Врата към лятото

11.

На следващата вечер, трети декември 1970-а, накарах шофьора на таксито да ме остави на една пресечка разстояние от къщата на Майлс; пристигнах доста рано, тъй като не помнех точно кога бях отишъл там първия път. Беше вече тъмно, когато приближих къщата, но забелязах само неговата кола до бордюра, затова се оттеглих на стотина метра — оттам можех да наблюдавам улицата — и зачаках.

Две цигари по-късно видях да приближава втора кола, която спря и фаровете й изгаснаха. Изчаках още две минути, след това се забързах към нея. Бе моята собствена кола.

Нямах ключ, но това не представляваше пречка; потънал винаги до гуша в инженерните проблеми, често забравях ключовете си; затова отдавна си бях изработил навика да държа резервен комплект в багажника. Извадих ги и влязох в колата. Бях паркирал на леко надолнище, затова без да включвам светлините или да паля двигателя, пуснах колата по инерция до кръстовището, там запалих двигателя, но не и светлините и паркирах колата на подходната алея пред гаража откъм задния двор на Майлс.

Гаражът бе заключен. Надникнах през мръсното стъкло и видях очертанията на нещо, закрито с чаршаф. По очертанията му познах, че бе моят стар приятел „Гъвкавия Франк“.

Гаражните врати не са построени да издържат напъна на човек, въоръжен с щанга и с решителност — поне не бяха в Калифорния през 1970-а. Отне ми броени секунди. Разглобяването на „Франк“ на части и натоварването им в колата отне доста повече време. Отначало обаче проверих дали бележките ми и чертежите бяха там, където подозирах че са — наистина бяха там, първо прибрах тях и ги хвърлих на пода в колата, сетне се заех с „Франк“. Никой не знаеше по-добре от мен как е монтиран, а работата се ускори много от това, че не се интересувах какви повреди ще му нанеса; въпреки всичко се потрудих доста, като истински човек-оркестър, в продължение на почти час.

Тъкмо бях натоварил в багажника и последния чарк — шасито от инвалидна количка, — и спусках капака доколкото бе възможно, когато чух Пийт да вие. Наругах се мислено за това, че бях изгубил толкова време да разпарчедисам Франк и забързах към задния им двор. Тогава започна патакламата.

Бях си обещал да се насладя на всеки миг от триумфа на Пийт. Но не можах да го видя. Задната врата бе отворена и светлината се лееше през рамката с мрежа пред нея, но макар и да чувах шумовете от тичането, блъскането, смразяващия боен вик на Пийт, писъците на Бел, те не ми доставиха удоволствието да се появят в полезрението ми. Затова се промъкнах до вратата, надявайки се да зърна поне нещичко от кървавата схватка.

Но проклетата рамка бе с пуснато резе. Това бе единственото, което бе извън сценария. Затова трескаво зарових из джобовете си, счупих си нокътя, докато отварях ножа, срязах мрежата и вдигнах куката-резе тъкмо навреме, за да отскоча, когато Пийт удари мрежата, досущ като каскадьор, който се блъска с мотоциклета си в стена.

Паднах върху един розов храст. Не знам дали Майлс и Бел изобщо се опитаха да го последват навън. Съмнявам се; на тяхно място не бих рискувал. Бях обаче твърде зает да се освободя от бодлите, за да забележа.

След като се изправих на крака, останах известно време зад храстите, сетне заобиколих къщата; исках да се махна от онази отворена врата и от светлината, която струеше през нея. А после бе само въпрос на изчакване Пийт да утихне. Не бих го докоснал в момента и определено не бих се опитал да го взема. Познавам добре котките.

Ала всеки път, когато минаваше покрай мен в търсене на някакъв вход, му подвиквах тихичко:

— Пийт, ела тук, Пийт. Спокойно, момко, всичко е наред.

Той знаеше, че съм там, на два пъти ме погледна, но инак ме игнорираше. При котките всяко нещо е с времето си; сега той имаше спешна работа и нямаше никакво време да се занимава с „татко“. Знаех обаче, че когато емоциите му се поуспокоят, ще дойде при мен.

