Времето, в което живях, и хората, с които работих

Координацията на националните планове и „чувалите“ на Николай Рижков

Икономическата интеграция е заложена в самото развитие на производителните сили. Тя се отнася до всички и всякакви обществено-икономически формации, без първобитно-общинния строй. Развитието на производителните сили във времето, в което живеем, в нашата епоха, се отличава с едно особено икономическо противоречие, разрешаването на което следва да се търси в задълбочаването на общественото разделение на труда и в усложняването на обществената координация на производството.

Обективната необходимост от икономическа интеграция е неоспорим факт, който не се нуждае от излишно теоретизиране.

Икономическата интеграция означава осъществяване на необходимата координация в най-широк смисъл на този термин. А координацията е типичен елемент на планирането на националното стопанство. Неоспорим е фактът, че икономиката на България в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години имаше „открит“ характер. Стокообменът, отнесен към националния доход, през 1980 г. бе 95 на сто, а през 1985 г. надхвърли 104 на сто. Стокообменът се реализираше главно със страните-членки на СИВ. От общия стокообмен през 1980 г. този с тези страни беше 77 на сто, а през 1985 г. нарасна на 83 на сто. Стокообменът с несоциалистическите страни съответно бе 23 на сто и 17 на сто. Основната част от стокообмена със социалистическите старни се реализираше със Съветския съюз. Числата за същия период са съответно 58 на сто и 64 на сто. Следователно нашето участие в социалистическата икономическа интеграция и преди всичко курсът за всестранно сближаване със съветския съюз бяха главното стратегическо направление на икономическата политика на държавата.

При такива условия бях председател на Държавния комитет за планиране на НР България, който реализира координацията на националните планове за периода 1981–1985 г. и предстоеше да осъществи тази изключително отговорна задача за периода 1986–1990 г. Казвам отговорна, защото от нейното успешно провеждане в голяма степен се предрешаваше ускореното внедряване на авангардни постижения на научно-техническата революция, осъществяването на прогресивни структурни изменения на икономиката и на националния комплекс, подобряването на качеството на продукцията и на тази основа постепенното, но неотклонно повишаване на жизненото равнище на българския народ. Всички специалисти в Държавния комитет за планиране и Националната планова комисия разбирахме напълно смисъла и съдържанието на тази отговорност. Заехме се с ум и сърце за нейното претворяване на дело.

Координацията на националните планове на страните-членки на СИВ, се реализираше от Комитет за планова дейност при изпълкома на СИВ. Негови членове бяха председателите на плановите органи в отделните страни. На мен се падна честта да представлявам в него нашата страна от юли 1982 г. до октомври 1985 г.

Заседанията на този Комитет се провеждаха три пъти годишно, два пъти самостоятелно и веднъж след пленарно заседание на СИВ. Първото заседание, на което присъствах, се проведе през октомври 1982 г. в Будапеща. Заминах с група специалисти от плановия комитет и другите функционални ведомства. За първи път се срещнах с колегите-председатели на планови органи от европейските социалистически страни и Куба. Познавах се само с Николай Константинович Байбаков — председател на ГОСПЛАН на Съветския съюз. По традиция вечерта преди откриването на пленарните заседания всички колеги-председатели на планови комитети от страните, вечеряха заедно, на една маса, без предварително определени места. Вечерята имаше своя ритуал. Н. К. Байбаков представи новите колеги. За мен каза: „новият председател на плановия комитет в България е Станиш Бонев, първият председател не само в България, но и сред всички нас с висше образование по специалността «Планиране на народното стопанство».“ Откъде разполагаше с тази информация не можах да узная. В нито една биографична справка за мен не е отбелязан този правдив момент. Станах в знак на уважение. Вторият нов колега беше Манфред Горивода от Полша, досегашен помощник в кабинета на ген. Войчех Ярузелски. Съседът ми отдясно, с леко дръпнати очи, ми се представи сам — Садном — председател на ГОСПЛАН в Монголия, а този отляво, впоследствие разбрах, че е Фаловеги и е от Унгария.

Байбаков беше в напреднала възраст, вече 19 години председател на ГОСПЛАН. Той каза: всяка работна година в ГОСПЛАН е равна на три работни години в кое и да е друго учреждение или предприятие. Знаете, че съм инженер-химик, нефтяник. През 1938 г. ме викат от провинцията в Кремъл при Сталин. Никой не казва за какво. Отивам в уречения час. Адютантът — секретар, става прав, отваря вратата на кабинета и казва: „Заповядай! Чака те!“. Влизам. Гледам стаята празна. Суетя се. Чувам гласа на Сталин зад мен — „Кой сте?“ Обръщам се кръгом, никой няма. Повдигнах глава и видях Сталин, седнал на голяма двукрака стълба, държеше в уста загасена пура и разлиства някаква книга. Беше почти с гръб към мен, без да ме погледне. Николай Константинович съм — отговарям, а той без да ме разпитва изрече: „Эсть нефт, есть Байбаков, нет нефт, нет Байбаков. Свободны!“. През петдесетте години Н.С. Хрусчов ме изпрати за председател на Областен народен съвет в Украйна, а после, както знаете съм в ГОСПЛАН. След това даде думата за тост, без протоколен ред, на досегашните председатели на планови комитети. Така влязох в интернациналното семейство на плановиците.

Заседанието на Комитета за планова дейност премина делово, с предварително подготвени проекти за решения. Предвиждаше се първият етап от координацията на народностопанските планове да приключи до средата на 1984 г.

Започва усилена работа. Наши специалисти активно участваха в подготовката на Програма за координация на народностопанските планове за периода 1986–1990 г. Тя беше приета на 36-то заседание на СИВ. Съгласувани бяха програми и графици за срещи на двустранна основа. На двустранна основа се проведоха срещи с експерти. Имаше срещи и с участието на председателите, които бяха по-рядко. За всяка среща на експертите подробно ни се докладваше и заедно уточнявахме нашата позиция. С една дума, беше в ход интензивна работа и у нас, и в другите страни.

