Вкаменената молитва

1. Враният жребец с искристата грива

Когато отидохме в двора, конете вече не бяха там. Бяха ги отвели временно в сводестото помещение, в което се бяха намирали пленените войници. Отидох в аркадата. Непознатият седеше там с Педехр. Носеше персийски костюм за пътуване. Когато ме видя да влизам, скочи. Разпозна ме и аз него също.

— Джафар! — извиках.

— Спасителю мой! — прозвуча от неговата уста. Спусна се към мен, обгърна ме и ме целуна пет, шест, осем пъти по устата, по челото, страните, както му дойдеше! Навремето в Съединените щати се бях държал понякога малко по-строго с него, но той, изглежда, напълно бе забравил. Буквално сияеше от радост. Моята беше също така сърдечна, но тиха, и все пак мина доста време, докато бързите въпроси и отговори отзвучаха и седнахме. Педехр бе достатъчно разумен да разпореди да донесат две наргилета. Пушенето и постоянното старание да не ги оставим да угаснат, ни застави да водим по-спокоен разговор. Понеже сега не се намирахме в Дивия Запад, а във вътрешността на Ориента, веднага си заговорихме според местните обичаи на "ти". Странно как той не изглеждаше и с един ден остарял, а за мен твърдеше, че сега съм имал вид на по-млад оттогава. Не сметнах за нужно да се държа с него според персийския образец на обноски. Това означава търпеливо да чакаш, докато другият благоволи да ти даде жадуваните сведения. И през ум не ми мина да го спазя. Чисто и просто го попитах откъде знае, че се намирам при джамикуните. Той ме погледна, поклащайки глава, и запита:

— Нима не знаеш, че съм познат на Устад?

— Напротив!

— И не си помислил, че първата му работа е била да ме уведоми за пристигането ти? Бях му разказал какво ти дължа и колко много желая още веднъж да те видя! Той на няколко пъти ми праща хабер за състоянието ти, но не биваше нищо да ти казва, защото исках да те изненадам. Сега най-сетне съм тук! И трябва да те поздравя! От кого?

— Е? — попитах.

— От шах-ин-шаха.

— От… него? — възкликнах изненадано.

— Тук няма нищо за чудене! Нещата са по-скоро много прости! Аз съм му разказвал за теб. И то не само веднъж, а често. В Америка ти ме смяташе за невежа, за непредпазлив мечтател. Но — прибави той с усмивка — тази мечтателност беше тебдил[67], тесвир[68], макар да признавам, че действително не познавах условията, а тепърва се канех да ги проучвам и при това прекалено много вярвах в силите си. Задачата ми беше… но по този въпрос по-късно! Накратко казано, шахът те опозна от моите разкази и не само те опозна, ами и нещо повече. Той научи всичко, което знаех за теб. А наскоро се появи и един друг, който още повече можеше да му разкаже за теб. Това беше един англичанин, който се казва Дейвид Линдсей и…

— Линдсей е в Исфахан? — прекъснах го бързо.

— Вече не, замина.

— Накъде?

— Най-напред за Йезд, доколкото ми е известно. После възнамерява да дойде насам, за да продължи пътешествието с теб. Но не ми се вярва да изпълни замисъла си. Един негов сродник, някакъв генерал, но не оригинален като него, така го е ангажирал, че едва ли можеш да се надяваш да видиш отново чудатия си приятел. Той ми беше представен и ми разказа за теб — толкова много и толкова интересни неща, че го помолих да ме посети. Обърнах внимание на шаха за него. Сетнината бе една много развлекателна вечер за тримата. Предметът на разговора беше пътуванията му с теб и намеренията, които свързваш с тези пътешествия. Сигурно знаеш, че шахът пише книги. Аз също съм писател. Някои ме наричат дори поет. При това положение е понятно, че той живо се интересува от теб и се радва, че сега си в неговата страна. Когато разбра, че ще те навестя, предаде ми поздравите си и освен това още две неща. За едното ще се зарадваш, защото е знак за неговото благоразположение. Но другото е толкова странно, че вероятно ще те озадачи. Аз не съм уморен, значи не е необходимо да се възстановявам от днешната езда и ето защо считам за най-добро веднага да се освободя от тези две заръки. Имаш ли време, ефенди?

— Да.

— Тогава ела с мен до отреденото ми жилище!

Тръгнахме към кулата и изкачихме две каменни стълбища. Конярите вече бяха донесли багажа. Тук нямаше никой освен шетащата Шакара. Тя поиска веднага да се отдалечи, ала аз я помолих да остане. Докато той отваряше един от пакетите, пристъпих до прозореца. Изгледът оттук бе красив кажи-речи колкото онзи от моето жилище.

Пакетът бе отворен и той започна да излага нещата. Видях един дълъг, широк сирджамех[69] от скъпа синя коприна, бяла копринена пирахен[70], алкалок[71] от най-фин, тъмносин памук с гъсти сребърни шевици, една кеба[72] със същия цвят от тънък, но траен кашмир, един най-малко шест метра дълъг кемер[73], фин като паяжина, който се увива около тялото като пояс, джуббех[74], обточено с великолепни кожи, висок черен астраганен калпак от онзи вид, който само един цар може да подари, чифт панталони, чифт обуща и чифт ботуши за езда от меката кожа на газела.

Още Библията говори за "празнични дрехи", които царете подарявали. Това е ориенталски обичай, към който в няколко страни и до днес се придържат. И най-вече шахът обича да покаже по този начин своето благоволение.

— Погледни тук! — подкани ме Джафар. — Предавам ти това парадно облекло от името на владетеля. То беше собственоръчно избрано от него, след като му описах фигурата ти. От материите ще разбереш дали това отдаване на почит е обикновено, или не. Ти си свикнал да се вглеждаш по-дълбоко в нещата. Знам, че за теб този тоалет означава повече, отколкото би почувствал някой друг. Аллах дава на своите духове различни одеяния, наглед красиви и грозни. Хората ги наричат "тяло". Пред него само лошото е грозно и само доброто красиво. Единствено от човека зависи дали е достоен за облеклото, или не!

Такова нещо изобщо не можех да очаквам! Радостта ми стана двойно по-голяма, когато Джафар отвори втория пакет, съдържащ подобен тоалет за моя хаджи Халеф. Още отсега виждах в мислите си доблестният приятел да плува в блаженство! Та нали никога не се бе случвало някой хаддедихн да е бил почетен от шах-ин-шаха, и на това отгоре по такъв начин!

Не е в моя стил да обличам благодарността, която вътрешно изпитвам, в благозвучни слова. Разбирах двамата дарители и Джафар също ме разбра, макар да казах твърде малко.

— А сега второто, странното! — започна той отново. — Насочих ездата си най-напред към двореца Михрибани, където сега се намира владетелят. На един ден път, след като го бях напуснал, срещнах Устад, който искаше да отиде при него. Той ме помоли да го изчакам да се върне и да яздя заедно с него, но аз не се съгласих. Използва случая да ми разкаже много, но не всичко от случилото се тук. Научих също, че си чул за Сирр, "подаръка" на шах-ин-шаха, загадъчния кон. Моля те да ми съобщиш какво знаеш за него.

Казах му какво бях научил за Сирр. Не беше много и звучеше доста неясно.

— Осведомили са те и вярно, и погрешно — каза той после. — Великолепна идея беше от страна на повелителя да обучи по този начин потайно и без всякакъв свидетел тъкмо най-добрия си кон. Сирр носи единствено него. За стария номер с хвърлянето той е твърде добър, твърде благороден. Подчинява се само на шах-ин-шаха. Седне ли друг, остава на мястото си. Позволява да бъде воден с юздите, но не и язден. За да не го променят многобройните коняри и капризите на другите коне, шахът го изпрати при мен, където никой няма да го безпокои. Моята по-малка, но по-хубава конюшня стои почти празна, а и понеже не съм това, което хората наричат "ездач", Сирр не е подхвърлен на опасността да му досаждам. Когато владетелят се нуждае от него, идва при мен и после лично го настанява. Но в никой случай няма против, а по-скоро му доставя удоволствие, когато мними виртуози по езда ме молят да докажат, че Сирр ще им се подчини независимо от волята си. Още никой не е съумял да го извърши, а всеки се е оттеглял посрамен, понеже не е открил тайната между шаха и коня. Погледни ме, ефенди. Ти се усмихваш. Да не би да мислиш, че можеш да я откриеш?

— Един опит би показал — отговорих. Той бързо откликна:

— Ще го направиш!

— Кога?

— Когато ти е угодно!

Сега го погледнах по-различно отколкото преди.

— Джафар! — извиках. — Чух, че си довел един напълно забулен кон. Трябва ли да предположа, че…

Сметнах за рисковано дело да доизрека започнатото изречение. Но той се засмя весело и го стори вместо мен:

— Че този кон е Сирр на владетеля? Да, той е. Доведох го със себе си.

Не казах нито дума. Бях почти шокиран. После говорът ми се възвърна:

— Каква безразсъдна дързост от твоя страна! Как ли ще реагира шахът, като узнае! Той е настанил Сирр при теб, за да не бъде обезпокояван, а ти го помъкваш на много дни път, подхвърляйки го на всички, всички онези опасности, от които тъкмо ти имаш грижата да предпазиш този ценен кон!

Сега той се разсмя още по-сърдечно и отговори:

— Конско евангелие вместо похвала! Та ти си буквално разгневен, ефенди! Но аз го приемам като добър знак и ще те успокоя. Знай, че нищо, нищичко не съм рискувал. Ние, а именно аз и Сирр, бяхме придружени от едно отделение от охраната на шаха до калхураните и доведени после от вашите приятели почти дотук. Така че по пътя не можеше да ни се случи нищо. И точно заради коня не изчаках Устад, а продължих да яздя бавно напред. И като казвам "личната охрана", това означава, че не съм го сторил без специалното разрешение на владетеля. Нещо повече, той самият даде идеята да взема Сирр със себе си!

— Направо съм вцепенен!

— Вцепенен? Веднага ще те оживя, като ти кажа, че водя Сирр единствено за теб.

— За мен? Бъди сериозен!

— Да, да, за теб! Работата стана така. Бях разказал, че си добър ездач, но не това е причината. Всички други, които нищо не постигнаха, вярваха, че са не само добри, ами даже виртуозни ездачи. Но аз бях говорил също за твоята находчивост, за твоята задълбоченост и за любовта ти към животните. Линдсей разправя много за теб и твоя Рих, най-великолепния кон на хаддедихните. Шахът научи как се отнасяш към конете и изобщо към всяко създание. А когато бе осведомен за скока ти през Процепа на предателя[75] и сетне за ужасяващия подвиг как ти — отпред и отляво бездна, вдясно скална стена, зад теб враговете, а под теб едва четири стъпки широк камък — с няколко благи думи си увещал треперещия си кон да се изправи на задните крака и издавайки половината тяло, бавно да се обърне[76]… извика, че ти може би ще си единственият освен него, на когото Сирр ще се подчини. Защото една приятелска дума от твоя страна е била достатъчна да превърне смъртния страх на коня в спокойствие и доверие. Като чу пък, че ще те навестя, се запита дали да ми повери Сирр. Аз самият го разубеждавах, защото не мислех, че мога да поема такава отговорност. Но точно съпротивата ми явно му послужи като гаранция, че конят не само у дома, а и по време на това пътуване ще бъде в добри ръце, и ето как ми повели да го взема със себе си. Казвам, повели, така че не биваше повече да упорствам.

— Джафар… мирза… как преди всичко трябва да те титулувам?

— Наричай ме просто Джафар. Така искам. Другите нека си ми казват мирза!

— Благодаря ти! Сега отново за коня! Не мога да си представя, че шахът ти е поверил прекрасния Сирр от чисто любопитство само за да узнае дали ще ми се подчини. Трябва да е налице и друга, по-дълбока причина.

— Действително има такава! Наречи я, както искаш, за мен тя е психологическа. Владетелят я нарече проблем, и то важен проблем. Той не е любопитен, а напрегнат! Има разлика в понятията! Дори каза, Сирр бил неоценим, наистина, но в никой случай с прекалено висока цена за разрешението, което очаква, и за което ще говори по-късно. Ефенди, ефенди, разбираш ли какво желае владетелят?

— Да.

— Тогава си дай труда!

— Труда? Джафар, Джафар! Най-малкото за труд става въпрос. Напротив, той само ще бъде пагубен! Ако конят не ме обикне още от пръв поглед, няма защо изобщо да пробвам. Всичко ще бъде напразно. Кажи, какво най-много обича да яде?

— Най-голямото му лакомство е една ябълка.

— Има ли лоша привичка, с която човек трябва да се съобразява, ако не иска да го дразни?

— Не, нито една-едничка.

— Някои чувствителни места по тялото, които не бива да се докосват?

— Също не. Ефенди, чувам, че си познавач. Подхващаш правилно нещата, съвсем различно от "виртуозите", които виждат само добичето в благородния кон!

— Е, тъкмо в това се крие виртуозността. Още по-ясно в думата "дресура"! Обича ли Сирр конюшнята?

— Не. Предпочита да е на открито, дори през нощта.

— Има ли особености по отношение водата, фуража?

— Не ми е известно.

— Ще рискувам да направя опита. Но те моля едно!

— Какво?

— От този миг аз съм господарят на коня. Никой не бива без мое разрешение да го докосва, също ти самият!

Той стана сериозен.

— Знаеш ли с какво се наемаш, ефенди?

— С всичко!

— Всеки друг бих отблъснал, защото конят не е мой, дори Устад, когото толкова добре познавам! Но на теб ще се доверя! Сирр е твоя собственост, естествено само за времето на моя престой тук. Доволен ли си?

— Да, благодаря ти!

— Слез тогава долу при него, докато се устроя тук!

Това бе знак и за Шакара да се отдалечи. Тя взе "празничното облекло", за да го занесе в моето жилище. Тоалета на Халеф Джафар искаше сам да предаде.

— Понеже го познавам от разказите на Линдсей — каза усмихнато. — За него е по-ценно лично да посрещне пратеника на шах-ин-шаха.

Долу веднага се отправих към сводестото помещение, в което се намираха конете. Конярите бяха там.

— Знае ли вече някой тук, че сте довели Сирр? — попитах.

— Не — гласеше отговорът. — Джафар мирза ни забрани да говорим по този въпрос.

— Тогава мълчете и занапред. Никой не бива да го знае. Сега той е мой. Аз лично ще го обслужвам. Никой друг отсега нататък няма право да го докосва. Каква е сбруята му, когато носи шах-ин-шаха? Навярно решма?

— Не, арабска.

— Как се държи към другите коне?

— Не може да ги търпи. Горд е, но не им прави нищо. Когато се доближат до него, се отдалечава. Не е допуснал до го докосне някой и също сам не е докосвал друг кон.

— Със сигурност ли го знаеш?

— Да, защото аз съм Джидд[77] и от самото начало се грижа за Сирр.

— В такъв случай ще се обръщам към теб, когато искам нещо да знам. Обича ли студената вода?

— За него тя е дори блаженство. Той се усмихва радостно, когато го къпят. Владетелят беше веднъж с него при езерото Наргхиз. Тогава той беше още млад и волно търчеше наоколо — най-красивото конче, което е имало на земята. Почти не излизаше от водата. Ефенди, моля те, внимавай с него! Толкова го обичам!

— Бъди спокоен, той е в добри ръце! На какъв език говориш с него? Естествено на персийски?

— Не, не на персийски, а на матерния ми език. Аз съм марабин джубайле.

Накарах го да ми изброи онези думи и изрази, с които бе свикнал Сирр, и изведох после коня от засводеното помещение, за да го отведа отзад на пасището. Шакара беше отнесла горе костюма и сега отново слезе. Беше присъствала на разговора ми с Джафар, изпитваше най-жив интерес към коня и ме помоли да дойде с мен. На минаване през градината откъснах две ябълки — една обикновена десертна и една благородна, ухаеща на стафиди сиб-и-кишмиш.

Държейки в ръка по една, поднесох на коня едновременно и двете. Той не посегна припряно, а ги подуши внимателно и пое благоуханата. Шакара каза:

— Ефенди, той не е "добиче". Обуздава апетита, избира, не следва ламтежа, а изпитаното сетиво. И погледни колко бавно дъвче, почти като човек, който се наслаждава на деликатес. Някой друг кон отдавна вече щеше да е захрупал другата ябълка… Сега я взема, с леко колебание, сякаш иска да ти стори услуга, като изяде и не толкова хубавата. Сирр е благороден, много благороден. Вече го обикнах!

Потупа го с длан по бедрото, с обичайната солидна милувка на човек към коня. Той вдигна единия преден крак и потръпна с повитата опашка. Значи това "плясване" не му беше приятно. За мен важно напътствие! Когато стигнахме при извора, го оставихме да пие. Той първо опита вкуса на водата и пи после с видимо удоволствие, правейки от време на време пауза, както някой познавач на вино не гаврътва на един дъх рядка реколта. После го отведох отзад на тревата и започнах да разкопчавам покривалото. Сега всъщност видях, че Сирр беше вран, и то какъв! Вран жребец с двойна грива! Без най-малкото светло петънце! Гъстата, изящно извита опашка достигаше почти до земята. Козината беше копринено мека и фина като на бобър, кажи-речи по-черна и от черното, но върхът на всеки отделен косъм сякаш е бил потопен в брилянтин, в светъл флюс и поради това леко, но съвсем доловимо проблясваше. Подобно нещо никога не бях виждал. Шакара плесна удивено ръце и възкликна:

— Какъв мишки ен нур[78]! Значи приказката има право! Съществуват арапи, които са по-тъмни от въглен и все пак блестят като диамант! Когато старите хора седят край лагерния огън и разправят за онзи вълшебен кон, който галопира нощем от звезда на звезда, за да търси дух, способен да го язди, то това винаги е един мишки ен нур. Блясъкът на звездите е станал свойствен за неговата кожа. Но достоен ездач той така и до днес не е намерил.

Тази окраска по върховете на космите беше толкова по-удивителна, понеже се проявяваше не само по късите космици на тялото, но и при дългите на гривата и опашката. Когато раздвижваше последната, лекото блещукане беше, така да се изразя, истинска радост за окото. Но толкова повече фигурата, телосложението на жребеца! Аз съм описвал Рих и съм опитвал да опиша Асил бен Рих, неговия син. Това беше грешка. Колкото малко може човек да опише красотата на едно цвете, на една жена, на едно произведение на изкуството, толкова малко може да даде с думи представа за красотата на един расов кон. Ето защо ще се опазя да повторя грешката си, описвайки Сирр. При това много добре знам какви предразсъдъци царят в Запада относно истинския арабски кон. Европеецът окачествява бедуина като най-големия крадец и лъжец в джамбазлъка, но сам разпространява и вярва в пробутваните му "лъжи"! Бедуините много добре знаят какво означава това, когато други народи показват на европейците своите съкровища и им обясняват в какво се състои тяхната ценност. Последиците от такава откровеност навсякъде ясно се виждат. Ако най-голямото богатство на арабина се състои в неговите благородни коне, то и през ум не му минава да осведомява всеки франк за всичко, що се отнася до тях. Лошият опит, натрупан от други, го принуждава към извъртания, заблуди и неистини, с които влошава, наистина, репутацията си, но пресича чуждата прищявка. Онова, което може да се прочете в книгите за арабския кон, най-често е доказателство за тези измами. Дори прочути хиполози[79] твърдят в писанията си, че арабинът рядко развъжда врани коне, понеже смята черния цвят за простоват, гъстата грива и гъстата дълга опашка — за грозни, и тям подобни. Според това Сирр трябваше да бъде окачествен като некрасив, обикновен кон. Ако искам да бъда вежлив и да призная това за истина, трябва въодушевено да добавя, че строежът на неговото тяло беше още къде-къде по-грозен и простоват от неговия цвят!

Отстъпих малко назад, за да огледам тези прекрасни форми, които биха заслепили всеки познавач или любител на коне. Потърсих недостатъци, но не намерих нито един, нито един-едничък, ни най-малкия! Този Сирр физически беше идеален. Дали също по отношение неговите вътрешни качества — за малко да кажа дух или душа, но за животните това е строго забранено — тепърва щеше да си проличи. В този миг Асил ме видя. Приближи, за да ми покаже, че и той все още съществува. Помилвах го както винаги. Тогава продължи към Сирр. Той също никога не дружеше с други коне. Пристъпваше бавно, изучаващо. Повдигна разширените ноздри, така че линията от задния край на долната челюст до ямката за верижката на юздата стана водоравна. Ушите му заиграха. Опашката се повдигна. Приближаваше по-близо и по-близо… два чистокръвни жребеца! Какво ли щеше да се случи! Сирр стоеше неподвижно. Не помръдваше мускул. Косъм не трепваше. Но розово оцветените ноздри се отваряха все повече и повече, а големите очи сякаш ставаха още по-големи. Асил беше вече до него. Наведе уши напред, пое дъха на своя другар, изцвили късо, като от радост и… даде на Сирр една целувка.

Да, конете целуват! Който не го знае, не ги е наблюдавал достатъчно!

Една такава фамилиарност навярно се стори на врания на шах-ин-шаха нечувана. Той също вдигна бързо глава, прилегна уши изцяло напред и отвори устни, при което се видяха великолепните зъби с цвят на слонова кост. После изцвили на свой ред, събра отново устни и… целуна и той Асил бен Рих.

— Колко красиво, колко хубаво, ефенди! — промълви Шакара. — Вече се опасявах, че ще започне здраво сбиване. Но те се разбраха. Благородство при благородство, извисено към извисено, истинско към истинско… това никога не създава конфликт!

— Би ли ми доставила няколко меки парцала? — помолих я аз. — Той съвсем се е запотил под плътното покривало. Искам да го изкъпя.

— Също махаса[80] и фурша[81]? — попита.

— Не. Днес не. Това би могло да навреди на новото познанство.

Тръгна да донесе исканото. Сега бях насаме със Сирр и започнах да му се докарвам. Насмалко да кажа познатата фраза "душевно да се приближавам към него". Погладих леко космите, не тези на гривата или опашката, а само късите, и то точно в посоката на растеж. Където правеха извивка, аз също я следвах с ръка. Където при свивката на крайниците се срещаха две направления, съблюдавах ги добре, като с едната ръка следвах едното, а с другата — другото. Където се образуваше спирала, описвах кръгово движение и аз. По този начин минах по цялото тяло отзад напред. Не ми хрумна да извърша нещо, с което да досадя на Сирр, като да огледам копитата или зъбите. С главата се отнесох с особено внимание. Над очите имаше няколко спускащи се четковидни косми, които непрестанно препречваха погледа. Незабавно ги отрязах с малката си джобна ножичка. Дори един кон веднага забелязва такива неща и е благодарен! За съжаление не може да каже: "Покорно благодаря, господин колар или господин файтонджия!" Ето как накрая нямаше място по тялото, което да не съм помилвал, избягвайки всяка припряност и грубост. Ако не беше кон, а човек, щеше да си помисли: "Той има нюх; внимателен и добър е; сигурно го обичат!"

После сложих ръце отстрани на главата му, оставих го да почувства дъха ми и му заговорих приятелски. Не беше необходимо да разбира думите. Трябваше само да чува гласа ми и да гледа очите ми, които в никой случай не се изостряха до погледа на конеукротител. Въпреки всичко той се държеше много спокойно, изчаквателно, както се казва при хората "резервирано". В този миг видях Шакара да се връща и отстъпих крачка от него. Той тутакси я направи към мен, взе ръката ми между зъбите и ме задържа, но без да ми причинява болка. Тогава за пръв път докоснах гривата му. Погалих я нежно и казах:

— Не си тръгвам, Сирр, бъди спокоен!

Но какво беше това? Още докато докосвах тялото му, бях почувствал странно боцкане в ръцете, подобно на нежна коприва, като леко, благотворно действащо електрическо или галванично дразнене. Сега пак го усетих. Идваше от коня. Едностранно ли бе, или двустранно? И Сирр ли го получаваше от мен? А когато прекарах ръка надолу по гривата, стана по-силно и чух пукане в космите. Вярно, не високо, а слабо, но все пак много добре доловимо.

— Чуй! — помолих Шакара, когато стигна при нас, и погладих малко по-силно.

Тя се заслуша няколко мига. После попита:

— Чувстваш ли нещо, ефенди?

— Да. Сякаш някаква сила докосва ръката ми и продължава по нервите.

Тогава тя пусна донесените парцали, събра ръце и извика:

— Пращенето, пращенето! Спомняш ли си какво ти разказах за "Изгубената поезия"? За коня, чиято грива изпускала искри? Как засияли строфите около челото на ездача? Ефенди, моля те, снеми си феса от главата! Докосни първо гривата и сетне косата си! Трябва да знам…

Спря по средата.

— Какво? — попитах.

— Дали… дали… дали ще почувстваш нещо.

Сторих й услугата. Свалих си феса, пригладих няколко пъти гривата надолу с ръка и я сложих после на главата си. Въздействието беше много своеобразно. Боцкането веднага изчезна от ръката ми и премина по кожата на главата, при което космите леко, леко запукаха. Съобщих това на Шакара, стоейки пред Сирр. Той разтвори ноздри, вдъхна шумно въздух, обиколи ме с глава и ми пощипна косата — не със зъбите, а нежно с бърни. По лицето на Шакара премина радостна, щастлива усмивка. Вдигна парцалите и каза:

— Ела сега при водата, ако искаш да го изкъпеш. Аз ще вървя, пък ти ще яздиш!

Тази подкана не ме удиви ни най-малко. Имах сигурното усещане, че конят няма да се държи към мен отблъскващо. И тъй, възседнах го — предпазливо, избягвайки всякакъв болезнен натиск. Едва горе прилепих пети — дясната малко по-напред от лявата. Сирр веднага се обърна наляво и позволи да го яздя до извора. Там скочих и го възнаградих с една целувка. Той отметна глава и изцвили така триумфиращо, че Шакара се разсмя с глас и каза:

— Това е ликуване! Той дава вид, сякаш той те е победил, а не ти него! Победата значи е двойна с взаимно удоволствие! Какво ли ще каже Джафар мирза?

— Нищо, защото още нищо няма да узнае — отговорих. — Ще те помоля, Шакара, да си мълчиш! Преди да кажа нещо, трябва напълно да съм опознал Сирр, а това може да стане само тайно. Сигурно е дръзко, но аз мисля същевременно и за състезанието. Ако Сирр е това, което очаквам от него, ще се изсмея на всеки противник, който се осмелят да изкарат срещу него.

Къпането започна. На Шакара много й се искаше да помогне, но аз не се съгласих. Искрометният вран жребец трябваше да узнае, че исках не само да му бъда господар, но и със собствените си ръце да се грижа за него. Къпането не се състоеше в безцеремонно заливане, търкане и жулене. Процедирах също така предпазливо и щадящо както при предшестващото милване. Когато Сирр беше подсушен, направих втори опит. Към изразите, които разбираше, принадлежеше също, както конярят ми бе казал, думичката "ела!"

— Та’ал! — казах и започнах да се отдалечавам от водата. За моя радост той веднага тръгна след мен. Поведох го към пасището, но не направо. За да го изпитам, няколко пъти се отклоних надясно или наляво. Той правеше извивките заедно с мен и оставаше плътно подире ми, докато накрая спрях. Като възнаграждение му донесох още няколко ябълки и лично му дадох вечерната порция ечемик. След това го оставих с убеждението, че сме станали добри приятели.

Когато пристъпих в двора, Ханнех стоеше горе върху аркадата и ми помаха да се кача. Сторих го с удоволствие. Халеф не лежеше, а седеше, опрял гръб на няколко възглавници. "Празничното облекло" беше простряно пред него. Лицето му сияеше от радост, приело с нея и нов жизнен цвят.

— Сихди, сполетя ме голямо, голямо щастие — заговори. — Джафар мирза, пратеникът на шах-ин-шаха, беше при мен, за да ми предаде този почетен дар. Зная много добре, че го дължа не на себе си, а само на обстоятелството, че съм твой придружител. Но въпреки това безкрайно много се радвам и когато го слагам, винаги ще се ръководя по неговите сериозни бои!

Последният поврат не ми дойде съвсем неочакван. Болестите именно придават сериозно настроение, а радостта от оздравяването и радостта от подобрението са две обични сестри. Личеше, че подаръкът отново го е отвел на значителна крачка напред.

След това отидох на вечеря с Джафар, Педехр и ходи, когото бях поканил за тази цел. Последният беше мъж, на когото човек можеше да разчита не само за работа, но и за съвет. След трапезата взех Джафар със себе си горе в моето жилище. Седнахме на открито да си разказваме. За покушението още не му бях казал нищо. Опасността не беше надвиснала, а не ми се искаше да вгорча още първия ни ден с грижи. Че щеше да остане поне до състезанието, се разбираше от само себе си. Той беше казал, наистина, че не е уморен от пътуването, но въпреки оживения разговор към полунощ заяви, че трябвало да отиде да спи. Придружих го до стражевата кула и се върнах да си легна. Луната грееше ярко и от моята висока платформа видях, че всички коне лежаха — единият малко настрана от другите. Беше Сирр.

Когато си легнах, ми дойде на ум, че на днешния ден, петък, преди седмица за пръв път ми бе споменато за Празника на петдесетте години и за състезанието. Какво ли не се бе случило през тази седмица и колко неочаквано бързо беше напреднало през това време оздравяването ми! Как отлично бях преодолял напрежението на неделята и последвалия нощен разговор! Вярно, след това бях спал здраво пълни двадесет и четири часа, но така или иначе това бе едно удивително бързо оздравяване след толкова дълго боледуване.

Когато на заранта станах, Джафар още спеше. Най-напред посетих конете. Трите ме поздравиха отдалеч. Асил бързо дойде да се отърка в мен. Сирр беше по-сдържан. Неговите мокри крака ми подсказаха, че е ходил на водопой и е нагазил направо в извора. Отидох да му донеса няколко ябълки, които той бавно и отмерено изяде. После ми близна ръката. Дали защото още миришеше на ябълки? Или бе от благодарност, може би вече любов? Донесох му сутрешния ечемик и потърсих после Педехр, за да поговоря с него относно мерките за сигурност, които трябваше да вземем по отношение Джафар. Той засега още нищо не биваше да знае. Пазачите на дуара трябваше оттук насетне да удвоят своето внимание, толкова повече че времето на състезанието наближаваше и скоро щеше да започне притокът на външни хора. Това насочи мисълта на Педехр към пътищата, водещи към дуара, и също към този, по който след скока над пропастта бяхме доведени във Високата къща.

— Бяхте ли след това пак там, ефенди? — попита.

— Не — отговорих. — Колко е далеч?

— Само четвърт час.

— Само? Имаш ли време?

— Да. Имаме два пътя. Единият води натам от селото, а другият — оттук покрай стражевата кула. Имаш ли желание да повървиш?

— Да. Хайде!

Долината на джамикуните имаше от три страни връзка с външния свят. На изток се отиваше към Заешкия и Куриерския проход. Северозападно към територията на кюрдите таки, но същевременно на север и към полууседналите джамикуни. А на юг към Дере-и-Джиб, Долината на чувала. През последната бяхме дошли ние, а от северозапад — Ханнех и Кара. Пътят към долината водеше между хълма на храма и този на руините. Двата тук се събираха толкова близо, че ги делеше само една тясна клисура. Долу вървеше дуарската пътека, малко по-високо от тази, на която се намирахме ние. Тя водеше през една стръмно възлизаща гора. Дълбоко долу шумеше забързана към езерото вода. Идваше от скалния процеп, над който бяхме скочили с конете. След известно време пътят от дуара се изкачи до нас, а после ни остана едно съвсем късо разстояние до мястото, където бяхме рискували живота си, за да се изплъзнем на масабаните. Сега там имаше нов мост. Когато застанах на него, поглеждайки в бездната, в която се сриваше водата, и премерих с очи ширината, със закъснение ме връхлетя страх, от който тогава и следа не бях усетил. Как ли се бяхме решили на едно толкова рисковано дело!

Педехр явно отгатна мислите ми, защото попита:

— Никой преди вас не го е правил и навярно никой след вас няма да го направи! Погледни моста, ефенди! Забелязваш ли нещо?

— Естествено! Той може да се вдига.

— Да. След опита с масабаните не можехме да мислим за здрава връзка, която в случай на война винаги трябва да се разрушава.

Устад накара нашия налбант[82] да направи вериги, а неджара[83] здравите ролки там на дъба. Сега за вдигането на моста е достатъчна силата на един-единствен мъж. Това е чудо, което не проумявам, защото той е десет пъти по-тежък от самия мъж.

— Не е никакво чудо, а нещо много просто. Тези ролки образуват сухулет[84], чрез който силата на човек се умножава по такъв начин, че е достатъчна да вдигне моста. Устад много добре познава този физически закон.

— Считаш ли един такъв мост за добър?

— Да. Но трябва да се погрижите да не би някой път сами да се изолирате!

На връщане избрахме пътя за дуара. Когато стигнахме там, видяхме Джафар, който вече беше долу и не ни забеляза веднага. Беше чул, че съм излязъл с Педехр, и бе тръгнал, та евентуално някъде да ни срещне. Беше открил лодката на пристана и забрал ходи-и-джуна. Сега двамата плаваха с добър попътен вятър, надпреварвайки се с половин дузина товарни камили, които, отрупани с високи камари сено, биваха тренирани за състезанието. Читателят навярно си спомня, че на въпроса на Халеф какви коне ще бягат, Педехр бе отговорил по следния начин: "Няма да има само коне. Ще пуснем да бягат всички видове животни, които има при нас — овце, кози, магарета, мулета, товарни камили, ездитни камили, обикновени коне и накрая ще има няколко надбягвания между животни от най-благородна раса." Значи състезанието щеше да започне забавно, за да завърши сериозно и достойно. Когато е било дадено това разпореждане, никой не е подозирал, че от замисленото състезание между приятели ще се развие ожесточен турнир между приятели и врагове, но въпреки това бе останала първоначалната разпоредба началото да е весело, пък краят да е какъвто ще.

При това и дума не можеше да става за мъчение на животните. Вярно, камилите бяха натоварени толкова нависоко и нашироко, че само краката им се виждаха, но сеното бе толкова леко и рехаво напластено, че за силните животни това изобщо не можеше да се нарече товар. Отпред в балата сено имаше един отвор, от който подобните на очила с изпъкнали лещи очи на животното можеха да виждат пътя. Високо горе се виждаше само главата на дълбоко заровения в сеното водач, който можеше да управлява камилата си единствено чрез викове. И тъй, отнапред бе ясно, че работата ще бъде извънредно забавна. Сегашната, първа проба показваше, че надеждите няма да бъдат измамени. Гледахме дългите крака и големите недодялани стъпала да се движат с такова бързо темпо, сякаш бе заложено намерението в рамките на два часа три пъти да бъде обиколена земята. Ето че една от камилите спря внезапно посред бяг, за да отскубне с уста стиска от собствения си товар и кротко да го погълне. Главата там високо горе започна да моли, умолява, да се вайка, да ругае и заплашва. В един момент камилата се сети за своя дълг и отново заизхвърля по такъв начин напред крака, че чак пушилка вдигна, докато се блъсна силно в една друга, спряла със същото добро, но за ездача досадно намерение. По-напред видяхме два товара сено да се носят в най-голямо усърдие плътно един до друг, докато пътят между хълма и езерото стана твърде тесен и те се приклещиха. Най-бързата от тези бегачи беше отишла далеч напред и сега, изглежда, имаше доброто убеждение, че е достигнала целта си. Ето защо се бе изтегнала преспокойно на майката земя и с най-голямо душевно равновесие понасяше всичко, що се лееше от устата на своя притежател, без крайник да помръдне. Това, разбира се, даваше повод за голямо веселие. Достойната младеж естествено също участваше, което обаче в никой случай не допринасяше за осъзнаване скъпоценността на времето от двете дузини камилски крака. Джафар плаваше с ходи-и-джуна покрай тях, наслаждавайки се от сигурна отдалеченост на зрелището, докато в крайна сметка всички камили налягаха и никоя не искаше да продължи. Тогава се върна обратно в дуара и ни увери, че никога през живота не се е смял както днес. След като бил видял изхода от тази борба, очаквал и още къде по-големи неща и се радвал, че бил при джамикуните точно за Празника на петдесетте години!

Ходи-и-джуна сподели с мен, че досега не искали да ме безпокоят, съобразявайки се с възстановяването ми. Но сега ме помоли за разрешение заедно с Педехр да ме осведомяват и питат за всичко, що се отнася до състезанието. По тая причина отидохме до неговото жилище и проведохме това, което в Германия бива наричано заседание на комитета. Нямаше и един пункт, с който да не съм съгласен. Това така зарадва почтения ходи-и-джуна, че доби ищах да ни покани да хапнем. Беше почти обяд и ние приехме. Но по-напред се качих горе да нахраня Сирр и да натоваря Кара да докара долу Асил и коня на мирзата. Исках да се пробвам в една малко по-дълга ездова разходка, в която пожела да вземе участие и той.

Проточихме я до повече от два часа, но когато се прибрах вкъщи, никак не се чувствах изморен. Сметнах, че вечерта мога още да се понапрегна, и казах на Кара, че към полунощ ще навестим ашика. Трябваше да има готовност и да се погрижи за всичко необходимо.

До уреченото време не се случи нищо, заслужаващо специално упоменаване. Умишлено прекарах времето след вечеря у Джафар, защото оттам можех да си тръгна, когато ми е удобно. Но ако той беше при мен, щях да бъда принуден да чакам, докато се отдалечи. Кара стоеше в готовност. Пътят през голямата порта щеше да е по-кратък, но аз имах причина да избера обиколния през руините. Исках да си го впечатам с всички подробности, та да мога не само да вървя нощем по него, но и уверено да яздя. С други думи, имах намерение тайно да упражнявам Сирр, а това бе възможно единствено когато всички спяха.

И тъй, минахме на лунна светлина през зидовете и после по каменистия път надолу до пристана. Лодката беше там. Отидохме до канала и оттам в предния басейн — точно както предишните два пъти бях очаквал, че пленникът ще се разкрещи високо от радост. Той обаче никакъв не се чуваше, макар да гребяхме по такъв начин, че ударите се отразяваха от колоните като шум от морски вълни.

— Той е мъртъв! — каза Кара. — Паднал е и се е удавил!

— Възможно е, но така или иначе ще видим.

Бързо приближавахме. Въпреки дълбокия мрак той сега трябваше да види и светлината ни. И все пак от него не се чуваше нищо! Видяхме колоната и камъка. Там ли беше още ашикът? Да. Седеше горе. Безмълвно. От едната страна скелетът, от другата той. Умишлено бяхме запалили не една, а две факли. Беше толкова светло, че ясно можехме да различаваме неговото лице, чертите му. Беше облегнал гръб на колоната. Очите му бяха затворени. Когато лодката спря и изтеглихме греблата, каза с непонятно спокоен глас:

— Вие се връщате. Знаех си! Имаш ли представа какво правих тук? Не!… Молех се!

Как ли стана, че тази дума така ме грабна вътрешно, сякаш нещо в мен бе подготвено за това? Следствие на съня ли бе, за който веднага си помислих? Нима всичко в тази дълбока, черна самота, дори грозната вкаменелост се превръщаше в крайна сметка в молитва? Не само насън, а и наяве? Той почака малко и понеже не отговорих, продължи:

— Ефенди, искам да си призная… призная… призная! И не само искам, а съм длъжен… длъжен… длъжен!

— Но сигурно пак само лъжи! — рекох аз.

— Лъжи? Тук? Ефенди, тук всяка лъжа се превръща или в безумие, или в истина. Трето няма. Сега провери дали съм обезумял! Ако не съм, значи можеш да очакваш само истината!

— По-напред кажи как стигна до това толкова непонятно за мен спокойствие!

— Как…? Какъв въпрос! Ако не тук, къде ли другаде би могъл човек да стане спокоен! Та нали тук всичко, всичко, всеки се превръща в камък! Или в обикновена оваровиковена смърт, или в благороден алабастър, по който работят освободените от варовика духове, докато… се научи да се моли! О, ефенди, аз заспах, уморен от викане, кряскане, реване. И ето че ме споходи един сън… сън! Бях лежал във водата хиляди, хиляди години, втвърден и калциран в собствените си грехове. Никой не искаше да ме спаси, а аз сам не можех. По едно време от горе се зачу вик, веднъж… дваж… триж. Събуди ме. Отговорих така, че всички колони прозвънтяха. Горе бе тихо. Но в мен, в мен, дълбоко долу ставаше все по-шумно и гълчовито! Тогава запристигаха дните на моя живот, поединично, в плашеща единичност, един след друг! Не ме обвиняваха, не, не, не, не! Та нали вече самият аз го правех! Изричаха добри думи! Всеки, всеки, всеки един от тях коленичеше до мен във власеница на каещ се грешник, посягаше към ръката ми и настоятелно ме увещаваше да се моля заедно с него, да се моля, да се моля! И когато всички те, всички, всички, бяха подвили колене около мен, аз коленичих посред моя живот и сключих ръце като всички тях. И когато изрекох: "Прости ми греховете!", чух първо ударите на веслата ви, а сетне видях и яркото сияние! Каквато участ сте ми отредили, ще я приема. Но ви моля, не бъдете и вие от камък!

Когато свърши, аз останах все още заслушан. Казаното от него сякаш продължаваше да говори в мен. "Бях лежал във водата хиляди, хиляди години!", беше казал. Само два земни дни, но за душата хиляди, хиляди години! Кой човек може да твърди, че справедливо съди! Буквата на закона третира всички еднакво. В него по-скоро се намира нейната противоположност — несправедливостта. Същото фактически положение предполага, че единия няма да го поправят и двадесет години затвор, докато на другия му е достатъчен и един ден арест. Не трябва ли в такъв случай наказанието на последния да бъде отменено? Ужасно строго бе от моя страна да задържам ашика на това място. Сега виждах и чувах, че тъкмо това е оказало възнамеряваното въздействие. Едно удължаване на неговите мъки би било не само жестоко, а направо нечовешко. Ето защо му отговорих:

— Човешкият вопъл би трябвало да смили дори камъка, а какво остава за самия човек! Щом си се молил, моята цел е постигната. Ще те изведа.

— Ти ли го искаш? Ти, ти, който трябваше да бъде измамен, както едва ли някой преди туй?

— За онова, което си сторил на други, не мога да те съдя. А намеренията ти спрямо мен опрощавам на драго сърце. Ето ръката ми. Слез!

Изправих се и му я протегнах, за да му помогна да слезе. Той не посегна веднага, а каза:

— Почакай, ефенди! Искам преди това да ти се изповядам!

— Не тук! Тук трябваше да се изповядаш единствено пред себе си. Вън сега те очаква един друг.

— Друг? — попита бързо. — Ефенди, твоят поглед до вътрешността ми ли достига? Когато стоях в руините и гледах храма ви отсреща, се присмивах на глупостта, строяща домове за един, дето никога не го е имало и няма да го има. Но тук той посегна в мрака и постави пред мен душата, която бях изтръгнал от гърдите си и захвърлил. Тогава ме връхлетя един стремеж, един копнеж по този храм и от вътрешността ми се разнесе силен крясък. Той и сега звучи още, ефенди, висок, гръмък. Вслушай се в него! Нека се изкачим до Бейт-и-Ходех! Това е единственото подходящо място за изповед!

— Тогава ела!

Той улови, коленичейки, отново протегнатата ми ръка, целуна я и се спусна после в лодката. Когато се заловихме за греблата, погледна още веднъж нагоре към камъка и каза:

— Там оставям скелета! Струва ми се, сякаш това е моят собствен, предишен скелет. Сега имам нов. Това не е втвърдена костна система, от която миналото ми се хилеше в очите, оголило зъби, а една твърда воля, хлипаща от радост, че има възможност да поправи онова, което съм съгрешил.

Седеше между двама ни по средата на лодката, с гръб напред. Докато гребяхме към канала, поглеждаше ту наляво, ту надясно край мен към раздвижените зад нас вълни.

— Те идват! — каза, посягайки към очите си.

