Времето, в което живях, и хората, с които работих

Вместо послеслов

Ръкописа на тази книга предоставих за мнение на дългогодишни приятели. Разговаряхме, получих ценни препоръки. Бяха ми зададени редица въпроси. Реших вместо заключение на книгата да напиша послеслов във вид на въпроси и отговори.

Кога за последенпът си бил на родното си село?

На 28 август 2000-та година. Бяхме на село с брат ми и съпругите си, да се порадваме и да подишаме чистия въздух на родния край. Пристигнахме в махалата. Там живее братовчедка ни Мага, дъщеря на чичо Мицо (Димитър) с мъжа си Драго. Двамата са пенсионери. Оказа се, че братовчедката има рожден ден. Тази случайност още повече ни зарадва. Веднага на масата се сложиха салата, сирене и кисело мляко от козите, баница и др. Разбира се, — и шише пенкьовска ракия, може би десетгодишна. Извиних се на приятната компания и тръгнах на традиционната си разходка.

Отначало обиколих махалата. Взирах се във всяка къща, плевня, хамбар. Повечето от тях бяха полусрутени и обезлюдени. Някогашната многолюдна махала с кипящ живот се оказа тиха и безмълвна. Като минавах край съседните къщи, видях една старица с брадва в ръка. Подвикнах й. Тя се спря. Познах я — братовчедка ми Параскева. Заприказвахме се, как е, как живее? Тя не ме позна. Казах кой съм. Зарадва се. Започна да се оплаква. Била неомъжена и болнава. Трудно живее заедно с брат си Асен, мой връстник. Извика го. Той излезе с шише ракия. Приказвахме и пийнахме.

Пред последната къща на махалата видях друга слаба възрастна жена, подпряла се на тояга. Беше стрина Зарка Тихомирова. За моя изненада тя ме позна. Започна да ми разказва интересни неща за близки и роднини, за мъртви и живи. Преди години, както си седяла в схлупената къща, я ударила гръмотевица. Едва останала жива. Оттогава понакуцва. Паметта й бе свежа. Никаква склероза не забелязах. Гордо ми съобщи, че е връстница на Тодор Живков. Сега е на 89 години и има намерение да дочака стоте години, пък тогава ще напука махалата. Цял живот е живяла на село. Не е виждала град и влак дори. Знаела що е самолет, защото често прелитали селото, но никога не е пътувала с него. Мъчно й беше, че развалили бедното текезесе. От него поне хляб и сирене им давали. Сега „приятелка“ й е кравата. Тя я изхранва с мляко и сирене. Слизала до село, когато трябва да си вземе пенсията от 40 лева и да си купи брашно и олио. Хляба сама си месила редовно. Горката женица, жива памет на махалата. Днес тя живее в пълна мизерия, без радио и телевизор, без близки и роднини. Сама на този свят.

Тъга налегна душата ми. Тръгнах към долината, където през детските години пиехме кристално бистра и студена вода. Чистият и прохладен въздух освежи лицето ми. Разгледах с болка на сърце запуснатите зеленчукови градини, обрасли с бурени.

Продължих да се изкачвам нагоре към връх „Боровица“. От неговото било, високо 1030 метра над морското равнище, се откриваше живописна гледка. Като огромен букет люлееха своите клони вековните дъбови дървета. Гледах ги и се радвах на природния феномен, привличащ човешкия поглед от далечно разстояние. Опитах се да обгърна едно след друго три-четири дървета. Не успях. Бяха станали много дебели. Застанал с целия си ръст редом до тях, доближих двете си шепи до устните и с все сила извиках: Е-е-е-хо-о-о. Чух слаб отглас. Гледах на всички посоки. Цялото краище се виждаше като на длан. Любувах се на красивата панорама, трудно описуема от лаик като мен. Навярно всеки човек след дълго отсъствие от родния си край е изпитвал такива неповторими мигове в живота си.

