Вирт

3

На сутринта само радиото имаше някакъв обхват. Гъгнив, едва доловим сред информационния хаос глас съобщаваше новините. Споменаха нещо за успешни опити за пряка връзка на разстояние над сто километра, за посещение на нашия президент в Румъния и още ред подобни глупости. Сякаш хората не знаеха, че Румъния е по-отровена и от нас, а Букурещ отдавна е мъртъв град. При кого ще ходи и защо, един господ знае. Негова си работа. Аз трябваше да намеря ВИРТ. Не знаех точно какво е. Със сигурност — някакъв вид дрога. Може да е изцяло синтетична, може да е с електронни импулси, може и да е комбинирана. Вероятно беше ужасно скъпа. Но човекът, който ми поръча ВИРТ, нямаше грижи с парите. Всъщност, като си помисля, той няма грижи с нищо. Направо се чудя за какво му е тази дрога. Запалих цигара и седнах срещу прозореца. В далечината Витоша сияеше чудно синя. Откога не бях ходил там — сигурно от тридесет години. Ходенето сега на Витоша, освен трудно, беше и безсмислено. Малкото запазена гора в подножието бе превърната в убежище за богатите и властта. Зад околовръстния път не можеше да се припари, освен ако имаш специален пропуск. Там, в полите на Витоша, бяха жилищата на около десет хиляди души. И там почти нямаше растителност, но още по-нагоре положението беше трагично. От някогашната могъща гора не бе останало нищо. Дребни хилави ели растяха на разстояние двадесет-тридесет метра една от друга. Между тях вирееше някакво жилаво грозно растение с дълги увивни листа. Това е останало от планината. За сняг и дума не може да става. Топъл киселинен дъжд през няколко дни. Ако успеех да намеря ВИРТ, можех да се измъкна. Въпреки липсата на комуникации, все пак до нас достигаха някакви новини, предавани както по времето на Марко Поло — от уста на уста. Та в този съвременен интернет бях открил някои интересни факти. Имаше участъци от Земята, които се бяха запазили горе-долу в предишния си вид. Имаше участъци, където разрушителните интерферентни вълни не действаха така силно, хората там си комуникираха що-годе нормално и запазваха статуса на обществото от преди големия катаклизъм. Там имаше сняг, имаше гори, навярно и нормални градове. Е, аз смятах да отида. Както казваше един познат: Направи нещо за родината си — напусни я.

Трябваше да намеря първо пропуск за санитарния кордон и след това да открия Мърльо, за да разбера къде в Симеоново е този проклет ВИРТ. Преди пропуска реших да проуча нещо за Бебо Шебека. Сигурно беше някой бандюга. Не бях го чувал, а Мърльо ми го съобщи сякаш ни беше общ приятел. Ако беше от старите, добре — все някак щяхме да се спазарим. Имах разрешен почти неограничен лимит за търсене на ВИРТ. Ако е някой от новите — лошо. Графиката на ценностната им система е непредсказуема. Могат да те свитнат преди да им кажеш здрасти, а могат и да се спогодят с теб. Какво ли искам и аз от хора, които не са виждали сняг и смятат, че Витоша вечно е била като син камък. Те пък смятат, че ние сме виновни за всичко, което е станало със Земята. Не че нямат право… Реших да се обадя на Ага Хан.

Ага Хан беше нещо като Марк Аврелий за софийските подземия. Точно когато държеше цяла София в ръцете си и политиците се допитваха до него дори когато ходеха да пикаят, а бандюгите не смееха да шавнат без негово разрешение, Ага Хан, който по рождение си носеше кроткото име Милко, се оттегли, заряза цялата власт и пари, които имаше и се скри в къщата си в Симеоново, отдаден, както приказват злите езици, на гнусни занимания като четене на книги и размишления. Направо му завиждах. Седеше си, обграден със спокойствие и не му пукаше за света. Готвех се да стана като него. През дивото пищене на слушалката успях да се самопоканя на гости. С Ага Хан се познавахме отдавна, още от времето, когато в Борисовата градина растяха цветя и дървета и за разпространение на дрога смазваха от бой. Сега се виждахме рядко, но винаги ми е помагал, когато тази помощ не е влизала в противоречие с моралния му кодекс на бивш бандит и настоящ философ.

До Симеоново имах около два часа път. Каталясал уморен трамвай от времето на Живков ме домъкна до старата кула на телевизията. Сега я ползваха като нова, защото новата на Копитото я бяха срутили с резонансен усилвател. Първоначално решиха, че са някакви терористи, но после се усетиха, че никоя уважаваща себе си терористична група не би ни оказала такава чест. Накрая се оказа, че са я срутили за кеф. Тя и да беше останала сега, нямаше кой да се качи на Копитото. В този район информационната епидемия беше придобила отвратителен характер. Освен че пречеше на радиовълните да се разпространяват, освен че бъркаше импулсите по кабелите и караше електроните да вървят наопаки, тя правеше същото и с нервните импулси, които пълзяха по човешкото тяло. Попаднало в този район, то горкото се пръскаше за секунди, объркано от хаотичните и противоречиви сигнали, които се щураха по нервните му магистрали.

От кулата нататък продължих пеша. Крачех бодро из прахоляка, който някога се наричаше парк и се чудех какво може да представлява този ВИРТ. Някъде около бившата зоологическа градина ме спря първият патрул. Бяха трима снажни мутанти, накичени с автомати „Нервашников“ и зли физиономии.

— При Ага Хан — отговорих аз на безмълвния въпрос. — Трябва да имате нареждане.

Нищо не отговориха. Единият старателно изучаваше картата ми. Толкова старателно, че чак се притесних. Със санитарния контрол шега не бива. Стрелят и за по-малко провинение от изцапана лична карта. А да те застрелят с „Нервашников“ не е приятна работа. Макар че няма случай някой уцелен с такъв автомат да е оживял, за да разкаже какво е усещането. После единият от патрула пъргаво ме пребърка. Усети „Нови Макаров“ под мишницата ми и се наежи. Разбрах, че не трябва да мърдам и тактично оставих да го измъкне от кобура. Другият ме гледаше втренчено. За момент ми се прииска да се пробвам срещу тримата. Можех пък и да успея. Но това удоволствие го оставих за другия живот. След като ми прибраха оръжието и върнаха личната карта, престанаха да се интересуват от моята особа. Продължих нататък през полето, а Витоша се приближаваше все повече и повече, огромна, синя и страшна.