Време да убиваш

40

Клантън се върна към обичайния си начин на живот в понеделник сутринта, когато преградните решетки отново бяха наредени около площада и войниците се появиха, за да охраняват общественото спокойствие. Хората от Клана застанаха на определеното им място от едната страна, а чернокожите демонстранти — от другата. Почивният ден бе възстановил позагубената енергия и в осем и половина двата хора достигнаха пълния си капацитет. Голямата новина бе провалът на доктор Бас и членовете на Клана подушваха победата. Освен това бяха нанесли директен удар на Адамс Стрийт и сега бяха по-шумни от обикновено.

В девет Нуз призова адвокатите в кабинета.

— Исках само да се уверя, че всички сте живи и здрави. — Той се ухили на Джейк.

— Що не се застреляш! — измърмори Джейк под носа си, но достатъчно силно, за да го чуят. Прокурорите замръзнаха. Мистър Пейт се поокашля.

Нуз източи глава на една страна, сякаш недочуваше.

— Какво казахте, мистър Бриганс?

— Казах „Защо не започваме?“, господин съдия.

— Да, и на мен така ми се стори. Как е сътрудничката ви, мис Роарк?

— Ще се оправи.

— Това работа на Клана ли беше?

— Да, господин съдия. Същият този Клан, който се опита да ме убие. Същият Клан, който осея окръга с горящи кръстове и какво ли не още. Същият този Клан, който вероятно е наплашил повечето от заседателите, седнали отвън в ложата. Да, сър, същият този Клан.

— Можете ли да го докажете? — Нуз смъкна очилата си.

— Интересувате се дали имам писмените признания на хората от Клана, подписани и нотариално заверени? Не, сър. Те не са особено склонни към сътрудничество.

— Ако не можете да го докажете, мистър Бриганс, тогава го запазете за себе си.

— Разбира се, ваша светлост.

Джейк излезе от кабинета и затръшна вратата. След секунди мистър Пейт усмири залата и ги прикани да станат прави. Нуз поздрави своите съдебни заседатели и обеща, че изпитанието им е към своя край. Никой не му се усмихна. Бяха изкарали един усамотен уикенд в „Темпъл Ин“.

— Разполага ли обвинението с доказателства, които опровергават досега изложеното? — попита той Бъкли.

— Имаме само един свидетел, ваша светлост.

Доктор Роудхийвър бе доведен от стаята на свидетелите. Той старателно се намести на стола и сърдечно кимна към заседателите. Изглеждаше точно както трябва да изглежда един психиатър. Тъмен костюм, никакви ботуши.

Бъкли се изправи важно и се усмихна на заседателите.

— Вие ли сте доктор Уилбърт Роудхийвър? — попита високо той, гледайки към заседателите, сякаш да им каже: „Ето ви един истински психиатър.“

— Да, сър.

Бъкли задаваше въпроси, милиони въпроси за неговото образование и професия. Роудхийвър бе уверен, спокоен, подготвен и опитен в показанията. Говори надълго и нашироко за многостранното си образование, огромния си опит на практикуващ лекар и за изключителната важност на работата си като главен лекар на щатската психиатрична болница през последните години. Бъкли го попита дали има много публикации. Той отговори положително и в продължение на половин час двамата обсъждаха писанията на този толкова учен мъж, който бе получил средства за научна работа от федералното правителство и от правителствата на няколко щата, членуваше във всички организации, в които членуваше Бас, и в още няколко, и бе удостоен с признание от всяка асоциация, която има нещо общо с изследванията на човешкия мозък. Свидетелят беше наистина изискан. И трезвен.

Бъкли го величаеше като специалист, а Джейк нямаше въпроси.

Бъкли продължи:

— Доктор Роудхийвър, кога прегледахте Карл Лий Хейли за първи път?

Специалистът прегледа бележките си.

— На деветнайсети юни.

— Къде беше извършен прегледът?

— В моя кабинет в Уитфийлд.

— Колко трая?

— Няколко часа.

— Каква беше целта на този преглед?

— Да проуча и реша какво е душевното му състояние по това време, както и по времето, когато е убил мистър Коб и мистър Уилард.

— Проучихте ли развитието на душевното му състояние?

— По-голямата част от информацията бе събрана от един мой сътрудник в болницата. След това двамата с мистър Хейли я обсъдихме.

— И какво показа прегледът?

— Нищо особено. Той говори много за Виетнам, но нищо особено. Държеше да приказва. Сякаш някой го беше посъветвал да говори за това колкото се може по-дълго.

— За какво друго говорихте по време на първия преглед?

