Внезапни завършеци

Уестпорт, пролетта на 580 г.

Канто Силвин довърши сутрешната си филия, намазана с мед, намокри с език пръста си, обра с него трохичките от чинията и с усмивка го облиза. Тихото удоволствие от рутината. Рутината беше нещо, което Мотис много обичаше. Канто се опитваше да харесва същите неща като могъщите хора. Мислеше си, че някой ден може да стане като тях. Но пък нямаше никаква представа как ще го постигне.

Погледна намръщено капчицата мед върху ръкава си.

— Мамка му!

На Мотис това нямаше да му хареса, тъй като представителността беше всичко, но ако се помотаеше още малко, щеше да закъснее. А ако имаше нещо, което Мотис да ненавижда най-много у чиновниците, това беше закъснението. Той се изправи, опитвайки се отчаяно да не вдига шум, но краката на стола му се закачиха за неравните дъски на пода и издадоха ужасно стъргане.

— Кантоларус! — изсъска Мими от съседната стая и Канто потрепна.

Само майка му използваше пълното му име. Само майка му и съпругата му, когато искаше да му се накара. Когато дошляпа в стаята, понесла сина си на ръце, беше наложила на лицето си своето сериозно изражение, с онази лека бръчка между веждите, която той толкова обичаше да вижда, преди да се ожени за нея, но която през месеците след това постепенно изгуби привлекателността си. Като за начало тази бръчка се беше появила, когато му бе описала какъв ще е животът им, след като се оженят. Сега се появяваше, когато му казваше колко далеч от описанието се намираше реалният им живот.

— Да, любов моя? — каза той с тон, който се опита едновременно да я развесели и успокои, но се провали и в двете.

— Колко дълго смяташ да оставаме тук?

— Ами определено докато се върна от работа!

Той се изкиска нервно.

Но не и тя. Всъщност бръчката се задълбочи. От тавана се разнесоха силни удари, последвани от бърборене на висок глас откъм горния етаж, и очите на Мими се извъртяха нагоре. Много кофти момент бяха избрали копелетата, за да се карат. Ако Канто беше и наполовина мъжът, който би трябвало да бъде, той щеше да се качи горе и да им продума нещичко по въпроса. Така му беше казала Мими. Но Канто не беше. И това му беше казала.

— Нали трябваше да е временно — рече тя и синът им се протегна с потрисане, сякаш се опитваше да стовари допълнително вина върху увисналите рамене на Канто.

— Знам, и е такова, такова е! Ама… все още не можем да си позволим нищо по-добро. Заплатата ми няма да стига…

— Тогава или трябва да ти я повишат, или трябва да си намериш по-добре платена работа. — Бръчката стана още по-страшна. — Сега вече си баща, Кантоларус. Трябва да си търсиш полагаемото. Трябва да се държиш като мъж.

— Аз съм мъж! — сопна ѝ се той по възможно най-сърдития и женствен начин. Опита се да накара гласа си да звучи по-плътно. — Очаква ме повишение. Така каза Мотис.

— Нима?

— Нали току-що ти го казах? — Всъщност за последен път Мотис беше разговарял директно с него преди три месеца, и то за да поправи една малка грешка в изчисленията му. Но гневното мръщене на Мими премина в подозрително и Канто отчете това като победа, независимо как беше постигната.

— И преди го е казвал — изръмжа тя и леко повдигна сина си. Той беше едно наистина огромно бебе. — Но не се случи.

— Този път ще се случи, любов моя. Вярвай ми. — Така казваше всеки път. Но му беше по-лесно да излъже, отколкото да провежда трудни разговори. Много по-лесно. За щастие, синът им избра точно този момент, за да измяука и да подръпне нощницата на майка си. Канто съзря в това своя шанс. — Трябва да вървя. И без това закъснявам.

Тя му поднесе лицето си за целувка, но на него му липсваше желание и за щастие, синът им вече усилено ръкомахаше, прегладнял. Затова той просто лепна една мазна усмивка на лицето си, излезе в мухлясалия коридор и отвори скърцащата врата. Загърбеният проблем е същият като решения проблем.

Нали?

Канто затвори счетоводната си книга и стана от бюрото си, промъкна се между една заможна търговка и нейния телохранител и продължи през претъпканата банкова зала.

— Сър! Сър! Мога ли…

Мотис го изгледа бездушно, така както съдържател на заложна къща оглежда имуществото на мъртвец.

— Да, Силвин?

