Вик в нощта

Глава 1

Изложбата от картини на Ерих Крюгер, новооткрития талант от Мидуест, очевидно имаше зашеметяващ успех. Приемът за критиците и специалните гости започна в четири, но през целия ден в галерията не секна потокът от любители, привлечени от „Спомен за Каролайн“, великолепна маслена картина, която изложиха на витрината.

Джени сновеше между критиците, представяйки Ерих на всеки поотделно, бъбреше с колекционерите, без да изпуска от погледа си сервитьорите. Те трябваше да минат между гостите с подноси с ордьоври и шампанско.

Щом отвори очи сутринта, тя разбра, че денят й ще бъде труден. Бет, обикновено отстъпчива, отказа да тръгне за детската градина. Тина, която пет-шест пъти се буди през нощта, измъчвана от кътниците си, хленчеше капризно. Снежната виелица в новогодишната вечер превърна Ню Йорк в кошмар от объркано движение и купища хлъзгав, черен от сажди сняг по тротоарите. Докато остави децата в градината и си проправи път през града, тя закъсня почти с час за работа. Мистър Хартли бе обезумял.

— Всичко върви наопаки, Джени. Още нищо не е приготвено. Предупреждавам те — трябва ми човек, на когото да разчитам.

— Извинете — смотолеви Джени, тръскайки палтото си в преддверието. — Кога очаквате мистър Крюгер?

— Около един. Представяш ли си, три от картините му едва сега пристигнаха.

Когато бе разстроен, дребничкият шестдесетгодишен мъж изглеждаше в очите на Джени като седемгодишно хлапе. И сега устните му потрепваха, мръщеше се…

— Всичко е тук, нали? — заутешава го тя.

— Да, да, но когато мистър Крюгер ми позвъни миналата нощ и го попитах дали е изпратил трите си картини, той побесня от яд при мисълта, че ще се изгубят. Настоя на витрината да поставя онази с образа на майка му, въпреки че не се продава. Джени, повярвай ми, сякаш ти си позирала за картината!

— Само че не съм.

Джени едва устоя на желанието си да потупа леко по рамото мистър Хартли и да му каже: „Всички картини са получени. Нека сега да ги закачим на стената.“

Набързо се зае с аранжировката им, групирайки ги на маслени, акварели, рисунки с перо и с въглен.

— Имаш око, Джени — рече мистър Хартли с грейнало лице, когато и последната картина бе поставена на мястото й. — Знаех си, че ще се справим.

„Особено ти“ — мислеше си Джени, сподавяйки въздишката си.

Отвориха галерията в единадесет. Пет минути по-късно „Спомен за Каролайн“ бе поставена на мястото й, а под нея грижливо изписани букви в кадифена рамка гласяха:

ПЪРВО ПРЕДСТАВЯНЕ НА ЕРИХ КРЮГЕР В НЮ ЙОРК.

Картината веднага привлече вниманието на минувачите по 57 авеню. От бюрото си Джени наблюдаваше как хората с любопитство се застояват пред витрината. Мнозина влязоха в галерията, за да видят и другите творби на художника. Не бяха малко онези, които я попитаха: „Не сте ли моделът на «Спомен за Каролайн»?“

Джени им подаваше брошури с биографични данни за Ерих Крюгер.

Джени внимателно изучаваше снимката му върху корицата на брошурата. „На всичко отгоре е и красавец“ — мислеше си тя.

В единадесет и половина мистър Хартли се приближи до нея. Загриженият му поглед бе почти изчезнал.

— Наред ли е всичко?

— Върви като по вода — увери го тя и добави, изпреварвайки следващия му въпрос: — Потвърдих на уредника. Окончателен отговор имам от критиците на „Таймс“, „Ню Йоркър“, „Нюзуик“, „Таим енд Арт Нюз“. Разчитаме поне на осем от тях за приема, а около стотина души где влязат без покани. Ще затворим галерията за посетителите в три часа. Така ще предоставим на сервитьорите достатъчно време, за да се устроят.

— Добро момиче си ти, Джени.

Щом всичко се оказа уредено, мистър Хартли се отпусна и стана по-любезен. Дали ще е същият, когато разбере, че тя няма да остане до края на приема?!

— Ли току-що пристигна — каза Джени, сочейки към наетия помощник. — Значи сме в добра форма! — Усмихна се широко на мистър Хартли и заключи с думите: — Стига тревоги!

— Ще се опитам. Предай на Ли, че ще се върна преди един часа, за да обядвам с мистър Крюгер. А ти, Джени, излез да купиш нещо за хапване.

Тя го проследи с поглед, докато той излезе.

