Войната на небесните господари

Глава петнадесета

Дук дьо Люсан седеше до леглото в затъмнената стая, с наведена глава и преплетени пръсти на ръцете. Угризенията и вината така го притискаха, че гърлото му сякаш всеки миг можеше да се свие и да го задуши.

— Милата ми… толкова съм виновен… стана случайно… моля те, кажи, че си ми простила.

Но Андреа не проговаряше. Отказваше да го забележи, откакто той влезе в спалнята й.

— Андреа, моля те… — Той се насили да погледне лицето й, примига болезнено и веднага извърна глава. — Камшикът… заради камшика стана. Никога не ме е бивало с камшиците… трябва да ми се е изплъзнал. Знаеш, че никога не бих го направил нарочно… не бих ти направил това. Андреа, моля те, кажи ми нещо!

Още четвърт час той напразно се опитваше да получи отговор, накрая се отказа и тихо се измъкна от стаята. Едва що бе излязъл и някой влезе през другата врата. Беше нейният брат, принц Дарси. Както винаги облечен в черно. Той застана пред леглото и я загледа. Усмихна се криво и каза:

— Страхотна двойка сме, нали, мила сестричке? Аз с моята мъртва ръка — той докосна черната кожена превръзка, поддържаща безполезната дясна ръка, — и ти с твоето мъртво око.

— Махай се, Дарси — каза тя, фъфлеше и заради подутите устни, и от упойката във виното, сложена от лекаря. — Остави ме на мира.

— Ей сега, сестричке, ей сега. Но първо трябва да си поговорим за общата причина на нашите недъзи. За твоя скъпоценен любовник Робин.

Тя здраво стисна клепачите на здравото си око.

— Никога повече не казвай името му пред мен! — изсъска Андреа.

— Разбирам чувствата ти, сестричке. О, как добре те разбирам! И искам да си отмъстим на този земен червей, който не само опетни честта на семейството ни и предаде „Господаря Мордред“, но и осакати мен и обезобрази тебе. А през това време нашият баща страхливец бяга от врага с най-голяма бързина. С всеки час повече мили ни делят от онази изменническа свиня.

Андреа помълча няколко секунди и хрипкаво каза:

— Всичко бих направила, само… да беше… в моите ръце, ако ще и за минутка-две. И една минута ще ми стигне да си получи от мен каквото си мисля. Но какво можем да направим. Баща ни не би се осмелил да застане срещу онази флотилия.

— Вярно — съгласи се Дарси. — Той не. Но майка ни би се осмелила.

— Майка ни?

— Току що говорих с нея. Побесняла е от случилото се с тебе. Никога не съм я виждал в такава ярост. За нея баща ни е прелял чашата, това беше последната капка.

— А какво би могла да направи тя? Армията е под властта на баща ни.

— Досега. Но последните събития му донесоха само презрението на военните, така казват агентите на майка ни. Тя смята, че може да се възползва от положението… че ние можем да се възползваме.

— Кога? — остро попита тя.

— Скоро.

Числата на екрана разказваха все същата безнадеждна история. Тя губеше битката за спасяване на хората от Феникс Две. Заразата се разпространяваше сред общината, вече бе съборила един от всеки трима жители. И досега нито едно от лекарствата, създавани в автоматичните лаборатории на Небесния Ангел, не помагаше с нищо, освен в няколко случая да забавят неизбежното. Джан се чувстваше отчаяна и безпомощна. Дръпна се от пулта и застана в предната част на залата за управление. Точките на примигващи огньове изпъстряха Феникс Две. Почти не се виждаха други светлини в затъмнения град. Джан знаеше, че огньовете са предназначени за труповете.

