Войната на небесните господари

Глава десета

Кървавочервеното слънце се беше спуснало ниско и улученият Небесен Господар хвърляше дълга сянка над унилата тундра.

— Той обръща! — съобщи една Ашли.

— Ще се бие до последно — каза друга Ашли.

— Простреляйте още един от двигателите му — каза трета.

— По дяволите… просто да го пръснем на парчета и край! — извика четвърта.

— Млъкнете! — заповяда Джан, преди петата и шестата Ашли да дадат своя принос в бъркотията от пискливи гласове.

Тези дни й идваше твърде много да слуша и само една Ашли, а споровете на шестте помежду им и с нея просто бяха нетърпими, но нямаше как да им попречи да осъществяват радиовръзките си.

— Моля ви, искам да говоря с Карл номер едно.

— Уффф… — хорово изпъшкаха всички Ашли.

— Да, Джан — каза Карл.

Трябваше да приеме, че това е Карл номер едно, програмата, управляваща Небесния Ангел. Но за разлика от програмите на Ашли, Карл никога не лъжеше. Тя поне се надяваше да е така.

— Продължаваш ли да изпращаш сигнали? — попита тя.

— Да, Джан. Няма никакъв отговор.

Бяха срещнали Небесния Господар малко след пладне. Щом забеляза наближаващата го флотилия, той се втурна в бягство на север и Небесният Ангел с петте си покорни Небесни Господари го последва в гонитба. Повелителят на Небесния Господар бързо разбра, че няма шансове в надпреварата с Небесния Ангел и опита поредица маневри, с които очакваше да ги изненада. Нямаше как да знае, че преследващата го флотилия се управлява от съвършени компютърни програми, предвиждащи всяко негово хрумване. Преди малко Небесният Ангел — най-бързият кораб във флотилията и затова далече пред останалите, скъси разстоянието достатъчно, за да простреля с лазер един от движителите на Небесния Господар. Движителят се обви в дим и пламъци. А сега, както отбеляза едната Ашли, Небесният Господар изглежда се готвеше да се сражава докрай. Забави движението си и зави рязко, за да застане с борд към летящия в неговата посока Небесен Ангел…

Изведнъж Джан видя редица димни облачета да се появяват по корпуса му.

— Стрелят по нас — ненужно се обади една Ашли.

Джан примига, когато лазерите на Небесния Ангел пронизаха небето, взривяваха снарядите, преди да долетят прекалено близо и да причинят някаква повреда.

— Май е по-добре да му махнеш още един движител — неохотно каза Джан.

— Извинявай, Джан — намеси се Карл номер едно, — но имам съобщение за тебе от Киш. Той е в лазарета. Иска веднага да отидеш там.

Джан тичаше към асансьора, още преди Карл да свърши.

— Саймън… — задъха се тя.

Добра се до лазарета за броени минути. Когато влезе, едва си поемаше дъх, видя Киш да стои до медицинската машина на Саймън. После откри, че машината е отворена и Саймън лежи непокрит на масата за манипулации.

— Майко Богиньо! — изкрещя тя и се втурна към машината.

Киш й препречи пътя и я хвана здраво за раменете.

— Не е умрял, госпожо. Спи.

— Спи? — невярващо повтори Джан.

Погледна през рамото му към Саймън. Да, можеше да види как се надига и пада от дишането гръдният му кош. Киш я пусна и тя отиде при масата. Докосна бузата на Саймън. Отново беше топла. Нормална. Тогава видя, че изглеждаше по-едър… и по-възрастен, отколкото преди да го сложат в машината.

— Машината ме предупреди преди малко — обясни Киш. — Саймън излязъл от комата, а температурата и пулсът му били отново нормални.

Тя погали Саймън по главата.

— Саймън, чуваш ли ме? Аз съм, майка ти. Събуди се… моля те.

Момчето се размърда. Простена и отвори очи. Погледна нагоре към нея, намръщи се, но тя веднага разбра, че я разпозна.

— Ъъъх… Джан. Какво се случи?

