Влак за Топъл край

5. Топъл край

Когато мъглата се разсея и всичко започна да се вижда, по-малкото момче попита:

— Това ли е Топъл край?

— Да — каза мъжът и започна да рови в джобовете си с вдървени пръсти. Първо намери кибрита, после — цигарите, а след това разбра, че и едното, и другото са прогизнали. Тогава той просто се настани по-удобно и се загледа.

Склонът се спускаше надолу — отначало полегато, а след това все по-стръмно. Далече долу, яркозелена, цъфтяща, топла дори на вид, се беше простряла долината. Топъл край. Там лежеше малко градче и дълги, блестящи със стъклата си редове оранжерии, и сиви бетонни куполи на складове. Това наистина беше Топъл край. Малък, за десет-двайсет хиляди души, топъл край.

Над градчето кръжеше хеликоптер — ярко боядисан, лъскав. Мъжът почти се изненада от това, но после разбра, че тук камуфлаж не е нужен.

Тунелът, по който влаковете пътуваха за Топъл край, излизаше от планината пред дълбоко дефиле. През него беше прехвърлен мост — някога дълъг и красив, а сега уродливо взривен по средата. От тунела тъкмо излизаше поредният влак. Върху остатъците от моста той започна да забавя ход, но вече беше късно. Отначало локомотивът, а след него и вагоните като зелена желязна змия заструиха в клисурата. Там, на дъното, пронизана от струите на планинска река, се издигаше купчина смачкано, обгоряло желязо. Вагоните се сипеха върху нея, но от такова разстояние звук почти не се чуваше. Само леки изтуптявания, приличащи на вяли аплодисменти.

Мъжът погледна по-малкото момче. То не виждаше как пада влакът. То гледаше към хеликоптера, който бавно летеше нагоре над склона, водещ към Топъл край. Отдолу по склона имаше множество тъмни точки — онези, които вървяха напред. Някои махаха на хеликоптера с ръце, някои започваха да бягат, някои оставаха неподвижни.

Хеликоптерът за миг увисваше над тях, чуваше се слабо потракване. После хеликоптерът политаше нататък. Движението му сякаш привеждаше човешките фигурки под общ знаменател: те се успокояваха и замираха.

— Хеликоптерът ще ни откара ли в Топъл край? — попита по-малкото момче.

Мъжът кимна.

— Да, разбира се. В Топъл край. Ти по-добре легни и поспи, той няма да стигне скоро до нас.

Момчето припълзя до неподвижния си брат, легна върху корема му. На него наистина му се спеше, беше се уморило и премръзнало, докато вървеше зад мъжа. То много пъти беше го викало, молеше го да почака, но той не чуваше… Момчето затвори очи. Далече долу пееха перките на хеликоптера.

— При нас излезе много по-интересно, отколкото във влака — каза момчето, заспивайки.

Мъжът с изненада погледна към него. После към дефилето, където се изсипваше поредният влак.

— Да — съгласи се той. — По-интересно.

„Магнумът“, такъв голям и тежък, изглеждаше като играчка при вида на долитащия хеликоптер. Но мъжът все пак го държеше в ръце.

Така беше по-интересно.