Внезапни завършеци

Малки добрини

Когато сутринта Шев пристигна, за да отвори пушалнята си, тя съзря чифт големи, мръсни боси пети да стърчат през прага.

Това навремето сигурно щеше да я стресне, но през последните две години Шев беше започнала да се възприема като човек, който не се плаши лесно.

— Ей! — извика тя, докато се приближаваше със свити юмруци.

Който и да се беше проснал по лице на прага, очевидно или не възнамеряваше да се помръдне, или просто не беше способен. Тя видя дългите крака, на които принадлежаха петите, обути в парцаливи, лекьосани панталони, след това опърпаното и мръсно палто. И най-накрая подаващата се иззад проядената от червеи рамка на вратата рошава червена коса, сплъстена от слама и пръст.

Мъжът определено беше доста едър. Едната ръка, която Шев можеше да види, беше дълга колкото крака ѝ, покрита с мрежа от вени, мръсна и със струпеи по кокалчетата. И все пак тази ръка имаше странна форма. Изглеждаше някак нежна.

— Ей!

Тя заби върха на ботуша си в палтото, на онова място, където прецени, че се намира задникът на мъжа. Отново нищо. Чу стъпки зад гърба си.

— Дубрутру, шефе. — Северард беше пристигнал на работа. Никога не закъсняваше това момче. Не беше особено усърден в работата си, но изобщо не можеше да го упрекне, че не е точен. — Какво си намерила?

— Доста странна риба са изхвърлили на прага ми.

Шев отметна назад малко от косата и сбърчи нос, щом осъзна, че е слепнала от кръв.

— Пиян ли е?

— Пияна.

Отдолу се показа женско лице. Силна челюст и едри кокали, бледа кожа, покрита с черни струпеи, червена драскотина и лилав оток, който накара Шев да потрепери, макар рядко да виждаше хора без рани.

Северард тихо подсвирна.

— Едричка е.

— И някой доста я е поступал. — Шев се наведе напред, поднесе бузата си към разбитата уста на жената и долови съвсем слабото съскане на дъха ѝ. — Но пък е жива.

Тя се отдръпна и приклекна, облегнала китки на коленете си с щръкнали настрани лакти, чудейки се какво да прави. Едно време щеше просто да се гмурне във всяка бъркотия, която ѝ се изпречеше на пътя, без дори да се замисли, но нещо напоследък последствията като че ли я засягаха повече, отколкото преди. Тя изду бузи и съвсем тихичко въздъхна.

— Е, случва се — рече Северард.

— За съжаление, да.

— Но това не е наш проблем, нали?

— За щастие, да.

— Искаш ли да я завлека до улицата?

— Да, много би ми се искало. — И Шев завъртя очи към небето и въздъхна отново, може би по-тихо и от преди. — Но предполагам, че ще е най-добре да я завлечем вътре.

— Сигурна ли си, шефе? Помниш ли последния път, когато помогнахме на някого…

— Дали съм сигурна? Не. — След всичките гадости, които ѝ бяха причинили, Шев не знаеше защо продължава да изпитва нуждата да прави малки добрини. Може би точно заради всичките гадости, които ѝ бяха причинили. Може би в нея имаше някаква упорита сърцевина, като костилка на фурма, която твърдо отказваше на причинените ѝ гадости да я превърнат в гаднярка. Тя завъртя ключа и отвори с лакът вратата. — Хвани я за краката.

Когато въртите пушалня, по неволя свиквате с преместването на отпуснати тела, но последният получател на жалкото милосърдие на Шев се оказа същинско предизвикателство.

— По дяволите — изпъхтя Северард с изпъкнали очи, докато двамата мъкнеха жената по миришещия на застояло коридор; гърбът ѝ се отъркваше в дъските на пода. — От какво е направена тая, от наковални?

— Наковалните са по-леки — изстена Шев през стиснатите си зъби, залитайки под тежестта ѝ от едната към другата страна, като всеки път се блъскаше в лющещите се стени.

Изрита с пъшкане вратата на кабинета си — или по-точно на склада за метли, който наричаше кабинет. Напрегна всеки свой парещ мускул и повдигна жената нагоре, като удари отпуснатата ѝ глава в рамката на вратата, докато се опитваше да я вкара вътре, после се спъна в един парцал и с отчаяно хриптене се тръсна върху леглото, затисната от тежкото тяло.

Шев нямаше нищо против да лежи в постелята под някоя червенокоса, но предпочиташе да е поне отчасти в съзнание. И още да мирише по-добре, поне докато се вмъква в леглото. Тази вонеше на кисела пот и гнилоч, че даже и на смърт.

— Ето докъде те доведе добротата ти — каза Северард, като се подхилкваше под нос. — Затисната под огромен товар проблеми.

— Сега ще се хилиш ли, или ще ми помогнеш, негоднико? — изръмжа Шев и провисналите пружини изстенаха, докато се опитваше да се измъкне изпод жената.

След това вдигна краката ѝ върху леглото и петите щръкнаха навън. Леглото не беше голямо, но под тази жена изглеждаше като детско креватче. Опърпаното ѝ палто се беше разтворило и лекьосаното кожено елече, което носеше под него, се беше издърпало нагоре.

В странстващата трупа, с която Шев беше прекарала една година като акробатка, имаше един силач, наричащ себе си Изумителния Заракуон, макар че истинското му име беше Рънкин. Събличаше се гол до кръста, мажеше се с масло и вдигаше всякакви тежести пред тълпата, макар че, щом слезеше от сцената и се избършеше с кърпата, никой не можеше да накара мързеливия дебелак да вдигне и напръстник. Коремът му представляваше навървени възли от мускули, сякаш под изопнатата си кожа беше направен от дърво, а не от месо.

Бледият корем на тази жена напомни на Шев за Изумителния Заракуон, но беше по-тесен, по-издължен и дори по-хлътнал. Виждаха се всичките малки жилки между ребрата ѝ, които помръдваха при всяко леко дихание. Но вместо с масло, коремът ѝ беше покрит със синьо-черни и лилави отоци, плюс една огромна червенееща се следа, оставена като че ли от нечия ужасно неприятелска дръжка на брадва.

Северард тихо подсвирна.

— Наистина яко са я ступали, а?

— Аха, така е.

Шев знаеше достатъчно добре какво е усещането и потрепери, докато смъкваше надолу елечето на жената, след което издърпа нагоре одеялото и я покри с него. Затъкна го покрай врата ѝ, макар да се почувства като глупачка, докато го правеше; жената промърмори нещо, извърна се настрани и захърка, а сплъстената коса запърха над устата ѝ.