Докато чаках приклекнал, чух шум от течаща вода в банята им и реших, че са отишли да се измият, оставяйки ме във всекидневната. Тогава ми хрумна една ужасяваща мисъл: какво ли ще стане, ако се промъкна и отрежа гърлото на собственото си безпомощно тяло? Но подтиснах тази мисъл; не бях чак толкова любопитен, а и самоубийството е съвсем краен експеримент, дори и когато обстоятелствата са интригуващи от математическа гледна точка.

Не довърших обаче изчисленията си.

А и освен това не исках да влизам вътре поради каквато и да е причина. Можех да налетя на Майлс — а не исках да се сблъсквам с мъртвец.

Пийт най-сетне спря пред мен, на около метър извън обсега ми.

— М-р-р-р-р? — рече той. Което означаваше „Хайде да идем и да разчистим терена. Ти ще атакуваш горе, аз — долу.“

— Не, момко. Шоуто свърши.

— О, хайде де!

— Време е да си вървим у дома, Пийт. Ела при Дани.

Той седна и започна да се мие. Когато вдигна глава, аз протегнах ръце и той скочи в тях.

— Х-р-м-р! („Къде, по дяволите, беше ги, когато почна боят?“)

Отнесох го в колата и го оставих на лявата седалка — единственото незаето от частите на „Франк“ място. Той подуши машинариите, заели обичайното му място, и огледа укорително обстановката.

— Ще трябва да седиш в скута ми — рекох. — И престани да бъдеш толкова придирчив.

Включих фаровете чак когато излязохме на улицата. Сетне завих на изток и се насочих към Девическия скаутски лагер. След десет минути вече бях изхвърлил достатъчно излишни парчетии от Франк, за да може Пийт да заеме полагаемото му се място, което и за двама ни бе по-удобно. След като подир още няколко мили разчистих пода, спрях и изхвърлих чертежите и бележките си в една шахта. Освободих се от шасито едва когато стигнахме високо в планината: метнах го в един дълбок дол, получи се много приятен звуков ефект.

Към три сутринта спрях в един къмпинг малко преди отбивката за Девическия лагер, платих твърде скъпо за бунгало — Пийт едва не развали работата като си подаде главата да изрече някаква забележка, тъкмо когато собственикът излезе.

— По кое време. — попитах го аз, — пристига тук сутрешната поща от Лос Анджелис?

— Вертолетът каца тук точно в седем и тринайсет.

— Добре, събудете ме тогава точно в седем, моля.

— Мистър, ако на това място можете да спите до седем, значи сте много по-добре от мен. Но въпреки това ще запиша заръката ви в книгата.

Към осем часа аз и Пийт бяхме закусили, бях си взел душ и се бях обръснал. Огледах Пийт на дневна светлина и заключих, че бе излязъл от битката без поражения, ако изключим една-две драскотини. Напуснахме къмпинга и поехме с колата по частния път към лагера. Пощенският камион зави точно преди нас; реших, че този ден ще ми върви.

Никога през живота си не бях виждал толкова момиченца на едно място. Щъкаха като котета и всички си приличаха в зелените си униформи. Онези, покрай които минах, искаха да погалят Пийт, макар повечето само да гледаха свенливо и да не приближаваха. Отидох в бунгалото с табела „Главна квартира“ и там разговарях с една скаутка в същата униформа — само че определено отдавна вече не бе момиченце.

Подозрението й към мен бе основателно; непознатите мъже, които искат разрешение да посетят малки момиченца, намиращи се в процес на превръщане в големи момичета, винаги изглеждат съмнителни.

Обясних, че съм чичо на едно от тях, че името ми е Даниел Б. Дейвис и че имам да съобщя нещо на детето относно семейството му. Тя ме контрира с изявлението, че други посетители, изключая родителите, се допускат, само в тяхно присъствие, а и освен това посещенията са разрешени след четири часа.

— Не искам да посещавам Фредерика, но трябва да й предам това съобщение. Случаят е спешен.