— Ъъъ… — Канто беше изненадан и дори леко се изчерви от удоволствие, че Мотис знае кой е той. На всичкото отгоре днес в залата на банката беше толкова горещо, че той се чувстваше доста изнервен, и изтърси, без да се замисли: — Знаете името ми, сър…?

— Знам имената на всеки мъж и жена, които работят в Банкова къща „Валин“ и стирийската банка. Техните имена, техните постове и техните заплати. — Той присви леко очи. — Не ми харесва да променям което и да е от тези три неща. Какво мога да направя за теб?

Канто преглътна.

— Ами, сър, работата е там, че… — Всички звуци като че ли отекваха в него по изключително смущаващ начин. Драскането на чиновническите писалки по хартията и потракването на мастилниците им; приглушеното мърморене на числа, термини и проценти; глухото тупване при затварянето на счетоводна книга отекваше силно като затръшване на врата. Всичко това беше от нерви, просто от нерви. Той чу гласа на Мими. Трябва да се държиш като мъж. Но пък погледите на всички бяха вперени в него — на старшите чиновници, наведени над книгите си, и на двамата облечени в кожи търговци, които, осъзна Канто, току-що беше прекъснал. Дръж се като мъж. Той подръпна якичката си в опит да вкара малко въздух отдолу. — Работата е там…

— Времето е пари, Силвин — каза Мотис. — Не би трябвало да обяснявам точно на теб, че Банкова къща „Валин и Балк“ не гледа с добро око на пилеенето на пари.

— Работата е там…

Внезапно езикът му се уголеми два пъти. Усещаше странен вкус в устата си.

— Дайте му пространство да диша! — изкрещя някой от ъгъла и Мотис озадачено сбърчи вежди.

Сякаш внезапно изпита болка.

— Работата…

Мотис се преви надве, сякаш беше ударен в корема. Канто рязко отстъпи назад и незнайно защо едното му коляно сякаш омекна. Толкова беше горещо. Както в онази леярна, в която беше ходил като малък с баща си.

— Обърнете го! — разнесе се глас от дъното на залата.

Всички ги зяпаха. Лицата им плуваха, очаровани, уплашени.

— Сър? Сър?

Един от старшите чиновници успя да го подхване, за да не се удари силно в пода. Мотис вдигна едната си трепереща ръка и посочи с кокалестия си пръст една жена в блъсканицата. Бледа жена, чиито очи пламтяха иззад черната коса.

— Му — произнесе той. — Му…

Той започна да се гърчи на пода. Канто беше притеснен от мисълта, че това очевидно не е рутина. Мотис винаги педантично се придържаше към рутината. След това той също се преви и започна да кашля.

— Помощ!

— Малко въздух, казах!

Но въздух нямаше. В залата нямаше никакъв въздух. Канто се отпусна бавно на колене и разкъса якичката си. Твърде стегната. Едва успяваше да си поеме дъх.

Мотис лежеше неподвижно, от отворените му уста излизаше розова пяна, широко отворените му очи се взираха невиждащо в чернокосата жена, която също го гледаше. Сега Канто с кого щеше да разговаря за повишението? Или може би сега не трябваше да се притеснява точно за това?

— Чума! — извика някой.

Някакво бюро се преобърна. Хората тичаха на всички страни. Канто се вкопчи в някого, но пръстите му не държаха. В гърба му се заби хвърлен нож и той падна по очи, лицето му изхрущя в плочките, устата му се напълни със солена кръв.

Опита се да се изправи, но едва успяваше да помръдне; беше като вдървен, трепереше, сякаш целият бе обхванат от един мащабен гърч. Помисли си, че може би точно сега е моментът да изкрещи, но от устата му излезе само бълбукащо гъргорене. Някаква жена изпищя, докато падаше до него, и звукът достигна до ушите му като през дълъг тунел.

Всичко започна да се размазва.

За свое огромно учудване той откри, че не може да диша.

Сипани, пролетта на 580 г.

— Видът на тия хич не ми харесва — промърмори намръщено Она, докато артистите пристъпваха наперено, танцуваха или стояха прегърбени в двора на къщата за удоволствия „Кардоти“.

Когато се занимаваш известно време с тази работа, започваш веднага да усещаш кога у някой има нещо нередно. Кога е склонен към насилие. И все пак не можеш да избегнеш неприятните изненади, разбира се. Малко са професиите с по-неприятни изненади. Но ако си чувствителен, се доверяваш на инстинкта си, а инстинктът на Она направо крещеше.

Може и да носеха позлатени маски и веселяшки дрехи, но във всеки един от тях нещо не беше наред. Потрепващ мускул на необръснатата буза. Очи, надничащи подозрително през прорезите на маската. Покрити с белези пръсти, които не спират да се свиват и разпускат.

