Вирт

2

Тръгнах, оставяйки го до скалата на Вазов. Мърльо беше нощна птица и доста хора го познаваха. Можеше да изкара нощта без особени проблеми. Беше познат и на полицаите, и на бандитите. С хората на Мимо Плъха беше като брат. Те обитаваха канализацията на София и имаха способността да се появяват навсякъде. Говореше се, че не плащат рекет на полицията, защото са неуловими. Кой ще тръгне да ги преследва в тази смрад. Познаваше се и с джидите. Така викаха на тия, дето ходеха до Турция, Иран и по-нататък докъдето можеше да се стигне заради радиацията и носеха разни боклуци, от хашиш до каракул. Понякога, но много рядко, донасяха и чист петрол. Мърльо познаваше и швабите. Това пък бяха тези, които шетаха на север и на запад. Да се промъкнеш през одерския кордон си беше подвиг, но те някак си го правеха и също мъкнеха боклуци, най-вече електроника и немска дрога. Така че го зарязах спокойно на най-гнусното място в София, без да се притеснявам за него. Повече не го видях.

Някъде към Лъвовия мост срещнах полицейски патрул. Опитах се да мина кротко край тях, за да не се налага да обяснявам. Те ме изгледаха. Или ги мързеше да се занимават с мен, или вече си бяха събрали парсата, та не ме спряха. Най-вероятно и двете. Малко преди да срещна полицаите, имах и друга среща. Някъде около халите иззад порутените стени на синагогата се появиха два тъмни силуета и ми препречиха пътя. Усещах с гърба си, че приближават още няколко типа. Хич не ми се занимаваше с тях. Можех директно да ги гръмна преди да са разбрали какво става. И щях утре да получа награда от Дирекция на полицията. Спрях и се облегнах на стената на халите.

— Сваляй всичко — изръмжа едната сянка.

Явно бяха печени. Не се занимаваха с излишни приказки и обяснения. Тия бяха от новото поколение, дето едва срича, не чете книги и не гледа филми, от които да знае, че разбойниците преди да оберат някого, си приказват с него. Ако гръмнех шефа им, другите можеха да се разбягат, а можеше и да останат. Тогава трябваше да гърмя наред. Що пък да не се направя на психолог?

— Слушай, умнико — рекох на най-близката сянка, която ми беше наредила да свалям всичко, — имам генно модифицирани мускули и репитори на нервните възли. В гащите си съм затъкнал Нови Макаров. Мога да ти издухам главата по-бързо, отколкото можеш да мислиш с нея. Сега ли ще пробваме или да изчакам малко?

Последва мълчание. После сенките се стопиха ненадейно, така както се бяха появили. Всъщност не ги излъгах много. Мускулите ми са най-нормални, но навремето в полицията на всички курсанти бяха имплантирани нанорепитори за ускоряване на нервните импулси. Нали тогава се готвехме за Армагедон и битката на битките. Като си помисля колко съм бил загубен, ми иде да се ритна отзад. Армагедонът дойде, само че това не е битка, не. Битката е нещо истинско, ако се вярва на книгите, епично и велико. Това тук е едно гадно давене в блато и то може да продължи цяла вечност. Като си помисля, че само преди половин век човечеството гледаше към звездите и се готвеше за своя космически пикник, готвеше се за единна планета и щастие за всички. Сега сме накъсан парцал, хвърлен да гние бавно. И ще си гнием така, докато свят светува.

Прибрах се късно. Опитах да хвана нещо по телевизията. Почти успях. Направо чудо. Малко преди да видим сметката на петролните кладенци, успяхме да прецакаме и ефира. По време на тридневната война в Централна Азия бяха пуснати стотици така наречени електромагнитни антиинформационни бомби. Неясно как трябваше да предизвикат смущения в информационния ефир. Оказаха се сполучливи. И двете страни, или по-точно всички страни в конфликта получиха информационен стрес. Радиовълните се изкривяваха страхотно. По всички кабели, включително оптичните, започнаха невероятни смущения. Хаосът беше пълен. Само че после се получиха самовъзбуждащи се кохерентни трептения, които излязоха от контрол, заляха цялата планета и точно за няколко часа върнаха човечеството в епохата отпреди Александър Бел. Сега радио и телевизионни излъчвания можеха да се предават и хващат само в разстояния на около десетина километра. Отворих хладилника и извадих шише вода. Отпих бързо голяма глътка, за да не оставя време за повръщане. Толкова беше гадна. По-хубава обаче нямаше. Прибрах водата и извадих пакетчето кокаин. Сложих го пред мен на масата, облегнах се на стола и го загледах.

Това беше своеобразна терапия и мазохизъм. Последно бях се друсал преди две години. Наркотикът беше нещото, което можеше да се намери безпроблемно в София. Чак се чудех откъде извира. Генната епидемия бе унищожила масово растенията, но беше пощадила тези, от които се извлича дрога. Говореше се, че плантациите в Индия, Пакистан, Иран и Турция не са мръднали. Правителството беше вдигнало ръце и гледаше поне да изкара някой лев от дрогата. Всички се друсаха, от президент до просяк. От дъртаците до дребните бандюги. Аз пък реших да съм наопаки. Не от някакви морални подбуди или хипохондрия. Не и от безпаричие, още по-малко от липса на стока. Просто дребният шанс за нещо по-различно, който съдбата откри пред мен, ме накара да бъда по-внимателен. А шанс не бива да се изпуска. Изпусна ли го сега, край, оставам завинаги тук при вечния Армагедон, при Мърльо, Мимо Плъха и високите сини планини.

Те наистина са високи и сини. От киселините дъждове, които се сипят над София като по разписание три пъти месечно, Витоша е заприличала на огромен син камък. Като оня, дето са пръскали лозята някога, когато е имало лозя. Сега тя е синя и през деня, и през нощта, защото от окисите вече леко фосфоресцира.

Легнах си, без да се събличам и затворих очи. От много години, когато си легна и затворя очи, една и съща картина минава пред тях. Изкачили сме се с баща ми на Черни връх, ама той не е чер, нито син, ами бял, защото е затрупан със сняг. Бял, пухкав, обилен сняг, който искри и ме кара да присвивам очи. Небето е синьо, синьо, а София долу е като направена от детски кубчета. Понасяме се към нея. Ските свистят и снегът с неохота проскърцва под тях. Засилваме се все повече и повече. Край нас свистят задрямали клекове, криви ели и дебели борове. Изскачаме край морените, край невероятната каменна река и летим надолу, надолу. Спираме някъде в дебрите на гората. Почти съм се побъркал от щастие и от това ли, или от високата скорост, по бузите ми потичат сълзи. Ей това виждам всяка вечер и не мога да си спомня било ли е, или не е било, а по бузите ми се стичат сълзи и мокрят старата възглавница.