Вик в нощта

Глава 20

Джени пиеше втората чаша кафе, когато Руни се появи. Тя подскочи от изненада, щом чу, че вратата щракна.

— Изплаших ли те? — прозвуча приятно гласът на Руни. Очите й бяха мътни, косата, разпиляна от вятъра, хвърчеше около лицето й.

— Руни, тази врата беше заключена. Доколкото си спомням, ти каза, че не ти дават ключ от къщата.

— Сигурно съм намерила някакъв.

— Къде? Моят липсва.

— Че твоя ли съм намерила?

„Разбира се — помисли Джени. — Намерила го е в палтото, което й дадох. Беше в джоба. Слава богу, че не споменах пред Ерих за загубения ключ.“

— Мога ли да си го взема обратно? — попита Джени и протегна ръка.

Руни я гледаше озадачено.

— Откъде да знам, че в твоето палто има ключ. Ние ти върнахме палтото.

— Май не е така, както казваш.

— Да. Клайд ме накара. Той сам го върна. Видях те да го носиш.

— Палтото ми не е в килера — каза Джени.

„А и какво значение има това?“ — помисли си тя и реши да опита по друг начин.

— Нека видя твоя ключ, Руни. Моля те.

Руни извади една тежка връзка от джоба си. Ключовете бяха всеки с отделен етикет: къщата, обора, службата, зърнохранилището…

— Руни, не са ли това ключовете на Клайд?

— Предполагам.

— Трябва да му ги върнеш. Клайд ще се ядоса, като разбере, че си ги взела.

— И той ми каза да не ги вземам.

„Ето как влиза Руни в къщата. Трябва да предупредя Клайд да си крие ключовете. Ерих ще получи удар, ако разбере, че тя се е добрала до тях.“

Джени гледаше към Руни със съжаление. През трите седмици след посещението на шерифа тя не беше виждала Руни, дори избягваше да я среща.

— Поседни. Нека ти налея чаша чай — настоя Джени. Тогава забеляза, че Руни държи под мишница някакъв пакет. — Какво носиш?

— Ти ми каза, че мога да ушия на децата костюмчета. Обеща ми.

— Да. Дай да видя какво носиш.

Руни набързо разви пакета и извади два виолетово-сини джемпъра от кадифе. Шевовете бяха съвършено изработени. Джобовете — избродирани с червено и зелено във формата на ягода. Джени видя, че и на големина ги беше докарала.

— Руни, прекрасни са! — каза тя възторжено. — Ти шиеш много хубаво.

— Радвам се, че ти харесват. На Ардън бях направила пола от този плат и ми останаха парчета. Мислех да й ушия яке, но тъкмо тогава тя избяга. Намираш ли, че синият цвят ще им отива?

— Да. На косите им.

— Исках, преди да шия от този плат, да го видиш, но когато дойдох онази вечер, теб те нямаше и реших да не те безпокоя.

„Идвала е тук вечерта? Невъзможно. Както и да е.“ Приятно й беше с Руни. Трите седмици се изнизаха толкова бавно. Тя непрекъснато мислеше за Кевин. Какво ли му се е случило? Той караше бързо. Карал е чужда кола. Онзи ден пътищата бяха сухи и заледени. Да не би да е катастрофирал? Ами ако се е изплашил и е избягал от Минесота? Но мисълта й се връщаше на едно нещо: Кевин никога нямаше да избяга от театъра.

Чувстваше се ужасно отпаднала. Трябваше да каже на Ерих, че е бременна, да отиде на лекар.

Не сега. Поне не, докато не разбере какво е станало с Кевин. Новините за бебето ще бъдат радостни. Не бива да се съобщават в такава тягостна атмосфера.

Вечерта след тържеството Ерих настоя всяка кристална чаша и всяка чиния от порцелановия сервиз да се изсуши и постави на място.

Когато си легнаха, той й каза: „Изглеждаш много разстроена. Не знаех, че Макпартланд ти е толкова скъп. Не. Нека се поправя. Може би го предчувствах, ето защо дори не съм изненадан, че си имала тайна среща с него.“

Джени се опита да му обясни, но дори и на нея думите й прозвучаха неубедително. Беше твърде изморена, твърде разстроена, за да обсъжда упрека му. Когато тя се обърна, за да заспи, той я прегърна и каза: „Джени, аз съм твоят съпруг. Каквото и да стане, ще бъда винаги до теб. С истината или без нея…“

— Та както вече ти казах, реших да не те безпокоя — обади се Руни.

— О! Какво каза? Извинявай. — Усети, че не беше чула Руни. Погледна през масата. Очите й се бяха прояснили. Колко много я беше съсипала тъгата по Ардън. Липсата на контакт с външния свят.

— Руни, винаги съм искала да мога да шия. Ще ме научиш ли?