— Кои? — попитах.

— Духовете от дните на живота ми, всичките, всичките, всичките! Виждам ги. Плуват след нас. Главите им се подават от водата!

Спомних си моя сън и духовете, които ме бяха последвали навън в езерото. Когато се озовахме в канала, той повтори:

— Те ни следват и тук, плътно един до друг, глава до глава!

— Успокой се — отговорих, — това е само фантазия!

— Така ли мислиш! Тогава си ми ги остави! Дните на моя живот трябва да се изкачат заедно с мен до храма. Те, моите обвинители, трябва да се молят ведно с мен, а после ще изчезнат, надявам се!

Вън ни посрещна яркото лунно сияние. Първо взех права посока — точно както се бе случило в съня. Нещо в мен ми отреждаше да постъпя така. Ашикът попита:

— Тези вълни, които стават все по-широки, от нашата лодка ли са? Все още виждам глава до глава. Идват от вътрешността на хълма. Пасажът става по-широк и по-широк. Предните ни следват, а другите идват след тях.

Намирахме се на мястото, където бяхме спрели в съня. Там дадох направление на плавателния съд към южния бряг, към същото място, където освободените духове бяха излезли на сушата. Ние също напуснахме там лодката и я изтеглихме малко на брега, понеже тук не можеше да бъде вързана, факлите естествено бяхме угасили. Ашикът протегна ръце към мен и ме подкани:

— Вържи ме, ефенди!

— Защо?

— За да не мога да избягам, докато вървим към Бейт-и-Ходех.

Тогава аз сложих ръка на рамото му, погледнах го в лицето и отговорих:

— При кого искаш да отидеш? Горе при Бога? И аз трябва да те връзвам? Докъдето достига земята, на никого още не се е удало истински да достигне с гласа си Бога, ако ръцете му са били вързани за молитва! Изкачи се при него, но свободен!

— Свободен… свободен! — изликува той, издигнал високо ръце. — Ти взе правилно решение, ефенди. Аз няма да избягам, а ще остана непосредствено до теб, както кучето се подчинява на господаря си, понеже го обича… обича… обича!

— Ти няма да останеш непосредствено до мен, защото аз няма да дойда.

— Тогава може би Кара бен Халеф?

— Също не. Ние ще останем тук. Ти ще отидеш сам.

— Сам?!

Направи няколко крачки назад и ме погледна с уголемени очи.

— Няма да дойдете с мен? — извика. — Никой от вас? Вярно ли… наистина ли?

— Да.

— Ефенди… сихди… емир! Аз съм крадец, фалшификатор, измамник, помагач на убийци! Исках да унищожа теб и всички вас. Подведох Пекала, подведох и Тифл, а те бяха добри хора и все още са добри хора, обичаха ви и винаги, винаги ще ви обичат! И ти ме освобождаваш, напълно освобождаваш? Знаеш ли, преди малко там във вътрешността на планината аз те излъгах. Не съм се молил. Не съм станал по-добър, а по-лош. Сега ще си тръгна и ще си отмъстя! Помисли за това, помисли!

— Замълчи! Къде и кога си излъгал, аз може би знам по-добре от самия теб. Знам какъв беше по-рано и знам какъв си сега. Ще се изкачиш съвсем сам и после ще се върнеш. Точно твоето предупреждение ми дава гаранция, че мога да ти окажа доверие. Ти никога не си бил способен да ме измамиш, а отсега нататък изобщо няма да ти мине през ума!

Тогава той се смъкна в пясъка на брега, хвана ръката ми, притисна я до сърцето и устните си и заговори:

— При това положение Аллах ще приеме отново блудния син, когото човешкото правосъдие само би бутнало по-дълбоко в бездната! Ефенди, аз едва ли съм в състояние да претегля добротата ти в цялата й дълбочина. Аз не принадлежа към бедните и нищите на страната. Бях призван да бъда добър и да стана големец. Баща ми заемаше високо положение, в непосредствена близост до шах-ин-шаха. Аз следвах ревностно примера му, стремях се да достигна неговите постижения и той изпитваше радост от мен. Но ето че дойдоха те, от соя на тези, които бяха при теб, за да се сдобият чрез мошеничество с устад на кюрдите таки. Бях твърде млад, за да ги прозра. Те се нуждаеха от мен и затова трябваше да пропадам по-дълбоко, все по-дълбоко, докато потънах във водите на престъплението. Вече бях пред удавяне, когато дойде ти и ме измъкна на брега на… любовта, любовта! Колко съм ти благодарен, няма да кажа, а… ще покажа!

Стана и тръгна нагоре по храмовата пътека. Ние останахме седнали да чакаме. Кара известно време беше безмълвен. После каза:

— Така биват спасявани човешките души! Не говори сега с мен, ефенди. Ашикът се изкачва нагоре, за да приказва с Аллах. Тук долу сега аз не мога да правя нищо друго, освен… също да се моля!

Аз мисля, че се молеше и трети!

Времето минаваше. След по-малко от час ашикът се върна.

— Ето ме пак — каза. — Позволи да седна и да ви разкажа всичко, което имам да съобщя!

— Не тук — отговорих.

— А къде?

— Ела в лодката!

Качихме се и прекосихме езерото до пристана. Оттам тръгнахме към Високата къща. В двора се разделих с Кара, а ашика взех горе при мен. По път не бяхме изрекли и дума. Запалих лампата. Той стоеше в средата на стаята като спипан на местопрестъплението и се оглеждаше.

— Това помещенията, които обитаваш, ли са, ефенди? — попита.

— Да — отвърнах.

— Всъщност не беше необходимо да питам, защото вече го знаех. Аз познавам цялата ви къща, известно ми е всичко, всичко. Не ми беше неизвестно също, че в стражевата кула има още празни стаи. Но пред Педехр се престорих, сякаш не го знам, понеже исках да бъда настанен тук или поне долу в жилището на Устад. Защо, сега ще научиш.

Пристъпи до масата, за да прочете яркия шрифт на абажура.

— "Любовта никога не престава" е писано тук — каза. После се обърна отново към мен и продължи: — Ефенди, в твое лице за пръв път срещам човек, който не само е чел тези думи, но и в постъпките си се ръководи от тях! Защо има толкова много блудни? Те са изгубени, защото не им е била простена още първата, малка погрешна стъпка. Защо се говори само за праведни и неправедни? Защото по средата между тях липсват онези, които щяха да са хора, ако им се даваше възможност! Имам предвид хора, които съобразно природата си могат понякога да сгрешат, без да бъдат веднага открити! Кажи защо ме доведе тук горе в жилището си?

— За да ти покажа, че ти имам доверие, и че при нас скрита злоба няма. Ти искаше да се загнездиш тук, за да изследваш тайно и ни вредиш. Сега се огледай и питай за всичко, което те интересува! Готов съм да ти покажа всичко и да ти дам всяка възможна информация!

Той сведе глава.

— Как ме засрамваш, ефенди! Ние много добре знаехме, че тук не може да се намери нищо лошо или чак зло… сега. Но толкова по-сигурно след време, защото… нещата щяха да бъдат фалшифицирани. И тези имитации и изопачения щяха не само да бъдат представени на шах-ин-шаха, но да станат и достояние на цялата страна. Има две партии, поставили си за цел унищожението на Устад. Аз служех само на едната, религиозната, защото плащаше по-добре от другата. Но познавам и нея, другата, понеже я наблюдавам зорко и отдавна следвам предводителите й, за да проникна зад техните намерения и тайни. Двете воюват помежду си, но що се отнася до Устад, вървят по братски изрядно ръка за ръка, макар и тук да си съперничат в славата кой да действа по-безсъвестно към него. Само да знаеш какво мога да ти разкажа за тях!

— Да не мислиш, че се страхувам да го чуя? — попитах.

— О, не! Напротив! Те, те са тези, които трябва да се страхуват, ако ти кажа всичко! Устад пише книги! Една-единствена от тях да бъде представена на шах-ин-шаха и разпространена из царството с доказателствата, които нося, сиреч с исканите от тях фалшификации… какви ли ще бъдат последиците от тях!

— Това вече знаех, защото отдавна съм по следите на двете партии.

— Следи, само следи! Това, което нося, са не само следи, а доказателства, ръкописи, писма, документи. Тези унищожителни оръжия се намират в руините. Едната партия беше доста откровена с мен; другата ме смяташе за глупав. Сега държа и двете в ръцете. Ще отида да ти донеса и предам всичко. Прави после каквото намериш за добре, ефенди. Онези се стремят да извършат фалшификациите, за да могат да кажат, че са ви разобличили. Но сега вие ще можете да ги разобличите, без да е необходимо да фалшифицирате, защото това, което ще ви дам, е истинско!

— Донеси го тогава! Но само ако това ще ти облекчи съвестта! Аз и бездруго ще открия всички уязвими места на противника.

— Смятам, че си способен. Нали го узнах по себе си! Но следите все пак са си само следи. Позволи сега да говоря и ще ти стане по-ясно!

— Да излезем тогава на открито! Тези стаи са твърде свети за такива неща.

Отидохме на платформата и седнахме точно както в съня с Магьосника. И както онзи, започна да разказва сега и ашикът. Само един човешки живот, но сякаш животът на човечеството! От Магьосника бях научил защо трябва да има сенки. Днес узнах как действат тези сенки и как трябва да се държи човек, за да ги прави възможно най-малки. Този ашик беше лежал в най-дълбоката сянка на нашите врагове и внимателно ги бе проучил. Не се щадеше ни най-малко, но не щадеше и никой друг. И когато свърши, не само той, но и всички, за които бе говорил, стояха толкова прозрачни пред мен, че сега вероятно ги познавах по-добре и отколкото самият той. Същевременно бях доволен, че всичките ми предположения се бяха оказали правилни. Той наистина беше подслушвал шестимата непознати в меджме-и-йехуди и ми предаде всяка казана от тях дума.

Сега стана от мястото си.

— Свърших… за днес! — каза. — Сега ме познаваш във всичките ми грехове. Изречи присъдата си! Моята аз произнесох там долу на камъка във водата. С Аллах говорих отсреща във вашия Бейт-и-Ходех. Мисля, той ще прости. Обърни се нататък и слушай!

От изток се бе надигнал силен утринен полъх. Той повя през открития розов парк и донесе уханието.

— Това е отговорът за мен! — кимна ашикът. — А сега ти! Ти си християнин, аз съм мюсюлманин. Изрази като човек своите разбирания. С това няма да представляваш човечеството. Аз го познавам. Него изобщо не желая да чуя! Говори ми с устата на хуманността, нея искам да чуя. И каквото кажеш, това ще ми бъде предопределението!

Подадох му ръка и рекох:

— Приеми я! Хуманността, която искаш да чуеш, вече се изказа чрез мен. Аз ти прощавам!

— Напълно?

— Напълно!

Едва сега посегна към ръката ми. Беше стоял пред мен с наведена глава. Сега я вдигна и каза:

— Там отсреща, под храма, коленичих пред теб. Сторих го с драга воля, защото там бях престъпник. Но сега отново съм човек. Значи мога да те гледам открито в лика и да ти благодаря, без да се покланям. Кажи какво реши за мен?

— Нищо. Ти си свободен, свой собствен господар!

— Значи мога да си тръгна… на мига… веднага?

— Да.

Той пристъпи до балюстрадата, погледна към езерото и после към долината. След това се обърна отново към мен, прокашля се някак си смутено и каза:

— Ефенди, отреди ми едно щастие, най-голямото, което може да има за мен тук при теб!

— Ако ми е възможно, на драго сърце.

— От толкова дълго, дълго време ми се иска да почувствам пак някой път какво е, когато някой ти има доверие. Заключваш ли тази врата, когато си лягаш да спиш?

— Не.

— Прозореца затваряш ли?

— Също не.

— Ти не мислиш повърхностно и затова ще ме разбереш. Аз бях твой враг. Твоят живот не значеше нищо за мен. Вътре на масата видях един нож, ножица и други неща, които в ръката на убиеца могат да се превърнат в оръжие. Въпреки това влез сега вътре и си легни спокойно, макар всичко да стои отворено. А аз ще седна тук на възглавницата и ще си мисля за моята младост, когато бях чист от вина, едно добро дете, един почтен човек. Искам отново да бъда такъв!

Подадох му повторно ръка и казах само:

— Лека нощ! Отивам да спя!

Той изпъна ръст. Отидох в средната стая, където угасих лампата, и тръгнах към спалното помещение. Там се обърнах още веднъж към него. Стоеше точно както Магьосника от съня вън пред вратата и гледаше към мен.

— Лека нощ! — казах още веднъж.

— Лека нощ! Аллах да те благослови, ефенди! — прозвуча обратно.

После влязох в стаята.

Спах много добре и много дълго. Когато се събудих, слънцето вече ме гледаше дружелюбно в очите. В съзнанието ми веднага изникна фигурата на ашика, застанала вън до вратата. Облякох се бързо и излязох. Той не беше вече там. Стъпалата, водещи от моята платформа към пътя за камбаните, му бяха дали възможност да се отдалечи. Но после беше идвал още веднъж, защото на масата в средата на стаята лежеше един пакет, който можеше да е само от него. Когато разтворих обвивката, видях какво беше: обещаните от него доказателства, ръкописи, писма и документи за дейността на нашите противници. Най-напред се удивих на количеството, но по-късно, когато ги прочетох, се удивих още повече на съдържанието им!

Не беше време сега да ги чета, защото беше неделя, и виждах вече отделни джамикуни да се качват към Бейт-и-Ходех. И тъй, прибрах доказателствата на сигурно място и слязох после долу, за да се покажа най-напред на конете. Асил дотърча при мен с подскоци. Сирр остана, наистина, на мястото си, но изцвили късо и радостно и отвърна на моите милувки. Донесох му няколко ябълки и дажбата ечемик, взех сетне закуската си и навестих Джафар, за да го попитам дали иска да тръгне с мен към хълма на храма. Той прояви голям интерес и ние се присъединихме към Педехр, който ни срещна в двора със същото намерение.

Какво богоугодно съзнание у тези джамикуни! Още нямаше свещеник, а всичко живо, което не трябваше непременно да остане в дуара, се изкачваше вече по хълма за простодушна молитва. Едва по-късно, при по-сигурни обстоятелства, литургията щеше да бъде ръководена от по-компетентна ръка. Сега протече под двойния звън на камбаните подобно на онази, на която бях присъствал предната неделя.

По обратния път спряхме на същото място, от което Тифл ми бе показал лежащите отсреща руини. Днес ги познавах по-добре от него. Обясних на Джафар как трябва човек да си представя възникването и целта на тези строежи и се зарадвах, че лесно ме разбра. Педехр ме попита:

— Устад спомена ли ти вече за нашата църква?

— Църква? Не — отговорих. — Този план трябва да лежи в далечна перспектива, иначе сигурно щеше да ми каже нещо. Къде ще бъде издигната?

— Именно там, в руините. Точно на отвесната линия на Алабастровия шатър.

— Но откъде площадка? А-а, разбирам. Руините ще бъдат съборени! Благочестивите господари от Хоремабад се възпротивиха срещу това. А после и какъв чудесен материал за строежа на църквата! Само трябва и планът да е достоен за този материал!

— Той е такъв, ефенди, той е такъв! Устад лично го нахвърля и в продължение на години чертае по него. Отдавна се събират дарения и налози за целта. Събрали сме повече от очакваното, ала то не стига дори за започването, та камо ли за довършването. Обработката на такъв материал изисква много време и значителни средства.

Тук Джафар вметна бързо:

— Средства? Мога ли да внеса няколко хиляди тумана?

— Ти? Като мюсюлманин? — попита Педехр учуден и същевременно зарадван.

— Защо не? Това пречка ли е? Ние казваме Аллах, а вие — Ходех. Англичанинът казва Год, а французинът — Дию. Но съвсем определено се има предвид един и същи бог! Аз често съм отварял ръката си, за да подпомогна построяването на някоя джамия, защото тя е Божи дом. Давал съм също и за строежа на синагоги. Защо да не дам и за църква, в която и бездруго няма да се служи на друг бог? Или моят дар ще я оскверни, понеже религията ви е малко по-различна от нашата? Ще се възпротивите ли да приемете един принос на шах-ин-шаха?

— От господаря на страната? В никой случай!

— Тъй! Той е мюсюлманин, аз също съм такъв и значи имам същото право! Нещата с туманите си остават така, а с шаха ще говоря във ваш интерес веднага щом се върна при него. Нас ни наричат непримирими шиити, но ние не сме такива, поне образованите. Само молим за същата толерантност!

Беше казано много дружески, но и много енергично. Тук той изобщо се държеше съвсем различно отколкото в Дивия Запад. Тук се знаеше кой е и какво иска, а там това не се знаеше. По тази причина тогава липсващото, а сега рязко изразено чувство за увереност!

Когато седнахме после за обяд, чухме в двора конски тропот и провлачени камилски стъпки. И преди някой нещо да доложи, кой влезе с бързи крачки? Устад! Радостта ни беше голяма, понеже не бяхме го очаквали толкова скоро. Сметнах това бързо връщане за добър знак и се оказа, че съм напълно прав в предположението си. Когато радостното приветствие отмина, той каза:

— Сигурно сте любопитни. Ето защо ще ви отговоря, преди да питате, засега само кратко и ясно: Нещата стоят много добре и много зле — много добре за нас и много зле за другите. Така! За момента трябва да се задоволите с това, защото съм гладен и веднага се настанявам при вас!

Настроението му беше приповдигнато, весело. Изглеждаше толкова добре и бе толкова бодър, сякаш се беше подмладил с няколко години. Чудесно нещо е радостта. Да я пожелаеш на всички хора!

Следобеда прекарахме на неговия балкон, от който отлично можеше да наблюдаваме оживената шетня, царяща из цялата долина. Бяхме само трима — той, Джафар и аз. Разказа ни за шаха, който бил много добър към него, но в друго отношение се проявил като много сърдит.

— Той знае повече, отколкото си мислех — каза. — Да, дори, изглежда, знае повече от самите нас. От него научих, че се касаело не само за нашето съществуване, но и за неговото. Подготвяло се всеобщо въстание на бабите. Първият удар трябвало да се стовари тук върху нас. Народът трябвало да повярва, че сме опасни за него, и че шахът е изменник относно благоденствието на своите поданици, понеже във всяко отношение се показвал като наш покровител. Предателите искат да се изтъкнат като спасители на Отечеството, като насочат първия удар срещу нас. След това шахът щял да бъде свален. Той го знае, и то много добре. Не е могъл да узнае само кой ще е приемникът му.

След това съобщение Устад ни погледна, сякаш очакваше голяма изненада. Но Джафар каза много спокойно:

— Всичко това аз вече знаех. Шахът ми го разказа.

— А ти, ефенди? — попита Устад. — Ти също даваш вид, като че тази вълнуваща новина ти е крайно безразлична!

— Тя не ми е нито безразлична, нито ме изненадва. С други думи казано, аз съм напълно посветен в съзаклятието.

— Ти, ти? — извикаха двамата едновременно.

— Да, аз! Дори знам кой ще е приемникът на владетеля.

— И кой, кой?

— По-полека само! Знам и още повече. Може би ще искате да чуете и името на новата царица?

— Царица…? — попитаха двамата еднакво удивени и като от една уста.

— За Персия това звучи странно, нали, но въпреки това е факт. Ако името не ви е достатъчно, то може би нейният портрет. Защото аз го притежавам.

Двамата се вторачиха безмълвно в мен. Бях принуден да се усмихна и продължих:

— Шахът има право, наистина, като говори за въстание на баби, и все пак нещата стоят по-различно. Предателите са привлекли бабите с единствената цел, ако въстанието не успее, да прехвърлят вината върху тях. Също така са приети няколко пратеници на бабите, понеже добре отговарят на целите на същинските ръководители. Така например новото царство щяло да бъде с избирателно право. Деветнадесет висши духовници — съобразно свещеното бабитско число 19 — щели след смъртта на стария владетел да изберат новия. И също така положението на жената щяло да бъде по-свободно, да, много по-свободно, отколкото бабите някога са желали. На харемството трябва да бъде сложен край, понеже "реформаторите" искат да имат влияние върху семейството и жената. Ето защо и на новия цар, както на всеки негов поданик, ще бъде разрешена само една официална жена, която, избрана от висшите духовници, ще носи титлата "царица". Първата царица вече е избрана. Аз я нося в джоба си.

При тези думи сложих ръка върху вътрешния джоб на сетрето си. Там се намираше портретът на Джафар и шахзадех ханъм Гюл, който си бях присвоил в Бирс Нимруд. Когато Устад ни бе поканил да отидем в жилището му, аз се досетих за какво ще говорим и се качих горе да го взема. Тогавашните ми преживелици и следователно също портретът бяха много добре известни на Устад. Той явно се досети, че него имам предвид, защото хвърли угрижен поглед на мирзата. Последният запита с тон на голямо напрежение:

— В джоба си, ефенди? Може ли да я видим?

— На някой непознат не бих я показал, но на теб съм дори длъжен.

— Длъжен? Как така?

— Поглед ни сам!

Извадих миниатюрата от джоба и му я подадох. Той я дръпна от ръката ми, погледна я и… тутакси скочи от мястото си като ужилен от отровна змия. После отпусна ръка с портрета, погледна ме с много особен изглед и попита:

— Ефенди, да ме спасиш повторно ли си дошъл? От една много, много по-голяма опасност отколкото всички тогавашни? Откъде имаш този портрет?

— От Бирс Нимруд, за който вече ти разказах. Намираше се сред съкровищата на силлан и аз го прибрах, понеже веднага те познах.

— Какво щастие, какво щастие за мен! Тази жена го е дала, за да ме погуби, защото вече не исках да зная за нея! Скъпи ми, скъпи приятелю, кой ли е ръководил ръката ти! Предателите явно са искали да докажат, че участвам в метежа. Сега знам, тя е трябвало да бъде царицата, а Ахриман мирза — царят! Така ли е, ефенди?

— Точно така — кимнах.

— Но как си могъл да го узнаеш? Ти, ти, чужденецът?

— Седни си пак на мястото! Ще ти разкажа. И не само това. Сега ще научиш всичко, всичко. Устад ще ми позволи.

Започнах да го посвещавам в нашите тайни. Той слушаше спокойно и не показа ни най-малко вълнение, когато му съобщих, че е определен смъртният му ден. Разтвори отпред алкалока и копринената пирахен. Тогава видяхме да проблясва една възхитително изработена ризница.

— Виждаш, ефенди — каза, — че Ахриман мирза не е единственият, който умее да взема необходимите предпазни мерки. Той се стреми към моя живот. Отдавна го зная и в това отношение ще ви разкажа доста интересни неща. За мен е ново само, че денят, в който трябва да умра, е толкова точно отреден. В него ден аз ще съм тук при вас, Ахриман мирза — също, а също така и убиецът. Това е една шега на съдбата, за която съм сърдечно благодарен. Който при това положение може да говори за упорита съдба и сляп късмет, е глупак и никога няма да поумнее. Но всичко това все още не отговаря на въпроса ми откъде си научил кой ще става цар и коя царица!

— Трябваше да ти разкажа първо предшестващото. Сега идва ред на същинския отговор, който ще заинтересува и Устад, понеже той още не знае какво се случи тук по време на неговото отсъствие. Сега ще го чуете.

Започнах доклада си, разправих също и съня; не премълчах нищо освен обстоятелството, че Сирр ми се е подчинил още при първия опит. Двамата слушатели следяха думите ми с най-голямо напрежение — Устад тихо, Джафар мирза с особена живост. Когато свърших, поискаха веднага да донеса предоставените ми от ашика доказателства.

Сторих го естествено с удоволствие. Та нали самият още не бях ги прегледал. Заехме се с тях съвместно. Мога да кажа, че всички наши очаквания бяха далеч надхвърлени. Новото, което узнахме за Ахриман мирза, беше от голяма важност за нас, наистина, и непременно щеше да го погуби, но не можеше да ни учуди. И все пак дори средствата му да бяха дваж по-осъдителни, а цените — дваж по-непозволени, той винаги бе признавал своята омраза и бе твърде горд, почти съм склонен да кажа, твърде честен, за да скрие, че буни хората. Това човек трябва да признае и на най-злия, на най-върлия си враг и по възможност да съобразява и той поведението си към него. Но що се отнася до шейх ул ислям и неговата партия — единствено призваната от Аллах за блаженство — бяхме направо възмутени от това, което прочетохме и научихме. Всичко звучеше толкова дружелюбно и хрисимо, толкова дълбоко религиозно и богоугодно, толкова благородно и извисено, толкова твърдо и неумолимо, толкова самомнително и високомерно, толкова паунски горделиво и пуешки суетно, толкова фанатично и престорено, толкова противно тържествено и свято и затова толкова безобразие, вулгарно и долно, че Джафар мирза накрая не издържа. Скочи, изплю се три пъти и каза:

— Това е толкова позорно, низко и безчестно! Тези мерзавци се държат така, сякаш те трябва да закрилят Вселенския властелин и да пазят и бранят цялото човечество. Но същевременно винаги спасяват само себе си, себе си, себе си и никого другиго! Понеже не притежават нито дух, нито разум, се смятат уязвени от всяка разумна дума и зашлевяват по бузата с криворазбраните си аети от Корана всеки, който мисли по-добре, по-задълбочено и по-възвишено от тях! Горко на онзи, който се усъмни, че те единствено са озарени от светлината на Аллах! Те лесно могат да се представят за скромни, защото са духовно тъпи! И също така лесно могат да се правят на възвисени и безпогрешни, защото за съжаление не са единствените духовни глупци! Й такива люде се сърдят на шах-ин-шаха, че при нас семейството е светилище, пред чиито двери трябва да спрат своите душеспасителни крачки! Стопанинът вече не трябва да е господар на къщата си, а те искат да я стопанисват! Но най-вече трябва всички жени да минат през потайната и мрачна Баб[85], от която тези баби водят своето име! О-о, познавам го аз тоя шейх-ул-ислям от Ферагхан! Тоя слабоумник е убеден, че е преместен по награда оттам в Хоремабад. Той и понятие си няма, че верният му Луристан трябва да се превърне в баб, от която ще бъде изхвърлен с един съвсем неочакван ритник! Той е достатъчно голям дръвник, за да си я отвори сам, сега, точно сега, и ние сме тези, от които ще получи ритника! И още много, много други ще излетят заедно с него!

Сега седна пак, ала още не беше се освободил напълно от гнева си. Продължи:

— Колко добре стана, ефенди, дето придобих благодарение на теб този дълбок и бистър поглед! Два бунта се задават паралелно срещу шаха. Единият е ръководен от Княза на Сенките, другият от шейх ул ислям, който не знае кой е този Княз на Сенките. Ашикът е трябвало да разузнае това. За двамата Ахриман мирза е заплануван като бъдещ владетел. По какъв начин този принц е спечелил шейх ул ислям за каузата си, за нас сега е второстепенен въпрос. Двата лагера искат да се обединят и тук при нас да започнат военните действия. Какво обединение! Благочестиви с безбожници, издъно честни с фалшификатори и измамници, богоизбрани с избраници на Дявола! Едните винаги се имат за аристократи на вярата и религията, а другите са окачествявани като фармазонха[86], простолюдни демократи, еретична сган. Но сега се съюзяват с тяхното братство, за да ги заплюят после от благодарност и отново захвърлят! Ефенди, моля те да ми повериш тези доказателства, не завинаги, а само за няколко часа. Знам колко ценни могат да бъдат за вас за разобличаването на наличните ви противници, но аз трябва незабавно да изготвя един доклад за шах-ин-шаха, а за целта тяхното съдържание трябва да лежи пред мен. Ще удовлетвориш ли молбата ми? В моите ръце те са на сигурно място, а после веднага ще си ги получиш обратно.

— Вземи ги — отговорих. — На теб и Устад охотно мога да ги поверя, но друг едва ли би ги получил. Кога възнамеряваш да напишеш този доклад? Каза "незабавно". Смяташ ли го за необходимо?

— Разбира се. Работата е спешна. Ето защо веднага щом бъде готов, ще го изпратя по благонадежден куриер до Михрибани. Но… всъщност… при себе си имам само коняри. Не можех да си представя, че ще възникне необходимост от такава мисия, и ето защо трябва да ви помоля да ми предоставите някой мъж, който по-скоро ще се остави да го убият, поглъщайки преди това доклада ми, отколкото да допусне да попадне в погрешни ръце.

Устад ме погледна въпросително. Сред джамикуните вероятно имаше подходящи хора, но той не се сети веднага за определено име. Тогава аз казах:

— Нашият Кара бен Халеф! Той притежава всички необходими за целта качества. Въпреки младостта му най-добре можем да се доверим на него. Освен това на негово разположение се намират благородните бързи камили на хаддедихните. Следователно за него няма ни най-малка опасност, защото никой не може да го настигне. Не се нуждае повече от два дни нататък и два дни насам. Ако му дадете един мъж, който познава пътя до Михрибани, в четвъртък вечер може да бъде отново тук. Но ако трябва да чака отговор, ще дойде, разбира се, едва в петък.

Предложението беше прието с такъв отглас, че веднага тръгнах да говоря с Кара. Джафар ме придружи до долу. С документите в ръка тръгна към кулата.

Кара се намираше при родителите си. Когато се качих, Халеф седеше изправен и съвсем леко подпрян в леглото.

— Добре дошъл, сихди! — провикна се към мен с доста силен глас. — Изглеждаш толкова забързан!

— Работата действително е бърза, драги ми Халеф. Идвам да ти отнема сина за няколко дни. Трябва да поеме една мисия, която мога да поверя само на най-благонадеждния от тези, които познавам тук.

— На най-благонадеждния? Считаш Кара за такъв?

— Да.

— Аллах да те благослови! Това е отново цяр! Помага и подсилва! Бързо ще ме оздрави! Къде трябва да отиде?

— При шах-ин-шаха.

— При…!

От радост и удивление думата заседна в устата му.

— Да, при шах-ин-шаха! — повторих. — С извънредно важен хабер!

— При шах… ин… шаха…! — продума сега, като плесна блажено ръце.

— С извънредно важен хабер! — прибави Ханнех, грейнала във върховна наслада, защото това отново беше нещо небивало — чест, нямаща равна на себе си.

А Кара беше безмълвен. Не казваше нищо. Такъв си му бе маниерът!

Обясних им каква е работата. Кара тръгна да нахрани и напои бързите камили. А Халеф ми подаде ръка и каза:

— Сихди, това идва от теб. Зная, че ти си го предложил, познавам те. На теб ти е известно, наистина, че Кара е подходящият пратеник, но същевременно си помислил и за нас, неговите родители. Това е нов илач! Ако продължава все така с радостните вести, още днес ще рипна от постелята и ще отърча надолу по целия хълм! Откак лежа тук горе, оздравявам като в галоп!

Оттук отидох при конете. Вече бях подминал кухненската врата, когато чух някой да вика отзад. Обърнах се. Пекала идваше след мен. Придаде си много тайнствен вид.

— Ефенди, знаеш ли, че днес е неделя? — попита полугласно.

— Естествено!

— И че моят ашик искаше да дойде?

— Да.

— Само че няма да дойде!

— Тъй ли? Защо?

— Сигурно му е дошъл по-добър акъл и те моли да не го чакаш.

— Значи все пак е бил тук? Нима си говорила с него?

— Да, той беше тук.

— Кога?

— Заранта. В неделя аз винаги ставам по-рано от обикновено, защото искам да съм свършила с работата, когато забият камбаните. Днес бях на крак още по-рано. Отидох в градината да наскубя согханлар[87]. Тогава моят ашик внезапно застана отпреде ми и каза, че е дошъл сега, защото довечера нямало да може да дойде.

— Че накъде се кани да върви?

— Това не знам. Не успях нищичко да го питам, защото нямаше време да ми отговори. Ама като си тръгваше, беше много трогателен, много!

— Как тъй?

— Улови с едната ръка моята и ме помилва с другата по главата, така… ето така…

Показа ми как го е направил и после продължи:

— И същевременно каза: "Пекала, в последната година ние изрекохме много, много лъжи. А Устад и ефендито са толкова мили и добри хора, които в никой случай не бива да бъдат лъгани и мамени. Обещай ми, че от днес нататък ще им казваш пълната истина, когато те питат за мен!" Аз му обещах и също му дадох ръката си, че ще си сдържа думата, защото…

Спря, задавена от сълзи. После избърса малките си очички и нослето в престилката и продължи:

— Защото лъжата е… прощавай, ефенди! Сетне веднага ще взема за готвенето друга престилка… Защото лъжата е лоша работа. Човек направо не може да спи, ако е излъгал теб или Устад. И сега искам най-открито да ти кажа…

Започна наново да се бърше, и то много продължително. Сега толкова повече можеше да си го позволи, защото нали сетне щеше да вземе друга престилка. След тази процедура продължи:

— … искам най-открито да ти кажа, че работата беше по-инаква, отколкото аз ти я разправих. Този камък трябва да ми падне от сърцето, иначе няма да издържа! Моят ашик идваше не само веднъж в месеца, а…

Тук аз я прекъснах:

— Остави това, Пекала! Не искам да си причиняваш болка.

— Значи да не ти разказвам?

— Не.

— Но в такъв случай няма да си смъкна бремето и довечера няма да мога да спя!

— Напротив, напротив! Нещата са така добре уредени, все едно вече си ги разказала. Устад и аз ти прощаваме. Ако искаме нещо да научим, сами ще те питаме. Но тогава действително ще трябва да ни кажеш пълната истина. Никакви лъжи повече!

Очичките й отново се избистриха, нослето изгуби охота да проявява влажна мъка и тя отговори бързо:

— Лъжи? Никога вече, нивга, нивгаш! Сигурно и ние самите сме били лъгани, особено от шейх ул ислям, дето се направи на писар! За него моят ашик ми съобщи една много лоша работа, направо нечувана!

— Доколкото разбрах, той не е говорил много с теб!

— Това е вярно, но и другото! Представи си, тоя мизерен шейх на исляма твърдял, че носът ми бил твърде малък, устата прекалено голяма, а походката ми мязала на еленски тръс! Нека ми дойде само пак някой път! Вече го чакам! Няма да повярваш какво може да причини една такава лъжа, ефенди! Целия този ден си мислих все за това и от яд барем сто пъти посегнах по грешка. На Педехр сварих кафе от пиперени зрънца. Представи си физиономията му, когато отпи! На хората изсипах сол вместо захар в лимонадата! А в мекицата, която изпържих за себе си, намерих едно чиле конци, четири копчета и едно оловно топче за кремъклийка. Не е ли направо ужасно какви страшни последици могат да имат такива лъжи? Моят нос твърде малък! Ако тоя човек пак се появи, ще получи цялата мекица в лицето, цялата, на един път! Аз ще си я запазя! Ще лежи в готовност, през всичките дни, а после шлях — по него!

Демонстрира ми с ръце въпросното движение. Бях принуден да се засмея, но тя говореше сериозно. Ашикът май добре си познаваше своята Пекала! Беше сложил в устата на шейх ул ислям тези прегрешения срещу женската красота и с това бе постигнал повече, отколкото би могъл да постигне с всички възможни предупреждения и назидания. Можех да бъда сигурен, че тя никога вече няма да помоли благочестивия мъж за наддара! Сега продължи:

— Само на лъжите на тоя шейх ул ислям се дължи, дето моят Тифл си тръгна, макар толкова да му разправях да остане. Оня го занесъл с празни приказки, че при нас нямало да постигне нищо. Ако обаче тръгнел с него и на състезанието яздел Кис-и-Дарр[88], веднага щял да бъде приет сред старейшините на таки кюрдите. Само за няма и година щял да стане шейх, а сетне кой устад щял да ти се възпротиви срещу един съюз на джамикуните с таки кюрдите, който щял да ги направи толкова могъщи, че никой враг нямало да се осмели да се залови с тях.

— А, тъй, тъй! Това значи било наклеената пръчка, на която залепнала птицата Тифл! Той го е мислил за наше добро?

— А как иначе, ефенди? Да не би да смяташ, че Тифл би поискал някога да ни навреди? Детето си е още глупаво. Имам да го възпитавам. По-късно, когато това възпитание бъде завършено, на никой шейх ул ислям няма да се удаде да му хвърли прах в очите. Ама детето не е само глупаво, а също скромно и умно. То ще се огледа при таки кюрдите и много скоро ще осъзнае, че там само искат да го водят за носа. Тогава ще се върне. Можеш да разчиташ на това, ефенди. Аз още отсега се радвам!

— Как се казваше конят, който трябвало да язди срещу нас?

— Кис-и-Дарр.

— Странно име! Що за кон е това?

— Не зная. Тифл каза само още, че всъщност бил собственост на Устад. А сега трябва да ида в кухнята, ефенди, защото днес ще има голяма сокджа[89] със захар и лимони. Устад ме научи да я правя. Тя е едно от любимите му ястия в горещия сезон и днес той ще я има по случай завръщането си у дома.

— Внимавай тогава да не вземеш пак сол вместо захар!

— Аллах да ме предварди! Ама бесът ми още не е минал, така че нищо чудно да го сторя.

Тя се върна в своето царство, а аз продължих прекъснатия си път към конското пасище, при което се снабдих с няколко ябълки — не само за Сирр, но и за Асил. Може да прозвучи смешно, защото се касае все пак само за животни, но ми се струваше несправедливо да не дам на заслужаващия нищо, което другият получаваше, без да се е проявил. Стояха нежно един до друг, глава до глава. Не им дадох ябълките директно, а ги сложих в тревата пред тях. Двата жребеца сведоха по едно и също време глава, но и едновременно я вдигнаха. Защо? От липса на завист. Благородна кръв! Никаква следа от лакомия. Всеки от тях видя, че другият иска плодовете, и поради това доброволно отдръпна глава. Никой не посегна повторно. Сирр потърка муцуна о шията на Асил. Беше ли това подкана да си вземе и яде? Вдигнах ябълките и подадох по една на всеки. Сега двамата посегнаха… животни!

Оттук насетне отново се грижех и за Асил със собствените си ръце. Той беше свикнал на това и го заслужаваше.

Точно когато давах на двата коня вечерната им дажба ечемик, видях от другата страна на руините да се задава един ездач. Яздеше от задната долина през камъни и коренища напреко нагоре към каменоломните, избягвайки дуара. Беше кажи-речи лудешки смело! Когато достигна горната кариера, го разпознах. Беше… Тифл. Сякаш думите на неговата Пекала го бяха привлекли насам! Насочи се към пътя за звънарницата и после вляво надолу към мен. Колкото повече наближаваше, толкова ходът на коня му ставаше все по-бавен и колеблив. Накрая спря съвсем — на може би десет конски дължини от мен.

— Ефенди, мога ли да се върна? — попита.

Не отговорих. Той почака малко и продължи после смутено:

— Там отвъд е Пъкълът! Хич не ща да знам за него!

Аз естествено останах безмълвен.

— А днес дойде неделята! В петък ония се драха да пеят фалшиво целия ден. Звучеше толкова детински. На тяхно място аз направо щях да се засрамя! Днес се молих. Те видяха. Сторих го мълком; не мучах, не напявах и мотолевех монотонно като тях. Изсмяха ми се и ме нарекоха кафир[90]. Помислих си за нашите камбани, за неделното ни пение, за Бейт-и-Ходех, за моята добра Пекала, за Устад, за теб, ефенди, за всичко, всичко, всичко! И не издържах. Трябваше да се махна, на всяка цена да се махна! Не можех вече да търпя физиономиите им. Те са толкова меки, толкова благочестиви и същевременно толкова безсрамни! Сякаш те бяха свети ангели, а аз блуден, отблъснат от Бога чапкънин! Искаха да ми отнемат Ходех, на когото се кланям. И говореха за джамикуните като за щури създания, чийто устад трябвало да бъде турен под възбрана, за да станели поне донейде полезни люде. Това така ме ядоса, че щях да ги удуша до един тия главанаци. Но се преборих с гнева си, излязох тайно от дуара, взех си коня от пасището и… сега съм отново тук, ефенди!

Беше дълга реч. Но не се лееше плавно от устата му, а изреченията бяха изтръгвани на паузи, като със сила. Сега чакаше дали най-сетне ще дам отговор. Не го сторих. Тогава подтикна коня си да дойде малко по-близо, слезе и започна да се моли:

— Ама говори, де, ефенди, инак ще захвана да рева! Беше толкова погрешно и глупаво от моя страна, дето си тръгнах. Бъди добър както винаги и ми прости! А и как ли другояче ще постъпиш с мен, като съм си все старият, верен Тифл!

Вътрешно бях покъртен, но не го показах, а посочих къщата и рекох:

— Устад си е тук, нека той реши. Иди при него!

Поведе коня си. Докато минаваше край мен, очите му се спряха на Сирр с такова възхищение, сякаш е видял нещо неземно. Но не се осмели да каже още нещо.

Не погледнах след него, ала веднага след това чух да изликува женски глас. "Весталката" отново прие своето любимо и палаво "дете". Това бе ново вълнение за нея, което породи у мен основателния и будещ опасения въпрос, какво ли ще излезе сега от студения плодов десерт.

Когато отидох после отново отпред в двора, Кара стоеше с камилите готов за потегляне. Един от конярите на Джафар щеше да го придружава. Но докладът до владетеля още не беше готов. Устад стоеше на балкона си и ми махна да се кача. Тифл се облягаше на една от колоните пред аркадата. Когато минавах край него, каза:

— Ефенди, нашият Устад ми прости. Мога да остана. Няма ли да проявиш и ти същата доброта?

— Щом той ти е простил, значи съм ти простил и аз — отговорих. — Какво мислиш за шейх ул ислям, вече ми каза и аз се надявам, че няма да промениш пак мнението си. А как стоят нещата с Ахриман мирза? Кой му беше дал такива подробни сведения за постелята ми в аркадата?

— Аз бях — призна си той искрено. — Ашикът ни беше казал, че Ахриман е голям приятел с джамикуните, само че засега още не бивало да го покаже. Ето защо отговорих на всичките му въпроси. Смятах се за по-умен и сведущ от всички вас. Бях убеден, че по-късно ще ми отдадете право и ще се удивлявате на моята съобразителност. Ама аз съм си само една овца, ефенди, най-голямата овца, която има, догдето расте трева по планините!

— Тук си прав, Тифл! При таки кюрдите ти просто щеше да бъдеш остриган. Бъди радостен, че отърва кожата заедно с вълната!

Когато се качих горе, Устад ме посрещна с думите:

— Сигурно ще искаш да ме питаш за Тифл. Но на мен ми тегне на сърцето нещо по-належащо, за което ти не спомена пред Джафар, а именно Сирр. Той ми показа коня, когато го срещнах по пътя, а и шахът само отвори дума за него. Когато говорихме онази нощ за Сирр, не можехме и представа да си имаме, че седмица по-късно ще се намира при нас. Аз гледам на състезанието с упование, но това упование щеше да е десетократно, стократно по-голямо, ако някой тук можеше да го язди. Шахът е много любопитен дали ти ще съумееш да се справиш. Той дори не счита за невероятно да успееш. Но фактът, че Сирр ще ти позволи да го възседнеш и ще те носи накъдето искаш, няма да е достатъчен за едно такова състезание. Ти би трябвало преди туй седмици, та дори месеци наред да го изучаваш, за да откриеш школата му. А и освен това си още болен. Значи някой друг би трябвало да се заеме с тая работа, а такъв няма.

— Всичко това, което каза, драги приятелю, са второстепенни въпроси — отговорих аз. — Най-важното е дали изобщо може да си присвоим правото да използваме Сирр за състезанието.

— Безусловно, безусловно!

— Мислиш, че шахът няма да има нищо против?

— Против? Той дори сърдечно ще се зарадва, ако може да покаже, че неговата школа бие всички други. Но борбата ще бъде гореща, решителна, защото знай, срещу нас ще бъде пуснат Шейтан и ще го язди самият Ахриман мирза!

— Шейтан? Що за кон е той?

