Внимавай в картинката

Двадесет и шест

Девлин съпроводи Медоу до спалнята им, после спря до вратата.

— Сигурна ли си, че си добре?

Звучеше толкова учтиво, че на Медоу й се прищя да го гръмне. Тя бе толкова влюбена, а той толкова… сдържан.

— Добре съм. А ти?

— Как бих могъл да не бъда? — Потърка кокалчетата на пръстите по бузата си. — Но съм много зает.

— Искаш ли да ти опиша как изглеждаше прислужницата, която ме заключи в килера?

Ръката му замря.

— Разбира се. Кажи ми как изглеждаше.

Тя му разказа за симпатичната бабка в униформа.

— Не ми прилича на някоя от персонала тук. — Гласът му беше подчертано невъзмутим.

— И аз не я разпознах.

— Ще видя какво мога да направя. — Не звучеше притеснен.

Но той така или иначе не бе от типа хора, които дават външен израз на тревогите си.

— Защо го е сторила според теб? — Това беше въпросът, който най-силно безпокоеше Медоу.

— Не знам. Ти как мислиш?

— Може би съм я засегнала по някакъв начин? Или пък е някаква психопатка, която прониква в хотелите и заключва хората в килерите за чаршафи? — Дори Медоу смяташе, че това звучи глупаво, но предположението „Може би е някой, който също издирва картината“ беше прекалено рисковано.

Само ако той не се държеше толкова резервирано… ако му вярваше малко повече…

— Ще видя какво мога да направя — повтори той. — А сега ще ме извиниш ли?

— Да, но… — Да не би да те е срам от случилото се в килера? Какво мога да направя, за да те задържа тук?

Обичаш ли ме?

— Какво има? Изплашена ли си?

— Не. Не, не съм изплашена. — Объркана, несигурна, разтревожена, да. Изплашена — не. — Ще си взема душ. Ще се видим по-късно, нали? — Отчаяно го искаш до теб, нали Медоу? Плътно до теб.

— Разбира се. — Едното ъгълче на устата му се изви нагоре в нещо, което можеше да мине за развеселеност. — Когато майка ми е тук, вечеряме царски.

— О, не-е-е. — Медоу се облегна на касата на вратата и го погледна умолително. — Още ли ще ме разпитва?

— Сигурен съм, че тя би го нарекла „разговор“. — Сега звучеше почти нормално.

Безпокойството й се разсея. Почувства се малко повече като предишната Медоу и по-малко като жена, изправена пред огромно бедствие.

— Трябваше да я чуеш само в библиотеката, след като ти си тръгна. Това не беше разговор.

Внезапно полуусмивката му изчезна.

— Не разбира какво ме е прихванало — да се оженя така набързо и без каквото и да е предупреждение.

Напрежението се върна, по-силно и по-угнетяващо от когато и да било.

Тя изправи рамене.

— Но ние не сме женени в действителност.

Той пристъпи към нея, притисна я към стената и се надвеси толкова близо до нея, че дъхът му погали ухото й, а горещината му накара кожата й да изтръпне.

— Оженихме се в Майорка. Или ти си спомняш друго?

Тя го обичаше. Трябваше да намери сили да му каже истината. Той изглежда също го искаше. Значи беше дошъл моментът.

— Аз… Аз трябваше… Нещо… нещо не е както трябва, нямам чувството, че сме женени. — Истината, Медоу. Кажи му истината.

Но когато я погледна хладно, като куотърбек, планиращ поредна атака, като онзи голям, безскрупулен бизнесмен, каквато слава му се носеше, тя си глътна езика. Дали щеше да я изрита от дома си? Може би предаваше доверието му като го лъжеше, но какъв друг избор имаше? Да предаде близките си? Да остави майка си да умре?

Той й изпрати една от онези хищни усмивки, в които нямаше и капка веселие.

— Докато не кажеш нещо различно от това, оженили сме се в Майорка — точка. И възнамерявам да ти го напомням при всеки удобен случай.

