Вик в нощта

Глава 19

Въпреки всичко една запланувана вечер бе приятна промяна. Джени искаше сама да напазарува, но не дръзваше да вземе колата. Затова даде на Елза предългия списък. Когато Ерих се върна в петък сутринта, тя се опита да обсъди с него менюто, като искаше да разсее отчуждеността помежду им. Мислеше, че той постепенно ще излезе от депресията си. Особено като разбере, че ще имат дете.

Кевин не се обади повече. Може би е срещнал някое момиче и се е влюбил. Ако е така, ще отсъства дълго, а опита ли се да спре осиновяването на децата, Ерих сигурно ще го склони с повече пари. „Боже мили, нека децата ми имат Дом, истинско семейство. Нека между мен и Ерих всичко отново тръгне добре.“

За вечерята подбра най-красивия китайски сервиз със сини орнаменти и златен бронз. Марк и Емили пристигнаха навреме. Джени усети, че изгаря от нетърпение да се запознае с Емили. През целия си живот тя бе имала жени приятелки. С повечето от тях загуби връзка след раждането на Бет и Тина. Може би Емили ще я върне в онова време на приятелство. Тя сподели мислите си с Ерих.

— Съмнявам се — каза той. — По едно време семейство Хановър гледаше на мен като на бъдещ зет. Роджър Хановър, президент на банката в Гранайт Плейс, беше хвърлил око на моето богатство.

— Дружахте ли с Емили?

— Малко. Но не проявих интерес към нея и не исках да се забърквам в неприятности. Чаках съвършената.

— И я дочака, нали, скъпи? — Джени се опита гласът й да прозвучи закачливо.

Той я целуна.

— Надявам се, че да.

След като приспа Тина и Бет, Джени облече бяла копринена блуза с дантелени маншети и шарена тафтена пола. Погледна се в огледалото и видя, че лицето й е смъртнобледо. Малко руж щеше да я освежи. Ерих превърна масата за чай в нещо като бар за напитки. Щом се появи при него, той внимателно я заоглежда.

— Харесваш ми така, Джени.

— Приятно ми е да го чуя. Доста си платил за този комплект.

— Не знаех дали ще ти хареса. Досега нито веднъж не си го обличала.

Приближи се до нея.

— Това на ръкава ти петно ли е?

— Това? О, от прах е. Може още в магазина да е било така.

— Сигурна ли си, че не си обличала блузата преди? Защо я питаше по този начин? Дали беше станал твърде чувствителен, или подозираше, че крие нещо от него?

— За първи път я обличам. Честна дума.

Звънецът на вратата тъкмо навреме прекъсна разговора й с Ерих.

„Започвам да се държа като гузна. Каквото и да каже Ерих, все ми се струва, че се издавам.“ Марк беше облечен в сако от меланж, което много отиваше на прошарената му коса, подчертаваше широките му рамене и високия му ръст. Жената с него беше около тридесетте, дребна, с широко разтворени питащи очи, с тъмнокестенява коса, спусната до яката на добре ушит кадифен кафяв костюм. Джени си помисли, че Емили е от жените, които никога не са изпитвали чувство на вина. Тя не скри любопитството си и заразглежда Джени от главата до петите.

— Знаеш ли, трябва да съобщя на всички от града как изглеждаш. Любопитни сме всички до един. Майка ми даде списък от двадесетина въпроса. Досега не си се появявала в обществото, защо?

Преди да отговори, Джени усети ръката на Ерих, която се плъзна по кръста й.

— Ако бяхме отишли за два месеца на сватбено пътешествие с кораб, никой не би си задал този въпрос. Джени предпочете да прекараме медения си месец в нашия дом. А Гранайт Плейс е вбесен, че не е допуснат до всекидневието ни.

„Никога не съм казвала подобно нещо“ — възмущаваше се Джени наум и гледаше как очите на Емили се стесняват.

След като ги изчака да се изприказват с Емили, Марк се обърна към Джени и подхвърли:

— Джени, изглеждаш много бледа. Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно! — отговори тя, като се постара да прозвучи сякаш наистина е така.

— Джо ми каза за кучето си. Разбрах, че много си се разстроила.

— Очевидно трябва да се науча, че тук нещата са различни от Ню Йорк…

Емили оглеждаше стаята.

— Виждам, че нищо не си променила. Не ти ли е казал Ерих, че съм дизайнер по интериора. На твое място щях да се отърва от тези тежки завеси. Хубави са, но с тях прозорците са претрупани, а губите и красивия изглед.

