Времето, в което живях, и хората, с които работих

Неспокойни години

Новата 1990 година посрещнах със семейството си. Макар и да казвах добре съм, нищо ми няма, усмивката бе пропъдена от лицето ми. Неизвестността за утрешния ден не ми даваше покой.

Отмина една бурна, богата на събития година не само за България, но и за цялата световна общност. Настъпи новата, неизвестната, трудно предсказуемата 1990 година.

За първи път в съзнателния си живот нямах идея, мисловен план за нейното протичане в личния и обществения живот. Чаках пенсионирането ми. Липсата на ясна перспектива ме подтискаше. Бях опънат като струна на музикален инструмент. Предчувствах идващата буря в обществения живот на държавата ни.

Изминалото последно десетилетие на двадесети век за българския народ бе време сложно и противоречиво, изпълнено с противоборство между политическите опоненти, с див реваншизъм, с разрушаване на съграденото от няколко поколения и с непрестанно понижаване жизненото равнище на трудещите се.

През този период бях отстранен от партийното ръководство и участие в държавните и стопанските структури. Нямам непосредствени впечатления за тяхната работа и не мога да дам цялата истина за дейността им. Всяка истина винаги е напоена със субективизма на човека, който я изповядва. Затова тук ще си позволя да изложа моята гледна точка за събитията, протекли в най-близкото минало у нас, така както ги почувствах и преживях заедно с широк кръг приятели и граждани.

Преди всичко искам да подчертая, че всички политически сили, всички правителства през този период имат своя „достоен“ принос за разрушаване на държавността и разгрома на икономиката, за дълбокия социален, духовен и културен упадък на нашето общество. Всичко това те направиха в името на „преход“ към пазарно стопанство, при което жизненият стандарт на населението да се подобри в сравнение с годините на социалистическото строителство. Жестока илюзия! Каква жалка заблуда, рожба на непрофесионализъм и безотговорност пред българския народ, чиито очаквания не се оправдаха. Разочарованието и ерозията на доверието на народа към парламентарните сили и досегашните правителства са неоспорим факт. Те са налице.

Идните поколения ще проучат, анализират и осмислят разрушението и бедствията, нанесени на държавата след 1989 година.

Кои са по-характерните процеси, протичащи в обществения живот на България:

Първо. За модела на „преход към пазарно стопанство“.

Пазарното стопанство съществува от 5–7 хиляди години. Общопризнат е фактът, че исторически пазарните механизми са се изменяли и са обслужвали различни обществено-икономически формации. Те са действали преди капитализма, обслужвали са този строй, развиват се и се усъвършенстват и след него в бившите социалистически страни. Тези механизми се използват и днес в Китайската народна република, Република Куба, Виетнам, Монголската народна република, Корея. В моделите на пазарното стопанство има различия в отделните национални икономики при една и съща икономическа система. Следователно, животът категорично доказа, че пазарното стопанство не е патент на капитализма.

Историческият опит показа, че у нас до 1989 г. са използвани пазарните механизми. Ако се разгърнат нормативните актове за нова система за ръководство на народното стопанство от средата на шестдесетте години и на Указ № 56 от средата на осемдесетте години, всеки може да се убеди в това. Още по-нагледен пример е практиката в Китайската народна република. В края на седемдесетте години тя възприе курс на модернизация на социализма. Започна да се усъвършенства икономиката като основа за развитието на цялото общество. Основното в китайската реформа бе съчетаване на централизираното планиране с пазарните механизми, развитие на всички форми на собственост и ограничаване на отрицателните последици от частната собственост и пазарното стопанство, поемане на държавна и социална защита на населението и успешна борба срещу криминалната престъпност и наркоманията. Какви са резултатите? Осигуриха се високи и стабилни средногодишни темпове на икономическия растеж на брутния вътрешен продукт (БВП), изчислен по методиката на ООН — за първите 14 години от започване на реформата 8,6 на сто, а през последното десетилетие на този век — около 12 на сто.

След 10 ноември 1989 г. проблемът не беше в това: нужна ли е пазарна икономика за развитието на България. Проблемът е в това: каква да бъде тя, още по-точно — кого да обслужва — интересите на народа или на частния капитал?

Правителствата в България не продължиха да усъвършенстват социалистическите пазарни механизми, а се заеха, отначало скрито от народа, а впоследствие все по-открито и настоятелно с реставрация на капитализма. Правителството на Андрей Луканов изработи и внесе в Народното събрание Програма за преход от централизирано планиране към пазарна икономика. То, на своята XVI сесия, състояла се на 29 март 1990 г. я разгледа и прие. Както в програмата, така и в доклада на министър-председателя пред сесията се поставят задачите: „пазарът — основен регулатор на производството, размяната и потреблението“; „превръщане на някои от големите държавни предприятия в смесени предприятия с участието на наши и чуждестранни вложители“; „подготовка на нов закон за земята“; „пазарен валутен режим“ и т.н.

През 1996 г. прочетох статията „За какво плачете лицемери?“, написаха от Борис Димитров (Вж. в. „Зора“ бр. 6 от 15.Х.1996 г.), чрез която читателят се запознава с доклад, подготвен още през 1990 г. под ръководството на американците Ричард Ран и Роналд Ът и наречен „Програма Ран-Ът“. Съгласно тази програма в България ще строи „демократичен капитализъм“. В подготовката на този доклад са взели участие и 29 български икономисти с различна политическа окраска (БСП, СДС, безпартийни). Докладът-програма заляга в основата на българския преход към пазарно стопанство от капиталистически тип, с драматични последствия за българския народ.

Изводът е: след 10 ноември 1989 г. у нас се възприе погрешен „модел за преход“ към пазарно стопанство. България тръгна по пътя на капитализма, водещ до разрушителни процеси във всички сфери на обществения живот. Развързаха се нечистите ръце на „бащите“ на мафията, корупцията и организираната престъпност.

Второ. За собствеността върху средствата за производство.

Кардинален въпрос за всеки обществен строй е: чия собственост са средствата за производство? В това се състои главното различие между обществените формации. Възприетият у нас модел на преход към пазарно стопанство даде простор за раздържавяване на собствеността „на всяка цена“. Властимащите се заеха с реализацията на тази задача. Реституциионните и ликвидационните закони, приети от Великото народно събрание, впоследствие бяха изменяни и допълвани в интерес на една или друга група фирми и групировки с капитали от съмнителен произход. Различните видове общонародна собственост: държавна, кооперативна и групова, постепенно, но неотклонно преминаваше по явни и невидими пътища в тяхна собственост. Стратегията и законите на разрушението се ковяха в парламента.