— За най-различни неща. За детството му, за семейството, образованието, местата, където е работил, почти за всичко.

— Той говори ли за изнасилването на дъщеря си?

— Да, много подробно. Беше мъчително за него, както би било и за мен самия, ако ставаше дума за моята дъщеря.

— Говори ли той за събитията, които водят към убийството на Коб и Уилард.

— Да, и то доста подробно. Постарах се да установя доколко е осъзнал и разбрал тези събития.

— Какво ви каза той?

— Отначало не много. Но с времето се отпусна и обясни как е обикалял съда три дни преди убийствата и как е избрал подходящо място за извършването им.

— А за самите убийства?

— Никога не ми е говорил много за самите убийства. Каза, че не си спомнял кой знае колко, но аз подозирам, че не е точно така.

Джейк скочи.

— Възразявам! Свидетелят може да дава показания само за това, което действително знае. Няма право да прави предположения.

— Приема се. Моля, продължете, мистър Бъкли.

— Какво друго наблюдавахте по отношение на неговото настроение, държане и начин на изразяване?

Роудхийвър кръстоса крака и леко се залюля. Сведе чело в дълбок размисъл.

— В началото той бе много недоверчив и се затрудняваше да ме погледне в очите. Отговаряше кратко на въпросите ми. Възмущаваше се, че се намира под охрана, а понякога и с белезници, когато се намира в болница. Искаше обяснение за облицованите стени. Но след известно време се отпусна и заговори свободно почти за всичко. Категорично отказа да отговори на няколко въпроса, но за всички останали, бих казал, че беше напълно готов да сътрудничи.

— Кога и къде го прегледахте след това?

— На следващия ден, на същото място.

— Какво беше неговото настроение и държане?

— Почти същото както и предишния ден. Отначало сдържан, но след това се отпусна. Говореше главно за същите неща както и предишния ден.

— Колко трая този преглед?

— Около четири часа.

Бъкли погледна в един бележник, после прошепна нещо на Мъсгроув.

— Така, доктор Роудхийвър, в резултат на вашите прегледи на мистър Хейли на деветнайсети и двайсети юни вие успяхте ли да поставите диагноза за психическото състояние на обвиняемия на тези дати?

— Да, сър.

— И каква е вашата диагноза?

— На деветнайсети и двайсети мистър Хейли беше със здрав ум. Бих казал, напълно нормален.

— Благодаря ви. В резултат на вашите прегледи успяхте ли да поставите диагноза за душевното състояние на мистър Хейли в деня, когато е застрелял Били Рей Коб и Пийт Уилард?

— Да.

— И каква е диагнозата?

— В този ден той е бил душевно здрав, без никакви отклонения.

— Въз основа на какви фактори правите вашето заключение?

Роудхийвър се обърна към заседателите и се превърна в професор.

— Човек трябва да разглежда случая от гледна точка на онзи предумисъл, на който се основава престъплението. Мотивът е елемент от него. А той определено е имал мотив да извърши това, което е извършил, и душевното му състояние тогава не му е попречило да се възползва от нужния за деянието предумисъл. Казано направо, мистър Хейли е обмислил грижливо стореното.

— Докторе, запознат ли сте с решението „Макнотън“ като тест за наказателна отговорност?

— Разбира се.

— Знаете ли, че един друг психиатър, някой си доктор Уилям Бас заяви пред съдебните заседатели, че мистър Хейли не е бил способен да направи разлика между добро и зло и, още повече — не е бил в състояние да разбере и осмисли естеството и характера на своите действия.

— Да, знам това.

— Съгласен ли сте с тези показания?

— Не. Намирам ги за абсурдни и съм лично засегнат от тях. Самият мистър Хейли даде показания, че е планирал убийствата. Той в действителност призна, че душевното му състояние по това време не му е попречило на способността да ги обмисли. Това се нарича предумисъл във всеки юридически и медицински учебник. Не съм чувал някой някога да е замислял убийство, да признава, че го е планирал най-внимателно, а после да твърди, че не е знаел какво върши. Това е абсурд.

В този миг Джейк също почувства, че подобно твърдение е абсурдно. Особено изречено така, пред цялата зала, то звучеше невероятно нелепо. Роудхийвър беше убедителен и напълно прав. Джейк си помисли за Бас и изруга наум.