— Приятни сънища — промърмори Шев, макар че самата тя никога не беше имала такива.

По принцип тук нямаше нужда от легло, но когато си прекарал няколко години, без да имаш сигурно място за спане, си склонен да си нагласяш постеля във всяко що-годе безопасно място, което успееш да намериш. Тя се отърси от спомените и подкара Северард към коридора.

— Най-добре отваряй. Не изкарваме чак толкова много, че да си позволим да губим клиенти.

— Наистина ли смяташ, че хората ще търсят хъск толкова рано сутринта? — попита Северард, докато се опитваше да избърше размазана по ръката му кръв от жената.

— Ако искаш да забравиш проблемите си, защо ще живееш с тях чак до обяд?

На дневна светлина стаята за пушене изглеждаше ужасно далеч от примамливата пещера на чудесата, която Шев си беше мечтала да направи, когато купи това място. Тя сложи ръце на хълбоците си, огледа се и отново въздъхна уморено. Работата беше там, че пушалнята приличаше повече на абсолютен кенеф. Дъските бяха нацепени, зацапани и прогнили, възглавниците бяха мазни като в баолска кухня, а един от евтините гоблени беше провиснал и разкриваше мухлясалата мазилка отдолу. Молитвените камбанки на рафта бяха единственото нещо, което прибавяше някаква класа, и Шев нежно удари по най-голямата, преди да отиде на пръсти до гоблена и да забоде провисналия му край обратно на мястото му, така че поне да скрие мухъла, макар носът ѝ да усещаше твърде добре вездесъщата миризма на гнил лук.

Дори обигран лъжец като Шев нямаше да успее да убеди толкова лековерен глупак като Шев, че това не е кенеф. Но това си беше нейният кенеф. И тя имаше планове да го подобри. Винаги имаше някакви планове.

— Почисти ли лулите? — попита тя, когато Северард се върна, след като беше отворил вратата, и започна да дърпа пердетата настрани.

— На народа, който идва тук, не му пука дали лулите са чисти, шефе.

Шев се намръщи.

— На мен ми пука. Може пушалнята ни да не е най-голямата или най-удобната, може хъскът ни да не е най-добрият — тя погледна към пъпчивото лице на Северард и повдигна вежди — и онзи, който разпалва лулите, да не е от най-красивите, и в такъв случай кое ще е предимството ни пред конкуренцията?

— Че сме евтини?

— Не, не, не. — Тя се замисли. — Е, да. Но какво още?

Северард въздъхна.

— Отношението към клиентите?

— Динг! — каза Шев, чукна с пръст по най-голямата молитвена камбана и я накара да запее божествената си песен. — Затова почисти лулите, мързеливецо, и разпали малко въглища.

Северард изду бузите си, покрити с нещо като мъхеста брада, която трябваше да придава на момчето по-мъжествен вид, но всъщност го караше да изглежда още по-момчешки.

— Да, шефе.

След като той се скри отзад, Шев чу приближаващи се стъпки откъм входа и опря длани на тезгяха — или на отсеченото парче от дръвника на месаря, което беше спасила от купчината боклуци и беше излъскала гладко — и придоби професионален вид. Беше го изкопирала от продавача на килими Гусман, а той бе най-добрият проклет търговец, когото познаваше. Той умееше да изглежда така, сякаш килимът определено беше решение на всичките ти проблеми.

Професионалното изражение на лицето ѝ изчезна в мига, когато Шев видя кой се е дотътрил в пушалнята ѝ.

— Карколф — изпъшка тя.

Господи, Карколф беше проблем. Висок, рус, красив проблем. Сладко ухаещ и сладко усмихващ се проблем. Проблем с бърз ум и бързи пръсти. Нежен като дъжда и надежден като вятъра. Шев я изгледа от главата до петите. Очите не ѝ оставиха голям избор.

— Я виж ти, денят ми изведнъж стана по-добър — промърмори тя.

— Моят също — рече Карколф и мина през завесата така, че дневната светлина вече сияеше през косите ѝ. — Твърде много време мина, Шеведая.

Стаята започна да изглежда много по-добре, когато в нея се появи Карколф. На никой пазар в Уестпорт нямаше да се намери по-хубаво украшение от нея. Дрехите ѝ не бяха впити, но прилепваха на правилните места, а и тя умееше така да полюшва бедра. Господи, тези бедра. Движеха се така, сякаш не бяха прикрепени към гръбнака, както при всички останали. Шев бе чувала, че някога Карколф е била танцьорка. Несъмнено денят, в който се бе отказала, беше истинска загуба за танците и голяма придобивка за мошеничеството.

— Да попушиш ли дойде? — попита Шев.

Карколф се усмихна.

— Предпочитам да ми е ясна главата. Как иначе ще се наслаждавам на живота?

— Предполагам, че зависи от това, дали животът ти е приятен, или не.

— Моят е — каза тя, докато се разхождаше важно из пушалнята, сякаш беше нейна, а Шев беше просто ценен гост. — Какво мислиш за Талинс?

— Никога не съм го харесвала — промърмори Шев.

— Намерих си работа там.

— Винаги съм го обожавала.

— Трябва ми партньор. — Рафтът с молитвените камбанки изобщо не беше нисък. И въпреки това Карколф се наведе, за да ги огледа добре. Като че ли съвсем невинно. Но Шев се съмняваше, че Карколф е направила през живота си дори едно невинно нещо. Особено да се наведе. — Трябва ми някой, на когото да вярвам. Някой, който да ми наглежда задника.

Гласът на Шев прозвуча дрезгаво:

— Ако това искаш, дошла си при правилното момиче, обаче… — И тя отмести поглед, защото разумът ѝ започна да чука като нечакан посетител. — Не си дошла само заради това, нали? Мисля, че няма да попречи, ако партньорът ти може да се справя с ключалки и джобове.

Карколф се ухили, сякаш идеята току-що ѝ беше хрумнала.

— Няма да попречи. Няма да е зле и да знае да си затваря устата. — Тя се понесе към Шев и я изгледа от горе надолу, тъй като беше поне с няколко инча по-висока. Както и повечето хора. — Разбира се, с изключение на онези случаи, когато ми се прииска устата ѝ да бъде отворена…

— Не съм идиотка.

— Ако беше, нямаше да си ми от полза.

— Ако тръгна с теб, най-вероятно ще се озова изоставена в някоя алея само с дрехите на гърба си.