От Боровица слязох по южния склон. Пред мен беше дългият рид, по който се простираше коларският път от Бойнатица за нашата махала. Някога този рид бе осеян с овчарски пътеки. По тучните полянки пасяха стада овце и волове. Сега го видях обрасъл с труднопроходима растителност. Нямаше стада. Не се чуваше кучешки лай. Липсваше мелодията на овчарския кавал. Като че ли животът беше спрял!

Слязох на пътя, точно под Боровица, над махала Галабовци. Седнах на един камък. От това място на около триста метра се виждаха всички къщи на нашата махала. Естествено, най-скъпа ми беше родната къща. С бялата си фасадата, тя като птица, разперила крила, стърчеше сред останалите. Отново изплуваха спомени. Тук премина моето детство, сред волни хора. Тук вървях след майка ми, впрегнала двата вола в дървеното рало, с което ореше песъчливата и малко плодородна земя. Тук вкусих първите радости и горчивини на живота. Тук опознах дружелюбни и гостоприемни хора, техния живот, мъки и страдания. Затова сега, близо седемдесетгодишен, всичко ми е все така мило, свидно. Животът на село не бе лек. Малките парцели земя се обработваха примитивно. Даваха оскъдни плодове. Днес, където и да погледнеш, няма обработено късче земя, няма една засята нива. Всичко е занемарено, изоставено, обрасло с тръни и храсти. Една жестока мисъл като с остър меч прободе сърцето ми: „Животът в махалата загива. Чезнат родове и фамилии. След колко ли години махалата, а после и селото ще запустеят?!“ Станах и с ускоена крачка, натъжен, тръгнах към къщи. Зет ми Драго подкарваше шесте кози на паша. Брат ми и съпругите ни ме чакаха до „Ладата“ да тръгваме към София.

Земята в Пенкьовци върната ли е на собствениците й?

В Трънско, и по-специално в Пенкьовци, няма такова нещо. Нито един от моите братовчеди, нито един човек от нашата махала не е получил земята, която неговите родове са притежавали. Едва ли някой в селото очаква да получи наследство.

Кой е най-незабравимият ти спомен от Перник?

Труден въпрос. Имам много спомени. В този град живях 19 години. Тук минаха юношеските и младежките ми години. Никога няма да се заличи в моето съзнание възпитанието в процеса на труда, което прилагаше баща ми. Трудът направи от мен човек с воя и твърдост при осъществяване на всяко начинание. Там е секретът и на бъдещото ми развитие като професионалист-плановик и научен работник.

Срещаш ли се със съучениците си?

Разбира се. Винаги като отивам в Перник търся и се срещам с инж. Борис Боянов, инж. Борис Чолев, Валентин Рангелов, инж. Свилен Методиев и много други. Имам съученици и в София. Тях по-често виждам.

През май 1969 година подех инициативата да се събере „випуск-49“ по случай 20 години от завършването на средно образование. На поканата на инициативния комитет се отзоваха около 85 наши съученици. Събрахме се на 24 май в 10:00 ч. в двора на гимназията. Решихме да се включим в ученическата манифестация. Находчив колега донесе плакат с надпис „Випуск 1949 г.“ С песен минахме пред трибуната с официални лица. Те ни гледаха с изненада. После се веселихме в ресторант „Струма“. Примерът ни бе последван през следващите години. Нашият випуск постави начало, което се превърна в традиция за града.

Последната среща със съучениците беше на 24 май 1999 г. по случай 50 години от завършването на средно образование. Вече всички бяха изменили стройните си фигури, косите побелели, а на мъжете почти изчезнали, с появили се бръчки по лицата, но запазили усмивки и младежки дух. От сърце пяхме и се веселихме.

Симчо даде тон и подхвана песничката „Веят се над нашата палатка…“ Всички запяха химна на нашето юношество. Жалко е, че редиците ни започнаха да оредяват.

Как се чувстваш, когато минаваш край бившия металургичен завод „Ленин“, а сега „Стомана“? Виждаш ли се с колеги от завода?

Вълнувам се. В този завод преминаха 6 години от моята младост. Тук започнах работа като млад специалист. Тук стъпих на най-долното стъпало на професионалната стълба.