Информирах правителството за резултатите и главните изводи от срещите, а именно:

— всички страни-членки на СИВ, през следващия период — 1986–1990 г., ще чувстват остър недостиг на енергийно-суровинни ресурси;

— ще се вземат изключителни мерки за запазване на ресурсите от енергия, суровини и материали, за тяхното най-рационално използване в съответните страни или търсене на максимален ефект при техния износ;

— набелязват се важни мероприятия за ускорено развитие и внедряване на научно-техническите постижения, за разширяване и задълбочаване на сътрудничеството в тази област;

— определят се конкретни практически мерки за намаляване зависимостта от капиталистическите страни, разработват се противоимпортни програми и ще се развива широка гама от продукти, обект на взаимен стокообмен, но на взаимноизгодна основа;

— всички страни изразяват готовност да разширяват сътрудничеството при излизане на трети пазари и за решаване на някои енергийно-суровинни проблеми на основата на съгласувано или съвместно изграждане на мощности в развиващите се страни.

Координацията на плановете със Съветския съюз имаше за нас решаващо значение. До тогава бяха проведени редица срещи на равнище отраслови министерства и ведомства и специалисти от Държавния комитет за планиране, Министерството на външната търговия, Държавния комитет за наука и технически прогрес и Министерството на финансите. Проведоха се срещи и лично с Байбаков. Предстояха още поредица от срещи. Трудностите продължаваха.

При консултирането на плановите органи на двете страни през август 1984 г. съветските експерти посочиха данни за преобладаващата част от енергийно-суровинните ресурси за следващия период под равнището на предвидените за доставяне през 1985 г. Освен това, за да продължат доставките и през следващия планов период, се поставиха много допълнителни условия.

Запазването на доставките през периода 1986–1990 г. на нефт и нефтопродукти на равнището на 1985 г., т.е. в размер на 11 630 хил. тона, да се обуславя от участието на нашата страна в усвояване на нови находища на нефт за поддържане равнището на добива и производството на тези ресурси в Съветския съюз. По-конкретно това означаваше ежегодно до 1990 г. да предоставяме на СССР по 800 работника, наши строително-монтажни организации да участват като подизпълнители в изграждането на инфраструктурата на нови нефтени находища в размер на 500 млн. рубли, да осигурим допълнителни доставки на много продоволствени стоки и суровини, в т.ч. шивашки и трикотажни изделия специално за нефтената и газовата промишленост, на Съветския съюз.

Допълнителни доставки на природен газ да се дават в края на периода на основата на наше участие в изграждане на новия газопровод „Ямбург-Западна граница на СССР“ с обща дължина над 5000 км. Преди това могат да се отпуснат малки количества срещу български стоки, които сега Съветският съюз купува серщу конвертируема валута.

Вместо получаваните през периода 1981–1985 г. 1600 хил. тона слитки и сляби за металургията ни се отпускаха едва 800 хил. тона годишно, т.е. 50 на сто, и то при положение, че се предоставят ежегодно по 5000 работника и се осигуряват допълнителни количества бариев концентрат, молибденов концентрат, стоманени топки, поцинкована ламарина, бяло тенеке, нисковъглеродна тел, огънати профили и стоманени въжета. Съветската страна изрази възможност да остане на досегашното равнище доставките на прокат — по 400 хил. тона годишно, но при условие, че България осигури за износ в Съветския съюз ежегодно по 50 хил. тона студеновалцувана ламарина и по 100 хил.тона стоманен лист с дебелина от 9 мм.

Ежегодните доставки от Съветския съюз на електроенергия да възлизат на 4,5 млрд. квт. ч. При максимално използване на собствените енергийни ресурси потребностите от внос на електроенергия бяха 7,7 млрд. квт. ч. През 1990 г. Нямаше от къде другаде да се доставят, освен от СССР. Съветските колеги не дадоха нито киловат повече от равнището на доставената електроенергия през 1985 г.

Аналогично стоеше въпросът и с доставките на алуминий. Значително се намалиха количествата на апатитов концентрат, пиритен концентрат, метанол, амоняк и други енергоемки продукти.

На проведената консултация в София на 23 декември 1984 г. с участието на Н. К. Байбаков обстойно се разгледа тежкото състояние на преговорите за следващия период. По поръчение на правителството аргументирано се изложиха нашите съображения.

Изрично се подчерта готовността ни значително да се увеличи българският износ на всички интересуващи ги стоки, а именно:

Голяма част от предлаганите стоки по капиталоемкост и ценност отговаряха на нарастващите изисквания на съветското население.

Съгласихме се да се запази броят на нашите работници и специалисти, около 13 хил. човека, които да продължат да работят на територията на Съветския съюз за поддържане на съществуващи и създаване на нови мощности в нефтената, газовата и металургичната промишленост.

Да участваме при взаимна договореност при изгарждането на газопровода „Ямбург-Западна граница на СССР“ и по създаването на инфраструктурата на нефтените находища в Приказпийската низина.

Предложихме доставките на калцирана сода да бъдат продължени и за следващия планов период, като осигуряваме по 450 хил. т годишно срещу запазване на вноса на енергийно-суровинни ресурси за нашата металургия и химическата промишленост.

Аналогичен подход приложихме и към по-нататъшното разширяване на сътрудничеството в областта на машиностроенето. С конкретни разработки обосновахме възможността за увеличаване на взаимните доставки около два пъти през следващия период в сравнение с текущия петгодишен период.

Постави се и въпросът за взаимните разплащания между двете страни. През текущия период имахме много трудности в това отношение. Предложихме Протокола за координация на плановете да се подготви върху основата на контрактните цени, които ще действат през периода 1986–1990 г., и на балансирана основа за петгодишния период като цяло и за всяка отделна година. При балансиране разплащането за следващия период да се включат материалните стимули, като се дават ежегодно за периода 1981–1985 г.

По договореност на високо равнище за периода 1981–1985 г. съветското правителство предостави на България по 400 млн. рубли ежегодно за стимулиране износа на селскостопанска продукция, определени стоки на леката промишленост, на туристически и строителни услуги за Съветския съюз.