Карколф се наведе още по-близо, за да ѝ прошепне нещо, и главата на Шев се изпълни с аромата ѝ, който беше далеч по-привлекателен от гнилия лук или потната червенокоска.

— Мисля си за теб, лежаща в постелята. Съвсем без дрехи.

Шев изскърца като ръждясала панта. Но се насили да не сграбчи Карколф, както давещо се момиче сграбчва някакъв красив, красив дънер. Твърде дълго беше мислила с онова между краката си. Време беше да се замисли и с онова между ушите.

— Повече не се занимавам с такива работи. Трябва да се грижа за това място. И за Северард, предполагам…

— Все така се опитваш да направиш света по-добър, а?

— Не целия. Само онази част, която е наблизо.

— Шеведая, не трябва да превръщаш всеки заблуден в свой проблем.

— Не всеки заблуден. Само този. — Тя си спомни за огромната жена в постелята. — Само двама…

— Знаеш, че е влюбен в теб.

— Аз само му помогнах.

— Затова е влюбен в теб. Никой друг не му е помагал. — Карколф протегна ръка, нежно отмахна кичур коса от лицето на Шев и въздъхна. — Но това момче не чука на правилната врата, бедничкото.

Шев я улови за китката и отмести ръката ѝ настрани. Това, че си дребен, не означава, че трябва да позволяваш на хората да се отнасят с неуважение към теб.

— Не е единственият. — Тя погледна Карколф в очите и продължи със спокоен, равен глас. — Харесва ми представлението ти. Бог ми е свидетел, че ми харесва, но най-добре престани. Ако ме искаш заради самата мен, вратата ми винаги ще е широко разтворена за теб, последвана от краката ми. Ако ме искаш, за да ме изцедиш като лимон и да захвърлиш празната ми обвивка край Талинс, е, без да се обиждаш, но ще откажа.

Карколф погледна намръщено към пода. Не беше толкова красива, колкото докато се усмихваше, но беше много по-искрена.

— Не съм сигурна, че без представлението ще ме харесаш.

— Защо просто не опитаме?

— Твърде много имам за губене — промърмори Карколф и освободи ръката си. Когато вдигна поглед, представлението продължи. — Какво пък. Ако размислиш… ще бъде твърде късно.

Хвърли ѝ през рамо една усмивка, смъртоносна като острие, и излезе. Господи, каква походка имаше. Носеше се като сироп в топъл ден. Как я постигаше? Дали я тренираше пред огледалото? Най-вероятно по няколко часа всеки ден.

Вратата се затвори, магията се развали и Шев отново въздъхна уморено.

— Карколф ли беше това? — попита Северард.

— Да — промърмори замислено Шев, а частичка от онзи неземен аромат продължаваше да се сражава с миризмата на плесен в носа ѝ.

— Не вярвам на тая кучка.

Шев изсумтя.

— Не, по дяволите.

— Откъде се познавате?

— Оттук-оттам.

Оттук-оттам около леглото на Шев, но никога в него.

— Вие двете ми се струвате доста близки — каза Северард.

— И наполовина не толкова, колкото ми се иска — промърмори тя. — Почисти ли лулите?

— Аха.

Шев отново чу, че вратата се отваря, и се обърна с усмивка, която излезе нещо средно между усмивката на продавача на килими и на нещастен влюбен. Може би Карколф се връщаше, решила, че ѝ е нужна Шев заради самата Шев…

— О, боже — промърмори тя и лицето ѝ посърна.

Обикновено ѝ трябваше малко повече време, за да съжали за някое решение.

— Добро утро, Шеведая — каза Крендал.

Той беше проблем от далеч по-неприятен тип. Дребно нищожество с миша физиономия, слабички рамене и слаб в главата, с розови очички и сополив нос, но пък беше син на Хоралд Пръста и това го правеше доста важна личност в тоя град. Дребно нищожество с миша физиономия, притежаващо власт, която не беше спечелило само, и това го правеше обидчиво-жесток, раздразнително-злобен и завистлив към всичко, което другите притежаваха, а той не. А всички притежаваха по нещо, което на него му липсваше, дори това да беше талант, красива външност или капчица самоуважение.

Шев залепи отново професионалната усмивка на лицето си, макар че трудно можеше да си представи някого, когото да иска по-малко да види в заведението си.

— Добро утро, Крендал. Добро утро, Мейсън.

Мейсън изникна веднага след шефа си. Или по-точно след сина на шефа. Отдавна беше едно от момчетата на Хоралд — нашарено с белези лице, клепнали уши и нос, който беше чупен толкова много пъти, че беше станал безформен като ряпа. Беше от онези сурови негодници, които можеше да се видят навсякъде из Уестпорт, град, изобилстващ от сурови негодници. Той погледна към Шев, все още приведен заради високия си ръст и ниския таван, и устните му потрепнаха извинително. Сякаш искаше да ѝ каже: Извинявай, ама не съм виновен аз. Всичко е заради тоя глупак.

Въпросният глупак зяпаше молитвените камбанки на Шев, без да се навежда и с презрително изкривени устни.

— Какво е това? Камбани?

— Молитвени камбани — каза Шев. — От Тонд.

Опита се да говори спокойно, докато в пушалнята след Мейсън влязоха още трима мъже, които се опитваха да изглеждат опасни, но установиха, че стаята е твърде тясна за каквото и да било, освен да се чувстват неудобно. Единият имаше обсипано с белези от стари пъпки лице и изпъкнали очи, другият носеше кожено палто, което му беше твърде голямо — той се оплете в завесата и едва не я съдра. Последният беше пъхнал ръцете си дълбоко в джобовете с вид, който говореше, че там има ножове. Със сигурност имаше.

Шев се съмняваше, че в заведението ѝ някога бе имало толкова много народ. За съжаление, тия нямаха намерение да плащат. Тя погледна към Северард, видя го да пристъпва нервно и да си облизва устните и протегна ръка, за да му каже: спокойно, спокойно. Макар че трябваше да признае, че самата тя не се чувстваше спокойна.

— Не съм си и помислял, че ще те интересуват молитвите — смръщи нос Крендал, без да отмества поглед от камбанките.

— Не ме интересуват — отвърна Шев. — Просто ми харесват камбанките. Придават някаква духовност на мястото. Искате ли да попушите?

— Не, а и да исках, нямаше да дойда в кенеф като този.

Настъпи мълчание и сипаничавият се наведе към нея.

— Той каза, че това е кенеф!

