Влак за Топъл край

3. Чакалнята

Те чакаха второ денонощие. От прозореца на купето, ако се изправиш по-високо и погледнеш над съседните влакове, се виждаха планините. Неправдоподобно високи, с варосани със сняг върхове и сиви облаци над проходите.

— Някои вървят пеша — каза майорът. Той беше наминал да се постопли — така и не бяха сменили стъклото в неговото купе. Впрочем, майорът имаше цял набор „отоплители“ — в обикновени бутилки, в манерки и даже в гумени грейки. „Там това ще ми потрябва“ — съобщи майорът. Непонятно беше само, дали ще пренесе до Топъл край поне грам алкохол. Сега той бе донесъл бутилка водка и те пийваха полека. Жена му изпи половин чаша и заспа. „Престори се“ — поправи се той. А майорът, нацеждайки дозата в чашата, обясняваше:

— Тунелът е един, не е предвиден за толкова влакове. Казват, че ще стесняват пътниците. Нека се опитат…

Той щракна с пръсти по кожения кобур на пистолета.

— Вече говорих с охраната. Последният вагон е натъпкан с експлозиви, ако стане нещо… Ще им устроим едно стесняване. За всичко вече е платено.

Отпивайки на един дъх, той тежко разклати глава. Каза:

— Дано стигнем по-скоро до Топъл край…

— А там хубаво ли е? — изведнъж попита от горната койка по-голямото момче.

— Там е топло — твърдо отвърна майорът. — Там може да се оцелее.

Той стана, понечи да се пресегне към недопитата бутилка, но махна с ръка и излезе. Жената тихо каза след него:

— Пияна свиня… Половин влак охрана — че и при пътниците са се промъкнали. Цялата армия отива да се топли.

— Щеше да е по-зле, ако охраната се беше оказала по-малко — възрази мъжът й. Изпитата водка го задължаваше да се застъпи за майора. — Щяха да ни изхвърлят от влака.

Той се качи на горната койка. Легна, затвори очи. Тишина. Нито сняг, нито дъжд, нито вятър. И влакът сякаш беше умрял… Той се обърна, погледна момченцата. Те седяха заедно на съседната койка и мълчаливо, съсредоточено ядяха нещо от консерва. По-големият улови погледа му, неловко се усмихна, попита:

— Искате ли?

Той поклати глава. Не му се ядеше. Нищо не искаше. Дори Топъл край… Той се улови, че за първи път помисли за Топъл край без всякаква тържественост, просто като за планинска долина, където ще бъде топло дори през Зимата.

В купето пак надникна майорът. Той изглеждаше по-пиян, но говореше твърдо:

— Разбраха се най-накрая… Във всеки влак ще качат половина от местните. А половината от нашите ще останат тук. Охраната се съгласи…

Майорът погледна децата и с нотка на съчувствие попита:

— Какво ще правите? Ще изпратите децата? На мен ми поръчаха да се оправя с нашия вагон. Аз ще ги наглеждам, ако има нещо…

Мъжът мълчеше. А по-малкото момче изведнъж започна да събира разхвърляните върху койката вещи в раничката.

— Това не са нашите деца — твърдо каза жена му. — Случайни са. И билетите не са техни.

— А… — проточи майорът. — Тогава е по-лесно. В съседното купе имат три собствени. Там вече ще има писъци… — И предупреди: — След двайсет минути влакът ще тръгне.

Децата мълчаливо се обличаха.

— Ще изляза да видя как е там… — неуверено каза мъжът.

Той взе от масичката билетите на децата и ги скъса. Розовите късчета се завъртяха, падайки на пода.

— Розов сняг — неочаквано изрече майорът. Хвана се за рамката на вратата и излезе в коридора. Там вече се суетяха автоматчиците, сортирайки пътниците.

— Ще изляза — повтори мъжът и опъна якето си.

— Недей да донкихотстваш — спокойно каза жена му. — Ще ги настанят. Червеният кръст, църквата. Казват, че тук също може да се оживее. Най-важното е да се прехраниш, а студовете ще бъдат слаби.

Той не отговори. Тръгна след децата, които сякаш не го забелязваха, извръщайки се от сновящите по коридора хора.

Навън беше студено. Локвите по пероните се покриваха с ледена коричка. Един влак вече беше потеглил и край малката гара стоеше объркана, вцепенена тълпа. Някои още стискаха билетите в ръцете си.

Той вървеше след децата, непрекъснато понечвайки да ги повика, но разбираше, че няма смисъл. Дори не знаеше как се казват. Двайсет минути… Какъв ти тук, по дяволите, Червен кръст? Каква църква?

Към децата внезапно се приближи една жена: едра, уверена, приличаща по нещо на майка им. Попита нещо, децата отговориха. Жената ги погледна замислено, оценяващо… Каза, и мъжът я чу:

— Добре, има още място. Да вървим.

Той я настигна, хвана я за ръката. Жената рязко се обърна, пъхайки едната си ръка в джоба на якето.

— Къде ги водите?

— В приют.

Очите на жената бяха внимателни, неотстъпчиви.

— Предупреждавам ви, не взимаме възрастни. Само деца. Пуснете ме.

— Аз имам билет, не съм и искал… С тях всичко ли ще бъде наред?

— Да.

Децата го гледаха. По-малкият тихо каза:

— Благодаря. Вие тръгвайте.

Той стоеше и гледаше как се отдалечават, следвайки жената. Към малък автобус, натъпкан с хора. Там имаше само деца и жени, впрочем, съвсем малко жени.

Наблизо мина войник с автомат. Униформата пак беше непозната, чужда. Мъжът нерешително попита:

— Кажете…

Към него се обърна дулото на автомата. Войникът чакаше.

— Този приют, в който прибират децата… От кого е организиран?

— Тук няма приюти — отговори войникът. Отмести автомата встрани. Продължи, почти дружелюбно: — Не. Ние стоим тук от месец, утре отпътуваме. Приюти няма.

— Но тя каза — припряно започна мъжът.

— Приюти няма. Само предприемчиви местни жители. Казват, че студовете ще са слаби, най-важното е да се запасиш с продоволствие.

Войникът погали оръжието с ръка във вълнена ръкавица. Добави:

— Би трябвало да стреляме, но нямаме заповед… Пък и не можеш да застреляш всички.

Мъжът се затича. Отначало бавно, после все по-бързо. Беше студено. Зимата вече беше дошла тук, преди снега, преди студовете.

Той настигна жената пред автобуса. Тя водеше децата, здраво държейки ги за ръцете. Мъжът я блъсна в гърба, жената се олюля. Той измъкна детските ръце, дръпна ги към себе си.

Жената се обърна и извади от джоба си пистолет. Малък, неопасен на вид. Мъжът не разбираше от оръжия.

— Махайте се! — рязко каза тя. — Или ще ви застрелям. Децата вече са наши.

— Не — прегракнало каза мъжът. Огледа се, търсейки подкрепа. И видя, че войникът все още стои на перона, поглаждайки автомата си. — Няма да посмеете — вече по-спокойно продължи той. — Вас също ще ви застрелят.

Той се обърна и поведе децата далеч от претъпкания автобус. Зад него тихо, мръсно псуваха. Но изстрели нямаше.

Няколко влака наведнъж помръднаха от мястото си. Край вагоните започна меле. Войниците не стреляха, те само разблъскваха оставащите с прикладите си. Изглежда, неговият влак също потегли. Но това вече нямаше значение.