Н.К.Байбаков благодари за компетентното ни и делово участие и направените предложения. Препоръча експерти от двете страни да намерят най-целесъобразни решения за сътрудничество през следващия планов период.

Работната група от експерти, от наша страна, се ръководеше от Георги Георгиев — първи зам.-председател на Държавния комитет за планиране, дългогодишен, ерудиран и висококвалифициран плановик. Групата положи много усилия, но съществен напредък не се постигна. Явно съветските специалисти нямаха конкурентни указания от правителството.

С Николай Константинович посетихме новостроящия се машиностроителен завод край Радомир. Разгледахме последователно технологическия процес. Тончо Чакъров — министър на машиностроенето, даде обяснения по повдигнатите въпроси, включително за технико-икономическите параметри на машините и съоръженията, доставени от Япония. Н. К. Байбаков разговаря и с японските специалисти-монтажници. Остана възхитен от крупното строителство и високопроизводителните мощности. Попита за размера на инвестициите, чиято начална сметна стойност възлизаше на 40 млн. лв., а новоутвърдената — на 920 млн. лв. В плана за 1985 г. бе предвиден лимит за строителство, която сума явно бе недостатъчна. Очакваше се Министерството на машиностроенето да внесе нов проект за обекта. По пресмятания на експерти от плановия комитет новата проектосметна стойност възлизаше на 1450 млн. лева. Той се обърна към мен с думите: „Синок мой, така се обръщаше към мен, когато бяхме в приятелски кръг, за чем такой большой завод?“ Опитах се да обясня, но и аз самият не бях убеден в това, което казвах.

Към края на работния ден в резиденция „Бояна“ запознахме Т. Живков за хода на разговорите по консултацията на плановете за следващия период. Тъй като предварително бях съгласувал нашата позиция с него, аз говорих кратко. Предоставих думата на Н.К.Байбаков. Той подробно изложи проблемите на съветското правителство по балансирането на плана за периода 1986–1990 г., но нито дума не каза за нашата консултация.

Искам да отбележа, че нееднократно пред Тодор Живков съм застъпвал тезата за изграждане на оптимални за нашата страна производствени мощности. Строителството на завода в Радомир беше започнало години преди да стана председател на плановия комитет.

През цялото време на преговорите неотлъчно присъстваше Леонид Греков — посланик на Съветския съюз у нас. На летище София, след изпращането на съветските колеги, той каза: „По моя линия ще информирам за консултацията. Вие с голямо желание и откровено се стремяхте за положителен изход“.

Координацията на плановете навлезе във втория, изключително отговорен етап. 1985 година беше решаваща. Започна интензивна работа. Голямо постижение е да се видят проблемите и задачите в перспектива, да се координират между отделните направления и звена, да се съгласуват с министерства и ведомства.

Първият добър резултат в координацията на националните планове постигнахме с Република Полша в началото на март 1985 г. инж. Димитър Дачев — първи зам.-председател на плановия комитет и Марин Маринов — зам.-министър на външната търговия, с група експерти извършиха значителна работа с полските колеги.

От полска страна координацията се ръководеше от Манфред Горивода — умен, енергиен и находчив човек. С него обсъдихме всички въпроси. Интересуваше се не само от работата на плановия комитет и координацията на плановете за следващия период, но и от функционирането на новия икономически механизъм в България.

Манфред бе информирал генерал Войчех Ярузелски за хода на координацията и нерешените проблеми. Той ни прие в сградата на правителството. Свикнал бях да се срещам с големи личности и не се притесних, когато се ръкувах с високия, строен, с тъмни очила генерал. Бяхме без преводач. Разговаряхме на руски. Манфред го информира накратко за нашето пристигане и за очертаващото се подписване на Протокола за координация на плановете за 1986–1990 г. Генералът го прекъсна и се обърна към мен:

— В неделя пътувам за София на гости при моя приятел. Мога ли да кажа, че ще приключите с координацията на плановете?

— Можете, ако дадете указания на Манфред да се решат взаимно спорните въпроси.

— Какво имате предвид?

— Вашата държава е вторият ни по обем на стокообмена партньор. С Манфред се препъваме в някои проблеми, които сами не можем да решим. Ако не се доставят от Полша 100 товарни вагона ежегодно, трябва да ги купим от капиталистическа държава в щатски долари — кеш.

— Манфред, удовлетворете молбата, пък те ще се отзоват на друго наше искане, се разпореди генералът.

В този дух се поставиха още няколко въпроса. Отговорите и на тях бяха за положително решаване. Генералът продължи да разпитва за положението у нас. Разделихме се с пожелание за успешно посещение в България.

В добро настроение в заседателната зала на плановия комитет продължи дискусията по координацията на националните планове. С подписания протокол стокообменът ни с Полша за 1990 г. се предвиждаше да се увеличи с 32 на сто в сравнение с очакваното за 1985 г.

В началото на април предстоеше заседание на Комитета за планова дейност при СИВ в Берлин. Предложих на Герхард Шурер — председател на Държавния комитет за планиране на ГДР, да се използва това пътуване и за координация на националните планове на двете страни. Той се съгласи. Започна усилена подготовка от експерти, начело с Найден Найденов — първи зам.-председател на комитета.

Групата експерти, ръководена от Н. Найденов и Марин Маринов, замина за Берлин седмица по-рано. След съгласуване с Т. Живков и Гр. Филипов с Г. Георгиев подготвихме българското становище за заседанието на Комитета за планова дейност на СИВ. За участие в заседанието в Берлин пристигнаха всички председатели на плановите комитети на страните-членки на СИВ и Куба.

Централен въпрос на заседанието на Комитета за планова дейност бе ходът на координацията на националните планове за периода 1986–1990 г. По азбучен ред трябваше да докладвам първи.

Посочих, че с Полша вече подписахме заключителния протокол, а с ГДР това ще направим тези дни, че сравнително добре вървят нещата и с другите страни.

