Вик в нощта

Глава 29

Джени тихо лежеше в леглото. Този път болките не бяха слаби. Засилваха се на час, на минути. „Ето те и теб, Крюгер младши. А аз се страхувах, че няма да успеем“ — мислеше си Джени.

На последната консултация при д-р Елмендорф се разбра, че бебето е около два килограма и двеста.

— Пожелавам ви по-голямо да бъде, но теглото е достатъчно за нормално бебе. Откровено да ви кажа, все ми се струва, че ще родите преждевременно. На скенера се вижда, че ще имате син, мисис Крюгер. Права бяхте.

Тя отиде долу, за да съобщи на Ерих. Вратата на спалнята му беше затворена. Тя никога не влизаше там. Поколеба се и почука.

— Ерих — тихо и нежно повика Джени.

Никакъв отговор. Дали е отишъл до хижата през нощта? Напоследък той усилено рисуваше, но за вечеря се връщаше в къщата.

Тя го попита за преградата, която отделя спалнята им от неговата стая.

— Боже мой, Джени, съвсем бях забравил. Откъде ти дойде на ум за това? Някой ти е казал, нали? Само Руни влиза и излиза тук като у дома си. Предупредих те да не я допускаш толкова близо до себе си.

Джени не се осмели да му каже, че Руни е виждала напоследък Каролайн да се разхожда из имението.

Сега тя блъсна вратата и посегна към електрическия ключ. Леглото беше оправено. Ерих не си беше идвал.

Налагаше се да отиде до болницата. Часът беше четири. Никой нямаше да дойде преди седем. Освен…

Стъпвайки тихо с босите си крака в широкото фоайе, Джени мина покрай затворените врати на другите спални. Ерих никога не би ги използвал, освен…

Предпазливо отвори вратата на старата му стая. Трофейната купа върху нощната масичка отразяваше лунната светлина. Люлката, сега празна, украсена с драперия от жълта коприна и бяла тюлена мрежа, стоеше до леглото. Мрежата беше отдръпната. Ерих спеше в любимата си от детинство поза. Ръката му беше положена над мрежата, сякаш я бе държал, преди да заспи. Джени си спомни нещо, което Руни й бе казала.

„И сега виждам как Каролайн люлее Ерих, а той шумно си играе. Казвала съм му колко щастлив е бил, че е имал толкова търпелива майка.“

— Ерих — прошепна Джени и го побутна по рамото. Той отвори очи и скочи изведнъж от леглото си.

— Какво има, Джени?

— Май трябва да отидем до болницата. — Ерих я прегърна. — Нещо ми подсказваше да остана тук тази вечер… да съм близо до теб. Заспал съм с приятната мисъл, че нашият син ще бъде в тази люлка.

От седмици той не я бе докосвал. Сега тя разбра, че бе жадувала за прегръдката му. Посегна и го погали по челото.

В тъмнината ръката й опипваше очертанието на лицето му, меките му мигли. Изведнъж тя потръпна.

— Какво ти стана, скъпа? Не си ли добре?

Джени въздъхна тежко.

— Не мога да ти обясня защо, но нещо ме стресна тъкмо сега. Като че ли за първи път ще раждам.

Светлината в родилната зала блестеше непоносимо над нея. Чак очите я заболяха. Тя ту губеше съзнание, ту идваше на себе си. Ерих, облечен като лекарите, бдеше над нея. Защо през цялото време той я наблюдаваше?

Последният напън. „Още малко… ето сега“ — молеше се тя.

Доктор Елмендорф й подаде мъничкото крехко телце. Всички се надвесиха над детето.

„Искам бебето да е добре. Искам да го видя“ — но устните й не успяха да изрекат тези думи. Тя не можеше да ги раздвижи.

— Нека аз да го видя — каза нервно Ерих. В гласа му прозвуча тревога. После Джени чу смаяния му шепот. — То има същата коса като на момичетата — тъмночервена коса!

Когато отново отвори очи, стаята беше тъмна. До леглото й седеше медицинска сестра.

— Къде е бебето?

— То се чувства добре — зауспокоява я сестрата. — Малко ни разтревожи. Опитайте се да заспите.

— А съпругът ми?

— Отиде си вкъщи.

Какво й бе казал Ерих в родилната зала? Не можа да си спомни.

Непрекъснато заспиваше и се пробуждаше. Сутринта при нея дойде детският лекар.

— Аз съм д-р Боувич. Дробовете на детето не са добре развити. Ще направим всичко възможно да му помогнем, майко. Обещавам ви го. Междувпрочем, тъй като вие сте писали в картона, че сте католичка, решихме, че е най-добре да го кръстим още снощи.

— Да не е болно? Искам да го видя.

— След малко можете и сама да отидете до детската стая. Все още не можем да го извадим от кувьоза. Кевин е едно прекрасно малко момче, мисис Крюгер.