— Кхорасански пъстър жребец с удивителна бързина и издръжливост. Той е печелил като на игра всяко състезание дори срещу най-прочутите коне. Минава за непобедим и от години никой вече не рискува да заложи срещу него. Казва се Шейтан и си е дявол, тарторът на всички дяволи. Затова го наричат още Иблис. И за отбелязване е, че този Иблис не е собственост на някой мъж, а на жена. Ти се учудваш. Неговата господарка е именно онази шахзадех ханъм Гюл, която кара да я наричат Розата на Шираз, и, както сега знаем, иска да стане царица на Персия.

— Куриозно, но чудесно!

— Чудесно? Та това звучи, сякаш се радваш!

— Естествено, че се радвам! Опасявам се единствено дали действително ще доведат Иблис. От Шираз дотук пътят е дълъг!

— Шираз? А, забравих, че още не знаеш какво научих за Тифл. Ахриман мирза и ханъм Гюл сега се намират в Хоремабад, като гости на шейх ул ислям.

— Този факт щеше да е удивителен за нас, ако не ни бяха известни целите им. Но нека си пребивават където си искат, в този миг това ми е безкрайно безразлично. Питам само за Шейтан!

— Той също е в Хоремабад. Гюл винаги пътува с Двора и никога не се разделя с любимия си кон.

— Значи Иблис със сигурност ще дойде?

— Категорично! Той трябва да спечели всичките ни чистокръвни коне и да ни направи напълно безвредни!

— В такъв случай съм доволен. Аз ще яздя Сирр! Но никой преди това не бива да подозира нищо, с изключение на теб и Шакара!

— Ефенди! — извика той, отстъпвайки няколко крачки от мен.

— Да, аз ще го яздя! — уверих. — До момента не беше сигурно, но сега е твърдо решено.

— Нима той те търпи?

— С удоволствие!

— Но ти не познаваш неговата школа и никоя от тайните му!

— Той няма нито едното, нито другото. Никога не е бил подчинен на някаква школа или наука. Тя може действително да дресира някоя стара кранта, някой неудачен кон с чиста или примесена кръв, но никога не би направила послушен един истински благороден кон, защото упорито отрича неговата душа. И тайна? Аз се отнасям към Сирр според най-голямата и любвеобилна тайна на природата. Той прояви готовност още при първия опит. Трябва само да заживея съвместно с него. Празникът започва в неделя. Понеделникът е определен за предходните състезания. Главното надбягване е във вторник. Това са десет дни — достатъчно време да се възстановя физически напълно и изцяло да спечеля Сирр. Още не познавам Шейтан и нито тази ханъм Гюл. Кой знае на какви хитрини и дяволии е приучен да бяга. Но щом ти казвам, че дори с Асил не се страхувам от него, и значи толкова по-малко със Сирр, то можеш да бъдеш спокоен!

Той се усмихна радостно в лицето ми, подаде ми ръка и отговори:

— При това положение за нас всичко, всичко стои добре, даже отлично! Аз ще яздя моята Сахм, а ти Сирр.

— Може би и Асил! — вметнах аз. — Кара ще го получи. Но ако сметна за необходимо, ще го възседна сам.

— Тогава само се храни, храни се и се грижи за себе си, приятелю мой! Защото виждам, че ти ще си този, който ще нанесе решителния удар.

— Не да ям, а да се упражнявам е главното. Ще започна още днес.

— За тая работа е вече твърде късно!

— Не, защото ще се упражнявам само през нощта. Никой не бива да види Сирр преди последния миг. Противниците ще изведат Шейтан едва в последното, решаващо състезание, като мислят, че по този начин съвсем ще ни демобилизират. Тогава ще доведа и аз искристия арап, не по-рано! Ти сигурен ли си в твоята кобила?

— Половин ден на седлото и тя си е отново моя!

— Хубаво! А какво е положението с така наречения Кис-и-Дарр, за когото спомена Пекала?

— Това е една безпримерна подлост, низост от страна на шейх ул ислям спрямо мен. Този кон всъщност е мой, да, без всяко съмнение мой. Навремето ме измамиха с него и сега искат напълно да ме сразят, поругаят и изложат. Нека ти разкажа, ефенди!

Ведрото му досега лице помрачня, когато започна:

— Неговото име в действителност гласи само Кис, което, както ти е известно, е арабската дума за "роман". Защо нарекох коня, когато се роди, така, а не другояче, няма защо да обяснявам точно на теб, който също пишеш книги. Това "и-Дарр" (лоша стока, булевардна) са прибавили едва сега! Кис произхожда от расови родители. Светлокафяв, с най-добри качества, той обещаваше да прави чест на своите родители и мен. Тъкмо когато се бе развил за яздене, се срещнах с един шейх на кюрдите кутуби, който ме помоли да му го заема срещу определена такса за селективен разплод. Искаше да подобри расата на конете си и беше убеден, че Кис най-добре подхожда за тази цел. Мъжът говореше така почтено, честно и порядъчно, че го дарих с доверието си. Заех му Кис. Той се съгласи на всички мои условия, даде ми ръката и думата си и изплати първата наемна такса. Но останалите вноски така и не постъпиха. Това беше преди двадесет години. Оттогава въпреки всички въпроси и напомняния не получих нито таксата, нито коня си. Мъжът умря. Неговите наследници продадоха Кис. Те и купувачът твърдяха, че конят не ми принадлежал, макар да знаеха, че такава раса никога не се продава. На всеки кутуби кюрд е известно, че подобни коне човек изпуска от ръцете си само срещу продължителна, многогодишна рента. Видях Кис само още един-единствен път, немного отдавна. Беше над двайсетгодишен, преуморен, обезобразен, целият в рани, опропастен, изпоплескан, превърнат кажи-речи в карикатура. И сега шейх ул ислям поискал купувачът да му го прати, за да го използва открито срещу мен в това западнало състояние. Карикатурата на един кон трябваше да бъде яздена от карикатурата на един човек, сиреч от Тифл, за да бъде представено пред очите на всички доказателство, какво пагубно влияние имам върху възпитанието на хора и животни! Но преди всичко клетото, преднамерено зле третирано животно ще бъде обявено в състезанието под името не Кис, а Кис-и-Дар, значи не като Роман, а като Булеварден роман. Виждаш с какви средства се борят против мен тези "Божии подобия"!

— Значи такава, такава била работата! — рекох. — Само че Тифл им се измъкна. Може би по тази причина ще се откажат от тъкмения номер?

— Не си въобразявай! Все ще се намери някой продажен таки, за когото ще е блаженство да се изперчи пред целия свят с Булеварден роман само защото друг кон веднага би го хвърлил от седлото! Но аз не се кося от това, о, не, дори се радвам на тази палячовщина, защото, защото… съм наумил нещо!

— Какво?

— Кис беше благороден и днес все още е благороден, въпреки своята възраст и занемарен вид. Познавачът веднага вижда кое е първоначална природа и кое опропастяване. Аз ще превърна този блъф в сериозност, за която на тях им липсва дух и пипе да помислят! Ти сигурно се досещаш?

— Действително. Ако си въобразяват, че ще ни бият със своя Булеварден, то те ще са тези, които ще се оттеглят посрамени. Ти или аз, все едно кой, ще го стори!

— Чувам, че си съгласен с мен. Впрочем май планът с Кис-и-Дар се е пръкнал в същия мозък, от който се е породил, прословутият керван на пишкхидмет баши[91]. Те толкова си приличат. С коня искат мен да изложат, а с онзи керван, който също е бил своего рода блъф, е трябвало по светите места да бъде погребана честта на шах-ин-шаха.

— Откъде го знаеш? — попитах удивено, защото също си бях помислил нещо подобно.

— Самият владетел ми разказа. За този керван му е било доложено. Той не е знаел нищо за него, а сред камерхерите му няма глупак, подобен на онзи така наречен пишкхидмет. Ето защо той разследвал случая. Следите водели до шейх ул исляма и действително се установило, че той бил инициаторът на цялата шмекерия.

— А аз на всичкото отгоре закрилях тоя псевдокамерхер!

— Въпреки неговата наглост и неблагодарност! Не се разкайвай! Само добрият познава благодарността, но не и такъв човек! Впрочем по време на разговора с владетеля се случи и друг епизод. Аз именно бях два пъти при него. Първия път му разказах всичко, показах му също писмото на Емир-и-Силлан и му прочетох редовете. Тогава той каза, че Палача сега бил съвсем близо до нас. Намирал се тук, помолил за аудиенция и тя му била отредена за сега. Когато после си тръгнах, Мултасим действително стоеше в чакалнята и трябваше веднага да влезе. Беше си свалил балапуша[92] и аз се възползвах от благоприятния случай да пъхна писмото в един от джобовете, в който имаше някакъв бележник, и значи със сигурност щеше да бъде намерено. При аудиенцията на сбогуване научих от шаха, че този човек ме обвинил в покушение срещу живота му и противозаконно задържане и помолил за най-строгото ми наказание. На владетеля много му се искало да нареди веднага да го арестуват и обесят, но имайки предвид нашите планове, проявил предпазливостта да отговори, че когато му дойде времето, ще научи резултата. От този отговор Гхулам ел Мултасим сметнал, че трябва да назове местонахождението си за близките дни, и казал, че отива в Хоремабад, за да гостува на шейх ул ислям. Де да подозираше какво знае и мисли шахът за този сановник!

— Значи сега имаме в наша близост двама обични приятели и вероятно към тях ще се приобщават все повече!

— Да, нещата отиват към развръзка и нашето състезание ще бъде началото на бързия край.

— Няма отърване! Довечера, когато няма вече кой да ме срещне, за пръв път ще изляза със Сирр на езда.

— Накъде? Към пистата?

— Засега още не. Най-напред трябва да му дам свобода, простор на движене. Може би ще избера пътя към проходите.

— Тогава ще трябва да минеш през дуара, който е по-добре да избягваш. Най-хубаво се насочи на север. По каменоломния път надолу, вляво покрай хълма и сетне по широката тревиста падина надясно. Така скоро ще стигнеш до една равнина, където може да се галопира дори в по-тъмна нощ, защото земята е равна и сигурна като ей този дъсчен под.

Тук трябваше да прекратим разговора, защото видяхме от стражевата кула да се задава Джафар с писмото до шаха в ръка. Слязохме да кажем още няколко думи на Кара. Баща му беше накарал да прибутат леглото до самия край на покрива, за да види заминаването на сина си.

— Аллах да те съпровожда, любимецо мой! — викна той надолу. — Предай на шах-ин-шаха нашата благодарност. Следващото писмо ще му занеса аз лично! Сега внимавай и се върни, както си тръгнал — здрав и с писмо!

Само няколко минути по-късно стоях отзад при конете. Гледах надолу към езерото. Видях Кара и придружителя му вече много надалеч. Почти е невероятно какво може да постигне една истинска, добре приучена бишаирска камила!

След това отидохме за студения плодов десерт. Беше отличен. Поне не беше объркан от вълнението, в което мислех, че все още се намира неговата весталкска приготвителка. После се отдадох на почивката, докато горе при нас и долу в дуара стана тихо и вече не виждах да гори светлина. Взех си седлото и такъмите и слязох при Сирр.

Той лежеше с Асил странично от другите коне. Като видяха седлото, двамата станаха. Но веднага щом започнах да заюздявам Сирр, Асил отново си легна. Беше много разсъдлив!

Аз естествено бях любопитен как ще потръгнат нещата. Щях ли да успея? Качих се. Краката в стремената. Тъкмо понечих да прилепя подбедрици и враният вече потегли. До руините имаше няколко завоя. Едва си помислих за завиване и ето че вече беше направено. Какъв фин усет! И какъв спокоен, сигурен ход! Лек, грациозен ритъм по твърдата почва! Минахме край кулата и поехме към кариерите. Вдясно там растеше гъст храсталак. Едва стигнал при него, Сирр спря от само себе си.

— Кой е тук? — попитах, отправяйки остро поглед към храстите.

— Ти ли си, ефенди? — бе отговорено. — В такъв случай мога да изляза. Не мислех, че ще можеш отново да яздиш, и те сметнах за друг.

Беше ашикът.

— Някаква работа ли имаш тук? — попитах.

— Да — отвърна. — Бдя! Намери ли пакета ми? Ще можеш ли да го оползотвориш?

— Много добре. Благодаря ти!

— Тогава те моля да ме оставиш да си действам тихомълком! Ти не бива да се снизяваш и се ровиш в низости, където не ти е мястото. По-добре предостави това на мен. На мен мръсотията няма да навреди както на теб! Та нали съм й свикнал. Предполагам, че утре ще искаш да подслушаш педерахн. Това също е мръсотия, може би най-голямата. Ще дойдеш ли въпреки всичко?

— Непременно!

— В такъв случай не се обременявай с нищо. Аз със сигурност ще бъда там и ще ти помогна да се качиш в скривалището.

— Още ли поддържаш връзка с нашите противници?

— Нека в това отношение мълча, ефенди! Не бива да натоварвам съвестта ти. Но когато ти дам знак, следвайте с доверие. Наближават тежки времена. Искам да ги облекча за теб. А после, после ще се изпълни най-голямото желание, което нося в сърцето си.

— Какво?

— При нас кучето е презряно. Но при вас в Запада се цени. Там то е приятел, пазач, закрилник на хората. Ефенди, изпитай ме сега и намериш ли ме за верен, позволи да бъда твой пазач, твое куче, което да те придружава, докато си по тези места; което гладува и жадува заедно с теб, в дъжд и слънчев пек лежи пред шатрата ти и разкъсва всеки враг, осмелил се да приближи; което предпочита да умре, отколкото да ти причини страдание! Искаш ли?

— Понеже ти го желаеш, ще те… не, няма да те изпитвам. Това вече не е нужно. Аз ти вярвам… но на моите приятели дай време да почувстват същото доверие. Тогава… но по този въпрос по-късно!

— Това е повече, отколкото очаквах. Аллах да ти се отплати!

При тези думи той се отдалечи — не зад храсталака, а към каменоломната, край която после минах и аз, за да се отправя надолу по пътя на северозапад. Следвах го точно, както ме беше наставил Устад, и след четвърт час бях горе на равнината, която сякаш беше формирана специално за моята цел.

И сега пристъпих към работа. Работа? Погрешно, издъно погрешно! Удоволствие е, истински отблагодаряваща се студия, да отгатваш мислите на един благороден кон и да ги осъществяваш заедно с него! Опознал съм много, много ездачи, добри и лоши, но сред тях само един-единствен, който беше единодушен с мен по въпроса, че конят също иска понякога да бъде малко самостоятелен. Това беше моят Винету. Както всяко животно и той си има своята воля. Той също притежава интелект, който преценява желанията като правилни или погрешни. Веднага усеща, когато ездачът направи грешка, и показва намерение да я поправи. Но това му е забранено. Той е длъжен да търпи и най-безчувствения и неразумен дръвник, който и понятие си няма за деликатната възприемчивост и чувство за чест, концептивна способност, разсъдливост и памет на един добър кон, и просто го превръща вътрешно и външно в твърдоглава кранта! Веднъж се спречках остро с един такъв човек. От следобеда до полунощ беше седял на карти в кръчмата и обръщал грог подир грог, защото беше лют зимен ден и дори в салона бе студено. А вън конят му стоеше вързан, непокрит и едва ли не тракаше зъби от хапещия студ. Беше добър петгодишен мелез. Бръскащият, остър като иглички сняг го покриваше на височина една педя. Кожата вече не притежаваше необходимата топлина да го разтопява. През цялото това време конят не беше получил нито фураж, нито вода и на всичкото отгоре после трябваше да мъкне благодушния си господар още цели три часа. Това предизвика размяна на реплики между мен и него, която той заключи укоризнено: "Добичето принадлежи на мен, не на вас. Тук вие изобщо нямате думата! И толкова по-малко можете да ми излизате с вашите така наречени чувства! Да се твърди, че животните, конете, имат душа, е грях и е забранено от свещениците. Запомнил съм го от моя пастор, а той го знае от Библията! Та тъй!" След това продължи да играе спокойно. Тръгнал си едва на утрото, но изобщо не стигнал до къщи. По път трябвало да спре клетото животно. Толкова силно се било схванало, че отнесло неизлечима парализа. Оня го дал на дерача!

Сирр беше не само благороден, аристократичен, а нещо повече. За днес си бях пожелал една голяма площ, широко пространство за яздене. Защо? Защото не исках веднага да започна да си играя на господар и повелител. Враният трябваше най-напред да има изцяло свободна воля. Той трябваше още от първия ден да почувства, че не съм толкова глупав да заробвам и заглушавам неговите дарования, достойнства и природа. Та нали това бе най-доброто средство да опозная тези дарби и достойнства! И той много скоро почувства, че дотук бе трябвало да ми се подчинява, наистина, но сега можеше да прави каквото си иска. Най-напред почака за някаква изява на воля от моя страна. Такава не последва. Тогава спря да размисли. Аз седях без всякакво движение, защото щеше незабавно да се подчини и на най-малкото. Ето че надигна глава и подуши напред, надясно, наляво. Колко фино бе обонянието му, беше ми показал, когато спря долу при руините заради ашика. Оцених високо това качество, защото кон без такова остро сетиво за мен е безполезен. Сега, изглежда, се убеди, че нищо няма да ни смущава. Полуобърна глава към мен и процвили тихо и късо. Прозвуча почти като въпрос. Сякаш искаше да каже: "Ей, наистина ли ми позволяваш?" Погалих го по шията. Тогава тръгна напред, бавно, танцувайки напреки, продължително, изхвърляйки изящно колене, като че искаше най-напред да изпита сухожилията и ставите. После премина в тръс. Но какъв тръс само! Бях удивен! Този кон само мускули ли беше? Движеше се толкова меко, толкова гъвкаво, еластично и пружиниращо… липсва ми подходящата дума да се изразя правилно! Този тръс не беше бяг, а стичащ се флуид!

А сега последва галопът. Първо къс, грациозен, тържествено горд, параден, сякаш някой крал преминаваше яздешком пред балкона на кралицата. И все пак толкова естествен и непринуден. Конят изпитваше радост от самия себе си! А после се снижи, изпъна. Беше кажи-речи като полета на орел, без мах на крилете. Но въпреки всичко имах чувството, че Сирр показва едва началото на своята бързина! Галопираше все по-устремно. Галопът премина в надпрепускане. Километър след километър изчезваше зад нас. Звездите искряха, а месецът се усмихваше радушно на добрата връзка между човек и животно. Отсрещните планини бързо приближаваха. Теренът започна да се снижава в долина. Сирр го забеляза също като мен. Описа самоинициативно един завой, за да се насочи обратно. Искаше да остане в позната местност, защото още не беше ми показал това, което искаше. То предстоеше тепърва.

Очевидно този кариер бе за него удоволствие, но в никой случай напрежение. А как стояха нещата с мен, отслабналия, възстановяващия се? Каква ти слабост и възстановяване! Смешно! Аз бях здрав, из един път бях оздравял и само как бях оздравял! Отпадналост и изнемога? На такъв кон? И мъртвец да седеше на това седло, щеше да възкръсне, безусловно! Защото сега, сякаш изчезна всичко, всяка пречка на физиката и живота. В дух ли се беше превърнал сега Сирр, само дух, без плът и крака? Вече не тичаше, вече не препускаше в галоп и кариер и… вече не летеше! Не! Ние бяхме замрели. Но равнината, цялата земя около нас се намираше в бясно движение. Изстрелваше се към нас и изчезваше вдясно и вляво и под изпънатото тяло на Сирр. Можеше свят да ти се завие! Така се носят арабските коне от първи ранг, когато ездачът е употребил така наречената "тайна" — на живот и смърт! Но нито прославеният Рих, нито неговият равностоен син Асил бен Рих биха могли въпреки достойните им за възхищение постижения да бъдат сравнявани с този великолепен Сирр, който превръщаше пространство, време и материя в мисъл, без да е било необходимо да бъде пришпорел с някой прийом. Той прекосяваше равнината по цялото й протежение напред и назад с постоянна, една и съща бързина, докато се угрижих и подвикнах думичката "ваккъф"[93]. Веднага се подчини. Вярно, продължи стремглаво още на късо разстояние, но изключително бързо преодоля инерцията и спря.

Скочих, взех главата му в две ръце и я притиснах към себе си. Замилвах го с блажена наслада, което в никой случай не беше познатата от фразеологията блажена наслада. Дишането му беше съвсем спокойно. Не се забелязваше и следа от пот. Не се виждаше нито едно валмо пяна. Хълбоците не потрепваха и само сърцето като че ли се движеше в малко по-ускорен ритъм от обикновено. Но в космите на гривата и опашката пукането се долавяше двойно по-силно, когато ги пригладих.

— Ти си великолепен юначага, Сирр, ти си несравним! — възкликнах възторжено. — Не само шахът те изпрати при нас, а един по-висш! Той е пожелал да бъдем спасени чрез теб!

Той потърка красивата си, изящна глава о рамото ми, пощипна няколко пъти с бърни косата ми и ме близна после по ръката. Качих се отново, за да не го излагам без движение на острия вятър. Седях, без да взема прехвърлената през седлото юзда и без да докосвам тялото под синпуша[94].

Той също стоеше неподвижен. Така се изчаквахме един друг — аз усмихнат, а той, за да ми се подчини. Но след като от моя страна така и не последва нищо, обърна отново глава към мен и даде да се чуе същото полуизцвилване както веднага след пристигането ни, само че не толкова късо, а по-дълго и в няколко интервала. Прозвуча почти така, сякаш ми бе държал една малка реч: "И какво ще правим сега? Аз си имах моята воля. Сега ме познаваш. Сега ти си отново господарят. Така че се раздвижи!"

Погалих го отново по шията, взех юздите и прилепих бедра. Той отметна доволно глава и пое напред. Прекосихме цялата равнина, спуснахме се по хълма и поехме към къщи по същия път, по който бяхме дошли. Асил се изправи да ни поздрави и си легна после отново. Свалих юздите и седлото и отидох да взема няколко ябълки и парцалите, с които ме беше снабдила Шакара. Сирр не беше изпотен, нямаше и следа от повишена топлина. Но въпреки това го изтрих грижливо, отнесох седлото и сбруята на мястото им и се качих горе в жилището си.

От равния покрив погледнах още веднъж надолу. Сирр също си беше легнал — плътно до Асил. Бяха доближили глави. Тогава чух под себе си шум, от балкона на Устад. Той беше седял там. Сега стана и влезе вътре. Това бе любовта към мен. Добрякът!

2. Събранието на педерахн

Когато се събудих на другия ден, беше светло, но не видях слънцето, макар небето да беше безоблачно. Станах бързо, изпълнен с предчувствие. После излязох на платформата и тогава го видях. Сякаш ми се усмихваше дяволито. Там, където се намираше, стоеше обикновено в около четири часа следобед!

— На крак ли си? — прозвуча гласът на Устад от балкона долу. — Чух, че вече не спиш.

— Току-що станах! Четири часът следобед! — отговорих. — Не е ли това позор?

— Не, а необходимост! Последица от ездата — напрегнал си се повече от допустимото. Добротата на природата го е компенсирала. Как се справи с ездата?

— С най-голяма удовлетвореност! После ще ти разкажа. Но моите бедни, клети коне! Два пъти не им е даван зоб. Всичко проспах!

— Не се кахъри! Понеже не стана, аз го сторих вместо теб. Вода, ечемик, ябълки. Те са задоволени, но ми дадоха да разбера, че предпочитат теб. Какво ще правиш сега?

— Ще отида при тях, после ще се изкъпя и ще погледна къде има нещо за ядене.

— Естествено при мен. Чаках те с обяда.

— Къде е Джафар мирза?

— Долу в дуара. Там го срещат с удоволствие. Неговият благ, добродушен нрав бързо му спечели сърцата на хората. Хайде ела после при мен, ще се разпоредя за яденето!

Когато отидох на пасището, не само Асил дотърча при мен, но и Сирр. При последния това бе за пръв път. Разбрах, сега той беше мой!

Необичайно дългият сън ме поучи, че нощната езда все пак е била по-напрегната, отколкото си бях мислил. Но на някой обикновен кон нямаше да се осмеля на подобно нещо. Бях възнамерявал тази вечер да я повторя, след отиването в руините, но от предпазливост реших днес да направя пауза. Главната ми задача беше в деня на състезанието да бъда способен за участие. При това положение беше задължително да се избягва едно пришпорване на природата. Впрочем при Устад проявих такъв апетит, че той, който иначе ме знаеше като умерен в яденето, се зарадва и каза усмихнато:

— Това е добре, скъпи приятелю. Само порядъчно хранене и спане, иначе няма да можеш да станеш пак това, което си бил! Сега аз съм си тук и ще те освободя от всичко друго. Ще ме осведомиш за всичко и ще живееш само за себе си и Сирр, за да не направите засечка на състезанието!

— Добре! Отстъпвам ти всичко, но в замяна те моля да ми предоставиш ашика. Или ще искаш ти да идеш днес при него, за да присъстваш на срещата на педерахн?

— Не. На тази територия не бива да те последвам. Но ти внимавай! Работата е извънредно опасна, защото тези силлан са способни на всичко, а ашикът може би още не е съвсем сигурен!

— Аз му оказах доверието си и имам навика да държа на думата. Впрочем не обичам да бъда непредпазлив. Ще заредя двата си револвера и ще ги взема с мен. Така ще бъда подготвен за всеки възможен случай.

— Значи все пак оръжия! — усмихна се той. — Затова ти ги върнах. Битката с духовни оръжия е по-висша, по-благородна, но не всички противници мислят възвишено и благородно. Срещу проклетията не помага един войнствен сонет, дистихон или александрин. Тук само револверите са добри, които стрелят с патрони по "патрони"[95], защото което не гърми, при тях ефект няма!

Придружи ме после до килера за вехтории, извади пушките ми и ги окачи горе в средната стая. Заредихме револверите. Той измъкна дори дългия ми нож и прояви задоволство едва когато му обещах да затъкна и него.

Беше десет часът вечерта, когато се отправих на път с няколко свещи и кибрит в джоба. Луната ми осветяваше до тясната врата. Изцяло от само себе си се разбира, че не изминах маршрута открито и непредпазливо, защото трябваше да отчета възможността, че тук вече се намира някой от силлан. И тъй, не вървях, а се промъквах, придържах се към сенките и стъпвах нечуто. Ето как, когато достигнах вратата, бях убеден, че не съм бил забелязан от никого, но и аз самият не видях никого.

Тъй като вече познавах вътрешността, щях добре да се ориентирам в тъмното. Въпреки това запалих една свещ и взех ножа в дясната ръка, за да мога веднага да се защитя, в случай че тук се бе стаил някой противник. Така минах през предното помещение до Светилището. Светлината на свещта не стигаше далеч. Ето защо осветих най-напред средата и после покрай всички стени. След това спрях до камъка, наподобяващ олтар или скиния, и вдигнах свещта. Тогава отгоре прозвуча:

— Ти ли си, ефенди? При само една свещ трудно се вижда. Когато дойдат после онези, ще бъде по-светло. Ще ти спусна пръта и горе ще го крепя здраво. Отсечен е специално за твое удобство. По него има здрави чепове, така че няма да бъде нужно да се катериш, а можеш да се изкачваш.

Спусна го. Подпрях го стабилно. Чеповете бяха достатъчно яки да ме издържат. Той запали горе свещта си. Аз угасих моята, за да ми са свободни двете ръце, и се качих при него. Изтеглихме естествената стълба, сложихме я на пода на галерията, след което се огледах. Освен нас нямаше никой. Сега угасихме светлината и седнахме — не един до друг, а на известно разстояние, за да може единият да вижда онова, което за другия остава скрито от някоя колона. Имах пълно доверие на ашика, но въпреки това измъкнах пак ножа. Повеляваше ми го предпазливостта, на която човек при всяко положение трябва да се подчинява.

Зловещо беше в тая тъмница. От лошия въздух направо те заболяваха дробовете. Много подходящо място да се измъти някое зло! За щастие не се наложи да чакаме дълго. Първият дойде. Запали вън светлина и влезе. Беше толкова сигурен в работата си, че изобщо не си даде труда първо да претърси помещението, а се упъти направо към средата. Закрепи с капане свещта и седна.

После дойде вторият, третият, четвъртият. Всички постъпваха като първия. Никой не поздравяваше. Никой не казваше дума. Сега имаше четири свещи, но светлината не достигаше да различим от нашата отдалеченост лицата, които впрочем бяха забулени. Ето че влезе петият. Това промени сцената. Всички станаха и един попита бързо:

— Емирът да не е вече вън?

— Не — отвърна онзи. — Конят му не е вързан на обичайното дърво. Но там стои шпионинът, който има задачата да следи дали идваме и си тръгваме така, както е предписано. На това трябва да се сложи край!

Гласът ми се стори познат. Той се наведе да закрепи свещта си. По този начин лицето му се освети и аз го разпознах — Гхулам ел Мултасим, кръвният отмъстител, Палача на Сенките!

— Нека първо мине превратът! — каза прежният говорител. — После ще си разчистим сметките с него!

— Но дали превратът ще успее! — подметна друг.

— Непременно! Знам го със сигурност! — увери Гхулам. — Днес емирът ще доведе шейх ул ислям, за да ни докаже, че благочестивите светлини вървят ръка за ръка с безбожните сенки по пътя за детронирането на владетеля. Сега идвам кажи-речи директно от шаха. Той и хабер си няма за грозящата го опасност. Също любимецът му Джафар, когото е удостоил с почетната титла "итемад"[96], не подозира, че след няколко дни на гърдите му ще разцъфне Гюл-и-Шираз, затова…

— Той трябва да умре? — прекъсна го някой. — Как? Кога? Къде?

— Това е моя работа. Щом аз го казвам, знайте, че непременно ще стане. Намерих писмото със заповедта в джоба си — така тайнствено, както емирът винаги обича да постъпва. Той държи да минава за всеприсъстващ. Но узнаем ли един път кой е в действителност и неговата роза ще разцъфне! Хич през ум не бива да ни мине да делим с него трупаните тук от столетия съкровища! Само първо превратът, та да разкараме оттук джамикуните, и хайде сетне Ахриман мирза на трона! При такъв владетел не ни застрашава никакво наказание! Съюзниците, пръснати по цялата страна, са готови да ударят. Бъде ли веднъж шахът отстранен, бъде ли също неговият съветник Джафар отстранен и застане ли на трона Ахриман, който сам е негодяй, то мощта на емира и дваж по-голяма да е, пак ще изчезне с настъпването на смъртта. Ние ще си я поделим и после с тези богатства ще бъдем официално онова, което досега бяхме само тайно — господари на цялата страна! А сега тихо! Предписаната пауза за пристигане вече наближава да изтече. Не сме разговаряли помежду си!

Изминаха може би десет минути. Отвън отново се чуха стъпки. Този път дойде не един, а двама, но без свещ в ръката. Единият, воденият, спря пред входа. Другият приближи, но не съвсем. За моя изненада видях, че тоалетът му бе точно такъв, какъвто бях получил от шаха. В дясната ръка държеше камшик за езда. Лицето му беше скрито зад черна маска, а на калпака проблясваше въпреки оскъдната светлина камъкът на закрепения там аграф. Присъстващите страхопочитателно наскачаха. Той поиска с горд, повелителен жест внимание и заговори:

— Ето че отново се събрахме тук, откъдето Устад ни прогони със своите джамикуни. Но денят на отмъщението е близо. На нас той ще върне изгубеното, а тях ще разкъса и разпилее по всички ветрове. Тогава ние отново ще бъдем господари на нашия мрак и никога вече няма да допуснем да се появи светлина в руините. Сбирката в последния ден на заплатата не се състоя, понеже бяхме далеч от йехудех. Следващия също ще пропуснем, защото трябва да си видим тук сметките с Устад. Тук ще има състезание, което ни идва много на сгода. То ни дава благовиден претекст да се явим, без при това броят ни да бие на очи. Ще доведем нашите най-добри бегачи и непременно ще спечелим пролога на тази драма.

Тук направи пауза. Преправяше гласа си, при което му помагаха маската и глухото ехо на помещението. Също и по отношение жестикулацията се стараеше да избегне всичко, което можеше да го издаде. Но специфичното, високомерно държане не можеше да бъде премахнато, фигурата също отговаряше съвсем точно и ето защо бях убеден, че имам пред себе си Ахриман. Той продължи:

— След пролога веднага ще последва действието. Помежду им време няма да оставим. Но засега още не мога да ви съобщя часа. Идния петък, точно в полунощ, трябва да дойдете горе на Джебел Адава. Там ще бъде произнесена последната дума, присъдата, решението. А днес ви водя шейх ул ислям, за да ви докажа с неговата поява, че ние действително сме съюзници и победата не може да ни убегне.

Даде знак. Сега шейх ул ислям приближи. Лицето му не беше забулено, а открито. Ситуацията не го угнети, нито смути. Напротив, той сякаш си беше в стихията — добродушен, човеколюбив, душеспасителен. На всекиго каза по няколко радушни думи, на Палача дори подаде ръка и после отстъпи настрани. Представянето завърши. Ахриман мирза продължи, но кратко:

— И тъй, за днес свършихме. Приближете хората си дотолкова, че да могат да достигнат долината на джамикуните само за два дни. Но това трябва да стане напълно незабелязано! Другите педерахн са вече разпределени из страната и чакат само тукашния резултат, за да ударят на свой ред. Сега тръгвайте! Свободни сте!

Тази заповед, изглежда, ги учуди. Палача попита:

— Преди теб? Нали ти винаги тръгваш пръв?

Емирът му се сопна гневно:

— Какво имаш да питаш, след като съм ти заповядал! Вървете… аз ще поостана! Да не би да трябва да те моля за разрешение? Знаеш, когато моля, става само с ей такива устни!

Измъкна един пищов и взе челото му на прицел. Застрашеният мъж бързо се извърна и посегна към свещта, за да се отдалечи.

— Свещите оставете тук! — повели емирът. — По-късно аз сам ще ги угася. Тръгвайте както обикновено… в предписаните интервали… не изричайте нито дума… Марш!

Палачът тутакси изчезна. Останалите го последваха един подир друг. Едва когато последният си тръгна, емирът затъкна пищова и се изсмя презрително.

— Дрипава сган! Могат да бъдат полезни единствено когато всичките им кости треперят от страх!

— Аз ги държа по друг начин — отговори шейх ул ислям. — При мен управлява любовта!

— Само че каква! Аз я познавам! Нека двамата не се занасяме взаимно! Моята неумолимост е открита, честна; срамът й забранява да се преструва. А вашата любов е користолюбива във висша степен. За една-единствена година тя унищожава повече живот, отколкото аз бих могъл да разруша за цяло столетие! Знаеш, че те познавам. Ето защо и никога не си опитвал да надяваш пред мен святата си маска!

Шейх ул ислям пристъпи по-близо до него, изпъна ръст и заговори:

— Е, добре, заставам срещу теб като мъж срещу мъж, дух срещу дух. Ти си унищожителното отрицание; аз съм рушащата прекаленост на положителността. Аз съм положителен само за мен, за мен; какво ще стане с човечеството, ми е напълно безразлично. Ето затова ме мразиш… люто… до скъсване!

— Мразя те? — ухили се емирът. — Нещо повече, нещо по-лошо — аз те презирам! На омраза е способна само вашата "човечна любов". Аз искам да постигна нещо благородно, като потисна низостното. А вие искате да издигнете низостното, за да се борите с извисеността! Аз говоря и постъпвам открито и честно с теб. Докато ти имаш на ума си фалша и се каниш да ме стъпчеш веднага след като вече не се нуждаеш от мен. Така ли е, или не?

Шейх ул ислям сведе глава и каза с умиротворителен тон:

— Приятелю мой, мой скъпи, възхитителни приятелю, уверявам те в името на Аллах, че аз не…

— Я го зарежи тоя твой Аллах! За теб той не стои и на стъпало по-високо от мен! — сряза го емирът. — Не сме се съюзили, за да се надлъгваме. Ние сме врагове, смъртни врагове и си подаваме ръка за кратко време, за да унищожим други, които са имали нещастието да ни застанат на пътя. Когато това отмине, битката между нас ще започне отново. Аз се съгласих на този съюз с голяма вътрешна борба. С вътрешна борба склоних да доведа утре Ахриман мирза при теб, при таки. С вътрешна борба ти назначих днес среща при потока, за да те доведа тук. И голяма вътрешна борба ми костваше да слушам по време на късото разстояние дотук благочестивия ти брътвеж и да не се пръсна от празнословните ти уверения. Пфу! Затова не се учудвай, че сега ти говоря с този тон. Аз съм зареден като един честен топ, който никога не забулва изстрела си с мълчание. Искаш ли да доведем нашата обща бран до добър край, то се старай да мога да те понасям! Бъди поне пред мен и външно мъжът, какъвто си в твоята вътрешност и пред твоя Аллах! Или бъзливостта ти е толкова голяма, че не смееш да откажеш тигровите нокти от змийското си тяло?

Шейх ул ислям отстъпи няколко крачки назад, изтегли лакти назад, сви юмруци и извика:

— Човече! Чапкънино! Знаеш ли къде се намираш? Аз мога да те унищожа… тук, веднага… на място!

— Така е добре! Ето това исках! — ухили се силлът. — Сега си показа ноктите! Ако продължиш да говориш с тоя искрен тон, много е възможно да останем единни! Питаш ме дали знам къде се намирам! Смешно! Тук аз съм си в моето царство, в качеството на неограничен повелител.

— В твоето царство, твоето? — изсмя се шейх ул ислям. — Е, да, ти си мислиш, че си ме въвел тук, за да ме представиш на твоите силлан и да ми покажеш отрупаните тук съкровища, та да видя каква прикя можеш да дадеш на новия цяр. Но ти се лъжеш, окаяни, безпомощни Княже на сенките! Тук аз съм въведен отдавна. Тук познавам всеки камък, всяко кьоше, също и водата там долу в бездната!

— Ти… ти… ти? — попита емирът удивено.

— Да, аз! Защото тези руини не са твоето, а моето или по-точно нашето царство. Ние, ние, ние сме майсторите строители, които според древното предание са искали да взидат Аллах, ама са взидали Шейтана!

— Кои сте тези "ние"?

— Мъжете от ордена "Таки", който възникнал при основополагането на този строеж, преди безчет столетия, цяла вечност преди времето на Заратустра. Ние построихме кошера за вас, нашите насекоми. Ние сме си били господарите от самото начало та до днес, а вие — аргатите, които жънат, където не са сели, събирайки мед за нас. Клети, клети търтей! Ти искаше да ми покажеш съкровищата, които наричаш свои. Само че аз ги познавам по-добре от теб! Тези прокълнати от Аллах джамикуни пристигнаха изненадващо. Ние бяхме заети другаде и не можахме да им попречим да се установят тук. Провървя ни точно както на вас! Но сега ще ги прогоним и вие, вие ще ни помогнете с вашите жила. Ти пращаш Ахриман при таки кюрдите; от утре аз ще бъда при тях. А с теб ще се срещна отново в петък… на Джебел Адава.

— Тъй ли? С мен ще се срещнеш? — попита емирът, скръствайки ръце на гърдите. — Та това звучи така, сякаш единствено и само ти можеш да ги отреждаш тези неща!

— Случаят действително е такъв! Аз съм господарят, реалната личност, а ти си сянката!

— И ако… не се явя в петък? И ти също бъдеш възпрепятстван да се явиш? — запита силлът със заплашителен тон, измъквайки отново пищова.

— Просто ще проведа разговора предварително! — отвърна шейх ул ислям с неочаквано спокойствие.

— Къде?

— Тук!

— Кога?

— Сега!

— Аха, разбирам! Ти също имаш оръжия!

— Не, никакви!

Разгърна наметалото, за да покаже, че казва истината.

— Но искаш да се браниш, както предполагам от думите ти? Да не би тайно да са ни следвали тримата въоръжени таки, които доведе на днешната ни среща? "Приятелю мой, мой скъпи, възхитителни приятелю", трябва да ти отчета този шахматен ход! Те вероятно стоят там вън!

Взе една от свещите и излезе. Тогава под нас, точно в средата, където стоеше олтарът, се чу шум от търкане на камъни, а след това леко шептене. После отново стана тихо. И емирът беше вече тук. Беше спрян само пред входа, за да освети навън. Сега каза:

— Няма никой вън! Заблудил съм се!

— Да, заблуди се както винаги! — отговори шейхът. — Затъкни си оръжието! То е излишно!

— Що за тон! Та това звучи направо като заповед!

— И си е такава. Хайде, махни го!

— Човече, акъла ли си изгуби?! Да заповядваш на Княза на Сенките какво да…

Не стигна по-нататък. Трима мъже се стрелнаха безшумно от сянката на колоната към него, изтръгнаха му пищова и обвиха толкова здраво ръце около тялото му, че не бе в състояние да мръдне. Нададе крясък — дали от уплах, или ярост, не се знаеше. Шейх ул ислям пристъпи към него, смъкна му рязко маската, погледна го в лицето и каза:

— Ахриман мирза! Нашият нов цар, главатарят на всички престъпници!

Беше особен миг, много особен, особен във всяко отношение, също психологически. Ахриман не направи ни най-малък опит да се изтръгне от прегръдката. Не можех да различа ясно чертите му, но след усмивка на превъзходство той отговори с равнодушен тон:

— Да, вашият нов цар! Или сега не го искате? Бихте могли да ме застреляте със собствения ми пищов!

— Това означава да постъпя като глупак! — отвърна шейх ул ислям. — Досега ти беше моя сянка, а отсега ще бъдеш мое творение. Няма по-подходящ за нашите цели от теб. Сега ти толкова повече ще бъдеш това, което искахме да те направим!

— Но и много лошо ти се пише, ако наредиш да ме убият!

— Добре го знам! Ти си предпазлив и за подобни случаи вземаш своите превантивни мерки. Не бих те преживял дълго, убеден съм в това. Само че аз искам да живея и ето защо ще живееш и ти. Искам да властвам, затова ти давам трона. Съгласен ли си, Ахриман мирза?

— При известни условия!

— Знам ги! Сега ти ми пробутваш фалша, в който ме упрекваше. Въпреки това те питам още веднъж, съгласен ли си?

— Да.

— Тогава ми дай думата и ръката си! Освободете го!

Тримата мъже пуснаха емира. Шейх ул ислям му подаде ръка. Той я удари и каза:

— Да, ето ръката ми! Но аз съм честен и ви пророкувам, че ще я почувствате!

— Е, в такъв случай и аз искам да бъда веднъж честен и те предупреждавам. Ние сме благи и със смирени сърца, защото това ни води до господство. Но зад тази благост се крие беззащитност, а зад тази смиреност — непоклатима воля. Дори царят трябва да се прекланя пред нас. Ако ли не, ще бъде пречупен! Не предизвиквай ордена "Таки"! Когато се разгневи, той все още може лесно да прости, но когато се усмихва доброжелателно, е безмилостен! Сега аз съм ти гневен. Не допускай да ти се усмихна.

Шейх ул ислям изговори последните думи толкова високо и с такова натъртване, че таванът ги отрази с глух тътнеж, фигурата му сякаш беше израсла. Държеше главата си предизвикателно отметната и приглаждаше с две ръце дългата рядка брада, като че от нея черпеше сили да прояви и той веднъж смелост и искреност. Хората му се държаха изчаквателно. Емирът… това пък какво беше? Той седна най-спокойно на близкия камък, почисти люспите от свещите и каза с тон, сякаш продължаваше някакъв безразличен разговор:

— Значи не е необходимо да ти показвам нещо друго тук?

— Не, в никой случай! — отговори другият все още остро.

— При това положение мога и да си вървя!

— Действително!

— По-напред бих желал да знам как влязоха тук твоите хора! Ние ги оставихме при потока, където все още се намират конете ни.

— И аз като теб обичам потайностите. Ето защо ти казвам, преобразих ги в духове и ги призовах през зидовете — отговори шейх ул ислям насмешливо.

— Звучи лесно разбираемо. Ти значи се проявяваш като шейх ул ислям фокус-мокус! Една нова, много интересна твоя страна! Очевидно ти си един изключително надарен човек! Вероятно и ще ги разкараш по същия начин, по който са дошли?

— Да.

