Вик в нощта

Глава 11

Ерих заминаваше за Атланта на двадесет и трети февруари, а на двадесет и първи каза на Джени, че ще закъснее за обяд — имал да урежда някаква покупка. Когато се завърна, часовникът показваше един и половина.

— Ела с мен до конюшнята. Имам изненада за теб — покани я той. Тя сграбчи жакета си от закачалката и изтича след него.

Там, широко усмихнат, ги чакаше Марк Гарет.

— Посрещай нови квартиранти — рече той.

В двете най-близки до вратата отделения стояха две шотландски понита — охранени, с лъскав косъм.

— Подарък за моите дъщери — заяви Ерих гордо. — Мисля да ги кръстим Мишка и Звънче. Така момичетата на Крюгер няма да забравят галените си имена.

Почти веднага я поведе към следващия бокс.

— А тук е твоят подарък.

Онемяла, Джени впери поглед в дорестата червеникавокафява кобила, която я гледаше отсреща с ласкави очи.

— Истинско съкровище! — възкликна Ерих. — На четири години е, от най-добро потекло. Вече е спечелила няколко награди. Харесва ли ти?

Джени протегна ръка да погали животното. За нейно учудване то не се дръпна.

— Как се казва?

— Стопанинът й я нарекъл Огнено момиче. Увери ме, че имала огън, сърце и завидно потекло. Ти решаваш как да се нарича.

— Огън и сърце — прошепна Джени. — Това се казва съчетание, Ерих! Смаяна съм.

Той изглеждаше въодушевен.

— Не искам сега да яздиш. Полетата са още заледени. Но ако ти и момичетата държите да се сприятелите с конете, посещавайте ги всеки ден. От следващия месец ще започнем уроците по езда. А сега, ако не възразяваш, да обядваме.

Джени импулсивно се обърна към Марк:

— Ти също не си обядвал. Заповядай у дома. Имаме само печено и салата.

От погледа й не убягна сянката, преминала по лицето на Ерих. Но тя изчезна също така внезапно, както се бе появила.

— Марк, не отказвай — настоя Ерих.

Докато се хранеха, Джени мислеше само за Огнено момиче.

— Скъпа, по лицето ти играе най-щастливата детска усмивка. За мен ли е тя, или за кобилата?

— Ерих, толкова съм впечатлена, че забравих да ти благодаря.

— Джени, имала ли си някога животно? — обади се Марк. Имаше нещо у Марк, което я караше да се чувства спокойна, сякаш си беше у дома.

— Почти — отвърна с усмивка Джени. — Един от съседите ни в Ню Йорк имаше пуделче. Когато се родиха малките, всеки следобед минавах след училище при него. Оставах да му помагам — в апартамента не ми позволяваха да държа кучета.

— Значи винаги си се чувствала ограбена…

— Винаги ми е липсвало нещо живо, нещо, което расте пред очите ми.

След кафето Марк се облегна на стола и каза:

— Благодаря ти, Джени. Беше ми много приятно.

— Бих искала да дойдеш на вечеря, когато Ерих се завърне от Атланта. Доведи и приятелката си.

— Добра идея — съгласи се Ерих. Като че ли този път той бе искрен. — Да речем, Емили, а? Тя винаги те е харесвала.

— Винаги е харесвала теб — поправи го Марк. — Но аз ще я поканя.

Преди да тръгне на път, Ерих я прегърна силно й я притисна до себе си.

— Ще ми липсваш, Джени. Моля те, затваряй вратата, преди да си легнеш.

— Добре. Тук ние се чувстваме спокойни.

— Пътищата са заледени. Ако искаш нещо от магазина, накарай Джо да те заведе дотам с колата.

— Ерих, голямо момиче съм — пошегува се тя, — не се страхувай за мен.

— Безпокоя се. Довечера ще ти се обадя.

Вечерта, докато лежеше с книга в леглото, Джени усети вкуса на свободата. В къщата се носеше от време на време само бръмченето на електрическата печка. От съседната стая тя долавяше дишането на Тина. Олекна й, че Тина вече не плачеше в съня си.

„Ерих сигурно е стигнал в Атланта“ — мислеше си тя, очаквайки неговото обаждане по телефона. Огледа стаята. Вратата беше открехната, дрехата й — захвърлена на фотьойла, нещо, което Ерих не би одобрил. Но тази вечер това не я безпокоеше.

Книгата отново погълна вниманието й. Час по-късно телефонът иззвъня. Тя нетърпеливо вдигна слушалката и каза:

„Здравей, скъпи!“

— Колко мило е да те поздравят така, Джени!

Беше Кевин.

— Кевин — извика Джени и така подскочи от леглото, че книгата се плъзна и падна на пода. — Къде си?