— Кевин ли?

— Да. Преди да го кръсти, пасторът попита съпруга ви за името. Искаше да разбере какво сте решили двамата. Така е прекрасно — Кевин Макпартланд Крюгер, нали? Ерих пристигна с огромен букет червени рози.

— Джени, Джени, успокой се. Казват, че ще оживее. Бебето ще оживее. Върнах се у дома и цяла нощ съм плакал. Мислех си, че всичко е безнадеждно.

— Защо си им казал, че името му ще е Кевин Макпартланд?

— Скъпа, казаха ми, че то ще живее само часове. Реших да спестя името Ерих за следващия ни син, който ще живее. А друго име, прости ми, не ми щукна в момента.

— Смени го.

— Разбира се, скъпа. В кръщелното ще бъде Ерих Крюгер пети.

През седмицата, прекарана в болницата, Джени насила се хранеше. Но укрепна и преодоля депресията, която я оставяше без сили. След четвъртия ден от раждането на детето лекарите го извадиха от кувьоза. Позволиха й да го държи. То бе толкова крехко, но когато устните му се отвориха за гърдата й, тялото й преля от нежност. Тя не можеше да кърми Бет и Тина. По-важно бе да се върне на работа в галерията. Но на това дете тя искаше да отдаде цялата си енергия, да посвети всичкото си време.

Изписаха я от болницата, когато бебето стана на пет дни. В следващите три седмици всеки ден Джени се връщаше там през четири часа, за да го кърми. Понякога Ерих я караше, друг път й даваше колата с думите: „Има ли нещо, което мога да направя за бебето, скъпа?“. Момичетата свикнаха с това, че ги оставяше, сами. Отначало се цупеха, но после се успокоиха.

— Нищо страшно — каза Бет на Тина. — Татенцето ще ни забавлява.

Ерих я чу.

— Кого обичате повече, мен или майка си? — попита той и ги подхвърли нагоре във въздуха.

— Теб, тате — кикотеше се Тина.

Джени разбра, че Тина бе научена да отговаря, както Ерих искаше.

Най-после, след Деня на благодарността, й позволиха да заведе бебето у дома. Тя сама го облече в неговите си дрешки. Сърцето й радостно биеше, когато свали от телцето му грубата болнична дреха и я замени с мека, памучна, предварително изпрана, за да се омекоти платът.

Навън я посрещна хапещ студ. Ноември докара сняг, поледица. Вятърът свиреше между дърветата и клатеше непрекъснато клоните им. Коминът не преставаше да бълва пушек. Дим се виеше и от канцеларията на Клайд, и от къщата на Руни близо до гробището.

Момичетата изпаднаха във възторг от малкия си брат. Надпреварваха се коя първа ще го вземе от люлката.

— По-нежно, по-нежно. Толкова е мъничко — обаждаше се Джени, седнала до тях на кушетката.

Марк и Емили дойдоха да го видят. — Колко е красив! — възкликна Емили. — Ерих показва на всеки снимката му.

— Благодаря за цветята — прошепна Джени. — Баща ти и майка ти вече изпратиха поздравленията си. Обадих се по телефона на майка ти, но тя очевидно не беше у дома.

Думата „очевидно“ тя не изрече случайно. Убедена бе, че мисис Хановър си беше у дома, когато й се обади по телефона.

— Те се радват за теб… и за Ерих — избръщолеви Емили. — Струва ми се, че някой тук може да последва примера ви — продължи Емили през смях, обръщайки се към Марк. Той също й се усмихна.

„Не бързай със забележките си, докато не си съвсем сигурна“ — помисли си Джени. Опита се да ги заговори.

— Доктор Гарет, как намирате сина ми? Ще спечели ли и той трофейни купи?

— Напълно съм убеден — отвърна Марк.

Какво имаше в гласа му? Загриженост? Жал? Дали е забелязал онази крехкост у бебето, която и тя вижда? Беше сигурна в това.

Руни сякаш беше родена за бавачка. С нетърпение чакаше да поеме бебето от гърдите на Джени и да му подаде бутилката с мляко. А когато малкото спеше, тя четеше приказки на момичетата. Джени й беше благодарна за помощта. Безпокоеше я бебето. То спеше твърде дълго. Изглеждаше много бледо. Очите му започнаха да я следят. Имаха формата на бадем — също като на Ерих. Сега бяха стъклено-сини.

— Виждам и зелени точици в тях. Басирам се, че ще бъдат като на майка ти, Ерих — зелени. Ще ти харесат.

— Да, ще ми харесат.

Той измести кревата с балдахина до южната стена. Джени оставяше отворена вратата между спалнята и малката стая. Там стоеше люлката и тя можеше да долавя и най-малкия шум, който идваше от бебето.