С тези няколко думи можеше да приключа и да си седна, но реших да хвърля „камъка в блатото“. Помолих Рая — преводачката на руски, да застане до мен и продължих на български език:

С това приключих моето изказване. Колегите мълчаха, навярно размишляваха. Николай Константинович предостави думата на следващия колега от Унгарската народна Република.

След приключване на пленарното заседание на комитета започнаха срещи на двустранна основа. Следващият ден беше определен за посещение на стопанския комбинат в Дрезден, на което нашата делегация не замина, тъй като започна работата за координация на националните планове с ГДР. На вечерния прием, даден от правителството на ГДР, Герхард Шурер предложи да се срещнем в резиденцията на нашата делегация. Съгласих се, макар че нямах представа кои въпроси го вълнуват и каква ще бъде темата на разговора. Към 22 ч. той пристигна със съпругата си, млада блондинка. Отначало бяхме всички заедно, но по негово предложение се отделихме на разговор на „четири очи“. „Дойдох да те поздравя за днешното ти изказване, започна Шурер. Моля те да ми обясниш още веднъж какво значи поставяне «конете след каруцата». Както знаеш, аз вече надхвърлям 20 години като председател на плановия комитет и участвам в работата на СИВ, но за първи път чувам такава постановка.“

Разговаряхме за аналитичната и балансовата функция на плановите комитети не само за националната икономика, а и в интеграционен мащаб. Взаимно се допълвахме в разсъжденията. Удоволствие беше, че имах пред себе си такъв ерудиран и с висока култура човек. Той разказа неща от практиката, които в никаква книга не може да прочетеш, още повече, че опитът в плановата работа не е описан и обобщен в нито една държава. По всички въпроси бяхме единомишленици. Не бързахме да приключим разговора, макар че утре ни чакаше напрегнат работен ден. Беседата ни завърши към един часа след полунощ. В нея се уточнихме и по някои спорни въпроси на сътрудничеството между двете страни.

На консултацията по координацията на плановете между двете страни работните групи докладваха за извършената работа. Шурер ръководеше заседанието и по същество веднага решаваше поставените въпроси било от немска, било от българска страна. Даде указание какво още да се доработва в областта на научно-техническата интеграция, специализацията и кооперирането в духа на вече проведения между нас разговор. Накрая предложи днес да не се подписва заключителният протокол, а двете работни групи да дадат отговор на поставените от него въпроси и това да стане през юли в България. Възхитих се от неговата конструктивност. Предложих да се задоволят всички искания на ГДР в областта на електрониката и електротехниката през следващия период, като в протокола се добави нов текст в смисъл занапред двете страни да не изграждат дублиращи се мощности в тази област.

Заключителната среща за подписване на протокола се проведе през юли в София. В него се предвиждаше стокообменът през 1990 г. да надхвърли очакваното равнище с 34 на сто. Това беше най-високият прираст между всички социалистически страни.

Консултациите за координацията на плановете с ЧССР преминаха сравнително по-леко, с по-малко спорни въпроси. Между страните имаше добри традиции и много от механизмите на сътрудничеството бяха „отработени“. Съществена помощ ни оказа енергичната намеса на Григор Стоичков като съпредседател на Българо-чехословашката комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество. Работата на тази комисия беше пример как трябва да се работи за успешна координация на плановете между страните.

Главният проблем тук бе кооперирането „Лиаз — Мадара“. Формира се междуведомствена комисия, оглавена от двамата министри на машиностроенето. След известно време Тончо Чакъров докладва в правителството за успешното решаване на спорните въпроси. Заключителният протокол се подписа с колегата Потач също през юли 1985 г.

И координацията на националните планове с Унгарската народна република завърши успешно.

С избирането ми за зам.-председател на Министерския съвет, с решение на Бюрото на Министерския съвет, ми бе възложено да поема съпредседателството на комисията за Унгарската народна република и за Монголската народнодемократична република.

Първото ми посещение в Унгария като съпредседател на смесената комисия бе през септември 1981 г. Наследството, което получих, не беше добро. Години наред стокообменът между двете държави беше с отрицателно валутно салдо за нашата страна и със забавени доставки от унгарска страна. Подготвихме се старателно с експерти от Държавния комитет за планиране и Министерството на външната търговия. Нямах нужния опит за работа в такава комисия. Онова, което ме накара да напиша тези редове, бе заявлението на експерт от унгарската планова комисия, член на смесената комисия, че България никога няма да има активно валутно салдо с Унгария. Ако това се получи, дори за една отделна година, той ще се хвърли от 4-ия етаж на плановата комисия. Марин Маринов отвърна: „да внимава това да не стане още през следващата година, защото имаме намерение да изменим нещата много скоро“. В общи линии заседанието на комисията за мен имаше повече познавателен, отколкото делови характер. Все пак си направих извода: — добре ще бъде да обърнем нещата в полза на нашата страна. Седмица по-късно с Марин Маринов и Жиро Багдатлян — главен специалист в Държавния комитет за планиране, отговарящ за Унгария, уточнихме график за работа до края на годината. Помолих да се направи необходимото, с риск да не получим някои договорени доставки, но в края на годината, да приключим с нулево валутно салдо.

През май 1982 г. се проведе заседание на смесената комисия в София. Моят партньор постави куп въпроси. Трябваше да се положат много усилия, за да се решат задоволително. Не скривам, помогна ми фактът, че наскоро станах председател на плановия комитет. През октомври, когато вече стъпихме здраво на графика за доставките, ми позвъни по телефона партньорът ми Мариаи от Унгария и заяви, че ако до седмица не им се изпрати една композиция вагони с калцинирана сода, ще спрат всякакви доставки за България. Оставих настрана некоректния тон, заявих спокойно, че това няма да бъде в духа на нашите традиционно добри връзки. Що се отнася до изпращането на калцинираната сода, ще бъде осигурена съгласно подписания двустранен график. Лично се заех с въпроса. Разговарях с генералния директор на комбината в Девня и с Георги Панков — министър на химията, и ги помолих под техен контрол незабавно да се изпълнят поетите ангажименти с Унгария. Отново ми позвъни унгарският колега и попита на път ли е влаковата композиция? Отговорих му, че няма да има композиция, а пътуващи шлепове към Будапеща по р. Дунав, които след няколко дни ще бъдат там. Внимателно помолих да не ме превръща в диспечер. Доставката на стоки за Унгария е организирана добре. Този маниер на работа намаля, но не спря дълго време. Не скривам, главно унгарските колеги, но не и единствени, ме наведоха на мисълта да търся и предложа нов подход за сътрудничеството между плановите комитети.