В галерията стана тихо. Тогава й се прищя да погледне по-отблизо „Спомен за Каролайн“. Дори не наметна палтото си, а побърза да излезе пред витрината. За да получи по-добра представа, отстъпи няколко крачки назад от стъклото. Минувачите оглеждаха картината и нея с еднакъв интерес.

Младата жена от рисунката седеше в люлката на верандата, вперила очи към залязващото слънце. Светлината падаше полегато — смесица от пурпурночервено и бледомораво. Тънкото й тяло бе загърнато със зелена пелерина. Около полузасенченото й лице падаха кичурчета синкавочерна коса. Високото чело, гъстите вежди, широко отворените очи, тънкият прав нос и плътните устни много приличаха на нейните. Дървената веранда бе нарисувана в бяло. Виждаше се в ъгъла и изящна колона. Тухлената стена на къщата зад нея бе едва загатната. Едно малко момче, озарено от слънцето, тичаше през полето към жената. Твърдият сняг загатваше за проникващия студ на настъпващата вечер. Фигурата на верандата бе неподвижна, с прикован към слънцето поглед. Въпреки радостта в очите на приближаващото дете, солидността, която внушаваше къщата, и чувството за простор Джени долови нещо особено — нещо, което правеше фигурата да изглежда самотна. Какво бе то? Може би тъгата, стаена в очите на жената, или сковаващият студ, който лъхаше от картината? Кой би застанал навън при този студ? Залезът на слънцето можеше да се гледа и през прозореца, от къщата!

Джени потрепери. Пуловерът с яка лодка бе подарък от бившия й съпруг Кевин. В коледната вечер той неочаквано се бе появил с пуловер за нея и с кукли за момичетата. И нито дума за неизплатените издръжки на децата, за това, че й дължеше още двеста долара, взети „назаем“. Пуловерът бе от евтините и не оправдаваше очакваната топлина. Ако не друго, поне бе нов и тюркоазеният му цвят подхождаше на златната верижка и на медальона от Нана. Едно от предимствата на модерния свят на художниците и артистите бе, че се обличаха за собствено удоволствие. За тях не бяха признак на бедност дългата й вълнена пола и широките й ботуши. По-добре ще е, ако влезе вътре на топло. Само това й липсва, да се разболее от грипа, който върлува сега из Ню Йорк!

Не можеше да откъсне очите си от картината, възхищавайки се на художника, който бе успял да фокусира погледа на жената от верандата към детето, към залеза на слънцето. „Красота. Абсолютна красота!“ — говореше си тя на глас и неволно отстъпи крачка назад, подхлъзвайки се на заледения тротоар. В същия миг почувства, че се блъсна в някого. Силни ръце я сграбчиха за раменете и я задържаха.

— Винаги ли в такова време стоите навън без палто и си говорите сама? — Тонът на гласа бе смесица от раздразнение и добронамереност.

Джени се завъртя обратно. Объркана, тя смотолеви:

— Простете. Извинете ме, моля. Нараних ли ви?

После тя рязко се дръпна — разбра, че вижда пред себе си лицето от брошурата, която раздаваше цяла сутрин. „Мили боже! Как можах от толкова хора да се блъсна точно в Ерих Крюгер!“

От погледа й не убягнаха пребледнялото му лице, разширените очи и свитите устни. „Ядоса се — помисли си тя. — Та аз едва не го повалих на земята!“ Объркана и каеща се, Джени му подаде ръка.

— Съжалявам, мистър Крюгер. Моля да ме извините. Така се бях заплеснала по картината с майка ви… Неописуема е! О, влезте вътре. Аз съм Джени Макпартланд. Работя в галерията…

Очите му дълго, много дълго изучаваха лицето й — черта по черта. Тя стоеше безмълвна пред него. Не знаеше какво да предприеме. Постепенно лицето му просветна.

— Джени — усмихна се той и повтори името й. — Джени. — После добави: — Не бих се изненадал, ако ми кажете, че… Е, няма значение.

Усмивка озари лицето му. Двамата стояха толкова близо един до друг — очи в очи, че Джени се опита да отгатне с колко сантиметра е по-висок от нея.

Дълбоките сини очи подчертаваха аристократичните черти на лицето му. Гъстите, добре оформени вежди не позволяваха то да изглежда твърде широко. Къдравата му, бронзовозлатиста коса леко сребрееше и напомняше на Джени образ от старинна римска монета. Същите тънки ноздри и чувствителни устни като на жената от картината! Облечен бе в кашмирено палто, с копринено шалче около врата. А какво бе очаквала тя? Щом чу думата ферма, и в паметта й мигновено бе изплувал образът на художник, дошъл в галерията с дочено яке и с кални ботуши. Тази мисъл я накара да се усмихне и я върна към действителността. Странно! Тя продължаваше да стои пред него разтреперана.