Руни се засмя.

— Ако знаеш колко бих искала! Ще те науча не само на шев, но и да плетеш с една кука, ако поискаш.

След няколко минути тя си тръгна.

— Ще взема всичко и утре отново ще дойда — обеща Руни.

— Също както навремето при Каролайн. И тя като теб не можеше нито да шие, нито да плете. Аз я научих. Може и ти да изплетеш хубава кувертюра, преди да ти се случи нещо.

— Здравей, Джени — обади се весело Джо.

„О, боже!“ — ужаси се Джени. Ерих беше само на няколко крачки зад нея с децата.

— Как си, Джо? — запита тя обезпокоена. Гласът й го накара да се огледа. Той веднага забеляза Ерих и поруменя.

— Добро утро, мистър Крюгер. Не ви очаквах.

— Сигурен съм, че не си ме очаквал — каза Ерих студено.

— Исках да присъствам, когато моите момичета вземат първите си уроци по езда.

— Да, господине. Веднага ще донеса седлата. Когато Джо се обърна, Ерих я попита:

— Така ли е свикнал да те нарича Джо?

— Аз съм виновна — каза тя и изведнъж усети, че през последните седмици често употребяваше тези думи.

Джо се върна със седлата и понитата. Момичетата изгаряха от нетърпение да се качат.

— А вие, мисис Крюгер? — обърна се Джо към Джени. — Днес ще яздите ли?

— Не, Джо.

— Не си ли яздила напоследък? — попита я Ерих.

— Не. От известно време ме боли кръстът.

— Не си ми казала.

— Ще ми мине.

Тя все още не можеше да му съобщи за бебето. Почти четири седмици бяха изминали, откакто шерифът Гъндърсън бе идвал, а нямаше никаква вест от него.

Настъпваше пролетта. Около дърветата имаше червеникава мараня. Джо й обясни, че това става точно преди цъфтежа им. Стръкове трева бяха пробили през разкаляната земя. Пилетата излизаха от курника и разучаваха територията наоколо. Напереното кукуригане на петлите се чуваше чак зад обора и хамбара. Една от кокошките си бе избрала вече ъгълче в конюшнята и мътеше яйцата си.

— Джени, откога те боли кръстът? Не искаш ли да идеш на лекар? — попита я загрижено Ерих.

— Не. Нямам нужда от лекар засега. Ще ми мине. — Спомни си, че при предишните две бременности болките в кръста не бяха толкова силни.

Някой вървеше след тях. Беше Марк. Не беше го виждала от онази вечер.

— Здравейте и двамата — каза Марк. Държанието му с нищо не подсказваше, че той си мисли за случилото се.

— Постой да видиш как моите момичета ще яздят — покани го Ерих.

През последните седмици Тина и Бет бързо напредваха в уроците по езда. Джени се усмихна несъзнателно при вида на озарените им от щастие лица, докато те се опитваха да стоят правилно на седлата. Вършеха го с подчертано съсредоточаване.

— Добре изглеждат — изкоментира Марк. — Ще станат първокласни ездачки.

— Те обожават понитата.

— Никога не съм виждал Ерих по-щастлив. Миналата вечер на всички у семейство Хановър показваше снимките им. Емили съжаляваше, че не можеш да присъстваш.

— Не съм могла ли? Къде?

— На вечерята у Хановър. Ерих заяви, че ти не се чувстваш добре. Още ли не си ходила на лекар? И сега чух, че спомена за болки в кръста. А и онзи припадък вечерта. Джени, имала ли си друг път такива припадъци?

— Не. Никога не ми се е случвало. Скоро ще отида на лекар.

Почувства, че Марк се вглежда в нея. Тя нямаше нищо против.

Знаеше, че каквото и заключение да си бе направил от случилото се, той не би я осъдил.

Да му каже ли, че не знае за вечерята у Хановър? И каква полза от това? „Ерих ни остави сами с Марк, за да разбера от него, че е бил сам на вечерята у Хановър.“ И защо постъпва така? Дали защото иска да я нарани, да я накаже за слуховете около името на Крюгер? Какво знаят за тях хората от местното общество? Тя бе убедена, че Емили вече бе разказала на приятелите си за визитата на шерифа у Крюгер.

Ако Ерих разбере, че хората го съжаляват, задето е направил грешка, ще побеснее. Спомни си за неговия бяс, когато Елза му каза, че той е направил петното на стената.

Ерих беше маниак.

Когато Марк понечи да си тръгне, Ерих извика след него: „Ще се видим довечера.“ Довечера ли? И друга вечеря ли ще има? Може би е свързана с неговия бизнес? Както и да е, тя ще чуе по-късно.

Когато момичетата слязоха от понитата, веднага се втурнаха към нея.

— Татенцето ще язди с нас Барон — каза Бет. — А ти, мамо, не искаш ли да яздиш с нас?

