Войната на небесните господари

Глава четиринадесета

Взирайки се с помощта на големия месингов телескоп на предната наблюдателна площадка, дук дьо Люсан за първи път можа да разгледа флотилията на Небесната Жена. И това отново му вдъхна опасения за съдбата на начинанието му. Застинали над далечното селище и около него, белият Небесен Ангел и петте Небесни Господари изглеждаха толкова внушително въпреки разстоянието, че му се стори невероятно малкият апарат на Робин да им причини някаква вреда.

Площадката беше препълнена от негови важни васали. Изпълниха кратка церемония в чест на Робин и след дългата и театрална прощална прегръдка на Андреа почетна стража го съпроводи по корпуса до неговата летяща машина. Дукът усещаше неприятна горещина. Той се обърна да огледа редиците планери, готови да отлетят, щом Робин завърши задачата си.

— Колко остава? — попита той барон Шпанг.

— Всеки момент ще се издигне, сир — отвърна баронът. — Не се тревожете — всичко ще мине без проблеми. Съвсем скоро мощта за завладяване на целия свят ще бъде в нашите ръце. Във вашите ръце, сир.

— Издига се! — изкрещя един техник от задната част на площадката.

Всички глави се завъртяха. Апаратът на Робин наистина набираше височина. След миг със смайваща бързина се насочи към флотилията на Небесната Жена. Ускори се толкова стремително, че дукът бързо го загуби от погледа си, но чуваше гърма от разцепения въздух.

— Моментът наближава! — обяви техникът, който следеше полета на Робин с един от телескопите.

Дукът зърна далечни проблясъци. Лазерите на Небесния Ангел. Това окончателно го увери, че Ел Рашад и другите са били прави. Небесната Жена наистина можеше да управлява лазерната система на своя кораб. Можеше да стреля по апарат с човек в него.

— Какво става? — извика той.

— Той продължава! Лазерите не могат нищо да му направят!

Дукът се затресе от възбуда. Всичко, което Робин каза за своя апарат, се сбъдваше! Сега ще започне атаката!

— Той успя! — съобщи техникът. — Проби през защитата!

Радостни викове огласиха площадката.

— А сега той… той… — техникът се задави.

— Какво? — настояваше дукът. — Какво се е случило?

Лицето на техника беше загубило цвета си. Той вдигна глава от окуляра на телескопа и преглътна. Най-после каза:

— Апаратът кацна върху Небесния Ангел.

— Какво? — кресна дукът. — Искам да видя!

Той избута техника и погледна през телескопа.

Не му трябваше много време, за да се увери в ужасната истина. Летящата машина на Робин лежеше върху корпуса на белия Небесен Ангел… точно както бе лежала върху корпуса на „Господаря Мордред“. От гърлото на дука се изтръгна стенание.

— Лазерите… — едва проговори барон Шпанг. — Сигурно все пак са повредили летящата машина… улучили са двигателите на Робин…

— Не — безнадеждно процеди дукът. — Не мисля, че е това.

Рин отвори люковете на Играчката и се измъкна навън. Въздъхна дълбоко и тогава се огледа. Слънцето се отразяваше в няколко малки метални тела, които бързо приближаваха по гладкия бял корпус на Небесния Ангел. Той вдигна ръце нагоре и ги изчака да стигнат до него.

Отблизо разпозна в тях обслужващи механизми, приличаха на паяци. Имаше подобни машини в Шангри Ла.

— Не мърдай! — предупреди го един от тях, когато го наобиколиха. Говореше с глас на момиче.

— Както виждате, не правя никакви движения — невъзмутимо отговори той.

Видя два от механизмите да се отделят от основната група, изучаваха корпуса на Играчката с най-различни сензори.

— Ама този е страхотно готин! — каза един от механизмите.

Застаналият точно пред него протегна напред членеста ръка с въртящо се накрая острие. Острието спря само на сантиметри от гърлото на Рин. В същото време гъвкаво метално пипало измъкна сабята му от ножницата. Той се усмихна насила.

— Да бе, готин си е! — каза механизмът пред него. — Ей, готин? Няма ли да се разприказваш по-бързичко, преди да сме ти прерязали гърлото.