Джени чакаше Ерих да я защити.

— Явно, Джени не е съгласна с теб — каза Ерих снизходително, с усмивка.

„Ерих, това е нечестно“ — мислено протестираше Джени. Дали да му възрази на глас? „Ти си първата жена от семейство Крюгер, която прави сцена пред наемен работник“ — припомни си тя неговите думи. „А сцена пред приятели възможна ли е? Какво говори Емили?“

— Не мирясвам, докато не обърна всичко, както аз искам. Но може би това не те интересува. Разбрах, че ти също си художничка.

Моментът отмина. Твърде късно беше да поправи впечатлението, което Ерих бе създал за нея.

— Не съм художничка, а изкуствоведка. Работех в една картинна галерия. Там срещнах и Ерих.

— Така чухме. Вашият луд роман раздвижи хората тук. Как да сравним нашето тихо ежедневие с бурния живот в града?

Джени искаше да промени мнението на тукашните жители за себе си.

— Липсват ми приятелите. Общителна съм. Но веднъж да мине — започна тя плахо и погледна към Ерих, — веднъж да мине меденият ни месец, мисля, че ще бъда по-дейна сред обществеността тук.

— Емили, предай това на майка си — подсказа Марк. „Благословен да си, Марк“ — помисли си Джени. Марк знаеше за нейното желание. Емили се засмя и продължи:

— Доколкото разбрах, ти вече си имаш приятел, с когото се забавляваш.

„Сигурно има предвид срещата ми с Кевин. Онази жена от църквата вече е успяла да изклюкарства.“ Тя усети питащия поглед на Ерих и сведе очи. Измърмори нещо, свързано с менюто, и тръгна за кухнята. Ръцете й трепереха. Едва удържаше горещото плато от фурната. „Ами ако Емили ми чете мислите? Тя знае, че съм вдовица.“

Каже ли истината, ще разобличи Ерих в лъжа. А Марк? Той не би задал директно въпроса, но несъмнено я мислеше за вдовица.

Все пак успя да сервира, да запали свещника и да ги покани на масата.

„Поне съм добра готвачка — мислеше Джени. — Емили може да съобщи този факт на майка си.“

Ерих режеше парчета от печеното и сервираше.

— Един от нашите бикове. Сигурна ли си, че това не те ужасява, Джени?

Предизвикваше я. Тя трябваше да му отговори.

— Онзи, дето ми каза, че изглежда много тъжен — продължи предизвикателно Ерих. — Той сега е в блюдото ти. От него ядеш.

Гърлото й се сви. Страхуваше се да не повърне. „Боже, само да не ми прилошее“ — молеше се Джени.

Емили се засмя.

— Ерих, долей си. Помниш ли как изтезаваше Ардън и я караше да заплаче, а?

— Ардън ли? — попита Джени и посегна за чашата с вода. Буцата в гърлото й започна да намалява.

— Да, Ардън. Какво красиво дете беше и луда по животните. На шестнадесет години не можеше да хапне никакво месо. Казваше, че това е варварско и че докрай ще си остане вегетарианка. Но мисля, че е променила мнението си. Бях в колежа, когато избяга.

— Руни не се отказва от мисълта, че тя ще се върне някога — подхвърли Марк. — Невероятно! Майчин инстинкт може би. Появява се още с раждането на детето. И най-глупавата крава познава телето си и е готова да го защитава до смърт.

— Скъпа, защо не ядеш от месото? — попита Ерих.

Ядът, който се надигаше у нея, я накара да събере сили и да го погледне право в очите. Повдигна рамене и отговори:

— А ти пък не ядеш зеленчуци, скъпи.

— Върна си го — усмихна се Ерих и намигна. Звънецът отвън стресна всички на масата, Ерих се намуси.

— Кой ли е по това време? — Гласът му трепна и той погледна към Джени. Тя знаеше какво мисли Ерих.

„Дано не е Кевин“ — молеше се мълчаливо и осъзна, че тази вечер непрекъснато отправя молби към Бога. Настояваше за неговата намеса.

Едър мъж около шестдесетте с кожено яке застана пред вратата. Колата му беше паркирана точно пред главния вход. На покрива имаше червена лампа.

— Мисис Крюгер?

— Да — каза тя с облекчение, макар че викаха нея. Щом не беше Кевин…

— Аз съм Уендъл Гъндърсън, шерифът на Гранайт. Мога ли да вляза?