Обмисляше унилото положение и се бореше с вината от моментите на… щастие, започнали с пристигането на Робин. Някакво вълнение се раздвижи в нея, още щом той влезе в залата за управление. Трябваше да признае, че е привлекателен, ако не се брои ужасният белег на лицето му, но имаше и още нещо. Като че в някой момент между тях се протегна нишката на мълчаливо разбиране. Тя се тревожеше от самата сила на реакцията й спрямо него, сега също, но това не потискаше вълнението. Тя ясно виждаше в очите му, че и той изпитва същото към нея. Но докъде ще стигне всичко това? Преди си мислеше, че след нещастията със Сирай и Саймън никога не би се осмелила отново да се сближи с друго човешко същество, а сега?…

И все пак друга част от съзнанието й се отнасяше предпазливо към Робин. Беше твърде хубаво, за да е истина — красив млад наемник, който изскача сякаш от нищото със своята удивителна машина и се поставя изцяло на нейно разположение. Вярно, той съвсем не я притесняваше толкова, колкото Майлоу, но тя подозираше, че Майлоу се бои да не би Робин да се окаже това, за което се представя. Защото тогава тя би получила ново оръжие в борбата за надмощие помежду им. По дяволите Майлоу!… Да го беше улучила с онзи нож следобеда в нейното жилище. Всичко започна с предвидимо гневната му реакция, когато го обвини за участието му в разпалването на Генетичните войни…

— Това е лъжа! Нищо общо нямам със започването на Генетичните войни!

— Но твоята корпорация се е занимавала с производство на биологични оръжия за Генетичните войни — възрази Джан. — Ти сам си ми казвал това.

— Всички корпорации бяха замесени… нямахме друга възможност, ако искахме да оцелеем!

— Голямо оцеляване, няма що — кисело се усмихна Джан. — Опустошение в целия свят, масова смърт, последвана от бавна разруха на остатъците от биологическите системи.

Рин замаяно каза:

— Не разбирам. Как е възможно той — кимна към Майлоу, — да е толкова възрастен, че да помни Генетичните войни? Та той е само едно момче.

— Това е дълга и отвратителна история — каза Джан. — Някой друг път ще ви я разкажа с подробностите, може би. Накратко — Майлоу е безсмъртен. В друго тяло е живял дори във времената преди Генетичните войни, през двадесет и първи век.

— По-точно, роден съм в самия край на двадесети век — заядливо се обади Майлоу. — През 1997 година.

— Ръководил е една от Генетичните корпорации — продължи Джан.

— Която създадох от малката фирма за биоинженерство, наследена от баща ми. Признавам, някои от проектите за промишлени бактерии, които беше регистрирал приживе, се оказаха безценен източник на средства в първите години от работата ми.

— … и така той станал един от най-могъщите хора в света — част от онази обособена групичка, която предначертала последвалата биологическа катастрофа.

— Глупости — рязко каза Майлоу. — Не само Корпорациите бяха виновни. Всичко стана и заради политическите бъркотии по онова време, след разпадането на големите нации на множество независими държавици, предизвикано от налагането на Висшия стандарт. То на свой ред доведе до рухването на Обединените нации, единствената организация, която имаше донякъде сила да контролира биологическите изследвания. Последваха междуособни войни между държавиците, принадлежали преди това към една и съща страна, и религиозни войни на фундаменталистките държави, които се съпротивляваха срещу генетичната революция. Но стига безполезни препирни! — Той пак се обърна към Робин. — Все още настоявам да знам каква игра си замислил.

Робин въздъхна.

— Нали все едно и също ви казвам, аз съм наемник, това е всичко. Присъединих се към „Господаря Мордред“, когато срещнах флотилията Небесни Господари над крайбрежните води на Антарктида…

— Флотилия? — викна Майлоу, очите му се разшириха. — Не си споменавал за никаква флотилия.

— Не съм ли? Е, нищо, беше си цяла флотилия. Пет Небесни Господари заедно с „Господаря Мордред“. Другите четири изчезнаха някъде по време на буря.

— Какво правеха толкова на юг? — попита го Майлоу.

— Търсеха Шангри Ла. Убежището. Надяваха се да намерят в него оръжия от Старата Наука. За да ги използват срещу Джан.

— Срещу мен ли? — попита стреснато Джан.

Унесла се беше да разглежда лицето на Робин и да се чуди как се е появил на него страшният белег.