— Мистър Крюгер…

— Джени, ще настинете — прекъсна я той. — Ужасно съжалявам!

Хвана я под ръка, побутна я към галерията и отвори вратата.

Веднага започна огледа на картините си, подхвърляйки: „Какво щастие, че трите картини пристигнаха.“ След малко допълни усмихнато: „Късметлия е превозвачът“.

Докато Крюгер педантично оглеждаше аранжировката, Джени не се отделяше от него. На два пъти той се спря, за да намести отклонилите се с милиметър платна на стената. Накрая, кимайки, явно удовлетворен, попита:

— Защо сте поставили „Пролетна оран“ до „Жътва“?

— Нали полето е едно й също? Почувствах последователността между оранта и жътвата. Щеше ми се да има и летен пейзаж.

— Има го. Само че не го изпратих.

Джени погледна часовника над вратата. Беше почти време за обяд.

— Мистър Крюгер, ако не възразявате, заповядайте в кабинета на мистър Хартли. Мистър Хартли запази маса в Руската чайна. В един часа ще обядвате заедно. Той ще се върне скоро. Аз пък ще отскоча отсреща за един сандвич. Ерих Крюгер й помогна да облече палтото си.

— Мистър Хартли днес ще обядва сам — отсече той. — Изгладнял съм страшно и ще ви правя компания. Освен ако нямате среща с друг.

— Не. Ще хапна набързо в отсрещната дрогерия.

— Я да опитаме в чайната. Все ще намерят място и за нас.

Тръгна с него, протестирайки, че това ще вбеси мистър Хартли. И бездруго той напоследък оглеждаше работата й под лупа. Често й се случваше да закъснява. Миналата седмица дори остана два дни у дома, защото Тина боледува от коклюш. Разбираше обаче, че друг избор няма.

В ресторанта Ерих пренебрегна факта, че нямат резервация, и наложи желанието си да ги настанят на ъгловата маса. Джени отказа чаша вино.

— Само след петнадесет минути ще задремя. Снощи почти не съм спала. Предпочитам минерална вода.

Поръчаха сандвичите си и той се облегна на масата.

— Кажи ми нещо за себе си, Джени Макпартланд.

Тя едва сподави смеха си.

— Да не би да сте изкарали някога курса „Карнеги“?

— Не. Не съм. Защо ме питаш?

— Ами те учат да задаваш подобни въпроси при среща с непознат. Пръв да се поинтересуваш от другия. Аз искам да зная нещо за теб.

— Да, но е точно така. Аз наистина искам да зная нещо за теб.

Донесоха им напитките и докато отпиваха, тя заразказва за себе си:

— Аз съм „глава на семейство“, както сега е модерно да се наричат разведените жени с деца. Имам две момиченца. Бет е тригодишна, а Тина скоро ще навърши две. Живеем в апартамент в една от онези къщи с кафява теракотна облицовка на Ист, 37-а улица. Ако имах пиано, щеше да заеме цялото помещение. От четири години работя при мистър Хартли.

— Възможно ли е да работиш при него четири години с тези малки деца?

— Взех по няколко седмици отпуска след раждането им.

— Кому е било нужно да се връщаш толкова скоро на работа?

Джени сви рамене.

— Срещнах Кевин Макпартланд, когато завърших колежа. Бях вече изкуствовед в университета „Фордхем“ към центъра „Линкълн“. Кев беше получил малка роля в едно бродуейско шоу. Нана ми каза, че греша, но аз естествено не я послушах.

— Нана?

— Баба ми. Тя ме е отгледала от едногодишна. Та… Нана беше права. Кев е добро момче, но е лекомислен. Две деца за две години — това не беше по силите му. След раждането на Тина той побърза да се изнесе. Сега сме разведени.

— Издържа ли децата?

— Средният годишен доход на един артист е три хиляди долара. Кев е добър актьор и може да ги има, но засега отговорът е „Не“.

— Нима от раждането си децата са в детската градина?

Джени почувства, че в гърлото й се надига буца. Още малко, и сълзите й щяха да рукнат. Тя побърза да приключи.

— Баба ми се грижеше за тях, докато аз работех. Почина преди три месеца. Предпочитам сега да не говоря за нея.

Ръцете на Ерих обвиха нейните.

— Прости ми, Джени. Обикновено не съм толкова настойчив.

Тя се усмихна насила.