— А какво ще стане с теб самия?

— Нещо по-различно. Ще се превърна в дух и ще изчезна.

— И бива ли да го видя, а?

— Не, защото ти още не си безсмъртен като нас. Такива неща не са за вас земните!

— Наистина ли? Не се ли лъжеш? Ние смъртните също разбираме нещичко от вашите магии. Вярно, аз не съм ги усвоил чак дотам, че самият да мога да изчезвам, но с други доста добре се справям. И при това не процедирам така тайнствено като теб. Когато в най-близко време размахам магическата си пръчка, ще те поканя да позяпаш. Да, дори на драго сърце съм готов теб самия да накарам да изчезнеш. Но преди туй имаме да се срещнем утре при таки, нали?

— Така беше уговорено и така ще остане!

— А в петък на Джебел Адава?

— Също и там. Ти, естествено, като емир?

— Но когото ти не познаваш?

— Бъди рахат! В мой собствен интерес е да не допусна никой да узнае, че съм те демаскирал.

— А тези хора тук?

— Те са дискретни!

— В такъв случай си тръгвам!

Стана от камъка.

— Пищова ми! — повели, протягайки ръка. Таки, който го държеше, му го даде.

— Тук лежи маската, а там — камшикът. Трябва ли един цар да се навежда?

Тонът беше толкова категоричен, че онези вдигнаха нещата и му ги подадоха. Той си надяна маската, затъкна оръжието, изплющя презрително зад себе си с камшика и каза:

— Правете си сега фокусите! Тук и навсякъде! Аз предпочитам твърдия път към коня. Нека видим кой пръв ще се озове на седлото — вие или аз! Но не забравяйте да махнете свещите! Нали сте все тъмни личности. Оставите ли и най-малката искрица, ще открият начина ви на живот и ще ви ударят през пръстите. И тъй, създавайте мрак… мрак… мрак!

Шибна още веднъж с камшика и тръгна.

— Сега бързо отворете пак тази врата! — нареди шейх ул ислям. — Нека му покажем, че ще бъдем по-рано от него при конете. Ще ида да погледна дали наистина ще се отдалечи.

При тези думи побърза след емира. Ние чухме под себе си същото суркане на камъни и тримата мъже се изгубиха от погледа ни. Стояха при скинията под галерията. Онзи се върна и осведоми:

— Наистина си тръгна, вече не се вижда. Сега си отбележете следното! Джамикуните естествено ще мислят, че ще дойдем отвън. Следствие на това ще заемат подстъпите към долината. Ние обаче ще проникнем през този ходник в руините, ще се стаим, додето се съберем всички, и ще се нахвърлим сетне върху тях. Сега вземайте бързо свещите и да изчезваме през светия камък! Кой ли знае на колцина вече е послужил като последно извъртане, когато на хората е писвало да се занимават с избраниците на Аллах!

Стана тихо. Онези затътриха пак камъните, а после вече нищо не можеше да се чуе. Предпазливостта ми повеляваше още да почакам.

— Ефенди, свърши се. Да си тръгваме, а? — попита ашикът полугласно.

— Не — отговорих. — Емирът накрая се държеше така, че предполагам скорошното му връщане. Така че кротувай!

По моя преценка мина може би повече от половин час и вече посягах към джоба, за да извадя и запаля свещта, когато отвън се разнесе шум. Хората спряха да си светнат и после влязоха. Бяха двама мъже — и двамата с незабулени лица. Единият беше емирът. Другият носеше свещта. Сигурно той беше поставеният от емира пазач, когото педерахн споменаха. Трябва във висша степен да притежаваше доверието на Ахриман и да бе посветен във всичките му далавери, защото мирзата не си бе сложил маската за неразпознаваемост.

— Да помисли, че ще се върна и ще изследвам нещата, келешът е твърде глупав въпреки иначе цялата си отраканост — продължи емирът воденият вън и по път разговор. — Аз изобщо не се отдалечих, а просто застанах вън зад колоната на шадравана. Необходимо беше само да я обхождам, когато оня излезе да погледне. За него бе достатъчно, че не ме видя. После пак си влезе. Аз го последвах до вратата, откъдето видях всичко и чух всяка дума.

— Значи ние все пак не познаваме достатъчно добре тези древни зидове! — рече другият.

— Не. Но аз не съм си и въобразявал, че ги познавам всичките. Тези таки са пълни с толкова хитрини и въртят такива интриги, че човек трябва да е всезнаещ, за да проникне зад всичко. Сега не е времето да обсъждаме отношението им към тези руини. Важното е да знаем как се вписват те в техните цели. Аз чух, наистина, че се канят да нахълтат през излизащия тук ходник, но това е изцяло против уговорката ми с шейх ул ислям. Той иска да ме измами, мен, нас, вас! Според нашия план ще бъдат нападнати с един удар от всички страни, без преди туй да са заподозрели нещо. Аз ще дойда с моите Сенки от изток. Ако някоя случайност издаде намеренията ни, те ще заемат проходите на Заека и Куриера. Оттам ние ще ги изтласкаме обратно в дуара. Таки ще дойдат от северозапад, а динаруните — през новия мост от Долината на чувала. Ето как ще сме обградили джамикуните от всички страни. После ще ги стълпим около езерото и ще ги натикаме във водата. Ще им бъде невъзможно да се изплъзнат от пълното унищожение. А що се отнася до руините, поставих изричното условие никой да не ги побутва, защото гледам на тях като на наша собственост. Масабаните, които джамикуните прогониха оттук, бяха наши хора, мои подчинени. Аз съм длъжен да им върна обратно собствеността. Шейх ул ислям се съгласи с това условие. Той ми даде думата си, че никой от неговите таки кюрди няма да пристъпи в руините. Но преди малко, когато го заставих да бъде откровен, изказа твърдението, че орденът "Таки" е изградил тези строежи и до днес все още е техният собственик. Той окачестви таки като реални личности, а нас — като техни сенки, техни насекоми, които са длъжни да се трудят и събират блага за тях. А когато сметна, че съм си тръгнал, каза на придружителите си, че таки ще дойдат през ходника, за да заемат руините. С каква цел кове този таен план в разрез с моето условие? За него притежанието на руините е по-важно от дадената дума и от победата над всички джамикуни. Тях, руините, иска той преди всичко да има. И то от страх, че все пак бихме могли да открием онова, което досега е оставало скрито за нас. Това аз на никаква цена няма да допусна! Заеме ли ги той, заемам ги и аз! И ако го стори тайно, аз ще прибегна към същата потайност и дори ще го преваря. Щом разчита на тайния ходник, то и ние ще намерим средства да бъдем по-рано тук от него и хората му!

— Това не поставя ли цялото ни дело под въпрос, емир?

— Как така?

— Няма ли вследствие на тези взаимни своеволия да се стигне тук, в руините, до кървава битка между теб и него? Ако съюзниците се счепкат по този начин, джамикуните ще се спасят и цялата страна напразно ще чака удара, който трябва да свали шаха от престола!

— Колко погрешно! Ти твърдиш, че ме познаваш, а пък ме считаш способен на хлапашки номера! Аз виждам по-далеч от теб. Трябва да държа здраво близкото, за да постигна далечното. Тук, в руините, ще се разиграе само първият епизод. Същинският въпрос е кой ще бъде господарят. Шейх ул ислям или аз? Орденът "Таки" или моите Сенки? Шейхът ми заяви нагло в лицето, че ще имам авторитет само в качеството си на негово творение. Аз премълчах, но в мен на мига се затвърди мисълта, че той се осъди със собствените си думи. Въобразява си, че ме държи здраво в ръката, но вече се гърчи под моя юмрук! Колко бързо само се подчини на зъбите ми, които му показах, за да го примамя да излезе от своята душевност. И ноктите мигом се появиха! И колкото по-заплашително говореше той после, толкова по-спокоен ставах аз!

— Но ако още в самото начало се намразиш с него, ще изгубиш помощта на целия орден и всички, които го поддържат!

— Не го вярвам! Враждата не бива да бъде половинчата. Не бива да се колебае и да търси извъртания. Тя трябва веднага да стисне юмрук, та всичко, що се намира в него, да изпращи! Ако той се появи тук със своите таки, ще го пипна за врата и ще го разтърся над кладенеца като някоя умряла котка. Казвам ти, оня ще вие за милост и ще стори всичко, което поискам!

— Ама сетне няма да сдържи думата си!

— Няма ли? Мислиш, че ще го освободя ей така само при едно голо обещание? Такъв будала, такъв аджамия аз не съм! Ще го окача за мазната кожа, докато престана да се нуждая от неговите хубостници, а после ще го бутна във водата! Но за това ще говорим по-късно. Аз ти държах тук една дълга реч и виждам, че свещта ни стана твърде малка!

— Аз имам още няколко!

— Много добре! Погледни този камък! Той изглежда масивен, но не е. Видях го да стои отворен, и то навътре. Освети по-ниско да го разгледаме!

Нито аз, нито ашикът имахме възможност да видим какви ги вършеха онези двамата. Но слушахме приказките им и това бе достатъчно.

— Тук от предната страна покрай ръбовете има релеф почти като рамка на картина — каза емирът. — Но обхванатата плоча е напълно гладка. Нищо не навява заключения за подвижност. Следователно е необходим само един обикновен натиск и тя ще се подчини. Да опитаме!

Чухме шумно дишане, както когато някой се напряга, а после познатото вече тътрузене на камъка.

— Поддава! — извика емирът. — Така, сега е напълно отворена. Ходникът сигурно е удобен, защото, когато отидох при потока, където се намираха конете ни, четиримата вече бяха там и шейх ул ислям ми се присмя, че съм можел да направя да изчезне. Той гарантирано щял да се появи така бързо както сега. Пропълзи вътре и изследвай вътрешната страна!

Другият го стори. Чухме глухия му глас:

— Плочата тук има дръжка.

— Помислих си го. А ходникът? Нисък ли е?

— Чакай!

Седейки под сянката, той беше взел свещта и проучваше. Сега се появи отново на отвора и доложи:

— Нисък е само на три крачки, а след това веднага става висок, по-висок от човешки бой. Това, изглежда, е естествена вътрешна пукнатина на планината, чийто излаз хората са зазидали, за да се възползват от тайната.

— А въздухът?

— Май е по-добър отколкото онзи при теб.

— Отстъпи тогава да дойда и аз!

Прозвуча тихо шумолене, после влаченето на плочата, след което в Светилището отново стана тъмно и тихо. Този път почаках съвсем малко и светнах.

— Ще се махаме ли сега? — попита ашикът.

— Да.

— Няма ли да изчакаме, докато свършат и после на свой ред да изследваме ходника?

— Не. Кой знае какво още ще правят и кога ще се върнат. Не мога да издържам повече на този въздух. Трябва да изляза!

Слязохме и изгасихме свещта. Той взе своя прът-стълба. Тръгнахме. Вън спрях и задишах с върховна наслада. Въздухът в някогашното светилище си беше чиста отрова! Луната още не беше изчезнала зад планините. Руините бяха окъпани в сребристото й сияние. Не се виждаше никакъв съгледвач. Тръгнахме към каменната кариера, където трябваше да се разделим, но останахме още за няколко минути заедно в сянката.

— Преди да прозра шейх ул ислям, те смятах за силл — рекох. — Сега какъв си?

— Нито силл, нито таки. Но желанието ми е да стана джамики.

— Не се ли страхуваш от хорските приказки, когато се разбере какъв си бил?

— Човек не бива да се страхува от това, което някои презират! Добрите хора прощават, а как постъпват другите, е без значение. След като престана да ви бъда необходим тук, ще се предам на властите за наказанието, което избегнах. Когато го изтърпя, ще се върна като нов човек. Може би тогава Устад ще ме приеме!

— Желанието ти сериозно ли е, наистина сериозно? — попитах.

— Да, ефенди. Зряло го обмислих.

— Но размисли пак! Предстоят ти няколко години тъмница, тежки, горчиви години! Можеш много лесно да ги избегнеш, като просто не се предадеш. Та нали нито съдии, нито полицаи вече те търсят. Законът значи те е зарязал. А тук, където се намираш, името ти е неизвестно. Така че го остави отшумяло и приеми друго! Тогава също ще бъдеш нов човек, а миналото ти ще бъде напълно забравено!

Изцяло от само себе си се разбира, че казах това само за да го изпитам. Той поклати глава и отговори:

— Не мога да повярвам, че думите ти са замислени така, както прозвучаха. Аз трябва да се предам, длъжен съм, длъжен, длъжен! Само преди няколко дни, разбира се, щях да сметна тази мисъл за безумие, за най-безумната щуротия, която може да има. Но там долу, край скелета, в най-ужасната от всички тъмници, в дълбоката тишина, която вътре в мен високо крещеше, а около мен биваше нарушавана само от тихо, тихо, но зловещо проскърцващите колони, застрашаващи всеки миг да се сгромолят върху мен и ме смажат, за мен изгря праведната, истинска светлина. Аз си искам, искам и искам своето наказание, за да стана квит със самия себе си и моята съвест. Когато го избегнах, аз само си наложих още едно по-ужасно. Само избягах от единия зандан в друг, в плен на злото. А какво означава това, до какви мъки води, ти си нямаш никакво, никакво, никакво понятие, ефенди!

Поклати тежко и бавно дълбоко наведената глава и продължи:

— Шейх ул ислям обеща да ходатайства за помилването ми. Глупецът! Колко непростимо глупав е той по отношение човешката душа, той, който твърди, че хиляди души са му поверени от Аллах! Или не е било глупост, а безсъвестно лукавство? Да се прибавят нови престъпления към старите, за да постигнат милост! Вярно, тогава външното наказание за мен ще бъде опростено, ала вътре в мен вината ще израсне до гигантски измерения и толкова по-високо ще крещи за отмъщение, разплата! Външно спасен, но вътрешно изгубен завинаги, така щяха да стоят нещата! Да, зная го и го чувствам. Милостта ще бъде равносилна на грях, пълен грях. Тя може би дори има по-голяма сила от този грях, ала е невъзможно да дойде при нас по лош път. Ако шейх ул ислям ми донесе днес, сега, опрощение на греховете, не бих го приел!

— Наистина ли?

— Да, защото една милост от такава ръка не би било нищо друго освен шарлатания, с която да измамя самия себе си!

— Кажи тогава какво би направил, ако някой друг ти я донесе? Не по лош, а по добър път?

— Някой друг? Кой би могъл да е той?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Понеже са те залъгвали, че милостта може да бъде постигната само чрез посредничеството между теб и шах-ин-шаха. Може да ти я донесе само един-единствен и това си ти самият! Само не спирай! Продължи по пътя, по който крачиш сега! Той е добър, а очите на шах-ин-шаха са остри. Няма нужда от човек, който да ти се пъчи с лъжливото си влияние над шаха. Аз по-скоро ти казвам, а ти можеш да ми вярваш, защото съм добре информиран, владетелят много добре познава шейх ул ислям. Ходатайството на този мъж би завършило не в твоя полза, а с гибелта ти. То би те окачествило като негова протекция и с това само би доказало, че ти не си достоен за милост.

Той сведе още по-ниско глава. После я вдигна с бързо, енергично движение и каза:

— Значи така стои работата, така, така, така! Е, добре, ефенди, аз ще вървя по този нов, добър път! Сам ще вървя по него! Няма да позволя да бъда воден! От никого, също от теб! Аллах иска доброто, само доброто и дава всекиму необходимата сила да го върши. Аз искам да видя дали и на мен е придал Тази сила да го осъществя, без да се налага да я заемам от други! Нека той бъде моята закрила и помощ, сега и навеки!

Изхлипа. Не можах да се въздържа, сложих ръце на страните му и заговорих:

— Това е единствено правилното решение! Не допускай някой да те разубеди! Сега в теб израства колона, която никога, никога няма да затрещи като онези долу при водата. В нея се намира Божията сила. Уповавай се на нея и на Него!

Тръгнах си.

— Божията сила…! — прозвуча зад мен. — Това беше тя… това е тя… сега вече, сега… милостта!

По пътя към къщи не ми беше добре. Имах световъртеж, а и дробовете ми нещо не бяха съгласни с мен. Краката сякаш бяха изгубили силата си, макар през цялото време само да бях седял. Не мислех за нищо друго, освен бързо да си легна, и се зарадвах, когато това стана — на хубавия, чист въздух, нахлуващ свободно през вратите и прозорците. Но не можах да заспя. Причината се криеше вероятно по-малко във видяното и чутото, защото то не можеше да ме обезпокои, а беше по-скоро телесна, не духовна. А когато към утрото сънят най-сетне дойде, не беше спокоен и ободряващ. Отново и отново се събуждах и понеже това бе по-мъчително от будуването, предпочетох да напусна постелята.

Когато слизах после по пътя към извора, почувствах истински изразено неразположение. Долу срещнах Шакара. Видях, че се изплаши при вида ми.

— Какво ти е, ефенди? — попита припряно. — Лицето ти е сиво-жълто, а очите ти са дълбоко хлътнали. Ти си болен!

— Снощи бях в продължение на няколко часа в Светилището — отговорих. — Това, изглежда, не ми се е отразило добре.

— В продължение на няколко часа? В Светилището? — възкликна тя. — На такъв въздух не би издържал здрав човек, а толкова по-малко — оздравяващ! Ти много лесно можеш да получиш връщане на тифуса, а тогава, тогава ще бъде невъзможно да бъдеш спасен! Ела, трябва веднага да отидем при Устад!

Поведе ме нагоре към него. Той беше чул за късното ми прибиране, поради което също се беше вече угрижил. Шакара изобщо нямаше нужда да му казва за какво отиваме при него, външният ми вид явно бе достатъчно красноречив. Той също се изуми още при влизането ми. Трябваше да седна и разкажа. Когато свърших, каза много сериозно:

— Ефенди, онова, което си чул и видял, не ме обезпокоява ни най-малко, но дето си бил принуден да дишаш болестотворната атмосфера на Светилището, може да повлече последици, срещу които трябва да вземем незабавни мерки. Твоята кръв е вече наситена с вещества, които непременно трябва да бъдат отстранени. За щастие, разполагаме с всичко необходимо. Моля те отново да гледаш на мен като на свой лекар! Мисли оттук насетне единствено за себе си, за своето оздравяване! Всичко друго си избий от съзнанието! Дължиш го на себе си, на мен, на всички нас!

— Ами ашикът? Моят Сирр? Скритият ходник, който трябва да проуча? — подхвърлих аз.

— Та тъкмо това е, за което сега не трябва да мислиш! — отговори той. — Давам ти уверение, че няма защо да се тревожиш. Както аз ти се доверих по време на отсъствието си, така ми се довери и ти сега!

Имаше право и ето как се оставих да прави с мен каквото смяташе за необходимо. Най-напред ми предписа баня, възможно по-гореща. По време на нея изнесоха постелята ми вън на платформата, за да дишам само най-чист въздух. Стъкмиха ми и един ленен сенник. "Запаленият" по матерния си език германец го нарича "marquise"[97]. Излегнах се там и изпих един чай, който отвори всичките ми пори, но в замяна затвори очите ми. Заспах.

Когато се събудих, беше нощ. Ухаеше на виолетки. Отсреща при балюстрадата седеше Шакара, ярко осветена от луната. Видях, че очите й бяха отправени към мен.

— Джаннех, откъде са виолетките? — попитах. — В градината и по пасището вече не цъфтят.

— Накарах да ги донесат от високото — отговори тя. — От другата страна на Алабастровия шатър те не престават да цъфтят и ухаят. Ти спа много добре и дишането ти беше много ритмично. Кажи сега, можеш ли бистро и ясно да мислиш? Или ти коства усилие да улавяш и задържаш мислите си?

— Никакво усилие! Всичко лежи определено и ясно изразено пред моя дух. Бих могъл без ни най-малко напрежение да повторя всяка отделна дума, произнесена в Светилището.

— Това е добре, много добре! Значи болестотворните материи са останали далеч от духовното ти тяло, а от физическото ще бъдат изтръгнати.

— Следователно няма опасение за рецидив?

— Така, както стоят нещата, не. Устад е на същото мнение. Той често те навестяваше. Само преди няколко минути беше пак тук.

— Но сега сигурно спи?

— Спи? Кое наричаш сън, ефенди? Аз спя добре и когато бдя тук при теб, но колчем отвориш очи, ще виждаш и моите отворени. Та нали ме наричаш Джаннех!

Това бяха едни толкова задълбочени думи! Те казваха толкова много за тяло, дух и душа. Размислих върху тях и затворих очи. Дрехата на Шакара прошумоля. Беше станала. Дойде при мен, сложи ръка на челото ми и каза:

— Чувствам, че брат ми мисли. Той иска да вникне в същината на моите думи. Но това не е възможно, защото той трябва да изкачи още много стъпала, докато стигне дотам, където ще може да ме разбере. А знай, напразните усилия причиняват болка на душата. Ето защо ме притегни оттам към себе си. Моля те, не размишлявай повече върху тези неща! Нали веднага щом всичко тук свърши, ще тръгнем нагоре към нашата Марах Дуримех. Това са стъпалата, които имаш да изкачиш. Когато се озовем горе, ще проумееш нея, мен и сетне навярно и самия себе си. Сега спи… заспивай! Джаннех го иска, значи ще го сториш!

Разбирах всяка нейна дума, следователно бях напълно буден. Чувствах как от ръката й се излива върху челото ми едно сладостно умиротворение, един блажен покой и се разпростира оттам по цялото ми същество. А щом човек има толкова ясни, рязко изразени възприятия, то не може да е заспал! И все пак, и все пак… защото, когато посегнах към челото, за да уловя ръката й и й благодаря, тя каза:

— Ефенди, докоснах те, за да те събудя. Пристигат гости, които сигурно ще ти е драго да видиш.

Отваряйки отново очи, я видях да стои пред мен в ярка слънчева светлина. Беше кажи-речи обяд!

— Ти се учудваш? — попита дяволито усмихната. — Навярно честичко ще се учудваш, докато разбереш коя е Джаннех и кои са способностите й! Ага Сибил пристигна със семейството си и вече започна да си издига шатрата. А преди няколко минути един пратеник от граничния дуар осведоми, че твоите багдадски приятели са пренощували там и по пладне ще бъдат тук. Ако искаш да ги видиш, можеш да станеш, но само за час и без да слизаш долу или да каниш тях горе.

— Знае ли ага Сибил времето на пристигането им?

— Не. Не му казахме. Той ще живее в своята шатра, но днес за обяд ще бъде наш гост. Уредихме нещата така, че зет му да го изненада тук, докато обядва.

— В такъв случай наистина ще стана и ще направя като хаджи Халеф, който сигурно се е наместил до самия край на покрива, за да поздрави нашия "раншен бинбаши и сегашен миралай".

— И действително ще го стори! — отвърна тя весело. — Сигурно вече стои в готовност, защото Ханнех беше на двора, когато дойде пратеникът, и веднага го е осведомила. Устад препусна заедно с Джафар да посрещне миралая. Отгатваш ли на кой кон?

— На Сахм?

— Не, а на Асил бен Рих.

— Наистина ли, наистина? — попитах не удивен, а изключително зарадван.

— Да, той се зае с арапа още вчера, докато ти спеше. Трябва да се подготви за в случай, че бъдеш принуден да се откажеш от всяко участие в състезанието, а точно на Асил възлага надежди, които няма да ни разочароват. Сега слизам да приготвя закуска и да зарадвам Сирр с ябълки.

— Сирр! И аз не мога да сляза при него!

— Не се безпокой. Той се намира под моите специални грижи и… мисли за теб.

Усмихнах се. Тя продължи:

— Вчера беше неспокоен, понеже не те видя. Вечерта не искаше да си легне. Тогава взех одеялото ти от камилска вълна, под което толкова често си спал. Поднесох го сгънато към ноздрите му. Той изпръхтя радостно и ми близна благодарствено ръката. След това го оставих на земята, но без да го просвам. Тогава той веднага легна и сложи глава на него. Когато тази заран отидох пак нататък, лежеше все още така, но беше мушнал глава до очите под одеялото. И погледни тук!

Отиде до арабската ми антерия и извади по три ябълки от ръкав.

— Тези ще му занеса сега — каза. — Вчера го сторих два пъти и днес вече веднъж. Тези яде, но други не желае, макар да са от същото дърво. Сега сигурно ще повярваш, че не те е забравил.

Тръгна. Когато се отдалечи, станах. И тогава видях, че долу край езерото хората здравата се трудеха. В подножието на северния хълм бяха издигнали предназначената за нас трибуна. В нейна близост сега опъваше шатрата си ага Сибил. По най-високите точки на околните планински вериги народът се бе заел да трупа огромни камари дърва за заплануваното осветление на височините. Същото беше направено и по по-ниските, но издадени места. Около езерото обикаляха в усилени упражнения различните ездитни животни. Камили носеха цепеници нагоре към Бейт-и-Ходех, защото храмовата площадка също щеше да бъде осветена. Онова, което не можех да видя от моя покрив, заключих от обстоятелството, че много мулета и магарета мъкнеха горивен материал и по стръмната пътека към Алабастровия шатър. Там също така щяха да лумнат тържествени пламъци.

Част от трибуната сега беше заета от джемма, която, види се, се намираше на много важно съвещание под председателството на Педехр. Пред нея имаше повече от двайсет добре въоръжени, непознати за мен мъже, които бяха слезли от конете си и слушаха усърдно говорещия им ходи-и-джуна. Бяха предводителите на различните, неуседнали подразделения на джамикуните и получаваха своите инструкции от нашия "министър на войната". За мое удоволствие забелязах там и шейха на калхураните, който явно беше оздравял и можеше отново да застане на своите съюзени с нас воини.

Точно под мен сега се появи Шакара и тръгна към пасището, за да даде на Сирр ябълките. Той ги пое една след друга — бавно и проучващо, след като предварително бе подушил всяка. Тя погледна нагоре към мен и кимна. Когато и последната ябълка бе изхрупана, улови главата на бляскавия арап и я насочи така, че да погледне към мен. Бях си облякъл антерията и сложил феса. За да насоча погледа на коня към мен, размахах ръце. Сирр видя движението и трепна. Ушите му започнаха да играят, разкошната опашка се повдигна. Така постоя късо време изучаващо. После разтвори широко предните крака и изцвили така радостно към мен, че изобщо не можех да се съмнявам — беше ме разпознал. Но това не му бе достатъчно. Той отново и отново се обаждаше ликуващо, така че бях принуден да отстъпя назад и изчезна от погледа му, за да не привлече вниманието на някой неканен със своя надалеч отекващ глас.

Докато закусвах, Шакара ми приготви достатъчно високо място за сядане да мога да гледам през перилата към двора, без да се налага да стоя прав. След това ме остави сам, понеже аз така пожелах. Наближаваше обяд. Ето че ага Сибил дойде с домашните си. Бяха насочени към аркадата.

Само след късо време забелязах долу в дуара движение, което се отправи на юг. Отнасяше се до нашите багдадски гости, които сега пристигнаха. Малкото шествие пое нагоре по хълма и премина през портата. Отпред Устад и мирзата, по средата им моят стар приятел миралаят. Зад тях няколко товарни коня с багажа на офицера. След това една камила с най-голямата носилка, която бяха съумели да закрепят. Беше околовръст затулена. На когото не беше известно кой седи вътре, щеше да си помисли, че е заета от "вечно женственото". Отзад джамикуните, отишли да доведат гостите.

Понеже вниманието на ага Сибил не биваше да бъде веднага насочено към новодошлите, беше заповядано тяхното пристигане тук горе да стане в пълна тишина и възможно по-незабелязано. Въпреки това доброто старо любопитство беше привлякло двама души, които в никой случай не искаха да се лишат от първата гледка на очакваните — Тифл и Пекала.

Когато първите трима ездачи влязоха през портата, острият поглед на Устад се стрелна към мен. Видя ме. Аз му махнах бързо да не привлича вниманието на поляка върху мен. Той ми кимна, че ме е разбрал. После прилепи бедра и накара Асил да премине през двора в най-великолепната Натната ел мутарид[98]. При пасището слезе. Направи го заради мен. Трябваше да видя, че Асил се намира в добри ръце. Който умееше да язди по такъв майсторски начин една толкова трудна натната, на него човек можеше да повери и най-ценния кон.

Джафар мирза и миралаят слязоха. Първият беше ориентиран в нещата. Хвана офицера за ръката и го поведе към аркадата, в която веднага след това започна да става много глъчовито. Придружаващите джамикуни също бяха слезли, за да се заемат най-напред с товарните коне. Тогава Пекала им подвикна:

— А камилата зарязахте, а? Та нали се вижда, че вътре седи някоя златна харема! Да не би да трябва да чака, докато ви дойде угодата?

Заговорените се изхилиха. Ето защо тя се обърна към Тифл и каза:

— Дай на камилата ишарет да коленичи! Тия работи ти ги умееш по-добре от мен! Кадъната не бива да бъде докосната от мъжка ръка. Аз самата, значи, ще й помогна да слезе.

Тифл постъпи, както му бе заповядано. Камилата се подчини. Високата носилка получи трите познати, застрашителни тласъка, после отново застана спокойно. Във вътрешността й се изгрухтя. Пекала отметна нагоре страничната завеса, погледна вътре и оповести:

— Тя спи. Но трябва да я събудя, независимо дали ще ми се сърди, или не.

Посегна вътре и потегли дрехата. Нещо там се раздвижи.

— Моля те, слез, ти си при крайната цел на пътуването! — викна тя. — Необходимо е само да се плъзнеш, аз ще ти помогна!

Докато казваше това, отстъпи крачка назад, за да превърне обещанието в истина. От носилката се разнесе пъшкане, стенание и мърморене. После на бял свят се появиха два големи червени чехъла. Едно широко одеяние с много дипли се измъкна навън гънка по гънка. Въпреки диплите различихме очертанията на две колена. След това нещото започна да става все по-широко и по-обхватно. Ето че с крайни усилия се развиха и две ръце. Над тях се появи една червена кеффийе[99] с жълти ресни, която оставяше само отпред неголям отвор. В него имаше една уста и един нос; иначе друго нищо не се виждаше.

Сега "кадъната" бе стигнала до "мъртвата точка". Лежеше в пълно равновесие с гръб върху долния ръб на носилката. В следващия миг щеше да се реши дали щеше да се хързулне надолу, или щеше да падне възнак пак вътре. Тогава "весталката" помоли с ободряващ тон:

— Събери кураж! Дай си още едно малко усилие, сетне ще се смъкнеш право в ръцете ми. Аз ще те подхвана!

Това помогна! "Напънът" беше извършен. Онова, което оставаше още от фигурата напъхано в носилката, избликна, избликна напълно навън. Нещото се измъкна като заряд. Първо чехлите, но поотделно. Масата могъщо изтупка. Застана на боси крака точно между двата чехъла. Заклатушка се насам-натам, на коя ли страна да се наклони. Ръцете се разпериха да се хванат някъде. Пекала тутакси пристъпи по-близо и в следващия миг "двете" се обгърнаха задушевно, толкова здраво и дълго, сякаш никога, никога вече нямаше да се пуснат. Едва след време прозвуча от прегръдката:

— Колко съм щастлива, че дойде! Никой вече няма да те отнеме от мен! Ела, любимко на моята душа! Ще те отведа в кухнята си!

— Кухня… кухня… кухня?! — попита три пъти бързо едно подир друго.

— Да. Побързай, инак ще те отмъкнат от мен!

— Мен? От теб? Нивга, нивга, нивга! Тръгвай бързо, изпитвам глад… глад… глад!

Прегръдката само се поразхлаби. Ръцете се държаха като неразделни. Така двете фигури закрачиха по двора — едната сияеща от блаженство и щастие, другата кашляйки и пухтейки зад кеффийето — плътно сгушени и в честито доволство, за да изчезнат в онзи свят, към който телом и духом принадлежаха. А аз се ухилих с искрено удовлетворение след тях. Който търси своята жизнена цел в "ниска" материя, охотно трябва да му бъде позволено да се потопи в нея!

Тифл стоеше и зяпаше чехлите. Те още лежаха там, защото Кепек, дебелият, от радост при думата "кухня" бе тръгнал на мига. Детето направи много умислена физиономия и се зачеса под паякообразната шапка. С нещо не беше съгласен, но с какво — не каза на чехлите. Накрая ги вдигна, огледа ги отсам и оттам, захвърли ги, вдигна ги повторно, изтърси пясъка и ги понесе с бавни крачки към кухнята — единия в дясната, другия в лявата ръка, държейки ги само с връхчетата на пръстите. Устад се зададе от градината.

— Как си? — попита.

— Добре, както каза Шакара — отговорих.

— Значи мога спокойно да отида в аркадата?

— Съвсем безгрижно. Посвети се на задълженията и гостите. За мен не мислете, но предай поздравите ми на миралая!

След това видях Шакара да отива към пасището. Даде зоб на Сирр и също на Асил бен Рих, след като му бе свалила такъмите.

Известно време по-късно в двора се появиха четирима непознати ездачи и попитаха за Устад. Бяха динаруни, както впоследствие узнах. Шейхът им Бен Хидр[100] се намираше сред тях. Долу в дуара Педехр се бе отнесъл към тях като предполагаеми врагове много сухо и ги бе препратил горе при Устад. Ето защо те изобщо не слязоха от конете, когато този излезе от аркадата, а Бен Хидр му викна по едва ли не оскърбителен начин, че са дошли само за да обявят участието си в състезанието, повече нищо! Всеки друг освен Устад щеше сега веднага да ги освободи по съвсем същия начин. Но този беше достатъчно човеколюбив и разумен да се овладее. Отиде при тях, подаде им ръка и ги покани да се качат в неговото жилище. Това ги изненада. Спогледаха се въпросително, но после скочиха от конете и го последваха.

Останаха в стаята му в продължение на може би два часа. На балкона не ги изведе, защото не биваше да видят Сирр. Аз междувременно отново си бях легнал и чувах гласовете им под мен, но не можех да разбера какво се говореше. Когато си тръгнаха, той се качи при мен и ми каза кои са били и какво е преговарял с тях.

— Това са така наречените умници — прибави. — Те се усмихват на двете страни и сегиз-тогиз казват "Да", за да изчакат на коя страна ще се наклони стрелката. Но после са най-лошите, най-неутолимите и не знаят пощада. Убеден съм, че са обещали помощта си на нашите врагове, ала въпреки това дойдоха днес при нас, за да проверят дали все пак няма да е уместно да си резервират път за отстъпление. Отнесох се с тях като с несигурни, вятърничави хора — нито дума по-малко, нито дума повече. Ще се явят на състезанието, но дали и ще участват, все още е под въпрос. Първо бяха разгневени от посрещането в дуара, но после ставаха все по-приветливи и общителни, за да узнаят колкото се може повече. Това естествено не им се удаде. А накрая Бен Хидр ми предложи помощта на цялото си племе, която аз вежливо отклоних под претекста, че не вярвам в съществуването на споменатите от него врагове. В заключение още заявих с цялата си категоричност, че със сигурност няма човек, възнамеряващ да ни досажда или напада. Ето как те си тръгнаха с твърдото убеждение, че не подозираме ни най-малко за задаващата се опасност. Но им показах златната карта на шах-ин-шаха и понамекнах и за други, още по-важни неща. Сега изпитват страх!

Побеседвахме още известно време, особено за Асил бен Рих, от когото той беше направо запленен. После дойде Шакара, за да ми предаде поздравите на миралая. Той ме осведомяваше още, че сега съзнавал — няма нищо по-великолепно от вярата и непоклатимото упование в Бога, комуто нищо на земята не може да се противопостави.

Много радващо бе за мен, че Устад изрази изключително задоволство от моето състояние, но заяви, че едва в петък, сиреч вдругиден, може да ме освободи от опеката си. Трябваше да се примиря и го сторих с удоволствие.

Когато се стъмни, взех вечерята си и потънах после в обятията на добре известния в Кюрдистан и Персия Морфей. Той ме държеше възможно най-здраво, но не можа все пак да попречи да се събудя точно както вчера за кратко през нощта. Това стана по много странен начин. Не сънувах, ала някой сякаш ми прошепна тихо в ухото — не във външното, а във вътрешното:

"Събуди се! Дойдох пак само за няколко мига, за да ти покажа нещо, на което сърдечно ще се зарадваш!"

Чух го съвсем ясно. Отворих очи. Звездите ярко блестяха. Погледнах насреща, където бе седяла Шакара. Там някой коленичеше в молитва. Беше опрял сключените ръце на балюстрадата и вдигнал лице нагоре. Разпознах го. Видях дори, че движеше устни. Беше ашикът. Добре знаех, че съм буден, и все пак продължавах да чувам как тихият глас говори в ухото ми:

"Той се моли за теб! Това е най-добрата благодарност, която познаваме в нашия земен живот. Заспивай пак!"

По-нататък не долових нищо. Клепачите ми внезапно станаха толкова тежки, че се спуснаха. Вече не съзнавах нищо — нито за себе си, нито за нещо друго. Това състояние бива наричано "сън". Правилната дума тепърва ще бъде намерена!

А когато отново се събудих, беше около обяд, точно както и вчера. Сега Шакара седеше там. Погледна ме, кимна усмихнато и каза:

— Още една такава нощ, ефенди, и опасността ще бъде напълно преодоляна.

— Ти всъщност отпочина ли си? — попитах.

— Не пожелах. Джаннех с удоволствие будува за теб. Седях тук. По едно време по пътя за звънарницата дойде ашикът. Беше написал нещо за теб и искаше да ти го остави в стаята. Така продължително и покъртително ме моли да заеме мястото ми тук, че му разреших. Сърдиш ли се?

— О, не! Аз се събудих и го видях да отправя молитва. После веднага заспах отново.

— А аз дойдох пак към утрото, когато трябваше да си тръгне. Каза, че се е молил за теб. И тогава го обзело чувство за щастие, каквото никога не бил изпитвал през живота си.

— Къде е онова, което е написал за мен?

— Отнесох го долу при Устад, защото с такива неща ти още не бива да бъдеш обезпокояван. Чуй! Какво е това викане там в двора? Идва някой, който хората поздравяват.

Стана и погледна надолу.

— Кара бен Халеф! — продължи. — Но конят на мирзата не е при него, а някакъв друг. Личи си, че не е слуга, а господар, и то знатен. Кара е скочил, но другата хеджин трябва да коленичи, за да може непознатият удобно да слезе. Сега идва Устад. Учудва се, но радостно. Те се познават. Сега Устад поглежда нагоре. Маха ми да отида. Така че трябва да вървя, ефенди, но скоро ще те осведомя.

Тръгна. Мина повече от час, преди да се върне. Трябвало да приготви за новия гост покоите в стражницата, разположени под тези на Джафар. Сега каза:

— Той е капитан от личната гвардия на владетеля. Притежава неговото доверие и е изпратен от него, за да застане под заповедите на Устад. След него идват други сто мъже от охраната на шах-ин-шаха — все избрани воини, с висок чин. Конярят на мирзата е техен водач, понеже вече познава пътя. Кара бил много добре приет и също дарен с празнично облекло. Донесъл е собственоръчно написано писмо от владетеля до Устад, а капитанът също такова за Джафар мирза. Съдържанието ще ти съобщи Устад лично. Сега те се хранят. После ще направят една езда около долината. Капитанът иска да разузнае терена зад планините, понеже това сега може да стане все още незабелязано. Противниците трябва едва в последния миг да узнаят кой е той и с каква цел се намира при нас. Устад сега няма да дойде при теб. Аз го осведомих за състоянието ти и трябва да ти кажа, че вече можеш да се считаш за оздравял. Но по определени причини той желае да минаваш все още за болен. Така че те моли да се показваш пред хората колкото може по-малко, докато те навести тук и ти каже всичко. Даде ми един голям свитък листове, който сложих вътре на масата. За твое занимание било, рече.

Да, занимание беше, и то какво! Когато Шакара си тръгна, аз се изправих и разгънах свитъка. Той се състоеше от няколко големи и няколко по-малки листа. Първият от големите беше скица с перо на западната страна, гледана от средата на езерото. Долу дуарът, вляво пътят за Долината на чувала и вдясно пътеката за територията на таки кюрдите и северните джамикуни. В средата изкачващите хълма руини — предизвикателни, мрачни, мълчаливи, без следа от вътрешен или външен живот. Южно от къщата на Устад, върху високия гигантски зид, изложена на ветрищата. От нея пътеката за камбаните възлизаше нагоре към Алабастровия шатър. Докато разглеждах листа, ме споходи мисълта, че той показваше много, твърде много, но от друга страна му липсваше всичко! Посегнах към втория.

Какво видях там? Вече не масивната материя, а на нейно място духовното, душевното. Промяната се простираше само до руините и все пак беше донесла всичко липсващо. Ръката на човека беше придала на камъка друга форма и с това нов живот. Там, където сега бе пристанът, множество широки стъпала водеха през отворения зид към открита площадка, възникнала от премахването на етажите. Рози, много рози и само рози цъфтяха тук точно както отсреща пред Бейт-и-Ходех. Всички пътища между тях водеха към един великолепен, импозантен портик, за чийто строеж бяха употребени всичките колосални квадри на руините. Помислих си за Баалбек, за Кайлаза на Елора[101], за ацтекските теокали. Но всички тези прочути строежи сякаш оставаха в сянката нагази колонада. Нейният заден план образуваше висока, кръгла тъмна ниша с исполински постамент, предназначен при всички случаи да носи скулптура с подобаващи размери.

Колонадата нямаше покрив, а носеше подобно Висящите градини на Семирамида втори обширен цветен парк, от който за мое радостно изумление се издигаше точно онази малка селска черквица, чиято картина висеше в моята спалня и под която бяха изписани детински простите думи:

Човек би си помислил, че тази непретенциозна църквица би трябвало да изглежда направо смехотворно върху гигантския пиедестал, но случаят по никой начин не бе такъв. По-скоро ми се струваше тъкмо обратното, че нещата изобщо не можеха да бъдат други. Едно носено от Божията скала човешко творение ще изглежда смешно само когато се перчи, че и то е създадено от Божията скала!

Това бе средата на хълма, от чието било, точно над върха на църковната кула, поглеждаше надолу Алабастровия шатър. От двата фланга бяха разположени в плодородни градини две наподобяващи вили къщи с приветлив изглед. Под едната се четеше думата "Пасторство", а под другата — "Училище".

Останалите листове съдържаха архитектонични скици и чертежи на тези три постройки. Те ме заинтересуваха до такава степен, че веднага седнах да ги проучвам. Към един толкова ясен, любвеобилен отговор на въпросите относно мрачните древни руини човек не би могъл и за миг да прояви равнодушие! Ето защо позволих да ме обезпокоят само за кратко с яденето и до вечерта седях, пресмятайки, мерейки и калкулирайки. Тогава дойде Педехр, за да ми съобщял, както каза, нещо важно.

Бил дошъл пратеник, който доложил, че шейх ул ислям и Ахриман мирза въздигнали в сдружен сговор високозаслужилия Гхулам ел Мултасим в сан устад на таки кюрдите. Уведомявали ни за това, понеже той също щял да се яви на състезанието и трябвало да бъде посрещнат от нас с подобаващи за неговия ранг обноски. Нашият Устад още не беше се върнал от ездата и ето как Педехр сметнал за належащо да ми предаде тази новина. Аз му казах:

— За нас това няма ни най-малко значение. Нека си въздигат Палача, ако щат в император на Китай или далай лама, това ни е във висша степен безразлично. Той с никаква шмекерия не може да се изплъзне на съдбата, която сам си е извоювал. Той посегна към ножа да ме унищожи. А с каквото си прегрешил, с това ще бъдеш наказан. Оръжието е още долу в килера за вехтории. Да изчакаме спокойно събитията!

Той си тръгна. Ако някой ме запиташе защо точно с този отговор го пуснах да си върви, едва ли щях да мога да дам задоволително обяснение. Става така, че човек говори най-ясно тъкмо когато е загадка за самия себе си!