— Славата ви се е разнесла нашир и надлъж. Три от Небесните Господари са имали земи на юг. Преди месеци преценили, че идва техният ред да бъдат нападнати и избягали през Атлантическия океан. Сключили съюз с ислямски Небесен Господар на име Ел Рашад, на когото според дук дьо Люсан не си струва човек да му застава на пътя. След като насила присъединили дука към съюза, те започнали търсенето на техника от Старата Наука, правилно предположили, че станцията край Антарктида е най-големият им шанс.

— И намериха тебе и твоята машина? — попита Майлоу.

— Ами всъщност аз ги намерих. И случайно избрах да кацна на „Господаря Мордред“.

— И макар че се разпръснахте с остатъка на флотилията, този дук дьо Люсан е продължил на север, за да предизвика нашата флотилия?

— Защото имаше мен… и моя летателен апарат.

— Защото си е мислил, че разполага с тебе — каза Майлоу. — Ти би трябвало да си сключил сделка с него, но никога не си възнамерявал да спазиш своята част от нея, нали?

Робин се загледа в празната си чаша.

— Ами не! Когато чух какво се опитва да направи Небесният Ангел… тоест Джан, за да освободи земните хора и да унищожи пустошта, веднага разбрах, че не съм се присъединил към когото трябва.

— Но, разбира се, не си споделил това с нещастния дук — Майлоу пак се усмихваше цинично. — И какво заплащане изтръгна от дука, за да скрепите тази така наречена сделка, ако не смятаме този маскараден костюм?

Робин пак заби поглед в чашата.

— Бих предпочел да не казвам…

Майлоу се разсмя разбиращо.

— О, значи жени? Да, това изяснява нещата. Бих могъл да се досетя, че твоите Елои са били твърде незадоволителни партньори в леглото, ако въобще ги е бивало за тази работа. И какво заплащане очакваш за съмнителните си услуги тук? — Той обърна присмехулния си поглед към Джан. — Искаш ли да познаеш, Джан? Понеже си единствената жена тук, не би трябвало да се затрудниш.

Разярената Джан сграбчи нож от масата. Размаха го пред Майлоу.

— Писна ми от тебе, Майлоу! Разкарай се оттук! Искам да говоря с Робин насаме. Махай се с гадните си приумици!

Майлоу скръсти ръце и я загледа предизвикателно.

— Джан, предупредих те да не ме заплашваш. И няма да те оставя сама с този наемник. Нямам му доверие, а и ти не би трябвало да му вярваш. Току що ни призна, че е предал предишния си „работодател“. Е да, направо изгаря от нетърпение да ти вдигне туниката, а и у тебе долавям подобни намерения спрямо слабините му, но…

Той се наведе да избегне литналия над главата му нож. Когато погледите им пак се кръстосаха, тя видя тържествуващото изражение на Майлоу. Тя стана.

— Добре тогава, аз се махам! Ще бъда в залата за управление. — Тя се обърна към Робин, който ги гледаше стреснато. — Можете да останете тук засега. Починете си, настанете се удобно. Но не обръщайте внимание на отровните му приказки, които той сигурно ще се опита да ви нашепва… — Тя посочи с палец през рамо към Майлоу.

Тя тръгна към вратата, а Майлоу извика след нея с висок напевен детски глас:

— Ще съ-жа-ля-ваш…

Проклет да е Майлоу. Тя удари с юмрук по извитото стъкло на предната част на залата за управление. Проклет да е…

Изведнъж се намръщи. Забеляза, че един от най-големите огньове долу във Феникс Две за момент бе затъмнен, сякаш нещо прелетя над него. Докато се чудеше какво ли би могло да бъде, стъклената плоча, през която се вглеждаше, неочаквано се разтърси от удара на нещо, летящо с голяма скорост. Тя неволно отскочи назад и видя за миг съществото, драскащо с нокти по гладката повърхност, преди рязко да изчезне от погледа й.

Видя дълго, състоящо се от няколко части тяло на насекомо, зловещо, като че изсушена конска глава с антени и хоботи като на гигантски комар. От двете страни на съществото се простираха големи прозрачни криле с мрежа от тънки вени…

Хазини!

