Време да убиваш

15

В пет часа сутринта в сряда Джейк пиеше кафе и се взираше през френския прозорец към тъмния площад. Беше се будил няколко пъти през нощта и след като се отказа да спи повече, зарови из библиотеката, мъчейки се отчаяно да открие един казус от Джорджия, който, доколкото си спомняше от университета, даваше право на съдията да разреши освобождаване под гаранция при обвинение в убийство, ако обвиняемият не е осъждан до момента, притежава недвижима собственост и много роднини в същия окръг, както и постоянна работа. Не можа да го намери. Но пък откри цял арсенал от скорошни, добре обосновани, ясни и недвусмислени дела от Мисисипи, в които се даваше пълна свобода на съдията да отхвърля подобни молби. Законът бе недвусмислен и Джейк бе съвсем наясно с това. Опасяваше се да поиска освобождаване под гаранция за Карл Лий. Бъкли щеше да се разкрещи, да чете проповеди, да цитира всякакви прецеденти. Нуз щеше да се усмихва и да слуша, след което щеше да отхвърли молбата. Щяха да му натрият носа още в първата схватка.

— Тази сутрин си подранил, съкровище — рече Дел на любимия си клиент, наливайки му кафе.

— Поне съм тук. — Беше пропуснал няколко утрини след ампутацията. Луни бе известен и хората в Кафето и в града негодуваха срещу адвоката на Хейли. Той го чувстваше и се опитваше да не им обръща внимание.

Мнозина биха негодували срещу всеки адвокат, заел се да защищава черен, убил двама бели.

— Какво се говори тук? — запита Джейк.

— Обичайното. — Тя седна срещу него. — Политика, риболов, земеделие. Както винаги. Тук съм от двайсет и една години. Сервирам все същото на същите хора и те продължават да си приказват едни и същи неща.

— Нещо ново?

— Новото е Хейли. Говори се страшно много за това. Освен когато влязат непознати, тогава се връщат пак към старите приказки.

— Защо?

— Защото, ако човек се държи, сякаш знае нещо за делото, някой репортер ще го последва навън с цял куп въпроси. Иначе бизнесът никога не е вървял по-добре.

Джейк се усмихна, сложи масло на овесената каша, после прибави и сос.

— Какво мислиш за делото?

Дел си чешеше носа с дълги червени изкуствени нокти и духаше кафето си. Всички знаеха, че е пряма, и той се надяваше на откровен отговор.

— Виновен е. Убил ги е. Чисто и просто го е направил. Но пък има най-доброто извинение, което някога съм чувала, да го вземат дяволите. Някои хора му съчувстват.

— Представи си, че си от съдебните заседатели. Виновен или невинен?

Тя гледаше към предната врата и помаха на един редовен клиент.

— Как да ти кажа, интуицията ми подсказва, че трябва да простя на всекиго, който убие такива отрепки. Особено един баща. От друга страна пък, не можем да позволим на хората да хващат пищовите и да раздават свое правосъдие наляво и надясно. Не можеш ли да докажеш, че не е бил с ума си, когато го е направил?

— Да предположим, че мога.

— Тогава ще гласувам невинен, макар да съм сигурна, че не е луд.

Джейк кимна одобрително и продължи да маже ягодово сладко на филията си.

— Ами Луни? — попита тя. — Той ми е приятел.

— Станало е случайно.

— Това извинение ли е?

— Не. Не е, разбира се. Автоматът не е гръмнал случайно. Луни е бил ранен случайно, но се съмнявам, че това ще има някаква стойност в съда. Ти би ли го осъдила, че е стрелял по Луни?

— Може би — проточи тя. — Той си загуби крака.

Как може да не е бил с ума си, когато е застрелял Коб и Уилард, а нормален, когато е уцелил Луни, помисли си Джейк, но не каза нищо. И смени темата:

— Какво се говори за мен?

— Почти същото. Някой питаше миналия ден къде си и рече, че сега нямаш време за нас, защото си знаменитост. Подочух приказки за теб и черния, но съвсем шепнешком. Не те нападат на висок глас. Няма да им позволя.

