Воайорът

I

Тази година курортистите, изглежда, изоставиха Валийоз заради по-шумните курорти. Снегът по тесния път, който осигуряваше единствения достъп до селото, беше девствен, а капаците на „хотела“, ако може така да се нарече мъничката хижа от червено дърво над Скокът на елфа, сякаш бяха залепнали за прозорците.

През зимата Валийоз потъваше в летаргичен сън. Не успяха да направят от това усамотено място модерен курорт — не се поддаваше. Няколко рекламни пана, останали от тези впечатляващи опити, скверняха известно време суровия величествен пейзаж на Котловината на трите сестри, но коварните и непрестанни атаки на силните ветрове и дъжда, който разрушава с времето и най-твърдите скали, отново ги насякоха на дъски и те се покриха с мъх, сливайки се с дивия декор на долината. Голямата надморска височина на местността обезкуражаваше и най-калените, на останалите тук не се предлагаха леките удобства на влековете, лифтовете и луксозните хотели, предназначени съвсем съзнателно за опразване на портфейлите. Самото селце Валийоз бе пръснало своите четири-пет къщи на шест километра от хижата, в една закътана гънка на планината, така туристите, които отсядаха в хотела, се чувствуваха пропаднали накрай света, в някаква чужда земя, и щом влезеха, с явна изненада установяваха, че хотелиерът говори на техния език. „Говори“ — ако можеше така да се каже, — защото този мълчалив човек, с обгоряло от дългите преходи в планината лице, не произнасяше повече от три думи дневно. Впрочем гостоприемството му беше толкова сдържано, липсата на въодушевление — така очебийна за всеки, който се опитваше да се настани тук, че пустотата и спокойствието на мястото бяха лесно обясними; само истински фанатици можеха да се приспособят към такова хладно посрещане. Затова пък главозамайващите склонове, изсечени сякаш нарочно за бързо спускане, бяха награда за най-издръжливите, оправдаваха тяхната упоритост и засипваха с божествен сняг смелчаците, които се забиваха така далече от модерните курорти.

Жан забеляза хотела от върха на стръмния склон, който току-що беше изкачил, пухтейки от товара на ските си, от тежкия куфар и надморската височина, взети заедно. Беше точно както му бяха казали: невиждана гледка, самота, остър вятър, който брули яростно, въпреки слънцето, струящо от всички страни. Спря, изтри челото си. Беше гол до кръста, не обръщаше внимание на вятъра и силните лъчи на ослепителното кълбо позлатяваха кожата му. Видя близката цел и ускори крачка. Обувките му потъваха дълбоко в снега и оставяха отпечатъци от назъбените каучукови подметки. Сянката в дъното на стъпките имаше бледосиния цвят на водна повърхност. Обзе го искряща радост, радостта, която човек изпитва при допир с девствената чистота, радост от цялата тая белота, от това небе, по-синьо и от средиземноморското, от тези ели, натежали от захарни кристали, и от червената хижа, която сигурно бе топла и уютна, с голяма белокаменна камина, в която цепениците горят без дим, с плътен оранжев пламък.

Жан спря на няколко метра от хотела, развърза ръкавите на дебелия пуловер, увит около кръста му, и се облече. После опря ските си на стената, остави до тях куфара и изкачи с три крачки дървената стълба до терасата, която опасваше сградата на метър от земята и през която се влизаше в хотела.

Повдигна желязното резе и влезе, без да чука.

В хижата беше тъмно. Прозорците бяха малки, за да не влиза студ и пропускаха в помещението точно толкова светлина, колкото да изтръгне няколко златисточервени отблясъци от медните съдове, украсяващи стените. Лека-полека човек привикваше с полумрака, но щом погледнеше навън, примигваше, заслепен от блясъка на слънцето по сребърната покривка на снега, и трудно се приспособяваше отново към някак тайнственото спокойствие на хотела.

Вътре цареше приятна топлина, коварна дрямка налягаше влезлия, канеше го да се изтегне в едно от големите скърцащи ракитени кресла, да вземе някоя книга от невисоките лавици по стените и да притихне сред пукането на лакираното червено дърво, с което беше облицована цялата стая. Жан се отпусна, завладян от атмосферата на това ниско салонче с масивни греди.

От горния етаж се чу шум от стъпки, трополене по кънтящата стълба, смехове, и три момичета в ски екипи преминаха като вихър пред него — така бързо, че той едва успя да ги види. Под качулките на черните анораци очите им светеха с един и същ здрав блясък. Опънатата им от слънцето кожа пораждаше желание да я захапеш. И трите, в своите черни като анораците клинове, изглеждаха гъвкави и яки като млади волни животни. Те изчезнаха през вратата, която за миг се отвори и затвори и остави в очите на Жан ослепителния отпечатък на окъпания в слънце сняг.

Жан потръпна и обърна поглед към стълбата. Приближи се до нея. Никакъв шум, освен къкренето на вода върху някаква печка.

— Има ли някой тук?

Гласът му отекна между стените, но никой не отговори. Без да се учудва, той повтори въпроса си.

Този път на призива му откликнаха бавни стъпки. По стълбата слезе някакъв човек. Рус, по-скоро висок, около четиридесетте, със загар на планинец, върху който искреше един изненадващо светлосин поглед.

— Добър ден! — каза Жан. — Ще ми дадете ли стая?

— Защо не! — отвърна човекът.

— Колко ще струва? — попита Жан.

— Без значение…

— Нямам много пари.

— Аз също… — каза човекът. — Инак нямаше да съм тук. Шестстотин франка на ден?

— Но това не е достатъчно… — запротестира Жан.

— О! — каза другият. — Тук няма да сте чак толкова добре… Казвам се Жилбер.

— Аз съм Жан.

Стиснаха си ръцете.

— Качвайте се — каза Жилбер — и си изберете. Всичко е свободно, с изключение на пета и шеста.

— Трите момичета, които слязоха ли? — попита Жан.

— Точно така — каза Жилбер.

Жан излезе отново да вземе куфара си. Той беше изкорубен, сякаш някой го бе ритнал здравата с подкована обувка и кожата му беше издраскана и набръчкана. Свивайки рамене, той го вдигна и се качи по проядените от червеи стъпала. Отново усети миризмата на восък и лак в хижата, чу къкренето на водата. Чувствуваше се у дома си. И радостно изкачи с три скока правата стълба до първия етаж.