— В такъв случай го напишете и аз ще й го предам, веднага щом свърши с гимнастическите упражнения.

Изглеждах разстроен (такъв си и бях) и това си пролича, когато рекох:

— Не бих искал да го направя. Ще бъде далеч по-добре, ако го предам лично на детето.

— Да не е починал някой от семейството?

— Не. Но има семейни проблеми. Съжалявам, госпожо, но не мога да кажа на никой друг. Отнася се до майката на племенницата ми.

Съпротивата й отслабваше, ала още не бе взела решение. Тогава в спора се включи и Пийт. Носех го седнал на лявата си ръка, а с дясната придържах гърдите му; не исках да го оставям в колата, а и знаех, че Рики ще иска да го види. Обикновено се примирява да го носят така доста време, но този път изглеждаше отегчен.

— Х-р-р-р?

Тя го погледна и рече:

— Хубав котарак. И аз имам една котана в къщи, досущ като него, може и да са от едно котило.

Рекох важно:

— Той е котаракът на Фредерика. Трябваше да го взема със себе си, защото… ами, защото е необходимо. Няма кой да се грижи за него.

— О, горкичкият! — тя го почеса под брадата, направи го правилно, слава Богу, и Пийт прие ласката, пак слава Богу, с протегнат врат напред и затворил очи в неприлично доволно изражение. Иначе той е в състояние да заема много твърда линия с непознати, особено ако не му харесат първите им стъпки.

Настойничката на младежта ми каза да седна на масата под дърветата пред главната квартира. Бе достатъчно отдалечена, за да може едно частно посещение да се осъществи под зоркото й око. Благодарих й и зачаках.

Не видях кога бе приближила Рики. Чух вика „Чичо Дани!“ и още един, когато се обърнах:

— Довел си и Пийт! О, това е чудесно!

Пийт издаде едно дълго, клокочещо „М-ъ-ъ-ъ-р!“ и скочи от моите ръце в нейните. Тя го улови сръчно, нагласи го в позата, която най-много му допада, след което за няколко секунди ме загърбиха, докато си разменяха любезности по котешкия протокол. Сетне тя вдигна глава и рече сериозно.

— Чичо Дани, ужасно се радвам, че си тук.

Не я целунах; не я докоснах изобщо. Не съм от онези, които си падат по галенето на деца, а и Рики бе от онзи тип дечурлига, които приемат ласките, само когато са неизбежни. Нашите отношения още от началото, когато тя бе шестгодишна, се основаваха на взаимното уважение към индивидуалността и личното достойнство на другия.

Но я гледах. С възлестите си коленца, още слабички, но бързи, тя не бе толкова хубава, както бе като малко дете. Шортите и тениската, с които бе облечена, плюс белещата се от слънцето кожа, драскотините и раните и обяснимата мръсотия не добавяха много към женствения й блясък. Бе като ескиз с молив на онази жена, в която щеше да се превърне; недодялаността й на младо жребче се загатваше единствено от огромните й, сериозни очи и очарованието на измацаната й муцунка.

Изглеждаше възхитително.

Рекох:

— И аз ужасно се радвам, че съм тук, Рики.

Опитвайки се несръчно да задържи Пийт с една ръка, тя бръкна с другата в издутия джоб на шортите си.

— Но съм и изненадана. Току що получих писмо от теб — извикаха ме тъкмо като раздаваха писмата; още не съм го отворила. Да не би в него да пише, че ще дойдеш днес?

Тя го извади, измачкано и прегънато, за да влезе в твърде малкия за него джоб.

— Не, не пише това, Рики. В него пише, че заминавам. Но след като го пратих, реших да дойда и да се сбогувам лично.

Изражението й бе мрачно, сведе поглед.

— Заминаваш ли?

— Да. Ще ти обясня, Рики, но е много дълго. Нека седнем и ще ти кажа.