В металургичния завод е първото ми кръщение на професионалист-плановик. Впоследствие, където и да работех, каквато и длъжност да изпълнявах, винаги, професионалните решения, които вземах, се стремях да си представя как ще изглеждат те, ако се приложат в практиката на завода. С благодарност си спомням за хилядния колектив от млади хора, с които вземах първите уроци на трудовото ежедневие. Поддържам редовно контакти с колегите, с които работехме за повече, по-качествени и по-евтини чугун, стомана и проект.

Сега членувам в сдружението с идеална цел „Съюз на ветераните от металругията в България“. Имам членска карта № 129. С инж. Петър Димитров — Боцмана, преди три-четири години в кафенето на ъгъла на бул. „Патриарх Евтимий“ и ул. „Христо Белчев“ неколкократно обсъдихме устава на съюза и уточнихме списък на ветераните. Вече няколко години заедно честваме „Деня на маталурга“ — 5 ноември. На последното ни събиране на 9 ноември 2000 година бяхме около 240 души. Срещата премина много сърдечно. Сред нас редовно са и строителите на заводите в Перник и Кремиковци, героите на социалистическия труд инж. Павел Боянов, инж. Делчо Гюров, инж. Емил Червеняков и други. Председател на сдружението сега е инж. Серафим Христов, енергичен и способен човек. Той организира системно инициативи в клуба, които позволяват често да се виждаме.

Ти се включи в в активен обществен живот на национално равнище. Имаше историческия шанс да бъдеш сред група от хора, които търсеха нови, нестандартни решения за усъвършенстване управлението на страната. Доволен ли си от този период на своя живот?

Малко е да се каже доволен. Наистина съдбата ми отреди на тридесет и две години да прекрача прага на най-престижното учреждение на републиката — Министерския съвет. Нито съм очаквал, нито съм кандидатствал да работя в него. Но беше факт, а сега — история.

Когато постъпих на работа, в апарата на Правителството се извършваше огромна творческа дейност. Образец беше работната група по новата система на ръководство на народното стопанство. В нея бяха включени мислещи, висококвалифицирани икономисти. Групата бе своеобразен дискусионен клуб от кадри, търсещи нетрадиционни, нови стопански решения по възловите проблеми на развитието на обществения живот. Опорни точки на търсенията бяха все по-пълното опознаване и използване механизма на действие на обективната действителност, от една страна, и, от друга, анализиране и изучаване на практическия опит у нас и развитите в индустриално-икономическо отношение държави в света. Членовете на групата и нейните оперативни сътрудници бяха убедени привърженици на идеята за непрекъснато усъвършенстване на новия обществен строй. Диалектиката на развитието на всеки обществен строй ни учи, че той трябва непрекъснато да се усъвършенства и развива в интерес на благосъстоянието на народа. Необходимостта от развитие и усъвършенстване на социализма съм обосновал и подчертавал още в първите ми научни разработки и публикаци. Съвместната ми работа с екип от най-добри български икономисти и юристи — научни работници, и практици през шестедесетте години е един от най-плодотворните периоди в моя живот.

Тогава ли написа монографията „Планиране и икономически лостове“?

Непрекъснатите дискусии, които се водеха в работната група за създаване на нов икономически механизъм на ръководството на народното стопанство, и по-специално за съставяне на новите нормативни актове за неговото прилагане, изискваха непрекъснато четене и анализиране на най-новата българска и чуждестранна литература от всички клонове на обществознанието. Благородната надпревара за повече знания допринасяше за повишаване качесвото както на колективните разработки, така и за научния растеж на всеки един от нас поотделно. Тогава се появиха първите статии и брошури по отделни проблеми на икономическия механизъм от членовете на работната група, в това число и от мен. После систематизирах и обобщих написаното дотогва, обогатих го с нови разработки и създадох концепцията за свързването на планирането със стоково-паричните категории.

Същността на този научен труд е да се използват икономически лостове при планирането на народното стопанство с цел повишаване ефективността на общественото производство. Стоково-паричните отношения при социализма се разглеждат като обективно необходим елемент на планово организираното стопанство. Книгата бе посрещната с голям интерес от научни работници, стопански дейци и широк кръг читатели. Тя изчезна буквално за броени дни от книжния пазар. Изминаха 33 години от нейното публикуване, но проблемите, които се третират, и решенията, които се дават, имат своето актуално значение и в днешно време.

