Врата към лятото

6.

Намерих си работа на втория ден — петък, петнайсети декември. Имах и малка разправия с полицията: постоянно попадах в бъркотии заради това, което вършех и казвах, и заради отношението си към нещата. Разбрах, че „преориентацията“ чрез четене е все едно да четеш за секс, вместо да го правиш — не е едно и също.

Предполагам, че щях да имам по-малко неприятности, ако се бях установил в Омск или Сантяго, или Джакарта. Като отиде в непознат град, човек знае, че обичаите ще са различни, но в Голям Лос Анджелис той очаква те да са си същите; макар и да виждах, че са се променили. Трийсет години, разбира се, са нищо; всеки може да понесе една такава промяна през живота си. Но е по-различно, когато я лапнеш на една хапка.

Да вземем например една дума, която използвах най-невинно. Една присъстваща дама се обиди и само фактът, че бях от Спалите — което бързо-бързо й обясних — възпря съпруга й да ми напълни устата със строшени зъби. Няма да я кажа думата тук — о, не, ще я кажа; защо не? Ще я използвам, за да обясня затруднението си. Можете да ми вярвате, че в детството ми тя си бе нормална, „добра“ дума; проверете я в речника. Никой не я драскаше по стените, когато бях хлапе.

Думата бе kink20.

Има и други думи, които още не използвам правилно, ако не се замисля предварително. И това не бяха непременно думи-табу, а такива, които просто си бяха променили значението. „Домакин“ например — „домакин“ някога означаваше човек, който ви поема палтото и го отнася в спалнята; преди нямаше никаква връзка с ръста на раждаемостта.

Но общо взето се справях. Работата, която си намерих, бе да смачквам нови лимузини и да ги пресовам, за да могат да се транспортират като скрап в Питсбърг. Кадилаци, крайслери, айзенхауери, линкълни — всякакви видове големи, нови и мощни турбоавтомобили, неизминали и километър. Вкарвам ги между челюстите и бам, хрус, хряс! — старо желязо за доменните пещи.

Отначало ми беше жал, защото пътувах по магистралите до работа и притежавах само една бракма. Изразих мнението си и едва не изгубих работата си… но шефът на смяната ми си спомни, че бях от Спалите и че наистина не разбирам.

— Просто въпрос на икономика, синко. Това са излишни коли, които правителството е получило като гаранция срещу кредитите за субсидиране на цените. Те са вече на двегодишна възраст и са напълно непродаваеми — затова правителството ги изхвърля и ги продава на стоманенодобивната промишленост като скрап. Доменните пещи не могат да работят само с руда; необходим им е и скрап. Би трябвало да знаеш това, макар и да си от Спалите. А и след като висококачествената руда е толкова оскъдна, нуждите от скрап непрекъснато растат. На стоманодобивната промишленост тези коли са й необходими.

— Но защо преди всичко трябва да се произвеждат, след като не могат да се продадат? Вижда ми се разточително.

— Само изглежда разточително. Нима искаш да изхвърлиш хората от работа? Или да намалиш стандарта на живот?

— Добре де, тогава защо не ги изнасят? Мисля, че могат да получат за тях на свободния пазар зад граница повече, отколкото струват като скрап.

— Какво? И да съсипем експортния пазар? Освен това, ако започнем да изнасяме евтини коли, всички ще ни се разсърдят — Япония, Франция, Германия, Велика Азия, всички. Ти какво искаш? Да предизвикаме война ли? — Той въздъхна и продължи с бащински тон. — Иди в библиотеката и си вземи някоя и друга книга. Нямаш право да изказваш мнение по тези въпроси, докато не понаучиш нещо за тях.

И аз млъкнах. Не му казах, че прекарвах цялото си време в градската библиотека или в библиотеката на Лосанджелиския университет; избягвах да си призная, че съм, или по-скоро че бях инженер — да твърдя сега, че съм инженер, ще е все едно някой да се яви при Дюпон и да рече: „Сър, аз съм алхимик. Имате ли нужда от моето изкуство?“

Върнах се към тази тема само още веднъж, защото забелязах, че съвсем малко от автомобилите бяха наистина пригодни да влязат в движение. Изработката им бе небрежна и често им липсваха основни части — уреди на таблото и климатици, например. Но когато един ден видях, че зъбите на пресата се забиха в една, която дори нямаше двигател, повдигнах въпроса.

Началникът на смяната се вторачи в мен.

— Превелики Боже! Синко, нали наистина не очакваш хората да вложат цялото си майсторство в коли, които са в излишък? Тези коли са заложени срещу кредитите за субсидиране на цените преди още да са слезли от поточните линии.

След това млъкнах и повече не си отворих устата. По-добре да си се придържам към инженерните науки; икономиката бе тъмна област за мен.

