Внимавай в картинката

Седемнадесет

Пронизителният звън на телефона до леглото му накара Четири да простене и да потърси опипом слушалката.

— Какво си мислиш, че правиш, като ми звъниш толкова рано…? — Той вдигна единия си клепач и погледна часовника. — Девет часът сутринта е!

— Г-н Бенджамин, какво удоволствие е отново да ви чуя.

Равномерният, топъл, дълбок южняшки тембър накара Четири да се изправи и да седне в леглото.

— Г-н Хопкинс! Как…

— … успях да се свържа с вас? Имам си начини. Досега трябваше да сте го разбрали.

— Да, сър. Така е. — Ярката светлина заслепи Четири. Слепоочията му пулсираха. Но не можеше да се излежава, докато разговаря с този кучи син.

Досега не бе виждал лицето на г-н Хопкинс. Точно преди да изпадне в безсъзнание му се бяха мярнали сребриста коса и блестящи бледосини очи. И съвсем смътно, през мъглата на болката, в главата му изникна картината на остра брадичка и приведени рамене.

Но мигновено разпозна гласа. Това бе гласът на истинското зло.

— Как върви ловът? — попита г-н Хопкинс.

— Не… не съм имал много време да се поогледам все още, но…

— Не ме интересуват оправданията. Искам онова, което ми обещахте.

— Знам. Знам, но просто… сигурен ли сте, че е тук? И че изобщо съществува?

— Да не би да се опитвате да анулирате уговорката ни? — Гласът не се промени. Тонът на г-н Хопкинс звучеше все така дружелюбно и куртоазно.

Но Четири вече бе допуснал веднъж грешката да подцени г-н Хопкинс. Нямаше намерение да я повтаря.

— Не! Не. Просто аз… съм живял тук много години. Има много картини, но не мисля, че си спомням подобна на описаната от вас.

— Не сте там, за да мислите. А за да търсите. Моля ви, г-н Бенджамин, не забравяйте, какво се случи последният път, когато опитахте да се изплъзнете от сделката ни.

Четири прокара пръст по белега на ухото си и изтръпна.

— Не съм забравил — каза едва доловимо.

— Бих могъл съвсем скоро да държа останалата част от ухото ви в дланта си. Или пък пръста ви. Или… да нараня някого, за когото ви е грижа.

Четири се озова на крака до леглото, притиснал здраво телефонната слушалка към ухото си.

— Какво искате да кажете?

— Един толкова симпатичен — и безполезен — човек като вас няма как да не се привърже към хората около себе си. Нали така? Човек като вас постоянно си създава нови приятели, а това дава на човек като мен… контрол върху ситуацията.

Четири почти чуваше усмивката в гласа на г-н Хопкинс и съзнанието му направи логическата връзка.

— Вие ли прерязахте маркуча за хидравликата? Вие ли бяхте?

— Просто не спирайте да търсите, г-н Бенджамин. Не спирайте, и никой друг няма да пострада.

Четири чу тихо пропукване и връзката прекъсна. Той впери поглед в ръката си, стискаща слушалката. Ако нещо се бе случило с Девлин… Девлин го ненавиждаше, но както човек ненавижда нескопосания си по-малък брат. Вчера в Амелия шорс Девлин бе сложил ръката си върху рамото на Четири. За пръв път, откакто Четири бе прецакал нещата толкова жестоко, Девлин си бе спомнил миналото и общите им несгоди, които ги свързваха.

А Медоу… тя бе най-прекрасната жена, която Четири бе срещал някога. Разбира се, едва ли някога би му обърнала по-специално внимание — това никога не се случваше, когато Девлин проявеше интерес към някоя жена — но въпреки това я харесваше. Наистина я харесваше.

И г-н Хопкинс го бе разбрал по някакъв начин.

Някой следеше всяко негово движение и докладваше на г-н Хопкинс.

Трябваше да намери картината — преди Девлин или Медоу, или Четири да намерят смъртта си.

— Джош и Рива са ми любимците. — Медоу пъхна още една възглавница под себе си, за да не й се налага да протяга врат, докато гледа петдесетинчовия телевизор на стената.

— Те са стари. — Кейти беше на шестнайсет и най-младата от седемте прислужнички, скупчили се в различни пози в стаята на Медоу, за да хапнат от ордьоврите на Джордан и да гледат „Пътеводна светлина“.