— Сега е мой ред. Кажи ми всичко за себе си. Докато той говореше, тя предъвкваше сандвича.

— Вероятно си прочела нещичко за мен в брошурата. Аз съм един на майка. А тя почина при злополука във фермата. Бях на десет години… точно на рождения ми ден. Наскоро умря и баща ми. Всъщност сега грижата за имението е изцяло в ръцете на управителя. Аз прекарвам повечето от времето си в ателието.

— Иначе ще е изгубено — каза Джени. — Рисуваш от петнадесетгодишен, нали? И си разбрал, че имаш талант.

В ръцете си Ерих някак неловко въртеше чашата с вино. Вдигна рамене и рече:

— Мога да ти отговоря, както се казва в такива случаи, че рисувам по призвание, но едва ли ще е цялата истина. Майка ми беше художничка. Не бе кой знае колко добра, но затова пък баща й беше достатъчно известен. Името му е Евърет Бонарди.

— Разбира се, че го зная — възкликна Джени. — А защо не го написа в биографията си?

— Ако моята работа е добра, тя сама ще говори за себе си. Надявам се да съм понаследил нещичко от таланта на дядо. Мама изпитваше удоволствие да рисува, да скицира… Баща ми ужасно я ревнуваше от картините й. Предполагам, че когато той се е срещнал със семейството й в Сан Франциско, е приличал на слон в магазин за порцелан. Допускам, че са го взели за фермер от Мидуест със слама в обувките му. Той увещаваше мама да влага умението си в полезни неща от рода на кувертюри. При все това я обожаваше. Но видеше ли мен да си губя времето с рисуване, вбесяваше се. Затова се криех от него, когато рисувах.

Обедното слънце беше пробило през облаците и няколко лъча танцуваха по масата им. Джени примигна и обърна глава. Ерих я изучаваше.

— Джени — рече той неочаквано. — Вероятно съм те изненадал с реакцията си, когато те срещнах. Откровено казано, мислех, че съм срещнал дух. Приликата ти с Каролайн е поразяваща. И тя беше висока колкото теб. Косата й бе по-тъмна, а очите — искрящо зелени. И в твоите има зелено. Има и други неща — усмивката, начинът, по който накланяш глава, когато слушаш. В тялото си като майка ми. Татко винаги се дразнеше, че мама е много слаба, и непрекъснато я караше да яде. Сега и на мен ми идва да ти кажа: „Джени, изяж най-после този сандвич. Ти едва го докосваш!“

— Чувствам се отлично. Да поръчаме ли набързо по едно кафе? Мистър Хартли ще получи сърдечен удар, като разбере, че сте дошли, а него го е нямало. Аз трябва да се измъкна по-раничко от приема. Представяте ли си как ще се издигна в очите му!

Усмивката на Ерих се стопи.

— Имаш ли някакви планове за вечерта?

— Страхотни. Не взема ли децата навреме от мисис Къртис, ще бера ядове.

Джени повдигна вежди, сви устни и започна да имитира мисис Къртис: „Затварям в пет, но правя изключение за работещите майки, мисис Макпартланд. Крайният час е пет и половина. И не искам да чувам за никакви закъснения на автобусите или за спешен телефонен разговор. В пет и половина да сте тук. Иначе дръжте децата си у дома. Разбрано?“

— Разбрано — засмя се Ерих. — Кажи ми сега нещо за твоите момичета.

— От това по-лесно няма. Те са най-прекрасните, най-умните и…

— … И на шест месеца са проходили, а на девет проговорили. Също като майка ми си. Разказвали са ми, че тя е говорила така за мен.

Джени почувства, че сърцето й се свива от мъка при копнежа, който изведнъж се изписа на лицето му.

— Сигурна съм, че е било така — промълви Джени. Ерих се засмя.

— А пък аз съм сигурен, че не е било. Ню Йорк ме потиска. Как ли щях да изглеждам, ако бях раснал тук?

Двамата продължиха да разговарят на чаша кафе. Тя — за живота в града: „Няма сграда в Манхатън, която да не обичам“, а той сухо: „Не мога да си го представя. Значи ти никога не си живяла друг живот!“. Говориха и за нейната сватба, а после той попита:

— Как се почувства, когато всичко свърши?

— За моя изненада почувствах същото съжаление, което си въобразявах, че изпитвам по първата си любов. С тази разлика, че имам деца. Само за това на Кев ще му бъда винаги благодарна.

Когато се върнаха в галерията, мистър Хартли вече ги очакваше. Джени с безпокойство наблюдаваше избилите по лицето му червени петна и в същото време се възхити от Ерих, че успя да го сложи на място.