Ерих все още не беше се върнал в спалнята при нея.

— Джени, нужно ти е спокойствие.

— Би могъл да оставаш при мен. Искам го.

— Още не.

Тя постепенно се успокои. Бебето запълваше цялото й време, мислите й. В края на първия месец то започна да слабее. Детският лекар се разтревожи.

— Ще увеличим допълнителното захранване. Кърмата ти за съжаление не е калорична. Добре ли се храниш? Има ли нещо, което те тревожи? Запомни, че само спокойната майка има щастливо дете.

Джени насила се хранеше и пиеше мляко. Бебето се нахвърляше лакомо на кърмата, но изведнъж се отпускаше изморено и заспиваше. Тя сподели тревогата си с лекаря.

— Трябва да го изследваме.

Заедно с детето тя остана три дни в болницата, Спеше в съседната стая.

— Не се притеснявай за момичетата ми, Джени. Аз ще се грижа за тях — успокояваше я Ерих.

— Зная, че ще го правиш, скъпи.

Джени живееше само за мига, в който ще държи детето отново в ръцете си.

Спомни си за клетвата на Мод Икърс. „Проклето да е детето, което носиш.“ Ръцете й прегръщаха заспалото дете.

— Крие ли опасност операцията?

— Всяка операция крие рискове. Но повечето бебета ги понасят добре.

И отново се върна с детето у дома. Мъхът по главата му започна да пада. Скоро се подадоха и първите златисти косъмчета.

— Взело е твоята коса, Ерих.

— Мисля, че ще остане червенокосо като момичетата.

Беше декември. Бет и Тина започнаха да съставят списъците с коледните подаръци. Ерих постави огромна елха до печката. Момичетата непрекъснато се въртяха наоколо — помагаха му. Джени ги наблюдаваше с бебето на ръце. И през ум не й минаваше да го остави само.

— Така спи най-сладко — уверяваше тя Ерих. — Иначе трепери от студ. Кръвообращението му е слабо.

— Понякога ми се струва, че теб не те интересува нищо друго освен детето. И никой от нас… С Тина и Бет те ревнуваме. Нали, момичета?

Ерих заведе и двете да видят Дядо Коледа в търговския център на града.

— Какъв огромен списък са ми дали! — снизходително казваше Ерих. — И представи си, искат само кукли и люлки за бебета.

Люк пристигна в Минесота за празниците. На Коледа следобед той се появи заедно с Марк и Емили. Изглеждаше унил. Емил и показа на Джени една книга в кожена подвързия.

— Това е подарък от Марк. Нали е прекрасна?

Джени се досети, че Емили е очаквала годежен пръстен, а не книга.

Люк я помоли да му позволи да подържи бебето. — Красавец! — възхищаваше се той.

— Наддава на тегло — обяви радостно Джени. — Нали, Тиквичко?

— Винаги ли го наричаш Тиквичко? — попита Емили.

— Зная, че е глупаво. Но Ерих звучи прекалено сериозно за такова малко създание.

Тя се смееше. Ерих седеше студен и невъзмутим, Марк, Люк и Емили размениха погледи. Те вероятно са видели на другия ден след раждането на детето кръщелното, там е записано Кевин. А дали Ерих вече им е обяснил?

Емили побърза да наруши неловкото мълчание. Навеждайки се над бебето, тя предсказа, че ще прилича много на момичетата.

— Като Ерих ще е — светлолик и рус — усмихна се Джени. — Само след шест месеца ще имаме същински Крюгер в главата.

Джени пое малкия от ръцете на Люк.

— Ще приличаш на баща си, нали, Тиквичко?

— И аз така разправям навсякъде — чу тя гласа на Ерих. Джени почувства, че усмивката й замръзна. Наистина ли той си мисли това, което говори? Тя започна да оглежда едно по едно лицата наоколо. Емили изглеждаше объркана. Лицето на Марк — непроницаемо. По него тя като че ли прочете загриженост. Люк седеше, вперил поглед напред. Ерих се усмихваше нежно на бебето.

В себе си Джени знаеше, че Ерих не беше сменил името на детето в кръщелното.

Бебето проплака.

— Миличкото ми — обади се Джени. — Извинете ме, но трябва да… — Тя спря, после довърши тихо: — Трябва да се погрижа за Кевин.

Дълго след като бебето бе заспало, Джени стоя наведена над люлката. Тя чу, че Ерих се качва по стълбите с момичетата.

— Не будете бебето. Ще целуна от вас майка ви за лека нощ. Каква прекрасна коледна вечер!

„Не мога да живея така“ — помисли си Джени.

Когато тя слезе във всекидневната, Ерих беше поставил грижливо кутиите с подаръците под елхата. Облякъл бе новото си кадифено сако, което тя поръча за него при Дейтън. Тъмносиният цвят му отиваше — всички наситени цветове му отиваха.