Разполагах обаче с много време за мислене. Работата ми изобщо не бе никаква „работа“ според разбиранията ми; всичко вършеше „Гъвкавия Франк“ в различните му варианти, „Франк“ и братята му управляваха пресата, докарваха колите, изтегляха скрапа, брояха и теглеха товара; работата ми бе да стоя на една малка платформа (не ми бе позволено да седя) до шалтера за спиране на цялата операция, в случай че възникне аварийна ситуация. Това никога не ставаше, но скоро разбрах, че от мен се очаква поне веднъж на смяна да открия повреда в автоматиката, да спра процеса и да извикам аварийна бригада.

Е, поне ми плащаха по двайсет и един долара на ден и можех да се изхранвам. Насъщният ми хляб бе осигурен.

След като платях социални осигуровки, профсъюзен членски внос, данък общ доход, данък отбрана и медицинско осигуряване, занасях у дома около шестнайсет долара. Мистър Даути грешеше, че вечерята струвала десет долара; човек можеше да получи съвсем прилична манджа и за три долара, стига да не настоява месото да е истинско, но бих поспорил с всеки, който твърди, че може да познае дали бифтека в хамбургера му е наченал живота си в резервоар или в прерията. А и тъй като се носеха слухове за контрабандно месо, което може да доведе до радиационно отравяне, сурогатите напълно ме задоволяваха.

Виж, въпросът къде да живея бе доста по-сложен. След като в Лос Анджелис по време на Шестдневната война не бе приложен планът „Мигновено разчистване на бедняшките квартали“, в града бяха надошли учудващо много бежанци (предполагам, че и аз бях един от тях, макар на времето да не смятах себе си за такъв) и очевидно повечето от тях изобщо не се бяха върнали у дома си, дори и онези, които имаха домове, където да се върнат. Градът — ако човек може да нарече Голям Лос Анджелис град, — вече се задушаваше, когато предприемах Спането; а сега бе претъпкан като дамска чантичка. Може би е било грешка, че са ликвидирали смога; през шейсетте години някои хора напускаха града поради заболяване от синузит…

А сега очевидно никой не напускаше.

Още в деня, в който излязох от обителта, си бях поставил няколко основни задачи: 1) да си намеря работа; 2) да намеря къде да спя; 3) да наваксам в инженерството; 4) да открия Рики; 5) да се върна към инженерството — ако е възможно да си бъда сам шеф; 6) да намеря Бел и Майлс и да си разчистя сметките с тях, без да ме тикнат в затвора за това; и 7) най-сложното — да открия оригиналния патент на „Енергичния бобър“ и да проверя дали е вярно силното ми предчувствие, че това наистина бе „Гъвкавия Франк“ (не че имаше някакво значение сега, а просто от любопитство), както и да проуча корпоративната история на „Наето момиче инк.“, и т.н., и т.н.

Подредих горния списък по приоритет, защото, както бях разбрал още преди години (като едва не провалих първата си година на следване), ако човек не съблюдава приоритетите си, то като спре музиката, той си остава неловко щръкнал на дансинга. Някои от тези приоритети се конкурираха помежду си, разбира се; очаквах да открия Рики и евентуално Бел и компания, докато наваксвах в инженерството. Но първостепенните неща са първи по ред, а вторите — втори; намирането на работа например бе по-важно, отколкото да осигуря покрив над главата си, защото доларите са ключът към всичко останало… особено когато ги нямаш.

След като шест пъти не успях да намеря стая под наем в града, хукнах подир една обява за квартира в околностите на Сан Бернардино. Трябваше веднага да я наема; вместо това се направих на важен, върнах се в центъра, с намерението да потърся още нещо там, сетне да стана много рано и да съм първи на опашката за някаква работа от списъците на ранните издания за трудовата борса.

Но и тук неудача. Записах се в четири от списъците на чакащите и се озовах в парка. Там си и останах, вървях, за да се стопля почти до полунощ, сетне се отказах — зимите в Лос Анджелис могат да се нарекат субтропични, само ако сложите ударението на „суб“. Подслоних се в гарата на Уилшър Уейз… и към два часа ме прибраха с останалите скитници.

Затворите се бяха подобрили. Този бе топъл и мисля, че караха дори хлебарките да си избършат краката, преди да влязат.

Обвиниха ме в баракиране. Съдията бе млад човек, който дори не вдигна глава от вестника си, а само попита:

— На всичките тези за пръв път ли им е?

— Да, ваша чест.

— Трийсет дни или да бъдат пуснати под гаранцията на някоя компания за наемане на работници.

Почнаха да ни извеждат, но аз не помръднах.

— Един момент, господин съдия.

— А? Да не би нещо да не е ясно? Виновен ли сте или не?

— Ъ-ъ-ъ, аз всъщност не знам, защото не разбирам какво съм направил. Виждате ли…

— Желаете ли обществен защитник? Ако е така, ще бъдете задържан, докато някой се заеме с делото ви. Разбрах, че графикът на служебните защитници върви с шест дни закъснение… но това си е ваше право.

— Ъ-ъ-ъ, пак не разбирам. Може би бих желал гаранция от компания, макар да не съм много сигурен какво означава това. Онова, което всъщност искам, е съдът да ме посъветва, ако благоволи.