— Чух го — рече Шев. — В такава малка стая звуците отекват добре. Знам отлично, че е кенеф. Имам планове да го подобря.

Крендал се усмихна.

— Ти винаги имаш планове, Шев. И те никога не водят до нищо.

Което си беше истина, и най-вече заради негодници като него.

— Може пък късметът ми да се обърне — каза тя. — Какво искаш?

— Нещо, което трябва да бъде откраднато. Иначе защо да идвам при крадла?

— Вече не съм крадла.

— Разбира се, че си. Ти си просто крадла, която се преструва, че управлява тоя кенеф, който нарича пушалня. Освен това си ми длъжница.

— За какво?

Лицето на Крендал се изкриви в злобна усмивка.

— За всеки ден, в който краката ти не са счупени.

Шев преглътна. Някак си беше успял да стане още по-гадно копеле.

Мейсън промърмори тихо и успокояващо с дълбокия си глас:

— Чиста загуба си е това. Уестпорт изгуби адски добра крадла и спечели най-обикновена продавачка на хъск. На колко си години? Деветнайсет?

— Двайсет и една. — Макар че се чувстваше като стогодишна. — Благословена съм със сиянието на младостта.

— И все пак си още твърде млада, за да се оттеглиш.

— Горе-долу в правилната възраст съм — отвърна Шев. — Все още съм жива.

— Това може да се промени — каза Крендал и пристъпи към нея.

Също толкова близко, колкото бе стояла Карколф, и далеч не толкова приятно.

— Отстъпи от дамата — каза Северард, издул дръзко устни.

Крендал изсумтя.

— Дама? Момче, ти сериозно ли?

Шев видя, че Северард държи зад гърба си тоягата ѝ. Здраво парче дърво, тежко точно колкото трябва, за да цапардоса някого по главата. Но само това ѝ трябваше, да започне да размахва тоягата срещу Крендал. Когато Мейсън приключи с него, дървото щеше да му стърчи от задника.

— Защо не излезеш през задната врата и не пометеш двора? — попита тя.

Северард я погледна, стиснал зъби в готовност, глупакът. Боже, май наистина е влюбен в нея.

— Не искам…

— Излизай отзад. Аз ще се оправя.

Той преглътна, погледна още веднъж към здравеняците и се измъкна навън.

Шев подсвирна рязко и отново привлече всички погледи към себе си. Знаеше отлично какво означава да нямаш избор.

— Това нещо, което искаш. Ако го открадна, ще бъде ли за последно?

Крендал сви рамене.

— Може би. А може би не. Зависи от това, дали няма да ми се прииска нещо друго, нали?

— Искаш да кажеш дали на татко ти няма да му се прииска.

Окото на Крендал потрепна. Не му харесваше, когато му напомняха, че всъщност е просто един никаквец в голямата сянка на баща си. Но Шев винаги казваше не онова, което трябваше. Или казваше каквото трябва, но в неподходящия момент. Или казваше каквото трябва в подходящия момент, но на неподходящия човек.

— Ще правиш каквото ти е наредено, близлива кучко — изплю той в лицето ѝ, — или ще изгоря до основи тоя кенеф, заедно с теб. И с шибаните ти молитвени камбани!

Мейсън въздъхна отвратено и изду белязаните си бузи, сякаш искаше да каже: Той е дребно нищожество с миша физиономия, но какво мога да направя?

Шев впери поглед в Крендал. По дяволите, колко ѝ се искаше да го цапардоса по лицето. Искаше го с цялото си същество. През целия ѝ живот я бяха подритвали негодници като него, почти си заслужаваше поне веднъж да отвърне. Но знаеше, че може единствено да се усмихва. Ако наранеше Крендал, Мейсън щеше да ѝ го върне десетократно. Нямаше да му хареса, но щеше да го направи. Изкарваше си хляба с правенето на неща, които не му харесваха. Не беше ли с всички така?

Шев преглътна. Опита се да представи гнева си като страх. Най-кофти картите винаги попадаха в такива като нея.

— Като че ли нямам друг избор.

Крендал се усмихна и я облъхна с противния си дъх.

— Че кой има?

Никога не си мисли за земята, това е номерът.

Шев беше яхнала хлъзгавото било на покрива и бавно се придвижваше напред, а когато начупените цигли се забиваха в слабините ѝ, си мислеше колко по-добре щеше да е, ако беше яхнала Карколф. Долу, на оживената улица, някакви пияни идиоти се превиваха от смях над някаква шега, някой друг плещеше нещо на сулджукски, от който Шев хващаше горе-долу една дума от трийсет. Но празната алея отляво като че ли беше празна.

Тя продължи да се придвижва, приведена ниско, просто сянка в тъмнината, допълзя до комина и прехвърли примката на въжето си през него. Изглеждаше доста здраво, но за всеки случай го подръпна силно, за да провери. Варини обичаше да казва, че Шев тежи две трети от нищо, но въпреки това веднъж едва не беше съборила комина и щеше да се изтърси на улицата заедно с един тон зидария на главата, ако не беше удачно разположеният перваз на един прозорец.

Внимателно, внимателно, това е номерът, но и едно добро количество късмет няма да попречи. Сърцето ѝ вече биеше ускорено и тя си пое дълбоко дъх, в опит да го успокои. Съвсем беше изгубила форма. Всички знаеха, че е най-добрият крадец в Уестпорт, затова нямаше да ѝ позволят да се откаже. Затова тя самата нямаше да си позволи да се откаже. Това бяха нейната благословия и нейното проклятие.

— Най-добрият крадец в Уестпорт — промърмори Шев под носа си, плъзна се по въжето до ръба на стряхата и надникна.

Видя двамата пазачи до вратата — шлемовете им блестяха под светлината на лампата.

Точно навреме чу и гласовете на проститутките, пискливи и ядосани. Видя как пазачите обръщат глави. Раздадоха се нови крясъци и тя зърна за миг биещите се жени, преди да се търкулнат в канавката. Пазачите се отдалечиха по алеята, за да погледат, и Шев се усмихна. За две сребърни монети тези момичета бяха направили адски добро шоу.

Сграбчи момента, това е номерът.

За миг тя скочи от покрива, спусна се по въжето и влезе през прозореца. Няколко медни монети бяха достатъчни, за да не залости чистачката кепенците. Щом се озова от другата им страна, Шев ги затвори с мандалото. Някой слизаше по стъпалата — чуваха се бавни, тихи стъпки, — но Шев не рискува. Протегна ръка към свещта, угаси пламъка с облечените си в ръкавица пръсти и потопи коридора в удобна тъмнина.