Толкова й олекна, че изглежда оздравял, та не й направи впечатление странната употреба на малкото й име.

— Беше болен, мили, но сега всичко е наред.

Молеше се безгласно той да не си спомня какво се е случило със Сирай.

— Болен ли?

Той се опита да седне. Тя му помогна. Той огледа тялото си, ръцете си, после обиколи с поглед лазарета. Накрая отново погледна към нея. Сега в очите му се четеше потрес и объркване.

— О, Господи… какво е станало?

— Всичко е наред, миличък. — успокояваше го тя. — Имаше ужасна случка и ти беше ранен, но сега си здрав.

Той неочаквано я сграбчи за китката. Хватката му беше толкова силна, че дишането й спря от болка.

— Джан, искам да зная какво се е случило! — настоя той с висок напрегнат глас. — И искам да се срещна с Майлоу!…

— Майлоу? — безизразно повтори Джан.

Никога не беше говорила на Саймън за неговия мъртъв баща. Паниката замъждука някъде дълбоко в съзнанието й.

— Да, Майлоу. Той е виновен за цялата бъркотия. Не трябваше да стане така… я ме погледни, някакво си дете. Къде е той?

Джан се обърна към Киш, надяваше се на някакво обяснение, но той можа само безпомощно да свие рамене. Пак се взря в Саймън. Паниката й растеше с всяка изминала секунда. Очевидно го бе обхванало особен вид бълнуване. Медицинската машина е сбъркала. Излиза, че не се е възстановил напълно. Но откъде може да е научил за Майлоу?

— Саймън, кой ти е говорил за Майлоу? Сирай ли?

Сега пък той явно не я разбра, но след малко лицето му се проясни и той каза:

— Не знаеш, така ли? Майлоу нищо не ти е обяснил…

— Какво да ми е обяснил, Саймън? Не знам за какво говориш и най-добре млъкни!… Започваш да ме плашиш.

Той пусна ръката й и се усмихна. Тази усмивка я уплаши още повече. Ужасно позната беше. Но това не беше усмивката на Саймън. Той каза:

— Доведи ми Майлоу, Джан, където и да е сега. Той може да обясни. Всичко това е негова вина. И искам да му видя лицето, когато ме зърне. Не се е срещал досега с някоя от „присадките“ си. Онези другите са горе в космоса.

— Майлоу е мъртъв, Саймън — с треперещ глас каза Джан. — А ти никога не си го познавал!

Очите на Саймън се разшириха от изумление.

— Мъртъв? Но това е невъзможно. Майлоу беше практически неунищожим.

— Уби го една машина-човек. Кибероид. Стъпка го до смърт. — Тя вече трудно дишаше от ужас. — Но как си научил за Майлоу, Саймън? Моля те, кажи ми!

Той я огледа и с груба прямота й каза:

— Зная, защото аз съм Майлоу… в определен смисъл.

— Не… не… — възпротиви се тя. Най-гадният й кошмар… оживяваше сега пред очите й. — Не е вярно! Не може да бъде!

— Страхувам се, че е вярно, Джан. Аз съм нещо като клонинг. На Майлоу. Вероятно съм отмъкнал нещичко и от твоята ДНК, но в най-важното съм Майлоу. По-точно, ще стана, когато процесът завърши.

— Не вярвам!

— Искаш доказателства ли? — Той се намръщи. — Спомените ми още са мъгляви… последния път, в който си спомням да сме били двамата заедно, е след срещата ни с Хорадо. Очевидно си забременяла от Майлоу два-три дни след това. Има забавяне от около четиридесет и осем часа, преди нещата да бъдат отпечатани в паметта на… е, наречи го ембриона… но си те спомням и отпреди това. В много случки. Спомняш ли си как ти и аз — Майлоу, се срещнахме за първи път? Когато Бени те доведе долу в кочината на робите и те даде на Буцата? Не помниш ли как се грижих за тебе, когато Хазини едва не те сряза на две?…

Джан се олюля. Посегна да хване ръба на масата, но нейните ръце като че преминаха през плота, сякаш тя беше призрак. Падането продължи. После — нищо.