Първият удар бе реституцията. Мнозинството в парламента (1992 г.), представлявано от СДС, Народен съюз, БЗНС и ДПС, набързо се зае с антисоциалното реституционно законодателство. Интересите на трудещите се бяха изхвърлени на бунището. Синовете и внуците на бивши собственици си взеха „своето“, без дори да платят данък „наследство“. Те не дадоха и лев за направените от държавата подобрения, някои от които неколкократно надхвърляха стойността на самия имот. Реституционната стихия помете по своя път изключително важни за обществения живот сгради, ползвани за здравна мрежа, търговски обекти, детски ясли и домове, музеи и други паметници на културни ценности.

Вторият удар бе законът за земята. След неговото приемане от великото народно събрание той бе огласен чрез средствата за масова информация. Не можех да проумея как може да се приеме такъв регресивен закон? Вярно е, че при колективизацията на селското стопанство у нас, особено в началото на петдесетте години, се допуснаха грешки, даже изврашения. Нарушен бе принципът на доброволността. Но въпреки това, изградиха се едри кооперативи със съвременна агротехника и висококвалифицирани кадри. Получиха се високи добиви и в растениевъдството, и в животновъдството. Години наред България произвеждаше около девет милиона тона зърно годишно и служеше за пример на съседни и далечни народи. Изведнъж „при демокрацията“ се постъпи недемократично. Със закон се разформироваха трудово-кооперативните земеделски стопанства. Създадоха се прословутите ликвидационни съвети, които за броени месеци, въпреки волята на мнозинството кооператори, превърнаха кооперативните дворове в руини. Племенни стада, създадени с много любов, и милиони добитък бяха разпродадени, изклани и ликвидирани. Машинотракторните станции бяха разграбени. Плодородните поля и градини се превърнаха в жалка картина. Защо беше необходим този грабеж? Нима така постъпиха правителствата и народите на Чехия, Словакия, Унгария, Полша…?

Третият удар бе приватизацията на материалната база на индустрията, строителството, търговията, автотранспорта и туризма. Отначало тук се създадоха така наречените икономически групиновки и безброй частни фирми. Те като пиявици се впиха на входа и на изхода на държавните предприятия и без всякакъв свян започнаха да смучат тяхната печалба.

Приетите закони позволиха приватизацията да започне с добре работещите, с печелившите предприятия чрез съмнителни „конкурси“ и още по-съмнителни източници на капитали. Облагодетелстват се главно спекуланти и новоизлюпени богаташи. За първи път в най-новата история на България капиталът се придобива без труд и талант, чрез присвояване, чрез провиране през вратичките на законови допълнения и изменения. Този нечуван грабеж продължава и в днешно време.

За разрушаването и ограбването на общественото богатство допринесе недалновидната външна политика на няколко правителства. При едно от посещенията си в САЩ през 1992 г. министър-председателят Филип Димитров заяви, че България няма да продава оръжие на „терористични режими“. Последва закриване на пазарите в Близкия изток и Африка. Мощната за мащабите на страната и модерна оръжейна промишленост, създадена при социализма, престана да работи. Хиляди работници, инженери и други специалисти останаха без работа. На завоюваните наши пазари се настаниха други конкуренти.

Министърът на външните работи Стоян Ганев през същата година от трибуната на Народното събрание се закани да съди СССР. След това заявление „демократите“ прекъснаха традиционните за страната икономически и културни връзки с тази държава. Какъв бе икономическият резултат? Загуби се огромният руски пазар за националното производство. Мястото скоро бе заето от германски, полски, унгарски, чешки и други производители. Няма ли пазар, няма и производство. Такава е логиката на стопанския живот още повече при пазарната икономика.

Изводът е: след 10 ноември 1989 г. започна разрушаването и разграждането на българската икономика. Постави се началото на варварското първоначално натрупване на капитала и реставрацията на капитализма на българска почва.

Трето. За социалния и моралния облик на обществото.

С раздържавяването на индустрията, строителството, търговията, автотранспорта и туризма и с разбиването на кооперативния строй на село се изхвърлиха на улицата стотици хиляди трудоспособни хора. Безработицата, този социален бич и спътник на капитализма, постепенно вземаше все по-големи размери. През 2000 година по официално оповестени статистически данни броят на безработните е 18,2 на сто от населението в трудоспособна възраст. В някои райони на страната този процент достига внушителното число 60–70 на сто!

Едни от първите социалистически завоевания на народа — безплатната медицинска помощ, безплатното образование на всички младежи и безплатните учебници за децата до четвърти клас, са премахнати. Много болници, детски ясли и градини, старчески домове и други постепенно се ликвидират, а където съществуват са оставени на гладна дажба. Отново се появи „жълтата гостенка“ — туберколозата. Разпространяват се СПИН и други животоопасни заболявания.

Социалните придобивки на трудещите се като безплатна стоматологична помощ, евтина почивка във всички курорти и балнеолечебни комплекси на страната са отдавна минало. Евтината и питателна храна в работническите и учрежденските столове, евтината научна и художествена литература, дотираните от държавата билети за театър, кино, опера, концерт, изложби и т.н. са вече като сън в съзнанието на всеки човек.

Съсипана е системата за пенсиониране. Близо два и половина милиона пенсионери водят полугладно съществуване. Старите и безпомощни хора, онези с увредено здраве, са оставени на произвола на съдбата. Няма държава в Европа с такова мизерно положение на пенсионерите както в България. Клошари станаха не само мургавите роми, но и българи, турци и други. Всеки ден те, заболи поглед в кофите за боклук, ровят да намерят парче хляб.

Наркоманията, от ден на ден, печели все повече и повече поклонници сред тийнейджърите и младежите. Избуява проституцията във всичките й разновидности.

Корупцията като плесен обхваща всички етажи на управлението на държавата. Довчерашни бармани, сервитьори и всякакви други неуспели посредственици, станали милионери, сега диктуват поведението и морала на гражданите. Грубостта, арогантността, садизмът, съпътстват ежедневието на мирните и честни хора. Другарството, честността и взаимопомощта между хората загубиха стойност.

Организираната престъпност и бандитизмът, рекертьорството и нередките жестоки убийства нямат преграда дори от специализираните органи на властта.

Изводът е: жизненият стандарт на българина е далеч под критичната точка. Пирамидата на обществото силно се изостри. На върха се оформи тънък слой богати, жадни за власт, собственост и живеещи в разкош. Под тях малка група заможни, а надолу се редят бедни, много бедни и крайно бедни хора, обречени на жалко съществуване. Разкош за малцина и нищета за мнозина. Такава е днес България. Социалният и моралният упадък на обществото е неоспорим факт.