— Името ми е Робин и, както виждате сами, аз ви се предадох. Дойдох да предложа своите услуги на Небесния Ангел. Разбира се, срещу определена цена. Но първо искам да ви предупредя — не бърникайте по моя апарат! Миниран е. Всеки опит да проникнете вътре ще доведе до много силен взрив.

Този блъф беше успял предишния път. Рин се надяваше и сега да го приложи с успех. Но идващите от механизмите женски гласове го тревожеха. Звучаха някак… несигурно.

— Той се предаде на онези неща! — възкликна барон Шпанг, който напрегнато се взираше в окуляра на телескопа. — Отвеждат го…

Дукът беше в състояние на вцепенена изненада. В дълбините на съзнанието си наблюдаваше как рухват всички негови планове и мечти. Беше загубил единственото си преимущество. Но нали беше толкова сигурен в искреността на Робин, благодарение на Андреа…

Андреа.

— Сир, какво да правим сега? — попита го баронът. — Да продължим ли атаката?

— Не ставай глупак! — каза му дукът. — Нямаме друга възможност, освен да се оттеглим. Предай заповедта.

Андреа.

Два от паякообразните механизми го съпроводиха надолу. Последното от многото спускания с асансьори отведе Рин и неговите стражи в залата за управление на Небесния Ангел. Уредите в нея почти по нищо не приличаха на онези в пункта за управление на „Господаря Мордред“, но той нямаше време да огледа обстановката по-подробно. Двамата души в залата приковаха вниманието му. Жената стоеше в далечната предна част на централния мостик. А на един от компютърните пултове наблизо седеше момче. И двамата се обърнаха към него, когато излезе от асансьора. Един от паяците каза:

— Ето го и него! Ама си го бива, нали, Джан?

По-странно от двамата му се стори момчето. На възраст беше между осем и десет години, но лицето и особено очите му издаваха много по-голяма възраст. Впечатлението се усилваше и от почти пълната липса на коса по главата му. Но когато жената тръгна към него, спечели изцяло раздвоеното му внимание. Беше висока и стройна, носеше бяла туника, която оставяше голи ръцете и краката й. На стегнатия около тънкия й кръст колан висяха кинжал и непознат уред. Черната коса закриваше скулите й (той забеляза и черна звездичка на дясната й буза, но дали беше някакъв знак или клеймо?). Зелените й очи бяха огромни и с твърде интересна форма — вътрешните им ъгълчета бяха извити надолу. Във всяко отношение беше физическа противоположност на Андреа, която се отличаваше с пищните си телеса. А тази жена имаше малки гърди и плосък стегнат корем. Но на Рин веднага му се стори безкрайно привлекателна дори в сравнение с Андреа и още не можеше да разбере защо му въздейства така. Забеляза тъмни сенки под очите й, но те не развалиха впечатлението от нейната красота. Някакво странно усещане го прободе в гърдите — сякаш му беше трудно да диша. Помисли си, че тя би трябвало да е Небесният Ангел…

Той й се усмихна смутено и каза:

— Здравейте, аз съм Робин.

— Робин Худ, предполагам — саркастично каза чудатото момче — С тези дрехи няма кой друг да си.

Рин го загледа изумено, за момент забравил за жената.

— Чувал ли си за Робин Худ?

— По-възрастен съм, отколкото изглеждам — смръщи се насреща му момчето. — Но ти откъде знаеш за Робин Худ?

— И кой е този Робин Худ? — попита Небесният Ангел.

Тя съсредоточено разглеждаше Рин. Той усети, че се изчервява.

— Няма значение — отговори момчето, което също разглеждаше Рин. — Важно е откъде идва този и какво прави тук.

— Тук съм, за да предложа услугите си на Небесния Ангел… — започна Рин.

Момчето безцеремонно го прекъсна:

— Ясно, ясно, това вече го чухме, но защо?

Заговори друг глас, който идваше от всички посоки едновременно:

— Джан, Небесният Господар обърна и се насочи на юг.

Рин предположи, че гласът е на една от основните програми, липсваха му всякакви човешки нотки. Жената опипа дръжката на своя кинжал.

— Мисля, че ще е най-добре да изпратя един от корабите да го настигне.