През юни 1983 г. предстоеше среща на високо равнище на УНР и НРБ. Използвах тази среща да се проведат заседание на съвместната комисия и среща по координацията на националните планове. Информирах Тодор Живков и Гриша Филипов, че 1982 г. е първата година, която се приключи с активно валутно салдо, и че през 1983 г. показателите за стокообмена са в наша полза.

Заминах за Будапеща два дни преди официалната делегация. Проведох успешно и двете предварително подготвени срещи. Пристигна нашата делегация. Вечеряхме в „свой кръг“ — официалната делегация в пълен състав. По време на вечерята Т. Живков ме разпитваше подробно и трябваше да отговарям обстойно. И сега съжалявам за вкусните унгарски блюда.

На заседанието на двете делегации Янош Кадър специално отбеляза подема в сътрудничеството между двете страни и за положителното търговско салдо на България на стокообмена през 1982 г. Т. Живков явно беше доволен.

Работата на смесената комисия, добрите контакти между двата планови органи и особено посещението на високо равнище допринесоха безпроблемно да се осъществи координацията на националните планове за периода 1986–1990 г. Подписахме заключителния протокол с Фаловеги, в който се предвиди стокообменът през 1990 г. да нарасне с 29 на сто в сравнение с очакваното равнище на 1985 г.

Успешно премина координацията на националните планове и с Монголската народнодемократична република. Със съпредседателя на Смесената българо-монголска комисия — Пелже, опитен, мъдър и умен колега, се решаваха оперативно всички възникнали проблеми. Председателят на ГОСПЛАН — Садном, находчив, скромен и разсъдлив човек, допринесе за изработването на заключителния протокол, който не подписахме с него, тъй като вече беше Председател на Министерския съвет на Монголия. За добрата работа на съвместната комисия и на преговорите по координация на плановете принос има Иван Манолов — зам.-председател на нашия планов комитет.

При координацията на плановете с румънските колеги се срещнаха определени затруднения, причина за което бяха наслоилите се през последните години тежки екологични проблеми. При мои посещения в гр. Русе виждах как тежки облаци дим на талази идваха от отсрещния бряг. Въпреки разменените посещения на работни групи, съществен успех не се постигна. През май 1985 г. у нас дойде колегата Бръля, симпатичен човек, бе доскоро началник на кабинета на Н. Чаушеску, който не взе компетентно отношение по възникналите въпроси. Задоволяваше се с отговори от рода на: „ще видим“, „ще проучим“. Подписването се отложи за октомври, което така и не се състоя.

Съзнателно оставих накрая впечатленията ми от координацията на плановете с Република Куба. Исках да посетя, при първи удобен случай страната на този героичен народ. От деня на провъзгласяването на кубинската революция — 1 януари 1960 г., тази държава стана привлекателен център за съмишленици и неприятели от всички краища на света. Народ, изковал собствената си съдба, заслужава поклон. На един хвърлей, както се казва, от Флорида (САЩ), от най-мощната капиталистическа държава, този народ, въпреки икономическата блокада, намери сили да развива и умножава националното си богатство. Посетил бях много държави в света. Чак през януари 1984 г. ми се удаде да бъда на Острова на свободата.

С удоволствие приех поканата на Умберто Перес — председател на кубинската планова комисия, с наша делегация да посетя Куба и да се проведе поредната консултация по координацията на националните планове на двете страни. Заминах за Куба с Г. Георгиев и група експерти. Пътуването ни съвпадна с визитата на Огрян Дойнов — член на Политбюро на партията. На летище „Хавана“ ни посрещнаха Родригес — първи зам.-министър-председател, и Умберто Перес. Настаниха ни в две съседни резиденции. Наложи се да работя и с О. Дойнов, и с експертите по координация на плановете. На втория ден от пристигането ни с О. Дойнов ни поканиха на среща с Фидел Кастро. Посрещна ни самият Фидел — висок, снажен и във военна униформа, придружен от една дама, явно преводачка. Застана пред нас, разпери ръце и нещо каза. Преводачката моментално преведе: „Добре дошли при нас!“. Хвана ни под ръка и закрачихме по коридора към кабинета му. Под лявата си мишница усетих нежната ръка на дамата. Обърнах се и я погледнах. Тя, усмихната, на български език ме попита:

— Не ме ли позна? Аз съм Тересита. Работя в Министерството на външните работи на Куба. Вие ми дадохте съгласие да се омъжа за д-р Петров през 1960 г. в металургичния завод в Перник.

Фидел дочу удивлението и с поглед сякаш попита: — „Какво си говорите?“ Терасита започва да обяснява, а Фидел широко се усмихна. Влязохме в малка стая — работен кабинет. Огнян каза благодарствени думи за оказания ни прием и предаде поздрави от Т. Живков. Започна да говори Фидел — тихо и спокойно. Терасита превеждаше. Часовникът бързо отмерваше времето. Срещата продължи близо два часа. Накрая предложи със самолет да посетим което кътче пожелаем на Куба.

Чакаше ни работа по координацията на плановете. Г. Георгиев и експертите на двете страни бяха поработили добре.