Четвърто. За духовността и държавността.

Разрушителният „преход“ към пазарно стопанство не пощади и българската наука, образование и култура. Стотици научноизследователски институти към предприятия, стопански организации и ведомства и десетки към висшите учебни заведения за кратък период от време бяха закрити. Хиляди висококвалифицирани научни работници попълват армията на безработните. Мнозина бяха принудени да заминат за чужди държави. Прословутият закон „Панев“, съчинен от посредствени физик, приет от синьото мнозинство в парламента, парализира управленския апарат на науката.

България се гордееше с качеството на образователната си система. И тя започна да се срива главно по две причини: едната — подмениха се учебните програми, и другата — извадиха се от управлението на учебния процес талантливи кадри. Разби се творческият дух на преподавателските колективи.

Хилядолетните ни културни ценности са занемарени и не малко осквернени. Угаснаха много светилници. Разделени са дейците на културата и художественото слово на интелектуални племена. Културата е единно постижение на народния талант. Тя не може да се дели на политически цветове.

Реставрацията не пожали и православната ни църква.

От няколко години започна разграждането на българската армия, полиция, разузнаване и контраразузнаване. Следствието, съдът и прокуратурата в повечето случаи изпълняват политически поръчки. Законите не се спазват. Населението е беззащитно от крадци, побойници и всякакви други престъпници.

Изводът е: българската наука, образование и култура са в упадък. Българската държава и държавността изобщо са обезсилени.

И не на последно място, за състоянието на кадрите от управлението на обществото.

За да укрепят своя крехък престиж и своя авторитет, „реформаторите“, буквално на другия ден след 10 ноември 1989 г. се заеха с тотална разправа със стотици и хиляди висококвалифицирани, честни и трудолюбиви кадри. Под флага на мъглява фразеология, те започнаха своето дело за разгрома на Централния комитет на партията, а след това и на ръководните стопански и управленски кадри по всички етажи на държавното устройство. Държавният глава бе арестуван, десетки партийни и стопански кадри бяха обявени за виновни за „икономическата катастрофа“ в България. Никога няма да се забрави позорната политическа декларация на Висшия съвет на БСП и общопартийната контролна комисия, от 25 март 1991 година, за вината и внушението на чувството за вина на хиляди честно трудили се и живели хора.

Мястото на способните стопански и управленски кадри заеха протежета на групировки, „братовчеди“, доморасли милионери и новоизлюпени водачи на нови партии. Върхът на куриозите бе: бивше крупие и барман, пръв приватизатор н Бургаския регион, стана председател на бюджетната комисия на Народното събрание; хидроинженер и национален приватизатор зае поста вицепремиер и министър на промишлеността, получил прозвището „министър 10 процента“. Какви недоразумения!

Повече от десетилетие противоборството между двете основни политически сили краси политическия небосклон с ярките цветове — синьо и червено. Това противоборство раздели нацията. За да реализират властническите си амбиции, посредствениците по най-брутален начин отстраняват от работа своите опоненти. Методът стана популярен: съкращение на щата — изхвърляне на неудобните; съставяне нов щат, още по-раздут — назначаване на „наши хора и братовчеди“; пак съкращение, пак нов щат и т.н. Така се правят политически съкращения, очистване от противници, без да се държи сметка за личната драма на уволнения и оставен без хляб, за психологическите травми на неговите наследници и близки роднини. А с такъв подход се залагат детонатори на отмъщението. Животът доказа, че отмъщението е бумеранг, който се връща. Историята е изпълнена с примери, когато омразата ражда нова омраза, насилието — ново насилие; ако не веднага, то след години или десетилетия.

Изводът е: ръководните кадри на обществото са разбити, обезверени и противопоставени едни срещу други. В такава обстановка трудно се управляват обществено-икономическият живот и държавата.

Такива са реалностите в нашия живот.

Най-общата им характеристика може да се сведе до следното: погрешният „модел на преход“ към пазарно стопанство доведе до политическа, икономическа, социални и духовна деградация на обществото.

Може ли човек да е безразличен към такава жестока действителност?

Картината на времето, в което живеем, няма да бъде пълна, ако не се разкаже, макар и накратко, за възбудените политически процеси. Началото на тези процеси беше положено с мегаделото за икономическата катастрофа. В продължение на година и половина Главна прокуратура събра стотици томове в хиляди страници следствен материал. Въпреки политическата поръчка и усърдието на прокурорите да се скалъпят правни доказателства за подвеждането под съдебна отговорност на ръководителите на държавната власт и управлението до 1989 година, положителен резултат не се постигна. Защо? Отговорът е елементарен. Защото в България до 1989 г. нямаше икономическа катастрофа, даже и криза. Имаше някои деформации на социализма.

За да предотврати провала си, Главна прокуратура се зае с „накъсване“ на делото за икономическата катастрофа. Роиха се: дело № 1 срещу държавния глава Тодор Живков и Милко Балев; дело № 2 за екологията; дело № 3 за безвъзмездната помощ на развиващите се държави от Третия свят; дело „Чернобил“; дело „Сирак“; делото „Иван Славков и син“; дело „Възродителен процес“; делото срещу генералите и други. Навярно историците внимателно ще ги анализират и подробно опишат.

Тези и други дела бяха плод на омраза и непрофесионализъм. Омраза срещу социализма като обществен строй. Некомпетентност от юридическа гледна точка да се намери конкретна вина за присвояване от партийни дейци и правителствени ръководители. Омразата на главния прокурор и неговата неколкократна закана да има „комунистически министри в затвора“ надделяха разума и професионализма.

Осъденият по делото „Чернобил“ Григор Стоичков, бивш зам.-председател на Министерския съвет, излежа в затвора двегодишна присъда, макар че Международната агенция за атомна енергия в публикация 1 от 1989 г. показа по-ниско облъчване на българското население от това в страните от нашия регион: Гърция, Югославия, Румъния, Австрия и Швейцария, даже и от това в Швеция, Финландия и Германия. Но в тези държави персонално никой не бе съден и осъден.

Върховният съд, на 31 август 1993 г., даде тежка присъда на Георги Атанасов, бивш министър-председател, — 10 години, и на Стоян Овчаров, бивш зам.-председател на Министерския съвет, — 9 години лишаване от свобода, за конкретно решение и действие на правителството, което е законосъобразно и е било от негова компетентност. Нима тези присъди не бяха преднамерени и политически поръчани?

Съдебното дирене не потвърди претенциите на обвинителния прокурорски акт срещу генерал Владимир Тодоров за умишлено унищожаване на досиета, свързани с убийството на поета Георги Марков. Въпреки това, Върховният съд произнесе присъда, сведена до десет месеца, толкова, колкото вече беше излежал по време на предварителното следствие.

