Влак за Топъл край

2. Спирката

Влакът беше спрял вече половин час. От време на време локомотивът изсвирваше, вагоните потрепваха, но оставаха на мястото си. Той пиеше изстинал чай, опитваше се да прелиства взетата за из път книжка… Безполезно. Тревогата не преминаваше и влакът оставаше на място. Жена му си даваше вид, че спи. За всеки случай бе свикнал да смята, че тя само се преструва на заспала.

Вратата леко се отвори, надникна кондукторката. Както винаги, леко пияна и весела. Може би на нея също не й е било лесно да се уреди на влака за Топъл край.

— Тече проверка — бързо каза тя. — Местна приумица… Охраната реши да не се намесва.

— Какво пък проверяват? — с внезапно мъчително предчувствие попита той.

— Билетите. И наличието на свободни места. — Тя погледна двете непостелени койки така, сякаш ги виждаше за първи път. — За укриване на свободни места свалят от влака.

— Ние имаме билети. За всичките четири места — зло, негодуващо се обади от своята койка жена му.

— Няма значение. Трябва да има и пътници. Вие имате две места за възрастни и две детски. Оправяйте се.

— Затвори вратата! — кресна жена му. И се обърна към него мълчаливо, в очакване. Зад прозореца вече нямаше дъждовни струи. Виеше се някакъв хлъзгав белезникав ръмеж, пародия на сняг, на онзи, истинския, който вече три денонощия настигаше влака.

— Сега се връщам — глухо каза той. Грабна от масичката билетите — своя и двата детски.

— Няма ли друг изход? — с нотка на интерес попита жена му.

Той не отговори. Пристъпи в коридора, огледа се. Всички купета бяха затворени, проверката още не беше стигнала до вагона. Иззад съседната врата тихо се носеше музика. Глюк2, кой знае защо реши той. И сам се прекъсна: какъв Глюк, по дяволите, ти никога не си разбирал от класика… Трябваше да бърза.

Автоматчикът в преддверието го пусна без въпроси, само бегло погледна билетите в ръцете му. Малки оранжеви квадратчета, пропуски за Топъл край.

Зад редкия кордон на автоматчиците, смесени с местните охранители, в чужда униформа, с непознато оръжие — стояха хора. Съвсем малко — явно достъпът до гарата също беше ограничен.

Той премина покрай влака, неволно стараейки се да стои по-близо до автоматчиците. И видя тези, които търсеше: жените с деца. Стоящи отделно, в своя малка група, още по-мълчалива и неподвижна от останалите.

Една жена в дълго топло палто мълчаливо гледаше как той се приближава. Върху черната й кожена яка лежаха снежинки. До нея, с нещо неуловимо копирайки я, стояха две момченца в сиви шушлякови якета.

— Имам два детски билета — каза той. — Два.

Жените наоколо се раздвижиха и той отново повтори, леко отстъпвайки към войниците:

— Два билета!

— Какво? — попита жената в палтото. Не „колко“, а именно „какво“ — парите отдавна бяха загубили стойност.

— Нищо — отвърна той, с изненада отбелязвайки възторга си от своето собствено могъщество. — Не ми дължите нищо. Моите изостанаха… — Гърлото внезапно го стегна и той млъкна. После добави, по-тихо: — Аз ще ги прекарам.

Жената го гледаше в лицето. После попита, и той бе поразен от въпроса: тя все още имаше смелостта да изисква нещо!

— Обещавате ли?

— Да. — Той се огледа към влака. — По-бързо, там тече билетна проверка.

— А, ето какво било… — с непонятно облекчение въздъхна жената. И побутна към него момченцата: — Вървете.

Странно, те дори не се сбогуваха. Може би предварително се бяха разбрали какво да правят в такава невъзможна ситуация. Вървяха бързо зад него, покрай войниците с вдигнато оръжие, покрай чуждите вагони. В преддверието той показа на автоматчика трите билета. Онзи кимна, сякаш вече не помнеше, че мъжът бе излязъл от влака сам.

В купето беше топло. Или просто изглеждаше, че е топло — след предзимната влага на гарата. Децата стояха мълчаливо и той забеляза, че на раменете им има плътно натъпкани зелени ранички.

— Ние имаме храна — тихо каза по-малкият. Жена му не отговори. Тя оглеждаше децата с гнусливо любопитство, като уродливи морски риби зад стъклото на аквариум. Те бяха чужди, бяха попаднали във влака, без да имат никакво право. Само защото имащите право бяха закъснели.

— Събличайте се и лягайте в койките — каза той. — Ако има нещо, пътувате с нас от столицата. Ние сме вашите родители. Ясно ли е?

— Ясно — каза по-малкият. По-големият вече се събличаше, смъквайки слой след слой топли дрехи. Яке, блуза, пуловер…

— По-бързо — каза жена му.

По коридора вече вървяха — бързо, но поглеждайки зад всяка врата. Щраканията на отварящите се брави настъпваха все по-близо. Децата утихнаха в койките.

— Възрастта не е същата — тъжно каза жена му. — Трябваше да избереш по-големи…

Вратата се отвори и в купето влезе офицер в непозната униформа. Гнусливо се намръщи, виждайки кишата на пода.

— Разхождали сте се? — протяжно попита той. Или попита, или ги обвини… — Билетите.

За секунда той повъртя в ръце картонените квадратчета. После мълчаливо се обърна и излезе. Щракна вратата на следващото купе.

— Това ли беше? — тихо попита жена му. И внезапно със съвсем различен, рязък тон изкомандва:

— Обличайте се! И излизайте.

Той хвана жена си за ръката, погали я. И тихо каза:

— Може да има още проверки. Не е ли все едно… Може би това ще ни се зачете, там…

Объркан, той млъкна. Къде е това „там“? На небето? Или в Топъл край?

Жена му дълго го гледа. После сви рамене.

— Както знаеш.

И каза на мълчаливо чакащите деца:

— Искам тишина. Боли ме главата. Стойте, все едно ви няма.

По-големият искаше да отговори нещо, погледна към по-малкия и премълча. По-малкият кимна — няколко пъти поред.

Влакът потегли. А зад стъклото вече падаше сняг — истински, гъст, пухкав, зимен.