Той я изнудваше и всяка разумна жена би се отдръпнала.

Но не и Медоу. Глупавото й тяло жадуваше неговото, кръвта й кипеше във вените. Тя извърна глава, предоставяйки му достъп до шията си, жадуваща целувките му…

Той се дръпна. С кратко и нежно движение погали бузата й.

— Опитай да не се забъркваш в неприятности.

Проследи го с поглед как си тръгва, как дългите му крака поглъщат разстоянието, как хълбоците му се въртят с онази самоувереност, която разкрива на една жена, че той знае как да й достави удоволствие.

Трябва да й беше предал горещината си, защото бузите й пламтяха. Тя влетя в апартамента им, заключи вратата и се хвърли върху малкия диван във всекидневната. Никога преди не би си и помислила, че Девлин Фицуилям е мъж, когото би могла да обича.

Той беше предприемач, отваряше хотели, които привличат туристите към дивите кътчета на света, за да ги съсипват с нечистотиите и слънцезащитните си лосиони.

Но в същото това време спасяваше стари сгради, вдъхваше им втори живот, вместо да ги разрушава.

И очевидно не проумяваше предимството на това да гледа на живота като на позитивно преживяване. В колежа състудентите й я наричаха Полиана4, а той беше пълната й противоположност.

Но когато си помислеше за споделените им преживявания, искаше й се да има още и още такива. Затвори очи. Ръката й се плъзна към шева на дънките и тя разтърка мястото между краката си, представяйки си, че той е тук, гледа я, помага й…

Резкият звън на хотелския телефон я накара да скочи на крака с ужасени очи и гузна съвест.

Всички тези проклети охранителни камери я бяха направили параноичка. Чувстваше се като хваната в престъпление.

Но от кого? Кой й звънеше тук?

Девлин. Кой друг?

Тя грабна слушалката и вложи целия си копнеж в интонацията си.

— Ало?

— Медоу? Ти ли си? — Гласът на Джудит бе остър, носов, тревожен.

— Джудит! — Медоу веднага си помисли за най-лошото. — Нещо с мама ли?

— Не, тя е добре. Добре е.

— Тогава защо ми звъниш тук? — Медоу понижи глас, страхувайки се някой да не я чуе. Което беше невъзможно — вратите бяха звукоизолирани. Но кой знае защо тя имаше чувството, че охраната на хотела е настроена срещу нея, а и не би се учудила, ако Сам е инсталирал подслушвателни устройства в стаите им.

— Трябваше да поема риска. Толкова се притеснявам за теб.

— Как успя да се свържеш с мен? — Медоу си представи как Джудит разпитва служителя на телефонния номератор как да я намери, а той моментално изтърчава при Девлин с информацията.

— Когато звъннах, ми отговори някаква прислужница. Каза ми номера на стаята ти и така можех да те набера директно. — Гласът на Джудит също се понижи. — Успя ли да я намериш?

Имаше предвид картината.

— Не.

— Търсиш ли както трябва? През цялото време?

— Не. Търся, когато имам възможност, но трябва и да се държа естествено. — Медоу отиде до прозореца и погледна към двора на имението. Всичко беше толкова мирно и спокойно отвън, а отвътре беше такава бъркотия.

— Фицуилям създава ли ти проблеми? — Джудит прозвуча раздразнено.

— Не точно проблеми. Иска да остана тук, а не знам защо.

— Знаеш защо — каза Джудит.

На Медоу не й допадна тона на Джудит.

— Не знам. Защо?

— Иска да преспи с теб.

Тя не знаеше как да отговори на това.

Колебанието й явно бе достатъчно красноречиво, защото Джудит попита:

— Да не би вече да си спала с него?

— Джудит! — Медоу се надяваше възмущението й да прозвучи достатъчно естествено.