Седнахме един срещу друг на масата под дървесата и аз заговорих. Пийт лежеше на масата между нас, подобно статуята на лъв, каквито обикновено стоят пред библиотеките, стъпил с лапки върху смачканото писмо, присвил доволно очи, пееше тихичката си песен, прилична на бръма на рой пчели в гъста ливада детелини.

Изпитах голямо облекчение, че тя вече знаеше за женитбата на Майлс и Бел, никак нямаше да ми е приятно аз да й го съобщавам. Вдигна глава, сетне веднага сведе поглед и рече напълно безизразно:

— Да, знам. Татко ми писа за това.

— Аха, разбирам.

Изведнъж придоби мрачно изражение, което въобще не бе детинско.

— Аз няма да се върна там, Дани. Няма да се върна.

— Виж какво, Рики-тики-тави, знам как се чувстваш. Определено не искам да се връщаш там, бих те взел със себе си, ако можех. Но как би могла да не се върнеш? Той е твой татко, а ти си само на единайсет години.

— Няма нужда да се връщам. Той не ми е истински баща. Баба ще дойде да ме вземе.

— Какво? Кога ще дойде?

— Утре. Ще пътува с кола от Броули. Писах й и я попитах дали не мога да отида да живея при нея, защото няма да остана повече с татко, след като онази е там. — Успя да вложи в това местоимение повече презрение, отколкото всеки възрастен би изразил с една ругатня. — Баба ми отговори, писа ми, че не се налага да живея при него, след като не искам, защото той така и не ме е осиновил и тя е моята законна настойничка. — Погледна ме загрижено. — Истина е, нали? Не могат да ме принудят.

Усетих как ме облива могъщата вълна на огромно облекчение. Единственото, което ме тревожеше от „завръщането ми“, бе как да предпазя Рики от вредното влияние на Бел за… ами, през следващите две години; да, струваше ми се, че две години щяха да бъдат напълно достатъчни.

— Щом не те е осиновил досега, Рики, съм напълно сигурен, че баба ти ще успее, стига и двете да проявите твърдост. — После се намръщих и прехапах устни. — Но утре можеш да имаш неприятности. Могат да се възпротивят и да не те пуснат с нея.

— Как могат да ме спрат? Просто ще се кача в колата и ще замина.

— Не е толкова лесно, Рики. Тези, които ръководят лагера, трябва да спазват известни правила. Баща ти — имам предвид Майлс, — Майлс те е довел тук; и те няма да са съгласни да те пуснат с някой друг, освен с него.

Долната й устна увисна.

— Няма да стане. Ще си ида с баба.

— Да. Но бих те посъветвал как да стане това. Ако съм на твое място няма да им кажа, че си тръгвам; ще им река само, че баба иска да ме повози малко — и после няма да се върна.

Напрежението й спадна.

— Добре.

— И… ъ-ъ-ъ… не си вземай чантата или нещо друго, та да отгатнат намеренията ти. Не се опитвай да вземеш други дрехи, освен тези, с които си облечена в момента. Напъхай в джобовете парите и всичко останало, което искаш да запазиш. Нямаш тук много неща, от които не би се лишила, нали?

— Май не. — Изглеждаше обаче замислена. — Банският ми костюм е чисто нов…

Как да обясниш на едно дете, че има моменти, когато се налага да изоставиш багажа си? Не можеш — децата са готови да се върнат в горящата сграда, за да спасят куклата или плюшеното си мече.

— Хм… Рики, нека баба ти да им каже, че ще те закара до Ароухед да поплувате заедно… след това би могла да те заведе на вечеря в хотела там, но ще те върне в лагера преди вечерната проверка. Тогава ще можеш да си вземеш банския и хавлиена кърпа. Но нищо друго. Баба ти дали ще се съгласи на такава лъжа заради теб?

— Предполагам да. Да, сигурна съм, че ще го направи. Тя смята, че хората трябва от време на време да използват малки „бели“ лъжи, инак няма да могат да се понасят. Но казва също, че лъжите могат да се употрябяват, ала не бива да се злоупотребява с тях.

— Вижда ми се разумна жена. Е, така ли смяташ да постъпиш?