Съдебният процес срещу Тодор Живков продължи най-дълго — повече от пет години. Магистратите, на 4 септември 1992 г., осъдиха бившия държавен глава на седем години затвор за това, че е раздавал леки коли и апартаменти на културни дейци, стопански ръководители и активни деятели на народната власт. Присъдата бе потвърдена на 18 януари 1994 г. от петчленен състав на Върховния съд. В коя цивилизована държава е съден и осъден държавен глава за подобни деяния? Тази позорна присъда бе отменена едва на 8 февруари 1996 г.

На 30 юни 1992 г. Главна прокуратура декларира пред българския народ, че разполага с достатъчно доказателствен материал срещу бивши партийни и държавни ръководители, които през периода 1986–1989 г. са отпускали огромни суми за Третия свят и братски компартии. Един по един в сградата на улица „Развигор“ бяха привиквани обвиняемите. Техният брой постепенно започна да набъбва до края на 1992 г., за да достигне в началото на януари 1993 г. числото двадесет и двама души. Списъкът включваше всички председатели и заместник-председатели на Министерския съвет и секретарите на Централния комитет на партията през периода от 1981 до 1989 година. Ето и техните имена по азбучен ред: Александър Лилов, Алекси Иванов, Андрей Луканов, Васил Цанов, Георги Атанасов, Георги Йорданов, Георги Караманев, Григор Стоичков, Гриша Филипов, Димитър Стоянов, Димитър Станишев, Емил Христов, Иван Илиев, Йордан Йотов, Кирил Зарев, Милко Балев, Огнян Дойнов, Станиш Бонев, Стоян Михайлов, Стоян Марков, Тодор Живков и Чудомир Александров.

Главна прокуратура без законно основание и обяснение преквалифицира инкриминирания период от 1981–1989 г., въпреки че Народното събрание свали имунитета на Андрей Луканов, за да бъде разследвана дейността му след 1986 г.

Защо Главна прокуратура върна назад срока за разследване с пет години? За да се включат в политическия процес повече хора и по-специално — депутатът проф. Александър Лилов и пенсионерът проф. Станиш Бонев, които след 1985 г. не бяха в ръководството на партията и в правителството.

На въпроса „Какви цели според вас се преследват с дело № 3?“ авторитетната българска адвокатка Даниела Доковска отговори:

Безспорно, интелектът на главния прокурор и сие е твърде беден, за да разберат мъдрото послание на големия буржоазен политик и държавник Уинстън Чърчил, а именно: „Настояще, което се опитва да осъди миналото, губи бъдещето“. Те дори не разбраха думите на Симеон II, който в интервю на Има Санчес на въпроса: — „Може ли да се каже, че комунизмът е историческа грешка?“ отговори: — „Не, той имаше своето значение в определен период. Онзи, който не признава, че на младини е вярвал, че това е една велика идея, не казва истината“. (вж. в. „24 часа“, декември 2000 г.).

Според обвинението 22-та бивши ръководители са подписвали решения за отпускане на безвъзмездни помощи на държави от Третия свят на обща сума 244 милиона лева. По преценка на Главна прокуратура „икономическата криза в България се дължи именно на множеството безвъзмездни помощи, отпускани на страни с терористични режими“, като Куба, Никарагуа, Йемен, Мозамбик, Ангола, Етиопия и други. Нито едно доказателство нямаше, че у нас до 1989 г. е имало икономическа криза. До една от споменатите държави членуват в Организацията на обединените нации. Нима там се допускат да членуват държави с терористичен режим? Господата прокурори не си даваха сметка каква вреда нанасят на България сред независимите държави!

Първата призовка, която получих от Главна прокуратура, да се явя в Главно следствено управление на ул. „Развигор“ в качеството си на обвиняем по следствено дело № 3 от 1992 г. е с дата 13 януари 1993 г. Това означаваше, че съм незаконно призован, тъй като бяха минали четири дни от първия шестмесечен срок за предявяване на обвинение от следствието. Когато се явих пред прокурора Румен Воденичаров поставих въпроса, че призоваването ми е в нарушение на закона, той махна с ръка и рече: — „Нека видим какво ще излезе от това дело!“ От тази реплика и израза на лицето му разбрах неговата неубеденост в предявеното обвинение. Съгласих се да ме разпита в присъствието на адвоката ми Димитър Чавдаров — човек скромен, компетентен по прокурорските дела и най-важното честен.

Ето извадка от първия протокол за разпит, състоял се на 14, 15 и 16 януари 1993 г.

Психологическият тормоз и разпити продължиха многократно. Кога с призовки, предадени на съпругата или децата ми, или на съседите ни, кога съобщено по телефона, трябваше да се явявам на „Развигор“ и да давам нови обяснения. Най-интересен е случаят с разпита на 23 декември 1993 г. В 7:00 часа сутринта радио „Хоризонт“ започна предаването на новините с думите, които предавам по смисъл: „Днес за тежки престъпления в особено големи размери на «Развигор» ще бъде разпитан Станиш Бонев…“ Изпаднах в недоумение. Друг път, ако нямах призовка, то поне звъняха по телефона. А сега ме призоввават по радиото!

Лежа в леглото и разсъждавам: как може в демократична държава да стават такива неща? След минута телефонът ми позвъня. Вдигнах слушалката и непознат глас ме запита: „Още ли не си в затвора?“…

В 7:30 часа и в 8:00 часа в кратките новини оповестиха същото съобщение. Позвъних в дома на моя адвокат Димитър Чавдаров и го попитах слушал ли е радио „Хоризонт“ и дали има съобщение от прокуратурата за поредния разпит. Той отговори, че е чул съобщението от радиото.

В 10 часа бяхме при прокурора Цанков. Той ни посрещна с думите:

— Хайде бре, къде сте?

— Тук сме, пристигаме, отговори адвоката ми.

— Как може да ме призовавате по радиото? — троснато запитах прокурора.

— Като ходиш по чужбина как да те намеря?

— Бил съм в чужбина многократно, но откакто се проточи това дело нали ми забранихте да напускам страната?

Разпитът започна в 10:25 часа.

— Може ли един предварителен въпрос, запитах аз.

— Кажи.

— Господин прокурор, кога ще разпитате Маргарет Тачър, Франсоа Митеран и Бил Клинтън?

Прокурорът ме гледаше въпросително.

— Какво искаш да кажеш?

— Разпитайте тези лица, защото те също подписват решения на техните държави за помощ на развиващите се страни.

— Хъ, ти винаги така приказваш.