— Поразрових се в интернет за него. Видях някои снимки. Носи му се славата. — Джудит каза последното, сякаш бе непростим грях, и за нея вероятно си беше. През всичките години, през които Медоу я бе познавала, тя не бе показала никакъв интерес към мъж. Или пък жена, няма значение — изкуството бе фиксидеята на Джудит.

— Наистина ли? — Медоу не можеше да бъде по-изненадана. Тя отиде до бюрото, извади лаптопа и написа името му в търсачката. — Вижда ми се прекалено пресметлив, за да има безразборни контакти.

— Някои жени обожават футболисти, а пък той е и красавец.

В този миг на монитора изникна негова снимка от по-младите му години, облечен във футболен екип, друга по-скорошна, която някой бе заснел без знанието му и на която носеше строителна каска.

— Не е красив. Дори никак. По-скоро представлява очарователна комбинация от великолепие и строгост. — На Медоу й се искаше да може да го нарисува, но тази дарба бе отредена на Изабел и Шарън, не на нея. Тя докосна хладния, гладък монитор, очертавайки с пръсти овала му. — Разбирам защо биха го преследвали жените, и то съвсем не е заради външния му вид.

— Какво искаш да кажеш? Какво друго има? — попита рязко Джудит.

— Когато говори с мен… цялото му внимание е върху мен. — Медоу притвори очи, спомняйки си. — Никой друг не съществува на света. Направо е… опияняващо.

Джудит си пое накъсано въздух.

— Докато ти флиртуваш с този мъж, картината продължава да си остава неоткрита, а бедната ти майка умира…

Във внезапен прилив на гняв Медоу скочи на крака.

— Не умира! Не смей дори да си го помисляш. Майка ми се възстановява!

— Права си. Знам. Знам. — Джудит прояви достатъчно благоразумие, за да отстъпи. — Съжалявам, просто… толкова много се тревожа.

— Добре. — С големи усилия Медоу овладя нервите си. — Но… моля те, не го казвай пак. Дори не си го помисляй. И предай на мама, че я обичам. Кажи й, че ще се прибера съвсем скоро.

— С добри новини — каза жизнерадостно Джудит.

— Да. С добри новини.

— Не преставай да търсиш. Измисли план и се придържай към него. Всичко зависи от теб, Медоу! Всичко зависи от теб.

Медоу затвори телефона и седна, обезсилена от гнева, който Джудит бе предизвикала с нетактичността си.

Медоу знаеше, че Джудит винаги се бе опитвала да стане близка приятелка на Шарън, но точно заради подобни неволни грешки така и не бе успяла.

Джудит твърдеше, че вярва в онова, в което вярва и Шарън. Правеше се на щастлива, казваше правилните думи, ядеше правилните неща. Но почти никога не говореше за предишния си живот и един ден Шарън бе споделила с дъщеря си: „Страхувам се, че крие нещо от миналото си и се стреми да поддържа добър имидж пред хората. Трябва да се научи да отваря сърцето си, бедната, и ми се ще да можех да й помогна в това“.

Но Джудит беше права в едно: Медоу трябваше да реши какъв ще е следващият й ход. Намираше се в хотела и положението й бе сигурно — сигурно, защото Девлин твърдеше, че му е съпруга и защото — Медоу не смяташе, че се самозалъгва — той бе омаян от тялото й. Вероятно също толкова, колкото и тя от неговото, както и от очарователната му, интелигентна и коварна природа. За него животът беше като дъска за шах, черно-бял, серия от предварително планирани ходове, които завършваха по един от двата начина — победа или загуба.

Но за нея това не бе игра.

Снощните и днешните изживявания бяха истински и за двама им.

И как щеше да свърши всичко това?

Мъжът, когото Джудит описваше като здраво стъпил на земята, бе приел историята на Медоу за амнезията й, после бе заявил, че тя е негова жена.

Каква фигура бе Медоу върху неговата дъска за шах? Черна… или бяла?

Пешка… или царица?

Победител… или победен?