Она поклати глава.

— Видът на тия хич не ми харесва.

Мерилий издуха облак дим от неприятно миришеща чага и цъкна през зъби.

— Ако искаш мъже, които да ти харесват, не трябваше да ставаш курва.

Джири спря да си пили ноктите за миг, колкото да изхихика по нейния си начин, разкривайки заострените си зъби. Много я биваше в хихикането тая Джири.

— Би трябвало да се наричаме компаньонки — рече Она.

— Точно такива сме. — Мерилий умееше да влага толкова сарказъм в думите си, че чак беше болезнено за слуха. — Компаньонки, които се чукат.

Джири отново изхихика и Она въздъхна.

— Не е нужно да си толкова груба.

— Не е нужно. — Мерилий дръпна отново от лулата си и изкара виещ се дим от носа. — Но откривам, че помага. Ти си жертва на добротата си. Щом искаш красавци, чети си книжките.

Она потрепна. Трябваше да признае, че напредваше бавно. Беше почти сигурна, че красивата, но тормозена миячка на чинии от претенциозното романче накрая щеше да бъде поведена към лесния живот от красивия по-малък син на херцога. Човек би си помислил, че колкото по-гаден е животът му, толкова по-красиви са фантазиите му, но може пък Мерилий да беше права и красивите лъжи просто да караха грозната истина да изглежда още по-зле. Във всеки случай тя беше твърде добра, за да започне да спори с нея. Винаги е била такава. Жертва на добротата си.

— Тези двете кои са? — попита Джири и кимна към две жени, които Она никога не беше виждала.

Те се вмъкнаха тихичко вътре, като носеха маски и костюми. Стиснатата челюст на тъмнокосата накара Она да почувства леко безпокойство. А и когато кракът ѝ се подаде леко изпод полите, на него като че ли имаше дълъг червен белег, стигащ чак до бедрото.

Трябва да се внимава със странните компаньонки. Странните компаньонки привличат странни гости. Она поклати глава.

— И на тия видът им не ми харесва.

Мерилий извади лулата от устата си, колкото да изръмжи към небето:

— Спаси ни, мамка му.

— Дами. — Някакъв мъж с напомадени мустаци и цилиндър измъкна от джоба си лъскава кърпичка и им се поклони помпозно. Очите му зад обсипаната с кристали маска проблеснаха. Грозно. — За мен е чест.

И той ги подмина, потрепервайки леко. Пияница, предположи Она.

— Глупав стар задник — промърмори Мерилий с крайчеца на устата си на северняшки, преди отново да пъхне лулата си между зъбите.

Она леко поправи маската си, след което подръпна леко корсажа си под мишниците, за да го поизвие. Макар че бе накарала едно от момичетата да опъне здраво връзките му, проклетото нещо не спираше да се върти. Вече започваше да я дразни и тя хвърли завистлив поглед към Белит, която си беше позволила невъобразимия лукс да има презрамки на роклята си. Твърде много ли е човек да си пожелае едни презрамки? Но модата беше голи рамене.

— Мамка му — изсъска Джири през стиснатите си зъби, обърна се с гръб към осветената зала и усмивката на лицето ѝ беше заменена от болезнена гримаса, докато тя разкърши бедра и се опита да отмести полите си, които не спираха да залепват за краката ѝ. — Там долу съм като сурова мръвка, мамка му.

— Колко пъти съм ти казвала да се мажеш с малко масло? — сопна ѝ се Белит, улови я за китката и тикна малко мускалче в ръката ѝ.

— Хубаво щеше да е да имам възможност! Откакто отворихме вратите, не мога даже да отида да се изпикая. Не ми каза, че ще са толкова много!

— Два пъти повече гости означава два пъти повече пари. Намажи се с малко масло и се усмихни.

Поне що се отнасяше до Она, два пъти повече гости означаваше два пъти повече притеснения. Тази вечер над „Кардоти“ витаеше някакво безумно усещане. По-зле от обичайното. Беше препълнено с народ и се усещаше някаква кръвожадност. Пискливи и налудничави гласове, гръмогласни хвалби и груб смях. Може би всички тези маски караха хората да се държат повече като животни. Може би причина бяха ужасната стържеща музика или озарената от пламъците на факлите тъмнина, или високите залози на игралните маси. Или може би виновни бяха всичкото това пиене и чагата, и хъскът, и перленият прах, които се раздаваха наоколо. Може би вината беше в побърканите развлечения — огън, остриета и опасност. На Она не ѝ харесваше. Изобщо не ѝ харесваше. Инстинктът ѝ крещеше по-силно от всякога. Чувстваше приближаващите неприятности, но какво можеше да направи? Ако парите не ѝ трябваха, изобщо нямаше да е тук, както казваше Мерилий. Затова се изправи, опита се да заеме достатъчно съблазнителна поза, че да задоволи Белит, като същевременно се постара да се слее със сенките, за да не привлече ничий поглед. Което, за нещастие, беше невъзможен компромис.