— Ти си съкровище.

— Аз съм една зла кучка и ти го знаеш.

— Не си. Просто се опитваш да бъдеш.

— Аха, сега само гледай. — Тя скочи от масата и закрещя грубо към една маса с фермери, които правеха знаци за още кафе. Джейк привърши закуската си сам и се върна в кантората.

Когато Етъл пристигна в осем и половина, двама репортери се шляеха на тротоара пред заключената врата. Те я последваха Вътре и настояха да се срещнат с мистър Бриганс. Тя ги помоли да си вървят. Отказаха. Джейк чу врявата долу и заключи вратата си. Остави Етъл да се оправя с тях.

Наблюдаваше от кабинета си как един снимачен екип се разполага до задния вход на съда. Усмихна се и почувства вълнуващ прилив на адреналин. Виждаше се във вечерните новини как крачи енергично, твърдо и делово през улицата, следван от репортери, които молят за някоя дума, но получават единствено „Не коментирам!“. А това бе едва призоваването на обвиняемия. Какво ли щеше да бъде на самия процес! Камери от всички страни, репортери, статии на първа страница във вестниците, а може би и по списанията. Един вестник в Атланта го бе нарекъл „най-сензационното убийство в Юга през последните двайсет години“. Той би се ангажирал с това дело дори и безплатно… или почти.

След няколко минути Джейк слезе долу и поздрави сърдечно репортерите. Етъл изчезна.

— Бихте ли отговорили на няколко въпроса? — попита единият.

— Не — отвърна учтиво Джейк. — Трябва да се срещна със съдията Нуз.

— Само няколко?

— Не. Ще има пресконференция в три следобед. — Джейк отвори вратата и репортерите го последваха на тротоара.

— Къде ще бъде тя?

— В моята кантора.

Джейк бавно прекоси улицата и тръгна по алеята към съда.

— Мистър Хейли ще присъства ли на пресконференцията?

— Да, с цялото си семейство.

— И момиченцето ли?

— Да, и то ще бъде там.

— Ще отговаря ли мистър Хейли на въпроси?

— Може би. Не съм решил — сбогува се решително с тях Джейк.

Бъкли влезе в съда през парадния вход, но фанфари липсваха. Надяваше се на някоя и друга камера, но с раздразнение разбра, че всички се тълпят отзад, за да зърнат за миг подсъдимия. В бъдеще щеше да използва задния вход.

Съдията Нуз паркира край пожарния кран пред пощата и влезе в съда, без да привлече никакво внимание, с изключение на няколко любопитни погледа.

Ози надникна през предните прозорци на ареста и огледа тълпата, която очакваше Карл Лий на паркинга. Дежурните бяха регистрирали двайсетина телефонни заплахи срещу Карл Лий и някои от тях Ози приемаше съвсем на сериозно. Бяха конкретни, с дати, места и имена. А днес бе само призоваването на обвиняемия. Ози прошепна нещо на Мос Джуниър. Униформени обградиха Карл Лий и го поведоха по тротоара покрай репортерите. Натовариха го във взет под наем микробус. Вътре се натъпкаха шестима полицаи и един шофьор. Охраняван от трите най-нови патрулни коли, микробусът се понесе към съда.

Нуз бе запланувал дузина призовавания за девет часа и когато зае мястото си, трябваше да разрови папките, за да открие делото на Хейли. Хвърли поглед към първия ред в залата и видя мрачна група подозрителни субекти, до един наскоро подведени под отговорност. В далечния край на първия ред двама полицаи седяха до обвиняем с белезници, на когото Бриганс шепнеше нещо. Това сигурно бе Хейли.

Нуз вдигна една червена съдебна папка и нагласи очилата си така, че да не му пречат на четенето.

— Дело номер три хиляди осемстотин осемдесет и девет, щатът Мисисипи срещу Карл Лий Хейли. Мистър Хейли, бихте ли дошли тук?