Съдията нареди на пристава:

— Изведи останалите. — Сетне се обърна към мен. — Изплавай камъчето. Но те предупреждавам, че съветът ми няма да ти хареса. Достатъчно време съм на тази работа, за да чуя всички възможни фалшиви истории и вече съм развил дълбоко отвращение към повечето от тях.

— Да, сър. Моята обаче не е фалшива и лесно може да се провери. Виждате ли, аз едва вчера излязох от Дългото спане и…

По лицето му обаче се изписа отвращение.

— Един от онези, така ли? Често съм се питал какво е накарало нашите предци да си мислят, че могат да ни засилят с изметта си. Последното, от което се нуждае този град, са още хора… особено такива, които не са успели да се справят в собственото си време. Бих искал да мога да те изритам обратно там, откъдето идваш, и да отнесеш при тях съобщението, че бъдещето, за което мечтаят, не е, — повтарям, не е, — засипано с рози. — Въздъхна. — Но това няма да има никакъв ефект, сигурен съм. Е, какво очакваш да сторя? Да ти дам още една възможност? И да ми се явиш пак тук след седмица?

— Господин съдия, не мисля, че ще стане така. Имам достатъчно пари да преживея, докато си намеря работа и…

— Е? Щом имаш пари, защо тогава си баракувал?

— Господин съдия, аз дори не знам значението на тази дума.

Този път той ме остави да разправям. Когато стигнах до там как бях измамен от „Мастър Иншуърънс Къмпани“, държанието му се промени изцяло.

— Тези свини! Майка ми пострада от тях, след като си плаща вноските цели двайсет години. Защо не ми каза първо това? — Той извади визитка, написа нещо на нея и рече: — Занеси я в офиса за наемане на работници на службата „Излишъци и отпадъци“. Ако не си намериш работа, ела при мен днес следобед. Но никакво баракиране повече. То не само подхранва престъпността и злото, но се подлагаш на ужасния риск да налетиш на вербовчик за зомбиране.

Ето как получих работа — да мачкам чисто нови коли. Но все пак мисля, че не сгреших като реших първо да си потърся работа. Човек с дебел портфейл навсякъде може да се чувства у дома си — и ченгетата го оставят на мира.

Намерих си порядъчна и по джоба ми стая в един район на Западен Лос Анджелис, който още не бе променен по Новия план. Мисля си, че някога стаята е била килер-дрешник.

Не бих искал някой да си помисли, че 2000-а година не ми харесваше в сравнение с 1970-а. Харесваше ми, харесваше ми и 2001-а, която се дотърколи няколко седмици след като ме събудиха. Въпреки повтарящите се спазми на почти непоносимата носталгия, смятах, че Голям Лос Анджелис в зората на третото хилядолетие бе може би най-чудесното място, което бях виждал. Беше забързан, чист и много вълнуващ град, макар и малко попренаселен… но дори и с това се справяха с гигантски и смел мащаб. Районите, променени по Новия план, бяха истинска песен за душата на един инженер. Ако градската управа имаше суверенното право да спре имиграцията за десет години, сигурно щеше да реши изцяло жилищния проблем. Но след като не разполагаше с такава власт, тя просто се опитваше да се справи по най-добрия начин с рояците, които продължаваха да пъплят от другата страна на планините.

Струваше си човек да проспи трийсет години и да се събуди навреме, за да види, че е решен проблемът с обикновената настинка и че никой вече не подсмърча. Това за мен означаваше повече, отколкото изследователската колония на Венера.

Две постижения ми направиха най-силно впечатление — едно голямо и едно малко. Голямото бе разбира се нулевата гравитация. През седемдесета аз знаех за изследванията на гравитацията в Бабсъновия институт, но не очаквах да излезе нещо от тях — и нищо не излезе; теорията на основното поле, върху която се основава нулевата гравитация, бе разработена в Единбургския университет. Но в училище ме бяха учили, че гравитацията е нещо, което никой не може да промени, защото е присъща на самата форма на пространството.

Значи са променили характеристиките на пространството, естествено. Само временно и локално, не ще и дума, но бе напълно достатъчно, за да се премести тежък предмет. Но всичко това бе възможно все още само в полето на Майка Земя, затова бе безполезно за космическите кораби — поне така беше в 2001-а; а вече престанах да се обзалагам за бъдещето. Разбрах, че за да повдигнеш нещо, все още бе необходимо да се изразходва енергия, за да се преодолее гравитационния потенциал, и обратно — за да го спуснеш, трябва да имаш енергиен „склад“, където да съхраниш всичките онези килограмометри, инак нещо ще рече „Бж-ж-т!“ И бам! Но за да транспортираш някоя вещ хоризонтално, да речем от Сан франциско до Голям Лос Анджелис, бе необходимо само да я повдигнеш и сетне тя ще си заплува без всякаква енергия, досущ като кънкьор, който се плъзга на засилените си кънки.