Тя подскочи, когато Белит се наведе, за да изсъска в ухото ѝ:

— Този е за теб.

Она погледна към вратата и стомахът ѝ се сви. Приличаше на стиснат юмрук това копеле. Огромни бичи рамене и никакъв врат, остригана глава, наведена напред, вени и жили изпъкваха на дебелите му ръце. Ръце, които изглеждаха като създадени да пребиват хора. Повечето мъже трябваше да оставят оръжията си на входа, но той носеше меч на бедрото си и излъскан нагръдник, което означаваше, че е телохранител на някой богаташ, свикнал с насилието и последиците от него. Зад маската от обикновен метал мускулите на челюстите му се сгърчиха, когато стисна зъби.

— Видът му хич не ми харесва — промърмори тя и едва не отстъпи назад.

— На теб ничий шибан вид не ти харесва! — изсъска Белит, без да сваля изкуствената усмивка от лицето си, улови я за лакътя и я повлече към него. — Да не мислиш, че пекарят харесва вида на тестото, което пече! Издой го и хващай следващия!

Она нямаше представа защо Белит я мрази толкова. Опитваше се да бъде мила. Докато Мерилий беше най-голямата кучка в цяла Стирия и всеки път постигаше своето. Майка ѝ беше абсолютно права — добрите винаги са последни. Но Она просто нямаше толкова злоба в себе си.

— Добре — промърмори тя, — добре. — Отново придърпа корсажа си. — Просто казвам.

Скри опасенията си зад усмивка и се запъти към мишената си. Към госта си.

Сега от тях изискваха да ги наричат гости.

— Как се казваш? — попита тя, докато неохотно завърташе ключа в ключалката на стаята.

— Бремер. — За толкова едър мъж той имаше странно писклив, момичешки гласец. Докато говореше, се мръщеше, сякаш звукът му го нараняваше. — А твоето име какво е?

Тя се усмихна, седна до него на леглото и погали челюстта му с пръст. Не ѝ се искаше да го прави и имаше усещането, че той също няма желание, но чувстваше, че ако се държи мило, може би и той ще бъде мил. Понякога си заслужаваше да си добричък, нали? Опита се да говори нежно, без да показва страха си.

— Можеш да ме наричаш както си поискаш.

Едва тогава той я погледна. Очите му зад маската бяха някак влажни, може би заради емоциите, а може и заради пиенето. И в двата случая беше опасно.

— Тогава ще те наричам Фин.

Она преглътна. Сега трябваше да реши. Да се съгласи, да се престори на тази личност Фин, може би това ще го успокои? Може пък да се размине само с една чекия? Или поне да бъде отгоре? Кожата ѝ настръхна при мисълта да се окаже в капан под целия този товар мускули. Все едно е погребана отдолу.

Ами ако тази Фин беше някоя любовница, която го беше зарязала, или бивша съпруга, която беше имала връзка с най-добрия му приятел, или омразната му доведена сестра, която получаваше цялата любов на майка му, все някой, който изгаряше от желание да нарани? Това беше хазарт, а Она не беше никаква комарджийка.

Но пък курвалъкът си беше преструвка, нали? Преструваш се, че ги харесваш, преструваш се, че ти харесва, преструваш се, че си на някое друго място. Да се преструваш на някой друг, не беше кой знае какво предизвикателство.

— Както пожелаеш — рече тя.

Той беше пиян. Надушваше го в дъха му. Искаше ѝ се и тя да е. Като че ли беше единствената трезвена тук. В коридора някаква жена се изсмя гърлено. Смях се носеше и от двора. Поне ужасната музика беше замлъкнала, само цигулката стържеше някаква режеща мелодия, която я напрягаше още повече.

Тя се опита да диша спокойно и се усмихна. Дръж се така, сякаш ти си шефът — казваше Мерилий, — и почти си го постигнала. Никога не им позволявай да те видят уплашена.