Свалиха белезниците и Карл Лий последва адвоката си до съдийската маса, където двамата погледнаха нагоре към негова светлост, който безшумно и нервно разглеждаше обвинението в папката. Залата утихна. Бъкли се надигна бавно и важно пристъпи напред. Художниците до преградата вглъбено екипираха сцената.

Джейк прониза Бъкли с поглед, защото той нямаше основание да стои пред съдийската маса, докато се чете обвинението. Областният прокурор се бе издокарал в най-хубавия се черен полиестерен костюм с жилетка. Всеки косъм по огромната му глава бе педантично сресан и пригладен на мястото си. Имаше вид на телевизионен проповедник евангелист.

Джейк се приближи до Бъкли и прошепна:

— Хубав костюм, Руфъс.

— Благодаря — отвърна оня някак безпомощно.

— Лъщи ли в тъмното? — попита Джейк и се върна при своя клиент.

— Вие ли сте Карл Лий Хейли? — попита съдията.

— Да.

— А това е вашият адвокат, мистър Бриганс?

— Да.

— Тук държа екземпляр от обвинението, отправено срещу вас от съдебните заседатели. Връчен ли ви е екземпляр?

— Да.

— Запознахте ли се с него?

— Да.

— Обсъждахте ли го с адвоката си?

— Да.

— Разбирате ли го?

— Да.

— Добре. Законът ми повелява да ви го прочета на открито заседание на съда. — Нуз си прочисти гърло. — Съставът от съдебни заседатели на щата Мисисипи, подбрани измежду добродетелните и пълнолетни граждани на окръг Форд, редовно избрани, назначени и положили клетва от името на гореспоменатия окръг и щат и в името и според законите на щата Мисисипи, по силата на своята клетва заявяват, че Карл Лий Хейли от гореспоменатия окръг и щат е убил противозаконно, предумишлено, престъпно, съзнателно и с преднамерена злоба Били Рей Коб, човешко същество, и Пийт Уилард, човешко същество, и е стрелял с намерение да убие Диуейн Луни, пазител на реда, в пряко нарушение на законите на щата Мисисипи, на обществения ред и достойнството на същия щат. Решение на съдебните заседатели: „Обвиняемият да се предаде на съда. Подписано: Лейвърн Госет, председател“.

Нуз затаи дъх.

— Разбирате ли обвинението срещу вас?

— Да.

— Разбирате ли, че ако бъдете осъден, наказанието може да е смърт в газовата камера в щатския затвор в Парчман?

— Да.

— Признавате ли се за виновен?

— Не.

Нуз се задълбочи в календара си, а залата дебнеше напрегнато. Репортерите си водеха бележки, а художниците насочиха вниманието си върху главните действащи лица, в това число и върху Бъкли, който бе успял да се вмъкне в тяхното полезрение — бе застанал така, че да им предложи своя профил. Гореше от желание да каже нещо. Въсеше се презрително към тила на Карл Лий, сякаш нямаше търпение час по-скоро да тикне този убиец в газовата камера. Закрачи надуто към масата, където седеше Мъсгроув, и двамата важно-важно си зашепнаха нещо. После Бъкли прекоси залата и подхвана приглушен разговор с един от служителите в съда. След малко се върна пред съдията. Обвиняемият стоеше неподвижен до своя адвокат, който схващаше цирка на Бъкли и отчаяно се стремеше да не му обръща внимание.

— Мистър Хейли — крякна Нуз. — Вашият процес е насрочен за двайсет и втори юли, понеделник. Всички предварителни искания и въпроси трябва да се внесат до двайсет и втори юни и да бъдат уредени до осми юли.

Карл Лий и Джейк кимнаха.

— Други въпроси?

— Да, ваша светлост — ревна Бъкли, достатъчно гръмко, за да го чуят репортерите в ротондата. — Обвинението отхвърля всякакви молби за освобождаване под гаранция на този обвиняем.

Джейк стисна юмруци. Имаше желание да изкрещи.

— Ваша светлост, обвиняемият все още не е молил за подобно нещо. Мистър Бъкли както обикновено обърква процедурата. Той не би могъл да отхвърли молба, преди тя да бъде направена. Би трябвало да е научил това в университета.