Лусиен беше седнал между чернокожите и бе съгласен с всяка дума от показанията на Роудхийвър. Сравнен с Бас, свидетелят на обвинението звучеше ужасяващо правдоподобно. Лусиен въобще не поглеждаше към ложата на съдебните заседатели. От време на време извърташе очи, без да обръща глава, и улавяше наглия, открито впит в него поглед на Клайд Сискоу. Но Лусиен не реагираше. Пратеникът не се бе обадил в понеделник сутринта, както му бе казано. Едно утвърдително кимване или намигане от страна на Лусиен щеше да доведе сделката докрай, а плащането щеше да се уреди по-късно, след присъдата. Сискоу знаеше правилата и чакаше отговор. Но отговор нямаше. Лусиен искаше да го обсъди преди това с Джейк.

— Докторе, като резултат от тези фактори и вашата диагноза за душевното състояние на мистър Хейли на двайсети май, можете ли да заявите пред съда дали той е бил в състояние да направи разлика между добро и зло, когато е застрелял Били Рей Коб, Пийт Уилард и ранил полицая Диуейн Луни?

— Да, мога.

— И какво е вашето заключение?

— Душевното му състояние е било стабилно и е можел отлично да направи разлика между добро и зло.

— Според вас въз основа на същите тези фактори мистър Хейли бил ли е в състояние да разбере и съзнава ли естеството и характера на своите действия?

— Той напълно е съзнавал онова, което върши.

— Благодаря ви, докторе. — Бъкли грабна бележника си и изискано се поклони. — Нямам повече въпроси.

— Вие, мистър Бриганс? — попита Нуз.

— Само няколко въпроса.

— Така и предполагах. Нека направим петнайсет минути почивка.

Джейк заряза Карл Лий, изскочи бързо от залата и хукна нагоре по стълбата към юридическата библиотека на третия етаж. Хари Рекс го чакаше усмихнат.

— Успокой се, Джейк. Проверих във всички вестници в Северна Каролина — няма нищо за къщата. Няма и за Роу Арк. Карла не знае, Джейк. За нея чудесната й малка архитектурна забележителност все още си е на мястото. Не е ли чудесно?

— Чудесно е. Направо е чудесно. Благодаря ти, Хари Рекс.

— Остави това. Слушай, Джейк, трябва да ти кажа нещо неприятно.

— Давай направо.

— Знаеш, че мразя Бъкли. Мразя го повече от теб. Но с Мъсгроув се разбираме. Мога да поговоря с него. Снощи си мислех, че няма да е зле да им подхвърлим някоя приказка — ще го направя чрез Мъсгроув, и да опипаме почвата за споразумение при последната защитна реч.

— В никакъв случай!

— Изслушай ме, Джейк! Какво ще загубим от това? Нищо! Ако го признаеш за виновен, няма да отиде в газовата камера и тогава можеш да бъдеш спокоен, че си му спасил живота.

— В никакъв случай!

— Чуй ме, Джейк. Твоя човек го делят само четирийсет и осем часа от смъртната присъда. Ако не виждаш това, тогава си сляп. Моят сляп приятел Джейк.

— Какво ще принуди Бъкли да се съгласи на сделка? Та той ни държи всички в ръцете си.

— Може би не е точно така. Позволи ми поне да опитам да подразбера нещичко.

— Не, Хари Рекс. Изключено!

След почивката Роудхийвър зае мястото си и Джейк го изгледа безстрастно. През кратката си кариера никога не бе излизал победител — и в съдебната зала, и извън нея — срещу свидетел специалист вдадена област. Пък и както се развиваха Нещата в този процес, нямаше смисъл да спори със свидетеля.

— Доктор Роудхийвър, психиатрията е наука за човешкия разсъдък, нали съм прав?

— Да.

— И тя не е точна наука, нали?

— Правилно.

— Един лекар може да прегледа някого и да постави диагноза, но следващият психиатър може да постави съвършено друга.

— Напълно е възможно.

— В действителност десет души психиатри могат да прегледат един душевноболен пациент и да направят десет различни заключения за неговото заболяване.

— Това е малко вероятно.

— Но е възможно, нали?

— Да, възможно е. Както е възможно и при юридическите заключения.

— Но в този случай ние не се занимаваме с юридически заключения, нали така?

— Да, така е.

— Всъщност в много случаи психиатрията не може да ни помогне да разберем кое точно не е наред в човешкия мозък.

— Правилно.

— А психиатрите въобще не могат да стигнат до едно-единствено заключение, нали така, докторе?

— Разбира се.

— Вие за кого работите, докторе?

— За щата Мисисипи.

— От колко време?

— От единайсет години.

— А кой съди мистър Хейли?

— Щатът Мисисипи.

— През тези единайсет години в служба на щата колко пъти сте били свидетел на процеси, в които защитата твърди, че подсъдимият е бил невменяем в момента на извършването на престъплението?