— Ще го направя точно така, Дани.

— Добре. — Взех смачкания плик. — Рики, казах ти, че трябва да замина. Няма да ме има много дълго време.

— Колко дълго?

— Трийсет години.

Очите й се разшириха още, ако това изобщо бе възможно. Когато си на единайсет, трийсет години не са просто много; те са цяла вечност. Добавих:

— Съжалявам, Рики. Но трябва да замина.

— Защо?

Не можех да отговоря на този въпрос. Истинският отговор бе невероятен, а лъжа нямаше да свърши работа.

— Рики, много е трудно да се обясни. Но се налага да замина. Не мога да постъпя иначе. — Поколебах се, после добавих: — Ще предприема Дългото спане. Студеното, нали разбираш какво имам предвид?

Тя знаеше. Децата свикват с новите идеи по-бързо от възрастните; Студеното спане бе любима тема на комиксите. Изглеждаше ужасена и възрази:

— Но, Дани, аз никога повече няма да те видя!

— Не, ще се видим. Трийсет години са много време, но ние ще се видим отново. И с Пийт също. Защото той ще дойде с мен; той също ще предприеме Студеното спане.

Тя погледна Пийт, по-скръбна от всякога.

— Но, Дани, защо ти и Пийт просто не дойдете да живеете при нас в Броули? Така ще е много по-добре. Баба ще хареса Пийт. Ще хареса и теб, тя казва, че няма нищо по-хубаво от това в къщата да се усеща мъжка ръка.

— Рики… мила Рики… трябвала го направя. Моля те, не ме придумвай.

Започнах да отварям плика.

Тя изглеждаше ядосана, брадичката й затрепери.

— Мисля, че онази има нещо общо с тая работа.

— Какво? Ако имаш предвид Бел, не е така. Поне не е съвсем така.

— Тя няма да предприеме Студеното спане с теб, нали?

Мисля, че потреперих при тези думи.

— Добри Боже, не! Бих тичал десетки мили, за да я избегна.

Рики като че ли се омилостиви малко.

— Знаеш ли, бях ти адски ядосана заради нея. Направо бях бясна.

— Съжалявам, Рики. Най-искрено съжалявам. Ти бе права, а аз сгреших. Но тя няма нищо общо с това. За мен връзката с нея е приключила завинаги, честен кръст. А сега — за това. — Извадих сертификата за всичко, което притежавах в „Наето момиче инк.“ — Знаеш ли какво представлява?

— Не.

Обясних й.

— Давам го на теб, Рики. Тъй като няма да ме има толкова време, искам то да е у теб.

Извадих документа, с който й прехвърлях акциите, скъсах го и прибрах парчетата в джоба си; не можех да рискувам — за Бел не представляваше никаква трудност да откъсне някой лист от документите и да го подмени, а ние още не бяхме излезли напълно извън нейния обсег. Обърнах сертификата и проучих стандартната форма за прехвърляне на гърба му, опитвах се да разбера как да го предам под попечителството на Банк ъф Америка като доверителен фонд за…

— Рики, как е цялото ти име?

— Фредерика Вирджиния. Фредерика Вирджиния Джентри. Нали го знаеш?

— Наистина ли е „Джентри“? Нали каза, че Майлс не те е осиновявал?

— Уф! Рики Джентри съм откак се помня. Но ти имаш предвид истинското ми име. То е същото като на баба; същото, като на истинския ми татко. Хайнике. Но никой не ме нарича така.

— Отсега нататък ще го правят.

Написах „Фредерика Вирджиния Хайнике“ и добавих: „Да бъдат прехвърлени, когато изпълни двайсет и една години“. Усетих как по гърба ми пробягаха тръпки — първоначалният документ за прехвърлянето щеше да се окаже недействителен във всички случаи — бях пропуснал да го заверя.

Понечих да се подпиша и тогава забелязах, че нашата копойка бе протегнала шия и ни следеше. Погледнах часовника си и видях, че бяхме си говорили цял час; времето ми изтичаше.

Исках обаче всичко да е както трябва.