Скоро след това видях Устад да се връща заедно с капитана. След вечеря дойде за кратко при мен. Говорихме само за планирания строеж на църквата, всичко друго бе избягвано. Но преди да си тръгне, ме погледна усмихнато в лицето и каза:

— Не те обременявам с неща, които съм длъжен да поема сам. Ти не си надничар при мен, а мил, сърдечно желан гост, когото мога да обезпокоя с една молба за помощ само ако я сметна за необходима. Духовното гостоприемство трябва да има своите съображения също както материалното. Зная, че разбираш какво искам да кажа, и съм сигурен в твоето одобрение!

Подадох му ръка и отговорих:

— Ти разсъждаваш задълбочено и правилно. По-рано ме пита веднъж кой съм всъщност, а сега чувам, че го знаеш. Човек веднъж завинаги трябва да разбере, че soi-disant[102] човешки дух не е някакъв специален блок, чието възпитание може да вае, както му дойде по угодата! Ние сме свързани, но не сме цяло. Когато се нуждаеш от мен, аз се превъплъщавам в теб!

Той ме погледна, помисли няколко мига, кимна после и заговори:

— Много правилно! Ти отново и отново се занимаваш с психология! Досега аз бях за себе си една загадка. За да я разрешиш ли дойде?

— Всеки разрешава сам себе си! Та нали има очи и уши, а около себе си цял свят, който трябва и може да го поучава! Сега лека нощ, драги приятелю. Освен мен ти имаш и други гости, чиито ръце спомагат да се формира онова, което трябва да се формира. Да се надяваме, че са само добри!

— Такива са. С лошите ще си уредим сметките в близките дни. Чуваш, че и аз се обръщам към психологията!

Трябва ли сега отново да разкажа как спах? Всъщност си е направо позор да казваш всеки ден, че си се събудил чак по пладне. Но аз пак трябва да направя това признание с желанието за последен път. Във всеки случай това преобилно спане ми бе от голяма полза. Последицата го доказа. Но достатъчно вече по въпроса! Слязох, без да питам за разрешение.

При кого? Естествено най-напред при Сирр, за когото буквално жадувах. Но кой дойде тогава с бързи крачки? Устад!

— Сигурно ще имаш добрината пак да се качиш! — засмя се той. — Съзерцавай си света от горе! Та нали хората долу още не бива да знаят колко си здрав и енергичен!

— Да, правилно, за това изобщо не помислих! Само не ме арестувай веднага, а позволи преди туй да отида и донеса на Сирр няколко ябълки!

— Аз ще го сторя и ще му донеса от любимия сорт. Шакара ми издаде тайната.

Докато отиваше към градината, аз се почувствах направо затрогнат от радостта на искристия арап да ме види отново при себе си. Но той не го направи по забавен начин, а толкова тихо, толкова спокойно, почти съм склонен да кажа, толкова задушевно, сърдечно, че би било човешко високомерие да се твърди, че животните нямат абсолютно никаква душа. На тях им биват приписвани най-много така наречените "психични функции". Е, добре, психичните функции на моя Сирр бяха честни, искрени и без следа от фалш или притворство. Да се надяваме, че случаят е такъв и при човешките души… в съответно по-висока степен!

Когато се върна, Устад подаде на Сирр една ябълка. Конят дори не помириса плода. Прилепи уши назад и отстъпи няколко крачки. Устад прибави втора ябълка към първата и го последва. Сирр тръгна отново заднишком. Устад пристъпи, подавайки ябълката. Тогава враният се обърна и вдигна един от задните крака в знак, че ще се брани.

— Какво? Та той се кани да ме удари! — удиви се Устад. — Значи наистина е по-благороден от Асил, който не прави разлика между мен и теб.

— Да. Голямото благородство не се изразява в пискюлите и ресните, с които господарят накичва юздата и седлото. Да разделим плодовете между двата коня!

Сторихме го. Устад даде половината на Асил; другата получи от мен Сирр. Сега той ги взе, без да се противи, за което аз го помилвах. Когато си тръгнахме после, Устад каза:

— Тъй, сега се качи пак горе, но не без да те възнаградя за твоята послушност. През деня ти трябва възможно по-малко да се показваш, но довечера ще яздим по тъмното заедно с Кара до Джебел Адава, за да опитаме да узнаем нещо относно тамошната среща. Съгласен ли си?

— Естествено, стига да не мислиш, че съм твърде слаб за тази езда.

— Твърде слаб? — попита усмихнато. — След тоя продължителен сън? Впрочем работата ще бъде интересна дори и нищо ново да не видим и чуем. Ти ще яздиш Сирр, аз — Асил, а Кара — Баркх. Така ще проведем едно предсъстезание, което ще ни покаже доколко далеч можем да отидем в сметките си.

Аз естествено дадох охотно съгласието си за нощната езда. Читателят сигурно си спомня, че Княза на Сенките определи среща на своите педерахн днес в полунощ в Джебел Адава, Планината на враждата, за да им даде своите указания. Вярно, ние не знаехме мястото, на което щеше да се състои този разговор, но бъзът с намерения аграф ни предлагаше опорна точка. От нея можехме да се възползваме. Когато казах това на Устад, той отговори:

— Това е съвсем същата мисъл, която искам да проследя и аз. Ахриман мирза ще отиде да вземе своя аграф. Ако ние се скрием преди туй там и тайно се промъкнем подире му, той ще ни бъде водач, без да го подозира.

— Ами опасността, на която ще се подхвърлим?

— Опасност? Колко забавно звучи тази дума от твоята уста! Там, където нямаш кахъри ти, също толкова малко ще ги имам и аз. Освен това ще се въоръжим добре и ще си сложим други дрехи.

— Какви?

— Костюмите на шаха. Аз също имам такъв. Ти каза, че Ахриман мирза бил облечен по същия начин. И вероятно отново ще го стори. Не ми се вярва, наистина, някой да ни види, но ако това все пак се случи, ще сметнат, че сме от свитата, с която персиецът е дошъл при таки. Много е възможно дори да сметнат, че той самият… Ах — прекъсна се той, — това е може би добра идея. Ще взема неговия камшик за езда, в който е пъхната черната маска! А прибавя ли после и аграфа, можем да превърнем всяка опасност точно в противоположното — да бъда сметнат за Емир-и-Силлан. Не мислиш ли и ти така?

— Каква идея! Откъде ти хрумна? Подобни мисли никога не се пораждат случайно в човешкия мозък, а имат своята скрита взаимовръзка, чиито крайни резултати са предварително заложени. Стори го, приятелю мой, стори го! Убеден съм, че с това следваш един промисъл, който вижда по-надалеч от нас.

Той тръгна, а аз се качих горе. Как ли стана, че през деня толкова често си мислех за нашето преобличане? Слагах дрехите и пак ги свалях — за да ги пробвам, както си казвах. Човек не вижда по-далеч от възможностите си!

3. Предсъстезанието

Когато ми донесе вечерята, Шакара се усмихна, изпълнена с разбиране. Бях именно преоблечен, а тя знаеше причината. Устад й я беше съобщил.

— След като се нахраниш, той ще дойде да те вземе — каза. — Конете ще бъдат тайно оседлани от Кара.

— Но не моят Сирр — вметнах аз. — Кажи му го! Аз сам ще го сторя! Нека държи сбруята в готовност, но тя ще бъде сложена само от мен.

Бях приготвил заредените вече револвери. Когато Устад дойде, ги затъкнах. Той се беше облякъл според уговорката, закопчал дългата брада под дрехата, а косата сресал нагоре под агнешкия калпак, така че и двете не се виждаха. Ездовия камшик на мирзата беше втикнал в пояса. Тъкмо се канехме да тръгваме и ашикът се появи на вратата. Изплаши се, като ни видя, защото в първия миг ни сметна за персийци. Но когато ни разпозна, възкликна:

— Слава на Аллах! Почти помислих, че Ахриман мирза е тук! Защо носите това облекло, ефенди?

— За да не бъдем познати, в случай че ни видят — отговорих. — Възнамеряваме да се отправим към Джебел Адава.

— А аз идвам направо оттам! Нося два важни хабера — един писмен и един устен. Шейх ул ислям мисли, че съм ваш гост и ходя при него, за да донасям за вас. Ето защо притежавам неговото доверие и съм ви записал какво научих днес от него. Става дума за селищата, където трябва да започне боят веднага след като ударът срещу вас е успял. Отбелязани са и имената на предводителите — все благочестиви, лични мъже.

Той даде по мой знак един списък на Устад и продължи:

— Другият хабер вероятно още повече ще ви зарадва. Известен ли ви е един млад таки кюрд, който се казва Ибн ел Идрак[103]?

— Много добре дори — отговори Устад. — Ти го наричаш млад, но той вече от години участва в джемма. Неговият баща, най-богатият мъж на племето, го изучи в Техеран и го прати после на далечни пътешествия. Той е образован, умен и честен. Казват, че бил таен противник на шейх ул ислям и имал доста единомишленици сред таки. На няколко пъти е бил тук като мой гост и мисля, че двамата изпитваме взаимно благоразположение.

— Считаш ли го способен на коварство?

— Не. В никой случай.

— При това положение мога да ти кажа, че той желае разговор с теб.

— Кога?

— Днес.

— Къде? Тук при мен?

— Не. За тая цел той няма време — заради важните заседания, каквито джемма сега непрекъснато провежда, днес дори след полунощ. И разговорът трябва да бъде таен. Той те моли да отидеш два часа след полунощ при потока на Джебел Адава, ти сам и той сам. От извора ще преброиш петте големи завоя на водата. Там расте едно самотно дърво, под което ще те чака.

— Странно! Как се свърза с този мъж? Ако беше някой друг, щях да се опасявам от засада, макар че не знам с какво мога да му бъда полезен!

— Не мога да ти се сърдя, ако се съмняваш в мен. Но аз няма как другояче да отговоря; трябва да похваля Ибн ел Идрак, за да ви бъде полезен. Задръж ме тук и дай заповед да бъда разстрелян, ако нещо ти се случи!

— Това означава да постъпя като глупак! Вярвам и на двама ви и следователно ще отида.

— Благодаря ти! Тоалетът ти също е подходящ. Сега край Джебел Адава е по-оживено от обикновено. Някой би могъл да те види и познае. Ето защо щях да те помоля да не слагаш обичайното си облекло. Дойдох дотук с един от неговите коне. Мога ли да потегля обратно, за да му отнеса вестта?

— Да. Кажи му, че ще отида, два часа след полунощ на указаното място. Ако бъда възпрепятстван с навременното пристигане, нека въпреки това изчака. Ще се явя.

След това ашикът се отдалечи. На масата ми лежеше ханджарът, който бях получил подарък от Джафар. Устад го видя и попита:

— Няма ли да вземеш камата със себе си?

— Не — отговорих. — Възнамерявах, но сега не го смятам за необходимо.

— Позволи тогава аз да я взема! Може да изпадна в положение, в което едно тихо острие е по-добро от гръмливия изстрел. Сега слез долу. Искам първо да заключа списъка на ашика. После ще дойда.

Затъкна ханджара в пояса и излезе. Аз пък мушнах в джоба няколко свещи, макар да нямах причина да ги считам за необходими. После слязох по пътя от звънарницата до пасището, където заварих при конете облечения по персийски Кара.

Асил и Баркх бяха вече оседлани, Сирр — още не. Аз самият го сторих. Странно! Когато поисках да му втикна мунщука, той отказа да отвори уста. Помолих го, ала въпреки това не го направи. Да го принудя обаче и през ум не ми минаваше. Устад дойде тъкмо когато заръчах на Кара да донесе простия оглавник.

— Само с оглавник ли се каниш да го яздиш? — попита. — През нощта? Там, където нещата много ще зависят от пълната ни сигурност в конете?

— Нека Сирр си има своята воля! — отговорих. — Аз трябва само да я направя своя и тогава нищо няма да ни се случи. Ездач, който разчита по-малко на коня и повече на юздата, в крайна сметка няма да успее да постигне нищо. Един благороден кон, имащ основание да се страхува от желязна дисциплина, не може да обикне своя господар.

— За малко да кажеш — не може да го уважава! — усмихна се Устад. — Ти естествено покрай коня мислиш и за нещо съвсем друго. Познавам те!

И тъй, на Сирр бе сложен само оглавникът. После потеглихме през руините, надолу покрай кариерите и вляво нагоре към отвъдната равнина, от която високо се извисяваше Джебел Адава. Устад често бе ходил нататък, така че напълно можехме да разчитаме на неговите познания за терена.

Той благоразумно не пое в права посока. Яздихме първо на север и завихме после под прав ъгъл на запад. Така ако някой ни видеше, нямаше да остане с впечатление, че идваме от джамикуните. И добре стана. Защото едва ли бяхме изминали и половината път, забелязахме един ездач по осветената от луната равнина. Той се сепна, наистина, като ни видя, но не се отклони от досегашното си направление. Щяхме да се срещнем. Ние естествено дадохме вид, че не се страхуваме от него, и спряхме, когато стигна при нас и поздрави.

— Откъде идваш? — попита Устад.

— Оттам, накъдето яздите вие — отговори онзи. — Веднага се вижда, че сте от хората на Ахриман мирза. Добри новини ли носите от Исфахан?

— Отлични. Само часа да научат там и ятаганът ще излезе от ножницата.

— Това звучи добре! А този час на мен ми е известен. Току-що го чух от мирзата и трябва да го съобщя на масабаните на Ферагхан, които са вече на път. Знаете ли за състезанието при джамикуните?

— Всичко знаем. Празникът ще започне в неделя. Предсъстезанието ще се състои в понеделник, а главното ще бъде във вторник.

— Така е. А сега да ви съобщя и моята важна вест. Обкръжението на джамикуните ще започне на следващия ден, сиреч в сряда. Четвъртък заранта трябва да бъде напълно завършено. Веднага щом се развидели, се нахвърляме върху тях от всички страни. Това известие трябва да отнеса на масабаните, и то бързо. Ето защо ще ме извините, че не мога да се задържа по-дълго при вас.

Той продължи, ние също. Никой от нас не се съмняваше, че дължахме тази новина изключително на нашите персийски костюми. Сега бе важно да избегнем спътниците на срещнатия мъж. Лунната светлина не позволяваше да се укрием от евентуалните наблюдатели по Джебел Адава. Нашата единствена закрила се състоеше в измамното впечатление, че приближаваме планината откъм бивака на таки кюрдите. Поради това я обходихме в широка дъга, докато стигнахме западната й страна. Там течеше водата, при която щеше да дойде Ибн ел Идрак. Теренът край потока беше нашироко обрасъл с храсти и ни предлагаше чудесна възможност да приближим под добро прикритие. Всичко вървеше отлично. Следвайки извивките на водата, стигнахме и до тази, при която трябваше да се състои срещата с Ибн ел Идрак. Там действително растеше едно самотно високо дърво. По-късно на Устад нямаше да се наложи да го търси.

Сега се касаеше най-напред да намерим някое закътано място за конете. Аз щях да остана при тях, а Кара щеше да тръгне нагоре с Устад, за да му покаже кухия бъз. Мястото скоро беше намерено. След като бяхме прояздили известно разстояние покрай южната страна на планината, една тясна клисура се вряза дълбоко в скалните маси. Не беше открита, а препречена с висок и здрав дървен зид. Горният ръб описваше много неравномерна линия, понеже от него се бяха сринали камъни, лежащи сега долу безредно един върху друг. На нивото на земята имаше тясно входно отверстие. Устад се насочи към него и каза:

— Това е Дувар-и-Мугаса[104]. Защо е наречен така, не зная. Вероятно някога е служил за преграда на долината. Сега мястото се ползва с толкова мрачна слава, че хората го избягват денем, а да не говорим пък нощем. Тук ще бъдеш по-необезпокояван откъдето и да е другаде, ефенди. Твърди се, че когато Дявола вземал някоя душа, замъквал я през нощта тук, за да я разкъса.

— Приятно местенце за чакане! — ухилих се аз. — При известното суеверие на религиозните таки кюрди тук действително съм преосигурен срещу човешко посрещане. А друго не може да ме смути.

Слязохме, поведохме конете между камъните към портата и когато минахме през нея, се озовахме в едно затворено от горе пространство. В него цареше пълен мрак.

— За това не помислих — продължи Устад. — Трябваше да вземем свещи.

— Аз имам — казах, като извадих една от джоба и я запалих. Към зида беше пристроено едно помещение с покрив. Отзад едно отверстие водеше към гъсто обраслата с растителност клисура. По средата на тъмната камера лежеше голяма каменна плоча. Повече нищо не се виждаше. Понеже предпазливостта ни забраняваше да подслоним конете тук, където в нежелан случай нямаше нито укритие, нито измъкване, опитахме да излезем през отверстието на открито, но без да повредим фрапиращо препречващите вратата храсти. Успяхме. Вън не беше кой знае колко по-светло, защото светлината на звездите не достигаше в тясната клисура, чиито скални стени се изкачваха на значителна височина. Мястото по никой начин не бе приканващо. Неговата тъма напълно отговаряше на дяволската идея, спомената от Устад. Отведохме конете на значително разстояние навътре в теснината и ги накарахме да легнат. После стана време Кара и Устад да поемат нагоре по планината. Помолих ги да пазят храстите при вратата, за да не ни издадат счупените клонки. Те се отдалечиха, а аз седнах при Сирр, но така, че да видя всеки приближаващ преди той мене.

Минаваше четвърт час след четвърт час. Полунощ дойде. Двамата ми другари сега вероятно се намираха горе на своя подслушвателен пост. Беше ли им се удало да открият мястото на срещата? Тъкмо си зададох този въпрос и видях две облечени по персийски фигури да се задават с бавни крачки откъм зида. Бяха те. Станах.

— Седи си спокойно! — каза Устад. — Трябва да чакаме повече от час, преди да мога да тръгна към потока.

— Не осъществихте ли намерението си? — попитах.

— Не — отговори той, докато сядахме. — Лежахме добре скрити при бъза. По едно време пристигна Ахриман мирза с още един. Сигурно беше довереникът, когото си видял в нашите руини, защото мирзата не беше забулен. Поведоха разговор — не дълъг и не висок, но така, че разбирахме всяка дума. Ахриман държеше камшика за езда в ръка. Трябва да е бил наскоро пак тук, защото извади от дървото една маска, каквато е нямало вътре, когато Кара го е претърсил. Върза си я на лицето и измъкна от джоба на сетрето си един аграф, за да го забоде на калпака. Същевременно каза: "Имах го още при джамикуните, но не намерих време да го забода. Заради шейх ул ислям трябваше бързо да заобиколя хълма и отида при коня си. Тукашният може значи да остане в дървото — вероятно завинаги, защото не мисля, че някога ще ми бъде пак необходим по тези места. Днес ще действам по късата процедура. Заповедите за обкръжението в сряда вечер ще бъдат бързо дадени. После ще отида в Утак-и-Шейтан[105] да прегледам още веднъж двата документа, преди да върна в джемма на шейх ул ислям неговия. Сега ела! Това любимо магаре на Аллах и хабер си няма, че с подписа на царската грамота напълно се предава в ръцете ми!"

Тръгнаха, а ние изпълзяхме от нашето скривалище, за да ги последваме. Но понеже това трябваше да стане изключително тихо и предпазливо, не бяхме достатъчно бързи и после напразно опитвахме да ги видим или чуем. За да не дойдем при теб съвсем без резултат, се върнахме при бъза, от който взехме аграфа.

— Защо? С каква цел? Няма ли да доведе това до лоши последствия?

— Възможно! Но аз имах чувството, че не бива да оставям там тази искриста вещ. Познавам това усещане; то винаги ме е водило правилно. Помисли за костюмите, без които сигурно нищо нямаше да узнаем от пратеника!

— Може и така да е. Аз също следвам охотно подобни внушения. Известно ли ти е името на Утак-и-Шейтан?

— Не. Не бях го чувал. Но по път сега размишлявах по този въпрос и предполагам, че е свързано с този зид. Наименованието Стая на Дявола добре се съчетава със суеверието, че Дявола разкъсва тук домъкнатите от него души. Дали Ахриман мирза няма с това предвид тъмното помещение, през което минахме, за да дойдем тук?

— На мен ми се струва много вероятно.

— На мен също! Той иска да проучи тук още веднъж двата царски документа. "Царски грамоти"! Значи най-важното, което би могло да му се изтръгне! Изтръгне? Не. Нещата трябва да се подхванат по-умно. Не ме заговаряй сега, моля те! Осени ме една мисъл. Ако мога правилно да я осъществя, ще бъде несравнимо!

Той се умълча, за да размисли. Ето защо ние също притихнахме. След известно време скочи внезапно и каза:

— Какво става? Тая работа не ми дава мира. Ела с мен, ефенди! Трябва да отида до зида. Нещо в мен ми подсказва, че Ахриман мирза скоро ще се появи.

Тръгнахме към закритата от храстите врата. Избутахме ги настрани, за да влезем в помещението. Устад ми прошепна:

— Ето… ето… ето, погледни! Колко прав е бил вътрешният ми глас! Виждаш ли го?

Действително го видях. Току-що беше дошъл и стоеше на звездната светлина вън пред входа, за да се огледа. С ездови камшик в ръката, маска на лицето и аграф на калпака. В пояса му проблясваше дръжката на ханджара, който бе еднакъв с моя. Всичко това се виждаше много ясно. Устад ме попита тихо:

— Известно ли ти е преданието за ходем на човека?

— Да — отговорих също така тихо.

— Зная, че мирзата вярва в това предание, и с него ще го притисна. Дръпни храстите назад, когато се вмъкна при него, и също после, когато се върне!

Измъкна маската от дръжката на камшика за езда и си я върза на лицето. После извади аграфа от ламаринената кутия и го забоде на калпака. Затъкна сетне в пояса и ханджара, както го носеше мирзата. И зачака.

Нямах представа, наистина, какво възнамеряваше, макар да ми бе известно значението на "ходем". Това е персийската дума за "аз самият". Но тамошните метафизици квалифицират с нея и нещо друго. Приблизително това, което ние наричаме "двойник", но в много по-висш, благороден смисъл. Те учат, че човекът притежава дух, когото душата постепенно формира от материите на тялото, само че този чисто човешки дух е зависим и ръководен от друг дух от по-високи региони. Той е отговорен пред Бога със собствената си съдба с това, че подтиква поверения му човек към неговото предопределение. Този висш дух обсебва всички агрегатни състояния на човека и може лично да се яви на него и на други, и то в съвсем същата фигура и облекло като на въпросния. Появи ли се на други, това не означава нищо лошо. Но покаже ли се на своя човек, то това е сигурен знак, че ще го напусне завинаги, което означава за този или скорошно безумие, или смърт. Защото човек, изоставен от своя ходем, висшия си дух, трябва или веднага да умре, или бавно да линее в духовната нощ.

Такова бе преданието или по-скоро учението, на което Устад позоваваше сегашното си поведение.

Ахриман мирза влезе. Запали свещ и отиде да я закрепи с капане на каменната плоча. Когато това стана, измъкна от джоба два големи сгънати листа, разгъна ги и се наведе към свещта да чете. Тогава Устад се промуши тихичко между храсталака и стената, промъкна се с нечути стъпки зад него и го докосна с камшика за езда. Мирзата трепна, изправи се отривисто, обърна се и… нададе крясък, какъвто само най-голям страх или ужас е в състояние да изтръгне от дробовете. После застина като камък, напълно неподвижен.

Дори на мен, дето бях в течение на нещата, сцената се стори зловеща. До призрачния Зид на разплатата… в Стаята на Дявола, където Сатаната разкъсва довлечените души, една малка свещ, осветяваща мъждиво на едва три крачки разстояние… един човешки и един висш дух… формирани от чернилката на царящата навред тъма… не само прилични един на друг, а също с еднаква същност… единият точно копие на другия… от главата до петите едно-единствено "Аз" и все пак две отделни личности! Мен ме побиха студени тръпки, а пък как ли се чувстваше мирзата!

По странен, но от психологическа гледна точка по-правилен начин след първия крясък той не придаде на ужаса си тотален израз, а изходи от отделните детайли, които дори него заблудиха.

— Моят аграф! — извика, посочвайки калпака на Устад. — Маската ми… ханджарът… камшикът ми!

Пръстите му се разтвориха. Двата листа запърхаха към земята. Видях го да трепери. Коленете му се подкосиха, отказаха да му служат. Свлече се на земята, хвана се здраво за камъка с едната ръка, вдигна другата отбранително и изкрещя:

— Моят ходем… моят ходем… моят ходем! Какво ми носиш?

Устад отговори и гласът му звучеше под маската също така глухо като този на мирзата:

— Не корона и царство! Избирай: смърт или безумие!

— Смърт? Не, не! Не искам да умирам, умирам! Трябва да живея, живея… живея!

— При това положение ти избра. Безумието ще бъде духът, който ще те сграбчи както всичките ти Сенки! Вън, вън! Търси защита при твоите масабани! Коленичи пред светия шейх ул ислям! Уповавай се на цялата сила на лъжата! Той току-що протегна ръка. Улови те за врата като някоя умряла котка. Помъква те към зеещата бездна и те разтърсва високо над…

— Умряла котка, умряла котка! — прекъсна го мирзата с крясък. Разтрепери се, като чу собствената си закана. — Ти знаеш всичко, всичко, всичко! Но аз не желая безумието ти, не го искам! Задръж си го при теб, а аз се махам, бързо се махам… махам!

Скочи рязко и се стрелна през вратата. Устад вдигна документите, сгъна ги и ги прибра. После излезе предпазливо на открито, за да погледне след беглеца.

— Ела, приятелю мой! — покани ме сетне. — Ела, ако искаш да видиш човек, който бяга от безумието, ала няма как да му се изплъзне!

Отидох при него. Мирзата търчеше като преследван от фурии в права посока по равнината, където нито имаше какво да търси, нито какво да намери.

— Не е ли това вече духовно разстройство? — попита Устад. — Всеки друг щеше да тръгне натам, където ще срещне своите хора, а пък този вече не знае какво прави! За нас обаче е препоръчително незабавно да се отдалечим. Да идем при конете!

Сторихме го. После потеглихме, без да угасим свещта. Устад пожела така. Той ни поведе край планината и след това далеч на север, където не можехме да бъдем видени. Там слязохме от конете, тъй като времето на разговора с Ибн ел Идрак още не беше настъпило.

Никой от нас не говореше. Аз едва намирах място за мислите, които ме спохождаха и си отиваха. Само предание ли е, наистина, или за всеки, който води духовен живот, има ходем? Устад сложи ръка върху моята и каза:

— Ти мислиш и аз зная за какво. Не си блъскай напразно главата, а чакай! Човекът бездруго е свикнал да вярва само на онова, което вижда с телесните си очи. Нали си спомняш, че викнах обратно душата на хаджи Халеф с особено акцентиране върху неговото дълго име. Ако не бях го сторил, той щеше да умре, а така го принудих "да дойде на себе си", както хората за съжаление имат навика да казват. Мислиш ли, че само душата може да бъде заставяна? Почакай! Така нареченото "възпитание" принудително превръща милиони духове в шаблони. Нима е невъзможно от тези милиони поне един да се измъкне обратно?

Колко странно прозвучаха думите му! Не трябваше да мисля, а да чакам. Кой ли може да се справи с тая работа!

Когато дойде време, поехме отново към планината и се спуснахме там в една малка падинка, която ни закриляше от неканени очи. Аз и Кара щяхме да останем, а Устад да тръгне пеш към потока, където вероятно вече го чакаше Ибн ел Идрак. Не бях особено спокоен за приятеля си, ала той ме увери, че си има работа с честен мъж. Трябваше да се примиря. Той естествено отдавна беше махнал маската и аграфа.

Мина повече от час. И ето че се върна — с бързи енергични крачки като някой, който носи добра вест.

— Тоя ашик е станал направо чудесен човек! — подвикна, още преди да е стигнал при нас. — Непременно трябва да го препоръчам на шах-ин-шаха за помилване, и то още като се приберем. Защото отново трябва да замине един бърз пратеник.

— Значи си чул нещо добро? — попитах.

— Много добро! Още преди настъпване на деня трябва да бъдем вкъщи, та никой да не види твоя Сирр. Ето защо сега ще ви осведомя надве-натри. Нашите противници в състезанието ще пристигнат още днес, за да свикнат конете им с пистата. Онова, което само подозирах, сега е сигурно. Ибн ел Идрак има такъв значителен брой привърженици сред таки, че е в състояние да разстрои плановете на шейх ул ислям, и е решил непременно да го стори. От него е излязла идеята да стане устад на таки и сега все още държи твърдо на нея. Но шейх ул ислям хитро го изпреварил, за да превърне осъществяването й в невъзможност или да ме направи свое послушно протеже. Откак е наложил Гхулам за устад, са се провели няколко бурни заседания. Към него се придържат слабоумните фанатици, поставящи Фатима по-високо от самия Мохамед, и по-младите баби, поставящи владетеля по-ниско от себе си. Това са нашите противници, които ще участват най-напред в състезанието и после в битката. Засега ще ги наричам ултратаки. Другите са готови на примирие. Те са ни наблюдавали и никога не са открили у нас някакво големеене или притворство. Искат да ни уважават като хора, а не да ни мразят и враждуват с нас заради вярата. Искат да почитат Мохамед, но не да обожествяват шейх ул ислям. Искат да се подчиняват на шах-ин-шаха, а не да гледат на негово място една безволева марионетка. Натоварили са Ибн ел Идрак да изложи тези техни желания в джемма, ала били отблъснати с такова високомерие и с такава оскърбителна безцеремонност, че решили от своя страна вече с нищо да не се съобразяват и като другите да вървят тайно по свои пътища. Първата последица от това решение е сегашният разговор с мен. Аз бях откровен с Ибн ел Идрак дотолкова, колкото сметнах за необходимо. Той се учуди на това, което научи. Но когато му казах също, че техният нов устад е кървавият, безсъвестен палач на силлан, и че главатарят на Сенките се готви да става цар, излезе извън себе си от тази мошеническа игра и взе решение да отвърне на коварството със същата монета. Ултратаките следователно няма да узнаят нищо за това, което склонните към мир и верните на правителството замислят да направят. Ударът ще се стовари върху тях като гръм от ясно небе.

— И в какво ще се състои този удар? — попитах го аз.

— Те няма да кажат и дума срещу битката, но в последния миг просто ще ги зарежат. Ако онези въпреки това се заловят с нас, ще си получат заслуженото. Това са общите позиции; върху отделните ще говорим по-късно. Сега трябва да тръгваме, защото изтокът вече просветлява.

— Значи сега пробната езда! Мисля, че никой не е стигал толкова бързо оттатък, както ще го сторим ние. Яздете напред!

— Напред? Защо?

— Защото иначе скоро ще ме изгубите от очи! — ухилих се аз.

— Много самоуверено! Искаш да засегнеш Баркх на Кара и дори своя Асил?

— Не. Именно затова ви моля да приемете един аванс.

— Така да бъде! Но ти казвам, че за да не допуснем да ни настигнеш, ще употребим дори тайната, а твоят Сирр изобщо няма такава!

— Тя не му е необходима, защото той самият е тайна. Сега поемайте! Няма да възседна, преди да съм престанал да ви виждам, но после ще пристигна!

Те се метнаха на стремената на седлата, засилиха се веднага и препуснаха по равнината на запад, все по-бързо и по-бързо, докато ги видях да преминават във вихрен галоп. Сирр беше учуден. Поглеждаше ту към мен, ту надигаше глава, за да подуши след отдалечаващите се. Изхвърляше я нагоре, пак я спускаше, разтърсваше я. Пръхтеше, риеше земята. Накрая дори изцвили. Тогава го помилвах и той тутакси се успокои напълно. Но непрестанно отправяше очи напред към двамата ездачи, които ставаха все по-дребни.

Ето че изчезнаха. Поставих крак на стремето. Сирр обърна глава и даде да се чуе онзи дълбок и гърлен басов тон, от който ясно се разбираше, че иска да каже: "Ех, най-сетне, най-сетне, най-сетне! Но сега!" Още не бях седнал стабилно и вече летях. Не беше необходимо да правя нещо. Та нали той самият искаше това, което трябваше да стори! Една такава езда за съжаление не може да се опише. Когато затворих очи, имах усещането, че се реех в небесните простори!

Само след няколко минути отново видях Устад и Кара. Яздеха все още заедно. Приближавах видимо към тях. Сега трябва да бяха погледнали назад и да ме бяха забелязали, защото по движенията на конете им различих, че са употребили тайните. Тогава се приведох напред и докоснах врата на Сирр, като лека милувка. "У…у…у…!", издаде звук той и загалопира по такъв начин, все едно досегашната бързина не беше нищо. Кара вече беше изостанал, тъй като моят Асил превъзхождаше Баркх. Още десет конски дължини… пет, три, една… Сега го настигнах и яздех до него.

— Ма’асалами (Сбогом), Кара! — ухилих се аз. — Я подтикни Баркх с тайната!

— Сторих го вече! — отговори той.

— Следвай си ме тогава все така яваш[106]!

Сирр изцвили, сякаш беше разбрал майтапа, изстреля се с два-три направо непонятни скока пред Баркх, извъртя глава за миг, за да види дали действително го е задминал, и после държеше под око само Асил. Този беше на приблизително двайсет конски дължини напред.

— Сабак билхер! (Добро утро!) — викнах сега на Устад. — Действай бързо, иначе ще стане ден!

Той отговори само с помахване, защото нещо друго лесно можеше да забави бяга на неговия кон. Въпреки това двайсетте дължини станаха петнайсет… десет… пет… две… една… настигнах го!…

Отново няколко пружинно бързи скока на моя Сирр… ето че бях отпред…

— Признаваш ли, че скоро ще бъдеш далеч зад мен? — попитах.

— Защо изрично да го признавам? — отговори той.

— Защото после ще спра. Не бих желал да накърня моя Асил. Ще се засрами, ако бъде задминат.

— Много доблестно от твоя страна! Да, твоят Сирр ни превъзхожда, далеч ни превъзхожда. Да забавим бяг!

Когато го сторихме, Кара бързо ни застигна. Беше направо трогателно, че трите коня високо изцвилиха, дето са отново заедно, еднакво, "като от една уста", както се казва. И сега видяхме колко невероятно бързо ни бе придвижило това пробно състезание. Равнината беше накрая, планините на джамикуните се възправяха пред нас. Трябваше само да се спуснем в долината и да яздим сетне отново нагоре, за да стигнем до пътя за каменоломните и следователно вкъщи. Толкова лесно, толкова бързо стига човек от злото към доброто, когато умее да се възползва от силите, които могат да го отнесат нагоре и към дома!

Можехме във висша степен да сме доволни от резултата на нашата пробна езда. Ако преди туй не бяхме се страхували от състезанието, то сега бяхме напълно убедени, че ако не всички, то поне главните турове щяхме със сигурност да спечелим. Пристигнали у дома, ние се погрижихме най-напред за великолепните животни, а после се разделихме. Аз отидох веднага да спя и се събудих чак в късното утро.

Шакара ми донесе закуската и каза, че още през нощта пристигнал бърз пратеник от страна на шаха и после препуснал отново с отговора на Устад. Преднамерено се бил облякъл така, че никой да не може да отгатне кой е и какъв е. Владетелят изпратил само заповедта по възможност да се избягват кръвопролитията. Устад се зарадвал на случая да изпрати на шаха списъка на ашика и двата придобити снощи царски документа. С това шейх ул ислям и Ахриман мирза веднъж завинаги щели да бъдат унищожени. И същевременно приложил молба за помилване на ашика. Когато чух това, се сетих за изявлението му, че ашикът е станал чудесен човек. Не беше казал нищо повече, но сега разбрах от Шакара, че ашикът доброволно се поставил на разположение на Ибн ел Идрак и проявил удивително красноречие и издръжливост да убеди таки, че със своето неподчинение към шаха няма да постигнат нищо друго освен собствената си гибел. Впрочем Устад бил на мнение, че тамошните ултри няма да имат куража, който показват сега в присъствието на шейх ул ислям, мирзата и Гюл-и-Шираз, в чиито интереси е залегнало да подсилват тези хора в техния тъпоумен фанатизъм.

Още не бях излизал на моя открит покрив. Сега Шакара ме помоли да го сторя заедно с нея, защото имала да ми покаже нещо интересно. Имаше предвид на първо място една голяма господарска шатра, която се издигаше почти завършена сред руините. Недалеч от нея видях други хора да разпъват втора, също голяма, но не така великолепна. На въпроса ми за кои са предназначени тези две шатри, тя отговори:

— Така красиво нагиздената е за Гюл-и-Шираз. Тя действа явно по заръка на Ахриман мирза, който иска с това да изпревари таки в окупирането на руините. Хората й пристигнаха малко след разсъмване и веднага се заеха със строежа на шатрата. Шейх ул ислям, изглежда, е знаел или поне подозирал нещо такова, защото побърза да направи подобен шахматен ход. Неговите слуги дойдоха с втора шатра и както виждаш, сега небесната добродетел ще отседне редом със земния порок, без някой преди туй да ни е питал за нашето становище.

— Устад ще изтърпи ли това?

— Той още чака. Когато дойде неговото време, ще знае как да постъпи. А сега погледни там, от другата страна на езерото! Там строят трета голяма шатра. Тя е за Ахриман мирза. Той също без да пита избра това място, защото неговите Сенки и масабани ще приближат от тази страна. Началото на обкръжението значи е поставено още днес. Но също така от днес биват разставяни нашите близки и далечни постове, които ще имат грижата да ни осведомяват своевременно за всяко враже приближаване. Всички джамикуни са вече на оръжие, макар да не го показват. Тукашните също. Положението е също и при съюзените с нас калхурани. Те вече са изпратили своите най-добри ездачи и състезателни коне. Погледни там долу как се упражняват! Що за отбранителен план е нахвърлял Устад, не зная, но той ми каза, че не трябвало да моля Марах Дуримех за помощ. Били сме достатъчно силни. Тази крепка вяра е много успокоителна. Въпреки всичко аз изпратих един вестител до нея и нейните добре въоръжени и непобедими конници ще се появят в подходящото време. Нали знаеш — прибави усмихнато, — душата обича да се грижи за духа дори и когато той е напълно сигурен в своята работа!

Тъкмо каза това и забелязахме оживено движение, което бързо се разпространяваше из целия дуар. Причината беше един пристигнал от изток ездач. Той предаде на всички, които поискаха да го чуят, някаква вест и се насочи после нагоре към Високата къща. Когато мина през портата, го познахме. Беше конярят на нашия Джафар мирза. Бе служил като водач на помощта, изпратена от шаха, и избързал напред да доложи, че пристигат сто мъже гхулман-и-шахи[107]. Водеше със себе си коня на капитана. По същото време дойде със свитата си отляво по нашия вчерашен път Гюл-и-Шираз, а на къса дистанция я следваше шейх ул ислям със своя колоритен мирски и духовен щал. Яздиха директно към руините и ги обсебиха, сякаш си бяха там у дома. След тях водеха състезателните им коне.

Само след няколко минути между двете партии възникна спор относно терена, но не се стигна до конфликт, тъй като вниманието им се насочи на изток, където в края на кръгозора се появиха хората от охраната на монарха. Изключително добрите коне и оръжия, бляскавите униформи на стотицата предизвикаха удивление. Как ли бе стигнал Устад до небивалото още отличие, да получи една такава директна подкрепа от владетеля?! Но удивлението се превърна направо в ужас, когато зад кавалерията се появи артилерийски обоз от двайсет сембуреки[108], следван от цяла колона камили с багаж и муниции. Двайсет топа! Макар и толкова малки! Щом на разположение на джамикуните стояха такива отбранителни средства, то нямаше да бъде толкова лесно да се подхване бой с тях, както си бяха мислили? И с каква цел бяха изпратени на Устад тези отряди? Та нали той не знаеше нищо за планираното срещу него нападение! Нали трябваше да бъде напълно изненадан! Дали пък не беше научил нещо? Но от кого? Налагаше се да бъдат предпазливи! Преди всичко спрямо собствените си съюзници!

Сега капитанът се качи на коня и пое надолу по хълма, за да посрещне малката, но излъчваща войнствен дух дружина и да я разположи съобразно намеренията си. Нейното пристигане бе предизвикало сензация и сред хората на Ахриман мирза. Той се отправи насам покрай езерото, за да направи, както изглежда, първата си визита на принцесата в нейното ново жилище. Свитата му се състоеше от съвсем същите лица, които в неделята на предната седмица бяха нарушили спокойствието на празника ни отсреща при Бейт-и-Ходех. Това бе своего рода демонстрация, която за нас бе добре дошла, понеже той по този начин непредпазливо издаваше, че подглаватарите му бяха пристигнали заедно с него. Яздеше, без да спре в дуара, директно към руините. Когато слезе пред шатрата, Гюл излезе да го поздрави. За пръв път ми се отдаде възможност да я видя. Въведе го вътре. Неговите придружители останаха на открито. След известно време повикаха шейх ул ислям. Той също изчезна в шатрата.

Едва сега забелязах, че Сирр не се виждаше. Попитах Шакара за него, кажи-речи засрамен от своето невнимание. Бяха го настанили в градината, за да не може да бъде видян откъм шатрите. Помолих моята "душа" да се грижи добре за него.

Сега трите знатни особи излязоха от шатрата и тръгнаха напреко през руините към пътя за камбаните.

— Искат да дойдат при нас! — каза Шакара. — Трябва незабавно да го доложа на Устад. Нашата обична къща трябва да остане чиста откъм подобна висока визита! Той ще ги отпрати!

— Помоли го тогава да го стори по възможност под моя покрив. Иска ми се да опозная Гюл и ето защо ще бъде добре да чуя как говори.

Шакара побърза надолу. Аз наблюдавах приближаващите така, че те да не ме виждат. Принцесата имаше висока, пълна фигура. Облеклото й беше пищно, претруфено. Воал не носеше, значи беше еманципирана по отношение повеляваната в нейната среда свенлива сдържаност. Косата й беше отпред подрязана и покриваше челото — точно по начина на така наречения у нас "бретон" или още "фризура на пони". Персийските харемски жени обичат да придават на лицата си неодухотворен, но в замяна на това похотлив израз. Плитките й висяха отзад почти до земята. В тях бяха вплетени и вмъкнати златни шнурове, ресни и фиби, така че много вероятно не бяха истински. За отбелязване е, че носеше също като Ахриман мирза камшик за езда в ръката. По време на разговора шибаше с него насам-натам и изобщо движенията й бяха толкова уверени и властни, толкова пренебрежителни и, бих казал, предизвикателни, каквито досега не бях виждал у никоя ориенталка.

Стигнаха до конското пасище и спряха за известно време при Асил, Баркх и Сахм. При това говореха много оживено за конете. Какво, не можех да чуя, но съдейки по движенията, нещо не особено похвално. Принцесата пристъпи към Асил и хвана муцуната му, за да отвори уста и погледне зъбите. Той не го допусна. Тогава тя му кресна гневно и го удари по долната челюст. В следващия миг лежеше на земята, запратена от едно могъщо движение на главата на врания. Ахриман мирза веднага скочи към нея и замахна с камшик да го накаже… ала не стигна дотам. Асил беше по-бърз от него. Направи светкавично обръщане и хвърли къч. Копитото улучи персиеца по главата, той се сгромоли с висок крясък. Жребецът изцвили предизвикателно и застана в готовност за по-нататъшна отбрана. А шейх ул ислям и изправилата се вече принцеса пристъпиха към Ахриман, за да видят последиците от удара. Той стана с тяхна помощ, но държеше главата си с две ръце. За щастие ударът само го бе "стръгнал". Главата бе спипана, огледана и накрая освободена. После продължиха прекъснатия път към нас, видимо крайно разгневени, но с бавни, много бавни крачки, понеже Ахриман залиташе и не можеше да върви по-бързо.

Шакара беше довела Устад. Стояха точно под мен и бяха видели нападението над коня и неговата защита. Тримата приближиха и спряха пред тях. Странна среща! На първо време не бе произнесена нито дума, но очи дълбаеха очите. После принцесата започна да пита:

— От кого сме посрещнати? Кой си ти?

Гласът й звучеше твърдо, високомерно, презрително.

— Аз съм Устад на джамикуните — отговори той несмутимо.