— Я да мълчиш. Не са стари. Просто имат класическа осанка. — Рашида, четирийсетгодишна, висока и черноока, извади от найлонова торбичка сандвича си и си я постла в скута.

— Ето, използвай таблата. — Медоу я взе от леглото и й я подаде. — По-удобно е.

— Благодаря ви, г-жо Фицуилям. — Рашида сръга Бъзи, която седеше до нея на дивана. — Казах ли ти, че мен ме харесва най-много.

Бъзи също я сръга и се изсмя.

— Ах, ти стара глупачке. Мен още не ме познава.

Двете жени бяха на различна възраст и от различна раса, но и най-добри приятелки от дълго време.

Медоу гледаше на приятелството им с известна завист. Нейната най-близка приятелка беше чак във Вашингтон, дъщеря на руски имигранти, и напоследък Медоу нямаше почти никакво време да се вижда с Файърбърд. Когато докторите кажеха, че Шарън се е възстановила напълно…

Когато Шарън се възстановеше напълно, Медоу щеше да посети скромния дом на задружното семейство. Щеше да се държи почтително с Константин, тъй като той беше типичният руски патриарх — едър, силен и малко плашещ. Щеше да се пошегува малко с братята на Файърбърд. Майка им щеше да напълни цяла кошница с вкусна храна и те двете с Файърбърд щяха да избягат в гората и да си направят пикник, а Медоу щеше да й разкаже всичко за Девлин…

— На мен пък са ми симпатични Гас и Харли — те също са класически. — Кейти седна върху персийския килим с купа пуканки в скута си и ябълка в ръката. — Харесва ми как я обвиниха по погрешка, че е извършила убийство и как…

— Това ли е Харли? — Медоу посочи към телевизора.

— Това е Тами — осведоми я Бъзи. — Г-жо Фицуилям, имате ли нещо против да използвам телефона ви, за да се обадя на майка си? Сама е вкъщи и обикновено й се обаждам по време на обедната почивка. — Тя побърза да добави: — Питала съм г-н Фицуилям дали мога да използвам служебния телефон в хотела и той ми е позволявал.

— Естествено, че нямам нищо против. — Медоу й подаде слушалката и я загледа, докато набираше номера.

Докато телефонът даваше сигнал свободно, Бъзи каза на Медоу:

— И мама следи „Пътеводна светлина“, така че коментираме по време на рекламите. — Вниманието й се прехвърли към телефона: — Здрасти, мамо! Видя ли какво стана?

— Майка й страда от мултипленна склероза — прошепна Рашида на Медоу. — На Бъзи й е много трудно, двете са изключително близки.

Медоу кимна. Разбираше я. Болестта на Шарън беше мъчение за всички в семейството, но тъгата и тревогите ги бяха променили — преди се наслаждаваха на живота, а сега се възползваха от всеки момент, показваха емоциите си по-свободно и ценяха времето, което им бе дадено.

Харесваше й да наблюдава как Бъзи говори с майка си, да вижда привързаността й, да чува топлината на гласа й.

— Опа. Рекламите свършиха, мамо. Ще ти се обадя през другата почивка, става ли? И аз те обичам! — Бъзи затвори телефона и го върна на Медоу. — Благодаря ви, г-жо Фицуилям.

— Добре ли е тя? — попита Медоу.

— В някои дни е по-добре, в други — по зле. — Бъзи използваше език, който показа на Медоу, че майка й страдаше.

Медоу преглътна. Не бе оставяла майка си, откакто й бяха поставили диагнозата. Беше глупаво от нейна страна да се тревожи, сякаш една седмица далеч от нея ще повлияе върху състоянието й… но тревогата не я напускаше и нарастваше с всеки изминал час.

Искаше да й се обади, но се страхуваше, че Девлин следи обажданията от стаята. Разбира се, Шарън винаги казваше: „Ако има желание, се намира и начин…“.

Да можеше само да измисли такъв начин…

Идеята я озари внезапно. Ако всяка от прислужничките се обаждаше по веднъж на ден от нейния телефон, вероятно щяха да се съберат около петдесет телефонни обаждания и това определено би усложнило проследяването. Тя се изправи до седнало положение и обяви:

— Искам оттук нататък да не се притеснявате да използвате телефона ми. Дори за междуградски разговори!

— Позволявате ни да провеждаме междуградски разговори? — Кейти засия. — Приятелят ми е в Уисконсин, а семейството ми откача, когато му се обаждам, и ме карат да си плащам сметката.