— Аз не бих си правил труда — бързо каза Рин. — Без мен и моя летателен апарат „Господарят Мордред“ не може да бъде никаква заплаха за вас. Оставете ги да си вървят. Дукът вече знае, че няма шанс да устои срещу вашата флотилия. Уверен съм, че сега бяга обратно към подвластните си територии.

Не искаше нищо лошо да се случи на хората в „Господаря Мордред“.

Обади се още един безтелесен глас. Същият неспокоен глас на момиче, с който говореха и паяците.

— Изобщо не го слушай, Джан! Нека да настигна онова очукано туловище и да му видя сметката. Това е някакъв номер.

Рин вдигна очи към тавана, защото не знаеше накъде да гледа, и каза:

— Не е номер, кълна ви се! — Обърна поглед към лицето на Небесния Ангел. — Моля ви, пощадете ги. Аз направих номер, но на владетеля на „Господаря Мордред“, не на вас. Дук дьо Люсан смяташе, че ще действам като негов съюзник в атаката срещу вас. От мен очакваха да използвам летателния си апарат, за да унищожа защитата ви, но аз само се преструвах, че изпълнявам плана. Всъщност исках да служа на вас.

Момчето изрази с пръхтене недоверието си.

— Съгласен съм с Ашли. Замислил си някаква хитра игричка. За какъв дявол ти е притрябвало да ни предлагаш услугите си? Какво искаш да получиш? И по дяволите, кой си ти всъщност?

Рин го изгледа лошо. Това странно човече му стана неприятно от самото начало.

— Казах, че дойдох да предложа услугите си на Небесния Ангел, а не на тебе, който ще да си.

— Да — припряно се намеси жената, — той е прав, Майлоу. Това не ти влиза в работата. Изчезвай. Върви да късаш крилцата на мухи или нещо такова.

Момчето направи гадна гримаса.

— Този нов обрат напълно ми влиза в работата, Джан. Всичко, което би могло да засяга моето оцеляване, е моя работа. Ето ти тук един тип, пръкнал се от някакъв древен главорезки филм, но с машина, неуязвима за лазери и с още Бог знае какви възможности, а ти очакваш спокойно да си изляза, без да разбера какво иска и откъде идва?

— Изобщо не ме интересува какво искаш и какво мислиш, Майлоу! — Тя повиши тон. — Все още аз заповядвам тук и ти казвам да изчезваш. Веднага!

Момчето слезе от компютърния пулт и застана пред нея с ръце на хълбоците.

— Не ме предизвиквай, Джан, или ще ти се наложи да разбереш колко съмнително е станало вече положението ти!

Рин видя появилата се на лицето на жената сянка на неувереност и инстинктивно усети, че положението тук е доста неустойчиво. Явно му предстоеше да открие причините защо властта на Небесната жена не е абсолютна. Той бързо каза:

— Моля за извинение, но дали може да пийна нещо?

И двамата го изгледаха с изненада.

— Какво? — обади се момчето.

— Казах, че бих пийнал нещо. Жаден съм. Принуден съм да ви кажа, че гостоприемството в „Господаря Мордред“ беше значително по-добро.

Жената му се усмихна измъчено и каза:

— Съжалявам. Отдавна не ми се е налагало да посрещам гости. Елате с мен в моето жилище. Можете да се възползвате от удобствата му, ще получите студена бира и нещо за ядене, ако сте гладен. — Тя пристъпи към него и протегна ръка. — Между другото, казвам се Джан. Джан Дорвин.

Когато стисна ръката й, буцата в гърдите му сякаш стана по-голяма.

Дук дьо Люсан удари Андреа толкова силно, че двамата яки слуги, които държаха ръцете й, едва не я изпуснаха. От разбитата уста потече кръв. И двете й бузи бяха разкървавени и отекли от предишните удари.

— Идиотка! Слабоумна! — крещеше той, потривайки кокалчетата на дясната си ръка. Май си беше навехнал китката. — Хлътнал бил до уши по тебе, а? Всичко би направил за тебе, а? Божичко, тази кретенка!…

Той пак замахна. Тя се опита да извърне лице, за да избегне удара.

— Татко, не! Моля те, не ме бий повече! Не ми наранявай лицето, моля те.