Въжето продължаваше да виси, но с това вече нищо не можеше да се направи. Шев не можеше да си позволи партньор, който да го изтегли нагоре. Оставаше ѝ само да се надява, че когато го забележат, тя отдавна вече ще е далеч.

Влез и излез бързо, това е номерът.

Виковете на проститутките все още се чуваха от улицата — сигурно бяха привлекли цяла тълпа и народът вече залагаше кой ще победи. Има нещо в биещите се жени, от което мъжете не могат да откъснат поглед. Особено ако въпросните жени са полуголи. Шев пъхна палец под яката си и леко я дръпна, за да влезе въздух, потискайки първичния инстинкт да отиде и също да види какво става, след което тръгна тихо по коридора към третия етаж, като междувременно вадеше шперцовете си.

Ключалката беше адски добра. Повечето крадци дори нямаше да си направят труда да се захващат с нея. Щяха да продължат към нещо по-лесно. Но Шев не беше като повечето крадци. Тя затвори очи, докосна с върха на езика горната си устна, плъзна шперцовете си вътре и започна да работи по ключалката. Трябваха ѝ само няколко секунди, за да напипа вътрешностите ѝ и да завърти механизма в нужната посока. Той поддаде с леко изщракване, Шев прибра езика и шперцовете си, завъртя бравата — макар че, честно казано, бравите далеч не бяха толкова интересни, колкото ключалките — отвори лекичко вратата, шмугна се вътре точно когато чу потропването на ботушите по стълбите, и установи, че се усмихва в тъмното.

Не искаше да го признава, най-малкото пред себе си, но боже, колко ѝ липсваше това. Страхът. Възбудата. Рискът. Вълнението от това, да вземе нещо, което не е нейно. Вълнението да усеща колко адски добра е в това, което прави.

— Най-добрата крадла в Уестпорт, по дяволите — произнесе само с устни тя и се насочи към масата.

Чантата се намираше точно където Крендал беше казал, че ще бъде, и Шев преметна ремъка ѝ през рамо в блажената кадифена тишина. Всичко вървеше точно по план.

Шев се обърна към вратата и под тока ѝ изскърца дъска.

В постелята рязко се надигна жена. Жена в бледа нощница, която впери поглед право в нея.

Предполагаше се, че тук няма да има никой.

Шев вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Не е каквото изглежда…

Жената издаде най-пронизителния от всички писъци, които Шев беше чувала през живота си.

Умът, предпазливостта и плановете могат да докарат крадеца само дотук. Но късметът е коварна гад и невинаги съдейства, така че смелостта трябва да те изтика до края на пътя. Шев се втурна към прозореца, вдигна крак и мощно изрита кепенците, изкърти мандалото и ги разтвори широко, докато жената дишаше тежко.

Квадрат от нощно небе. Вторият етаж на сградите от другата страна на улицата. През отсрещния прозорец се виждаше мъж, който беше обхванал главата си с ръце. Сети се колко нависоко се намира и се насили да спре. Никога не си мисли за земята. Жената нададе поредния оглушителен писък. Шев чу как вратата се отваря с трясък, чуха се виковете на пазачите. Тя скочи през прозореца.

Дрехите ѝ започнаха да се подмятат на вятъра, а вътрешностите ѝ се преобърнаха, когато полетя надолу. Беше същото като високия скок, който изпълняваше, докато пътуваше с трупата — ръцете се протягаха, за да уловят ръцете на Варини. Успокояващото плясване на дланите ѝ върху неговите и облачето талк, преди да я издърпа на безопасно място. Всеки път. Всеки път, с изключение на онзи, последния, когато беше пил твърде много, и тогава я хвана земята.

Тя се отпусна. Тръгнеш ли да падаш, няма смисъл да се съпротивляваш. Иска ти се да махаш с ръце и да се бориш, обаче въздухът няма да ти помогне. Никой няма да ти помогне. От опит бе научила, че никой никога не помага.

Стовари се с оглушителен трясък право в каруцата с кожи, за която бе платила на Дженс да спре под прозореца. Той изглеждаше доста изненадан, когато я видя как изпълзя от товара му, повлякла след себе си торбата. Шев се втурна през улицата, провирайки се между хората, и се шмугна в тъмнината между пивницата и конюшнята, а виковете заглъхнаха зад гърба ѝ.

Тя залитна към стената, притиснала ръка отстрани; ръмжеше при всяко вдишване и се опитваше да не закрещи. Беше си ударила ребрата в ръба на каруцата и съдейки по световъртежа и адската болка, беше счупено поне едно от тях, ако не и повече.

— Ох, мамка му — процеди Шев през стиснатите си зъби.

Погледна назад към сградата — Дженс извика на мулето си и каруцата потегли, един пазач се беше навел през отворения прозорец и като обезумял сочеше към нея. Видя как някой се измъкна през страничната врата и внимателно я затваря. Някой висок и слаб, с черна шапка, изпод която се подаваше кичур руса коса, и преметната през рамо торба. Някой с дяволска походка, който с полюшващи се бедра тихо се потопи в сенките.

Пазачът изкрещя нещо; Шев се обърна, продължи със залитане още малко по алеята, провря се през тесния процеп в стената и се отдалечи.

Сега си спомни защо беше решила да се откаже и вместо това да се захване с пушалнята.

Повечето крадци не изтрайват дълго. Дори най-добрите.

— Ранена си — каза Северард.

Шев наистина беше ранена, но се беше научила да скрива болката си. От собствен опит знаеше, че хората са като акули, кръвта във водата само раздразва апетита им. Затова поклати глава, опита се да се усмихне и да изглежда така, сякаш не е ранена, въпреки изкривеното си, изпотено лице и притиснатата към ребрата ръка.

— Няма нищо. Имаме ли клиенти?

— Само Берик.

Той кимна с глава към стария хъскоман, проснат върху мазните възглавници със затворени очи и отворена уста, а край него се въргаляше празната лула.

— Кога се напуши?

— Преди около два часа.

Шев притисна по-силно ръка към ребрата си, коленичи до него и го докосна нежно по бузата.

— Берик? Най-добре веднага се събуждай.

Клепачите му потрепнаха и се повдигнаха, той видя Шев и покритото му с бръчки лице внезапно се изкриви.

— Тя е мъртва — прошепна Берик. — Не го забравяй. Мъртва е.

Затвори отново очи и по бледите му бузи потекоха сълзи.