— Разбира се. Сега ще повикам съпруга си.

Ерих вече се спускаше по стълбите. От погледай не убягна уважението, изписало се мигновено по лицето на шерифа при появата му.

— Съжалявам, че те притеснявам, Ерих. Просто трябва да задам няколко въпроса на жена ти.

— Да ми зададете няколко въпроса?! — Но още като изговаряше тези думи, Джени знаеше, че визитата на шерифа е свързана с Кевин.

— Да, госпожо. — От трапезарията се чуваше гласът на Марк.

— Може ли да поговорим няколко минути на спокойствие?

— Защо не влезете да изпиете чаша кафе с нас? — предложи Ерих.

— Може би жена ти ще отговори лично на въпросите ми, Ерих.

Джени почувства студена пот по челото си. Усети, че дланите й са мокри. Мъчението беше толкова силно, че трябваше да прехапе до болка устните си.

— Няма причини да не разговаряме на масата — измърмори безпомощно.

Тя вървеше напред към трапезарията. Чу, че Емили поздрави шерифа с нескрита изненада в гласа, забеляза как Марк се облегна назад върху стола си, нещо, което й подсказа, че той предчувства развоя на нещата. Когато Ерих предложи питие на шерифа, той отказа: „Тук съм по служба.“

Тя поднесе чашата с кафето.

— Мисис Крюгер, познавате ли Кевин Макпартланд?

— Да — каза тя и усети, че гласът й трепери. — Да не би Кевин да е претърпял злополука?

— Кога й къде го видяхте за последен път?

Джени пъхна ръце в джобовете си, и ги сви в юмруци. Не можеше повече да крие, трябваше всичко да излезе наяве. Но защо по този начин! „О, Ерих, съжалявам!“ — мислено изрече тя. Не можеше да го погледне.

— На двадесет и четвърти февруари в търговската част на Рали.

— Кевин Макпартланд е баща на децата ви, нали?

— Да, и мой бивш съпруг. — Чу възклицанието на Емили.

— Кога за последен път разговаряхте с него?

— Той ми се обади на седми март около девет вечерта. Кажете ми, моля ви, случило ли се е нещо с него?

Очите на шерифа се стесниха.

— В понеделник следобед, на девети март, извикали Кевин Макпартланд по телефона от репетиция в „Гътри Тиътър“. Казали, че бившата му съпруга иска да го види във връзка с децата им. Наел кола от един свой колега и напуснал половин час по-късно, около четири и половина следобед, като обещал да върне колата на другата сутрин. Това се е случило преди четири дни. И оттогава никой не е чул нищо за него. Колата, която наел, била само на шест седмици, а актьорът, който му направил услугата, току-що се бил запознал с Макпартланд. Можете да си представите тревогата му. И така вие твърдите, че не сте го извикали по телефона?

— Не. Не съм аз.

— Мога ли да ви попитам защо влизате в контакт с бившия си съпруг? Тук всички знаем, че сте вдовица.

— Кевин искаше да види децата — каза Джени. — Настояваше да разтури осиновяването. — Изненада се как звучи гласът й. Виждаше Кевин пред себе си толкова ясно, сякаш стои тук, в стаята: скъпия му спортен пуловер, тъмната му коса, грижливо подстригана, жестовете му. Нарочно ли е инсценирал това изчезване, за да я държи в напрежение? Предупредила го бе, че Ерих се чувства много разстроен. Дали Кевин е живял с надеждата, че ще разстрои брака им, преди да е потръгнал?

— И какво му казахте?

— Когато го видях, а и когато се обади, му казах да ни остави на мира. — Гласът й набираше сила.

— Ерих, знаеше ли за срещата, известно ли ти бе това телефонно обаждане на седми март?

— Знаех за обаждането по телефона на седми март. Тук бях, когато той се обади. Но не знаех за срещата им с Джени. Мога да я разбера. Тя познаваше отношението ми към Кевин Макпартланд.

— И си бил у дома с жена си на девети. Така ли?

— Не. По-точно бях в хижата същата нощ. Довършвах новата си картина.

— Жена ти знаеше ли, че ще излизаш?

Последва дълго мълчание. Наруши го Джени.

— Разбира се, че знаех.

— Какво правихте същата вечер, мисис Крюгер?

— Бях много изморена и щом приспах децата, си легнах.

— Говорихте ли с някого по телефона?