Красота!

Опитах се да вникна в теорията на явлението, но математиката му започва там, където свършват тензометричните изчисления; значи не бе за мен. Инженерите обаче рядко са физици-математици и не им се налага да бъдат; инженерът трябва само да разбира принципа, да знае какво може да върши един детайл при практическото му приложение — да знае работните му параметри. А това можех да усвоя.

„Малкото постижение“, за което споменах, бе промяната в женската мода, станала възможна с въвеждането на залепящите се тъкани. Не се изненадвах от голите тела по плажовете; човек можеше да предвиди появата им още през 1970-а. Но неземните резултати, които дамите можеха да постигнат със залепящите се тъкани, караха ченето ми да увисне.

Дядо ми е роден през 1890-а; предполагам, че някои от гледките на 1970-а биха му въздействали по същия начин.

Новият забързан свят ми харесваше и сигурно щях да бъда щастлив, ако не бях през повечето време толкова болезнено самотен. Нямах душевен покой. Имаше моменти (обикновено посред нощ), когато бих дал всичко за един нашарен с белези котарак или за възможността да прекарам следобеда в зоологическата градина с малката Рики… или за онзи дух на другарство, който споделяхме с Майлс, когато всичко се състоеше единствено в усилна работа и надежди.

Още бе началото на 2001-а и не бях свършил и половината от набелязаните си задания, когато отново започнах да изпитвам сърбежа да напусна безметежната си работа и да се върна към старата чертожна дъска. Толкова много неща, невъзможни през 1970-а, бяха напълно реални при сегашното състояние на занаята; исках да се захвана и да проектирам поне няколко десетки автомата.

Така например очаквах, че ще се използват автоматични секретари — имам предвид машини, на които можеш да диктуваш и да получиш служебно писмо — със съвършения правопис, пунктуация и формат, без човек да се намесва изобщо. Но все още нямаше. Е, някой бе изобретил машина, която да печата автоматично, но тя ставаше само за фонетичен език като есперанто и бе безполезна за един език, на който можеш да речеш „Петър плет плете, през три пръта преплита…“

Хората нямаше да се откажат от алогизмите в английския, само за да улеснят един изобретател. Мохамед трябваше да отиде при планината.

Щом една гимназистка може да усвои сложния английски правопис и да изпише дадена дума правилно, то как може да бъде научена на това и една машина?

„Невъзможно“ бе обичайният отговор. Предполагаше се, че е необходима човешка преценка и разбиране.

Но изобретението е именно нещо, което е било „невъзможно“ дотогава — тъкмо затова властите издават патенти.

При наличието на запаметяващи тръби и възможностите за миниатюризация — оказах се прав за важността на златото като инженерен материал, — щеше да е лесно да се вкарат сто хиляди звукови кода в един кубичен фут… или казано иначе — звуковият еквивалент на колежанския речник на „Уебстър“. Но това бе ненужно; десет хиляди думи щяха да са достатъчно. Кой може да очаква една стенографка да знае думи като „гърбач“ или „пирофилит“? Ако се наложи да ги диктувате, й ги казвате по букви. Добре, ще настроим машината да приема диктуването по букви. Ще я програмираме за пунктуацията… различните формати… как да търси адресите в един файл… колко копия да направи… как да оформи писмото… и ще оставим резерв от поне хиляда празни места за термините на специфичния речник, използван в даден бизнес или професия — така клиентът-собственик ще може да вкара тези думи сам, да издиктува да речем „стенобентозен“ при натиснат бутон „Памет“ и повече няма да му е нужно да я казва по букви.

Всичко е съвсем просто. Оставаше да се свържат разни елементи и блокове, които са вече на пазара, сетне да се изчистят дефектите и да се приведе машината в готов за производство модел.

Единствената пречка бяха омонимите. „Дейзи Диктовката“ изобщо няма да забави ход при думи като „изстрелвам“, „застрелвам“ и „отстрелвам“, защото съдържат различни звуци. Но омонимите ще й създадат истински неприятности.

Дали в градската библиотека на Л.А. имаше речник на омонимите в английския? Имаше… и аз започнах да броя неизбежните омонимни двойки, като се опитвах да преценя с колко от тях можех да се справя, използвайки теорията на информацията чрез статистика на контекста и колко щяха да изискват специално програмиране.

Постепенно изпадах в нервна превъзбуда. Не само, че губех по трийсет часа седмично да върша една напълно безполезна работа, но и не можех да проектирам истински в една обществена библиотека. Трябваше ми помещение за проектиране, работилница, където да оправям различните дефекти, търговски каталози, професионални списания, калкулатори и всичко останало.

Реших, че трябва задължително да си намеря някаква работа, която да е свързана пряко с моята специалност. Не бях толкова глупав да си втълпя, че отново съм станал инженер; все още не бях попил маса нови знания за занаята. Щях непрекъснато да се напъвам да използвам новонаученото за своите разработки, само за да открия сетне в библиотеката, че някой преди мен е решил проблема — при това по-чисто, по-добре и по-евтино, отколкото аз при първия си опит, и то десет или петнайсет години по-рано от мен.