— Знам — рече Шев. — Знам и съжалявам. Обикновено ти позволявам да оставаш колкото ти е нужно и хич не ми се иска да го правя, но трябва да ставаш, Берик. Може да имаме неприятности. По-късно се върни пак. Ще го изпратиш ли до вкъщи, Северард?

— Трябва да остана тук, да ти пазя гърба…

По-скоро щеше да направи някоя глупост и щяха да убият и двамата.

— Откакто се помня, сама си пазя гърба. Върви си нахрани птиците.

— Вече ги нахраних.

— Тогава ги нахрани пак. Само ми обещай, че няма да се връщаш, докато Крендал не дойде и не си иде.

Северард мрачно размърда пъпчивата си брадичка. Мамка му, момчето наистина беше влюбено в нея.

— Обещавам.

И той подхвана Берик под мишницата и му помогна да излезе със залитане през вратата.

Две тревоги по-малко, но тепърва трябваше да се справя с голямата. Шев се огледа, чудейки се как да се подготви за посещението на Крендал. Маршрути за бягство, скрити оръжия, резервни планове, в случай че нещо се обърка.

Въглищата, с които разпалваха лулите, тлееха в поставената на стойка тенекиена купа. Шев взе каната с намерението да ги угаси, но после се сети, че ако се наложи, може да ги хвърли в нечие лице, и само премести стойката по-близо до стената, за да ги стига по-лесно. Когато я остави на земята, въглените се разклатиха и запукаха.

— Добър вечер, Шев.

Тя се обърна рязко и се опита да не трепне, когато я прониза остра болка. За толкова грамаден мъж Мейсън определено можеше да пристъпва много тихо, когато се налагаше.

После влезе Крендал, който изглеждаше по-кисел от обичайното. След него влязоха още двама главорези. Голямото палто, облечен в голямото си кожено палто, и Ръце в джобовете, с пъхнати в джобовете ръце.

Вратата към двора изскърца и се отвори; през нея се провря Сипаничавия и я затвори с рамо. Край с пътя за бягство. Шев преглътна. Просто говори колкото се може по-малко, не прави нищо, което би ги раздразнило, и ги разкарай колкото се може по-бързо. Това е номерът.

— Черното ти отива — каза Мейсън, след като я огледа от главата до петите.

— Затова го нося — отвърна тя в опит да прозвучи спокойно, но се получи просто нервно. — А и заради кражбата.

— Взе ли го? — тросна ѝ се Крендал.

Шев измъкна чантата изпод тезгяха и му я подхвърли.

— Добро момиче — каза той, след като я улови. — Отваря ли я?

— Не ми влиза в работата.

Крендал отвори чантата. Порови в нея. После я погледна с изражение, много различно от физиономията на доволен клиент, която се бе надявала да види.

— Какво е това, мамка му, майтап ли?

— Защо?

— Няма го вътре.

— Какво няма?

— Онова, което трябваше да е там!

Крендал разтърси чантата пред нея и хората му се намръщиха още повече.

Шев отново преглътна и стомахът ѝ се сви така, сякаш бе застанала на ръба на пропаст, и усещаше как земята се тресе под краката ѝ.

— Не ми каза, че вътре трябва да има нещо. Както не ми и каза, че там ще има и някаква шампионка по пищене. Каза ми да взема чантата и аз я взех!

Крендал хвърли празната чанта на пода.

— Мисля си, че си го продала на някого, нали така?

— Какво? Дори не знам какво е то! И ако съм те прекарала, едва ли щях да стоя тук и да те чакам с усмивка, нали?

— За глупак ме вземаш, нали? Да не мислиш, че не видях как Карколф си тръгва от тук?

— Карколф? Тя дойде просто защото е получила работа… в Талинс…

Гласът ѝ заглъхна и я обзе същото чувство, което бе изпитала, когато ръцете ѝ се бяха изплъзнали от ръцете на Варини и бе видяла как земята се приближава към нея. Хората на Крендал се размърдаха, Сипаничавия измъкна един нож с назъбено острие, а Мейсън се намръщи повече от обичайното и бавно поклати глава.

О, господи. Карколф най-после я беше прекарала. Но не в хубавия смисъл. Съвсем не в хубавия смисъл.

Шев разпери ръце в успокояващ жест, като същевременно се опитваше да измисли нещо.

— Виж какво! Ти ми каза да взема чантата и аз я взех.

Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си. Знаеше, че няма смисъл да се моли, но не можеше да се спре. Видя бавно приближаващите се главорези и вече знаеше, че ѝ остава само един въпрос: колко лошо ще я пребият. Крендал пристъпи към нея с изкривено лице.

— Виж! — изкрещя тя и той я удари отстрани.

Това далеч не беше най-силният удар, който бе отнасяла, но за лош късмет юмрукът му попадна точно на мястото, където се бе ударила в каруцата; преряза я остра болка, тя се преви надве и повърна право върху панталоните му.

— О, това е краят, шибана малка кучко! Хванете я.

Онзи със сипаничавото лице я улови за лявата ръка, а другият със смотаното палто за дясната, притисна ръка към гърлото ѝ и я прикова към стената. И двамата се усмихваха така, сякаш отдавна не се бяха забавлявали толкова. На Шев сигурно щеше да ѝ е по-забавно, ако Сипаничавия не размахваше ножа си пред лицето ѝ, в устата ѝ не пареше от повърнатото и половината ѝ тяло не гореше в болка. Тя събра очи, съсредоточена върху лъскавото острие.

Крендал щракна с пръсти към Мейсън.

— Дай ми брадвата си.

Мейсън изду бузи.

— По-вероятно е онази кучка Карколф да стои зад всичко това. Шеведая не е можела да направи нищо. Ако я убием, тя няма да може да ни помогне да намерим онова, което търсим, а?

— Тук вече не става дума за работата — каза Крендал, дребното нищожество с миша физиономия, — а за преподаване на урок.

— Какъв урок ще преподаваш? И на кого?

— Просто ми дай шибаната брадва!

На Мейсън това не му хареса, но той си изкарваше хляба с правенето на неща, които не му харесваха. Едва ли щеше да престъпи някакви граници. Изражението му говореше: ужасно съжалявам, но въпреки това той измъкна брадвичката, плесна полираната ѝ дръжка в дланта на Крендал и се извърна отвратено настрани.

Шев се гърчеше като червей, срязан надве, но едва успяваше да диша заради болката в ребрата, а двете копелета я държаха здраво. Крендал се наведе към нея, сграбчи ризата ѝ в юмрука си и я завъртя.