Може ли книгата ти „Актуални проблеми на планирането на народното стопанство“ да се смята като продължение на „Планиране и икономически лостове“?

В известен смисъл може, но двете книги имат свое самостоятелно място и значение. Имах намерение в началото на седемдесетте години да преработя и допълня „Планиране и икономически лостове“ под влиянието на български и някои съветски икономисти. Отказах се, взех друго решение.

Актуалните проблеми на планирането на народното стопанство по същество са цикъл от лекции, които изнасях пред студентите по специалност „Управление и планиране на народното стопанство“ на Висшия икономически институт „Карл Маркс“ — София, сега Университет за национално и световно стопанство. Уважението ми към студентската младеж е причината за появата, през януари 1980 г., на тази книга.

Докога тази дисциплина се изучаваше от студентите?

До лятото на 1990 година. Тогава беше поставена задачата да се перазгледат броят на специалностите и учебните дисциплини за висшите учебни заведения от гледна точка на подготовката на кадри за работа в условията на „преход“ към пазарно стопанство в България. Не желаех да участвам в нескончаемите дискусии, тласкащи подготовката на висши икономически кадри не към фундаментални, а към конюнктурни знания. Макар и на петдесет и осем години, връчих на завеждащ катедрата проф. Тодор Любиков молба за освобождаване от преподавателска работа поради пенсиониране. Увещанията на колегите, че допускам грешка, не измениха моето решение. С този акт се сложи край на четенето на тази дисциплина.

Пенсионираха се още четирима професори — Евгени Матеев, Тодор Ангелов, Иван Илиев и Мило Кичович. Продължиха преподавателската си дейност колегите Константин Габровски, Кръстю Опров и Ангел Геров. Редом с тях останаха по-младите компетентни и авторитетни доценти, Васил Манов, Найден Найденов, Велина Балева, Младен Младенов, Боян Дуранкев, Лиляна Василева, Пенчо Иванов, Катя Владимирова Ирена Славова, Галина Младенова и още други. На всички тях моето уважение и благодарност за дългогодишната ни съвместна работа.

Описвате дейността си на най-горното стъпало на професионалната стълба. Какво е най-характерното за тази стълба?

Всеки индивид в своя жизнен път се изкачва, образно казано, по една стълба. Това е стълбата на живота. Професионалната стълба е пряко свързана с нея. Съобразно с придобитата специализация, човек през живота си се изкачва до определено стъпало на тази стълба. Професионалната стълба придава стабилност на човека в неговия път нагоре към постигане на предварително набелязани цели и задачи. Най-характерно за нея е, че тя е подплатена със знания, опит и умения, натрупани от човека в продължение на години. Тя, както казват занаятчиите, е двойна, двукрака стълба, здраво опряна върху основата, върху земята.

При нейното изкачване има дяволски изкушения. Те са най-опасните. Припомням си дяволските изкушения от „Приказка за стълбата“ на поета Христо Смирненски. В тази „приказка“ той с ненадминато майсторство разказва как един млад момък — „плебей по рождение и всички дрипльовци са негови братя“, се съгласява с дявола в името на порив за възмездие. Но дяволът си е дявол, едно черно изкушение, което бавно, но сигурно унищожава човешкото в човека.

Как става това според „приказката“?

Момъкът, решен на всяка цена да постигне поставената си цел, постепенно дава откуп на дявола, отначало своя слух, после — зрението си и накрая сърцето и паметта. Вместо тях приема дадените му от дявола нов слух, зрение, сърце и памет и престава да чува стоновете, да вижда своите братя. Ето и финала на „Приказката“:

Цитирах този финал, за да го припомня на днешните политици, депутати, министри, бизнесмени, които получиха образование и ползваха придобивките на социализма и бавно се изкачваха по стълбата на своята кариера. Дойде време за избуяване на техния стремеж на всяка цена да задоволят своите амбиции. И на мнозина се удаде. Те измениха на своите младежки идеали и преминаха на другата страна на барикадата. Непрекъснато властимащите заявяват колко „добре живее българският народ“, какъв икономически и социален стабилитет има, какъв международен престиж е извоювала държавата и т.н. Внушава ти се да повярваш, започваш да се питаш: днешните политици, депутати, министри и тяхното послушно обкръжение живеят ли на българска земя?

