сякаш все още се опитваше да разгадае някаква мистерия.

— Вече знам за това, Игор — рекох, потисната от спомените за видяното.

— Ксения, това означава, че те не са били вестители — изрече с все същия мрачен поглед.

— Вече ти казах това! — отвърнах загубила търпение.

— Едно е да го мислиш ти. Можело е да крият това от теб. Имаше хиляди причини ти да не си знаела какви са. Но ухапванията доказват друго. Те наистина не са били вестители.

Мозъкът ми заработи на бързи обороти и се опитах да разбера накъде бие.

— Какво означава това? — запитах го хладно.

— Това значи, че не са били твои родители.