Джо отведе понитата в конюшнята.

— Ще се видим скоро, мисис Крюгер — обади се той. Тя знаеше, че Джо никога повече няма да я нарече Джени.

— Хайде, Джени — хвана я под ръка Ерих. — Нали малките ми принцеси добре се справиха?

„Моите принцеси. Моите момичета. Моите дъщери. А не нашите. Само «моите» беше в устата на Ерих. И кога започна всичко това? Господи, не ме изоставяй! Единственото хубаво нещо в живота ми сега е щастието на децата.“

Почти бяха стигнали къщата, когато една кола ги задмина и спря пред входа. Колата беше с червена лампа на покрива. „Шерифът Гъндърсън — сепна се Джени. — Дали знае нещо за Кевин?“ Тя старателно забави крачките си. Не искаше да издаде тревогата си. Щом шерифът излезе от колата, Ерих вплете ръка в нейната. С другата той държеше Тина. Бет тичаше пред тях. „Преданият съпруг застава до жена си, когато тя е в беда — помисли си Джени. — Ето какво трябва да бъде впечатлението пред шерифа.“

Лицето на Уендъл Гъндърсън беше тъжно. Той формално поздрави Ерих и пожела да разговаря насаме с Джени.

Отидоха в библиотеката. Джени се замисли колко любима й бе станала тази стая в последно време. Срещата й с Кевин промени всичко. Шерифът подмина канапето и седна на един от столовете.

— Мисис Крюгер, нямаме никакви данни за бившия ви съпруг. За полицията в Минеаполис случаят е пълна загадка. Нямаме доказателства, че е възнамерявал да остане някъде. В едно от чекмеджетата му са намерени 200 долара, а със себе си той е взел само пътна чанта. От „Гътри“ се съгласиха с мен, че при такива обстоятелства не може да отиде далече. Трябваше още миналия път да разговарям лично с вас. По-лесно щеше да ми е. Обещавам ви, че дам ли ход на издирването, истината ще излезе наяве. Телефонирахте ли на Кевин на девети март следобед?

— Не съм.

— Видяхте ли го вечерта на девети март? — Не.

— Той е напуснал Минеаполис около пет и половина. Ако е тръгнал направо за тук, щеше да стигне до девет вечерта. Да приемем, че е спирал по пътя, за да купи нещо. Къде бяхте между девет и половина и десет през нощта на този понеделник?

— В леглото си. Загасих лампата още преди девет. Бях много изморена.

— Твърдите, че не сте го виждали?

— Не съм.

— Телефонистът на „Гътри Тиътър“ казва, че някаква жена го е търсила. Има ли друга жена, която би могла да го потърси от ваше име? Или близка приятелка?

— Тук близки приятели нямам — каза Джени. — Нито жена, нито мъж. — Тя стана от стола. — Шерифе, никой повече от мен не иска да се намери Кевин Макпартланд. Той е баща на децата ми. Между нас не е имало и най-малък признак на враждебност. Ето защо държа да ми обясните какво имате предвид. Намеквате, че съм го поканила тук, като съм знаела, че съпругът ми ще отсъства от дома. Ако е така, бихте ли ми казали какво общо имам аз с изчезването му?

— Нищо не намеквам, мисис Крюгер. Питам за всичко, което знаете. Ако Макпартланд действително е тръгнал за насам и не се е появил, това ми дава достатъчно основание да смятам този факт за изходна точка на разследването. Ако пък е бил тук и знаем кога е напуснал — това също е следа.

— Мисля, че няма какво повече да обсъждаме с вас — каза Джени, обърна се рязко и напусна библиотеката.

Ерих беше в кухнята при момичетата. Направил им бе сандвичи с шунка и сирене. И тримата сладко ядяха. Джени видя, че за нея няма чиния със сандвичи.

— Ерих, шерифът иска да си тръгва. Може би искаш да го видиш?

— Мамо — погледна я Бет загрижено.

„О, Мишле, ти с твоето шесто чувство!“ Опита се да се усмихне.

— Днес и двете бяхте страхотни на ездата — каза тя. Отиде до хладилника, отвори и си наля чаша мляко.

— Сега по-добре ли знаеш, мамо? — Какво да знам по-добре?

— Когато яздехме понитата, татенцето каза, че дори ако ти не си знаела много добре, Джо е трябвало да знае, че за него си мисис Крюгер.

— Татенцето ли каза това?

— Да — отговори Бет.

— А какво друго каза?

— Каза, че днес Джо, като се върне на обяд, ще намери едно ново кученце, защото Ранди избягал. Може ли да го видим, мамо?

— Разбира се. След обедната почивка ще се разходим дотам. „Значи Ранди е избягал. Ето официалната версия за горкото животно“ — помисли си Джени.