— А кое е създанието до теб?

— Създание? — повтори усмихнато повтори усмихнато оскърбителния й израз. — Да, без да искаш, го каза правилно. Тя е създание на Бога, на Вседържеца, на Пречистия. Създадена е с неговата мъдрост и доброта. Но ти не си създание. Не си създадена от тази мъдрост и доброта, а от грешни хора, заченати и родени в грях. Ето защо сега тя, въплътената чистота на женската душа, ще се отдалечи от нас, защото добродетелта си тръгва веднага щом приближи порокът!

Отстъпи настрани, за да пропусне Шакара. Принцесата не можеше да намери думи от тази безогледна дързост. Буквално зяпаше за въздух. Очите й искряха, устните потръпваха, камшикът трепереше в ръката й, ала отговорът остана неизказан. Тогава шейх ул ислям се застъпи гневно за оскърбената:

— Ти май не знаеш кого имаш пред себе си. Тази произхождаща от стар дворянски род княгиня е нашата всеуважавана шахзадех ханъм Гюл, дошла да те възрадва със своето ощастливяващо присъствие!

— Това го знам добре. Зная дори и нещо повече, а именно че ти също я познаваш и въпреки всичко не се срамуваш да наречеш присъствието й ощастливяващо. Горко на народа, чийто духовен баща и водител си ти, а се свързваш с дъщерите на плътта, за да можеш да властваш сетне над мъжете! "Шейх на свещения ислям" караш да те наричат? И приемаш с хитри сметчици тъкмо противното на свещеното? Позорът ти се вижда похвален само защото го гледаш през златните наддара, с които възнаграждаваш лекомислени готвачки? Вратата на моята кухня стои отворена. Твоята приятелка Пекала и довереникът ти Тифл са готови да приемат благословията на светия мъж и несветата жена! Не е нужно да приближиш към тях отново със смиреността на писаря. Колкото и да са глупави, те различават в твое лице майсторското творение на исляма!

Оня пребледня. Зачеса с две ръце дългата рядка брада, сякаш търсеше опора да се хване. Стоеше като школник, който трябва на всичко отгоре да благодари за отнесения пердах. Отговор не даде. В замяна на това взе думата мирзата. Беше посягал на няколко пъти с ръце към болящото го чело. Сега се съвзе и избухна:

— Човече, какво ти става, че дръзваш да говориш с нас по този начин! Пред теб стоят най-височайшите на цялото царство! Нима при вас всичко живо, хора и животни, е откачило? Ние не сме свикнали да ни напада всяка бестия! Бъди радостен, че не застрелях на място онова добиче!

С тази позакъсняла заплаха измъкна наполовина пищова от пояса си. Устад поклати усмихнато глава и каза:

— Запази си куршума за вашия Иблис! Нали…

— Иблис? — прекъсна го мирзата бързо. — Кой ти издаде, че съм довел Иблис, непобедимия? Кой, кой?

Погледът на Устад се задълба в очите му и сговорът прозвуча бавно, тежко, многозначително:

— Твоят ходем го каза на моя!

Мирзата се хвана поривисто пак с две ръце за главата и извика:

— Моят ходем… ходем… ходем! И тук отново, и тук! Защо не ми дава мира от снощи? Нали се махнах от него! Оставих го да си стои там! Защо търчи подире ми навсякъде, навсякъде! Трябвало да обезумея, да се побъркам, побъркам! И това наистина ще стане, ако не ме остави на мира! Да се махам, да се махам! Пак ще го оставя да си стои! Нека се побърква, който си ще, само не аз, не аз!

Обърна се и хукна "от място", както се казва, по пасището, размахвайки камшика… но пое не към пътя, а се спусна като подгонен надолу към руините… изтърча до шатрата на ханъм Гюл, метна се на коня си и препусна по такъв начин, че удивената свита, макар и потеглила веднага, не можеше да го настигне.

А що се отнася до принцесата и шейх ул ислям, те също си тръгнаха, без да кажат и дума повече — победени и посрамени, както може би никога в живота си. Устад погледна нагоре към мен и попита:

— Спомняш ли си думите ми? Този дух започна вече да напуска своя шаблон. Колко скоро ще си имаме работа само с един тъпоумен човек. Такава е съдбата на всички князе на сенки!

Върна се в къщата и днес вече не ми се отдаде възможност да говоря с него. Времето му беше твърде ангажирано, но чрез Шакара ме осведомяваше бързо и изчерпателно за всички събития.

За моя изненада днес обядът не ми беше поднесен лично от нея. Пекала го донесе. Беше пожелала нещо да ми съобщи. Сега стоеше пред мен, пламнала от смущение и в търсене на подходящи думи. Когато й вдъхнах кураж, най-сетне започна:

— Ефенди, моля те да ми повярваш. Аз си помислих, че това е кадъна, истинска, същинска, достоверна кадъна! Та тя беше толкова дебела! Ама като седна в кухнята, направо на земята, с едно ей такова "пльос!", аз й махнах кърпата от главата и… и… и така ужасно се изплаших, че сигурно и аз щях да се изтърся, ако не се бях хванала за нея… не, не за нея, а за него, защото тя беше мъж! Представи си! И беше толкова гладна! И ядеше той толкова красиво, и толкова бързо, и толкова много! А после тя заспа! А сетне той продължи да нагъва и пак заспа! Тя ми омете почти всичко, което бях приготвила за други, защото той беше здравата изгладнял от пътуването. А когато тя най-сетне се засити и понеже при мен толкова му се услади, се споразумяхме никога вече да не се разделяме. Какво ще речеш за тая работа, ефенди? Съгласен ли си, а?

— Та ти сама си си господарка и значи можеш да правиш каквото си искаш!

— Зная го добре. А и не бих позволила да ми се мешат в нещата, ама учтивостта изисква поне за вид да попитам. Затова бях вече и при Устад. Той ме освободи, напълно освободи. Сега дойдох и при теб. Пущаш ли ме и ти да си вървя, а?

— С най-голямо удоволствие!

— Само че аз няма да се върна, хич!

— Аз също го желая!

— Тъй! Значи и ти! А аз си мислех, че хората ще се разплачат. Ама това не хрумна и на един-едничък. Пък аз толкова хубаво им готвех! Ей затова ще си отмъстя. Тръгвам веднага. Ага Сибил трябва да прати няколко камили обратно в Исфахан. Тях ще възседнем ние, аз, моят Кепек и моят Тифл. Само след един час тръгваме. Моят Кепек от заранта непрекъснато яде и значи ще издържи до следващата спирка. Та си вземам значи сбогом с теб, завинаги и завеки, и ти подавам ръката си!

— Задръж си я! Тя не принадлежи на мен, а на твоя Кепек, завинаги и завеки.

Това пълно безразличие, изглежда, я разгневи. Тръгна към вратата, спря там още веднъж и каза:

— Тук няма човек, който да умее да схване едно благородно женско сърце. Моят Кепек е единственият. Но Устад ми даде платата и към нея отгоре един голям бакшиш. Сега съм квит с всички ви и хич не искам да зная нищо за вас. Чувствайте се свободни от мен, изцяло, издъно свободни!

Излезе.

Колко набързо беше станала цялата работа! Дали ашик или Кепек, все едно. Той само трябваше да се възхищава на готварското й изкуство и да позволи да бъде възпитаван от нея! Още един вид от онези женски същества, които се възхваляват, че били "душите", та даже "ангелите" на своите мъже! Точно един час по-късно видях, че вещите им бяха отнесени долу при шатрата на ага Сибил. После те самите тръгнаха — Пекала до своя Кепек, една обемиста любов към хранителните продукти, а отпред Тифл, избуялият тънко и нависоко. Не след дълго товарните камили защрапаха от дуара, отнасяйки "весталката" заедно с нейното ново кухненско щастие. Нито един джамики не ги съпроводи. Това бе една напълно естествена последица от нейното необмислено брътвене!

В следобеда научих от Шакара, че Устад е проучил тайния път от Светилището. Бе ходил също долу до басейна, но не ми казал нищо, за да не се безпокоя за него.

Бях си представял джамикуните в някакъв не особено голям брой. Но когато запристигаха днес, в предпразничния ден, поотделно, на по-големи групи и на цели дружини, видях за мое удивление колко гъсто населена е била тази усамотена област и какво значително духовно влияние е спечелил наоколо самотният дуар. Виждаха се шатри, юрти, колиби от клони и шума и открити биваци да възникват навред, плътно едни до други. Полека-лека те покриха цялата долина, изкачиха се по всички възвишения, пропълзяха под дърветата на виещите се околовръст гори и изкатериха отсрещните хълмове, за да се разпрострат там надалеч по платото. Хората не бяха преувеличили пред мен с приказките. Дойдоха хиляди, а и дори когато се мръкна, напливът не престана.

Вечерта Устад ми предаде, че трябва да си легна възможно по-рано, понеже имал намерение да излезе призори с мен на езда. Сторих го и се събудих още преди четири часа. Денят едва започваше да се сипва. От моята площадка видях, че Устад беше вече долу при конете. Оседлаваше Сахм. Ето защо побързах да сляза при него и разбрах, че ще яздя Сирр. Седлото и оглавникът вече бяха приготвени. Искаше се само да ги сложа и притегна.

— Днес ще опознаеш Сахм — каза. — Твоят Асил я е победил. Но нека видим какво ще мислиш по този въпрос след няколко часа.

— Часа? — попитах, защото забелязах, че седловите кобури са пълни с провизии. — Искаш точно на годишнината да отсъстваш толкова дълго?

— За това — по-късно — отговори, докато възсядаше. Последвах примера му. После потеглихме, ала не през портата или руините, а по стръмния, тесен път за камбаните, нагоре към Алабастровия шатър — той напред, аз след него… една не съвсем безопасна, но чудесна езда!

Долината още не беше се събудила. Никой не поглеждаше нагоре към нас. Сахм вървеше толкова леко, толкова сигурно, все едно имаше крила и можеше да се подхлъзва, без да падне. А Сирр? Той стъпваше, сякаш познаваше всяка стъпка от този дързък път. Толкова твърдо и същевременно еластично, пружиниращо кобилата все пак не се изкачваше! Високо горе няколко пътеки се отклоняваха от нашата, която водеше през споменатия вече халтав сипей. Той вече се бе раздвижил и стигнал толкова напред, че заплашваше да се срине в пропастта.

— Това ми създава грижи — каза Устад. — На шатъра нищо не може да се случи, защото стои върху непоклатима скала, но ако тези могъщи и нестабилни маси тръгнат по някаква причина наляво и надясно от него, то за руините долу предстои катастрофа, на която няма да могат да устоят. Предполагам, че това ще бъде краят за цялото каменно минало! Мисля, че много ти се иска да отидеш до шатъра, но ще те помоля за днес да се откажеш. Погледни, той е ограден от камари дърва, които ще бъдат запалени. Това трябва да се гледа отдолу, не оттук.

И тъй минахме отдалеч и изкачихме извисяващото се по-назад било на хълма, откъдето се виждаше цялата територия на джамикуните, облъхната от първия утринен светлик.

— Мое скъпо малко царство! — заговори той. — И онези искат да ми го отнесат. Глупава, почти шутовска комедия. От всички страни приближават въоръжени сили към нас. Ето защо сега и ние ще се въоръжим до зъби — моят добър, войнствен ходи-и-джуна поиска така. Колко излишно! Та нали тарторите се намират изцяло в мои ръце. Необходимо е само да ги арестувам и предам, както предадох доказателствата. Но както любовта към моите хора ме застави да кажа "Да" за днешния юбилеен празник, така няма да им чупя и хатъра да покажат, че не само в добри дни, но и в опасности стоят вярно до мен. Ще бъде неблагодарно от моя страна да им съсипя радостното очакване на победата. Но днес ги изоставям. Ще се върнем едва вечерта. Срещу мен могат да кряскат и викат, да пишат и говорят, да лъжат и клеветничат, фалшифицират и изопачават, съчиняват и измислят… няма да отстъпя и крачка от мястото, за което ми зловидят. Но там, където трябва да бъда хвален, та чак и честван, не ми е мястото. Опитът ме направи хитър. Известна ми е похвалата на хората, които величаят само за да използват. Изразът на преданост бързо се превръща в ласкателство, триумфалната арка — в каудинска порта[109], която принуждава току-що чествания при следващата крачка да превие пред тях гордия си врат. Така шейх ул ислям ме е възхвалявал пред теб, за да ме превърне в своя креатура, своя пионка. Любовта на моите джамикуни е искрена. Идва директно от техните широки, честни сърца и не се бои нито за миг да се жертва за мен. Благодарността на всеки един от тях за мен е чисто, неподправено злато. Тя въздейства благотворно върху сърцето ми, когато идва тихомълком, като уханието на нямото цвете. Но днес те искат открито да ми благодарят. Хиляди се канят да говорят високо само за мен, за мен! Това е противно на моите стремежи! Не можех да не им дам позволението си за празника, но давайки го, знаех, че днес няма да си бъда у дома. Оставането ми би означавало да оскверня онова свято нещо, което съхранявам грижливо в най-дълбокото кътче на моя вътрешен мир. Ето затова избягах.

Понечих да направя някаква забележка, ала той бързо я пресече, като продължи:

— Не се безпокой! Не тръгнах лекомислено, защото аз най-добре си знам колко съм необходим точно сега там долу. За всичко съм се погрижил. Обстоятелството, че привидно съвсем необмислено съм се отдалечил, само ще направи враговете ни още по-самоуверени. Те няма и представа да си имат с какво ще се занимавам междувременно. Днес ние ще обходим цялата ни територия. Възнамерявам да инспектирам разставените постове. Това е абсолютно необходимо. Хайде!

За да се спуснем по другата страна на планината, трябваше да водим конете, докато достигнахме потока в долината. Там той ми показа скритото място, при което излизаше тайният ходник от Светилището. После поехме отново нагоре, към платото на таки, и по него на север. Там се натъквахме през определени дистанции на по двама джамики, които седяха край конете си и ни докладваха. При най-северния от тези двойни постове ни поздрави един кюрд от Шурд в пълно бойно снаряжение. Той току-що беше пристигнал и ни доложи, че помощните отреди на Марах Дуримех се намирали само на един ден езда оттук и молели за указания. Устад остана изненадан, но когато му съобщих какво ми е казала Шакара, даде заповед вторник вечерта да дойдат на това място и да чакат по-нататъшни инструкции.

Оттук се насочихме на изток. Това беше територията на северните джамикуни. Намерихме всичко така, както бяхме пожелали. Веднага след най-външния им бивак започваше стражевата линия на калхураните, която тръгваше през проходите на заека и куриера на юг. Устад им даде указание да пропуснат масабаните и силлан, но тайно да ги последват, сключвайки пръстена все по-тясно. По обяд спряхме при един поток да отпочинем, хапнем и оставим конете да попасат. Предоставихме им пълни два часа. След това продължихме — напряко през онези необитаеми земи, през които аз и Халеф бяхме дошли с масабаните. Там се натъкнахме на широка диря на динаруните, водеща на север към нашия бивак, и на един самотен конник, който яздеше обратно по тази диря. За наше удивление това бе самият шейх на динаруните.

Той също се удиви, разпознавайки Устад, но явно се зарадва. Вежливостта изискваше да слезем и седнем. В последвалия разговор научихме нещо много радостно. Той пристигнал сутринта със своята дружина и веднага потърсил шейх ул ислям, който заедно с Ахриман мирза тъкмо се намирал при Гюл. Там получил инструкциите си за следващите дни и тогава всъщност се установило, че той бил избран да ни нападне със своите динаруни — естествено само заради едната религия. Някакви практически облаги обаче категорично му отказали. На всичкото отгоре се отнасяли отвисоко с него, като с човек, за когото е милост свише да разговаря изобщо с такива избраници. Той благоразумно казвал на всичко "Да", ала в яда си на мига решил да обърне пиката и да премине към нас. Но за да обмисли зряло и необезпокоявано всички "за" и "против", седнал после на коня си и предприел самотната езда, при която се срещнал с нас тук.

Сега вече нямаше място за съмнение. Устад изостави своята сдържаност и му разказа всичко, всичко. Как само се удиви този мъж! Той си бе нямал никаква представа за какви хора е трябвало да пролее кръвта на своите динаруни и да не получи в крайна сметка и най-малкото обезщетение, та дори и една вежлива дума! Засега той беше дошъл само със състезателните коне и съответните ездачи, а същинският боен отряд щеше да пристигне по-късно. Предложи ни помощта си и ни подаде двете си ръце, които ние с удоволствие стиснахме. Понеже сега знаеше каква цел имаше нашата езда, помоли да ни придружи. Устад се съгласи.

И тъй, тримата продължихме — на запад, към южните джамикуни, които също показаха добри коне като другите. Междувременно лицето на шейха ставаше все по-сериозно. Онова, което само бе чул от нас, сега видя — голямата, смъртоносна примка, която щеше да се стегне зад него и хората му, ако бе останал на страната на нашите врагове. Умисли се и по отношение конете ни. Сахм вървеше несравнимо. Каква разлика между сегашния й ход и онзи, когато я яздеше Педехр! Арабинът казва: "Конят е съдебно дело. В зависимост от това дали то е добре или зле водено, бива спечелвано или загубвано!" Ами пък Сирр! Само с оглавник! Шейхът беше направо запленен от него, но зададе само един въпрос и престана, като чу, че се касае за тайна, за която не бива да се говори.

Обиколката ни завърши тъкмо когато започна да се стъмнява. Минахме през Долината на чувала и спряхме, тъй като мостът бе вдигнат — заради несигурното положение. От другата страна трябваше да стои пост. Повикахме го, но него никакъв го нямаше.

— Ще трябва да чакаме, докато дойде — казах, ядосан от тази немарливост.

— Да, ще чакаме — усмихна се Устад. — А междувременно ще разкажа за дръзновения скок, който безпрепятствено си извършил с твоя Асил.

Започна разказа си, без да слиза от коня. Когато стигна до въпросния миг, насочи Сахм към мястото, от което се бяхме засилили за скока. Заставайки, сякаш възнамерява само да разказва, продължи да говори. После внезапно изхвърли ръка нагоре и извика съвсем същите думи като нас: "Ятиб, ятиб, иа Сахм! (Скачай, скачай, о, Сахм!)" Кобилата се изстреля напред, стъпи сигурно на ръба на бездната и прелетя отсреща така плавно, така свободно, така леко, че крясъкът на ужас, който понечих да издам, се преобрази в ликуващ вик на най-искрена адмирация. След това слезе, спусна моста и ни покани безметежно да го последваме.

— Е, какво ще кажеш сега за моята Сахм? — попита, като очите му радостно заблестяха.

Прегърнах го. Това бе достатъчно. Друг отговор нямах. А шейхът на динаруните се потърси със закъснение от ужаса и увери:

— Подобно нещо никога не съм виждал! Нека си доведат ония Най-добрия кон на Луристан и също прословутия Иблис — вие ще ги сразите. А моите динаруни могат да бъдат радостни, че ми показахте и това. Ние ще се пазим от облог с вас!

След това го помолихме да язди сам към дуара и пред никого да не споменава за Сирр. Останалото беше обсъдено още преди туй. Ние двамата продължихме по планинския път през гората и пристигнахме незабелязано при стражевата кула. В двора нямаше никой. Прекосихме го бързо, отведохме конете на мястото им и се прокрадвахме после… нагоре? Нагоре към нашия хаджи Халеф Омар. Очакваха ни, понеже там беше Шакара, посветена от Устад в нещата. Тя им беше казала, че искаме да прекараме вечерта тук, на открито, и бе поддържала двора пуст, та никой да не забележи връщането ни.

Ядохме там. За какво беседвахме, не е трудно за досещане. Халеф знаеше, че утре за пръв път ще може да слезе в дуара. За него на трибуната беше специално стъкмено едно извънредно удобно място, откъдето можеше да вижда заедно със своята Ханнех цялата долина, без да се напряга. И той се радваше на това като дете.

Когато му дойде времето, тръгнахме с Устад нагоре към моето жилище. Седнахме вън на покрива, за да се наслаждаваме на осветлението на възвишенията, което тъкмо започваше. Това стана под всеобщ фойерверк, в който всеки участваше според силите си. И кюрдите като персите не пестят при подобни поводи барути плавун. Никой не ни обръщаше внимание, понеже хората смятаха, че Устад още не се е прибрал. Ето защо всички илюминации можеха да ни въздействат непосредствено, без някакво смущение.

Навсякъде, където погледнехме, възникваше светлина. Каквото гореше горе, "гореше" и в езерото. И всички хора, изпълващи долината, ни се струваха като същества от свят, в който идващата отгоре светлина се отразяваше пак нагоре. А ние, двамата самотници, останали тук горе, макар хората да ни чакаха долу? Само да не се спуснем в дълбината на хвалебствията, после порицанието нямаше да ни издигне нагоре! Вярно, ние съзерцавахме зрелището, ала онова, което си говорехме, нямаше предопределението да прогърмява като фойерверк или да изгаря като мъртво дърво в пепел. А когато огньовете полека-лека догоряха и светлините в долината една след друга угаснаха, Устад стана, подаде ми ръка и каза:

— Да отидем сега и ние да почиваме! Да почиваме! Ти вярваш ли го? Заключи се с три резета в стаята си и си легни физически да спиш! Аз въпреки това ще дойда при теб, както дойдох сутринта, и ще те забера за един полет по нашите граници. А там също някои постове поддържат за нас стража, за да ни докладват и ни дават сведения. Когато се върнем от нашия полет, няма да се показваме пред хората — точно както постъпихме тази вечер. Защото онова, което за този свят е вечер, за другия е утро. Спи добре, но… ела с мен!…

4. Срутването

Когато на утрото излязох отпред на покрива, видях, че броят на хората от предния ден се е удвоил. Край шатрата на Ахриман мирза можеха да се видят конете, доведени от него. Сенките и масабаните за състезанието. В руините се намираха онези на шейх ул ислям и таки кюрдите. Долу, отдясно на езерото, бяха бегачите на динаруните, а вляво, недалеч от трибуната, бяха настанени нашите. По всички тези места гъмжеше от истински или мними познавачи, които считаха за крайно необходимо да произнесат своите оценки. С Ибн ел Идрак и шейха на динаруните Устад рано-рано заранта беше сключил тайна спогодба, че всички те ще си получат обратно изгубените коне. Така че те спокойно можеха да се държат привидно като наши противници. За отбелязване е, че същинските знаменитости на състезанието, като Сахм, Асил, Най-добрият кон на Луристан, не се намираха сред тези представени още днес коне. Щом врагът не показваше козовете си, нямаше да ги показваме и ние.

Стори ми се забавно, че видях Халеф още отсега да стои с Ханнех на предназначеното за него място. Добрякът не бе издържал. И с какво беше облечен? Естествено с почетните одеяния на шах-ин-шаха. При него бяха и всичките му оръжия. По-късно видях в ръката му даже известния камшик от хипопотамска кожа. После той дойде за Палача тъкмо на сгода!

След закуска отидох при конете си и сетне при Устад, при когото заварих капитана от охраната на монарха. Те тъкмо говореха за споменатия преди малко, а именно Гхулам ел Мултасим, Палача. На тоя арогантен тип всичко предприето досега срещу нас се виждаше недостатъчно. Той най-напред при таки бе говорил по най-безобразен начин против Устад, а днес бе продължил и тук при нас. Беше се появявал със своите съмишленици ту тук, ту там в долината, държейки все една и съща заучена реч, в която обрисувал Устад като човек, от когото другите трябва само да се пазят. Тоя Устад се държал като верен привърженик на шах-ин-шаха, ама не бил такъв. Също така си давал вид, че на сърцето му лежало само добруването на джамикуните, но в действителност мислел само за собствения си келепир. От такива хора човек трябвало да се пази повече отколкото и от най-лошия масабан и ето как не било за чудене, че той, сиреч Палача, считал за свой дълг да разобличи веднъж завинаги този крайно опасен изкусител на народа. Заедно с това приканвал всички джамикуни да прогонят своя Устад, който се хвалел, наистина, че иска да направи хората щастливи, ала най-много го бивало да създава за света нещастни, покрити с отоци и циреи коне. Той, сиреч Палача, щял да докаже това с Кис-и-Дарр!

Понеже дойдох едва в края на този разговор, капитанът ми съобщи резултата:

— Помолих Устад да не се омърсява с тоя келеш, а по-добре да предостави работата на мен, представляващия полицията на шах-ин-шаха. За един такъв разюздан и самонадеян нахалник единствено камшикът е правилното средство. И той ще го получи, съвсем определено. Само ми предайте дрехите му, в които се намират ножът и тайната азбука. Повече нищо не ми е необходимо!

Получи нещата, след което аз слязох с Устад и Джафар мирза долу при езерото, защото бе дошло времето да бъдат избрани членовете на журито. Работата стана бързо. Главният съдия беше капитанът на охраната. Другите бяха Джафар, хаджи Халеф, Ибн ел Идрак и Педехр. Друга конкуренция нямаше — една много основателна причина всички страни да бъдат съгласни с този избор.

След това бяха уговорени условията. Те бяха много прости. Всяка покана трябваше да бъде приета от съответната страна, повече нищо! В тези преговори вземаха участие също шейх ул ислям, Ахриман мирза и ханъм Гюл. Последната имаше място на трибуната между другите двама споменати. Но не в наша близост. А заради възнамеряваното покушение срещу Джафар мирза Палача бе държан далеч от нас и под постоянен, но незабелязан надзор.

Точно в два часа трябваше да започне състезанието, най-напред веселото. Товарните камили, магарета, козли, овце и разните там други участници стояха вече в готовност. Редом с трибуната беше издигнато едно викало, от което щяха да бъдат обявявани отделните турове. Една керна[110] щеше да дава сигнала. Тонът на този тромпетообразен рог тъкмо прозвуча и викачът поиска да се качи, ала му бе попречено. И по-точно от Гхулам ел Мултасим, Палача, който пристигна на своя тиуких-доралия и спря току пред викалото. Водеше на дълго въже втори кон, предлагащ както смехотворна, така и тъжна гледка. Смешен беше видът и начинът, по който го бяха накиприли, но тъжно физическото състояние, в което се намираше. Възрастта му възлизаше сигурно на над двайсет години. Опашката и гривата бяха преднамерено проскубани, като космите бяха заменени със снопчета ечемичена слама. Глава, тяло и крака бяха облепени с дузини пластири. Седло нямаше и се виждаше колко ужасно е бил язден и наранен. А в устата му бяха напъхали един от онези страховити мундщуци, с чиято помощ можеш да яздиш някой от така наречените "проклети коне" до послушание или до смърт.

— Аллах да погуби тоя мъчител! — чух зад себе си възмутения глас на хаджията.

А синът му Кара, който седеше до него, прибави със същото отвращение:

— Можем ли да изтърпим това? Татко, дай ми курбача[111] си! Усещам, че ще имам нужда от него!

Така мислеше и чувстваше "нецивилизованият" син на пустинята, но не и "извисяващият" се над него ренегат на християнската църква. Защото такъв беше Мултасим! Той скочи от тюркменския си жребец, изкачи стъпалата до мястото на глашатая, така че всеки да може да го види, и заговори с висок, надалеч отекващ глас:

— Сигналът беше даден, веселото състезание започна. Шейх ул у ислям ме натовари да сложа началото, аз, радващият се на благоволението на шах-ин-шаха и представляващият същевременно обединеният глас на всички правоверни следовници на Пророка. И аз предизвиквам сега всеки джамики за забавната битка и преди всичко Устад, за когото имам да разкажа следното…

И ето че пак подхвана онази заизустена реч, която повече от достатъчно бе препродадена. Приказките му буквално преливаха от лъжи, извъртания и оскърбления. От всяка негова дума се разбираше, че е обмислена и пусната в обръщение единствено за да служи на най-безсъвестна злост и по волята на най-противна радост от скандала. Чак ми се пригади! Колко се възхищавах в замяна на спокойствието и самообладанието на нашите джамикуни, които го оставиха напълно да се изкаже, без веднъж да го прекъснат или побутнат! В нашия високо цивилизован Запад навярно много бърже щяха да сложат край на подобна низост! Защото там, слава Богу, особено официалният печат бдеше такива клеветници и "почтени палачи" час по-скоро да си получат заслуженото! Но тук хората се държаха до последната дума на "сказката" напълно спокойно. После шейх ул ислям се обади гръмко: "Сиха-сих! (Браво, великолепно!)". Ахриман изкрещя: "Хехи, хехи!", което има съвсем същото значение. Гюл плесна тлъстите си ръце и извика: "Бех, бех!" — обичайният възклик на удивление при някой фокус. Няколко стоящи наблизо таки, масабани и Сенки се обадиха волю-неволю с половин уста. Иначе владееше мълчание. Не се чу нито един звук на недоволство. Вместо благоразумно да сметне това всеобщо мълчание за заплашително, Палача прие в своето безпримерно заслепление, че това е знак за съгласие, и продължи:

— Погледнете натам! Тоя Устад сега седи сред вас, най-хубавото място! Питам ви какво прави, докато го съсипвам и смазвам? Усмихва се, слуша и мълчи! Знам, на вас това усмихване трябва да се хареса, ама при мен не хваща дикиш. Той дава вид, че ме презира, ала това не е нищо друго освен смущение! И защо мълчи? Защо му е тая уста? Онзи, който бива нападан и не се чувства виновен, е длъжен да се защити! Той обаче не казва нито дума. Мълчи и продължава да мълчи, като че…

Не стигна по-далеч. Капитанът на охраната, приближил незабелязано до глашатайското място, скочи горе при него, пипна го за врата и извика:

— Той мълчи, защото знае, че всеки гнил плод пада от само себе си от дървото! Така че падай, времето ти дойде!

Запрати го към хората си, които тутакси го склещиха и вкараха в своята наблизо издигната шатра. Тогава шейх ул ислям и Ахриман мирза скочиха.

— Какво означава това? — провикна се първият. — Кой ти дава правото да посягаш на този честен човек?! Той стои под моя закрила!

— Закрила? — изсмя му се капитанът. — Де да беше способен самия себе си да закриляш!

— Също под моята! — заяви Ахриман мирза заплашително. — Ти изобщо какво търсиш тук при джамикуните?

— На драго сърце ще ти кажа. Търся тартора на Сенките, чието тъмно същество от неотдавна се подвизава тук. Мисля, че скоро ще го намеря, след като вече спипах неговия приятел и палач! Сядайте веднага! Бих желал да видя дали ще ви се удаде да бъдете толкова кротки и ще се усмихвате ли целеосъзнато, както бе упрекнат Устад!

— Каква наглост! Аз съм принц с царска кръв и мога веднага да заповядам на собствените ти хора да те обезглавят!

— Опитай! — извади от джоба малката книжка в кожена подвързия, вдигна я нагоре и продължи: — Сигурно познаваш тази телик-азбука, с чиято помощ мога да прочета определени писма? Аз прочетох и следното: "До Гхулам ел Мултасим, моя палач! Дойде времето Гюл-и-Шираз да разцъфне на гърдите на Рафажд Азрим. Това трябва да стане на петия ден от месец шабан, по времето за Вечерната молитва, нито…"

— Откъде я имаш, откъде?! — изрева Ахриман посред изречението и се втурна от върха на трибуната да му изтръгне азбуката.

Тогава Устад стана, взря се твърдо и остро в лицето му и му викна:

— Погледни ме, мирза, аз мога да ти кажа! Твоят ходем е бил при него и му го е издал! А който бива изоставян от своя ходем, той се побърква… побърква… побърква!

Ахриман мирза се спря, посегна бързо към челото си, сякаш бе ударен там, нададе крясък, скочи от трибуната и изчезна бежешком в тълпата на стоящите край нея хора. Само малцина схванаха това поривисто, мълчаливо бягство.

Това стана тъкмо когато Палача бе изведен от шатрата. Беше облечен само с панталон, а горната част на тялото и ръцете му бяха намазани с мазнина. Един от гавазите носеше след него пакета с дрехите и ножа му. Капитанът заповяда да занесат нещата на шейх ул ислям и се обърна към него:

— Ти взе "честния мъж" под своя закрила. Ние разделихме мъжа и честта така точно, както го стори той, поемайки ролята на палач. Мъжът избяга, като мъдро заряза честта. Ние я закътахме, защото си знаехме, че той ще се върне. Сега е тук и отново като палач — един хлъзгав, намазан със зехтин бабаитин! Ще наредя да го бичуват, пред очите на всички тези, за чиито уши държа възславящата реч, похвалена от теб със "Сиха-сих!". И понеже се намира под твоя закрила, съхранявай му междувременно честта. След като мъжът си понесе ударите, навлечи му пак честта и върни на таки техния устад!

Шейх ул ислям не каза нито дума, когато вещите бяха сложени пред него. Сигурно много му се искаше да се махне, но трябваше да остане, защото с тръгването си само още повече щеше да се изложи. Палача също беше притихнал. Стоеше между двама гавази със стиснати зъби и мятащи мълнии очи, чийто поглед напразно диреше помощ. Тогава се случи нещо, което му предостави възможност за бягство. Вероятно вече си бе помислил да се метне неочаквано на своя кон и да препусне, ала този бе свързан с Булеварден роман, и преди да е успял да го освободи от дългото въже, щяха отново да го спипат. Но ето че добрият, милозлив Кара бен Халеф стана от мястото си, за да погледне недъзите на клетото животно. Най-напред прегледа охлузените рани и после облепените с пластир места.

— Та всичко това е лъжа! — извика накрая, като изразът на лицето му ставаше все по-удивен. — Да ни предоставят този Кис като Дар ("роман" като "булеварден"), е направо нечувана, бездънно дълбока дивотия! Единственото калпаво нещо по този стар, наистина, но иначе отличен кон, за тези лъжовни пластири, тези нагло налепени твърдения, под които човек напразно търси валидни доказателства. Ако не беше така наранен от яздене, щях да го възседна и да покажа, че…

— Покажи, де, покажи! — прекъсна го тук Палача. — Твоята глупост ще ме избави!

По време на своя преглед Кара беше развързал въжето на коня. Сега пленникът скочи измежду телохранителите, метна се на дорестия си жребец и препусна по пистата, оставена напълно свободна за състезанието. Всички наскачаха и закрещяха. Кара не се стъписа ни най-малко. Стиснал курбача на своя баща, той се изстреля незабавно върху неоседлания Кис и извика:

— Аз съм виновен, затова и аз ще го върна!

Едно рязко "кххххххх" подкара коня. Първото състезание започна, но коренно различно от предполагаемото.

Само намиращите се близо до трибуната бяха чули и знаеха каква е работата, множеството други — не. Те се бяха наредили край цялата писта около езерото и се сбутаха още по-плътно и гъсто, като видяха да се задават двамата ездачи. За Палача отпред едва в края на езерото имаше изглед да си пробие път през хората и да се изплъзне после през някой от проходите. Кара отзад много добре разбираше това и ето защо се стараеше да го настигне още преди туй. Дългоногият тюркменски жребец се носеше с дълги скокове; по-дребният, грациозен Кис въпреки възрастта си тичаше по-леко и бързо. Към това се добавяше и обстоятелството, което Палача не беше помислил. С други думи конят му влачеше дългото въже и понеже беше вързано за халката на нагръдника, той не можеше да го освободи. То току попадаше между краката на дорестия. Пречеше му. Той стана предпазлив, неуверен. Зрителите също го объркваха. Те виждаха, че ездачът е полугол. Виждаха също така странната дегизировка на Кис и заплашително размахвания камшик на преследвача. Тези обстоятелства им подсказваха, че не се касае за състезание, а за истинско бягство. Закрещяха си едни на други да не допуснат Палача да си пробие път. И тази олелия уплаши доралията, но не и другояче развилия се Кис.

Стана така, че този все повече приближаваше тюркменеца и го настигна точно там, където имаше единствена възможност да се измъкне. Кара беше умен. Яздеше от външната страна и така шибаше с камшика от хипопотамска кожа Палача по голия гръб, че тоя трябваше да остане от вътрешната страна, сиреч притиснат към езерото. Ударите се сипеха един след друг. Какви думи са били произнасяни при това, научихме едва по-късно. Палача призовавал Небето и Пъкъла да увещаят Кара да го пусне да си върви, ала в отговор получавал само удари и пак удари. Така бе шибан и подкарван по пистата към другата страна на езерото и по нейното протежение, все по-близо и по-близо към нас, край пътя за храма, през дуара и накрая до трибуната. Беше кажи-речи откачил. Пенеше се. Кара смушка Кис още веднъж, мина отпред, изтръгна юздата на Гхулам и дръпна рязко, при което двата коня се изправиха на задните крака. Палача бе принуден да слезе. Кара последва примера му, като викна:

— Чапкън, ще те бия до смърт, ако не отговориш. Кис мърда ли е?

Запитаният стоеше, треперейки с всички крайници.

— Мърда или чиста, благородна кръв? — повтори Кара, като го перна с камшика през лицето.

— Не е мърда, не е мърда! Благородна, чиста кръв! — прозвуча сега признанието.

— Но от вас представен за мърда?

— Да… представен! — пропелтечи Палача от страх пред отново размахания камшик.

— Измоли тогава прошка от Устад! Веднага, веднага!

Нов удар се стовари със свистене.

— Да, добре… добре… моля, моля!

Сключи ръце и ги вдигна умоляващо. Колко по-различна картинка представляваше сега отколкото преди малко, когато бе стоял безсрамно на високото стъпало, но след това низвергнат, като прегрешило божество, от небето! Хиляди и хиляди са били принудени да му вярват, защото са си давали сметка колко опасен е Мултасим, срещу чиято жажда за мъст не притежават никакво оръжие. А ето че идва един съвсем обикновен млад човек и показва пред хиляди очи доколко важна е в действителност тази особа. Само постът я беше забулвал. В сегашната й демаскирана голота тя бе по-малко, много по-малко от… нищо!

— В такъв случай аз свърших с теб. Марш, заминавай при твоя съдия! — каза Кара и го подтикна с камшика към капитана, който го посрещна с думите:

— Пердаха си получи! Сам отиде да си го вземеш. Сега върви при твоя закрилник шейх ул ислям! Той ще те облече, за да създаде отново "честния мъж". После ще те обесим. Мир десеб[112] стои вече в готовност — палач за палача!

Изявлението оказа странно въздействие върху Мултасим. Неговото разкривено от страх лице прие съвсем друг израз. Той се сви в себе си и попита:

— Обесен? Ще бъда обесен? Наистина ли?

— Да, и то веднага, за да спася Джафар мирза!

— Тогава бягам под закрилата на шейх ул ислям, който ще трябва да ме защити, ако не иска сам да загине. Защото ще издам всичко!

Отърча при него. Онзи обаче протегна отбранително ръце насреща му и извика:

— Остани далеч от мен, непредпазливецо! Защо се разобличи! Който не умее дори азбуката на силлан да съхрани в тайна, той е в състояние да издаде на миряните също намеренията на свещения ислям! Ти си един отцепник от християнството, изобщо предател откак те познавам. Махай се! С радост ще гледам как те бесят!

Палача изрева високо. Вместо да се отдалечи, пристъпи досами него, сви юмруци и следствие безмерния си гняв изпадна в крайна откровеност.

— Да, имаш право, аз съм предател, изобщо предател! Предавах не само хора, а измених също на Бога и на самия себе си. Измених на християнската си вяра. После започнах да мамя владетеля. Лъжех Княза на Сенките. Но веднъж няма да излъжа, сега, когато открито ще се изповядам! Ако трябва да бъда обесен, нека обесят двама! Нея и него може би ще пуснат да си вървят. Ама на теб аз ще нахлузя добре заслужения клуп!

Извърна се от него към нас, изпъна ръст и понечи да заговори. Тогава шейх ул ислям посегна към лежащите пред него дрехи, взе ножа на Палача, изтегли го срещу него и заплаши:

— Мълчи, безумецо, инак ще умреш от собственото си острие!

— Дали от въже или острие, всичко това сега е безразлично. Аз ще говоря! — отвърна Мултасим, подготвяйки се бързо за отбрана.

— Заминавай тогава и говори в Джехенната, не тук! В следващия миг се бяха вкопчили. Ханъм Гюл изкрещя от ужас, направи място и побърза да се махне. Никой не погледна след нея, понеже всички очи се бяха отправили към двамата биещи се. Те се събориха взаимно и продължиха да се боричкат под седалките — тихо, безмълвно, като две хапещи се диви животни.

Внезапно проблесна светкавица и високо над нас се разнесе трясък. Затъркаляха се гръмотевици. Цялото ни внимание бе по такъв начин приковано долу, че изобщо не бяхме обърнали внимание на тежките буреносни облаци, които се бяха надигнали иззад хълма на руините и сега застрашително кулминираха над Алабастровия шатър. Познавахме този вид бури, които се извиват съвсем неочаквано в онези планини и развързват сякаш цялата мощ на стихиите. Ето защо веднага ни стана ясно, че от нашето забавно състезание ако не съвсем, то поне засега ще трябва да се откажем.

Вече падаха отделни тежки, с големината на грахово зърно дъждовни капки.

В този миг борбата на живот и смърт свърши. Шейх ул ислям изпълзя изпод седалките и се изправи бавно, омаломощен и окървавен. Огледа се втренчено и извика с дрезгав глас:

— Стана, както казах. Той замина в Джехенната. Нека говори там каквото си ще, на никого няма да навреди. Шеятините не мислят така бързо като хората! Аз съм ранен. Отнесете ме в моята шатра!

Няколко таки се притекоха да му помогнат. Други изтеглиха Мултасим. Беше мъртъв. Ножът бе забит до дръжката в голите гърди. Ето че отново се засвятка и загърмя и дъждът започна по такъв начин да се лее, че незабавно се втурнах към шатрата на ага Сибил, където, отдавна чакан, бях посрещнат със сърдечна радост от моя стар багдадски приятел и всичките му близки.

Първата ми работа беше да резервирам добри места за Халеф, Ханнех и Кара, които естествено не закъсняха да се отзоват. А после приятелството и миналото встъпиха в правата си и вън вече можеше да си се лее, а вътре прокапва и тече, колкото си иска. Кепек също бе споменат. Заради безпомощната му пълнота го бяха изпратили като товар възможно по-скоро за Исфахан, където неговият господар възнамеряваше да се установи за в бъдеще заедно с него. "Весталката" бе предвидена като пожизнена готвачка, а Тифл щеше да участва в яденето като еквивалентен образ на Кепек.

Дъждът по изключение продължи с часове. Когато веднъж настъпи пауза, Шакара изпрати за мен и Кара коне, а за Халеф и Ханнех една двойна носилка, и с тази помощ бързо се прибрахме вкъщи. Устад ни последва едва по-късно. Колко съобразителна бе Шакара, сега отново се доказа с това, че бе подслонила конете ни от силния дъжд в добре познатото вече засводено помещение.

Устад си дойде заедно с Джафар мирза тъкмо когато гръмотевичната буря се разрази с втори, още по-продължителен пристъп. Те бяха намерили удобно убежище в къщата на ходи-и-джуна и оттам всичко наблюдавали и дирижирали според силите си. Приемаха причинената от лошото време неразбория не от трагичната, а от комичната страна, и ето как на мен също не хрумна да се занимавам с тъжни мисли. Когато попитах за трупа на Палача, научих, че го отнесли в руините и сложили пред шатрата на шейх ул ислям. Конят му бил конфискуван от капитана. А пък Устад бе довел Кис-и-Дар, за да се погрижи за оздравяването му.

Дъждът не отслабна и по-късно. Вече нищо не можеше да се направи и ние отидохме да спим с надеждата, че до утре ще се е излял… Днес едва ли някой си легна така доволен и горд, както хаджи Халеф и Ханнех. Техният син беше безусловно героят на днешния ден, а аз им бях казал, че този факт бе резултат не на случайност, а на отличните дарования на Кара. Това изказване бе висша наслада за моя хаджи. Когато на утрото станах, той тъкмо се качваше в носилката. Нареди да го отнесат до трибуната, понеже Ахриман мирза и шейх ул ислям още рано-рано заранта бяха поискали събиране на журито и джемма, за да направят едно важно предложение. На такова съвещание "шейхът на хаддедихните" трябваше естествено да присъства, макар и да бе още толкова слаб! Но вчерашният ден му бе подействал изключително добре, разбира се, като следствие от радостта и храброто поведение на неговия син.