Трябваше да вляза в някой инженерен офис и да попия новостите през кожата си. Надявах се, че ще мога да се справя като младши чертожник.

Знаех, че вече използват полуавтоматични чертожни машини; виждал ги бях на снимки, но не бях хващал такава машина в ръце. Имах обаче предчувствието, че ще се науча да работя с нея за двайсет минути, стига да имам възможност, защото те удивително си приличаха с онази идея, която самият аз бях имал някога: машина, която има същото родство с метода на старомодната чертожна дъска и линеала, каквото има пишещата машина със стенографията. Всичко беше в главата ми: как можеш да изчертаеш прави или криви линии където си поискаш върху листа на статива, само като натискаш различните клавиши.

В този случай обаче бях толкова сигурен, че идеята ми не бе открадната, колкото бях уверен, че „Гъвкавия Франк“ ми бе откраднат, защото идеята ми за чертожна машина никога не бе напускала главата ми. Някой бе родил същата идея и я бе развил логично по същия път. Когато дойде времето на железниците, хората започват да строят железници.

Конструкторите от „Аладин“, същата фирма, която произвеждаше и „Енергичния бобър“, предлагаха една от най-добрите чертожни машини — „Дан Чертожника“. Бръкнах в спестяванията си, купих си нов костюм и дипломатическо куфарче втора ръка, натъпках го с вестници и се явих в салоните за продажби на „Аладин“ в ролята на „купувач“. Поисках да демонстрират машината.

Но тъкмо тогава, когато вече бях пред модела на „Дан Чертожника“, имах най-объркващо изживяване. Deja vu, както му викат психолозите — „това вече сме го виждали“. Тази проклета машинка бе разработена тъкмо по онзи начин, по който щях да я разработя и аз, ако разполагах с достатъчно време… вместо да ме отвлекат и да ме хласнат в Голямото спане.

Не ме питайте защо се чувствах така. Човек винаги разпознава собствения си начин на работа. Един изкуствовед ще каже, че дадена картина е от Рубенс или Рембранд, съдейки по мазките, осветлението, композицията, избора на бои, по десетки особености. Машиностроенето не е наука, то е изкуство и винаги съществува широк спектър решения, с които да бъде разрешен даден инженерен проблем. Проектантът „подписва“ творбата си именно чрез този избор, досущ както художникът подписва картината си.

„Дан Чертожника“ дотолкова носеше духа на моята собствена техника, че доста се притесних от това. Дори се зачудих дали в крайна сметка в телепатията нямаше нещо вярно.

Естествено взех номера на първия патент. И в състоянието, в което се намирах, изобщо не се учудих, че първият е бил издаден през 1970-а. Бях твърдо решен да установя кой е бил изобретателят. Би могъл да е някой от учителите ми, от които бях „купил“ част от стила си. Или някой инженер, с когото бях работил на времето.

Изобретателят можеше и да е жив още. Ако е така, някой ден ще го намеря… и ще се запозная с този човек, чийто мозък работи досущ като моя.

Успях обаче да запазя самообладание и да оставя продавача да ми покаже как действа машината. Едва ли си струваше да си прави труда; „Дан Чертожника“ и аз бяхме създадени един за друг. За десет минути аз работех с него по-добре, отколкото продавачът. Най-накрая с нежелание спрях да рисувам с машината готини картинки, получих лист с цените, отстъпките, сервизното обслужване и т.н., сетне си тръгнах, като му казах, че ще се обадя пак, тъкмо когато той вече смяташе, че ще сложа подписа си върху празното място. Беше кофти номер, но в края на краищата му струваше само един изгубен час.

Оттам отидох в главния завод на „Наето момиче“ и подадох молба за работа.

Знаех, че Бел и Майлс вече не са в „Наето момиче инк.“ В малкото време, което можех да отделя между работата си и непреодолимия стремеж да наваксам в инженерството, търсех Бел и Майлс, но най-вече Рики. Нито един от тримата не бе в списъка на телефонната система на Голям Лос Анджелис, нито пък някъде другаде в Щатите; бях платил да бъде извършено „информационно“ проучване в националния архив в Кливлънд. Взеха ми такса за четирима, защото поисках Бел да бъде търсена и като Джентри, и като Даркин.

Същия успех имах и с Регистъра на гласоподавателите в окръг Лос Анджелис.

От „Наето момиче“ в писмо, подписано от седемнайстия им вицепрезидент, в чиито задължения влизаше и това да отговаря на глупави въпроси, се признаваше предпазливо, че преди трийсет години наистина имали служители с такива имена, но сега не можели да ми помогнат с нищо.