Външнотърговският стокообмен на Куба с България бе около 200 млн. преводни рубли годишно. Отчитайки факта, че българските стоки са познати и търсени на кубинския пазар, се реши стокообменът да нарасне за следващия период на 250 млн. преводни рубли. Ежегодният износ на водни помпи, помпени станции и резервни части за вече доставените машини и съоръжения да достигне 8–10 хил. броя. Да се осигури хладилна техника с оглед да се построят 18 хладилни склада и около 35 ледозавода до края на координирания период. Да приключи строителството на завода за монтаж на кари, който да задоволява не само нуждите на куба, но и да се осигури износ за трети страни — главно за Латинска Америка. Подобно решение да се намери и за селскостопанските машини и резервни части, металите и продуктите на химическата промишленост. Занапред приоритет да получат техническите изделия. От кубинска страна да се увеличат доставките на сурова захар и меласа, на ром и сокове.

Преди завръщането си нашата делегация посети курорта Варадеро. Времето бе топло, въздухът — влажен. Подухваше лек бриз. Не беше минал и час, когато Умберто ми съобщи, че ни вика Фидел. Трябваше да докладваме за резултатите от преговорите. По пътя за Хавана домакинът ми обясни, че доскоро е работил в кабинета на Фидел по икономическите въпроси.

Умберто накратко докладва за нашите разговори. Фидел ме загледа продължително и заговори. Терасита ми преведе, чеУмберто го е информирал за моята преподавателска дейност по планиране на народното стопанство и той много се интересува от този въпрос, за българския опит в плановата работа. Изненадах се. На лицето на Фидел беше изписан голям интерес. Започнах както пред моите студенти да обяснявам: що е планиране на народното стопанство; балансовият метод — като основен метод на планирането; какво е темп на икономическото развитие; кои са основните народностопански пропорции; дадох определението на индивидуалната и обществената производителност на труда. Накратко разказах за работата на плановия комитет. Фидел слушаше внимателно и искаше пояснения. Разделихме се сърдечно.

В Тропикана бяхме на богата артистична програма. Посетихме заведението, в което е отсядал Хемингуей и брега на морето, където е събирал материали и осмислил знаменития си роман „Старецът и морето“.

Второто ми посещение в Куба бе през октомври същата година. Пътувахме за поредната среща на СИВ. Делегацията се водеше от министър-председателя — Гр. Филипов.

Николай Тихонов — министър-председател на СССР, предложи извънредна точка в дневния ред на сесията — молба на никарагуанското правителство за оказване на безвъзмездна помощ за бедстващото им население. По този въпрос докладва лично Освалдо Дортикос. Реши се: „в съответствие с резолюциите на ООН и неговите органи да се окаже безвъзмездна и възмездна помощ на Никарагуа според възможностите на страните-членки на СИВ“. Още в Хавана Гриша Филипов възложи на Андрей Луканов и мен да направим съответно предложение за решение на нашето правителство. Такова беше прието. За моя изненада това решение фигурира в описа на обвинението по Дело № 3 — за даване на помощи на развиващите се страни. Едва ли има такъв циничен случай в световната практика.

Обикновено след всяка среща на СИВ домакините даваха прием за членовете на делегациите. Не си спомням защо приемът се проведе в резиденцията на нашия посланик. При нас дойде съветската делегация, начело с Н. Тихонов. В нея бяха Николай Рижков, Николай Байбаков и други. Започна разговор. Николай Рижков — вече секретар на ЦК на КПСС по икономическите въпроси, злобно ме запита:

— Докога ще храниш нашия народ само с паста за зъби?

— Тя не е за ядене — отговорих спокойно.

— Получавате 9 млн. тона зърно годишно, а на нас не даваш.

— Правителството дава, а не аз.

Той ми обърна гръб и разговорът приключи.

Настъпи раздвижване сред присъстващите. Пристигна Фидел с традиционното си униформено облекло. Срещна се с някои делегации. Дойде и при нас. Като ме видя, леко ме прегърна с думите: — „о, моя плановик!“.

Подписването на заключителния протокол за координация на плановете с Куба стана през август 1985 г. във Варна.

Консултациите по координация на плановете със Съветския съюз се затрудниха.

Николай Байбаков изпрати началника на управление в ГОСПЛАН — Воров, с двама експерти да ни запознаят с техните съображения за заключителния етап на координацията на плановете. Искаха годишно 500 хил. тона хлебно зърно и 100 хил. тона месо. Да се спрат предоставените на България 400 млн. рубли годишно.

В резиденция Евксиновград Воров прочете бележките си на Гриша Филипов. Не носеше официално писмо. Филипов говори дълго, обоснова се, че това е невъзможно. Воров и придружаващите го не реагираха.

Информирахме и Т. Живков, който също бе на почивка в Евксиновград. Той запита:

— Сега колко месо даваме?

— Около 24 хил. т месни изделия годишно, главно пилешко, поясних аз.

— А колко може да давдем?

— Може да се увеличи с 10–12 хил. тона. Ако е повече, значи да се намали износът за държавите от Западна Европа, а там имаме хубава цена на свинското месо. Ще се намалят приходите от внос на валута от капиталистическите страни.

— Няма да се дава повече месо. А как стои въпросът със зърното?

— Досега по стокообмена нямаме такова задължение. Само през 1982 г. от излишъци на зърно сме дали 200 хил. тона хлебно зърно, но тогава произведохме около 10 млн. тона.

— „Зърно няма да се дава. Ако се наложи, аз ще решавам колко, а за стимулите от 400 млн. рубли и дума да не става. Брежнев ги е разрешил. Сега като го няма, не значи да се махнат. Тогава ние ще повишим цените на нашите стоки и услуги. Гриша, обърна се към министър-председателя, още утре тръгваш за Москва, вземи Станиш, Христо, Белчо и Огнян. Аз още тази вечер ще уредя да ви приеме Николай Тихонов. Жулев — посланикът, тук ли е? Няма да го вземате с вас. Дайте им колкото искат електроника, роботи и друга техника. Това е!“

На другия ден потеглихме от Варна за Москва. Жулев не дойде. От летището отидохме направо в Кремъл. Тихонов ни прие. При него беше и Николай Рижков. Гриша Филипов подробно информира за нашето становище. Остави и Паметна записка, която писахме през нощта преди отпътуването.