Толкова припряно се дръпна, че падна на пода в кълбо оплетени ръце и крака. Пълзеше и викаше:

— Карл! Нападнати сме от Хазини! Защо не ме предупреди? Как е успяло да дойде толкова наблизо?

Отговори й Ашли. Първо се закиска, накрая каза:

— Искахме да ти устроим малка изненада, Джан. И не е само един Хазини, цял рояк са. Виж…

Джан погледна през рамо. Тюркоазените лъчи от лазерите на флотилията пронизваха нощното небе. Различи тъмни тела, изведнъж открояващи се в огнените нишки, после сгърчени в пламъци падаха надолу. Осъзна, че нито един лазерен лъч не идваше от самия Небесен Ангел!

— Ашли! Включи нашата защита! Веднага!

Ашли отново се закиска.

— Така няма да е весело. Пък и късно е вече. Вече проникнаха в кораба. Няколко Хазини са при нас.

— Не! — изхълца Джан.

Измъкна оръжието си от кобура. Прекалено ясно си спомняше онзи Хазини в „Господаря Панглот“, вонята му, когато я сграбчи в безмилостните си нокти, там, в задушния мрак между двата корпуса, неговия ужасяващо умен поглед… Отдавна изчезналият белег отведнъж започна да я мъчи.

— Не!

Тя скочи и се втурна към асансьора.

Изкачи се до етажа, където се намираше нейното жилище. Когато вратата се отвори, тя предпазливо огледа коридора и в двете посоки. Нямаше никой. Тя излезе от асансьора с готово за стрелба оръжие. Зад нея вратата се плъзна на мястото си.

Осветлението угасна.

— Ашли! Карл! Светлина! Включете пак лампите! — Джан крещеше, а сърцето й се блъскаше панически в гърдите. Смехът на Ашли беше навсякъде.

— Така е по-смешно. Шшшт… я слушай! Дали пък не чувам как един Хазини върви към тебе? Отляво…

Джан се извъртя и стреля в тъмнината. Лъчът от оръжието мимолетно освети коридора. Беше празен. Тъмнината пак го завладя.

— По дяволите, Ашли! Искам светлина! И ми прати паяци! Искам да ме пазят! — викна Джан.

Сърцето вече я болеше от напрежение. Беше сигурна, че ако се сблъска с Хазини, собственият й страх ще я убие пръв.

— Ти вече не заповядваш тук, Джан — жизнерадостно съобщи Ашли. — Имаше промени. И ти отпадна от играта.

— Искам да говоря с Карл!

— Карл също няма да изпълнява заповеди от тебе.

Стори й се, че чува шум отдясно. Стреля слепешката. И отново видя празен коридор в блясъка от лъча.

— Защо правиш това с мен? — изпищя тя.

— Защото стана страшно досадна, Джан. И не стига, че с тебе вече не е весело, ами и се държиш гнусно с моя приятел Майлоу.

Сълзите напираха в очите на Джан. Значи това се случи най-накрая. Майлоу успя да наложи влиянието си над Ашли. Сега всички Ашли ще го слушат, и всички програми на Карл. В отчаянието си Джан стреля в тавана — жест на пълна безпомощност.

— Нерви, нерви — пропя Ашли, докато край Джан се сипеха искри.

— Дай ми Майлоу. Трябва да говоря с него — каза Джан, стискайки зъби да не се вцепени от паниката. Но Ашли не й отговори.

— Ашли? Ашли! Стига с тези игрички, да те вземат мътните! — Но мълчанието продължаваше и ето… Отдясно се чу шум. Нещо вървеше с повече от един чифт крака по коридора. Джан затича в обратната посока. На едно място се блъсна в стена, изкрещя от болката в лакътя. Затича още по-бързо, ударите на сърцето й сякаш гърмяха в ушите…

И попадна право в прегръдката на съществото, причакващо я в мрака…

Дук дьо Люсан седеше сам в кабинета си. Беше се прегърбил над масата с картите, пръснати в безпорядък, някои подгизнали от вино. Докато изпразваше каната, на два пъти събори чашата си. Изпи много през последните няколко часа, но си оставаше трезвен до болка. Затова усети лекото раздвижване на въздуха — въпреки най-строгите му заповеди, някой беше влязъл в кабинета. Рязко вдигна блесналите си от злоба очи и трепна от учудване. Видя жена си.