Не бе работа за един любител с малко време и с още по-малко пари да поеме по една изстинала преди трийсет години следа. Не разполагах с отпечатъците им, инак бих могъл да опитам при ФБР. Не знаех номерата на осигурителните им карти. Моята благословена страна никога не бе падала до нивото на полицейска държава и естествено нямаше някакво бюро, което да разполага с досие за всеки гражданин, нито пък аз бях в положение да изискам подобно досие, дори и то да съществуваше някъде.

Може би една детективска агенция би се заела срещу щедро възнаграждение да се разрови из данъчните и комуналните архиви, във вестникарските папки и Бог знае още къде, и щеше да ги открие. Но аз не можех да вложа много пари в подобно начинание, а не разполагах с таланта и с времето да свърша всичко това сам.

Най-накрая се отказах от Майлс и Бел, но си обещах, че ще пусна професионалисти да търсят Рики, веднага щом можех да си го позволя. Тъй като вече бях установил, че тя не притежава акции в „Наето момиче“, бях писал до Банк ъф Америка, за да разбера дали при тях има или някога е имало ценни книжа на нейно име. В отговор получих писмо, в което ме информираха, че подобни сведения са конфиденциални, затова им писах отново — казах им, че съм от Спалите и че тя е единствената ми жива роднина. Вторият път получих по-мило писмо, подписано от един от служителите по доверителните фондове, в което той ми пишеше, че за съжаление информацията относно бенефициентите на доверителни фондове не можела да се разгласява, дори и на човек в моето необичайно положение; той обаче се чувствал задължен да ми съобщи отрицателния резултат: че банката или някой от нейните клонове по никое време не са обслужвали фонд на името на Фредерика Вирджиния Джентри.

Това поне изясняваше единия от проблемите.

Онези птиченца по някакъв начин бяха успели да вземат пакета акции от малката Рики. Така, както бях го написал, документът за преотстъпване на акциите трябваше да мине през Банк ъф Америка. Но нищо подобно не бе станало. Горката Рики! И двамата бяхме ограбени.

Направих още един опит. В архива на отдела по образование в Мохаве имаше данни за ученичка на име Фредерика Вирджиния Джентри… но същата била взела отпускно свидетелство през 1971-а. Други данни за нея нямаше.

Изпитах поне някакво облекчение да разбера, че някой някъде признаваше, че Рики изобщо е съществувала. Но тя би могла да отнесе това нейно отпускно свидетелство във всяко едно от хилядите училища в Съединените Щати. Колко време щеше да ми отнеме да пиша до всички? И дали архивите им бяха достатъчно подредени, та да могат да ми отговорят, дори ако предположим, че биха поискали да го сторят?

В морето от четвърт милион души едно малко момиченце може да се изгуби като камъче в океана.

Провалът на диренията ми обаче ми даде възможност да потърся работа в „Наето момиче инк.“, особено след като вече знаех, че Майлс и Бел не управляваха корпорацията. Можех да пробвам в стотици фирми, заети с производството на автомати, но „Наето момиче“ и „Аладин“ бяха големите имена в домакинските уреди, толкова важни в своята сфера, колкото са били „Форд“ и „Дженеръл мотърс“ в зенита на автомобилната промишленост. Избрах „Наето момиче“ главно от сантиментални подбуди; исках да разбера докъде се е разраснало моето предприятие.

В понеделник, на пети март 2001 година, влязох в офиса за наемане на работна ръка, наредих се на опашката за ИТР-персонал, попълних дузина формуляри, в които и дума не ставаше за проектиране и машиностроене, и един, в който ставаше дума… след което ми бе казано „Не ни звънете, ние ще ви потърсим.“

Останах и успях да се набутам при завеждащия бюрото по наемане на работна ръка. Той с нежелание погледна единствения формуляр, от който имаше смисъл и ми каза, че инженерната ми диплома не означавала нищо, тъй като са минали трийсет години, откакто съм прилагал уменията си.

Изтъкнах му, че съм от Спалите.

— Още по-зле. Във всеки случай не вземаме на работа хора, по-възрастни от четирийсет и пет години.

— Но аз не съм на четирийсет и пет. Само на трийсет съм.

— Роден сте през 1940. Съжалявам.

— И какво да направя? Да се застрелям ли?

Той сви рамене.

— Ако съм на ваше място, ще подам документи за пенсия по старост.

Излязох бързо, преди да ми се доще да му дам някой и друг съвет. Сетне извървях около три четвърти миля до парадния вход и влязох. Името на главния мениджър бе Къртис; попитах за него.

Преминах първите две нива само с настояването, че го търся по бизнес-въпроси между двама ни. „Наемно момиче инк.“ не използваше собствените са автомати за секретарки в приемните; предпочитаха служителки от истинска плът и кръв. В крайна сметка стигнах до някакво място, няколко етажа по-високо и (както прецених) на две врати от шефа, но тук се сблъсках с една непреклонна секретарка, която искаше да узнае по каква точно работа го търся.

Огледах се. Беше бая големичък офис с около четирийсет души в него, без да броим най-различните автомати. Тя рече остро:

— Е? Кажете ми по каква работа го търсите и аз ще се обадя на секретарката, която подрежда графика на срещите на мистър Къртис.