Той възпря юмрука си.

— Казах ти, нали? Казах ти да го наблюдаваш. И да го слушаш. За да потвърдиш, че мога да му се доверя, че е искрен! Но не, ти разчиташе на онези твои великолепни женски инстинкти! По-точно, на суетното ти празноглавие. А той през цялото време ти е играл театър. На мен също!

— Татко, но аз бях сигурна! — извика тя, от устата й пръскаше кръв. — Сигурна бях, че е влюбен в мен! Как можех да знам?

— Това ти беше работата — да знаеш! А сега, благодарение на тебе, загубихме последната възможност да подобрим положението си. Голям късмет ще имаме, ако се доберем до териториите си, преди да се разпадне корабът. Ти искаше награда, ако Робин ми предаде Небесния Ангел и нейната флотилия. Но се провали и ще си получиш наказанието.

— О не! — заскимтя тя. — Моля те, не ме удряй по лицето пак. Много те моля!

— Не се притеснявай, с пръст няма да те пипна — каза й той. Обърна се към единия от слугите. — Донеси ми камшик.

Момчето, което вече познаваше с името Майлоу, за втори път го попита дали може да огледа отблизо Играчката. Рин отново му отказа и го предупреди за последствията, ако се опита да влезе насила в апарата. Но нещо мярнало се в погледа на Майлоу му подсказа, че не прие думите му с доверие. Този Майлоу го притесняваше все повече и той трескаво обмисляше как да научи що за човек е. Но засега разговорът се въртеше само около него самия.

Намираха се в просторна трапезария и бяха седнали на маса до голям извит прозорец. Всъщност само той и Джан бяха седнали. За Майлоу нямаше място на масата и той неспокойно крачеше из стаята, когато не се излягаше на един диван наблизо. Двама мъже с невъзмутими лица и кротки погледи прислужваха на него и Джан. Рин за миг забеляза недоволство на лицето на единия. Той недоумяваше какви са тези хора. Освен събраните в трапезарията огромният въздушен кораб изглеждаше безлюден. Тук нищо не напомняше за „Господаря Мордред“.

Беше разказал накратко на Джан (слушаше го и Майлоу) за произхода си от Шангри Ла. Майлоу беше реагирал възбудено.

— Значи Антарктическата изследователска станция още съществува! Невероятно! И още може да произвежда изделия на Старата Наука, ако се съди по твоята машина. Очевидно там обществото не е тръгнало назад, както стана с Небесните Господари и земните общини…

— Е, Елоите са се върнали назад, но по друг начин — каза Рин, — макар че те не биха се съгласили с такова твърдение. Според мен те се смятат за по-висша разновидност на човека…

— Кои са Елоите? — попита Джан.

Рин се опита да обясни какво представляват. Джан май не го разбра, но Майлоу се оживи още по-силно.

— Това е логическият завършек на процеса, започнал със създаването на Висшия стандарт — каза той, докато скачаше от дивана и пак тръгна из стаята.

— Биологическото „пристрастие към оптимизма“ на човешките същества, но доведено до крайност. Възможно най-върховното му състояние, при това вечно, без махмурлук или вредни странични ефекти. Състояние, далече над най-налудничавите мечти на нещастните, жалки наркомани от древните времена.

— Майлоу, за какво говориш? — попита Джан.

— И преди се опитвах да ти обясня всичко това — отговори Майлоу. — По-скоро, моето предишно „аз“ се опитваше.

Рин не можа да схване смисъла за загадъчното пояснение и пак погледна неразбиращо това момче, което поглаждаше с ръка своята опадаща коса, докато се разхождаше из трапезарията. Но веднага прехвърли вниманието си към седящата срещу него жена. Вече му беше трудно да не я гледа. Намираше в това занимание удоволствие, то беше толкова различно от любуването на прелестите на Андреа. Усещаше неудобството й от неговия напрегнат поглед, но не можеше да се овладее. Дали си въобразяваше или наистина успяваше да забележи в нейните очи подобно любопитство?…

— Всичко това започнало още към края на двадесети век, когато пробивите на генното инженерство лишили от доводи онези, които отричали биологическия детерминизъм във всичките му разновидности — продължаваше Майлоу, без да обръща внимание на липсата на интерес у другите двама към многословието му. — Срещу биологическия детерминизъм имало силна съпротива и по религиозни, и по политически причини — той заплашвал доверието към остарялото схващане за „свободната воля“, а то било неотделима част от множество религии и политически идеологии. Но дошло откритието, че определен ген, или пък неговата липса предразполагала хората към маниакална депресия, по същото време станало ясно, че шизофренните наклонности също се дължали на генетични увреждания…

— А това какво общо има с хората на Робин? — неприязнено попита Джан.

