Внимавай в картинката

Две

— Побъркан ли си? Ние не сме женени! — Някой крещеше и от шума главата на Медоу започна да пулсира от болка. Защото тя осъзна, че крясъците идваха от собствената й уста.

— Бедничката ми тя. Нищо не си спомняш, но ние с теб се венчахме преди осем месеца.

Падна мълния. Осветлението примигна.

— Естествено! Заради това ме посрещна с отворени обятия!

— Ти ме изостави. В един от най-ужасните дни в живота ми ти изчезна, а аз не знаех какво ти се е случило. Бях се поболял от тревога, когато не щеш ли, изникваш на прага жива и здрава и се преструваш, че не ме познаваш. Аз… аз просто… — Той изигра добре ролята на задушаван от емоции мъж.

Само дето не се задушаваше от емоции; опитваше да измисли поредната лъжа. Тя беше сигурна в това — защото не го бе срещала никога досега. Никога. Иначе би го запомнила.

Всяка жена би го запомнила. Той имаше лицето на паднал ангел и красноречието на първия помощник на Сатаната. Светкавиците отвън танцуваха по суровите му черти като сценично осветление в ада.

— … ти просто какво? — настоя тя.

— Всички тези месеци на несигурност, на неведение дали си жива или мъртва. Искаше ми се да те разтърся. Но клетата ти ударена глава те спаси, а аз вече се съвзех и мога да те прегърна. Да те прегърна, както жадувам от толкова време.

Прегръдка, която беше силна и интимна, и която облекчи болката и накара сърцето й да бие прекалено бързо. Е, все пак се беше поуплашила. Вероятно заради това сърцето щеше да изскочи от гърдите й. Едва ли беше от удоволствието да открие, че ароматът на цитрус и сандалово дърво струеше от кожата му, или че можеше да види как наболата му брада скрива трапчинката върху брадичката му. Под ризата гърдите му излъчваха онази твърда топлина, която я подканяше да прокара ръка по мускулите и надолу по корема му… Несъмнено спортуваше и въпреки че харесваше мъже, които, както казваше баба й, бяха корави като статуя на Аполон, на Медоу напълно й стигаше да ги наблюдава от разстояние. Досегашният й опит я бе научил, че тези, които се поддържаха във форма, са самовлюбени, а един съперничещ си с Аполон мъж, който не проявяваше самовлюбеност, направо би помрачил спокойното й съществуване.

Особено, ако ухаеше толкова хубаво.

О, небеса. Наистина ли бе заровила нос в гърдите му?

Тя се отдръпна.

Той отново я придърпа към себе си.

— Кое предизвика амнезията ти, мила? — попита той загрижено. — И тогава ли удари главата си?

— Не знам. Не си спомням някога да съм била с теб. — Закови го. — Къде каза, че сме се венчали?

— В Майорка.

— Майорка.

Майорка?

— Красив остров, близо до югоизточното крайбрежие на Испания.

— Аха. — Вече не й се повръщаше. По-скоро й се виеше свят.

— Имам къща там.

— Ама, разбира се.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, че имаш къща в Майорка.

— И ти се кълна, забраванке моя, че там се срещнахме и се оженихме. Ти да не би да помниш нещо по-различно от това?

Тя го погледна… погледна загорялото му ъгловато лице, черната му разрошена коса, кафявите му очи…

Такъв мъж — мъж, чието неизменно изражение бе на сурова напрегнатост — изключваше в съзнанието ти идеята, че е способен да извлече удоволствие от нещо. Но май точно това правеше в момента. Дали не я наказваше, че е влязла с взлом в къщата му като се шегува с нея така жестоко? Дали абсурдността на настоящата ситуация не го караше да се смее вътрешно?

Изобщо смееше ли се той някога?

Тя имаше чувството, че ще почака доста време, преди той да се ухили и да си признае, че просто я дразни.

И как трябваше да реагира?

— Главата ме боли. — Заради опитите й да намери изхода от тази каша.

При звука на гласовете, които идваха от фоайето, той се огледа.

— Лекарката е тук.

— Еха. Имаш си лекарка, която те посещава вкъщи? А аз си мислех, че правят домашни посещения само на стари пациенти. — В досегашния й опит лекарите никога не правеха нещо, което да улесни пациента.

— Наех д-р Апс като лекар на повикване за хотела. А ето че ти ни даде възможност да изпробваме отзивчивостта й. Дръж ръката си на марлята. — Той притисна Медоу още по-близо към гърдите си, прокара ръце под коленете й и бавно се изправи с нея.

— Хотел ли? Какъв хотел? — Тя успя да хване мекото парче плат, точно когато се изплъзваше.

— Добро момиче. — Говореше й като на послушно куче. — Този хотел. Хотел „Тайната градина“.

— Това е хотел? — Може би наистина си беше повредила мозъка при падането. Или пък адът беше замръзнал.

Девлин се движеше уверено, като се стараеше да ограничи до минимум замаяността й и, да, най-вероятно да й попречи да повърне върху килима, но така или иначе я накара да се почувства в безопасност, както, предполагаше тя, би се чувствала и една хоунсдейлска купа в нейните собствени ръце.