Роудхийвър се замисли за миг.

— Мисля, че това е четирийсет и третото ми дело.

Джейк провери нещо в една папка и се загледа в лекаря с противна усмивчица.

— Не е ли четирийсет и шестото?

— Може и така да е. Не съм сигурен.

Залата стихна. Бъкли и Мъсгроув се бяха навели над бележниците си, но не изпускаха от погледа си своя свидетел.

— Четирийсет и шест пъти сте давали показания от името на щата в подобни дела. И четирийсет и шест пъти сте заявявали, че от юридическа гледна точка подсъдимият не е душевноболен. Така ли е, докторе?

— Не съм сигурен.

— Добре, нека го обясним по-просто. Четирийсет и шест пъти сте давали показания и четирийсет и шест пъти сте стигали до заключение, че подсъдимият е вменяем от юридическа гледна точка. Така ли е?

Роудхийвър леко се смути и в погледа му пробягна сянка на притеснение.

— Не съм сигурен.

— Никога не сте срещали невменяем подсъдим за криминално престъпление, нали, докторе?

— Разбира се, че съм срещал.

— Добре. Тогава, сър, бихте ли ни съобщили името на обвиняемия и къде се е състоял процесът?

— Ваше благородие, обвинението възразява срещу тези въпроси — изправи се Бъкли и закопча сакото си. — Доктор Роудхийвър не може да бъде принуждаван да си спомни имената и мястото на процесите, в които е давал показания.

— Отхвърля се. Седнете си на мястото. Отговорете на въпроса, докторе.

Роудхийвър пое дълбоко дъх и се загледа в тавана. Джейк хвърли поглед към съдебните заседатели. Всички бяха будни и очакваха отговор.

— Не мога да си спомня — каза накрая той.

Джейк вдигна дебел сноп листа и го размаха срещу свидетеля.

— Възможно ли е причината да не можете да си спомните да е в това, че за единайсет години в четирийсет и шест процеса вие нито веднъж не сте дали показания в полза на подсъдимия?

— Откровено казано, не мога да си спомня.

— Бихте ли могли откровено да назовете един-единствен процес, в който вие сте направили заключение, че подсъдимият е душевноболен от юридическа гледна точка?

— Убеден съм, че има няколко такива случая.

— Да или не, докторе? Споменете един процес поне.

Специалистът хвърли бегъл поглед към областния прокурор.

— Не мога да се сетя. Паметта ми изневерява. Не бих могъл сега да си спомня.

Джейк бавно се приближи до масата на защитата и взе една дебела папка.

— Доктор Роудхийвър, спомняте ли си да сте давали показания на процеса на един мъж на име Дани Букър в окръг Макмърфи през декември седемдесет и пета? Ужасяващо двойно убийство.

— Да, спомням си този процес.

— И вие дадохте показания, че той не е невменяем от юридическа гледна точка?

— Така е.

— Помните ли колко психиатри дадоха показания в негова защита?

— Не мога точно да си спомня. Бяха няколко души.

— Говорят ли ви нещо имената на Ноел Маклаки, О. Дж. Макгуайър и Лу Уотсън?

— Да.

— Всички те са психиатри, нали? И всички са компетентни, нали?

— Да.

— Всички те са прегледали мистър Букър и са дали показания на процеса, че според тях бедният човек е невменяем от юридическа гледна точка, така ли е?

— Точно така.

— А вие твърдяхте точно обратното?

— Именно.

— Колко от останалите лекари подкрепиха вашето заключение?

— Нито един, доколкото си спомням. И продължавам да твърдя, че бях прав.

— Разбирам. А какво решение взеха съдебните заседатели?

— Той… ъъ… признаха го за невинен поради невменяемост.

— Благодаря ви. А сега, доктор Роудхийвър, искам да ви попитам — вие сте главен лекар в болницата Уитфийлд, нали?

— Да, може да се каже.

— И сте пряко или непряко отговорен за лечението на всеки пациент в нея?

— Пряко съм отговорен, мистър Бриганс. Може да не преглеждам лично всеки един, но лекарите там са под мое ръководство.

— Благодаря ви. Докторе, къде се намира днес Дани Букър?

Роудхийвър хвърли отчаян поглед към Бъкли, но веднага го прикри и отправи широка, спокойна усмивка към заседателите. Поколеба се няколко секунди, после още миг забави отговора си.

— Той е в Уитфийлд, нали? — попита Джейк с тон, който подсказваше на всички в залата, че отговорът ще бъде положителен.

— Мисля, че да.

— Значи той е под вашите преки грижи, докторе?

— Така е.