— С никого. Почти веднага съм заспала.

— Разбирам. Абсолютно сигурна ли сте, че не сте поканили бившия си съпруг тук, докато Ерих отсъства?

— Не, не съм и никога не бих го сторила.

Джени сякаш четеше мислите на всички присъстващи. Знаеше, че не й вярват. Нейната чиния с недокоснатата храна стоеше на масичката за сервиране. Отдавна застиналата мазнина се извиваше като венец около говеждото месо, което по средата оставаше кървавочервено. Спомни си за тялото на Ранди, който опръска розите с тъмночервената си кръв и се отпусна върху тях. В този момент си помисли за окървавената глава на Кевин. Чинията започна да се върти, да кръжи около нея. Трябваше да излезе на чист въздух. Бутайки назад стола, тя се помъчи да се задържи на краката си. Последното, което си спомняше, бе изражението на Ерих. Загриженост ли бе, или раздразнение? Отвори очи и видя, че лежи на кушетката във всекидневната. Някой държеше мокра кърпа на челото й. Толкова добре й беше от студеното. Главата силно я болеше. Имаше нещо, за което тя не искаше да мисли — Кевин.

— Добре съм — прошепна, отваряйки очи.

Марк се наведе над нея. По лицето му бе изписана голяма тревога. Това й подейства успокояващо.

— Не го вземай присърце — каза той.

— Джени, мога ли да направя нещо за теб? — обади се Емили. „Сигурно се радва на състоянието ми. Тя е от тези, които искат да знаят всичко за всекиго“ — мислеше си Джени.

— Скъпа! — обади се Ерих умоляващо. Дойде и седна при нея. Взе двете й ръце и ги задържа в своите.

— Не стой близо до нея — предупреди Марк. — Трябва й въздух.

Главата й постепенно започна да се избистря. Бавно се надигна. Опита се да седне. От движението тафтената й пола шумолеше. Почувства как Марк оправя възглавницата зад гърба й.

— Шерифе, мога да отговоря на всички въпроси, които имате към мен. Съжалявам за станалото. Не зная какво се стовари изведнъж върху мен, напоследък не се чувствам добре.

Сега очите му изглеждаха по-широки и искрящи, сякаш се бяха превърнали в огромен фокус, насочен срещу нея.

— Мисис Крюгер, ще запиша показанията ви. Значи вие не сте телефонирали на бившия си съпруг на девети март, за да го извикате на среща, нито той е идвал тук вечерта?

— Точно така.

— Тогава защо ще казва на колегите си, че вие сте го извикали? За какво му е било да лъже?

— Предполагам, че се е оправдал с мен и децата, а му се е налагало да отиде на друго място. При някоя от приятелките си.

— Тогава защо вие толкова се разстроихте, като разбрахте, че е изчезнал? Нали допускате, че е при друга жена?

Устните й бяха толкова изсъхнали, че от тях не можеше дума да излезе. Заговори бавно, като учителка пред първокласници.

— Би трябвало да разберете, че е станало нещо непоправимо. Кевин е бил приет като редовен артист в „Гътри Тиътър“, нали така?

— Да.

— Трябва да го потърсите — настояваше тя. — Той никога не би проиграл такава възможност. За Кевин театърът е най-важното нещо в живота му.

След няколко минути всички си тръгнаха. Тя настоя да ги изпрати до вратата. Представяше си какъв ще бъде разговорът на Емил и с майка й.

„Тя не е вдовица… мъжът й бил онзи, който я целувал в ресторанта… и сега той изчезнал… явно шерифът мисли, че тя лъже… горкият Ерих.“

— Ще го впиша в списъка на изчезналите… може и да излезе някаква авантюра. Ще ви се обадим, мисис Крюгер.

— Благодаря, шерифе.

Когато той си отиде, Марк се приближи до нея.

— Джени, веднага отивай в леглото! Изглеждаш още замаяна.

— И на двамата ви благодаря, че дойдохте — каза Ерих. — Съжалявам, че вечерта ни завърши така. — Беше прегърнал Джени. Целуна я по бузата. — Ето какво става, като се ожениш за жена с минало. — Изрече го шеговито. Емили се засмя. По лицето на Марк нищо не помръдна. Щом затвориха вратата след тях, Джени безмълвно тръгна по стълбите. Искаше само да си легне.

Учуденият глас на Ерих я спря.

— Джени, нима цялата нощ къщата ще остане в такъв безпорядък?