Воайорът

II

Скоро научи имената им: Лени, Лоранс и Люс. Лени беше най-русата, дълга австрийка с тесен ханш, предизвикателни гърди, прав нос, който продължаваше линията на челото, леко закръглено лице с надменна уста и високи скули, по-скоро руски тип, отколкото немски. Лоранс, брюнетка със строги очи със сенки, Люс — изискана до мозъка на костите си. И трите бяха, всяка посвоему, привлекателни създания, и странно нещо — изглеждаха изваяни по един и същи модел, този на Диана: мускулести, с малко момчешки вид, докато човек не забележи съблазнително закръглените им бюстове, чиито остри зърна издуваха леката черна коприна на анораците. От самото начало между Жан и трите момичета започна война. Без да разбира защо, още от първия ден те отказаха да го приемат и сякаш решиха да направят живота му непоносим. Измъчваха го с откритото си презрение и надменност, недостъпни за всички негови опити, като стигаха дотам, че отказваха дори най-обикновените жестове от негова страна — например да им предложи хляб или да им подаде солта на масата. Засегнат, първите дни Жан не получи никакво обяснение и от Жилбер. Той живееше уединено в кабинета си на първия етаж, който напускаше само за своите безкрайни преходи в планината. Двойка стари планинари се грижеше за хижата и нейните обитатели. Освен тези седем души, дни наред не се мяркаше жива душа.

Извън часовете за хранене, ги виждаше много рядко. Те ставаха рано, приготвяха се бързо и тръгваха из планината, въоръжени със ските и щеките. Вечер се връщаха с блестящи зачервени бузи, уморени до смърт и преди да се качат в стаите си, цял час смазваха издрасканите ски с всевъзможни вакси, подготвяйки ги за преходите на другия ден. Обиден от това поведение, Жан не беше настойчив и ги отбягваше в рамките на възможното. От своя страна, той обикновено избираше посока, противоположна на тяхната. Склоновете бяха много и предлагаха широк избор. Изкачваше се косо по заоблените им скатове, за да се спусне малко по-късно сред копринени струи от сняг, и с тихо плъзгане на ските от хикори правеше завои, летеше над главозамайващите отвеси и пристигаше в хотела, опиянен от въздуха, с разтуптяно сърце, щастлив и уморен. Беше прекарал вече осем дни в хотела и след като си възвърна навика, започна да напредва, контролирайки всяко вдишване, всяко положение на щеките, като усъвършенстваше стила си и каляваше мускулите си. Времето минаваше безметежно, бързо — истинска почивка.