— И каква е диагнозата му?

— Не мога да ви кажа точно. Имам много пациенти и…

— Параноидна шизофрения?

— Възможно е, да.

Джейк отстъпи няколко крачки и седна върху преградата. После повиши глас:

— Докторе, искам да изясня това пред съдебните заседатели. През хиляда деветстотин седемдесет и пета година давате показания, че Дани Букър е нормален от юридическа гледна точка и разбира отлично какво прави, когато е извършвал престъплението, но заседателите не са били на вашето мнение и той е освободен от отговорност. Оттогава е пациент във вашата болница под ваше наблюдение и вие го лекувате от параноидна шизофрения. Така ли е?

Престорената усмивка на лицето на Роудхийвър показваше, че това наистина е така.

Джейк взе друг лист и се направи, че чете.

— Помните ли да сте давали показания на процеса срещу един човек на име Адам Коуч в окръг Дюпре през май седемдесет и седма?

— Помня случая.

— Беше дело за изнасилване, нали?

— Да.

— А вие дадохте показания в полза на щата срещу мистър Коуч?

— Правилно.

— Заявихте на съдебните заседатели, че той не е душевноболен от юридическа гледна точка, така ли?

— Точно така.

— Помните ли колко лекари дадоха показания в негова защита и заявиха на заседателите, че той е много болен човек и че е невменяем от юридическа гледна точка?

— Бяха няколко.

— Чували ли сте следните имена — Феликс Пери, Джийн Шумейт и Хобни Уикър?

— Да.

— Всички тези компетентни психиатри са се изказали в защита на мистър Коуч, нали? И всички те са заявили, че той е душевноболен от юридическа гледна точка, нали така?

— Да.

— И вие бяхте единственият лекар, който беше на противното мнение?

— Доколкото си спомням, да.

— И какво решение взеха съдебните заседатели, докторе?

— Признаха го за невинен.

— Поради невменяемост ли?

— Да.

— Къде се намира сега мистър Коуч?

— Мисля, че е в Уитфийлд.

— От колко време е там?

— Струва ми се, че от процеса насам.

— Аха, ясно. Значи вие обикновено приемате пациенти и ги държите в болницата по няколко години, след като те притежават съвършено здрав разсъдък?

Роудхийвър се понаклони на другата страна и започна бавно да почервенява. Погледна към своя адвокат, адвоката на народа, за да му даде да разбере, че разпитът му е дотегнал.

Джейк вдигна други листове.

— Докторе, спомняте ли си процеса на един човек на име Бъди Удъл в окръг Клебърн през май седемдесет и девета?

— Да, помня го.

— Беше за убийство, нали?

— Да.

— А вие бяхте призован за свидетел като специалист по психиатрия и заявихте на съдебните заседатели, че мистър Удъл не е душевноболен, нали така?

— Така.

— Спомняте ли си колко психиатри дадоха показания в негова защита и заявиха пред съдебните заседатели, че бедният човек е невменяем?

— Мисля, че бяха петима, мистър Бриганс.

— Точно така, докторе. Петима срещу един. Спомняте ли си какво решение взеха заседателите?

Гняв и безпомощност обхващаха свидетеля. Мъдрият дядо професор започваше да се превръща в свадлив старец.

— Да, спомням си. Те решиха, че е невинен. Бил невменяем.

— Как ще обясните това, доктор Роудхийвър?

— Човек не може да има вяра на съдебните заседатели — изтърси той, после се овладя и неспокойно се ухили.

Джейк се загледа в него със злобна усмивка, после погледна недоумяващо към ложата. Скръсти ръце и остави последните думи да се запечатат в съзнанието им.

— Продължавайте, мистър Бриганс — каза накрая Нуз.

Бавно и с подчертано настроение Джейк събра папките и бележниците си, без да откъсва поглед от Роудхийвър.

— Мисля, че чухме достатъчно от свидетеля, ваша светлост.

— Имате ли въпроси, мистър Бъкли?

— Не, сър. Обвинението се въздържа.

Нуз се обърна към заседателите:

— Дами и господа, процесът е към своя край. Повече свидетели няма да бъдат призовавани. Сега аз ще приканя прокурора и адвоката, да обсъдим някои технически въпроси, а след това те ще имат възможността да произнесат пред вас заключителните си речи. Това ще започне в два часа и ще отнеме няколко часа. Около четири делото ще мине във ваши ръце и аз ще ви дам възможност да го обмислите до шест. Ако не стигнете до решение днес, ще ви върнат обратно там, където сте настанени до утре сутринта. Сега е почти единайсет и ще направим почивка до два. Ще се срещна с обвинението и защитата в моя кабинет.