— Как винаги, когато днес ви виждам за първи път?

Отговор не последва. Адвокатът ми помоли да започне разпита. Прокурорът забил глава в една стара пишеща машина, започна с два пръста да удря върху буквите. След малко запита:

— Отговори ми на първия въпрос: — Признаваш ли се за виновен?

— Пишете:

Тръгнахме си. Вече прави, до вратата на стаята, се обърнах към прокурора и казах:

— Когато ме изправите пред съда, ще заявя, че вие ме обвинихте в присвояване на 50 милиона лева само за двадесет минути и ще ги помоля да прочетат днешния протокол за разпит. Нека съдите си правят изводи как е протекло следствието.

Прокурорът Цанков се развика след мен.

На другия ден, 24 декември 1993 г., в. „Демокрация“ на с. 2 с големи букви публикува:

Лятото, по-точно месеците август и септември 1994 г., Съдебната палата бе превърната в читалня за министри и секретари на ЦК на БКП. Главна прокуратура изложи събраните 82 тома доказателствен материал с разпити и експертизи и 534 решения на Централния комитет на партията и Министерския съвет. Трябваше останалите живи обвиняеми да се запознаят с купищата книжнина. С адвокат Чавдаров се договорихме да ходим заедно в „читалнята“ едва към 15 септември. Още първия ден там престоях час — час и половина, време достатъчно да направя преписи на цитираните по-горе извадки от протоколите за разпит в прокуратурата. Ровейки се из томовете „доказателства“, намерих и преписах писмо на Министерството на финансите, подписано лично от тогавашния министър Иван Костов. Това писмо беше приложено в т. 60, с. 43 на следствения материал. Ето кратка част от него:

Това писмо опровергава тезата на Главна прокуратура, че безвъзмездните помощи са прикривани с Държавния бюджет и са били плод на безстопанственост и присвояване. За непредубедения юрист е пределно ясно, че помощите за чужди държави са ежегодно планирани и отчитани по специална сметка със законите за държавния бюджет.

Отказах се да чета предоставените 82 тома следствен материал. Те бяха в „насипно“ състояние, без систематизация, прошнуроване и номериране. Правителствените решения не бяха придружени с доклади на вносителите и становищата на компетентните органи. С адвоката Д. Чавдаров написахме кратко възражение. Представихме го на прокурора Долапчиев. Той обеща отговор в двуседмичен срок на поставените от нас изисквания. Отговор така и не получихме. Научихме само, че през лятото на 1995 г. делото е спряно, но не и прекратено.

Мина много време, близо четири години.

В първите горещи летни августовски дни на 1999 г. получих нова призовка да се явя в качеството си на обвиняем по следствено дело № 119 от 1999 г., стар № 3 от 1992 г., на 10 август в 11:00 часа в Специализираната следствена служба София. В определения ден и час с адвокат Чавдаров се явихме в тази служба. Приеха ни следователите Велин Елмаян и Мая Димитрова. Разпитът приключи бързо, тъй като отново обосновах нашата невинност и не разисквахме по никакви следствени материали. От проведения разговор останах с добри впечатления за следователите, бяха внимателни и вежливи. Защитникът ми Чавдаров ги попита: — „Всички решения за безвъзмездни помощи са от колективен орган, а съгласно закона колективна наказателна отговорност няма, има лична отговорност за лично присвояване и в полза на друго физическо лице… Нашата страна и тази година даде такива помощи?“ Следователите мълчаха.

Близо месец след тази среща по телефона ми се обади журналистката Антоанета Никова от в. „24 часа“ с настоятелна молба за кратко интервю по дело № 3. Първоначално отказах. След интервенция на моя адвокат се съгласих. Ето неговото съдържание:

На същата страница журналистката помести авторска статия „Дело № 3 — кошмар за министри“. В нея остроумно написа: — „Седем години Георги Атанасов, Милко Балев, Григор Стоичков и останалите са нито затворници, нито свободни хора. Те висят като обвиняеми, нямат право да пътуват в чужбина, внесли са гаранции…“

Отново минаха месеци. Едва на 18 февруари 2000 година в. „24 часа“ публикува кратко съобщение от четири изречения. Заглавието бе „Приключиха дело № 3 за помощите“. Подобно съобщение направиха в. „Дума“, в. „Сега“ и други.

Прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство по дело № 3 бе затулено от обществеността.

Получих писмо от градската прокуратура — София, на 9 май с.г. с текст „…Уведомяваме Ви, че с постановление на СГП от 20.01.2000 г., влязло в сила на 27.03.2000, е прекратено наказателното производство по пр.вх. № 3729/99 г. по описа на СГП, сл. Дело № 119/99 г. по описа на Сп.Сл.С. /стар.сл.д. № 3/92 г. по описа на бивша Главна прокуратура на Р България Прокурор /п/ Б. Маскръчка“.

Постановлението за прекратяване на наказателното производство, по мое искане, получих едва на 28 август 2000 година. В него пише:

Четях и разсъждавах: колко много кураж е трябвало да съберат следователи и прокурори, за да предложат и вземат такова решение! Професионализмът, разумът, законнността възтържествуваха! Истината победи. Истината, рано или късно, винаги побеждава.

Така приключи проточилото се осем години едно изкуствено създадено дело. То надживя 10 от 22-мата обвиняеми. Всеки един от живите се сдоби с мярка за неотклонение и психични травми. Моралните вреди и пропуснати ползи са налице за всеки един от обвиняемите.

Бях обвинен и по едно друго дело — дело за начет.

Една вечер в края на 1991 г., гледах по телевизията заседание на Парламента. За момент екранът се изпълни от закръгления от всички страни тогавашен председател на парламента — Александър Йорданов. Патетично прозвуча неговият глас. Пред народни представители и милиони телевизионни зрители той сензационно обяви: бивши партийни величия са присвоявали големи „суми от републиканския бюджет“. Започна да чете списък от имена и присвоени суми поотделно от всеки един. На предпоследно място прочете и моето име, а срещу него „сумата 30 886 лв.“ Изненадата ми бе голяма. Никога такава сума не съм присвоявал или получавал.