Н. Тихонов каза няколко думи в смисъл — плановите органи да продължат да търсят резерви, а те ще разгледат записката и ще ни информират. Отговор на тази пометна записка не получихме.

Върнахме се от Москва същия ден — в ранния следобед. Отидохме направо при Т. Живков. Явно той нетърпеливо ни очакваше. Гриша Филипов подробно го информира. Той гледаше ту единия, ту другия от нас и мълчеше. Нищо не каза.

С Н. Байбаков се договорихме двустранната консултация да започне на 26 септември. Преди тръгването отново разговарях с Т. Живков и Гр. Филипов. Указанието беше да не се отстъпва от августовските уточнения във Варна и да взема Белчо Белчев, който да помага при диалога за стимулите, и Христо Христов, който да отстоява позициите по месото и зърното. С нас тръгнаха и зам.-председателите на плановия комитет — Г. Георгиев, Д. Дачев, Ив. Манолов и около 20 експерти, преводачи и завеждащ служба „протокол“. На летище София ни изпрати Леонид Греков, явно без настроение.

На пленарното заседание Байбаков говори нервно и бързо. Неговите експерти слушаха внимателно, а Воров и Гинзбург често го прекъсваха като подхвърляха по някоя реплика. Най-сетне и той потвърди известните ни искания от началото на август. Даде почивка. Нашата делегация ме заобиколи в очакване какво ще кажа.

След почивката говорих без написана реч, а и не ми бе нужна. За да бъде по-ясно разбран, помолих Раиса да превежда. Стигнах до „костеливите орехи“. Разясних нашата позиция така, както беше уточнена с Тодор Живков и Гриша Филипов. Добавих само за зърното: — Ако някоя година през следващия период произведем над 9 млн. тона зърно, допълнително получените количества да разделим по равно. За месните изделия сме съгласни да се увеличат от 24 на 30–32 хил. тона годишно. Предложих да се предостави думата на Христо Христов и Белчо Белчев. И днес им благодаря за аргументираната подкрепа.

Предстоеше дискусия по цялата гама на стокообмена и балансирането му за петгодишния период. Разискванията продължиха три дни и все не излизахме от задънената улица. Третата вечер, беше вече късно, когато Николай Константинович покани мен и Белчо в неговия кабинет, редом до заседателната зала. Пихме чай. Изведнъж вдигна телефона и каза, че ще говори с Никовай Рижков, вече председател на Министерския съвет на Съветския съюз. Дълго говориха по „ВЧ“. Рижков от време на време говореше силно, чак ние чувахме за какво негодува. След приключване на разговора Байбаков, с наведена глава съобщи, че утре в 11 ч. трябва да се явим при Рижков в Кремъл. Предложи за днес да приключим заседанията.

Още една безсънна нощ!

На 29 септември, 15 мин. по-рано от определения час се срещнахме пред зданието на правителството в Кремъл. Влязохме в заседателната зала на Министерския съвет и застанахме от лявата страна на масата. Пристигна Димитър Жулев. От къде беше научил за срещата не разбрахме. От отсрещната врата в залата влезе Николай Рижков. Седна от другата страна на масата, без дори гласно да ни поздрави. Положи двете си ръце на двата съседни стола и даде знак с глава на Байбаков да говори. Гледаше с каменно лице и блуждаещ поглед. Байбаков говори не повече от 10 минути и приключи. Бях от дясната му страна, до мен — преводачката. Когато й казах: — „започвам“, Н. Рижков проговори. Предавам точните думи, врязали се дълбоко в съзнанието ми:

— Виждате ли вратата, от която влязох? — Обърна лице към нея. Всички последвахме погледа му, а той продължи.

— Сега оттам ще влезе човек с два чувала. В единия ще сложим и завържем Николай Константинович, а в другия — Станиш Бонев. Виждате ли вратата от която влязохте?

Всички отправихме поглед към нея.

— Нея ще отворим и на прага ще сложим двата чувала. Ще минем всички през тях, дано двамата разберат какво значи съветско-българска дружба!

Стана и бързо се отправи към кабинета си. Настъпи гробна тишина и суетене минута, две.

Тръгнахме си. Слязохме бавно и мълчешком по стълбите от втория етаж до входа на сградата и застанахме. Николай Константинович ме гледаше как паля цигара. Помълча и каза: „Е, заседанията за консултацията ще отложим до второ нареждане.“ Един по един ни прегърна и с мъка изрече: — „Довиждане!“.

Байбаков вървеше бавно. Гледах след него и мислех, дали някога ще срещна отново този мил старик. Посланикът завчас изчезна. Дори не си взе довиждане и не попита какво ще правим сега.

Останахме на местата си още няколко минути. Белчо, също с цигара в ръка, наруши тишината с думите: — „Е сега, стана тя каквато стана“. Цигарата му едва не падна на земята от треперещата му ръка. Всички бяхме посърнали. Изпуших цигарата и казах:

— Момчета тръгваме за София. Георги отиди в хотела и организирай със завеждащ протокола тръгването след три часа. Достатъчни ли са? Значи в 15 ч. излитаме от Москва.

— Ще се справим — отговори той.

На летище София ни чакаше Леонид Греков. Стори ми се, че вече има информация. Още повече, че знаеше за нашия извънреден полет. Ръкувахме се, дори си позволи да ме прегърне. От VIP се обадих на Т. Живков. Той поръча веднага да отида при него в Централния комитет на партията. Там вече бяха Гр. Филипов, О. Дойнов, М. Балев и Нико Яхиел. Информирах накратко за преговорите. Съзнателно икономисах срещата и „чувалите на Н. Рижков“. Знаех, че има кой да го информира, ако още не бе го направил. Загледах как присъстващите ще реагират. Т. Живков попита:

— Е, какво ще кажете?

Всички мълчаха. Гр. Филипов искаше да вземе думата, но генералният отсече:

— Предлагам да дадем на Станиш отлична оценка за преговорите. Сега ще извикам съветския посланик, за да му кажа и аз нашата позиция.

