Вирт

17

Слънцето блестеше въпреки спуснатите щори. Дишах учестено и бързо, сякаш току-що се бях гмурнал на сто метра дълбочина без апарат. Очите ми леко сълзяха. Надигнах се бавно от леглото. Срещу мен стоеше Игнациус Брод и угрижено ме гледаше. Затворих очи за миг. Игнациус се приближи до мен.

— Ако не си много добре, не ставай. Ще включа диагностичния център. Понякога има странични ефекти, но не са сериозни.

— Добре съм — изхърках аз и решително станах от леглото.

За миг стаята леко се залюля. Овладях омекналите си крака, приближих се до прозореца и бавно вдигнах щората. Следобедното слънце нахлу в стаята и ме препарира.

Беше месец септември. Древните гърци са го наричали Боедромион, прабългарите са му викали Твирем — месецът, през който Авитохол, първият от рода Дуло е застанал начело на народа си. В републиканския календар от Френската революция се е наричал Вандемиер — месецът на гроздобера. Месецът, в който природата се раздава напълно и не пести бои от палитрата си.

Денят беше хубав и София, ширнала се от Люлин до Верила, изглеждаше красива и крехка. До терасата на стаята ми растеше бор и буквално навираше игличките си в прозореца. Институтът по експериментална история се намираше в бившата сграда на киноцентър „Бояна“. Както казваше неговият основател Боян — всичко, което знаем за историята, го знаем от книгите и филмите. Така че тази сграда се оказа най-естественият подслон за нас. Витоша се беше надвесила с цялата мощ на зелената си пелерина и сякаш ни закриляше да не направим някоя глупост, като тия, които сега изучавахме, или поне се мъчехме да изучим, защото не беше останало много, по което да изучаваме.

Пуснах щората и оставих слънцето кротко да си залязва зад Люлин.

— Можеше да ме подготвиш малко повече — с все още дрезгав глас казах на Игнациус Брод.

— Хубаво е да няма странични натоварвания — заизвинява се той. — ВИРТА симулира ефектни преживявания на базата на генетичната памет и ноосферна информация, която ти, а не машината генерираш и обработваш. Най-добрият начин да се разбере миналото е да се изживее. Всички книги, филми, доклади, убеждения и дискусии не струват колкото и един ден реални преживявания. Мисля, че ВИРТ най-накрая е доизпипан и може да послужи като единствен и неоценим инструмент за изследване на миналото.

— Искаш да кажеш, че всичко, което изживях чрез него, е било истина и наистина се е случило?

— Не знам какво точно си преживял, но с изключение на детайлите, глобалната картина на света, който си видял, е била истинска.

— Ти ползвал ли си го?

— Един път. Повече от един път не бива, освен ако не си минал психическата подготовка на Шри трета степен. Нея я минават засега само космонавтите, някои участници в полярните селища и в подводните градчета. Също така и членовете на световната комисия за духовно здраве „Лотос“. Може би в скоро време и историците ще минават третата степен на Шри. Аз бях в четиринадесети век в Южна Италия. Сега пиша доклад. Мога да ти кажа, че не е най-приятното преживяване, което съм имал.

Боже господи — въздъхнах аз и пак вдигнах щорите, за да видя дали Витоша не е посиняла.

— Знаеш ли — попитах Игнациус, — че някога Витоша е била синя, по-синя от арийските очи, които си опулил в мене. Че дърво се е наричало всяко растение малко по-голямо от педя и слънцето е изгрявало веднъж в месеца, а да убиеш човек е било по-лесно, отколкото да се почешеш.

— Има такива данни — отвърна Брод. — След Голямата Екологична Драма и века на Побърканите Гени, светът, в частност България, не са били най-приятното място за живеене. Няма много данни за тази епоха. Оправи се и ще опишеш всичко. Как да разберем историята, ако не я изживеем. А за да не я изживеем наново вкупом, трябва да я разберем.

Брей, че философ — помислих аз и отново си спомних за онзи сюрреалистичен град, в който допреди малко се бях родил, израсъл и живял. Дали трябваше като след кошмарен сън да въздъхна облекчено, или да призова световния съвет на „Лотос“ да забрани експерименталната история? Може ли човек, ако ще не трета, а стотна степен на Шри да е преминал, да остане психически здрав след подобни изживявания? И аз дали съм здрав? Защото какъвто и доклад да напиша, колкото и научно и строго логически да обясня защо е станало всичко това в нещастния двадесет и първи век, няма да мога да се отърся от лепкавите пръски на тази реалност, защото ако аз се отърся, хората, които са живели тогава, няма да могат да го направят. Отворих вратата и излязох на терасата с чувството, че съм изгубил девствеността си. Колкото и добър историк да бях, колкото книги и лекции да бях изчел и изслушал, никога нямаше да разбера какво е било наистина, ако не беше този ВИРТ. Виртуална симулация на историята, както беше научното му наименование. Дали Ага Хан не беше прав, дали не трябваше да го забраним? Можеше ли човечеството безпроблемно да надниква в инферналната бездна на миналото, без опасност от психични травми? Или по-добре да стои като голяма обеца, през която можем да надникваме в миналото, когато много се възгордеем и си помислим, че сме стигнали последния лист от венеца на творението?

Игнациус Брод излезе и застана до мен. Витоша беше разтворила зелената си гръд и от нея започваше да повява вечерен хлад. Някъде далече към кремиковската планина се виждаше как каца совалка. Виждаше се НДК — Новият Дворец на Катарзиса. Обърнах се към Брод и го попитах:

— Ти чувал ли си някой да се е спуснал на една ска от Черни връх до Княжево?

По лицето му премина сянка на притеснение, която после се смени с объркване.

— Мини една диагностика — посъветва ме той. — Утре си почини, а в други ден летим за Лондон. Трябва да докладваме пред комисията „Лотос“ и висшия съвет по история.

— Ще летим. Ще летим — успокоих го аз.

Бях шейсет и осмият доброволец, пробвал ВИРТ. От моето мнение зависеше дали изпитанията по експериментална история ще продължат, или това дяволско изобретение, както казваше Ага Хан там в другата реалност, ще бъде спряно от световния съвет по духовно здраве.

Щях да опиша всичко съвестно и прилежно. Специалистите щяха да проверят достоверността на моите преживявания и да преценят доколко събитията в тях са били реални, доколко ВИРТ е симулирал фантазното в подсъзнанието ми, и кое от двете е надделяло.

Щях да се прибера, да се изкъпя с йонен душ, да науча последните световни новини, да се видя с приятелите си, да напиша доклад, да пролея сълза над някоя песен. Можеше и да напиша песен. Щях да живея нормален, интересен, достоен живот, на една планета, която бяхме осрали и после кой знае как пак възкресили, а Ага Хан, ако още е жив, щеше да ме чака, за да му разкажа какво съм изпитал. Щеше да ме чака и моят човек с възнаграждение, каквото си избера. Дебелия Матей и той сигурно продължава да ме чака да му дам дела. Доктора от „Велика България“, и той чака някъде, за да поспори за нещо. Ончо също чака в „При Глобо“, за да развие някоя квантова икономическа теория.

Може би и Мърльо също ме чака. Но там, където чакат те, не мисля да ходя. Вече не. Вече не.