След един час, когато преговорите бяха свършили, ръководилият ги Устад дойде вкъщи да ме навести и подбере. И тогава всъщност научих какви желания са изразили Ахриман мирза и шейх ул ислям. За тези двама господа мисълта да се изложат след вчерашното компрометиране целия днешен ден на погледите на толкова народ, явно бе много мъчителна. Още в ранни зори се бяха споразумели състезанието поне за тях и техните цели да се уреди възможно по-скоро и бързо. Оттук и предложението им. То гласеше: благородните коне, които всъщност би трябвало да бягат, да не бягат, а да бъдат заложени като печалба. В действителност да се състезават от всяка страна само по три. Никой от тези три знаменитости няма право да бяга два пъти. Предварителното им показване също не е необходимо. Заложените коне на съответната страна трябва да са с еднаква стойност.

Каквото очаквах, това и бе станало. Джамикуните бяха приели единодушно предложението и хората долу при езерото много усърдно се бяха вече заели да оценяват и сравняват конете за залога. Условията се отнасяха и за предшестващото състезание с камили, при което шансовете на джамикуните наистина не бяха благоприятни. Техните животни подхождаха повече за планините отколкото за бърз бяг в равнината, докато на разположение на Емир-и-Силлан при всички случаи стояха най-добрите и бързи камили на неговите Сенки и масабани. Но тази несгода напълно му се равняваше, толкова повече при новите условия, от двете лични камили на нашата Ханнех.

Тъй като имахме намерение да крием само Сирр, а с другите ни коне да не си играем на криеница, Устад даде заповед последните да бъдат държани в готовност за нашите вестители, но Сирр да бъде покрит със стари чулове и отведен съвсем тайно долу в двора на ходи-и-джуна, където никой нямаше право да влиза. Когато поискахме да тръгнем, Шакара попита дали ще може да гледа заедно с нас това определено рядко състезание. Зарадвахме се, че имаме възможност да й предложим едно добро място между нас.

Що се отнася до времето, по-добро изобщо не можехме да желаем. Вярно, до късно след полунощ бе валяло "като из ведро", храсталаците се бяха привели ниско от тежестта на изсипалата се вода, буренакът и тревата лежаха направо на земята, а някои дървета бяха изтръгнати заедно с корените, но талазите напълно се бяха стекли в езерото, а състезателната писта дори бе в по-добро състояние от вчера, понеже мощта на дъждовните маси се бе проявила в изравняващ ефект.

Когато слязохме долу с Джафар мирза, който по всяка вероятност можеше отново да бъде сигурен за живота си, видяхме колко много бяха бързали Ахриман и шейх ул ислям да представят конете от своя залог. Двамата бяха там лично, за да бдят да им бъдат съпоставени равностойни, тъй като в намерението им бе залегнало да спечелят от нас всичко добро и да ни се присмиват и злословят после над останалите кранти. Но затова пък и самите бяха принудени да заложат само най-доброто. И аз бях много любопитен как изглежда и ще потвърди ли очакванията това "най-добро".

Що се отнася до двамата споменати, шейх ул ислям днес правеше кажи-речи същото впечатление както вчера Булеварден роман, а може би изглеждаше и по-зле, защото многобройните охлузвания и драскотини, получени в битката със собственото му протеже, не бяха фалшиви, а истински. Явно ножът му е бил на няколко пъти изтръгван и насочван срещу него самия. Лицето му беше грозно покрито с пластири, а от едната буза и брадичката липсваше голямо парче кожа заедно с брадата. Нейните останки сега не бяха вече украса за него, а позор. Но той даваше вид, сякаш това му е във висша степен безразлично. Ахриман мирза беше много тих и вглъбен. Лицето му на моменти имаше направо слабоумен израз, а в други — очите му искряха с яростна енергия. Всичко, което правеше, беше неуверено и припряно и много често се ослушваше или озърташе уплашено назад, сякаш чувстваше да го наблюдава и му въздейства някакво невидимо същество.

Бяха представили над трийсет камили — все отлични, някои дори превъзходни, без изключение само чисто расови шутури ба’ауд[113]. Обстоятелството, че джамикуните притежаваха само планински камили — те впрочем имаха същата, ако не и по-висока стойност — бе доброволно изравнено от тях с броя. Бяха прибавили десет в повече. По отношение таки и динарун това не беше необходимо. Те събраха около четирийсет парчета, на които джамикуните отвърнаха със също толкова.

По отношение конете нещата стояха обратно. Противниците можеха да мислят каквото си искат за своите, но средната им стойност беше ниска. Те дори не можеха за вид да го отрекат. Ядът им беше голям, ала трябваше да го преглъщат тихомълком. Събраха, наистина, заедно с динаруните и таки към шейсет парчета, но трябваше да се примирят, че ние заложихме срещу тях само четирийсет.

След завършването на тези преговори резултатът бе оповестен и бързо разпространен по цялата долина. Сега пратихме хора да доведат двете бързи камили, които щяха да бъдат яздени от един от доведените хаддедихни и Ханнех. Тя го правеше, за да покаже, че когато човек иска, може! Третата камила беше най-бързата на джамикуните, но за съжаление вече доста стара и своенравна. Когато противниците доведоха трите си коза, видяхме, че нямаше да е лесно, наистина, да излезем насреща на такива камили. Шейх ул ислям и мирзата проявяваха увереност в победата, старият, фанатизиран шейх на таки — също. Те се изсмяха, когато джамики доведе своята. И се изсмяха още по-високо, когато бяха доведени нашите бързи камили и научиха, че едната ще бъде яздена от жена.

Напреко на пистата бе опъната една сиджимка. Шестте камили налягаха в редица зад нея. Ездачите ги възседнаха. Веднага щом бъдеше даден сигналът, сиджимката щеше да бъде отстранена. Тук се касаеше за общо бягане, докато конете щяха да се състезават по двойки.

Ханнех се бе метнала на седлото с физиономия, сякаш ставаше дума за нещо съвсем ежедневно. Държеше в ръка само тънкия медрек — лека пръчица, с която се указва на хеджин към коя страна да се насочи. Противниците пък се бяха снабдили с тежки, болезнено въздействащи камшици.

Ето че керната прозвуча. Сиджимката изчезна. Отекнаха шест подвиквания. Но само пет камили се подчиниха. Тази на джамики не скочи. Остана да лежи и зарева разгневена от голямата тълпа, пред която трябваше да се прояви. Това не й се нравеше. Противниците се захилиха, ние също. Накрая и джамики се разхили заедно с другите, слезе и заприказва с добро на камилата си, докато тя най-сетне стана и позволи да бъде отведена.

Междувременно тримата противници от самото начало бяха препуснали в най-бърз бяг, а Ханнех и хаддедихнът поеха изпървом бавно след тях. Шейх ул ислям ликуваше гласно, защото дистанцията по негово мнение изобщо не можеше да се навакса при еднократната обиколка. Но бързината на нашите хеджин се увеличаваше. Продължи да се увеличава и когато достигна онази на бегачите отпред. Нарастваше и нарастваше, сякаш искаше да се повиши до чудовищна степен. Сега най-задният противник беше достигнат, задминат. Скоро и вторият. Първият беше доста по-напред. Огледа се за злата орис, на която така му се искаше да се изплъзне, но нямаше как. И тя дойде, дойде! Прелетя край него, по-нататък и по-нататък, подобно призрачната хеджин, за която разказват в степите на Судан… обратно от другата страна на езерото, съпроводена от бушуващото ликуване на тълпата, насам, насам, за да спре накрая при нас.

Ханнех изобщо не дочака колениченето на безподобното животно. Скочи, отправи се със светнали очи към местата, където седяха шейх ул ислям и мирзата, стовари шумно пръчката върху пейката пред тях и каза:

— Вие се присмяхте на жената. Жената не се присмя, но победи!

След това се върна на мястото си, посрещната с ръкостискане от своя мъж и сина си. Нейният хаддедихн отведе победилите животни. Едва сега запристигаха един подир друг противниците. От три номера имахме два печеливши и следователно бяхме спечелили седемдесетте камили, както и състезателките. Педехр се погрижи веднага да бъдат закарани на сигурно място.

Подобно нещо враговете не бяха очаквали. Но вместо благоразумно да си премълчат, те изпаднаха в друга крайност, като започнаха да се хвалят, че ще си отмъстят с конете. Шейх ул ислям викна за Най-добрия кон на Луристан, срещу когото трябваше първо да се язди. Той бързо бе доведен и ето как за първи път получихме възможност да видим това прехвалено чудо.

Беше разплод на таки, не арабска, не и персийска раса, а от всяка по мускул или кост. Но добър, много добър изглеждаше юначагата! Само не и за познавача, който по-скоро щеше да си каже: "Измамни форми, бегач за парад, но не и за сериозно!"

— С него ще се заема спокойно с моята Сахм! — каза Устад. — Той не заслужава прочут противник.

Бяхме изпратили хора до къщата да доведат нашите "козове".

Те стояха сега наблизо и биваха оглеждани от противниците с ненавистни очи. Шейх ул ислям заяви, че лично ще язди коня си, и ето как Устад му се представи като противник със своята Сахм. Двата коня и двамата ездачи бяха обявени и от уста на уста тръгна първо като шумолене, а после гръмко около езерото, кого ще видят зрителите сега в битката. Двамата ездачи хвърлиха връхните си дрехи и възседнаха. Застанаха един до друг. Тръбачът поднесе керната до устата, за да даде сигнал. Но още преди да е прозвучал, шейх ул ислям се понесе напред. Щяха да се проведат три конски състезания с по две обиколки.

Хората закрещяха високо за тази нечестност, но Устад извика:

— Аз не протестирам! Но ще яздя честно! Давай сигнала!

Керната проехтя. Кобилата тръгна нормално — първо ходом, после тръс, галоп. Изглеждаше, сякаш Устад язди само за разходка. А Най-добрия кон на Луристан летеше напред като изстрелян от мортира, защото шейх ул ислям вече беше употребил тайната. Владееше дълбока тишина. Сахм лежеше сега в равен галоп. Преднамерено казвам "лежеше". Като един от онези толкова прочути навремето американски бригове, които като че не се движат, когато "лежат" по вятъра, а пък никога не са били настигани! А тя "оставаше да лежи"! Разстоянието между двата коня се запазваше същото. Напред и напред, около езерото. Състезанието се пренесе от отвъдната страна отново отсам… мина край нас. Шейх ул ислям отпред с тъмночервена кожа на лицето между белите пластири. Конят му беше потънал в пот и бели фъндъци пяна летяха от муцуната му. После Устад, с непроменена физиономия, кимайки ни с упование. Сахм беше суха и със запазен дъх. Не действаше, а все още "лежеше".

— Той ще победи — каза Шакара до мен. — Та нали още не е употребил тайната!

Той сякаш се намираше във вътрешна връзка с говорителката, защото едва го бе казала, и той изхвърли ръка нагоре. Сахм като че получи тласък, чието ускорение не изчезна, а продължи да действа без прекъсване. И сега дистанцията започна видимо да намалява. Най-добрия кон на Луристан твърде отрано бе принуден да даде всичко от себе си. Силите му отслабнаха, дробовете отказаха да служат, летящият галоп премина в неравномерни скокове. А Сахм сега отново "лежеше", но в тайната! Настигна противника; стрелна се край него. Не след дълго Устад отне тайната, за да я щади. Беше погледнал назад и забелязал, че конят на шейха вече не бягаше, а се възпротивяваше на ездача си да продължи нататък. Онзи заудря немилостиво с камшика клетото, изтощено по такъв глупав начин животно, ала напразно. То просто спря, така че той в крайна сметка трябваше да го остави на неговата воля или по-скоро неволя, и пое бавно през дуара. Когато достигна трибуната и слезе, Устад отдавна вече седеше на мястото си! Победеният остави "Най-добрия кон", отиде, без дума да каже, до седалката си и се смъкна морно на нея. А Ахриман мирза скочи, подметна му няколко ядни думи в лицето и оповести високо, че сега ще се появи непобедимият Иблис и ще ни даде един съвсем друг урок!

Естествено всички бяхме напрегнати да видим този кон. Беше доведен. Запътихме се нататък. Ахриман застана при него и започна да го възхвалява с екзалтирани думи. Шакара го погледна внимателно и каза тихо:

— Внимавайте! Усещам някакво лошо намерение, но не знам точно какво.

Известно ни беше, че Иблис е пъстър Кхорасан. Конят тук беше пъстър, наистина, но в никой случай от Кхорасан! Вярно, можеше да сме погрешно осведомени, и това все пак да беше Иблис. Но когато мирзата каза, че ще го язди негов "приятел", за нас бе несъмнен факт, че е замислена измама или поне някаква хитрост. Устад беше на мнение, че искат да ни подведат да похарчим най-добрия си коз срещу този подставен кон, и впоследствие се оказа, че е прав. Тъй като никой бегач нямаше право да се състезава два пъти, истинският Иблис после нямаше да има равностоен противник. Така поне си бе правил сметката Ахриман, но не бе отчел, че първото състезание може да бъде изгубено за него. Нима наистина бе станал слабоумен? Та нали виждаше враните ни жребци, с които пъстрият не можеше да се мери? Ако изгубеше второто състезание, ние ставахме победители и изобщо нямаше да е необходимо да участваме по-нататък! Попитахме Кара дали се наема да язди Баркх срещу тоя мним Иблис и той с радост се съгласи.

И тъй, тези два коня и ездачите им бяха оповестени. Видяхме, че "приятелят" беше онзи довереник, с когото главатарят на Сенките бе изследвал тайния ходник в руините. Той възседна пъстрия и погледна отвисоко, сякаш имаше намерение веднага да направи на пух и прах противника си. Само че стана другояче!

Ако Устад бе спестил тайната. Кара сега постъпи обратно. Едва бяха потеглили конете след подадения сигнал, той я вкара в употреба и в следващата минута беше вече толкова далеч пред "приятеля", че всички зрители се удивиха. И разстоянието растеше, растеше! Пъстрият тичаше добре, тичаше, колкото може, ала не можеше да се мери с врания въпреки добрата си воля. Ездачът също си даваше всички усилия, но напусто. Когато Кара мина край нас, започвайки втората обиколка, беше вече освободил тайната. А пъстрият беше още отвъд пред дуара и между тях следователно лежеше цялото му протежение. Кара вече не правеше нищо друго, освен да поддържа постоянно тази дистанция, докато стигна след втората обиколка целта.

Два тура бяха спечелени от три! Значи ние бяхме победители! Но ето че Ахриман се качи на викалото и надигна висок протест. Първото състезание не важало, тъй като шейх ул ислям постъпил нечестно и тръгнал предварително. Той позореше значи собствения си партньор и настояваше за третия, последен тур. Само който спечелел него, щял да бъде победител, иначе никой! Журито взе под внимание този въпрос и го реши в наша полза. Хората не можеха все пак да възнаграждават нечестността, а и Устад категорично бе заявил, че не протестира. Противниците обаче се застъпиха за мирзата и не пожелаха да се подчинят. Вече се канехме да заплашим със силови мерки, когато се получи нещо много особено. Без предварително да ни уведоми, Шакара напусна мястото си, изкачи стъпалата на викалото и даде знак за мълчание. Появата на едно момиче там предизвика удивление. Хората утихнаха. Тя започна да говори, кратко, ясно, решително. Прикани Ахриман мирза да прибави своя ханджар към залога. После състезанието веднага щяло да се проведе и който го спечелел, той побеждавал. Тя направи и нещо повече. Заложи срещу камата спечелените вече камили, така че на победителя от последния тур щеше да принадлежи цялата печалба с ханджара към нея.

Ние бяхме удивени! Мирзата също! Откъде взе това иначе толкова скромно и сдържано момиче смелостта да се държи публично по този начин? И без разрешение да се меси в една толкова важна за всички нас работа? Устад ми стисна ръката и каза:

— Не се стряскай! Знаеш, че идва от страна на Марах Дуримех! Сигурно си има тайни причини! Ако мирзата се съгласи, аз също ще го сторя с удоволствие. Та нали си имаш Сирр!

Ахриман напусна мястото си. Вперил широко отворени очи в Шакара, закрачи бавно към нея, освободи ханджара от колана си й го подаде. После сложи ръце на очите и стоя известно време безмълвен, но с тръпнещо тяло. След това ги сне, изпъна се като свещ, вдигна ръце и извика:

— Моя ханджар, моето оръжие, най-голямата ми ценност! Не за да владее едно царство, а за коне и камили! Но аз съм длъжен, длъжен! Тя има нейните очи! Има нейната фигура, нейния глас! И има също нейните мисли и нейната сила! Тук аз съм нищо, трябва да се подчиня!… Е, добре! Доведете ми Шейтан! Но истинския, същинския, действителния, не фалшивия, лъжовния! Касае се за яздене, каквото още не е бивало! Защото щом Марах Дуримех ме принуждава да се кача на седлото, за да спася ханджара си, то тя ще ми противопостави и онова омразно на Пъкъла създание, от чиито косми при ездата хвърчат искри! Значи Шейтана тук, Иблис! И бързо, работата е спешна!

Кого или какво имаше предвид с "онова създание", от чиито косми хвърчат искри? Само фигуративно ли се бе изразил? Или се беше вече побъркал? Може би, защото неговото поведение бе на моменти съвсем като на умопобъркан, който чака нещо, а то все не идва. А когато доведоха поискания кон, скочи, изстреля се на седлото и извика:

— Това е той, той, най-бързият от всички дяволи! А аз съм Ахриман, неговият господар и повелител! Къде е човекът, който ще дръзне да излезе срещу мен и този сатана?

Упътихме се нататък, за да разгледаме коня, но не можахме много да приближим — бестията не позволи. Той хапеше и хвърляше къчове към всеки, когото достигнеше. Естествена злост ли бе това или дресура? Да, пъстрият беше чистокръвен кхорасански кон, твърдоглав и жарък като климата на родната си солна пустиня! Ушите бяха големи, с провиснали върхове като при някои кучешки породи. Челото съвсем ниско, но кокалесто, гърбато и възшироко. Очите зли, гледащи изкосо с бялото. Хрущялестата муцуна силно обрасла с четинести косми. Гърдите много тесни, намекващи за идеални дробове на бегач. Мускулите на подбедриците и бедрата отлично тренирани и закалени. Сухожилията в свивките, стави, глезени, линия и форми на копитата направо несравними. Перчем, грива и опашка обаче грозно редки, без блясък, с излинели върхове на космите. Всичко заедно — кон, който бе въпросителна за всеки познавач, доколкото стоеше спокоен, но при най-малкото движение навяваше подозрения, че в него се таят много изненади.

Веднага щом мирзата беше викнал за своя Шейтан, бях изпратил Кара да доведе Сирр. Той дойде с него точно когато Ахриман повтори въпроса кой ще се осмели да подхване борба с него. Тогава аз пристъпих и не казах нищо друго освен "Аз". Оня се изсмя гръмогласно и викна на ханъм Гюл:

— Чу ли го? Той… той… същият! Почти си го помислих! Защото тоя човек изглежда роден да бъде там, където никой дявол не се нуждае от него! — Очерта кръст с ездовия камшик срещу мен и продължи: — Никой друг не би ми дошъл така сгодно като теб! Един отритнат от Запада, който си отмъщава на красивия ни Изток, за да се подмилква пак на родината си! Ти да си мъжът, дето щял да ми отнеме ханджара! Вече съм чувал за твоя арап, с когото се хвалиш където и да идеш. Асил бен Рих, жребецът на хаддедихните, който стои ей там при другите ви кранти! Иди го доведи! Знам, че той ви е последната надежда!

— Той ли? — отговорих. — Не, няма да яздя него.

— Че кого другиго? Нещо по-добро така или иначе нямате!

— Имаме не само него, а и неговия ходем. Него ще яздя. Огледай се!

Той трепна силно, извъртя рязко шарения й се вторачи в Сирр, държан от Кара зад него. Видя се как се изплаши, като го съгледа.

— Сирр! Сирр! Любимият кон на шах-ин-шаха! — отрони се беззвучно от устните му. — О, сега знам всичко! Това е твое дело, Марах Дуримех, твое! Ти, само ти може да си накарала шах-ин-шаха да превърне Сирр в ходем на Асил! Е, така да бъде! Той няма да измине и една крачка с непознат! И чак пък само с оглавник, без наустник и мундщук! Шейтан с една победа, която всяко дете може да предвиди. Но понеже се касае за моя ханджар, принуден съм да яздя този тур, изложен от Сирр, който ще си остане на мястото!

Подкара Шейтан към "бариерата". Аз възседнах Сирр, за да го последвам, ала този не направи нито крачка. Днес не искаше ли? Или пъстрият му беше толкова противен, че отказваше да застане на една линия с него? Когато Ахриман забеляза това, се изхили победоносно и нареди да бъде даден сигналът. Наоколо цареше огромно напрежение. Имената бяха оповестени и разпространени от тълпата. После керната проехтя и Шейтан веднага полетя в галоп по широката открита писта.

Сирр още не помръдваше. Подтикнах го, но без успех. Ето че протегна напред красивата си глава, извиси гръмко глас и… какво беше това? Яздех ли, или всички тези неподвижно стоящи хора летяха насреща ми, за да изчезнат зад мен? Не чувствах нищо, освен единственото желание да победя Шейтан. И сякаш седях не на кон, а върху това желание, реализирането на което беше неизбежно, задаваше се с постоянно нарастваща бързина. При края на езерото бях вече толкова близо до Иблис, че мирзата започна да го шиба с камшика. В дуара го настигнах. При трибуната Ахриман ругаеше зад мен. Скоро престанах да чувам тропота от копитата на Шейтан. Не се обръщах. А когато завих за втори път край езерото, видях мирзата едва при завоя. Беше извърнал камшика и обработваше главата на пъстрия с тежката дръжка. Болката го принуди да се напрегне до последно. Отново ме приближи. Тогава Сирр със своето дълбоко "У…У…У…УХ!" ми даде да разбера, че той също вижда това, и загалопира по такъв начин, че помислих — трябва да го обуздая. Стигнал отново в дуара, намали рязко темпото, премина край пристана в обикновен галоп, а после пристигна до трибуната в спокоен ход.

Как му се радвах за посрещналото го бурно ликуване, чието значение той много добре разбра, както издадоха заигралите уши. Но целувката, с която го възнаградих, май му се понрави повече, защото и той ме целуна по бузата, разроши ми косата, взе в уста едната, другата ми ръка. Накратко казано, показваше ми по всевъзможни начини, че е тук само заради мен, за нищо друго. И все пак той беше, върху когото възхитено се бяха спрели всички погледи, не върху мен, и това си бе напълно разбираемо и правилно!

А сега се зададе и Ахриман с Шейтан или по-точно Шейтан с Ахриман, подплашен от ударите на камшика. Юздите висяха отпред; стремената бяха празни; ездачът лежеше напред, вкопчил се здраво във врата на коня. Но работата не беше обикновена. Конят не се носеше в пълен бяг и не спазваше постоянна посока, а преследваше много очевидно намерение — да изхвърли ездача от седлото и да го стъпче с копита. Изправяше се на задните крака, извиваше се, скачаше ту наляво, ту надясно, изминаваше известно разстояние направо, спираше, за да хапне назад с оголени зъби, затичваше се отново, връщаше се, въртеше се в кръг, с две думи, искаше да свали мирзата, за да си отмъсти. Причината видяхме, когато ни приближи. Имаше само едно здраво око. Другото висеше от кървящата кухина. Ахриман му го беше избил! Този се намираше в съвсем същото настроение като своя Шейтан: срам, ярост, жажда за мъст! Когато стигна до нас, пъстрият спря за миг, за да подготви ново коварство. Мирзата се изправи и извика:

— Ханджарът е изгубен и всъщност и този сатана! Вие го спечелихте. Е, добре, вземете си го! Но само като мърша за дерача!

Измъкна двуцевния пищов от силяха, запъна петлетата, насочи дулата към тиловите прешлени и изстреля в бърза последователност двата заряда. Сега трябваше бързо да отскочи, но в жаждата си за отмъщение бе сляп за предпазливостта. Иблис трепна под куршумите. Здравото око се затвори, главата клюмна, коленете се подкосиха. Но ето че събра замиращите демонски сили. Отметна глава, скочи във въздуха и с четирите крайника, приземи се, хвърли се право по гръб, скочи отново и захапа главата на лежащия сега на земята мъчител, горната част на която изцяло изчезна в широко зейналата паст. Същевременно по цялото му тяло премина спазъм. Здраво държейки главата на принца, рухна… беше мъртъв!

Народът се втурна нататък. Страховитата група не можеше да се види известно време от притеклите се на помощ хора. После се разделиха. Ахриман беше освободен от зъбите на скочилата бестия. В съзнание ли беше, когато се полуизправи сега за да говори? Вдигна свития юмрук, разтърси го и извика:

— Главата ми, главата ми! Пак и отново главата ми! Това беше пак ходем, ходем, който ме изостави! Трябвало да се побъркам, побъркам, побъркам! Аз се борих с него… от Зида на разплатата дотук! Напразно! Той възбунтува Шейтан срещу мен… той ме хвърли под него… той стисна мозъка ми със зъбите на тоя сатана… захапа ми духа и душата… свърши се, свърши се, свърши се! — Изправяйки се с последно, върховно напрежение, закрещя, докато гласът му премина внезапно във фалцет: — Радвайте се, джамикуни, и чуйте какво ще ви кажа!… Княза на Сенките оттук насетне ще бъде една мърша… една разплута мърша за дерача… точно както Шейтан… завлечете ни, завлечете ни… и тримата, и тримата… не само мършите, а и побъркания!

Спусна вдигнатата ръка, потърси се като във вътрешен ужас и после изпадна отново в безсъзнание върху петнистия труп на Шейтан. Ужас обхвана и нас. Извърнахме се. А пък очите на Шакара сияеха от радост. Тя ми подаде спечеления от мирзата ханджар и каза:

— Вземи го, оръжието на враговете, което отсега нататък само срещу тях самите може да се насочва! То попадна в нашите ръце, но ние искаме мир! Затъкни го в канията! Ала не приемат ли мира, отново ще изскочи. И тогава няма да си играем на състезания като днес, а ще превърнем играта в смъртоносна сериозност! Който не си вземе поука от нашето състезание, понеже не притежава дух да разбере неговото значение, враждата ще продължи да го тласка до последното опозоряване.

Хората махнаха Шейтан от пътя и отнесоха също Ахриман. Когато погледнах към седалките на ханъм Гюл и шейх ул ислям, двамата бяха изчезнали. Спечелените коне бяха отведени на сигурно място, но Устад уведоми шейха на динаруните и таки кюрда Ибн ел Идрак, че довечера ще получат тайно своите и камилите си. От този момент противниците започнаха един подир друг да се губят. От само себе си се разбира, че ние се радвахме на нашата победа, но най-вече моят дребен хаджи Халеф. Той буквално бе озарен от щастие. Неговият Кара беше неколкократен победител! И също Ханнех, "най-прелестното цвете сред жените", бе спечелила едно голямо състезание! Това при него задминаваше всичко, което бе преживял досега, та дори почетните одеяния на владетеля на персийското царство!

Голямо ликуване падна, когато керната прозвуча и глашатаят оповести, че сега ще започне отложеното вчера поради дъжда забавно състезание. Докато нещата се подготвяха, Джемма се събра с журито за едно бързо съвещание, за да уреди още няколко значителни, но мирни състезания, в които можеха да участват само приятели. Кара ме помоли да му заема Асил и аз естествено му го дадох с удоволствие. А аз поех със Сирр към къщи, останал доволен от думите на Джафар. Той не знаеше, че Сирр драговолно ми се подчинява, и бе брал голям страх, когато застанах с бляскавия арап срещу Шейтана. Затова пък толкова по-голямо бе сега въодушевлението му от победата и той реши да направи един много подробен доклад на владетеля.

Беше трогателно как добре се чувстваше Сирр и как ясно изрази радостта си, когато излезе от човешката тълпа. Аз също предпочитах да бъда сам и ето как реших да остана при него и да наблюдавам следващите събития на деня отгоре. Когато стигнахме до конското пасище, аз го разседлах, дадох му вода и ечемик, донесох му едно панерче ябълки и седнах при него. Оттук имах добър изглед към долината. По-късно към мен се присъедини Шакара. За да не изпадам в многословие, ще кажа само, че Устад спечели със Сахм една награда, а Кара с Асил и Баркх също по една. Това бе предостатъчно.

И край двете господарски шатри и руините по време на целия следобед беше много тихо. Шейх ул ислям не се показваше, ханъм Гюл също. Сегиз-тогиз между тях и Ахриман мирза се придвижваше конен пратеник. Свитата очевидно се бе изнесла другаде, заета с подготовката на утрешното обкръжение.

Привечер Устад дойде и ме попита дали искам да го придружа на едно точно повторение на неделната ни езда. Но днес задачата не бе да прегледаме постовете, а да обкръжим обкръжението. Аз естествено веднага и с удоволствие се съгласих. Оседлах пак Сирр, Устад възседна кобилата и тръгнахме — нагоре по хълма, към Алабастровия шатър.

Стигайки горе, спряхме слисани, да, направо шокирани. Мощта и масата на вчерашния продължителен дъжд тук бе оказала пагубно въздействие. Целият почвен слой на издигащото се по-назад окръглено било бе смит надолу, примесен с тежки камъни и превърнат в своето рода морени, на които стръмният терен не позволяваше застой. По гладкото трасе на свлачището съвсем ясно се виждаше какъв път е изминало. Вярно, сега беше още доста далеч от неколкократно споменатия халтав сипей, но когато го достигнеше, натискът му веднага щеше да доведе катастрофата, за която Устад бе подметнал с тревога в неделята.

Сега, разбира се, тук не можеше нищо да се предприеме, тъй като вечерта вече наближаваше, но Устад реши сутринта незабавно да се заеме с прекратяване на по-нататъшното придвижване на "морените". Оттук трябваше да продължим нагоре, за да достигнем още преди падането на нощта северната равнина. И успяхме.

Точно на същото място, където бяхме заварили пратеника на помощните отреди на Марах Дуримех, сега ни очакваха самите те, предвождани от предприемчивия раис на Шурд. Той много се зарадва, като ме видя. Отрядите му бяха повече от достатъчно да приклещят отзад ултратаките. Той получи необходимите указания за всички възможни случаи и също обещанието, че ще му пратим приятелски настроените таки на Ибн ел Идрак. После продължихме ездата.

На север тамошните джамикуни вече не бивакуваха разпръснато, а се бяха събрали на дружини. Имаха контакт с раиса на Шурд и на изток с калхураните. Когато стигнахме при тези, намерихме ги разделени на две линии. Щяха да пропуснат видените вече от съгледвачите масабани и Сенки и после да се захлопнат след тях като крилата на порта.

На юг се зарадвахме на бивакуващите там динаруни, които толкова бързо се бяха превърнали от врагове в приятели. Техният шейх току-що бе пристигнал при тях и им бе разказал всичко. Не бе пропуснал също да спомене, че вече си е получил обратно изгубените при залагането коне и камили, и то под надзора на Педехр и по заръка на Устад. Когато им съобщихме, че в най-добрия случай изобщо няма да се стигне до битка, те ни увериха, че това било съвсем против тяхното намерение, тъй като желаели да ни докажат приятелството си с дела.

Ние ги доведохме в съприкосновение с южните джамикуни, които трябваше да се свържат в гръб на таки с раиса на Шурд. И тъй, пръстенът бе затворен с изключение на мястото за преминаването на масабаните и Сенките. Ако те проявяха глупостта да използват тази врата, щяха да попаднат в примка, от която нямаше измъкване!

Прибрахме се по нощите, ала въпреки това Шакара ни чакаше.

Каза, че от безпокойство не можела да заспи. Имала да ни съобщи едно наблюдение, което вероятно било много важно. Преди да си легне, отишла още веднъж при конете и ги заварила видимо неспокойни. Не успяла да ги склони да си легнат. Това означавало някаква опасност, която се намирала в земята под тях. Шакара се замислила и докато стояла така тихо, някъде изпод нозете й се зачул застрашителен шум, последван от тътнеща гръмотевица и трус. Това я разтревожило и тя решила да не отиде да спи, преди да ни го е съобщила.

— Трябва да слезем долу… в басейна! — казахме едновременно аз и Устад, като от една уста.

Взехме факли и придружени от Шакара, която не искаше да остане, се отправихме към пристана. Качихме се в лодката и загребахме към канала. Никой не ни видя. Устад беше идвал вече тук и знаеше отвора. Веднага забелязахме, че в следствие обилния, дълготраен валеж, равнището на водата беше много по-високо отпреди. Ластарите в горната част бяха по-гъсти и трудно ни пропуснаха. Веднага след това запалихме две факли и с оттласкване и гребане преминахме канала и се озовахме в предния басейн.

Днес можехме да различим таваните над нас, може би заради високото ниво на водата. Талазите създаваха натиск и повдигаха.

Още при първата колона видяхме, че при основата й бе "израсло" голямо парче. А горе нещо пращеше. Въпреки това рискувахме да продължим. Навсякъде нещо се ронеше и трошеше, и то по един вдъхващ страх начин. Камъни непрекъснато падаха върху други или цопваха във водата. Безразсъдно дръзко беше, наистина, че не обръщахме носа на лодката! Отправихме се натам, където беше се издигала колоната със скелета. Тя беше изчезнала. Само долният камък стоеше все още с него. Отзад се носеха стенания, скрибуцане и пращене. Шакара досега бе седяла притихнала, обладана от злокобието и страхотиите на долния свят. Но сега изкрещя и ни помоли да не изкушаваме по-дълго Бога, а веднага да обръщаме, където беше съда и да бягаме. Сторихме го, без да проверим дали освен тази колона не са се срутили други.

И тъй, намирахме се между две грозящи опасности. Горе при Алабастровия шатър се придвижваха морените, а долу се сриваше утробата на земята. За щастие, макар и близо, дуарът и къщата с градината и пасището бяха разположени извън обсега на двете катастрофи, от които можеха да бъдат връхлетени само руините! Не бяхме нито геолози, нито архитекти по специалност, ала въпреки това за нас стоеше извън всяко съмнение, че животът на никого не е застрашен освен на онзи, който отсега нататък дръзнеше да отиде в древните руини.

Ето защо Устад още в ранното утро забрани на всички под най-строго наказание достъпа до руините. Предупреди чрез пратеници също обитателите на двете шатри. Онези обаче му отговориха, че са им известни вражеските причини на това щуро предупреждение и могат само да му се изсмеят! След това множество работници се изкачиха до Алабастровия шатър, за да попречат на свличането на земните и каменните маси. Тогава шейх ул ислям ни изпрати къс хартия, на който се четяха следните редове: "Не си давайте труда — нито горе, нито долу! Ние не вярваме на лъжи! Твърдоглаво ще се задържим до утре в руините, а после ще си тръгнат всички, чието място не е тук! Имате думата ми на шейх ул ислям!"

Що се отнася до празничните ни гости, всички, на които не можеше да се вярва, благоразумно се бяха отдалечили. Но от останалите на никого не хрумна да изостави Устад. Те се държаха така, сякаш нищо не подозираха, ала всички бяха много добре осведомени и с нетърпение чакаха следното утро, което щеше да донесе решителния миг. В хода на следобеда надойдоха пратеници от различни страни, а когато се стъмни, последният от тях донесе вестта, че масабаните и Сенките са влезли в капана.

А що се отнася до таки, Ибн ел Идрак още заранта се бе явил при Устад, за да обсъди с него по-нататъшните действия. Колкото и много това племе да бе свързано със старите си предразсъдъци и да се считаше предпочитано от Аллах, все пак намираше за прекалено изискването да принесе една кървава жертва, толкова повече срещу миролюбиви съседи. Само малката твърдоглава прослойка, топлеща се в лъчите на шейх ул ислям, държеше здраво на него, друг никой. И тъкмо тези слепци трябваше да проникнат в тайния ходник, за да ни нападнат с изненада. Въпреки всичко Устад реши да ги щади, но така да ги натъпче в тази галерия, че да не са в състояние да помръднат. Ибн ел Идрак беше изключително доволен от това и препусна после към раиса на Шурд. В резултат с настъпването на вечерта тайно потеглиха две отделения — едното трябваше да проникне отвън до половината ходник, да го прегради и да застане зад барикадата. Определената за тази цел точка естествено беше така избрана, че да не може да бъде засегната от две очаквани катастрофи. Другото отделение трябваше да остави всички врагове да навлязат и после да заеме изхода, за да направи връщането им невъзможно. Ако планът успееше, на затворените нямаше да остане нищо друго, освен да изиграят една крайно смехотворна роля. И тук му е мястото да се отбележи, че замисълът успя така, както по-добре не можеше да успее.

Ето как тези врагове бяха обезвредени и сега въпросът опираше до масабаните и Сенките, от които също толкова малко се страхувахме, понеже ги държехме здраво и можехме да ги смажем, когато ни беше угодно.

През целия ден хората отново бяха събирали и струпвали съчки и дърва от всички върхове и издатини. Празникът бе започнал с осветяване на височините и така трябваше да завърши. Така бе казано. Но посветените знаеха, че лумването на тези огньове бе сигнал за обкръжението на враговете. Само едно място правеше изключение в този смисъл — купенът на Алабастровия шатър. През целия ден хората се бяха трудили да спрат движението на морените, но без желания успех. Въпреки всички изкуствени препятствия, те продължаваха да се придвижват, за да обхванат в крайна сметка отрупаните каменни маси. Така че страшната съдба бе неизбежна. Не можеше да се прецени единствено времето на нейното настъпване. Ето защо сега горе стояха пазачи, които трябваше да запалят кладите веднага щом опасният миг наближеше. Това щяха да кажат огнените знаци от тази кота.

В очакване на всички тези неща, ние си подсигурихме конете, отвеждайки ги в засводеното помещение. По цялата ширина на пасището стояха постове, за да ни изолират от руините. В двора Устад установи нещо като главна квартира, към която спадаха всички действащи лица. Отсъстваха само Ибн ел Идрак и шейховете на динаруните и калхураните, които се намираха при своите племена и отлично знаеха как трябва да действат. Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-тихо ставаше в долината. Всички джамикуни напуснаха езерото и се изкачиха по височините. При идването на Сенките не трябваше да срещнат ни най-малка съпротива. Затова пък толкова по-зорко бе пазен самият дуар. На всеки фланг имаше по шест оръдия, за да обстрелват оттук достъпа от двете страни на езерото. Сами по себе си тези оръдия бяха достатъчни да докажат на Сенките тяхната безпомощност срещу нас. Останалите осем бяха разпределени от двете страни на езерото върху доминиращи точки, от които владеехме с тях цялата състезателна писта. За всеки случай Устад беше накарал да бъдат изготвени и разпределени множество факли, а в края на езерото лежаха скрити съгледвачи, имащи задача да наблюдават шатрата на Ахриман и да ни доложат появата на масабаните. Той възнамеряваше да заеме с тях руините и те можеха да се очакват много по-рано от Сенките.

Когато сметнахме, че е дошло време, слязохме в дуара. Научихме, че Педехр добросъвестно е предупредил още веднъж обитателите на шатрите, при това лично, но бил отпратен с подигравки и оскърбления както прежните пратеници. С това ние достатъчно бяхме изпълнили хуманните си задължения. На трикратното предупреждение бе отвърнато само с присмех. Сега можеше да ги сполети каквото си ще!

Звездите по небето изчезнаха. Но не забулени от дъждовни облаци, а сякаш бяха покрити с гъст, непроницаем воал, за да не гледат какво ще се случи тук. Наближаваше полунощ — не съвсем тъмна, наистина, ала много подходяща за привидения, фантоми и химери. По езерото се образуваха мъгли. Те лежаха отначало с неопределени очертания върху водата. После се откъснаха от нея, за да се издигнат в отделни парцали и индивидуализират. След това се уплътниха до какви ли не призрачни фигури и се запрокрадваха нагоре към нас влажни и студени като духове на удавници.

Ето че от тях изплува един от съгледвачите и съобщи, че масабаните вече са пристигнали при Ахриман мирза. А скоро след това се появи втори с известието, че мирзата ги е оглавил и потеглил тихомълком с тях, без коне, както впрочем изискваше неговото намерение. Устад повтори предварително дадените за този случай указания хората ни да се оттеглят толкова далеч, че да не бъдат забелязани и напълно да освободят пътя на промъкващите се към руините врагове.

Не мина много и онези дойдоха, прикрити от мъглата, която обаче криеше и нас от тях. Мислеха, че дуарът е потънал в мирен сън, и минаха край него, без да се случи нещо, което да разколебае тяхната вяра. Ние се върнахме на предишната си позиция. След известно време от руините над нас се разнесе висок, но къс крясък. После доловихме приглушена команда и отново стана тихо.

Приблизително един час след полунощ узнахме, че авангардът на Сенките е излязъл от прохода и е спрял в равнината, за да изчака цялата орда. Подглаватарите на мирзата препуснали към тях, за да ги доведат после към езерото. А след една по-продължителна пауза хората от другата страна на планината доложиха, че ултратаки попаднали в мрежата и сега се таели в галерията, без да могат да мръднат напред или назад. А Ибн ел Идрак уговорил всички разумни таки да се присъединят към раиса на Шурд и по зазоряване да пристигнат при нас.

Едва този пратеник се бе отдалечил, и дойде един, за когото сега най-малко мислехме — ашикът.

Беше ходил горе в къщата, за да говори с нас, и там узнал къде се намираме. Онова, което ни съобщи, беше още по-интересно от неговата напълно неочаквана поява.

— Аз по-често съм се отбивал при вас, отколкото си мислите — каза той, — и съм много добре осведомен за всичко. Шейх ул ислям ме смята за свой шпионин, който е спечелил пълното ви доверие, за да му издава всичките ви ходове. Ето защо сам ще пожъне бурените, които е посял! Аз бях горе на хълма и се убедих, че лавината не може да бъде удържана. Сметнах за свой човешки дълг да му го кажа, за да може да се махне. Той ми се изсмя. Да, дори стана подозрителен, че чува от мен същото предупреждение, но позволи да остана при него. Непрекъснато шареше напред-назад между шатрата си и Светилището, поглеждайки дали неговите таки не са се измъкнали от галерията. Предупредих и прислугата му. Тя вече се кани да се спасява.

— А свитата му? Светеца, Блажения, имамът и генералите?

— Останаха при таки и ще останат там, докато отмине битката.

— Това е много показателно! — каза Педехр и стана. — Могат да събират плодовете от земята, но не и да друсат заедно с другите! Колко лесно би могъл да ги улучи някой плод, може би дори някой гнил! Говори нататък! Видя ли също ханъм Гюл?

— Не само я видях, ами даже приказвах с нея. Тези две личности по принуда общуват много вежливо помежду си, но иначе стръвно се мразят. И тя като принца мислеше, че съм сянката на шейх ул ислям, и започна да ме ласкае, за да узнае нещо опасно за него. Това я принуди от своя страна също да прояви общителност спрямо мен и ето как бях осведомен от две места, без да се налага да плащам за сведенията. Но днес в това отношение настъпи промяна. Ханъм Гюл ми направи предложение да премина в нейна служба. Каза, с шейх ул ислям било свършено, а тя щяла да ми даде най-добрата гаранция за моето бъдеще, ако склоня да й кажа всичко, което знам за него. Това стана около полунощ — беше ми определила по това време среща при себе си, понеже очакваше Ахриман. Той дойде, но не сам, а с масабаните. Като чу за какво преговаряме, покани ме да тръгна веднага с него, за да видя удостоверено, че за мен ще е по-добре да служа на него и ханъм Гюл, отколкото на шейх ул ислям, който тъкмо се намираше в шатрата си. Той нареди на масабаните да я обградят и влезе с предводителите. На мен също бе позволено. Тъй като бях подслушал разговора на тези двама мъже в Светилището, подозирах каква сцена ще се разиграе. И както си помислих, така и стана. Княза на Сенките хвана шейх ул ислям за врата, и то не само в преносния, но и в буквалния смисъл, и го разтърсва толкова дълго, докато изчезна и последният остатък от неговото високомерие. После го захвърли и заповяда да го пазят най-строго, докато свърши битката, а после да го отведат при него за по-нататъшно разпореждане. Естествено във всички тези събития, които разказвам, той играеше само ролята Ахриман мирза, но не Княз на Сенките. Дори благоразумно даде да се разбере, че последните се намират при приближаващите силлан. После нареди да се заеме Светилището, за да не бъдат допуснати таки в руините, и се върна в шатрата си. Аз останах при прислугата и помогнах да бъдат пренесени одеяла и възглавници в предния край на етажа. Мирзата и Гюл искаха да седнат там при първите сивкави зари на утрото, за да наблюдават от това най-хубаво място клането на джамикуните. Това ми даде възможност да се отдалеча. Побързах към вашата къща и оттам бях препратен тук при вас.