Рекох гръмко, така че всички да ме чуят:

— Искам да разбера какви са намеренията му към съпругата ми!

Шейсет секунди по-късно бях вече в личния му кабинет. Той вдигна глава.

— Е? Що за глупости са това, по дяволите?

Отне ни половин час и доста ровене из архивите, докато се убеди, че нямам съпруга и съм всъщност основателят на фирмата. Сетне нещата тръгнаха по-приятелски, с питиета и пури, запознах се с търговския директор, с главния инженер и с други шефове на отдели.

— Мислехме си, че сте умрял — каза ми Къртис. — Всъщност и в официалната история на компанията пише така.

— Това е само слух. Сигурно става дума за някой друг Д.Б.Дейвис.

Търговският директор Джак Галоуей попита неочаквано:

— Сега с какво се занимавате, мистър Дейвис?

— С нищо особено. Сега, ъ-ъ-ъ… съм в автомобилния бизнес, но ще напускам. Защо?

— „Защо“ ли? Не е ли ясно? — Обърна се към главния инженер — мистър Макбий. — Чу ли го, Мак? Всички инженери сте един дол дренки; никога няма да забележите кога птичето ще кацне на рамото ви. „Защо“ ли, мистър Дейвис? Защото вие сте истинският символ на продажбите, ето защо! Защото сте самата романтика. „Основателят на фирмата се завръща от гроба и посещава любимото си отроче.“ „Изобретателят на първия домашен робот се наслаждава на плодовете на гения си.“

Прибързах да възразя:

— Почакайте малко, аз не съм рекламен модел, нито пък кинозвезда. Обичам уединението си. Не съм дошъл тук за това; дойдох за работа… свързана с проектирането.

Мистър Макбий вдигна вежди, но не каза нищо.

Пререкавахме се известно време. Галоуей се опита да ме убеди, че това е просто мой дълг към фирмата, която съм основал. Макбий каза малко, но бе очевидно, че от мен няма да има полза за отдела му — в един момент ме попита какво зная за проектирането на твърди вериги. Трябваше да призная, че единствените ми познания се базираха на прочетената тук-там информация в научнопопулярната литература.

Накрая Къртис предложи компромис.

— Вижте какво, мистър Дейвис, вашето положение наистина е много специално. Човек би могъл да каже, че сте основали не само тази фирма, но и целия клон на промишлеността. Въпреки това, както подсказа мистър Макбий, тя се е развивала, докато вие сте били в Голямото спане. Може би ще е разумно да ви назначим като… ъ-ъ-ъ… „Почетен инженер-изследовател“.

Поколебах се.

— И какво ще означава това?

— Каквото го направите да означава. Но ще ви кажа честно, че от вас ще се очаква да си сътрудничите с мистър Галоуей. Ние не само произвеждаме тези продукти, но и трябва да ги продаваме.

— Ъ-ъ-ъ… ще имам ли възможността да проектирам?

— Това ще зависи от вас. Ще разполагате с всички необходими условия да правите онова, което желаете.

— И с работилница?

Къртис се спогледа с Макбий. Главният инженер отвърна:

— Разбира се, разбира се… в границите на разумното.

И продължи с такъв шотландски акцент, че вече трудно го разбирах.

Накрая Галоуей рече отривисто:

— Значи всичко е уредено. Ще ме извиниш ли, Би Джей? Мистър Дейвис, не си тръгвайте — ще ви направим снимка с първия модел на „Наето момиче“.

Така и стана. А аз се зарадвах да го видя… първия модел, който бях сглобил със собствените си две ръце и маса пот. Исках да разбера дали функционира все още, но Макбий не ми даде да го пусна; май изобщо не му се вярваше, че знам как действа.

Прекарах си добре в „Наето момиче“ целия март и април. Имах на разположение всички инструменти, които можех да пожелая, технически списания, необходимите търговски каталози, практична библиотека, „Дан Чертожник“ („Наето момиче“ не произвеждаше чертожни машини, затова ползваха най-добрите, които бяха на пазара, а те бяха от „Аладин“), както и професионалните разговори на колегите ми — песен за моите уши!

Специално ме запознаха с Чък Фройдънбърг, заместник-главният инженер по изработката и доставката на компонентите. По мое мнение Чък бе единственият истински инженер там; останалите бяха свръхобразовани механици… включително и Макбий. Според мен главният инженер бе ярко доказателство, че за да бъде човек истински инженер, се изисква много повече от диплом и шотландски акцент. След като се поопознахме, Чък призна, че и той смята така.

— Мак всъщност не харесва нищо ново; по-скоро би правил нещата по начина, по който и дядо му ги е правил по красивите брегове на Клайд.

— Той с какво всъщност се занимава?