— Официалното откриване ще е след три седмици — каза той на Медоу; след това откъсна вниманието си от нея и заговори с някого другиго. — Д-р Апс, благодаря ви, че дойдохте. — Сложи Медоу на дивана и отиде да посрещне лекарката на прага. — Медоу падна…

Докато той разказваше подробностите около случката на д-р Апс, Медоу предпазливо надигна глава и погледна.

Д-р Апс отвърна на погледа й и се усмихна с онзи механичен интерес, който медицинските лица демонстрират, когато са изправени пред някой безкрайно досаден случай. Тя имаше хубави зъби. Хубаво лице с много малко грим и червило с приятен розов цвят. Беше висока, с хубаво, добре поддържано тяло. С хубава кестенява коса, събрана с хубава шнола.

Това вече е безмерно скучно.

Сега, когато вниманието и ароматът, и тялото на Девлин бяха другаде, Медоу се отпусна върху възглавниците и се опита да подреди мислите си.

Брадли Бенджамин беше продал Уолдемър Хауз.

Девлин Фицуилям го беше купил и го беше превърнал в хотел.

Съвършеният й план бе отишъл по дяволите.

Вероятно всички картини са били преместени според вижданията на някой интериорен дизайнер. Или пък са били оценени и продадени… Не, тя при всички положения щеше да е чула за това.

И сега какво трябваше да направи?

Да стои тук и да души наоколо, разбира се.

Но Фицуилям твърдеше, че е негова съпруга, а тя нямаше представа защо. Нито пък какво искаше той от нея.

Разбира се, сети се и за най-обичайното нещо, което всеки мъж би искал от жена, но той определено нямаше вид на изнасилвач. Тя изсумтя. По-лесно й беше да повярва, че му се налага да се отбранява от орди преследващи го жени. А и защо му беше да се занимава с някаква непозната със сътресение на мозъка, когато можеше да има такава като лекарката? Лекарката, чийто глас чуваше да бълбука монотонно около Девлин. И чийто интерес към него нямаше да е по-очевиден, дори да се беше окичила с перли и да му се бе представила в мидена черупка.

Медоу простена тихо.

Никаква реакция. Съпругът й продължаваше да си говори с лекарката й и никой от тях не й обърна и най-малко внимание.

Тя простена по-високо.

— Скъпа! — Девлин се върна до нея.

Това е друго нещо.

— Нека да я прегледам. — Лекарката го избута настрани.

Той не й възрази.

— Здравейте… съжалявам, но не знам как се казвате.

Медоу беше дочула, че Девлин казва на д-р Апс името й, но нямаше против да играе тази игра.

— Медоу. Казвам се Медоу.

— Разкажете ми какво се случи, Медоу — подкани я д-р Апс. Беше облечена в синя престилка с големи джобове, натъпкани с какви ли не докторски джунджурии. Преслуша сърдечния ритъм на Медоу, светна в очите й, прегледа цицината на главата й и слушаше с привидно невнимание, докато Медоу си признаваше за влизането с взлом, падането и загубата на съзнание.

— Колко време бяхте в безсъзнание? — попита я д-р Апс.

— Не знам. Достатъчно дълго, за да успее той да стигне до мен. — Девлин стоеше леко встрани и Медоу го посочи с вдигната на брадичката.

— Колко дълго? — обърна се към него д-р Апс.

— По-малко от минута.

Д-р Апс кимна.

— Зениците изглеждат добре. С еднакъв размер са. Очите й проследяват безпроблемно. Някаква загуба на памет?

Най-после. Шансът на Медоу да се изплъзне.

— И още как. Имам амнезия. Не си спомням какво правя тук.

— Нали казахте, че сте влезли с взлом? — Д-р Апс почисти грубо раната на главата й.

— Разбира се! Той казва така — тя отново посочи Девлин с глава, — а и съм сигурна, че има охранителни камери, които да го докажат.

Девлин кимна.

Страхотно. Когато той я завлечеше в съда, щяха да покажат видеоматериала и да я хвърлят в затвора за остатъка от живота й.

— Но аз изобщо не си го спомням. Не помня нищичко.

— Но ми казахте името си. — Изглежда и д-р Апс не й вярваше повече от Девлин.

— Това е единственото нещо, което си спомням. Не знам каква е фамилията ми. — Медоу започваше да се чувства като героиня от телевизионен сериал, отчаяно опитваща се да убеди доктора си, че е невменяема. — Знам само, че се събудих с кървяща глава.

— Хм, колко необичайно. — Но д-р Апс не гледаше към нея. Беше се вторачила в Девлин, сякаш той бе казал нещо. Но той мълчеше. Все още стърчеше встрани от нея, безпристрастен и очакващ.

— Съвсем сериозно. — Отчаяна да спечели вниманието й, Медоу се надигна на лакти. Но това накара главата й да запулсира и тя отново се отпусна на дивана. — Трябва да ме заведете в болницата за психологически преглед.

Д-р Апс върна погледа си към Медоу.

— Гадене?

— Вече не — каза Медоу.