Карл Лий се наведе и за първи път от прекъсването в събота се обърна към адвоката си:

— Джейк, ти го направи на нищо.

— Почакай да чуеш заключителната ми реч.

Джейк нямаше желание да се вижда с Хари Рекс и подкара колата към Карауей. Къщата, в която бе отраснал, старинна достолепна постройка в центъра на града, бе заобиколена от огромни дъбове, кленове и брястове, които пазеха хлад дори в летните горещини. Зад дърветата се простираше дълга гола поляна, след която започваха хълмовете. В единия ъгъл над бурените се издигаше телена мрежа. Тук той бе направил своя прощъпулник, беше карал първия си велосипед, тук бе играл за първи път футбол и бейзбол. Под един дъб край поляната бе заровил три кучета, едно миещо мече, един заек и няколко патици. Гума от буик, модел петдесет и четвърта, се полюляваше на едно дърво недалеч от малкото гробище за животинчета.

От два месеца къщата бе заключена и пуста. Момчето на съседите косеше тревата и се грижеше за моравата. Джейк се отбиваше веднъж седмично. Родителите му обикаляха Канада с каравана — така беше всяко лято. Искаше му се да е с тях.

Отключи вратата и се качи горе в стаята си. Тук нищо не бе променено. Стените бяха покрити със снимки на отбора, с купи, бейзболни шапки, плакати на Пийт Роуз, Арчи Манинг и Ханк Арън. Над вратата на килера висяха цяла редица бейзболни ръкавици. Върху шкафа имаше негова снимка с шапка и тога. Майка му продължаваше да я бърше от праха всяка седмица. Веднъж му бе казала, че често се качва в неговата стая и й се струвало, че ще го намери там да си пише домашните или да подрежда програми от бейзболни мачове. Прелиствала албумите му и се просълзявала.

Той си помисли за стаята на Хана с препарираните животни и тапета с Мама Гъска. В гърлото му заседна буца.

Погледна през прозореца покрай дърветата и се видя как се люлее на гумата край трите бели кръста, където бе заровил кучетата си. Помнеше всяко от погребенията и как баща му обещаваше да му намери друго куче. Помисли си за Хана и за кучето й и очите му се напълниха със сълзи.

Леглото се беше смалило. Джейк събу обувките си и легна. От тавана висеше неговият шлем. Осми клас, Мустангите от Карауей. За пет игри направи седем точки. Всичко бе документирано на лента долу, под лавиците с книги. Стомахът му се бе свил на топка.

Внимателно подреди бележките си — своите, не на Лусиен — върху шкафа. Взря се в лицето си в огледалото.

Той се обърна към съдебните заседатели. Започна с най-големия си проблем — доктор У Т. Бас. Извини им се. Един адвокат влиза в съдебната зала, изправя се пред непознати съдебни заседатели и не може да им предложи нищо друго освен своята искреност. И ако направи нещо, с което да я накърни, с това той наврежда на своята кауза, на своя клиент. Помоли ги да му повярват, че никога не би призовал един съден престъпник да свидетелства като експерт на което и да е дело. Нямал представа, че докторът е съден — вдигна ръка пред тях той и се закле. Светът бил пълен с психиатри и лесно е можел да намери друг, ако е знаел предварително, че Бас има проблем, но той просто не е знаел. И съжалява за това.

А сега за показанията на Бас. Преди трийсет години в Тексас докторът е имал интимна връзка с момиче, ненавършило осемнайсет години. Означава ли това, че лъже сега на процеса? Означава ли, че не може да се разчита на неговите професионални заключения? Нека бъдат справедливи към психиатъра Бас, нека забравят за личността Бас. Нека бъдат справедливи към неговия пациент, Карл Лий Хейли. Той не знае нищо за миналото на лекаря.

Съществува един факт, свързан с Бас, който съдебните заседатели може би искат да научат. Нещо, което мистър Бъкли пропусна да каже, когато разкъсваше доктора на парчета. Момичето, с което той имал интимни отношения, било на седемнайсет години. Но след това тя станала негова съпруга, родила му син и била бременна, когато двамата с момчето загинали при железопътна…

— Възразявам — викна Бъкли. — Възразявам, ваша светлост. Тези показания липсват в протокола.

— Приема се. Мистър Бриганс, нямате право да засягате факти, които не са регистрирани в протокола. Моля съдебните заседатели да не вземат под внимание последните думи на мистър Бриганс.

Джейк не обърна внимание на Нуз и Бъкли и продължи да се взира тъжно в заседателите.