— Каквото пожелаеш — повтори тихо тя; пръстите ѝ докоснаха студения метал на нагръдника и се плъзнаха надолу…

Той я улови за китката; за миг Она усети ужасяващата сила на хватката му и си помисли, че всеки момент ще се изпусне. Но мъжът я пусна и заби поглед в пода.

— Имаш ли нещо против, ако… просто… поседим?

Той се наведе към нея, но не я докосна. Просто сви ръцете си в юмруци, притисна ги към нагръдника си с тихо подрънкване на метал, сви се на кълбо и се търкулна в скута ѝ, с гръб към нея, затискайки бедрата ѝ с масивното си тяло, а мечът му щръкна зад него и се отърка в тялото ѝ.

— Може ли просто да ме прегърнеш? — изписка той с тъничкото си гласче.

Она примигна. Курвалъкът беше изпълнена с изненади работа, но за съжаление, приятните се брояха на пръсти. Ръцете ѝ го обгърнаха.

— Каквото пожелаеш.

Двамата седяха така мълчаливо, докато навън се чуваха викове, стъргане и подрънкване на метал. Сигурно се разиграва някаква сценична битка, помисли си тя. Мъжете обожават да гледат битки. Голяма глупост, но сигурно можеше и да е по-зле. Можеше да се бият наистина. Разнесе се силен трясък, като чупене на стъкло. Покрай прозореца премина сянка.

Тя осъзна, че големите рамене на клиента ѝ леко потреперват, и повдигна вежди. След това се наведе над него, притисна се към гърба му и леко го залюля. Така преди много години люлееше малката си сестричка, когато не можеше да заспи.

— Шшшш — прошепна тихо в ухото му. И той се вкопчи в ръцете ѝ, захлипа и забърбори нещо. Несъмнено странно поведение, но пък тя се чувстваше много по-добре в ролята на майка, отколкото онова, което очакваше. — Шшшш.

Погледна намръщено прозореца. Долу като че ли вече наистина се биеха. Вече не се чуваха ликуващи викове, само крясъци, изпълнени с ярост и болка, и искрен ужас. Странните припламвания и огнените отблясъци, които се виждаха през стъклото на прозореца, ставаха все по-ярки и по-ярки.

Клиентът ѝ внезапно надигна глава.

— Какво става там? — изръмжа той, отблъсна я тромаво назад, изправи се и се приближи със залитане до прозореца. Предчувствието на Она за нещо ужасно се засили още повече, когато той дръпна резето и го отвори широко. В стаята нахлуха безумни, ужасяващи звуци. Сякаш насред „Кардоти“ се водеше битка.

— Кралят! — извика той, завъртя се и се блъсна във високия скрин, като едва не се стовари върху нея. Измъкна меча си от ножницата му и тя се сви уплашено назад. — Кралят!

Изтича покрай нея, блъсна се в заключената врата, изруга, вдигна крак и разби ключалката с един ритник, след което се измъкна с кашляне в коридора. След него в стаята нахлу кълбящ се пушек, но не със землистия мирис на хъск или сладникавия аромат на чага, а пушек от горящо дърво, остър и лют.

Какво се беше случило? Она бавно се надигна от леглото с омекнали колене, приближи се до прозореца и надникна навън.

Долу, в двора, се мятаха тела, метал проблясваше под безумната светлина на пожар. Изсъхналият бръшлян от едната страна на сградата гореше чак до покрива. Хора крещяха, биеха се, бореха се един с друг, изтласкваха ги към заключената порта в ръмжаща тълпа, размазваха ги в резетата. Тя видя размахващи се остриета. Видя паднали и смазани тела.

Отскочи назад, хълцаща от страх, в гърлото ѝ дращеше. Изтича до вратата, изкълчи глезена си заради високите обувки и падна до рамката. Излезе с накуцване в коридора, който обикновено беше мрачен, а сега заради пушека беше абсолютно тъмен.

Някой, който се давеше в кашлица, се вкопчи в нея и едва не я събори на земята.

— Помогни ми! — изграчи тя. — Помощ!

Мерилий, с изкривена маска, ококорени и безумни очи, увисна тежко на ръката ѝ.

— Махни се от мен, кучко!

Она я удари в лицето и тя политна пищяща през вратата. Парещите кокалчета на пръстите ѝ бяха окървавени. Очевидно достатъчно огън може да намери злоба у всеки един човек.

Звънна счупено стъкло. Горящото дърво пукаше и се пръскаше. Викове, изпълнени с болка и ярост, се разнасяха из давещия мрак. Изпод някаква врата проблясваха пламъци. Она притисна длан към устата си, залитна няколко крачки напред. Някой изтрополи покрай нея, удари я с лакът и я блъсна към стената.