Рин също се дразнеше. Искаше му се Майлоу да млъкне и да се махне. Искаше да остане насаме с Джан.

— Точно за тях говоря. Обяснявам ви как се стигнало до разбирането, че умът… въобще съзнанието е краен продукт от сложно взаимодействие на разнообразни хормони и други невротрансмитери в мозъка, а то било изцяло генетично предопределено. Тогава открили, че генетично сме програмирани да се чувстваме по определен начин, че мозъците ни съдържат естествени вещества, подобряващи настроението… енцефалините били открити първи, те действат подобно на опиума. Последвала гама-аминомаслената киселина — универсален мозъчен инхибитор, както и множество други — естествени амфетамини, естествени транквилизатори и какво ли не. Средностатистическото човешко същество било тъпкано с наркотици до върха на космите. Това е синдромът на „пристрастието към оптимизъм“. Известен също като ефекта на „винаги гледай нещата откъм добрата им страна“. Еволюцията го развила, за да може човешката раса да продължава напред, каквито и удари да понася. Той кара всеки отделен човек да се надява на по-добро, когато голата логика му казва, че положението е безнадеждно.

— Аз не съм „тъпкан с наркотици до върха на космите“ — каза му Рин. — Елоите — да, но не и аз.

— О, важи и за тебе, о, Робин от Шерууд! — присмехулно го увери Майлоу. — Но, разбира се, като всеки друг ти просто не можеш да разсъждаваш обективно за собственото си душевно състояние. Чувстваш се нормален, нали? И приемаш, че точно твоето състояние е общочовешката норма. Но не разполагаш с начин да видиш наистина обективно действителността или самия себе си. Никой не може да го направи. Но може би маниакално-депресивните типове са успявали, преди генинженерите да премахнат това заболяване. Генетичните им увреждания означавали, така да се каже, че психическата им климатична инсталация не работела както трябва и затова състоянията им се променяли рязко в много широк диапазон. За определено време мозъците им ту получавали свръхдоза от успокояващи вещества, ту се лишавали от тях — те непрекъснато се движели от еуфорията към най-тежки депресии. И съм убеден, че точно през тези периоди те били близо до възприемането на действителността такава, каквато е и затова мнозина от тях се самоубивали. Както някой беше казал — „Човек не понася истината в големи количества“.

Но не само маниакално-депресивните усещали отклонения и промени в биологично вграденото оптимистично настроение. Преди създаването на генетичния тип на Висшия стандарт през двадесет и първи век, в който механизмът бил усъвършенстван и стабилизиран, той бил твърде различен при всеки индивид и се влияел от хормоналните изменения при остаряването, рязко ускоряващо се след четиридесетгодишна възраст… възраст, която вие, естествено, никога няма да достигнете. Но даже и при хората от Висшия стандарт има отклонения в механизма, влияят му и външни въздействия. Например, обикновената слънчева светлина подпомага притока на определено вещество, подобряващо настроението. Или друг пример — първоначалните стъпки в една сексуално оцветена връзка направо наводняват мозъка с аналози на амфетамина… — той пак се усмихна подигравателно на Рин — … те освен всичко друго потискат апетита. — Той многозначително погледна недокоснатата храна в чинията пред Рин.

От смущение бузите на Рин запламтяха. Той каза ядосано:

— Извини ме за грубостта, но точно какво си ти?

Отговори му Джан, преди Майлоу да каже и дума. Рин се стъписа от смисъла на казаното. Тя произнесе с леден глас:

— Той е баща на моя син и едновременно убиец на сина ми. Освен това е едно от чудовищата, започнали навремето Генетичните войни.