Ти също беше министър и депутат. Нима не се поддаде на дяволските изкушения?

Вярно е, че бях министър и депутат. Правителството, в което имах честта да бъда вицепремиер и министър на едно от водещите ведомства, се състоеше от честни и висококвалифицирани експерти, с чувство на висока отговорност и дълг пред народа, пред своите братя по произход и стремежи за принос в изграждането на общество без експлоатация на човек от човека. Нямам впечатление някой от нас да е давал откуп на дявола — слух, зрение, сърце и памет, за да седне на министерско и депутатско кресло. Например, до един от заместник-председателите на Държавния комитет за планиране бяха знаещи и можещи, скромни и работливи, които не забравиха нито за миг средата, от която са произлезли. Това се отнася и за преобладаващата част от специалистите и останалите служители в комитета. Изкушенията на дявола бяха несъвместими с морала и идеалите на по-голямата част от поколението, с което живях, учих и се трудих.

Разбира се, имаше и рецидиви.

Творчеството на Смирненски е вярно огледало на времето, в което той живя и твори. България, за съжаление, през последното десетилетие, се движи по законите на общественото развитие, характерни за времето на поета.

Имаше ли репресии и ограничения за развитие на личността при социализма?

Да. Имало е репресии и ограничения за развитие на личността, особено в първите години на установяване на народнодемократичната власт. Имало ги е и при колективизацията на земята, при образуване на ТКЗС, по време на възродителния процес и при някои други мероприятия, провеждани от властта. Нямам намерение да оправдавам и защитавам такива репреси и ограничения. Те са факти, от които трябва да се извлекат поуки и никога занапред да не се допускат. Никога не съм съдействал за тяхното въвеждане, нито съм ги упражнявал. Живях, учих и се трудих като един от хилядите младежи от моето поколение, в името на хуманни идели и безрезервно и безкористно съдействах за тяхното тържество на родна земя.

Всеки човек, като разумен индивид, живее и твори във времето, което съдбата му отрежда, прави онова, което диктуват условията на живот, при които той трябва да реализира себе си. Всеки човек трябва да се оценява във връзка с времето, в което е живял, и с мястото му в обществения живот. С други думи, човек трябва да се оценява по онова, което е внесъл в националната съкровищница, и което е направил за благоденствието на своя народ.

Един личен за теб въпрос: напуснаха ли те приятели след като се пенсионира?

Работих с голям брой хора. Имах и продължавам да имам приятели. Пенсионирането, не само за мен, е като гранична бразда, която разделя хората. Естествено е ежедневните делови и приятелски контакти да намалеят и то значително. Приятелството, изградено на взаимно уважение и принципна основа, продължава. Един пример. Такова приятелство имам с Григор Стоичков. Години наред работехме съвместно. Единомишленици бяхме като вицепремиери (1981–1985 г.). Възхищавах се на неговата работоспособност и оперативност. Строителите на един национален обект помнят как той е поемал риск и отговорност. Националният дворец на културата (НДК) в София, под негово ръководство се изгради за година и три месеца.

Имам случаи на прекъснато приятелство и то с хора, на които много съм помогнал. Изживявам всеки такъв случай болезнено. Не желая да споменавам имена. Рано или късно тяхната съвест ще проговори. Нека те да се срамуват от себе си, ако все още им е останал поне мъничко морал.

Според теб имаше ли икономическа криза в България до 1989 година? Ако нямаше, какви допълнителни аргументи ще дадеш?