Когато виковете утихнаха, той продължи. А какво да кажем за Роудхийвър?

— Дали лекарят на обвинението някога в своя живот е имал интимни отношения с момиче под осемнайсет години? Глупаво изглежда да се мисли за такива неща сега. Лекарят на обвинението явно е предубеден. Високо квалифициран специалист, той лекува хиляди пациенти от всевъзможни душевни заболявания, но въпреки това, когато става дума за престъпление, не е в състояние да различи проявите на невменяемост. Неговите показания би трябвало да се преценяват най-внимателно.

Съдебните заседатели не откъсваха поглед от младия адвокат и попиваха всяка негова дума. Той не държеше проповеди като опонента си. Беше спокоен и откровен. Изглеждаше уморен, дори измъчен.

Лусиен беше трезвен, седеше със скръстени ръце и оглеждаше съдебните заседатели. Без Сискоу. Заключителната реч, макар и не неговата, беше чудесна. Извираше направо от сърцето.

Джейк се извини за своята неопитност. Не е участвал в много процеси, далеч не в толкова умел, колкото мистър Бъкли. И ако им изглежда малко зелен или е допуснал грешки, той моли те да не се прехвърлят на Карл Лий. Вината не е негова. Той просто е новак и се опитва да даде всичко от себе си срещу един опитен опонент, който всеки месец води дела за убийство. Допуснал грешка с Бас, както и други грешки и моли съдебните заседатели да му простят.

Има дъщеричка, една-единствена, и повече не може да има друго дете. Тя е почти петгодишна и без нея животът му не би имал смисъл. Тя е най-свидното му създание; съвсем мъничка е и негов дълг е да я закриля. Съществува нещо, което ги свързва, нещо което не може да се обясни. Джейк заговори за малките момиченца.

И Карл Лий има дъщеря. Казва се Тоня. Посочи към нея, седнала на първия ред до майка си и до братята си. Красиво момиченце на десет години. То никога не ще може да има своя рожба. Никога не ще има дъщеричка, защото…

— Възразявам — прекъсна го Бъкли, но без да вика.

— Приема се — рече Нуз.

Джейк не им обърна внимание. Заговори за изнасилването и обясни, че то е много по-отвратително от убийството. При убийство жертвата си отива завинаги, а не страда от бремето на преживяното. Семейството страда, но не и жертвата. Изнасилването обаче е много по-чудовищно. Жертвата трябва цял живот да живее със спомена за него, да се опитва да си го обясни, да се измъчва от въпроси и най-страшното — да знае, че похитителят е жив, че някой ден може да избяга от затвора или да го пуснат на свобода. Всеки ден, всеки час жертвата мисли за тази жестока гавра с нея и се измъчва от хиляди въпроси. Всяка минута тя изживява отново и отново всичко и болката не отслабва нито за миг.

Може би най-ужасяващото от всички престъпления е изнасилването на дете. Една изнасилена жена ясно осъзнава защо се е случило така. Някакъв скот е бил изпълнен с омраза, гняв и насилие. Но едно дете? Едно десетгодишно дете? Представете си, че е ваше. Поставете се на мястото на бащата, който се опитва да обясни на дъщеря си защо е изнасилена. Представете си, че се опитвате да обясните защо тя няма да има деца.

— Възразявам!

— Приема се. Дами и господа, моля да не вземате под внимание последното изречение.

Джейк продължи невъзмутимо. Да предположим, каза той, че с вашата десетгодишна дъщеря са блудствали, вие сте ветеран от Виетнам, умеете да си служите с автомат М–16 и докопвате отнякъде един, а в същото време детето ви лежи в болница на косъм от смъртта. Да предположим, че сексуалният маниак е хванат и шест дни след това успявате да се приближите на метър и половина до него, когато той излиза от съда. Ив ръката си имате автомат.

Какво ще направите?

Мистър Бъкли ви каза какво би направил той. Ще скърби за дъщеря си, но ще обърне и другата си буза за плесница с надеждата, че правосъдието ще изпълни своя дълг. Ще чака, убеден, че престъпникът ще си получи заслуженото, ще бъде изпратен в Парчман и никога няма да го пуснат под гаранция. Ето какво би направил той, а околните ще се възхищават на благородството му и всеопрощаващата му душа. Но как би постъпил един обикновен баща?

Какво би направил самият Джейк? Ако има автомат. Ами ще пръсне черепа на тоя скот!

Беше толкова просто. И толкова справедливо.