— Ти? — каза той. — Какво правиш тук? Нали съм ти казвал да не ми се мяркаш пред очите. И заповядах никой да не ми досажда. Разкарай се!

Но тя не помръдна. Стоеше си пред него в черната роба с нахлупена качулка, гледаше го с лека презрителна усмивка на ъгловатото си лице. Някой се появи иззад нея. Неговият син — принц Дарси. Със същата усмивка. Дукът им се озъби.

— Това пък какво е? Лайнарско семейно събиране? Махайте се, преди да съм повикал стражите! Тази нощ искам да съм сам.

— Не се притеснявай, съпруже, скоро отново ще бъдеш сам — мрачно каза жена му. — Съвсем сам, но първо трябва да поговорим. За Андреа.

Дукът изръмжа и прикри лицето си с ръка.

— Не! Отказвам да говоря за това. Достатъчно изстрадах!

— Ти ли си страдал? — попита жена му. — А какво да кажем за твоята дъщеря? Ти погуби красотата й. Опитай се да си представиш какво трябва да преживее. До края на живота си!

— Моля те, спри! — извика дукът. — С какво мога да я облекча? Ще помогна ли на Андреа, ако и аз си извадя око?

— Има начин да й помогнем — каза неговият син.

Дукът ги огледа през пръстите на ръкавицата.

— Какви са тези приказки? Лекарите не могат да й направят ново око…

— Не нашите лекари — отвърна жена му, — но според Дарси твоят подъл „съюзник“ е разправял за много чудеса на Старата наука в неговия подводен град… имало и машини, които лекували всяка болест.

— Но онова място е недостъпно за нас — напомни дукът. — То е под ледовете и морето на Антарктика.

— Да, то е там — каза принцът, — но същите чудеса ги има и в Небесния Ангел, ако се вярва на твоя приятел, а той ни е достъпен!

Дукът дръпна ръката от лицето си. Уморено промълви:

— Това са безсмислици. Не можем да се бием с онази флотилия.

— Няма да нападаме цялата флотилия — каза синът му. — Само Небесния Ангел. Под прикритието на тъмнината ще пратим към него много войници с планери. Те ще кацнат на Небесния Ангел и ще го превземат. Ако е в ръцете ни, останалите от флотилията ще бъдат безпомощни. Така ще можем да помогнем на Андреа, ще се сдобием и с още едно предимство — ще си върнем онзи предател Робин и неговата машина.

Дукът погледна сина си и пряко сили каза:

— Както го обясняваш, изглежда просто, но шансовете за успех на тази изненадваща атака са нищожни. Не… — той разтърси глава. — Няма да рискувам!

Жена му каза с леден глас:

— Ти вече не си този, който решава. Имаше бунт. Нека да го наречем контролиран бунт. Недоволни части от армията заплашиха, че ще се обединят със селяците. За да предотвратят това бедствено положение, благородниците се споразумяха, че ти трябва да слезеш от трона и Дарси да стане новият Небесен Господар…

— Ама че нелепости! — Дукът се разсмя. — Тази вечер не само аз съм се наливал с вино. А сега излизайте, преди стражите да ви извлекат насила.

— Повикай ги — спокойно каза принцът.

Дукът не се поколеба. Вратата се отвори и двама стражи със саби в ръце се втурнаха в стаята. Застанаха срещу дука. Не ги познаваше. Преглътна трудно и каза:

— Доведете барон Шпанг… Трябва да говоря с него…

Жена му каза:

— За жалост барон Шпанг беше между малцината благородници, които ти останаха верни. Преди малко почина от раните си. — Тя извади изпод робата си навит лист. — Това е декларацията, с която се отказваш от трона. Бъди така добър да я подпишеш.

Тя сложи листа на масата, встрани от разлятото вино. Принцът сложи до него писалка.

Дукът дълго се взираше в листа, после си наля остатъка от виното. Изпи го на един дъх, взе писалката и тъжно отбеляза:

— Явно това не беше най-добрата година за мен.