— Джени, радвам се на подаръка ти. Надявам се, че и ти ще бъдеш доволна от моя. — Беше й купил палто от визон. Без да дочака отговора й, той продължи да се занимава с подаръците на децата. — Момичетата настояваха за тези люлки. А за бебето? Е, то е още много малко, за да оцени подаръка. Но порасне ли, ще се радва на плюшените животни.

— Ерих, къде е кръщелното на детето?

— В канцеларията, мила. Защо ме питаш?

— Какво е името, вписано в документа?

— Кевин.

— Нали ми обеща да го промениш?

— Разбрах, че бих сторил ужасна грешка.

— Защо?

— Достатъчно сме разговаряли по този въпрос. Какво ще си помислят хората, ако го променя? Ще им дам материал за клюки за още десет години. Не забравяй, че няма девет месеца, откакто сме се оженили, а то се роди.

— Но защо Кевин?

— Ще ти обясня причината, Джени. Клюките по наш адрес почти спряха. Стане ли дума за злополуката, те вече не споменават името на Кевин. Казват „бившия съпруг на Джени Крюгер, дето дошъл при нея и се бутнал в реката“. Но променим ли името на бебето точно сега, те изведнъж ще започнат да размишляват. Има да мислят поне още петдесет години. И тогава пак ще си спомнят за Кевин Макпартланд.

— Ерих — боязливо попита тя, — има ли друга причина, която те възпира да промениш името в кръщелното? Безнадеждно болно ли е детето ни? Наистина ли пазиш своето име за друго, защото това няма да живее? Кажи ми, Ерих, моля те? Скривате ли нещо с лекаря от мен?

— Не, не, не — той се приближи до нея и я погледна нежно в очите. — Джени, защо не ме разбереш? Всичко ще се оправи. Излишно се тревожиш. Бебето ще се закрепи.

Имаше и още нещо, което искаше да го попита.

— Ерих, в родилната зала ти каза, че косата му била червена като на момичетата. Кевин беше с червена коса. Обещай да не намекваш, че бащата на бебето е Кевин. Нямаш право дори да си го помислиш!

— Джени, защо да си го мисля?

— Защото каза, че е с червена коса като момичетата — тя почувства, че се разтреперва. — Бебето е одрало кожата ти. Почакай и ще се убедиш сам. Новата му косичка е руса. Но когато другите бяха тук… ти ме прекъсна, когато аз говорех, че е цял бащичко. Ти каза: „Това разправям навсякъде й аз.“ Ерих, не бях могла да си представя, че мислиш Кевин за баща на детето.

Тя го гледаше право в очите. Лицето му й напомни венецианските картини, дожовете, нарисувани по тях с огромни изпъкнали очи, които отблъскват туристите. Точно такива изглеждаха очите на Ерих.

Мускулите на лицето му затрепериха.

— Джени, ти няма ли най-после да спреш да ме подозираш? Толкова добър бях с теб, с децата. Извадих ви от онзи ужасен апартамент. Създадох ви прекрасен дом. Дадох ти бижута, скъпи дрехи и кожени палта. Ти имаше всичко, което искаше, но продължи да допускаш до себе си Кевин Макпартланд. Предизвика и скандал. Сигурен съм, че няма дом в този град, който да не говори за нас. Простил съм ти, но ти нямаш право да ми се сърдиш и да искаш обяснение за всяка моя дума. Нека се качим горе. Време е да легна при теб.

Ръцете му потърсиха нейните. Тялото му беше студено. Имаше нещо, което я заплашваше. Смутена, тя отвърна очи от него.

— Ерих, много сме изморени… и двамата — предпазливо каза тя. — Колко дълго живяхме в напрежение. Мисля, че най-добре за теб ще бъде отново да се върнеш при картините си. Откакто бебето се роди, ти почти не ходиш в хижата. Легни си тази вечер в твоята стая. А утре заран иди в хижата. Но си запали огън, да се сгрееш — там е много студено.

— Откъде знаеш, че е студено? Кога си била там? — изрече той с подозрение в гласа.

— Знаеш, че никога не си ме водил там.

— Тогава как знаеш, че е.

— Тихо. Слушай! — Отгоре се дочу плач. — Бебето е — каза Джени и изтича нагоре по стълбите.

Ерих тичаше след нея. Ръцете и краката на детето се свиваха и отпускаха конвулсивно. Лицето му беше потно. То започна да смуче стиснатото си юмруче.

— Ерих, виж, то плаче със сълзи — развълнувано каза тя, наведе се и нежно го взе. — Ето ме, Тиквичко. Зная, че си гладничко, агънцето ми. Ерих, то става силно.

Чу трясъка на вратата зад гърба си. Обърна се и видя, че Ерих го няма в стаята.