— Ваша светлост — пое удара Бъкли, — мистър Бриганс винаги моли за освобождаване под гаранция и аз съм сигурен, че той ще помоли и днес. Обвинението ще отхвърли една такава молба.

— Добре, но защо не почакате той да я отправи? — обърна се Нуз към областния прокурор с леко раздразнение.

— Ще почакам — отвърна Бъкли. Лицето му пламтеше и той изгледа свирепо Джейк.

— Имате ли намерение да молите за това? — попита Нуз.

— Имах, но в подходящия момент. За съжаление, преди да успея, мистър Бъкли се намеси с неговото театралничене…

— Оставете мистър Бъкли — прекъсна го Нуз.

— Разбирам, ваша светлост, той просто е объркан. Аз наистина възнамерявам да поискам освобождаване под гаранция.

— Така и очаквах. Затова вече обмислих възможностите. Както знаете, решението е изцяло мое право и аз никога не допускам освобождаване под гаранция при дело за предумишлено убийство. Мисля, че не е уместно да се прави изключение точно при това дело.

— Искате да кажете, че сте взели решение да отхвърлите молбата?

— Да.

— Добре. — Джейк сви рамене и сложи папката на масата.

— Други въпроси?

— Нямам.

Бъкли мълчаливо поклати глава.

— Добре. Мистър Хейли, определям да останете под разпореждане на шерифа на окръг Форд до процеса. С вас приключихме.

Карл Лий се върна на първия ред, където един полицай го чакаше с белезниците. Джейк отвори чантата си и взе да я тъпче с папки и книжа. Бъкли го сграбчи за ръката.

— Това беше много евтино, Бриганс — каза той през зъби.

— Ти си го търсеше — отвърна Джейк. — Пусни ме.

— Хич не ми харесва — изсъска Бъкли и го пусна.

— Зле се представи, приятелю. Не трябваше да плещиш толкова. Многото приказки докарват белята.

Бъкли бе половин глава по-висок от Джейк и двайсет кила по-тежък и раздразнението му растеше. Размяната на любезности привлече внимание и един полицай застана между тях. Джейк намигна на Бъкли и си тръгна.

В два часа целият род Хейли, начело с чичо Лестър, влезе в кантората на Джейк през задната врата. Той ги посрещна в един малък кабинет на долния етаж. Обсъдиха пресконференцията. След двайсет минути Ози и Карл Лий също се появиха през задната врата и Джейк ги поведе към стаята, където чакаше семейството. Ози и Джейк излязоха навън.

Пресконференцията бе грижливо подготвена от Джейк, който се учудваше на способността си да манипулира пресата, както и на нейната готовност да бъде манипулирана. Той седна от едната страна на дългата заседателна маса, а трите момчета на Хейли застанаха зад него. Гуен бе настанена отляво, а Карл Лий с Тоня на коленете му — отдясно.

Адвокатската етика забраняваше да се разкрива самоличността на изнасилено дете, но случаят с Тоня бе различен. Името, лицето и възрастта й бяха широко известни заради баща й. Тя бе добре позната на света и Джейк държеше да я видят и снимат в най-хубавата й бяла рокличка, седнала на бащиното коляно. Съдебните заседатели, където и да живееха, щяха да гледат.

Залата се оказа тясна. Репортери имаше и по коридора. Един полицай охраняваше предната врата, други двама седяха на задните стъпала. Шериф Уолс и Лестър бяха застанали сковано зад семейство Хейли и техния адвокат. На масата пред Джейк стърчеше гора от микрофони, фотоапаратите щракаха, камерите жужаха под блесналите прожектори.

— Имам няколко предварителни забележки — започна Джейк. — Първо, на всички въпроси ще отговарям аз. Не може да се обръщате директно към мистър Хейли или членовете на неговото семейство. Ако му бъде зададен въпрос, аз ще му наредя да не отговаря. Второ, искам да ви представя семейството му. Отляво е неговата съпруга, Гуен Хейли. Зад нас са синовете му, Карл Лий младши, Джарвис и Робърт. Зад момчетата е братът на мистър Хейли, Лестър Хейли. — Джейк спря и се усмихна на Тоня. — А това е Тоня Хейли, седнала в скута на татко си. Сега съм готов да отговарям на въпросите ви.