Тя се свлече на колене, като не спираше да кашля, да се дави и да плюе. Не виждаше нищо през дима. Не можеше да диша заради дима. Някой крещеше.

— Кралят! Кралят!

— Помощ! — изграчи тя.

Но никой не я чу.

Осприя, лятото на 580 г.

— Мога ли да получа туника? — попита Предо.

Вече три месеца беше вътре и беше решил, че войниклъкът е неговият живот. Беше опитал много други неща, но те не се бяха развили добре. Беше рязал кесии в Етрисани, докато едва не го хванаха, след това беше държал огледало за един комарджия в Муселия, докато едва не го хванаха, после беше съгледвач на едни бандити в Етрея, докато не ги хванаха всичките и не ги избесиха — с изключение на него, защото не беше гледал достатъчно зорко. Но най-вече беше правил свирки. Известно време работи в един бардак в Талинс, който беше разкошен, но трябваше да спи под стълбището, а после го изхвърлиха, защото се сби с едно от момичетата. Общо взето, момичетата бяха много по-популярни, което винаги се беше струвало наопаки на Предо. Ако искате някой, който наистина умее да се оправя с пишки, определено трябва да изберете такъв, който си има собствена. Въпрос на здрав разум, нали? Вървете при експерт. Но на Предо му се струваше, че много малко хора притежават здрав разум и много неща бяха обърнати наопаки. Такъв е животът, нали? Трябва да извличате най-доброто от онова, което ви предлага.

Изхвърлиха го от бардака и когато надигна глава от канавката, сержантът, който набираше новобранци, стоеше от другата страна на улицата и обещаваше добра храна и слава на всеки мъж, който се бие за великия херцог Орсо. Предо си каза: Ще взема да пробвам. И ето го, три месеца по-късно, седнал край лагерния огън на един хълм не къде да е, а близо до проклетата Осприя. Това и насън не би му хрумнало.

— Туниките са за ветерани — каза Франчи, докато нежно потъркваше имената на битките, избродирани върху неговата със златни и сребърни конци около белия кръст на Талинс.

Цял живот от победи. Колкото повече бродерии имаше войникът, толкова повече го уважаваха. Предо искаше поне малко да го уважават. Искаше да се чувства част от семейството. Никога не беше имал семейство. Нито пък го бяха уважавали, като стана дума за това.

Скулия го плесна по рамото и той едва не си разля супата.

— Може пък да получиш своята след битката.

Предо леко потрепери. Войниклъкът може и да беше неговата професия, но трябваше да признае, че не умираше от желание да стигне до същинската войнишка част.

— Значи, е сигурно, че ще има битка… така ли?

— Така. — Сержант Мазарин се наведе напред и белегът, който прорязваше прошарената му брада, изпъкна под светлината на огъня. Ако някой знаеше със сигурност, че ще има битка, то това беше Мазарин. Бродериите на вече избелялата му туника бяха повече, отколкото на всички останали, с изключение на стария Волфиър; туниката на Волфиър се държеше единствено на избродираните имена на забравени битки. — Херцогът на Дилей вече няма накъде да отстъпва. Сгащили сме го зад собствените му крепостни стени.

— Няма ли просто да си стои там? — попита Предо, като се опита да прикрие надеждата в гласа си.

— Ако остане зад тях, ще го уморим от глад, а и той знае, че няма откъде да получи помощ. — Мазарин умееше да подрежда думите с тежест и увереност, сякаш градеше каменна стена, и човек просто не можеше да не му повярва. Накара дори Предо да се изпълни със смелост. — Не. Настъпи моментът Рогонт да се бие и той го знае. Не е глупак.

Франчи изсумтя, облиза пръсти и приглади перото на глупашката си мъничка шапка.

— Не е глупак. Просто е страхливец.

И Скулия потвърди думите му с мрачна усмивка.

Но Мазарин само сви рамене.

— Предпочитам да се бия срещу смел идиот, отколкото срещу умен страхливец. Определено го предпочитам.

— Ама с него е Муркато, нали? — Предо се наведе напред и снижи глас, сякаш се страхуваше, че Касапина на Каприл може да чуе името си и да изскочи от тъмнината с по един меч във всяка ръка. — Тя е смела и умна.

Франчи и Скулия размениха притеснени погледи, но Мазарин беше равнодушен като скала.

— И бърза, и безмилостна като скорпион, но Муркато е само една, а битките не се печелят от един човек. — Той звучеше толкова уверено и непоколебимо, че накара и Предо да се почувства така. — Надвишаваме ги по брой. Това е факт.