Джейк спря, за да пийне малко вода, после смени регистъра. Измъченото и смирено изражение изчезна и на негово място изплува негодуванието. А сега да поговорят за Коб и Уилард. Те са тези, които предизвикаха този ад. Обвинението се опитва да оневини техния живот. Кой обаче би скърбил за тях освен майките им? Изнасилвани на деца. Пласьори на наркотици. Ще липсват ли на обществото тези негови граждани? Нима окръг Форд не става по-безопасно място без тях? Не се ли чувстват по-спокойни децата в окръга, когато двамата извратени типове и наркомани не са сред тях? Всеки родител ще се чувства в по-голяма безопасност. Карл Лий заслужава орден или овации. Той е герой. Същото каза и Луни. Да се даде награда на този човек. Да бъде върнат у дома, при децата си.

Джейк заговори за Луни. Има дъщеря. Останал е с един крак заради Карл Лий Хейли. Ако някой има право да търси отмъщение, това е Диуейн Луни. А той казва, че Карл Лий трябва да се върне вкъщи при семейството си.

Джейк се обърна към заседателите с молба да простят, както Луни бе простил. Помоли ги да изпълнят желанието на Луни.

Сниши глас. Почти е свършил. Иска да се раздели с тях, споделяйки една своя мисъл. Представете си го, ако можете. Малката лежи пребита, окървавена, с разтворени крака, завързани за дървета. И поглежда към гората. Почти в безсъзнание и халюцинираща, вижда как някой тича към нея. Нейният татко, който тича отчаяно, за да я спаси. Тя го съзира в своята изнемога, точно когато има най-голяма нужда от него. Вика го, но той изчезва. Те са й го отнели.

Сега тя има нужда от него не по-малко, отколкото тогава. Нека не й го отнемат. Ето я, там, на първия ред. Чака татко си.

Да го пуснат да се прибере вкъщи при семейството.

Залата беше притихнала, когато Джейк седна до клиента си. Погледна към съдебните заседатели и видя как Уанда Уомак избърса една сълза.

За първи път от два дни той съзря искрица надежда.

В четири часа Нуз се сбогува със съдебните заседатели. Каза им да си изберат председател, да се организират и да се залавят за работа. Каза им също, че обсъжданията могат да продължат до шест часа, евентуално до седем и ако не стигнат до решение, заседанието ще бъде подновено във вторник в девет сутринта. Те се изправиха и бавно се изнизаха от залата. Когато и последният излезе, Нуз даде почивка до шест и нареди на адвокатите да не се отдалечават от залата или да оставят телефони, на които секретарката да ги открие.

Зрителите останаха по местата си и взеха тихичко да си бъбрят. Позволиха на Карл Лий да седне на първия ред при семейството си. Бъкли и Мъсгроув останаха в кабинета с Нуз. Хари Рекс, Лусиен и Джейк се запътиха към кантората и течната вечеря. Никой не се надяваше на скорошно решение.

Съдебният пристав заключи заседателите в стаята им и каза на двамата резервни да седнат в тясното коридорче. Вътре Бари Акър единодушно бе избран за председател. Той постави на бюрото в ъгъла инструкциите на съдията и веществените доказателства. Всички насядаха неспокойно около двете сгъваеми маси, поставени една до друга.

— Предлагам да проведем едно предварително, неофициално гласуване — започна той. — Просто така, да разберем кой накъде клони. Някакви възражения?

Възражения нямаше. Той държеше списък с дванайсет имена.

— Гласуваме с „виновен“, „невинен“ или „не съм решил“. Освен това засега може да има и въздържали се.

— Реба Бетс.

— Не съм решила.

— Бърнис Тул.

— Виновен.

— Каръл Корман.

— Виновен.

— Дона Лу Пек.

— Не съм решила.

— Сю Уилямс.

— Въздържам се.

— Джоу Ан Гейтс.

— Виновен.

— Рита Мей Плънк.

— Виновен.

— Франсис Макгауън.

— Виновен.

— Уанда Уомак.

— Не съм решила.

— Юла Дел Йейтс.

— Още не съм решила. Бих искала да поговорим.

— Ще поговорим. Клайд Сискоу.

— Не съм решил.

— Станаха единайсет. Аз съм Бари Акър и гласувам „невинен“. — Бари запресмята наум и след миг продължи: — Това прави следното: петима гласуват „виновен“, петима не са взели решение, един се въздържа и един гласува „невинен“. Както се очертава, чака ни доста работа.

Проучиха веществените доказателства, снимките, отпечатъците от пръсти и балистичните диаграми. В шест часа уведомиха съдията, че не са стигнали до решение. Бяха гладни и искаха да си ходят. Той насрочи следващото заседание за вторник сутринта.