— Какво се случи в съда тази сутрин?

— Мистър Хейли бе подведен под отговорност, не се призна за виновен и процесът му бе насрочен за двайсет и втори юли.

— Имаше ли спречкване между вас и областния прокурор?

— Да. След обвинението мистър Бъкли се приближи, сграбчи ръката ми и сякаш се канеше да ме удари, когато се намеси един полицай.

— Каква беше причината?

— Мистър Бъкли невинаги успява да издържи на напрежението.

— Приятели ли сте с мистър Бъкли?

— Не.

— Делото в Клантън ли ще се гледа?

— Защитата ще внесе молба за промяна на мястото. Къде ще се гледа делото — това ще реши съдията Нуз. Няма да правя прогнози.

— В състояние ли сте да обясните това, което се случи със семейство Хейли?

Джейк се замисли за миг. Камерите снимаха. Погледна Карл Лий и Тоня.

— Пред вас е едно чудесно семейство. Преди две седмици животът пред тях бе хубав и лесен. Работа в хартиената фабрика, малко пари в банката, сигурност, стабилност, заедно на църква всяка неделя, едно щастливо семейство. После, по причини, известни единствено на господ бог, двама пияни и дрогирани типове извършват ужасно насилие върху това малко, десетгодишно момиченце. Те ни втрещяват, изпълват ни с отвращение. Опропастили са живота й, живота на нейните родители, на цялото семейство. Баща й не е в състояние да понесе това. Нещо се прекършва в него. Той е сломен. Сега е в ареста, очаква делото и реалната перспектива да Отиде в газовата камера. Изгубва работата си. Изгубва парите си. Изгубва порядъчния си живот. Може би малките ще трябва да растат без баща. Майка им трябва да си намери работа, за да ги издържа, ще се наложи да проси и да взема на заем от приятели и роднини, за да не умрат от глад. Ето моя отговор на вашия въпрос, сър — това семейство е съсипано и унищожено.

Гуен тихичко заплака и Джейк й подаде носна кърпа.

— Не намеквате ли, че защитата ще се аргументира с моментно умопомрачение?

— Да.

— Ще пледирате ли действително за това?

— Да.

— Можете ли да го докажете?

— Това ще решат съдебните заседатели. Ние ще им осигурим специалисти психиатри.

— Съветвахте ли се вече с такива специалисти? Бихте ли ни съобщили техните имена?

— Не, все още е рано.

— Чухме, че имало заплахи за разправа с мистър Хейли. Бихте ли потвърдили тези слухове?

— Не престават заплахите срещу мистър Хейли, семейството му, моето семейство, шерифа, съдията и почти всички, замесени в това дело. Не знам доколко са сериозни.

Карл Лий погали Тоня по крачето и смутено заби поглед в масата. Изглеждаше уплашен и уязвим и сякаш търсеше състрадание. Синовете му също бяха уплашени, но следвайки изричните указания, стояха изпънати и не смееха да помръднат. Петнайсетгодишният Карл Лий младши, най-големият, стоеше зад Джейк. Джарвис, вторият, на тринайсет, седеше зад татко си. Робърт, на седем, зад майка си. Бяха облечени в еднакви тъмносини костюми с бели ризи и малки червени папийонки. Костюмът на Робърт по-рано принадлежеше на Карл Лий младши, после на Джарвис и едва след това стана негов; личеше си, че е по-дълго носен от другите два, въпреки че беше чист, прилежно изгладен и закопчан от горе до долу. Имаха вид на будни деца. Как би могъл един съдебен заседател да ги лиши от баща за цял живот?

Пресконференцията пожъна огромен успех. Националните и местните канали излъчиха репортажи и в централните, и в последните новини. На първите страници на вестниците в четвъртък бяха поместени снимки на семейство Хейли и техния адвокат.