— Убеден съм, че ще се съгласите с мен, мистър Хартли. Храната в самолета не е за ядене. И тъй като мисис Макпартланд беше тръгнала за обяд, аз я принудих да вземе и мен. Вече очаквам обяда си с вас. Приемете комплименти за добрата аранжировка на картините ми.

Червените петна мигновено изчезнаха. Като си спомни какъв голям сандвич изяде Ерих, Джени сдържано подхвърли:

— Мистър Хартли, препоръчвам на мистър Крюгер пиле по киевски. Поръчайте му го.

Ерих помръдна едната си вежда и минавайки покрай Джени, прошепна: „Много благодаря.“

По-късно тя съжали за невъздържаността си. Едва познаваше човека. Откъде тогава подобно отношение? Той толкова й съчувстваше, излъчваше някаква скрита сила. И защо Ерих Крюгер да не се чувства наистина уверен? Нали цял живот тъне в пари, при това е с приятна външност, има и талант!

Целия следобед галерията приличаше на пчелен кошер. Джени не изпускаше от очи най-важните колекционери. Те до един бяха поканени на приема, но тя много добре знаеше, че повечето ще подранят, за да огледат подробно изложбата. Цените на картините бяха високи, твърде високи за художник дебютант. А на Ерих Крюгер сякаш му бе все едно дали те ще продадат нещо, или не.

Мистър Хартли се върна едва когато затваряха галерията за обикновената публика. Той осведоми Джени, че Ерих е отишъл до хотела да се преоблече за приема.

— Само ти си му в акъла, Джени. Разпитваше ме само за теб — продължи мистър Хартли озадачено. — Нищо друго не го интересуваше!

В пет часа приемът беше в разгара си. С присъщата си компетентност Джени придружаваше Ерих, представяше го на критиците и колекционерите, даваше му възможност да разговаря с тях. От време на време го изоставяше, за да посрещне някой гост. Нерядко го питаха: „Младата дама ли беше вашият модел за «Спомен за Каролайн»?“ Очевидно Ерих се ласкаеше от въпроса и отговаряше: „Вече започвам да мисля, че е тя.“

Мистър Хартли бе изцяло ангажиран с посрещането на гостите. От широката му усмивка Джени заключи, че колекцията има огромен успех.

Всички, дори и критиците, бяха впечатлени от мъжа Ерих Крюгер. Той бе заменил спортния си жакет с тъмносин втален костюм. Бялата му риза с френски маншет явно бе ушита по поръчка; вратовръзка с цвят на кестен под снежнобялата яка подчертаваше слънчевия загар на лицето му, сините очи и сребърните нишки в косата му. На лявата си ръка той носеше златна халка, Джени я забеляза още на обяд, но едва сега разбра откъде й бе позната — носеше я жената от картината. Сигурно това бе годежният пръстен на майка му.

Тя остави Ерих потънал в разговор с Алисън Спенсър, елегантна млада критичка от списание „Арт Нюз“. Алис бе облечена в светлосив костюм а ла Адолфо, който подчертаваше пепеляворусата й коса. Изведнъж Джени осъзна колко простееха нейната дълга вълнена пола и протритите й ботуши, въпреки че бе подновила токчетата им и ги бе лъснала до блясък. Знаеше също, че пуловерът й не беше нищо друго освен евтин безформен полиестерен парцал.

Опита се да се съвземе от внезапно връхлетялата я депресия. Денят наистина се оказа труден и дълъг. Чувстваше се изморена, а трябваше да тръгне за детската градина. Докато Нана беше още жива, връщането й у дома бе истинска радост. „Седни, миличка — казваше Нана, — седни и се отпусни. Ще ти приготвя едно коктейлче.“

Тя с удоволствие изслушваше новините от галерията, четеше приказки на децата, докато те заспяха, а Джени приготвяше вечерята.

„На осем годинки ти вече готвеше по-добре и от мен, Джен…“ „Е, Нана, ако не се престараваше над хамбургерите, сигурно нямаше да приличат на шайби за хокей“ — шегуваше се Джени.

Откакто изгубиха Нана, Джени вземаше децата от детската градина, изтикваше ги в апартамента, хвърляше играчките им пред тях и бързаше да приготви вечерята.

Докато обличаше палтото си, един от известните колекционери я заприказва. Едва в пет и двадесет и пет тя успя да се измъкне. Поколеба се да се обади на Ерих Крюгер, да му пожелае приятна вечер, но видя, че той все така задълбочено разговаря с Алисън Спенсър. И какво го засяга, че тя си отива? Отново я връхлетя чувството на потиснатост. Напусна тихо галерията през служебния вход.