— Г-жа Фицуилям едва ли искаше да каже междуградски разговори — намеси се Рашида.

— Точно това искам да кажа. Заповядайте. — Медоу им се усмихна като благосклонна матрона. — Ще се радвам, ако поддържаш връзка с приятеля си. А и никой от вас да не забравя семейството си!

Кейти протегна ръка.

— Моля ви, подайте ми телефона.

— Аз съм следваща — заяви Шелби.

Медоу се отпусна върху възглавниците, като се молеше планът й да проработи.

До края на следващата серия реклами Шелби бе предала телефона на Рашида, която се бе обадила на брат си в Калифорния.

Когато сериалът продължи, Тереза, личният им експерт в сферата на „Пътеводна светлина“, посочи към екрана и каза на Медоу:

— Когато Тами била малка, живяла у приемни семейства; след това майка й се омъжила и тя заживяла с нея и новия й баща; после този й баща починал; и тогава майка й се омъжила за един принц, но истинският й баща я отвлякъл…

Медоу вече беше наясно, че пълното описание на подобни герои може да отнеме цял час и затова безцеремонно обобщи:

— Значи е добър човек.

Закачливите златни къдрици на Тереза заподскачаха, когато кимна с глава.

— Но толкова е преживяла, горката.

— Аз пък мисля, че е глупава — отбеляза Кейти. — Всеки знае, че Джонатан е откачалка, а тя спа с него и предизвика разправии между него и…

Последвалият залп от възгласи хвана Медоу неподготвена.

— Но той беше толкова сладък…

— Беше си направо злобен…

— По-добре й е без него…

Страстите бяха в разгара си, когато Девлин влезе в стаята.

Пристигането му пресече разговора като с нож.

Безстрастният му поглед обходи присъстващите.

— Какво става тук?

Медоу вдигна брадичка към него.

— Вторият екип по почистването кара обедната си почивка с мен.

През цялото време той й натрапваше предписаната почивка: стоеше наблизо докато се къпеше, вземаше дрехите й и й оставяше пижама и халат, носеше й храната на поднос, спускаше пердетата, когато решеше, че тя се нуждае от сън. А най-лошото беше, че винаги се оказваше прав. По някакъв начин разбираше кога се задава главоболие. Разбираше кога се чувства изморена.

Наблюдаваше я.

В момента тя бе готова да крещи от желание да стане, да претърси целия хотел, да избяга от това място преди… преди той… ами, преди той да изпълни обещанието си да прекара нощта с нея. Защото знаеше със сигурност — този път нямаше да се изплъзне от леглото му непокътната. Никоя жена не можеше да има неангажираща връзка с Девлин. Трябваше да е задълбочена, пленяваща, страстна — а Медоу нямаше време за това. Трябваше да открие картината. Трябваше да се върне вкъщи. Майка й имаше нужда от нея. Баща й също.

Защо тогава целият този епизод й приличаше повече на бягство, отколкото на мисия?

— Нали се разбрахме, че ще си почиваш? — Той погледна към телевизора и се навъси.

Само да е посмял да изгони прислужничките. Само да е посмял. Тя отвърна с войнствен глас:

— Аз си почивам. Почивам си през последните четиридесет часа. Не виждаш ли? В леглото съм, имам възглавници, вземам болкоуспокояващи, които ми помагат да се чувствам съвсем добре. — Тя вдигна вежди. — Съвсем добре.

— Как е главата ти?

— Отлично.

— Викодин — прошепна Рашида на Бъзи.

— Личи си. — Челюстта на Бъзи се разтресе от смях.

— Когато вторият екип по почистването приключи обяда си, ще си почиваш — каза Девлин.

— Разбира се, че ще си почивам. Точно както правя и в този момент. Защото третият екип по почистването също ще се отбие, за да обядва тук и да гледаме шоуто на Опра. Ще й гостува Хю Джакман, който ще разказва за новия си филм и ще пее… — Медоу си позволи да откъсне вниманието си от Девлин и в този момент от екрана я привлече един образ: страхотен мъж, който се беше свил зад храстите и държеше лост в ръка. — Я почакай! Кой е този, дето шпионира Тами?

— О, боже мили! — Тереза скочи на крака и посочи. — Гледай само! Той се е върнал!

— Не мога да повярвам! — прошепна Кейти.

— Казах ти! Не ти ли казах? — Бъзи и Рашида плеснаха ръце.

Девлин стърчеше между крещящите жени, сам мъж сред разбунтувано море от естроген.