Фройдънбърг не знаеше подробностите, но изглежда, че сегашната фирма е била производствена компания, която е наела патентите (моите патенти) от „Наето момиче инк.“ Сетне, преди около двайсет години е било осъществено едно от онези сливания за намаляване на данъците: акциите на „Наето момиче“ били разменени за акции в производствената компания, а тя взела името на онази, която аз бях основал. Чък смяташе, че Макбий е бил приет на работа по онова време.

— Мисля, че и той има дял в компанията.

Чък и аз излизахме да пийнем бира вечер и да обсъждаме машиностроенето, онова, от което компанията се нуждае, всички „защо“ и „как“. Интересът му към мен се основаваше на това, че бях от Спалите. Открих, че много хора проявявяха натрапчив интерес към Спалите (сякаш бяха някакъв природен феномен), затова избягвах да споменавам, че съм от тях. Но Чък бе омаян от самия скок във времето и интересът му бе здравословен: към това какъв е бил светът преди да бъде роден в паметта на един човек, за когото миналото бе „вчера“.

На свой ред той охотно подлагаше на критика новите проекти за уреди, които буквално вряха и кипяха в главата ми, и ме сваляше от небето, когато (почти непрекъснато) измислях нещо, което… за 2001-а сл.Р.Хр. отдавна бе изпята песен. Под неговото приятелско ръководство наваксвах бързо и се превръщах в съвременен инженер.

Когато една априлска вечер му очертах идеята си за автоматичен секретар, той бавно попита:

— Дан, ти това нещо в работно време ли го разработва?

— А? Не, всъщност не. Защо?

— Какво пише в трудовия ти договор?

— А? Нямам договор.

Къртис ме бе вписал във ведомостта за заплати, Галоуей ми бе уредил снимки и някакъв нает журналист-венцехвалител, който ми задаваше тъпи въпроси; това бе всичко.

— Хм… приятелю, не бих предприел нищо по този въпрос, преди да съм наясно какъв е статусът ми. Това е нещо наистина ново. И мисля, че ще можеш да го направиш.

— Не съм го обмислял от тази гледна точка.

— Отложи го за известно време. Знаеш в какво състояние е компанията. Тя прави пари, произвеждаме добри продукти. Но единствените ни нови неща през последните пет години са онези, за които сме закупили лиценз. Аз самият не мога да прокарам нищо през Мак. Но ти можеш да го прескочиш и да отидеш при големия шеф. Затова не бързай… освен ако не искаш да подариш идеята си на компанията само срещу чека за заплатата си.

Вслушах се в съвета му. Продължавах да проектирам, но горях сполучливите чертежи — не ми трябваха, след като веднъж вече бяха в главата ми. Не се чувствах гузен заради това; не бяха ме наели като инженер, плащаха ми да бъда манекен на витрината на Галоуей. След като изцедяха рекламната ми стойност, щяха да ми връчат една месечна заплата, да ми гласуват благодарности и да ме пуснат да си ходя.

Но дотогава щях да бъда истински инженер-проектант и щях да съм в състояние да си отворя своя кантора. И ако Чък искаше да опита нещо ново, щях да го взема при мен.

Вместо да пробута моята история на вестниците, Джак Галоуей избра по-бавната игра — националните списания; искаше „Лайф“ да публикува статия на две страници, като я свърже с публикацията за първия модел на „Наето момиче“ трийсет години по-рано. „Лайф“ не захапа примамката, но Джак успя онази пролет да пробута историята тук и там, гарнирайки я с проспекти на продукцията.

Поколебах се дали да не пусна брада. Сетне осъзнах, че никой не ме разпознаваше, а и да ме познаеха, не даваха и пет пари.

Получавах известно количество откачени писма. В едно от тях някакъв мъж ми обещаваше, че ще горя во веки веков в ада за това, че съм се възпротивил срещу плановете на Бог за живота ми. Изхвърлих го, защото смятах, че ако Господ наистина е против случилото се с мен, то Той никога не би позволил Студеното спане. Иначе никой не ме безпокоеше.

Но ето че в четвъртък, трети май, 2001-а, телефонът ми звънна.

— Търси ви мисис Шулц, сър. Ще приемете ли разговора?

Шулц ли? По дяволите, последния път, когато говорихме с Даути, му бях обещал, че ще се погрижа за това. Но го бях отложил, защото не ми се щеше да я срещам; бях почти убеден, че бе някоя от онези шантавелки, които преследваха Спалите и им задаваха лични въпроси.

Но Даути ми бе казал, че тя ме търсила на няколко пъти, откакто бях изписан през декември. В съответствие с правилата на обителта, те бяха отказали да й да дадат адреса ми, съгласни били само да предават съобщенията й.

Е, дължах на Даути да й затворя устата.

— Свържете ме.

— Дани Дейвис ли е?

Телефонът ми в офиса бе без екран; не можеше да ме види.

— На телефона. Вашето име Шулц ли е?

— О, Дани, скъпи, колко се радвам да чуя гласа ти!

Не отговорих веднага. Тя продължи:

— Позна ли ме?

Познах я, има си хас да не я позная. Обаждаше се Бел Джентри.