— Госпожо!

— Да?

— Да знаете дали има случайно наоколо някой нотариус? Или ще трябва да ходя до селото?

— Аз самата съм нотариус. Какво желаете?

— О, Господи! Чудесно! Имате ли печат?

— Никъде не ходя без него.

И така, подписах се пред нея и тя дори добави един ред (след като Рики потвърди, че ме познава, а Пийт мълчаливо свидетелства за моята почтеност като член на коткарското братство), използвайки разширената формула: „когото лично познавам под името Даниел Б. Дейвис…“

След като положи печата си върху моя подпис и сама се подписа, въздъхнах с облекчение. Нека сега Бел само се опита да изфалшифицира и това!

Госпожата ни изгледа с любопитство, но не каза нищо. Рекох тържествено:

— Човек не е в състояние да предотврати трагедиите, но може да повлияе върху последиците от тях. За образованието на детето, нали разбирате?

Тя отказа всякакво възнаграждение и се върна в офиса си. Обърнах се към Рики и рекох:

— Дай това на баба си. Кажи й да го отнесе в някой клон на Банк ъф Америка в Броули. Там ще свършат всичко останало.

И поставих документа пред нея. Тя не го докосна.

— Сигурно струва много пари, нали?

— Доста. Но ще струва още повече.

— Не го искам.

— Но, Рики, аз искам да го получиш.

— Не го ща. Няма да го взема. — Очите й се напълниха със сълзи, гласът й потрепери. — Ти си отиваш завинаги и… не ме обичаш повече. — Подсмръкна. — Както когато се сгоди за онази. А би могъл да дойдеш заедно с Пийт и да заживееш с баба и с мен. Не ми трябват парите ти!

— Рики, чуй ме, Рики. Вече е прекалено късно. Не мога да си ги взема, дори и да искам. Вече са твои.

— Не ме интересува. Няма и да ги докосна. — Тя протегна ръка и погали Пийт. — Пийт не би си тръгнал, не би ме изоставил… освен ако не го принудиш. А сега няма да имам дори и Пийт.

Отговорих не съвсем уверено:

— Рики? Рики-тики-тави? Искаш ли отново да се срещнеш… с мен и с Пийт?

Едва я чух.

— Разбира се. Но няма да стане.

— Би могла.

— Как? Каза, че ще предприемеш Дългото спане… каза, че ще е за трийсет години.

— Така е. Ще го сторя. Трябва. Но, Рики, ето какво можеш да направиш ти. Бъди добро момиче, иди да живееш при баба си, ходи на училище и остави тези пари да се трупат. Когато станеш на двайсет и една години — ако все още искаш да ни видиш, — ще имаш достатъчно пари сама да предприемеш Дългото спане. А когато се събудиш, аз ще съм там и ще те чакам. Двамата с Пийт ще те очакваме. Обещавам най-тържествено.

Изражението й се промени, но не се усмихна. Размишлява дълго върху чутото, сетне рече:

— Наистина ли ще сте там?

— Да. Но ще трябва да си определим среща. Затова го направи така, както ти казах. Уреди въпроса с „Космополитън иншуърънс къмпани“ и се увери, че ще постъпиш в Ривърсайдската обител… направи така, че да те събудят точно в първия ден на май през 2001-а. И аз ще бъда там и ще те чакам. Ако искаш да присъствам, когато отвориш за първи път очи, ще трябва да им го съобщиш предварително, иначе няма да ме пуснат по-далеч от чакалнята; знам я онази обител, много са придирчиви. — Извадих един плик, който бях приготвил преди да напусна Денвър. — Няма нужда да запомняш всичко това; тук съм описал последователността. Само го запази, а като станеш на двайсет и една години, сама ще решиш. Но можеш да бъдеш сигурна, че аз и Пийт ще бъдем там и ще те чакаме, независимо дали ще дойдеш или не.

Оставих приготвените инструкции върху сертификата за акциите.

Мислех си, че я бях убедил, но тя не докосна нито един от документите. Гледа ги известно време, след което каза:

— Дани?