— Кой? — Медоу застана на колене и започна да подскача върху леглото. — Кой? Кой е този?

Девлин се приближи до нея, хвана я за раменете и я бутна по гръб в леглото. Притисна я в тази поза, докато тя не престана да се съпротивлява. Погледът му се закова в нейния и той произнесе:

— Предписанията на доктора не бяха такива и аз няма да ти позволя да си навредиш заради едната ти инатливост. Можеш да гледаш тази сапунена опера, както и шоуто на Опра, но само ако ми обещаеш, че след това ще си почиваш.

Държеше се толкова доминиращо. Толкова мачовски. Толкова… секси.

Прищя й се да сключи краката си около кръста му, да го придърпа на леглото при нея и да му покаже точно колко непослушна може да бъде.

Невероятно унизително беше да си признае, че първичното му поведение я възбуждаше повече от всичко.

Но съвсем ясно осъзнаваше, че цялото внимание на жените от втория екип по почистването бе приковано върху тях. Освен това, трябваше да отчете факта, че не би могла да понесе мощта на съвкуплението с Девлин. Не защото бе крехка. О, не. А защото всичко в него — начинът, по който се надвесваше над нея, натискът на ръцете му върху раменете й, уханието на цитрус и сандалово дърво, който се носеше около него, и това непреодолимо излъчване на сексуална вещина — я караше да мисли, че ще издъхне от наслада в прегръдките му.

А беше още прекалено млада да умира.

— Добре — проточи тя с тъничък гласец, — ще си почивам след това.

Той кимна с глава — глупакът му с глупак, не му и хрумваше, че тя може да престъпи обещанието си — после се изправи и огледа стаята.

Медоу седна, бузите й горяха.

— Дами — той кимна галантно и излезе от вратата.

Всички глави се обърнаха и го проследиха.

Когато се загуби от погледа им, Кейти прошепна:

— Еха.

— Взе ми думите от устата. — Кафявите очи на Рашида се бяха разширили от благоговение.

Всички погледнаха към Медоу завистливо. Никоя от тях не обърна внимание на финалните надписи на „Пътеводна светлина“.

Да, Медоу трябваше да се изнесе от „Тайната градина“. И то възможно най-скоро.

Налагаше се да се възползва от шанса, от който се бе заклела да не се възползва.

Прочисти гърлото си:

— Питах се… иска ми се да… ъъъ… сменя онази картина. — Тя посочи към репродукцията на „Водни лилии“ на Моне.

И без това картината беше скучновата. Наистина трябваше да бъде подменена.

— Докато обикалях из хотела, видях една картина, но не мога да си спомня точно къде… Приличаше на нарисувана с маслени бои холандска семейна сцена от седемнадесети век — една жена готви, а мъжът й помага на децата в уроците им. Някоя от вас да я е виждала?

Всички поклатиха глава.

— Силни светлинни ефекти, топли цветове, усещане за спокойствие и съзерцание… — Тя опита да опише елементите, които създаваха един шедьовър.

Отново срещна недоумяващи погледи.

Беше се надявала, че ако попита, все някой ще си спомни къде е виждал картината и тя ще я вземе. Но вместо това се бе изложила на риска някоя от жените да спомене пред Девлин. Това щеше да го накара да застане нащрек, а той имаше ресурсите да открие картината и способността да разбере защо тя я търси. Разочарованието остави горчив вкус в устата й и тя се отпусна назад върху възглавниците.

— Ако някоя от вас види въпросната картина, би ли ме уведомила?

— Разбира се, г-жо Фицуилям. — Рашида се изправи. — Хайде, момичета. Време е да се връщаме към работа.

Бъзи също стана.

— Г-жо Фицуилям, да кажем ли на третия екип по почистването, че сте изморена и искате да си почивате? За… нали разбирате… по-късно? — Тя акцентира върху последната дума и хвърли красноречив поглед към вратата, от която Девлин бе излязъл.

Другите се изкискаха.

— Не! Няма нужда! Добре съм. Г-н Фицуилям просто преиграва; това е. — Медоу отново се изчерви.

— Така ли го наричате? — Тереза събра обяда си. — Още колко дни трябва да почивате г-жо Фицуилям?

— Довечера мога да стана от леглото.

— Ако бях на ваше място, хич не бих се и помръднала от леглото — каза Бъзи.

Жените си тръгнаха, смеейки се, и Медоу дочу някоя да възкликва:

— Амин, сестро. Амин!