На другия ден в. „Демокрация“ публикува на първа страница списъка и сумите с кратък злостен коментар. Реших да изчакам получаването на обвинителен акт или ревизионен акт за начет и тогава да възразявам. Такива въобще не получих, нито видях дълго време. На един от разпитите на „Развигор“, през август 1992 г., следователят П. Гюров ми показа Таблица за авиополети, 1985–1989 г., ползвани и от мен, и моето семейство. Възразих. Никога, нито аз, а още повече член на моето семейство сме ползвали самолет на „Авиоотряд 28“ за лични нужди. Следователят посочи дати на два полета и имена — М. Бонева и М. Бонев като единият полет бе пред 1985 г., а другият — 1989 г. с общо задължение 2478 лв. Повторих, че справката не отговаря на истината. Такива имена нямат членове на моето семейство, още повече, че след 18 октомври 1985 г. нямах право да ползвам услугите на авиоотряда. С това разпитът приключи. Ревизори от Министерството на финансите не са се срещали с мен, макар че са дали своето заключение.

Впоследствие научих, че капитан Вельо Велев, прокурор в прокуратурата на въоръжените сили на 28 септември 1992 г. е подписал отказ за образуване на предварително производство за начет, тай като „деянието на лицето — не съставлява престъпление както от обективна, така и от субективна страна и не следва да носи наказателна отговорност“.

Минаха години. Дойде на власт, през април 1997 г., правителството на СДС. Веднага Министерството на финансите предава акта за начет в Софийски районен съд. Образувано бе гражданско дело 2371/97 г. Получих призовка като ответник. Запознах се с материалите. Написах кратко възражение. В него споменах: първо, никога не съм имал качеството на материално отговорно лице и не може да бъда осъден за начет за липси на средства; второ, не съм ползвал услугите на „Авиоотряд 28“ за лични нужди и трето, вярно е, че съм ползвал безплатна храна в балнеосанаториумите Хисар и Наречен, но това е било по лекарско предписание, за лечение. В кой друг санаториум в България, представляващ лечебно заведение, по това време храната се е заплащала от пациентите?

Явих се пред съда. Районният съдия на 24 състав г-жа Генчева отпрати делото към Прокуратурата на въоръжените сили. Тя образува дело 25/1998 г. Получих призовка да се явя на 25 септември като ответник и да представя в седемдневен срок от получаване на призовката сумата 100 000 лева за извършване на съдебно-счетоводна експертиза. Сумата бе внесена, а експертизата бе направена от вещо лице Стефан Кавалджиев. Отново написах кратко възражение с мотиви, които бях записал за Софийския районен съд.

Софийският военен съд на 12 ноември 1998 г. в открито съдебно заседание с „председател майор Петьо Сл.Петков реши: Отхвърля иска … като неоснователен. Осъжда ишеца … да заплати на ответника … направените по делото разноски“.

Благодарен съм на Софийския военен съд за проявената обективност и професионализъм. До сега не предявих претенции към ишеца да изпълни решението на съда. Дано неговите служители добият кураж и си направят необходимите изводи за нанесените морални щети на невинните ответници. Така приключи и делото за начет.

Отстраняването ми от активна професионална и обществена дейност и проблемите, които имах като подсъдим, не ме извадиха от равновесие, не сломиха моята вяра и не намалиха любовта ми към народа и отечеството. Онова, което не ни погубва, ни прави по-силни!

Загрижеността за изхода от мрака ме подтикна да потърся някои високопоставени лица от социалистическата партия. Предстояха в средата на декември 1994 г. парламентарни избори. Датата още не беше определена. Три месеца по-рано поисках среща с Дончо Конакчиев, тогава зам.-председател на Висшия съвет на БСП. С него се познавах от съвместната ни работа в Държавния комитет за планиране. По мое предложение той стана „Директор“ в направлението „Териториално планиране“. Мислех, че правилно ще ме разбере. На срещата присъстваше неговият помощник Валентин Томов, също бивш служител в Държавния комитет за планиране. Пред двамата изложих някои съображения във връзка с предстоящите избори за парламент, изхождайки от опита ми от участие в предизборна работа и знанията ми за предизборната работа на социалистическите партии от Западна Европа.

Той като очаквах, че изборите ще бъдат успешни за социалистическата партия, предложих да се изработи конкретна програма за управление на страната след изборите. За целта да се съставят работни групи от опитни стопански дейци, бивши министри, генерални директори и научни работници, които в определен срок да предложат как в най-кратък период от време да се оживи производството, възстановят загубените и създадат нови пазари и т.н. Готов бях да предложа имена на хора в помощ за изработване на такава програма и лично да участвам при нейното съставяне безвъзмездно.

Събеседниците ми внимателно слушаха и с всичко се съгласяваха. Увериха ме, че ще вземат предвид препоръките, тъй като съвпадат с техните виждания.

Почти в същия стил премина и срещата ми, проведена малко по-късно, с друг зам.-председател на Висшия партиен съвет — Красимир Премянов. Него познавах от началото на осемдесетте години, когато той беше секретар на Окръжния комитет на Комсомола във Варна. Като депутат често посещавах техния район.

Разочарованието ми бе голямо. Споменатите по-горе лица не ми се обадиха и не ме потърсиха нито преди изборите, нито след тяхното спечелване, нито като дойдоха на власт. Безкористните ми намерения отидоха напразно.

Болшинството от българските гласоподаватели през декември 1994 година отново дадоха своя глас за социалистите с надежда за по-хубав живот, за пресичане пътя на реставрацията на капитализма. Състави се, към края на януари 1995 г., ново социалистическо правителство с председател на Министерския съвет младият Жан Виденов.Хората очакваха, а правителството не изменяше инерцията на „реформата“, модела на „прехода“. Тези понятия отново бяха главните, ключовите думи на премиера. В същото време цените на дребно на стоките потеглиха нагоре. Курсът на долара, марката и другите валути ежедневно се движеха скокообразно. Услугите за населението ставаха от ден на ден по-скъпи. Заплатите на работниците и служителите пълзяха бавно. Пенсиите бяха в застой. Безработицата растеше. Инфлацията се измерваше не с проценти, а с пъти. Народът обедняваше. Средствата за масова информация не водеха разяснителна работа за причините за тези промени. Те нямаха информация от правителството за истинското положение на страната. Пенсионерите, с които се срещах почти ежедневно, остро ми казваха: „Защо не сигнализираш, където трябва как живее обикновеният човек?“. „Така не може да продължава“.

Поисках среща с отговорно лице в Министерския съвет. За такъв избрах началника на кабинета на премиера — Красимир Николов. Познавах го от 10–15 години — отначало като сътрудник в нашето посолство в Москва, а после — в протоколната служба на правителството. Очаквах обективно да информира министър-председателя и да се вземат съответни мерки.

Първият въпрос, който поставих бе: защо правителството не използва средствата за масова информация и други начини за разяснителна работа сред населението при провеждане на по-важни мероприятия. Вече за втори път се увеличават цените на електроенергията за населението. За увеличението се научава от вестниците, радиото и телевизията, без да се каже кое налага това. Хората недоумяват, защо от ден на ден стават все по-бедни.