— За малко щеше да повърне в една лиможска купа за пунш. — Девлин се подпря на облегалката на дивана.

— О, боже. О, не. — Д-р Апс стисна прекрасните си начервени устни в истински ужас. — Тези купи са изключително ценни, Медоу. — Очевидно жената се имаше за експерт и смяташе Медоу за невежа.

Девлин не се и опита да я поправи.

Медоу изгледа злобно двамата.

— Същото важи и за килима, но купата човек поне може да я пусне в миялната машина. — Тя се наслади на предвзетия ужас на д-р Апс.

— Скъпа, престани да се заяждаш. Знаеш какво стана последния път, когато сложи лиможската купа в миялната машина. Цялата позлата падна. — Девлин погали с върха на пръстите си челото на Медоу. — Но се боя, че тя казва истината, д-р Апс. Не си спомня абсолютно нищо. Не си спомня дори, че ми е съпруга.

Д-р Апс изгледа и двамата. После отново премести очи от единия върху другия. И се разсмя толкова весело, че Медоу си помисли, че би я харесала, ако не беше лекар.

— Ах, вие, Девлин, голям сте шегаджия. Спретнахте ми капан, нали? Искали сте да видите как действа планът ви за спешна медицинска помощ и ми вдигнахте фалшива тревога.

Той сви рамене, сякаш си признава вината, но отвърна:

— Едва ли бих ударил Медоу по главата, за да проверя какво е времето ви за реагиране.

— Значи някой от персонала ви случайно е паднал и вие сте решили да се възползвате от изникналата възможност. — Д-р Апс прибра стетоскопа и малкото фенерче в огромния си джоб. Извади марля и лепенка от друг и с отработени, но грубовати движения направи превръзка на Медоу. — Щяхте напълно да ме надхитрите, ако не беше историята за влизането с взлом, получаването на амнезия, както и това, че ви е съпруга. Последното ми дойде малко в повечко. — Тя потупа Медоу по ръката. — Вие ли измислите всичко това?

Девлин изсумтя.

— Медоу, следващия път се придържай към сценария, който съм ти дал, за да мине номерът.

— Така и направих! Ти беше този, който каза… Аз казах истината! — Донякъде.

И на двамата щеше да им е за урок, ако Медоу беше повърнала в лиможската купа за пунш. За жалост, пристъпите на гадене бяха отшумели, заместени от възмущение заради начина, по който я обвиняваха в лъжа.

Е, да, тя наистина лъжесвидетелстваше, но не заради долната причина, която д-р Апс й приписваше.

— Тя наистина си удари главата — поясни Девлин.

— Главата ще я боли известно време, може би ще бъде и леко замаяна, дори раздразнителна. Ще е добре да остане в леглото и да си почива един ден. Нека сама реши какво да прави, но никакво вдигане на тежки неща и никаква физическа работа утре. Ще й напиша рецепта за болкоуспокояващи. А довечера ще се наложи някой да я буди през час, за да проверява дали е в съзнание. Не се безпокойте, ще се оправи. — Д-р Апс говореше за Медоу сякаш тя изобщо не беше в стаята и когато Девлин се изправи, тя го хвана под ръка. — Какво ще кажете? Как се представих на пробното повикване?

— Много добре. Пристигнахте за по-малко от десет минути. — Той я съпроводи до вратата. — Съжалявам, че ви събудих, но възможността бе прекалено добра, за да я пропусна.

— Разбирам. Не се колебайте да ми звъните винаги, когато ви потрябвам.

Отново изтрещя гръм, разтърсвайки дивана и пода.

— Тази буря няма да спре скоро — каза той. — Вземете една от колите ми, за да се приберете.

— Пътят е по-малко от два километра — възрази лекарката, но звучеше доволна.

— Достатъчно, за да се намокрите. — Той звучеше решително.

Гласовете им се отдалечиха.

Навън светкавиците и гръмотевиците се сипеха една след друга.

Медоу беше бясна. Не само, че и двамата се държаха високомерно с нея, но и докторката не й повярва, че има амнезия. Разбира се, същото важеше и за Девлин; и ако тя продължаваше да отрича, че са женени, щеше да й се наложи да си признае, че всъщност не страда от амнезия — и той щеше да я хвърли в затвора. Не можеше да се заблуждава; приличаше на мъж, който би стоварил цялата тежест на закона върху й. Сигурно би насъскал и беззъбия си лъв срещу нея.

Но ако тя не признаеше, нямаше никакво мърдане от тази къща.

Никакво. Мърдане. От Уолдемър Хауз. От дома на баба й, в търсене на картина, от която се нуждаеше отчаяно, и която беше потънала вдън земя.

Планът й беше прост.

Да проникне в Уолдемър.

Да задигне картината.

Да се измъкне от Уолдемър.

Да продаде картината за голяма сума.

Да вложи парите в безумно скъпото лечение на майка си.

Обърна се и се загледа в камината. Онзи нафукан стар джентълмен й се присмиваше.

Колкото и да се взираше в него невярващо, това не се промени. По дяволите, това беше съвършено друга картина.