— Бих могъл да кажа, че ми беше приятно да се познаваме, ама хич не беше.

— Този път се опитай да не ме опръскаш, шефе — каза Сипаничавия и затвори изпъкналото око, което беше по-близко до нея, за да не попаднат в него части от мозъка ѝ.

Шев глупаво изхлипа и стисна здраво очи, когато Крендал вдигна брадвата.

Значи, това беше то? Това беше животът ѝ? Беше се оказал доста кофти, като се замислиш. Няколко хубави момента със сравнително прилични хора. Няколко малки добрини. Няколко малки победи, постигнати със зъби и нокти, сред всичките поражения. Винаги бе смятала, че хубавото тепърва предстои. Хубавото, което щеше да ѝ се случи. Хубавото, което щеше да даде на другите. А се оказваше, че това бе всичко.

— Отдавна не бях виждала молитвени камбани.

Шев отново отвори очи. Червенокосата жена, която беше завлякла в леглото си тази сутрин и за която съвсем беше забравила, стоеше в целия си внушителен ръст в пушалнята на Шев, облечена в разпраното си кожено елече, и гледаше към камбанките на рафта.

— Тази тук е много хубава. — И тя погали бронзовата с покритите си със струпеи пръсти. — Втората династия.

— Каква е тая шегаджийка? — изръмжа Крендал, докато претегляше брадвата в ръка.

Очите ѝ се плъзнаха мързеливо към него. По-точно едното око, което Шев можеше да види — над другото висеше рошава червена коса. Едрото лице беше обсипано със синини, носът беше разрязан, оттекъл и покрит със засъхнала кръв, устните разбити и подпухнали. Но в това кървясало око се забелязваше нещо, когато плъзна поглед по Крендал и главорезите му, спря се за миг върху Мейсън и после се отмести. Леко презрение. Сякаш с този единствен поглед ги беше преценила и изобщо не се беше обезпокоила.

— Аз съм Джавра — каза жената, която Шев беше намерила в безсъзнание на прага си. Имаше някакъв странен акцент. Някъде от север може би. — Лъвицата от Хоскоп, и съвсем не съм шегаджийка. Всъщност често са ми казвали, че нямам никакво чувство за хумор. Кой ме сложи в леглото?

Залепена за стената от тримата мъже, Шев можа само да вдигне един пръст.

Джавра кимна.

— Няма да забравя тази добрина. У теб ли е мечът ми?

— Меч? — успя да изграчи Шев, след като натискът върху гърлото ѝ леко отслабна, когато собственикът на ръката се обръщаше, за да се ухили подигравателно на новодошлата.

Джавра изсъска през зъби.

— Ще е много опасно, ако попадне в погрешните ръце. Изкован е от метала на паднала звезда.

— Тая е луда — каза Крендал.

— Пълно куку — изгрухтя Ръце в джобовете.

— Лъвицата от Хоскоп — рече Голямото палто и тихо се изкиска.

— Ще трябва да си го открадна обратно — продължаваше да разсъждава тя на глас. — Някой от вас да познава приличен крадец?

Възцари се мълчание, след което Шев отново вдигна пръст.

— Аха! — Джавра повдигна покритата си със засъхнала кръв вежда. — Казано е, че Богинята поставя нужните хора на пътя на всеки от нас. — Тя се намръщи, сякаш едва сега оцени ситуацията. — Тези хора притесняват ли те?

— Малко — прошепна Шев, мръщейки се от тъпата болка, която се беше разпростряла чак до върховете на пръстите ѝ.

— Винаги е по-добре първо да се провери. Никога не се знае какво им харесва на хората. — Джавра бавно разкърши голите си рамене. Те също напомняха на Шев за Изумителния Заракуон, силни като дърво и разделени на стотици малки потреперващи снопчета от мускули. — Ще ви помоля само веднъж да пуснете тъмнокосото момиче на земята и да си тръгнете.

Крендал изсумтя.

— И ако не го направим?

Окото леко се присви.

— Тогава още дълго време, след като сме отишли при Богинята, правнуците на правнуците на онези, които са били свидетели, ще разказват страховити истории за това, как съм ви изпотрошила.

Ръце в джобовете натика ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

— Нямаш оръжие — изръмжа той.

Но Джавра само се усмихна.

— Приятелю мой, аз съм оръжието.

Крендал кимна с глава към нея.

— Отървете ме от тая кучка.

Сипаничавия и Голямото палто пуснаха Шев, което си беше същинска благодат, но се насочиха към Джавра, което май не изглеждаше добре. Голямото палто измъкна една палка от палтото си, което си беше чисто разочарование, защото там имаше място за цял двуръчен меч. Сипаничавия завъртя около пръстите си назъбения нож и оплези език, който беше дори по-грозен и от острието.

Джавра просто си стоеше там, опряла ръце на хълбоците си.

— Какво? Писмена покана ли чакате?

Сипаничавия се хвърли към нея, но ножът му не улучи нищо. Тя отскочи с такава бързина, че дори Шев не успя да я проследи, бялата ѝ ръка се стрелна и нанесе кос удар по врата му със звук, който напомняше сеченето на месо със сатър. Той рухна на земята, сякаш изобщо нямаше кости, от устата му започнаха да излизат пяна и гъргорещи звуци, а ножът му излетя от ръката и се преметна няколко пъти по пода като изхвърлена на сушата риба.

Голямото палто я удари странично с палката. Ако беше ударил по някой стълб, щеше да се чуе същият звук. Джавра дори не потрепна. Мускулите на ръката ѝ изпъкнаха, когато заби юмрук в корема му, и той със задъхано изхриптяване се преви надве. Джавра сграбчи косата му в големия си десен юмрук, блъсна главата му в тезгяха на Шев и кръвта му опръска евтините завеси.

— Мамка му — изпъшка Крендал и ръката, с която държеше Шев, започна да омеква.

Джавра погледна към мъжа с пъхнатите дълбоко в джобовете ръце, който стоеше със зяпнала уста.

— Не се стеснявай — каза тя. — Ако имах пишка, и аз щях непрекъснато да си играя с нея.

Той рязко извади ръцете си и метна ножа. Шев зърна блясъка на метала и чу свистенето на острието.

Джавра го улови. Не беше някакво зрелищно представление, каквото правеха жонгльорите в пътуващата трупа. Просто го хвана във въздуха с лекотата, с която човек улавя хвърлена от самия него монета.