Позвъня. Влезе секретаря му Петров и се разпореди.

Всички излязохме. С Гр. Филипов вървяхме заедно до сградата на правителството. Мълчахме. В асансьора му казах:

— Понесох „Кръста Господен“.

Той пак мълчеше. Натисна бутона за първия етаж. Аз продължих за 6-ия, за Държавния комитет за планиране. Тук ме чакаха всички заместници. Уточнихме се за предстоящите задачи. Поръчах главно вниманието през следващите дни да се отдели на подготовката на доклада за координацията на плановете за периода 1986–1990 г. Предстоеше да се внесе в Министерския съвет.

Правителството обсъди доклада на своето заседание, състояло се на 5 октомври 1986 г. Отказах се от встъпително слово, тъй като докладът бе твърде подробен. Поясних, че открита остава координацията на плановете със Съветския съюз, а с Румъния няма съществени проблеми.

Първи пожела думата А. Луканов и каза:

— Докладът наистина е изчерпателен. Извършена е огромна работа. Заслужават похвала. Що се отнася до координацията със Съветския съюз, ако бях аз, щяхме да постигнем успех…

— Хубава работа, прекъснах го, защо досега не помогна?

Разискванията продължиха.

На шести октомври вечерта по националната телевизия и радиото предадоха съобщение на ТАСС: „Николай Константинович Байбаков се освобождава от длъжност зам.-председател на Министерския съвет и председател на ГОСПЛАН на Съветския съюз поради пенсиониране“.

Веднага в главата ми нахлу мисълта: „още колко дни ми остават в плановия комитет“. На никого и дума не казах, дори и у дома. За мен беше повече от ясно, че дните ми са преброени. До последния ден и час не дадох повод на никого да разбере, какво изживях. Работех интензивно както преди, все едно нищо не се е случило.

Този ден дойде — 18 октомври 1985 г. Както седях в кабинета си позвъня телефона „ВЧ“. Вдигнах го и чух гласа на Милко Балев.

— Какво правиш, имаш ли възможност да дойдеш при мен?

— Добре съм. Когато Ви е удобно.

В 15 ч. Влязох при Милко Балев. При него бе Гр. Филипов. Продължиха да си говорят. М. Балев се обърна към мен:

— Днес в единадесет часа имаше заседание на Политбюро.

— И ме освободихте от работа, продължих аз.

— Откъде знаеш?

— От папката, която е на масичката пред Вас.

— Но тя е затворена. Как прочете?

Минута мълчание и от тримата. Пуснах поредния дим от цигарата и продължих:

— Кажете, защо мълчите?

— Е, разбра за какво те викаме. На нас се падна незавидната роля. И двамата сме ти приятели и най-добре ще ни разбереш. Другарят Живков отиде до Сандански. Като се върне, лично ще те извика, отговори М. Балев и продължи: Фактът, че си преназначен за помощник на Генералния секретар по икономическите въпроси със запазен статут на министър, говори, че няма лоша оценка за работата ти.

— Моля ви да предадете на Т. Живков: „Никога в живота си не съм играл ролята на обиден. Това не е в природата ми. Никога и в най-трудни и в най-тежки моменти, каквито съм имал, не съм падал на колене и сега няма да превия крак. Какво ще продължа да работя? Не се тревожете. Ще ме пенсионирате. Нека има един министър-пенсионер на непълни 55 години. Ще продължа да чета лекции на студентите.“

Станах и енергично си тръгнах. След мен веднага излезе Гриша Филипов, тъмен като облак. Влязохме в кабинета му в сградата на правителството. Той се отправи към бюрото си. Стоеше прав и ровеше папките. Взе една в ръка, дойде и седна на стол до масата, където се бях настанил аз. След минута ми подаде папка в зелен цвят. Отворих я и видях антетката на шифрограма с гриф „Строго секретно!“ В десния горен ъгъл с мастило беше записано: „Лично, Т. Живков, Гр. Филипов.“ Познах почерка на Петър Младенов, министър на външните работи. В шифрограмата пишеше:

„Днес в 10 ч. бях извикан от Николай Рижков — председател на Съвета на министрите на Съветския съюз. Той ми съобщи да Ви предам: Станиш Бонев не е желан да продължи преговорите по координацията на плановете за периода 1986–1990 г. между Съветския съюз и НР България — 17.10.1985 г. Д. Жулев“.

Погледите ни се срещнаха.

— Очаквах това още от края на септември. Тогава Ви казах, че понесох „Кръста Господен“.

Премиерът ме гледаше втренчено и безмълвно. Лицето му беше бледожълто. С мъка го склоних да направя копие на шифрограмата — нали беше с гриф! Тръгнах си. Той ме изпрати до вратата на кабинета. Прегърнахме се.

Настроението ми беше лошо. Сърцето — свито. Влязох в кабинета си в плановия комитет. Приключих с текущите задачи. Помолих Магда, секретарката ми, ако има възможност да дойде при мен Димитър Дачев. Започнахме откровен, приятелски разговор на чаша уиски. Той беше последният човек, който приех в кабинета на председателя на Държавния комитет за планиране.

Тази вечер беше последната и в кабинета ми в Министерския съвет.

Беше ми много тежко. На 54 години, с натрупани значителни знания, умения и опит в управлението и планирането на народното стопанство ме освободиха като председател на Държавния комитет за планиране и като зам.-председател на Министерския съвет поради налагането на субективна воля и оценка при развитието на икономическите взаимоотношения между България и СССР през този период. Минаваха дни, седмици и месеци. Бях забравен.

Този морален товар понесоха заедно с мен съпругата и децата ми. Постепенно намерих сили и воля да се „изправя“. Крепеше ме убеждението, че като гражданин и професионалист в съответствие с обективните условия съм отстоявал икономическите интереси на България. Не се намериха лица, държавници и политици, които да застанат зад истината, макар че тя беше известна и ясна за много от тях.

Бях попаднал под валяка на политическите интереси, който мачкаше безпощадно.