— И правото е на наша страна! — каза въодушевено Предо, който малко се поувлече.

Мазарин сви рамене.

— Не съм сигурен дали това струва нещо, но ги надвишаваме по брой.

— И сраженията не са чак толкова лоши, момче! — Скулия отново плесна Предо по рамото и този път наистина разплиска супата му. — Стига да си на печелившата страна, разбира се.

— А ние сме на печелившата страна много отдавна — каза Мазарин и останалите кимнаха. — Чак ми стана навик. Напердашим ли Рогонт, работата е свършена. Лигата на Осемте ще бъде унищожена и Орсо ще стане крал на Стирия.

— Благословен да е Негово вечно величество — каза Франчи и погледна с усмивка към обсипаното със звезди нощно небе.

Думите на Мазарин леко изнервиха Предо. Хич не му се искаше да го изритат от армията така, както от бардака.

— Ама… щом спечели, Орсо няма да се отърве от войниците си, нали?

Устните на Мазарин се разтегнаха в сурова усмивка.

— Орсо не е стигнал дотук, като си е хвърлял меча в реката. Не, той ще ни държи подръка, не се притеснявай за това.

Скулия изхъмка утвърдително.

— Онзи, който се подготвя за мир, се готви за поражение, е казал Вертурио.

— Кой е той? — попита Предо.

— Един много умен мъж — отвърна Франчи.

— Мисля, че за нас винаги ще има място. — Мазарин се наведе напред и плесна Предо по коляното с голямата си, покрита с белези ръка. — А щом има място за мен, ще има място и за всички вас. Чумата отнесе жена ми и дъщеря ми, но Съдбата ми изпрати ново семейство, което не смятам да губя.

— Семейство.

Предо почувства как го залива топлина, приятно чувство, че някой се грижи за него. Някой толкова здрав и солиден. Досега никой не се беше грижил за него.

— Предполагам, че войниклъкът предлага добър живот. — Той погледна нервно към тъмнината, заобикаляща огъня, и слабите светлинки на Острия в далечината. Към бродовете на Сулва, където щяха да се бият на следващия ден. — С изключение на битките може би.

— Битките не са чак толкова зле — каза Франчи.

Мазарин се облегна назад на лакът и се ухили.

— Стига да си на печелившата страна.

— Боли — изръмжа Скулия през стиснатите си окървавени зъби. — Мамка му, боли.

— Какво да правя?

Навсякъде имаше кръв. Ръцете на Предо бяха омазани с кръв. Кървави мехурчета излизаха около дръжката на стрелата и над свръзките в бронята на Скулия и разпенената река ги отмиваше. Белият кръст на Талинс върху туниката му беше станал червен.

— Какво да правя, по дяволите? — изкрещя Предо, но никой не го слушаше, макар че гласът му сигурно се чуваше.

Шумът беше оглушителен. Звукът на ада. Всички се надвикваха. Само въпроси и никакви отговори. Вой, който изобщо не приличаше на човешки. Мъжете прецапваха през реката, падаха, ставаха, ранените пищяха, докато ги влачеха на другата страна, стрели от лъкове и арбалети разсичаха въздуха без предупреждение. Предо видя седящи мъже, които се извисяваха над тълпата. Ездачи. Метал проблясваше, докато те сечаха от седлата си с мечове и брадви. Предо не беше сигурен дали са приятели, или врагове. Едва ли нещата вървяха по план. Едва ли изобщо имаше някакъв план.

Той седеше, подгизнал, на колене и се взираше втренчено, а ледената вода бълбукаше около краката му. Скулия вече не повтаряше, че го боли. Всъщност не казваше нищо.

— Какво да правя? — прошепна Предо и усети как някой го подхваща под мишницата.

— Той е мъртъв. — Сержант Мазарин, спокоен и уверен както винаги, скала в това бурно море от хора, посочи пътя с копието си. — Напред! — изрева той през рамо. — Напред!

И заджапа през студената река, повлякъл Предо след себе си. Добре, че знаеше посоката, защото Предо нямаше никаква представа накъде да върви; дъхът му излизаше със свистене и гъргорене в гърлото, докато си проправяше път в блъсканицата. А над сливащите се очертания на пешаци и ездачи Осприя се поклащаше на хълма си.

Нещо плисна в лицето му и той ахна. Докосна бузата си и се взря в треперещата си ръка. Кръв, червено-черна върху сбръчканите му от водата пръсти. Един кон изцвили и с ритник запрати към Предо някакъв мъж, който едва не го събори.

