Воайорът

III

Тази сутрин беше тръгнал много рано, мислеше да стигне до Котловината на трите сестри, чиято величествена гледка се простираше чак до хоризонта. Сам в планината, той с мъка напредваше от хребет на хребет, преваляше височината след всяко изкачване и се спускаше сред неподвижните ели с клони, натежали от памук. Изкуши го един изключително стръмен склон. Спусна се шус, вятърът свиреше в ушите му. Снижен върху ските, изнесъл тежестта напред, той летеше, оставяйки след себе си права двойна следа като паяжина. На някои места лепкавият сняг го задържаше.

Профуча над едно хълмче и си даде сметка, че няма да може да продължи. Зад хълмчето зейваше урва, без съмнение корито на някакъв поток, залесено със здрави млади ели. Трябваше да завие наляво, но се носеше твърде бързо. Ето че беше неблагоразумно да се спуска така по непозната писта. И той инстинктивно наблегна на дясната ска, опита се да премине, но склонът на урвата беше покрит с млади ели и толкова стръмен, че той излетя. Блъсна се с всичка сила в един стърчащ клон, направи отчаяно усилие да избегне ствола на следващата ела, падна и изгуби съзнание от силния удар.

Когато дойде на себе си, разбра, че това е краят на замисления пробег. Върховете на ските му бяха счупени, самите ски — неизползваеми. Освен това единият глезен го болеше ужасно. Измъкна ремъците от металните скобки и се опита криво-ляво да си стегне глезена. Намери щеките на десет метра от себе си и накуцвайки, пое обратно към хотела. Имаше пет-шест часа път.

Вървеше примижал, за да смекчи яркия блясък, който го заслепяваше. Подпираше се на щеките, за да не натоварва глезена, и бавно напредваше. На всеки сто метра се спираше да си поеме дъх.

Стигна до хребета, преодолян преди два часа с един полет, но се спря, привлечен от някакво движение в далечината. В подножието на склона три тъмни фигури се спускаха на ски, следвайки леглото на долината.

Без да знае защо, Жан се снижи. По права линия имаше двеста метра между него и тях — защото това бяха трите му съседки от хотела. Изви цялото си тяло, за да ги проследи с поглед. Те се плъзнаха зад елите и едно малко възвишение ги скри за миг. Не се появиха отново. Жан тихо се запромъква в същата посока.

Не беше подготвен за шока, който получи, когато подаде предпазливо глава над полето, където те лудуваха, и се спотаи в дебелия студен пух, за да не го видят. Лени, Люс и Лоранс бяха голи в снега. Заобиколили приятелката си, Люс и Лоранс се навеждаха, загребваха с шепи замръзналия прах и разтриваха с него Лени — статуя от злато и гордост сред бялата пустиня. Жан усети топлина по вените си. Трите момичета играеха, танцуваха, тичаха, гъвкави като животни, боричкаха се. Играта сякаш постепенно ги увличаше. Изведнъж Люс хвана Лоранс през кръста, тя залитна и се просна по цялата си дължина. Лени се хвърли до Лоранс, Люс също. Известно време Жан различаваше само плетеницата от тела, която изумените му очи не успяваха да разплетат. Задъхан, той извърна глава. После, неспособен да устои, отново жадно се загледа в сцената, която се разиграваше пред него.

Колко ли време ги гледа? Малка снежинка докосна ръката му и го накара да потръпне. Внезапно небето притъмня. Трите момичета се разделиха, изтичаха към дрехите си. Съзнавайки рискованото си положение, Жан затаи дъх и понечи да се оттегли. Опита се да раздвижи наранения си крак, но болката в глезена беше толкова силна, че въпреки издръжливостта си, той изтърва един стон.

Като тревожни кошути Люс и Лени се обърнаха в неговата посока, душейки въздуха. Разпилените им коси, хармоничните движения им придаваха вид на вакханки. С едри крачки дойдоха при него. Жан се изправи с разкривено от болка лице.

Те го познаха и пребледняха. Лени присви тъмните си устни и изтърва една ругатня. Жан опита да се оправдае.

— Това е просто случайност — каза той. — Не съм ви следил.

— Това е вече прекалена случайност — каза Люс.

Лени замахна с ръка и малкият й твърд юмрук удари Жан по устата. Устната му се разцепи и по брадичката му потече топла кръв.

— Навехнах си глезена — каза Жан — и си счупих ските. Ако някоя от вас може да ми услужи с едната си ска, бих могъл да стигна до хотела без чужда помощ.

Люс държеше едната си щека за тежката кожена ръкохватка. Ръката й се плъзна до алуминиевия кръг. Тя размаха щеката с всичка сила и удари Жан по слепоочието. Той падна на колене и рухна мъртъв в снега. Лоранс също дойде. Бързо, без да се уговарят, те разсъблякоха безжизненото тяло. Забучиха двете му щеки на кръст в снега, закачиха на тях китките му и го вдигнаха. Остана на колене, с наведена напред глава. Голяма червена капка падна от лявата му ноздра и се сля с кръвта от устната му. Люс и Лени вече трупаха сняг с шепи около тялото на Жан.

Когато снежният човек беше готов, снегът валеше вече обилен и тежък като гъста мъгла. Върху лицето на Жан беше лепнат голям нос от сняг. За подигравка Лени покри главата на гротескната фигура: с черна вълнена шапка. Пъхнаха в устата му златно цигаре. После трите жени тръгнаха към Валийоз под бялата лавина.