— В Минеаполис. По-точно в „Гътри Тиътър“.

— Прекрасно — каза тя, стараейки се да прикрие неловкостта в гласа си.

— Е, ще видим какво ще излезе. А ти как си, Джен?

— Много добре.

— Децата?

— И те се чувстват отлично.

— Ще намина да ги видя. Нали утре си у дома?

— Кевин! Не идвай!

— Джен, искам да видя децата. Къде е Крюгер?

Като че ли нещо я възпря да му каже, че Крюгер отсъства за четири дни.

— В момента го няма. Дори помислих, че той се обажда.

— Кажи ми как да стигна до къщата ти. Ще наема кола.

— Не прави това, Кевин. Ерих ще побеснее. Тук права нямаш.

— Право да видя децата си имам. Осиновяването не е влязло в сила. Мога да го спра с едно мръдване на пръста си. Искам да се уверя, че Тина и Бет са щастливи. Искам да зная, че и ти си щастлива. Може би и двамата сбъркахме. Нека поговорим. Как да стигна до теб?

— Не идвай.

— Джени, Гранайт Плейс е отбелязан на картата. Тук всеки знае къде живеят господин Всемогъщи и неговата съпруга.

Джени почувства, че ръцете й се вкочанясват при мисълта за слуха, който ще се понесе, ако Кевин заразпитва как да стигне до нея. Ще се разбере, че са били женени. Спомни си изражението на лицето на Ерих, когато в деня на сватбата им видя Кевин във фоайето на апартамента й.

— Кев, не идвай! Ще ни довършиш всички. С децата сме толкова щастливи. Нима съм ти отказвала пари назаем? Дори когато не можех да платя своя наем! Не мога ли веднъж да разчитам на теб?

— Зная какво ти дължа. И сега съм малко затруднен с парите — добави той с ласкав тон. — Защо не ми дадеш и другата част от парите за мебелите?

Камък й падна от сърцето. Значи е заради парите. Това лесно оправя нещата.

— Къде искаш да ти ги изпратя?

— Ще намина да си ги взема.

Той явно бе решил да я види и нямаше сила, която да го спре. Щеше да намери градчето и къщата. Чак потрепери от тази мисъл. В паметта й изплува образът на Ерих, който упорито караше децата да се представят за Бет Крюгер и Тина Крюгер.

В центъра на града имаше ресторант, на двадесет мили от дома й. Това бе единственото място, което можеше да предложи за среща. Набързо даде напътствия и съгласието си да се срещнат в един часа на другия ден. След разговора с Кевин Джени се облегна на възглавницата. Удоволствието й от вечерта се бе изпарило. Сега тя с ужас очакваше обаждането на Ерих. Да му каже ли, че се налага да се срещне с Кевин?

Когато Ерих й позвъни, тя все още се колебаеше. Гласът му прозвуча напрегнат.

— Липсваш ми, мила. Съжалявам, че тръгнах. Тази вечер децата питаха ли за мен?

Мисълта да му каже за Кевин не я напускаше.

— Разбира се, че питаха. А Бет започна да нарича куклите си „същества“.

— Те накрая ще заговорят като Джо — засмя се Ерих. — Трябва да те оставя да спиш.

Искаше да му каже: „Ерих, аз…“, а отговори кратко:

— Да, скъпи.

Изведнъж си спомни удивлението на Ерих, когато му обясни, че половината от парите за мебелите се полагат на Кевин. „Да не искаш да му дадеш безплатен билет за самолета до Минесота?“ — подхвърли й той. Не. Тя не можеше да му съобщи за срещата си с Кевин. „Толкова те обичам, Ерих. Как бих искала сега да си тук!“

— Мила моя, обичам те! Лека нощ — каза Ерих и затвори телефона.

Тя не можа да заспи. Лунната светлина проникваше в стаята й и се отразяваше в кристалната купа. „Същинска урна — мислеше си Джени, наблюдавайки силуета й върху тоалетната масичка. — Може ли прахът от костите да издава борова миризма?“ — продължаваше да разсъждава Джени. Ужаси се от тази си мисъл. Обхвана я безпокойство. Знаеше, че Каролайн е погребана в семейното гробище, но това не я успокояваше. Толкова силно бе разтревожена, че нещо я тласна да изтича до стаята на децата. Бет бе подложила ръка под бузата си, а Тина лежеше по гръб.

Джени се наведе и нежно ги целуна. Изглеждаха толкова доволни. Помисли си колко са щастливи, особено сега, когато тя е по цял ден при тях, сети се за възторга им, когато Ерих им показа кончетата. Джени тихо се молеше Кевин да не разваля отново живота им. Техния нов живот.