— И какво ще правиш сега? — попита Устад.

— Не знам. Отредете ми място да се бия за вас!

— Ние имаме достатъчно бойци. Добър ездач ли си?

— Да.

— Тогава се върни бързо при къщата и кажи на Кара бен Халеф веднага да оседлае конете — Баркх за него, Гхалиб за теб и Асил за мен. На Сирр Шакара да сложи седлото и само оглавника, той е за ефендито. После слезте тук!

— Къде ще ходим? — попитах, докато зарадваният от това поръчение ашик се отдалечаваше.

— Нагоре към Бейт-и-Ходех. Тази мисъл току-що ме споходи. Няма да има благороден турнир, борба между равностойни мъже, а един напълно безопасен лов с обкръжаване. Чувалът е заложен и всеки знае поста си и онова, което се очаква от него. Капитанът може да заеме моето място. Той е в течение на нещата. А ние ще яздим нагоре към Бейт-и-Ходех, защото оттам имаме най-добър изглед. Видим ли, че хората ни имат нужда от нас, за две минути ще можем да бъдем пак долу. В краен случай Кара или ашикът ще ни послужат за пратеници.

Предложението му намери моето одобрение — най-вече заради очакваното срутване, което, ако не настъпеше по-късно, можеше да се наблюдава от колонадата на храма много по-добре отколкото от всяко друго място. И тъй, капитанът получи инструкциите си, а ние тръгнахме към пътя за хълма, където Кара и ашикът много скоро пристигнаха с конете си.

Небето имаше захабен, оловен цвят, а и мъглите все още се стелеха плътно над езерото и долината. Сега те бяха толкова компактни, че можехме да виждаме само на броени крачки. Но внезапно престанаха. Бяхме се изкачили над границата им и се намерихме на свободен, прозрачен утринен въздух. Още не беше се разсъмнало, но на изток вече леко се дрезгавееше, а очертанията на планинските върхове станаха… Планински върхове? Ха! Върху тези на запад лумнаха огньове. Едва сега ли бяха запалени, или поради мъглата в долината не можехме да ги видим? Това бяха предупредителните сигнали върху възвишението на Алабастровия шатър. Лавината се засилваше за страховитото сгромолясване.

При Бейт-и-Ходех слязохме. Ашикът остана при конете, а ние минахме през вътрешността и седнахме отпред. Устад заговори:

— Тук, на това място, ни предизвика врагът и ето защо оттук трябва да видим на какво е способен. Най-наглият от тях, Палача, е вече мъртъв, самоунищожил се със собственото си оръжие. Ти, чиято персона заплаши с кръвно отмъщение, не се наложи да се намесваш. Така ще постъпя и аз сега — ще предоставя нещата в ръцете на неизбежната съдба!

Но ние не бяхме сами горе. Вече казах, че цялата голяма тълпа на въоръжените днес гости на празника се бе изтеглила по околните възвишения. Имаше ги и тук при Бейт. Изпълваха цялата открита площадка. Редиците им навлизаха в храстите, гората. А когато просветля повече и погледът ни достигна отвъд езерото, видяхме ги и по отсрещните баири, почти глава до глава, като някоя лавина, готова да се спусне в епичната бездна, във войската на силлан. Тази опасност за враговете можеше да се види оттук, но не и отдолу. Защото мъглите се уплътняваха все повече и повече и все нови и нови се добавяха към тях. Те правеха невъзможен погледа нагоре. Сякаш приближаващите Сенки се бяха превърнали в мъглив ескадрон, за да пренесат атаката си от сушата по вода. Първият лъх на утрото беше дошъл от изток, където стояха калхураните заедно със северните джамикуни, и изтикваше мъглите бавно, но непреодолимо към руините. Там те се разбъркваха и разкъсваха нагоре по древните зидове, разгъваха се и се виеха покрай кулите и дръзваха дори да ги прехвърлят, за да отмрат в студенината и спокойствието на скалите.

Но ето че посоката към изгрева се освободи от тях и небето веднага започна да става все по-светло и по-светло. Равнината, водеща към проходите, вече се избистри. Тогава видяхме Сенките да яздят. При шатрата на мирзата те се бяха разделили, за да напредват едновременно по двата бряга. Челата им бяха проникнали дълбоко в мъглата, но броят им беше толкова голям, а колоната толкова дълга, че само много остро око можеше да различи приближаващия се отзад обоз. Горко им, ако Ахриман бе дал заповед цялата тая гмеж да заеме езерото! Нямаше да може и да се помръдне! Беше притисната също както ултратаките в тайния ходник, само че тук пространството назад стоеше открито за бягство! Но какво бягство!

Докато ги гледахме как приближават, подире им идеше… денят! Той ги следваше. Залепнал бе авангарда на своята светлинна армия по петите им и високо над тях ни пращаше диханието на своя поздрав. Силният лъх се разбиваше в хълма на руините и разбъркваше там мъглите, за да оголи макар и само мимолетно зидарията за нашите погледи. Там се издигаха двете шатри. Едната беше обкръжена от масабаните. При другата не видяхме никого. Но отпред, върху зида, Ахриман мирза седеше до ханъм Гюл, а зад тях стояха слугите. Мястото, което си бяха избрали, се намираше толкова назад, че дори и без мъглите им бе невъзможно да забележат нашето съсредоточаване долу в дуара. Така че те все още хранеха вярата, че джамикуните тънат в дълбоки сънища.

Но ето че при Сенките процвили кон. Друг отговори… още един и още един. В тишината на утрото тези звуци можеха да се чуят надалеч и за Ахриман това бе знак, че неговите Сенки са пристигнали. Той ги беше очаквал още през нощта и бе станал нетърпелив. Защо да завладява дуара тихомълком и дебнешком, след като му бяха необходими само няколко мига да го завземе с бърз пристъп? Утринният полъх се бе превърнал във вятър, който устремно подкара омарите. Започна да ги блъска, шиба, разкъсва. Те се разпиляха на всички страни. Полетяха по всички течения, за да бъдат там окончателно накъсани. Светлото утро се бе появило при езерото и разчистваше терена от тях. От руините изчезнаха най-напред, тъй като отразеното от скалната стена въздушно течение действаше там с двоен ефект. Тогава видяхме Ахриман високо и повелително изправен, държейки пищов в ръката, за да даде уговорения сигнал. Гледаше бреговете на езерото и виждаше само Сенки, нищо друго освен Сенки. Всички бяха пристигнали и заели долината под формата на гъста тълпа. Той не виждаше джамикуните по височините, понеже те се бяха прикрили зад скали, дървета и храсти. И не виждаше, както вече бе споменато, разстановката на нашата батарея долу при предния зид. Ето защо даде сигнала, гръмвайки с пищова.

Сега той естествено бе убеден, че Сенките ще нахлуят от две страни в селото. Но това за негово най-голямо удивление не стана. Челните им редици бяха приближили достатъчно, за да видят какво се намира пред тях. При вида на зейналите срещу тях топове преустановиха движението си и предводителите им започнаха да се съвещават. Тогава Ахриман изстреля втората цев и замаха с ръце, викайки гръмки заповеди. По движенията му се виждаше, че беше разгневен. Сигурно е бил заповядал да бъде отговорено на сигнала му, защото сега и педерахн дадоха своите изстрели — по един от двете страни. Техните изстрели сякаш бяха пробудили едно многогласно и незнаещо край ехо и всички очи се отправиха нагоре, откъдето се носеше. Там все още горяха предупредителните огньове, но бледожълти на дневната светлина. Стражите се бяха събрали върху сигурната скала при Алабастровия шатър и с гласовете на насочените нагоре пушки ни казваха, че "морените" се засилват за свличането. И по същото време се намеси в сцената и капитанът. Отекнаха командите му. От двата фланга прогърмя по едно оръдие, с халосен заряд, и осемте около езерото мигом се обадиха. И сега джамикуните изскочиха по всички височини иззад скривалищата си, като извисиха гласове и изгърмяха пушките си. Това бе един-единствен крясък и един-единствен трясък, под който цялата долина потрепери заедно с езерото. После настъпи онази дълбока, спираща дъха тишина, която обикновено предшества решаващи, та дори ужасяващи събития.

Никой, додето поглед стигаше, не можеше да се помръдне, с изключение само на един. Това бе ходи-и-джуна. Той тръгна към пристана, качи се в лодката и се отдалечи дотолкова от сушата, че можеше да бъде видян от Ахриман. Този все още стоеше високо изправен на мястото си, но като окаменял. Схващаше ли това, което се намираше пред него? Или вече изобщо не можеше да схване нищо? Достопочтеният учител на джамикуните се надигна от гребната пейка и викна нагоре към него с надалеч достигащ глас:

— Ахриман! Смъртният час на твоето царство приближава. Зидовете под теб започват вече да се разклащат, а над теб лавината се готви за стоварване. Дадоха ни сигнал, че идва. Ти искаш да откраднеш владичеството на шах-ин-шаха и…

Гръмък кикот пресече словото му. Но не мирзата, който като че все още не можеше да се помръдне, се смееше, а Гюл. Тя беше скочила, за да покаже по този начин, че в мигове на опасност жената често стои високо над мъжа. Измъкна рязко сабята на напълно безпомощния мирза, пристъпи досами ръба на високия зид и кресна надолу:

— Не разправяй небивалици, а се огледай за истината! Лавината няма тепърва да идва, тя е вече тук. И ще ви връхлети веднага, веднага! Насам, отреди на новия шах-ин-шах, насам! Стоманата святка тук. Призовавам ви към победа! Яллах[114]… яллах… яллях!

Размаха високо сабята, нададе силен както кикота преди малко вик и… безумно дръзко намерение ли бе това, или последица на непредпазлива, твърде широка крачка напред? Скочи или се сгромоли? Изтърва ли острието, или го държеше здраво? Не можахме да разберем, но… при третото "яллах" полетя надолу от зида. Създаде се впечатление, сякаш го стори, за да въодушеви с този дръзновен скок сред враговете колебаещите се Сенки за атака. И примерът въздейства!

"Яллах, яллах!", завикаха педерахн, втурвайки се напред. "Яллах, яллах!", закрещяха напиращите след тях Сенки. "Яллах, яллах!", продължи да се подема ревът по-нататък около езерото. Двете колони настъпиха. Тогава ходи-и-джуна махна от лодката на капитана. Този даде знак. Той бе видян от двете страни и топовете — не само дванайсетте в дуара, но и останалите осем — започнаха да бълват смърт сред враговете.

Гърмежите изтръгнаха мирзата от неговото вцепенение. Той посегна с две ръце към главата си и пристъпи току до ръба на зида да погледне за нея. Но нашите очи бяха отклонени от него и ефекта на изстрелите и привлечени от възвишението. От Бейт-и-Ходех можехме да виждаме целия обстрелван терен до Алабастровия шатър. Морената беше достигнала халтавия сипей и го буташе пред себе си. Изтикваше дори най-големите блокове, които се привеждаха в търкаляне следствие тежестта си и изпреварваха същинската лавина. Това се случи точно в паузата след първия грохот на топовете. Масабаните отклониха погледи от бойната сцена и ги насочиха към планинския купен. Знаеха от ашика, че се очаква срутване, и като видяха сега как падат камък след камък, незабавно удариха на бяг. Дуарът беше разположен твърде близо до хълма. От него все още не можеше да се забележи настъпването на катастрофата. Но на Сенките край водата нямаше как да не се набие на очи. Те отново спряха посред пристъпа. Вече не крещяха "Яллах!", а нещо съвсем друго. Не отправяха погледи напред, макар там топовете ни да продължаваха да гърмят, а нагоре, където морената се бе разделила при скалата на шатъра на два широки, извиващи се във въртопи потока, и сега се стрелна надолу. Още преди да се е стоварила, от всички точки на долината екна хилядогласен крясък, а после…

Последвалото не беше грохот, удар, не трясък и плющене, не бумтеж и звънтене, не хрущене и бучене, не ехтеж и фучене, не разпукване и експлозия, не гърмеж, не трус, вибриране, громолене и все пак всичко, всичко, всичко това, ала по толкова ужасяващ и оглушителен начин, че е напълно невъзможно да се опише. Мощта на сгромолясването на тези тежки маси предизвика въздушна вълна, която при нас въздейства като невидим удар по главата, но пък отсреща запрати на земята всички правостоящи. Ахриман мирза беше издухан от зида и понесен надалеч във въздуха. Къде падна, не видяхме, защото от адската бъркотия се издигна прашен облак, който забули най-напред цялата руинна страна на долината, а после се разшири по такъв начин, че можехме да дишаме само с голяма предпазливост. Атмосферата се изпълни на неимоверна височина и ширина с прах, от което гората до най-отдалечения край на езерото дни наред остана променена от зелена в сива. Настъпването на лавината предизвиква разтърсване на земята, което продължи като вибриране и бе придружено от такъв шум, сякаш някое момче, подреждащо кегелбана, бе изтърколило всичките си кегли по игралната писта.

Макар ние да бяхме подготвени за това събитие, не можахме да избегнем въздействието на неговата стихийна мощ. А как ли бе въздействало на тези, които не го очакваха! Не видяхме това, наистина, но толкова по-добре го чухме. Олелията, достигнала до нас, напомняше на гръмовито бучене. Човешки гласове прокънтяваха във всички отсенки на ужаса. Навред цвилеха коне, но по един съвсем непознат досега за мен начин. Камили ревяха, псета виеха. В гората също стана глъчовито. Целият животински свят, питомен и див, се намираше в най-голяма възбуда. Трябваше да побързаме към ашика, понеже подплашените ни коне искаха да побегнат.

Когато ги поуспокоихме и отново отидохме на мястото си, Устад нададе вик на изненада, посочвайки дирята на лавината. Кара и аз също останахме смаяни. Облакът прах не бе успял да се издигне до окръгленото било, а тук при нас бе започнал да се разрежда. Ето защо видяхме между двата пътя, по които бе поела морената, една свободна, гола, здрава скална ръка да се протяга високо във въздуха, в чиято могъща пестница почиваше с искряща белота алабастровата колона. Така, точно така, си бях представил нещата, когато за първи път се намерих в езерото. Значи тогавашната ми идея не е била един бърз и безследно пръснал се мисловен балон!

Както там се бе спуснала лавина, така се готвеше да загромоли към долината и онази, другата, войнствената. Навсякъде, където прахът не затулваше гледката, видяхме как джамикуните напуснаха височините, за да подновят прекъснатата от катастрофата акция. Предварително беше определено след първия оръдеен залп да вземат от добро прикритие Сенките под пушечен огън. При настоящите условия това щеше да има ефекта на градушка върху беззащитно поле. После от двете страни на дуара трябваше ненадейно да изскочи скритата конница, за да помете и изхвърли в езерото останалите живи подобно гибелна риначка.

Сега очаквахме да започне честият огън на тези хиляди стрелци и със своя непрекъснат тътнеж да погълне всеки друг шум, ала не чухме нищо друго, освен глухия тропот на бързо бягащи коне. Не отекна и един изстрел — нито от оръдие, нито от пушка. Каква беше тая работа? Коя бе причината за това загадъчно мълчание?

Нашият приятел, утрото, отговори на този въпрос. Както преди туй в мъглата, така и сега се вряза то със своя вятър в прашния облак. Подгони го от езерото към руините, откъдето беше дошъл, и го притисна по такъв начин към скалната стена, че прахолякът започна да се уталожва. Следствие на това долината се ширна напълно свободна пред очите ни и тогава видяхме, че нашият толкова добре обмислен план издъно се бе провалил. Спогледахме се и не знаехме да се смеем ли, или да се ядосваме.

Колко смешно бе от наша страна да си въобразяваме, че Сенките са устояли на оръдията ни под защитата на всичко забулващия прахоляк! С други думи, тези променливи пъзльовци вече изобщо не бяха тук! Където се стоварват лавини, остават само сърцати мъже, но не и страхливи бабаити, лишени от гръбначен стълб! Но как бе станала тая работа? Как така една толкова гъста тълпа бе съумяла да се отдалечи, без да предизвика и следа от бъркотия? Ами много просто и лесно! Както първоначално се бяха сбутали в компактна маса, така бързо, много бързо бяха разчистили и терена. Още при първите топовни изстрели ариергардът бе потърсил далечината, защото такива груби обноски никоя Сянка не понася. По този начин съвсем естествено бе възникнал нов ариергард, който изцяло споделил същото мнение и извършил абсолютно същото — направил кръгом. Ето как ариергард след ариергард се отделял сърцато, за да поеме тайно обратно. Видяхме отделните ескадрони да яздят вече извън долината, събирайки се там отново в едно дружно и сговорно цяло. Двата авангарда се намираха сравнително близо. Те съвсем неочаквано и за свое най-голямо изумление бяха забелязали, че вече не са отпред, а отзад, и моментално бяха обърнали, за да застанат отново начело. Тропота от техните галопиращи коне бяхме чули. Тъкмо се насочваха от две страни към шатрата на Ахриман мирза и препускаха, сякаш се бяхме окачили на вратовете им с цялата си мощ.

— Сенки! — рече Устад с тон, все едно го беше гнус. — И с такава измет някои искат не само нас, ами и шах-ин-шаха да впечатлят! Колко глупаво от наша страна да правим такива приготовления там, където и един от нас е прекалено много. Кажи-речи ме е срам от себе си!

Видяхме, че хората ни в дуара бяха удивени също като нас, но не се поколебаха да се възползват от ситуацията. Конницата изскочи и се зае с преследването. По северния път отсреща се появи с хората си скритият досега раис на Шурд, последван от Ибн ел Идрак с таки кюрдите. От пътя за Долината на чувала изскочиха джамикуни, след тях динаруните, предвождали от шейха си. Яздеха с цялата бързина на конете си по състезателната писта от двете страни на водата, за да подкарат Сенките към обединените сили на калхураните и северните джамикуни. Капитанът на охраната се метна на коня си; ходи-и-джуна също. Джафар мирза се втурна нагоре към къщата да си вземе кон. Всички джамикуни, които бяха започнали да се спускат, бързо поеха обратно, понеже конете им се намираха от другата страна на билото. Оттам им беше лесно да слязат на изток и да подсилят обкръжението на Сенките. Изключвайки хората на шах-ин-шаха, които след отдалечаването на капитана бяха командвани от един старши лейтенант, всичко живо сякаш бе обхванато от треска за преследване.

Ние не сметнахме за необходимо да напрягаме конете си заради бягащите Сенки. Останахме. А пък и бяхме задържани от гледката, която предлагаха сега руините, лавината, както вече бе споменато, се беше сринала в две половини. В заден план се бяха съединили образуваните от това два купа пръст и камъни. Отпред в развалините се бе формирало тясно "заливче", което оставаше свободна вратата за Светилището, част от масабаните бяха пазили там тайния ходник. Както по-късно се установи, беше им се удало да се спасят с бягство и временно да се укрият. И все пак там имаше хора. Те излязоха един след друг от вратата и показаха с движенията си колко много са шокирани от представилата им се гледка. Последваха ги още неколцина, а когато пристъпиха по-напред, видяхме, че това бяха нашите хора, поставени на пост в галерията, за да не пропуснат ултратаките. Те много ясно бяха доловили громола на лавината и подобния на земетресение трус и изпратили един от другарите си да види какво се е случило. Той им бе съобщил и сега всички излизаха да се спасяват. Та нали знаеха, че колоните под руините са започнали да рухват, и бяха убедени, че потопът не е в състояние да издържи стоварилите се маси. Срутеше ли се, всеки, който се намираше в застрашената част на галерията, щеше да бъде изгубен. Ето защо бяха побягнали и бързаха да се спуснат в дуара.

Зад тях се появиха затворените таки, начело на всички — Блажения, Светеца, имамът и генералите. Много добре помислили как да избегнат опасността от битката, те сега бяха попаднали в една много по-голяма. Как чевръсто само умееха да се спускат! Как скачаха и търчаха съвсем противно на всяко демонстрирано по-рано достойнство! Само за да отведат на сигурност скъпоценното земно тяло! След тях от вратата напираха и другите, всичките врагове, които имахме при таки. Бутаха се, изтикваха се и се изблъскваха с юмруци напред. Броят им растеше ли растеше. И както бликаха така от тъмата на земята и крещейки, проклинайки, спъвайки се и стоварвайки се един върху друг, опитваха в безумна припряност да се измъкнат, само да се измъкнат, много ми приличаха на бягащи плъхове, които вече не искат да знаят за кораба си, понеже е започнал да потъва. Така уплашено бягаха презглава, че веднага захвърлиха всичко, що бе оръжие при тях, когато старши лейтенантът пристъпи отдолу към тях и каза, че като врагове трябва да ги вземе в плен. Но въпреки тази драговолност Блажения, Светеца, имамът и двамата генерали заявиха, че незабавно трябвало да говорят с Устад. Нито те, нито присъстващите тук таки били предприели някога нещо срещу нас, така че щяло да бъде въпиюща несправедливост от наша страна, ако гледаме на тях и ги третираме като пленници. Когато чуха, че Устад е тук горе, при Бейт-и-Ходех, поискаха да бъдат отведени при него, та тази важна работа да бъде веднага решена. Старши лейтенантът не сметна за грешка да се съгласи с това искане и ето как ни прати цялата кохорта, придружена от известен брой телохранители в качеството на стража.

Когато стигнаха горе, всички влязоха в храма и се събраха зад нас. Блажения пристъпи напред да говори с Устад, ала този го прикани засега още да мълчи и гледа насреща към руините, където току-що бе започнал да говори един друг, който бил извисен над всички "блажени" и чието слово не само сме щели да чуем, но и да видим.

Не беше се пресилил в думите, защото онова, което се подготвяше сега там отсреща, щеше да изпълни с ужас всеки, който го гледаше. На изток напълно се бе зазорило и слънцето беше близо до изгрев. Високо горе алабастровата корона бе обляна вече в златист плам. Тя пръскаше искри като милиони диаманти и рубини. Но ниско под нея беше зловещо. Нещо там се размърдваше и раздвижваше, ала не можеше да се различи къде и как. Беше като бавно полюшване насам-натам. Тук и там почвата се разтърсваше и се самопоглъщаше в глъбината като в току-що възникнали шахти. Чухме грохот, сякаш земята се взриви отвътре навън. Последва хрущене и трошене на камъни, все едно някое гигантско митично чудовище бе захванало да гризе планината и да раздробява със зъби нейните скални кости. И тогава… тогава… тогава пред очите ни се разтвори там отсреща една страховита паст и започна да поглъща руините ведно със свлеклите се от височините маси! И докато те изчезваха в това ненаситно, стръвно гърло, изтласканата вода на дълбината избликна като лиги отстрани и по същото време бе изстреляна с такава сила от канала в езерото, че се втурна по повърхността му като прималял за плячка левиатан и се умири далеч някъде там в края.

Но ние не гледахме нито високите вълни на езерото, в което сега се бе изляло цялото съдържание на подземните басейни, нито на нещо друго, а цялото ни внимание бе приковано по поразителен начин само към едно-единствено място. От руините виждахме само предния зид. Всичко, което се бе намирало зад и над него, беше изчезнало, превърнато в едно съвършено равно поле, почти така, както бе изобразено върху скицата на Устад за църквата. И точно там, където върху скицата стоеше в задния план на колонадата празният постамент, сияеше насреща ни с цялото си великолепие освободената сега най-сетне чрез катаклизма алабастрова статуя на "Вкаменената молитва". Открояваща се двойно по-ярко на тъмния фон на нишата, тя бе издигнала протегнати ръце към изгрева, за да приема и въздава с отворени длани благословията, в която се бе преобразило хилядолетното проклятие. И както тя се извисяваше към жадуваното слънце, така неговата светлина заструи надолу от искрящата Алабастрова корона радостно и благодатно, понесена сякаш от ангелски крила. Целуна челото, страните, устата на стоящия точно под тази корона Молител и заля после цялата долина, осведомявайки, че досега е било само утро, но ето че най-сетне настава истинският ден.

Устад не проронваше дума. Беше уловил ръката ми и я стискаше така, че наистина не бяха необходими слова да го разбера. Толкова по-глъчовити бяха стоящите зад нас. Тяхната догма ги принуждаваше да разглеждат появилата се по толкова загадъчен начин фигура като светотатство, защото Аллах е запретил да се изготвят портрети и скулптури на одушевени същества. Който се моли пред икони, е идолопоклонник. Но който пък кара статуи да се молят, е богохулник, по-голям от който не може да има. Те го казаха съвсем открито и с такива остри изрази, че се удивих на самообладанието на Устад, който се извърна към тях и ги попита какво всъщност търсят на това място. Тогава Блажения отвори уста и държа своята реч, основната теза на която бе твърдението, че нито един от тях не е замислил някога да предприеме нещо враждебно срещу джамикуните. Те не били врагове и следователно трябвало на мига да бъдат освободени. За подсилване даде от името на всички честната си дума, че е казал истината.

— От името на всички? Наистина ли? — попита Устад, отправяйки взор във всеки поотделно.

Те вдигнаха ръце в знак на потвърждение, никой не направи изключение. Устад кимна на мен и Кара да го последваме. Тръгна, без да даде отговор. Възседнахме конете си и поехме към дуара. Със стигането си долу, съобщи на старши лейтенанта, че пленниците са свободни, но веднага трябва да напуснат територията на джамикуните.

— Свободни? — извика почти разгневено Кара, несъумял да се въздържи. — Та всички те, всички излъгаха в името на своята чест! Блажения, Светеца, имамът, генералите и всички таки, от първия до последния!

— Това го знам също така добре както те самите — отговори Устад усмихнато. — Но точно затова ги освобождавам, защото такива "честни мъже" не бих желал да имам при себе си дори като пленници! Сега разбра ли ме?

Първото, което сторихме, бе да се осведомим за Ахриман мирза и ханъм Гюл. Защото това, че катастрофата бе унищожила шейх ул ислям заедно с руините, не се нуждаеше от въпрос.

Ханъм Гюл беше мъртва, нанизана на сабята. Мирзата седеше до нея, телом неувреден, но със слабоумно лице и празни очи. Вече не ни познаваше. Изглежда не познаваше вече и самия себе си и каквото и да кажехме, си ломотеше все едно и също изречение: "Ахриман мирза е Княза на Сенките и щом той се сгромоли, с тях е свършено. Ахриман мирза е Княза на Сенките и щом той се сгромоли, с тях е свършено…"! Устад беше постигнал своето. Само с едничката дума "Ходем", употребена на правилното място и в подходящото време, го беше извел от "шаблона", който не бе нищо друго, освен една лъжа! Сега пред себе си имахме не копринената, а истинската черна маска на Емир-и-Силлан. И този психически препарат бе принуден от силата на обстоятелствата да не прави нищо, нищо друго, освен съвсем открито да си повтаря отново и отново така грижливо забулваната досега тайна!

Когато излязохме от къщата, срещнахме ага Сибил и домашните му, които при приближаването на Сенките бяха развалили напълно разпродадената шатра и побягнали нагоре към нас, сега се връщаха на напуснатото място. От всички страни се стичаха също така близките на празничните гости и жените и децата на местните джамикуни. Те естествено се бяха оттеглили, а сега бяха получили вестта, че могат да се приберат. Не е трудно човек да си представи удивлението им, когато видяха промяната, настъпила с мястото на руините. Предупредихме тези, които понечиха веднага да се качат. Преди човек да се осмелеше да го стори, трябваше първо масите да се успокоят и слегнат. Същевременно пристигнаха онези от хората ни, които бяха заели отвън входа на тайната галерия от другата страна на планинския хълм. Те също бяха чули детонациите и усетили трусовете на земята. Когато установили по-късно, че ултратаки вече не са в галерията, сметнали, че могат да напуснат своя пост. Те тъкмо навлизаха от едната страна в дуара, когато от другата, откъм страната на храмовия хълм, приближиха затворените преди туй от тях таки. Преминаха гордо, с отмерени, изпълнени с достойнство крачки и високо вирнати глави между джамикуните и се изгубиха в клисурата на потока! А на другите Устад каза, че незапалените сигнални огньове тази вечер ще се превърнат в огньове на радостта, при което ще бъдат употребени и раздадените факли. Това предизвика бързо движение също сред тълпата на жените и децата. Хората веднага се заловиха за работа. Всичко живо тръгна да събира горивен материал и да увеличава броя на камарите струпани дърва, защото вечерта в долината трябваше да е светло като ден.

След това бе решено да се направи една езда около езерото за оглед на загиналите Сенки. Те лежаха само на местата, обстреляни от топовете. Намерихме не само довереника на мирзата, но и всички педерахн, които бяха дошли по време на неделното богослужение с мирзата и Палача в качеството му на кръвен отмъстител. Устад реши всички тези трупове да бъдат пратени на ултратаките, за да могат да ги погребат според догмата и ритуала, предписани от шейх ул ислям. Това щеше да бъде керван на смъртта, който щеше да превозва истински мъртъвци, а не пушки за размирниците.

Когато стигнахме другия край на езерото, заварихме шатрата на Ахриман напусната, съвсем безлюдна. Влязохме. Беше княжески подредена. При задното платнище между един диван и дълъг серир за хранене бе сложена великолепно изработена заключена ракла. Над нея висяха малък портрет и позлатен ключ. Устад пристъпи да види що за портрет беше. Едва погледът му падна върху него и нададе вик на изненада. Сне го и отиде до входа да го разгледа по-добре. После разтвори отпред дрехата си и измъкна една бисерна огърлица, на която висеше портрет със същата форма и големина. Приближи ги един до друг, за да ги сравни. Това може би беше онзи портрет, за който Пекала ми беше разказала, че го носи в един-единствен ден на годината върху власеницата си? След известно време се върна при раклата и пробва дали ключът става. Ставаше. Тя, изглежда, съдържаше само книжа. Той бръкна да види какви бяха. Зачете се, бръкна отново и пак се зачете. После се обърна към мен и каза:

— Лошо впечатление ли ще ти направи, ако те помоля сега да ме оставиш? Трябва да бъда сам, да търся и чета. В преследването на Сенките няма да участвам. Те ме отвращават. Но съдейки по това, което виждам тук, не бива никой да се изплъзне, нито един. Трябва да ги заловя и предам на владетеля, всичките, всичките, всичките. Царството трябва да бъде свободно от тях, напълно свободно! Ето защо ви моля, препуснете след нашите хора и се погрижете да не проявяват снизходителност или лекомислие! Предполагам че ще са ми необходими много часове, докато свърша, така че няма защо да бързате заради мен с връщането си.

И тъй, тримата яхнахме отново конете и потеглихме — не обратно към дуара, а на изток, към проходите. Водещата натам равнина беше свободна. По нея не се мяркаше никакъв човек. Бързо побягналите Сенки не бяха оставили уморени или изостанали, а и преследвачите се бяха носили също така бързо подире им. Когато стигнахме в близост на планинската верига, видяхме, че хората се бяха разделили, за да минат едновременно през двата прохода. Ние избрахме южния, този на Заека, през който преди време Кара бе яздил с Тифл. С изкачването си на превала видяхме пред нас да се шири безстопанствената, степоподобна площ, където Кара бе спасил преследвания от кръвните отмъстители шейх на калхураните и неговата жена. Тя представляваше един здраво захлопнат капан, в който сега се намираха силлан.

Образуваше голям, обграден от природата с планински вериги четириъгълник, чиито страни бяха заети по следния начин: Западната, сиреч тази точно под нас, от дуарските джамикуни, войнството на Шурд и съюзните таки; северната — от всички наши гости на празника, пристигнали да се намесят точно в подходящото време; на изток — северните джамикуни и калхураните, а на юг — южните джамикуни с динаруните. Следователно обкръжението беше извършено съвършено и точно така, както го бе замислил Устад. Сенките се намираха по средата, нито една не липсваше. И през ум не им минаваше да сформират фаланга и да опитат да направят пробив — бяха твърде страхливи за такава цел — а яздеха съвсем безпомощно насам-натам на отделни отряди или групи и допускаха да бъдат все по-плътно пристягани.

Недалеч от мястото, при което Заешкия проход се отваряше в южния ъгъл на капана, се бяха събрали на съвещание всички наши предводители, към които току-що се присъедини шейхът на калхураните от най-отдалечената точка на нашата позиция. Започнахме да яздим надолу. Пътят обаче беше много стръмен и ние щадяхме конете. Ето защо пристигнахме точно когато краткото обсъждане бе свършило. Шейхът на калхураните, най-добре запознат с местността, бе направил едно предложение и другите единодушно го бяха приели. То се отнасяше за най-добрия метод и начин, по който Сенките да бъдат бързо разоръжени и после лесно пазени. Аз прибавих със закъснение заповедта на Устад да не допуснат никой да се изплъзне. Откъм северната страна имаше една голяма, широка скалиста клисура, чиито стени бяха толкова стръмни и високи, че никой човек не можеше да ги изкачи. В нея се влизаше само през един тесен процеп откъм равнината. Сенките трябваше да бъдат подкарали към този процеп и там разоръжени. Намереха ли се веднъж в клисурата, измъкване нямаше за никого.

След това решение предводителите се върнаха по местата си, за да придадат на разстановката новата форма, което стана много бързо, тъй като място за необходимите движения имаше повече от достатъчно. Досегашният ни четириъгълник се преобрази в триъгълник, чийто отворен връх водеше към клисурата. Когато всичко това бе извършено, врагът бе притиснат да тръгне към този връх. Видяхме, че той се поколеба да го стори. Изглежда, събра най-сетне кураж поне да даде вид, че иска да се отбранява. Тогава енергичният раис на Шурд много-много не се церемони. Заповяда на своите бойци да извадят ятаганите, оглави ги, обнажил своя, препусна с тях досами Сенките и започна да говори. Не можехме да чуем какво казваше, но постигна възнамерявания ефект. Задните започнаха да напират непреодолимо напред и предните бяха принудени да се придвижат по-нататък. Тъй като по време на бягство намиращите се отпред никога не са били най-куражливите, те много благоразумно съзнаха колко ги превъзхождаме и че съпротивата би била само глупост. Слязоха, предадоха оръжията и конете си и изчезнаха в клисурата.

Примерът подейства, а каквото може един, може го и другият! Докато ние непрекъснато притискахме врага от другите страни, хората ни при източната имаха достатъчно работа с прекарването на плячкосаните коне и оръжия. Но единственият достъп до масовия затвор беше толкова тесен, че "настаняването" на Сенките ставаше много по-бавно, отколкото желаехме. Впрочем те не приемаха съдбата си много трагично. Сенки ще ти мислят от днес за утре! Когато с времето ги хвана съклет по седлата, те слязоха и се разположиха удобно по земята. А когато нашите хора отидоха после да отведат конете, получиха към тях без всяко възражение също пушките, пищовите и ножовете им. Стана така, че бяхме събрали плячката, докато половината от Сенките стоеше още на открито и чакаше да бъде настанена.

Що се отнася до тази плячка, Устад я беше отказал от името на всички джамикуни. Тя щеше да се падне само на нашите съюзници и те още на самото място назначиха комисия, която да оцени и справедливо да разпредели отделните неща. Така и стана. И точно когато последната Сянка изчезна в процепа на клисурата, последният от техните коне се сдоби със своя нов стопанин и последното от оръжията им намери новото си място. Същевременно почти се бе свечерило.

Пазенето на пленниците бе поверено на калхураните, за чийто шейх можехме да бъдем сигурни, че ще изпълни достатъчно добре дълга си. Какво щеше да става оттук насетне, можеше да ми е безразлично. Ето защо реших да яздя към къщи и Джафар мирза се присъедини със същата цел. Тогава видяхме далеч на изток да се задава един камилски ездач. Животното му не беше обикновено. То развиваше бързина, която накара Джафар да възкликне:

— Това може да бъде само бърз пратеник! Може би отново шах-ин-шаха!

Правилно предположи. Ние яздихме така, че мъжът да ни срещне, и тогава узнахме, че идва от страна на владетеля и има по едно писмо за Джафар мирза и Устад. Първият получи своето и веднага го прочете. То представляваше дълъг, тесен, многократно подпечатан лист. Джафар се усмихна, ала засега не каза нищо. Продължихме ездата, поддържайки темпото на куриера. Но на моя Сирр миризмата на камилата бе явно неприятна. Той тръсна глава, прогонвайки сякаш досаден рояк комари, и се измъкна настрани. Това не помогна достатъчно. Тогава се изправи негодуващо на задните крака и препусна в галоп, който ме отведе далеч преди другите при шатрата на Ахриман мирза. Устад беше още там. Каза, че току-що бил привършил с четенето и в утрешния ден щял да ми съобщи на какво се е натъкнал съвсем неочаквано. Разказах му по какъв начин са били разоръжени и "подслонени" Сенките и в този момент дойде и куриерът да му предаде писмото.

Междувременно се бе стъмнило толкова, че запалихме в шатрата свещ, за да може Устад да чете. Писмото съдържаше два листа и двата с печата и саморъчния подпис на владетеля. Единия даде на мен със забележката да го използвам, както намеря за добре. Беше… пълното, безусловно помилване на ашика. Другия пъхна в джоба си, без да заговори за неговото съдържание. Най-належащата работа за него беше транспортирането на раклата, която бе невъзможно да остави тук. Щеше да е не само безразсъдство, а направо безумие да не съхрани документи от такъв характер по-добре от принца. Тогава куриерът си предложи услугите да вземе раклата на камилата си. Трябваше да отиде с нея до дуара и да ни чака там, докато бъдеха готови докладът на Устад и отговорът на Джафар. Тя му беше подадена горе и здраво вързана. После поехме към вкъщи.

Вкъщи! Да, някакво чувство за родно огнище накара тази дума да изтече от перото ми. Който не се чувства при добри хора като у дома си, за него нийде няма дом. Той трябва тепърва да си го… изкупи! А който не знае, че има също духовни и душевни обиталища, които са по-прекрасни и по-свети от всеки земен бащин дом, той е по-нищо и от просяка, на когото някоя малка странноприемница е предоставила подслон. В едно от тези свети места се бе превърнала за мен къщата на Устад, а дуарът — в местожителство на скъпи роднини. Ето защо денят на неговото освобождаване от сенки и привидения бе не само за тях, а и за мен един празничен ден. И аз радостно се ослушах, когато сега там най-отпред отекна оглушителният залп от всички топове и със своя тътен разбуди огньовете по височините.

Яздехме в бавен ход, за да се наслаждаваме без припряност на развиващата се гледка. Пламъците се извисиха най-напред при Бейт-и-Ходех, сякаш там бе застанал Исайя, накарал неговото "Стани, свети!"[115] да отекне в огненото зарево. И цялата долина се подчини. Планините "станаха" и всички височини "светнаха". А високо над тези планини небосводът запали своите лампади и "светлината отгоре" заструи към земята. Алабастровата корона се появи в звездния зрак, извисена от мрака на планинските глъбини, протегнати сякаш от небето към земните селения. Тогава и този мрак стана и се подчини. Заблестяха факли, носени из дуара от весели деца. След това върху запазилия се циклопски преден зид лумнаха от двете страни на възникналата днес площадка за църквата два огромни факела, образувани от могъщите клади, които Шакара бе накарала да струпат, за да илюминират царството на унищожението. Това създаде такова обилие от светлина, че тъмата бързо се отдръпна и разтваряйки се уплашено в разтреперани сенки, запълзя нагоре по хълма. А от средата на този грозен, мятащ се страх изпъкна във възвишена красота и импониращо спокойствие безукорната, великолепна фигура на Молителя, прилична на откровение, на манифестация на радостно възликуваща човешка душа. Въздействието на нейната поява бе толкова грабващо и непреодолимо, че Устад спря коня си, посегна към оглавника и на моя и тихичко каза:

— Стой… почакай! Нека другите продължат! Смущават ни!

Те отминаха. А ние слязохме и дълго, дълго стояхме, вглъбени в мисли, или, по-правилно, буквално издишвайки мислите, с които ни преизпълваше душата на тази освободена от проклятието благословия.

— Моя мила, малка, отдавна желана църквичка! — прекъсна Устад най-сетне нашето мълчание и дълбоко си пое дъх. — Сега мога и най-после ще те построя! Нищо, нищичко не се налага да разчиствам от мястото, което си бях наумил. Един друг го стори за мен. Водата от басейните се отдръпна в езерото и ще остане там. Потъналите квадри ми дават най-добрата основа. Исполинските кубични и цилиндрични елементи за пиластрите и колоните на портика трябва да се възстановят, наистина, но тук навсякъде изобилства от материал. Върху празния постамент бе издигната тази скулптура и ако моите джамикуни схванат после, че молитвата е изкуство, и то най-съвършеното на земята, макар природата да ги учи още от деца, те на драго сърце ще се задоволят и с малката църквичка. Вече виждам да се издига молитвеният дом, който ще покаже колко велик, колко велик е Вселенския властелин, но колко нищожно, нищожно дребно е клетото човече. Вече чувам там от хълма звънко да бият камбаните и по цялата долина… чуй!

Спря по средата, защото зад нас се чуха тържествените салюти, с които завръщащите се бойци приветстваха засиялото от отраженията на пламъците езеро и обсеяния с проблясъци дуар. Ето защо се метнахме отново на седлата и побързахме да стигнем там. Но не спряхме, а продължихме директно нагоре към къщата. Още преди портата настигнахме Джафар и Кара с куриера и ашика, които се бяха позадържали малко долу. Със стигането си в двора бяхме поздравени с ликуващи викове от стоящия все още на поста си тук гарнизон и научихме, че катастрофата не е причинила от тази страна на хълма ни най-малки щети. Куриерът бе предаден на тези хора като гост. Устад нареди раклата да бъде отнесена в неговото жилище и я последва "по петите", толкова важна бе за него. Джафар също тръгна да се преоблече, тъй като бяхме чули, че за нас и всички предводители е приготвена празнична гощавка. Кара побърза да отиде при баща си и майка си. Поиска, наистина, преди туй да се погрижи за конете, но аз поех работата и ашикът ми помогна. Предоставих му другите коне, като се заех само със Сирр. След това се качих в стаите си, но не през къщата, а отвън. Още преди да стигна платформата, видях Шакара, която стоеше горе на стъпалата, за да ме поздрави. Как стана, че само си подадохме ръце и нищо не си казахме? Тя ме притегли към балюстрадата и посочи долу Вкаменената молитва. Оттук я виждахме заедно с цокъла в още по-пълно измерение отколкото отдолу. Защо ли сега ми се струваше по-красива, извисена и впечатляваща? Сключих ръце. Тогава Шакара попита:

— Ефенди, знаеш ли преданието за "Взидания Ходех"?

Вече се канех да отговоря: "Та нали самата ти ми го разказа!" Но погледнах осветеното й от алабастровите проблясъци на Молителя лице и видях, че дяволито се усмихва. Ето защо останах безмълвен. След малко тя отново попита:

— Ефенди, знаеш ли преданието за "Вкаменената молитва"?

Естествено и този път не отговорих. Тогава тя продължи:

— Преди да дойдеш, стоях тук и размишлявах дали тези две предания имат предвид едно и също нещо. Аз мисля — да. И ако това е вярно, значи съм намерила планината, която търсех…