Мазарин беше точно пред него, газеше през водата, стиснал копието в юмрука си. Някакъв кон хвърли в реката ездача си, той падна до Предо, който отстъпи назад. Вдигна се и се спусна една брадва. Свистеше метал. Крещяха мъже. Предо отметна мократа коса от очите си и примигна. Видя една жена, която стоеше наведена в реката. Жена с лъскава броня и черна коса, прилепнала към бледото ѝ лице.

Това сигурно беше тя. Муркато. Касапина на Каприл. По-дребна, отколкото си я беше представял, но коя друга би могла да бъде?

Тя замахна към някого с боздугана си, но пропусна и се олюля. Срещу нея стоеше Франчи, който я блъсна с щита си, тя залитна назад и той вдигна меча си. Когато пристъпи към нея, зад него се появи някой друг. Някакво огромно копеле, голо до кръста. Северняк може би, опръскан с кръв от главата до петите като някой опиянен от смъртта безумец. Той замахна с брадвата си, преди Франчи да успее да вдигне меча си, и я заби дълбоко в рамото му; разсече го, както касапин разсича трупно месо.

Франчи нададе ужасяващ писък и кръвта му плисна в лицето на жената. Тя залитна назад, заслепена, и Мазарин се нахвърли върху нея с яростно ръмжене. Замахна с копието си, острието му изскърца по нагръдника ѝ и тя падна с вик в студената вода.

Предо понечи да се притече на помощ, но кракът му се заплете в нещо и той пльосна във водата. Паднал боен флаг. Бял кръст върху черен плат.

Надигна глава и видя, че Муркато се е изправила на колене, а Мазарин е вдигнал копието си над нея. Тя се извъртя настрани, проблесна метал и ножът ѝ се заби дълбоко в крака му. Той се наведе напред с изцъклени очи.

— Не — прошепна Предо и разкъса омоталия се около глезена му плат, но беше твърде късно.

Той видя през сплъстената ѝ, окървавена коса как жената стисна зъби и се хвърли напред, засилила боздугана си сред дъжд от пръски. Изригна фонтан от кръв и зъби, когато оръжието се вряза в челюстта на Мазарин и го отблъсна назад.

Муркато изръмжа, вдигна боздугана си високо и го удари в гърлото; сержантът падна безчувствен по гръб в реката, а тя падна върху него, претърколи се настрани със съскане и се изправи.

Предо се огледа вцепенен, отпуснал ръката си, в която държеше меча, в очакване някой да се нахвърли кръвожадно върху него, но изведнъж битката като че ли приключи. Мъжете стояха и гледаха втренчено, точно като него. Потъваха в реката, притиснали раните си. Въртяха се замаяно. Тогава един ездач, който се намираше наблизо, се изправи в стремето си, свали със замах шлема си и изкрещя:

— Победа!

Сержант Мазарин лежеше върху един камък с разперени ръце. Беше мъртъв. Всички бяха мъртви. Битките не са чак толкова зле. Стига да си на печелившата страна.

Надигнаха се ликуващи гласове. Към тях се присъединиха и други. Осприянци, естествено. Предо гледаше жената. Тя пристъпи колебливо напред и падна в ръцете на полуголото чудовище, а боздуганът ѝ, все още лепкав от кръвта на сержант Мазарин, отскочи от голия му гръб.

Прегръщаха се изтощено на не повече от три крачки, а Предо беше бърз. Можеше да се хвърли напред и да разцепи главата ѝ с меча си. В онзи момент можеше да унищожи прословутата Змия на Талинс.

Но тогава севернякът погледна право в него и Предо почувства как го затиска огромна тежест от леден страх. През опръсканото с кръв лице минаваше голям белег, а точно в средата му се виждаше сфера от мъртъв метал, която проблесна под лъчите на появилото се иззад облаците слънце.

В този момент Предо реши, че войниклъкът не е за него. Преглътна, после вдигна меча си високо във въздуха.

— Победа! — изкрещя той заедно с всички останали.

Все пак наоколо цареше пълен хаос и по нищо не можеше да се разбере дали е на страната на Талинс, или на Осприя. Просто поредният младеж, облечен в кожена броня. Просто един от късметлиите, които бяха оцелели днес.

— Победа! — изкрещя отново с дрезгав глас и се опита да се престори, че по лицето му се стичат сълзи от радост, когато погледна към потрошеното тяло на сержант Мазарин, проснато на камъка сред разпенената вода.

Такъв е животът, нали? Трябва да извличаш най-доброто от онова, което ти се предлага.

Голям късмет извади, че нямаше туника.