Разказах как се проведе през 1979 година реформата за корекцията на някои цени на дребно на хранителни и нехранителни стоки и за компенсацията с увеличаване на заплатите на работниците и служителите, пенсиите и помощите за цялото население (Описано в тази книга).

Вторият въпрос бе: — защо не се запознае населението със социално-икономическата политика на правителството, колко и какви мероприятия и докога ще се проведат? Какви грешки се допускат и как да се поправят?

Третият въпрос бе за използване от правителството на опита и знанията на бивши управленски и стопански кадри, които сега като пенсионери бездействат. Изразих готовност да предложа висококомпетентни кадри за доброволни консултации на правителството, които да анализират и дават вариантни решения на разглежданите проблеми. Правото на избор, без съмнение, оставаше на правителството.

Помолих с този разговор и с направените предложения да бъде запознат председателя на Министерския съвет и бъда информиран за неговата реакция. Не получих отговор. За моя голяма изненада, след няколко дни, прочетох кратка статия: „Виденов иска акъл от старите комуняги“ от Магдалена Гигова (Вж. В. „Нощен труд“, с. 2 от 17–18 април 1996 г). В нея пише „Наскоро в Министерския съвет е бил поканен Станиш Бонев. Известният от близкото минало член на ЦК на БКП, прочут с това, че «вдява» тайните на социалистическата икономика, се е срещал с шефа на премиерския кабинет. Красимир Николов разпитвал бившето величие какви са грешките на сегашното социалистическо правителство…“ Не познавам журналистката. Не ми е ясно как е получила информация за срещата.

В първите дни на октомври 1996 г. разговаряхме с Емил Христов, бивш секретар на ЦК на БКП, за тежката обстановка в страната и за допусканите грешни стъпки от правителството. С болка споделихме, че не се използват стотици способни стопански и управленски кадри. Тогава ми показа първоначалния вариант на текст за Открито писмо до Висшия партиен съвет на БСП. Прочетох го внимателно. Той стенографира някои мои бележки, които да вземе предвид при окончателната редакция на писмото. В края на октомври подписах 14-ти по ред това писмо. В него се съдържаха препоръки за изход от създадената ситуация. Писмото бе депозирано в деловодството на Висшия партиен съвет непосредствено преди пленума, свикан на 11 ноември с.г. с молба да бъде раздадено на членовете на Висшия партиен съвет и депутатите от парламентарната група на демократичната левица, за да се обсъди на пленума заедно с другите матери. За съжаление, Откритото писмо бе отминато с мълчание от ръководството на партията и изказалите се на пленума. Усилията на групата членове на социалистическата партия да допринесат за отстраняване на допусканите грешки отидоха напразно.

Неспокойното време, в което живяхме, даде своя отпечатък върху моето здраве. Отивах на 19 септември 1998 година на среща с колегите пенсионери. Вървях по тиха уличка, от булевард „Емил Марков“ за сладкарница „Лучано“ в квартал „Борово“. Изведнъж ми притъмня пред очите. Почувствах главозамайване и нарушено равновесие. Направих няколко бавни крачки. Седнах на бордюра на тротоара. Нямаше никой около мен. Гледах, а не виждах. Не можех да се ориентирам къде се намирам, къде съм тръгнал. Даже не си спомних и къде живея. Колко време съм седял не помня. Видях по улицата да идва лека кола. С мъка се изправих. Вдигнах ръка. Колата спря. Оказа се „Такси“. Отвори се предната врата. Опитах се да кажа къде да е закара, не успях да проговоря. Шофьорът ме гледаше с учудване. Навярно си помисли, че съм пиян и се опита да затвори вратата. Здраво се бях хванал за нея и бавно се настаних на седалката с думите: — „Хотела на името на планината, Японския“. Седях и мълчах. Шофьорът също мълчеше. Гледах през прозореца, а улиците и сградите ми бяха непознати. По едно време водачът, вместо да ме закара до „Пирогов“ или някоя поликлиника, рече: — „Плащай и слизай!“ Огледах се наоколо и познах хотела. Бръкнах в джоба, извадих пари и ги подадох. Слязох от колата и дълго време не можах да си спомня къде живея. Седях и гледах към планината. Мина достатъчно време. Започна да ми просветлява. Опомних се. Станах и закрачих с разперени ръце. С мъка се придвижих до вкъщи. Легнах върху леглото без да се събличам. Когато съпругата ми дойде и ме видя, се изплаши. С дъщеря ми Красимира извикаха лекар — невролог — д-р Мариета Василева. Тя установи: инсулт.

След седмици наред с медикаменти започнах да се възстановявам. Разхождах се из квартала с бастун и придружител.

Постепенно се възстановяваше паметта ми. Нарушеното равновесие ставаше по-нормално. Забавеният говор се нормализираше. Дълго време ползвах лекарства. Волята ми за живот и вярата в утрешния ден победиха. Отново станах жизнен човек.

Имаше и приятни моменти през годините на неспокойните ми старини.

През 1994–1997 година посещавах Международна банка за търговия и развитие в София. Тогава се помещаваше на третия етаж в хотел „Рила“. Председател на Съвета на директорите е Пламен Бонев, син на мой съученик и съквартирант от студентските години — инж. Евлоги Бонев. Негови съакционери в банката са брат му Бони и двамата му първи братовчеди Боян Пенков и Петър Белчев. С всички тях установих добри взаимоотношения. Правиха ми отлично впечатление с деловата си работа.

През юни 1997 година Пламен ме покани и разговаряхме по някои въпроси. Той ми каза: — „Чичо Станьо (така се обръщаха към мен перничани) имаме намерение да изпратим в Монголия двама наши експерти — Валентин Киров и Илия Стоев. Задачата е да проучат и да установят връзки с техни бизнесмени и фирми. Ще се съгласиш ли да заминеш с тях като консултант?“ Без да се замислям, отговорих положително.

Така на 4 септември 1997 година след 13 години от последното ми посещение, отново стъпих на монголска земя. На следващата — 1998 година, на 8 юли, в същия състав отново заминахме за Улан Батор. При двете ни командировки се проведоха много делови срещи с банкери, бизнесмени и държавни мъже на отговорна работа в парламента и столичната община. Срещнах се със стари колеги. Един от тях бе Пелже, бивш зам.-председател на Министерския съвет и мой партньор като съпредседател на Монголо-българската комисия за научно-техническо и икономическо сътрудничество през 1981–1985 година, както и с Д.Содном, бивш дългогодишен зам.-председател на Министерския съвет и председател на Държавната планова комисия до края на 1984 година, а след това председател на Министерския съвет до 1990 година. Срещите ми с тях бяха най-сърдечни, като между искрени приятели. И двамата оказаха пълно съдействие за изпълнение на възложената ни задача, която бе изпълнена успешно.