— Да, Рики.

Не смееше да вдигне очи, а гласът й бе толкова тих, че едва я чувах. Но все пак я чух.

— Ако го направя… ще се ожениш ли за мен?

Ушите ми писнаха, светлината в погледа ми се замъгли. Но й отговорих твърдо и далеч по-високо, отколкото бе нейният тон.

— Да, Рики. Много искам. И правя усилие заради това.

Трябваше да й оставя още едно нещо: отделен плик с надпис „Да се отвори в случай, че Майлс Джентри почине“. Не й обясних нищо, просто й казах да го прибере. Пликът съдържаше доказателства за разнообразната кариера на Бел — брачна и всякаква друга. В ръцете на някой адвокат тези документи щяха да спечелят без бой съдебната битка относно завещанието му.

После й дадох моя пръстен от Техническия (това бе всичко, което имах) и й казах, че е неин; бяхме вече сгодени.

— Прекалено ти е голям, но можеш да го задържиш. Ще ти подаря друг, когато се събудиш.

Тя го стисна силно в юмрук.

— Няма да се наложи.

— Добре. А сега се сбогувай с Пийт, Рики. Трябва да вървя. Не мога да остана и минута повече.

Тя прегърна Пийт, после ми го подаде, погледна ме без да мигне в очите, макар сълзите да се стичаха по бузите й и да оставяха чисти браздички.

— Довиждане, Дани.

— Не „довиждане“, Рики. А „до скоро виждане“. Ще те чакаме.

Беше вече десет без четвърт, когато се върнах в селото. Разбрах, че вертолет-бус щеше да отпътува за центъра на града след двайсет и пет минути, затова намерих единствената автокъща за използвани коли и сключих най-бързата сделка в историята, като оставих колата си на половината от цената й срещу пари в брой. Така ми остана време само да вкарам скришом Пийт в буса (много са придирчиви, заради котки, на които им става лошо, като летят) и пристигнахме в офиса на Пауъл малко след единайсет.

Пауъл бе сърдит, загдето бях отменил договора, според който Взаимозастрахователната трябваше да управлява имуществото ми и имаше особено силното желание да ми изнесе лекция по повод на изгубените ми документи.

— Не мога да помоля същия съдия да одобри постъпването ви за втори път в рамките на двайсет и четири часа. Това е крайно необичайно.

Размахах му една пачка пари в брой, при това с убедителни числа, изписани върху тях.

— Нямам нищо против да ме скастриш, старши. Искаш ли ми паричките или не? Ако не, кажи си, ще отида в „Сентръл вали“. Защото заминавам днес.

Той продължи да се пеняви, но се предаде. Сетне възропта срещу увеличаването на студеното спане с шест месеца и не искаше да гарантира точната дата на събуждане.

— В договора обикновено пише „плюс — минус“ един месец в случай на административни неуредици.

— В този не пише. В този пише „27 април 2001-а“. Но за мен няма значение дали най-отгоре пише „Взаимозастрахователна“ или „Сентръл вали“. Мистър Пауъл, аз купувам, а вие продавате. Ако не продавате онова, което търся, ще ида там, където го продават.

Той промени договора и двамата го подписахме. Точно в дванайсет. Отидох за последен медицински преглед. Лекарят ме погледна.

— Останахте ли трезвен?

— Трезвен като монахиня.

— Това не е никакво доказателство. Ще видим.

Прегледа ме почти толкова внимателно, колкото и „вчера“. Най-накрая остави гуменото си чукче и рече:

— Изненадан съм. В далеч по-добра форма сте, отколкото вчера. В удивително по-добра форма.

— Ех, докторе, не знаете причината за това…

Държах Пийт и го галех, докато му слагаха успокоителна инжекция. Сетне легнах и се оставих да поработят върху мен. Предполагам, че можех да почакам още ден, та дори и повече, но истината бе, че отчаяно се стремях да се върна в 2001-а.

Към четири следобед с плоската глава на Пийт върху гърдите си се отдадох щастлив отново на съня.