— Благодаря — рече тя.

Метна го обратно и ножът се заби с глух звук в бедрото на мъжа. Той нададе вой, запръска слюнки и със залитане се изниза през вратата на улицата.

Мейсън също извади ножа си — чудовищно нещо, което без угризения можеше да се нарече меч. Джавра отново постави ръце на хълбоците си.

— Сигурен ли си, че искаш точно това?

— Не мога да кажа, че искам — отвърна Мейсън и зае бойна поза. — Но не може да стане по друг начин.

— Знам. — Джавра отново разкърши рамене и вдигна големите си празни ръце. — Но винаги си струва да попиташ.

Той скочи към нея, ножът се превърна в размазано петно и тя отскочи от пътя му. Мейсън замахна към нея и тя отново се изплъзна, докато той тежко залитна към вратата, като откъсна завесата от кукичките ѝ. Хвърли се отново към Джавра, за да нанесе удар, но уцели една от възглавниците и във въздуха се разхвърчаха пера. Ритникът му улучи тезгяха и навсякъде се разлетяха трески, а при поредното му замахване ножът разпра едно от пердетата.

Мейсън изрева като ранен бик и отново се хвърли срещу нея. Ножът му проблесна и Джавра сграбчи китката му; на ръката ѝ изпъкна голяма вена, а върхът на ножа потрепваше само на един пръст от челото ѝ.

— Пипнах те!

Мейсън изстреля плюнка през стиснатите си зъби, хвана Джавра за дебелия врат, принуди я да отстъпи крачка назад…

Тя грабна голямата молитвена камбанка от рафта и го халоса с нея по главата. Разнесе се толкова силен звън, че зъбите в устата на Шев издрънчаха. Джавра го удари отново и се освободи от хватката му. Той застена и падна на колене, по лицето му се стичаше кръв. Джавра вдигна ръката си високо и го удари по гърба, камбаната се откъсна от дръжката си и се изтърколи в ъгъла, ехото от звъна постепенно заглъхваше.

Джавра погледна към Крендал; лицето ѝ беше опръскано с кръвта на Мейсън.

— Чу ли това? — Тя повдигна червените си вежди. — Време ти е да се помолиш.

— Ох, мамка му — изграчи Крендал. Брадвичката издрънча върху дъските на пода и той вдигна високо ръцете си с разперени длани. — Виж сега — рече със заекване той, — аз съм синът на Хоралд. Хоралд Пръста!

Джавра сви рамене и прескочи през тялото на Мейсън.

— Отскоро съм в града. Това име не ми говори нищо.

— Баща ми тук е главният! Той дава заповедите!

Джавра се ухили, докато прекрачваше трупа на Голямото палто.

— На мен не ми заповядва.

— Той ще ти плати! Повече пари, отколкото можеш да преброиш!

Джавра изрита настрани падналия нож на Сипаничавия.

— Не ги искам. Имам простички вкусове.

Колкото повече Крендал отстъпваше от нея, толкова по-писклив ставаше гласът му.

— Ако ми навредиш, той ще те погне!

Джавра отново сви рамене и направи поредната крачка.

— Да се надяваме. Това ще е последната му грешка.

— Просто… моля те! — Крендал се сви. — Моля те! Умолявам те!

— Всъщност не трябва да се молиш на мен — каза Джавра и кимна над рамото му.

Шев подсвирна и Крендал се обърна, изненадан. Изглеждаше още по-изненадан, когато тя заби с трясък брадвата на Мейсън в челото му.

— Бвургх — каза той, изплези език и падна по гръб.

Омекналата му ръка закачи стойката, събори я и тенекиената купа полетя, пръскайки горещи въглища по стената.

— Мамка му — каза Шев, когато пламъците плъзнаха по тънкия плат на пердетата.

Тя грабна каната с вода, но жалкото ѝ съдържание не промени нищо. Огънят вече се беше прехвърлил върху съседното перде, разхвърчаха се големи парцали пепел.

— Най-добре да опразним терена — каза Джавра, хвана Шев под мишница в хватка, на която беше невъзможно да се възпротивиш, и бързо закрачи към вратата, оставяйки четиримата мъртви мъже да се въргалят на пода в горящата стая.

Онзи с ръцете в джобовете се беше облегнал на стената на улицата и беше хванал дръжката на собствения си нож, който стърчеше от бедрото му.

— Чакай… — избъбри той, когато Джавра го сграбчи за яката и с едно движение на китката го запрати към другата страна на улицата, където той разби главата си в стената.

Северард се приближи тичешком, без да сваля поглед от сградата — огнените езици вече облизваха рамката на вратата. Джавра го хвана и го отведе настрани.

— Нищо не може да се направи вече. Лош избор на декорации за помещение с открит огън.

И сякаш за да подкрепи тази мисъл, прозорецът се пръсна, огънят блъвна на улицата и Северард приклекна, прикривайки главата си с ръце.

— Какво се случи, по дяволите? — простена той.

— Нещата тръгнаха на зле — прошепна Шев, като притискаше ръка към ребрата си. — Нещата тръгнаха на зле.

— Ти на това зле ли му викаш? — Джавра отметна мръсната червена коса от насиненото си лице и погледна ухилено към разбитите надежди на Шев, сякаш ѝ изглеждаха като добре свършена работа. — Аз бих казала, че можеше да е много по-зле!

— Как? — сопна ѝ се Шев. — Как би могло да е по-зле?

— Можехме и двете да сме мъртви. — Джавра се изсмя рязко. — Ако се измъкнеш жив, това вече е победа.

— Ето какво става — рече Северард и очите му засияха от отразения огън, когато сградата се разгоря още по-силно. — Ето какво става, когато правиш добри дела.

— Хей, стига се оплаква, момче. В края на краищата добрините пораждат добрини. Наградата ни се съхранява временно от Богинята! Между другото, аз съм Джавра. — И тя го плесна здраво по рамото, като едва не го събори. — Случайно да имаш по-голям брат? Битките винаги ме възбуждат.

— Какво?

— Или може би братя?

Шев се хвана за главата. Имаше чувството, че ще се пръсне.

— Аз убих Крендал — прошепна тя. — Убих го, по дяволите. Сега ще тръгнат след мен! И няма да се спрат!

— Пффф! — Джавра обхвана раменете на Шев с огромната си мускулеста ръка, покрита със синини. Странно успокояваща и задушаваща едновременно. — Трябваше да видиш копелетата, които бяха тръгнали след мен. Така, а сега относно открадването на меча ми…