Имах възможност, през последното десетилетие, да се срещам с много дългогодишни и се запозная с нови приятели, предимно пенсионери. От няколко години посещаваме различни заведения, главно в центъра на града, но най-често при полковник Петко Лазаров. Полковникът е забележителен човек.

Постоянно присъствие в нашата компания са: инж. Димитър Киров, който 26 години е бил съветник на правителството по металургията; д-р Ангел Ангелов, бивш началник „Народно здраве“ в Пернишки окръг; Александър Кръстев дългогодишен банков служител, завършил професионалната си кариера като зам.-министър на промишлеността. Епизодично към нас се присъединяват и други лица. Всички сме единомишленици. Имаме гражданска позиция на убедени социалисти. Политиканстването не е тема на нашите другарски разговори. Уважението, откровеността и взаимопомощта един към друг са въздигнати като принцип.

През тези години установих истинско приятелство с Георги В. Георгиев, дългогодишен експерт в Държавния комитет за планиране и Българската народна банка. Бай Георги, както се обръщам към него, е пословично честен и трудолюбив човек, изтъкан от всеотдайност. Много си допаднахме по характер и убеждения. Приятни са разходките, които правим, и разговорите, които водим с Георги Панков, бивш министър на химията и с Кирил Златков — приятелят ми от незабравимите студентски години.

Липсват ми приятелството и компанията на Димитър Маринчев — директор по икономическите въпроси на „Кремиковци“, умен, сърдечен и енергичен човек, който напусна млад земния си път.

Особено богати на приятни спомени са взаимоотношенията ни с драгалевските съседи по вила и по-конкретно със семействата на Димитър Кътев, проф. Делчо Порязов, Тодор Радулов, Сава Нанков, Тодор Говедарски, Ангел Бобоков, Богдан Канациев, Владимир Попов и други. В трудното време, в което живеем, съхранихме и все още поддържаме добри отношения с широк кръг приятели.

В неспокойните ми старини като светъл лъч са срещите с колеги и служители от бившия Държавен комитет за планиране. На 6 ноември 2000 г. проведохме поредната, десета юбилейна среща. Присъстваха 162-ма души. Вторият етаж на стол № 3 на Министерството на отбраната на ул. „6-ти септември“, до градинката срещу ЦДНА, се препълни. Имаше много прегръдки и усмивки! Колко доброта излъчваха лицата на всички дошли да се видят със своите колеги! Всички се веселяха от сърце.

Години наред не бях ходил на Варна. Многократно, от няколко години насам, получавах покани от добри приятели да отида на гости. Толкова спомени ме свързват с нейните граждани. Реших да удовлетворя тяхното, пък и моето отдавнашно желание. Още повече, беше подготвена част от тази книга и исках да прочетат написаното и да чуя тяхното мнение. На 18 септември 2000 г. на автогарата във Варна ме посрещна Димитър Попов (Попето). Двамата развълнувани от срещата се прегърнахме и разцелувахме. Потеглихме, с „Мерцедес“ на негови приятели бизнесмени, за „Златни пясъци“. На Ривиерата в ресторанта си на брега на морето ни посрещна усмихнат дългогодишният приятел Енчо Пейков. До късно вечерта тримата пийвахме гроздова, хапвахме най-различни рибни деликатеси и приказвахме на воля за приятно отминали случаи и събития. Към края на вечерта Енчо се обърна към мен и разпореди:

— Цял месец ще ми бъдеш на гости!

— Благодаря, ще остана седмица.

— Не. Дума да не става. Откога не си идвал. Тук много хора те познават и уважават. Трябва да се срещнеш с тях, да ги видиш. Времето бързо минава. Ние сме на твое разположение.

— Ще се разберем, намеси се Попов.

Още същата вечер Енчо ме настани в хотел „Копривщица“. Уютен хотел, достоен за непретенциозен пенсионер. Закусвах в хотела. На обяд и вечер се хранех в Енчовите заведения. Той имаше още два ресторанта в съдружие с негови близки. Предпочитах този на Ривиерата, тъй като беше в двора на бившия правителствен дом и много спомени ме свързваха с него. Тук, със семейството си и приятели съм прекарвал летните си отпуски години наред. Сега и този дом е приватизиран… Седемте почивни дома с нищо не бяха подобрени, а в известна степен занемарени.

С Тодор Мутафов се видяхме с нашия добър приятел Станчо Стефанов. Срещата бе трогателна. Посетихме любимото ми село Кипра край Девня. Там беше семейството на Мутафов. Видях се със сина му Красимир, още неподвижен след прострелването с куршум в главата от негов приятел преди четири години. Обслужваше го майка му Марето. Вечерта дойде и Станка, бившата кметица, със съпруга си. В приятни спомени от депутатските ми години разговаряхме до полунощ.

Заедно с Д. Попов посетихме неговия приятел Стефан Стефанов, сега бизнесмен. Поприказвахме за работата на неговата фирма. Разменихме мисли и по прочетените от тях откъси от тази книга.

Седнали до масата, пълна с рибни деликатеси, на самия бряг на морето с Енчо се наслаждавахме на лунната пътека, приказвахме за наши общи приятели, за неговите планове в бизнеса. На 22 и 23 септември чествахме рождения ден на Калина — съпругата на Енчо. Втората вечер по покана на Боян Пенков, изпълнителен директор на Международната банка за търговия и развитие, присъстващ със съпругата си на рождения ден, пристигна оркестърът на прославения Ибро Лолов. Създаде се още по-голяма задушевност.

Десет дни бяха напълно достатъчни да се видя с приятелите и да отпочина. Почти ежедневно се разхождах и любувах на живописните алеи на Златни пясъци. Благодарих на Енчо за гостоприемството и си тръгнах. Може би на пръсти се броят онези бизнесмени у нас, които все още не са забравили приятелите си.

Последната вечер прекарахме заедно с Димитър Попов. Неговата съпруга, Тинчето, дългогодишна оперна певица, беше приготвила вкусна вечеря. Натоварихме приготвеното в колата и се настанихме с Попето в неговата вила на „Дружба“. Двамата изкарахме чудесна вечер. На другия ден с автобус пътувах за София.

Вече единадесет години съм пенсионер, извън активния обществен живот. Преживявам с болка вулгарното политическо противоборство, разграбването и разрушаването на нашето отечество.

Вярвам, дълбоко вярвам в скорошното единение на българския народ по пътя към прогреса.