Многократно съм заявявал и с факти доказвал, че в България до края на 1989 година нямаше икономическа криза. Бяха налице някои деформации и трудности в развитието на социализма. Тях, някои от „реформаторите“ нарекоха икономическа криза. За да не останат по-назад, появилите се опозиционни десни водачи заговориха дори за икономическа катастрофа.

Искате още аргументи? Ще ви задоволят ли твърденията на един отявлен противник на комунизма — американският световно известен политолог Збигнев Бжежински? През 1988 година той публикува сериозен научен труд — „Големият провал“. Преведен е и на български език. В него се прави диференциран анализ на развитието в тогавашните социалистически страни. Взема десет различни аспекти от живота в тях. Оценява ги като показатели за равнище на кризата по точковата система. Кризата, според него, е напълно в сила, когато има три точки, в сила — при две точки, частично в сила — при една, и не е в сила — при нула точки. При сбор на точките под десет в дадена страна няма криза. Когато точките са между 10 и 19 страната е в състояние на криза. Когато точките са над 19, то дадена страна е в дълбока криза.

Как Бжежински оценява положението в България?

Срещу шест показателя поставя означение 1, т.е. частично в сила. Това са показателите: степен на привлекателност на социализма в очите на масите; увереност в бъдещето; жизнено равнище; дух на управляващата партия; сбълъсък на национализма с идеологията на режима и защитни позиции на режима по въпроса за човешките права.

Срещу четири показателя няма поставени означения 3, 2 и 1. Това са показателите: увеличаване на религиозната активност; искания за приватизация на икономиката; има ли налице обществено активна политическа опозиция и открити искания за политически плурализъм.

Следователно, по показателите и оценките на Збигнев Бжежински за равнището на кризата, през осемдесетте години България събира шест точки. По негови думи страната „не е в криза“. Тази оценка едва ли е от пристрастеност към социализма в България.

Отново подчертавам: не пледирам за идеален социализъм у нас. Като професор по икономика, като гражданин настоявам за обективна оценка на историческите факти. Ако все още сини и червени лидери в България продължават да говорят за катастрофа или криза до 1989 година, те съзнателно лъжат народа. Защото това е в техен интерес. За криза в България може да се говори в началото на деветдесетте години.

Като една от причините за икономическата криза се сочеше големият външен дълг на България, оставен в края на 1989 година. Какво е твоето мнение по този въпрос? Каква е истината?

Повече от десет години се спекулира с натрупания външен дълг Сочеха се най-различни числа. Андрей Луканов в доклада си пред XIV-та сесия на Деветото народно събрание, прочетен на 29 март 1990 т., оповести сумата 10 млрд. и 800 млн. щатски долара. След него Петър Младенов съобщи — 12 млрд. долара. Неколкократно бившият главен прокурор Иван Татарчев говореше също за 12 млрд. долара. Тази сума влезе в устата на много сини депутати и министри. Някои журналисти я тиражираха в печата, радиото и телевизията. Тя е в оборот и в днешно време.

Истината за външния дълг трябва да се търси и намери в официалните публикации на Световната банка. За нея неколкократно писа доц. д-р Емил Христов (Вж. в. „Труд“ от 10 ноември 1997 г., с. 11; Открито писмо до членовете на ВПС и БСП и до членовете на БСП, 1996 г., с. 6–8; в. „Нощен труд“ и др.) Според данните на Световната банка България в края на 1989 г. е имала 9,2 млрд. щатски долара външен дълг; 1,3 млрд. щ. долара валутен резерв в Западни банки, 2,6 млрд. щ. долара вземания от други държави и 300 млн. щ. долара в злато. Тези публикации могат да се видят от всеки, който проявява интерес. Ако от външния дълг се приспаднат валутният резерв и вземаният от други държави, нетният дълг остава в размер на 5,3 млрд. щ. долара, без да се приспада златният резерв на държавата.

Десетки развити в икономическо отношение държави в света имат външен дълг, да не говорим за страните от Третия свят. И в днешно време такава велика държава като САЩ има по-голям външен дълг на човек от населението, отколкото България в края на 1989 година. Оптимален външен дълг на една държава, според мен, е онзи, който се движи около годишните валутни приходи. Когато започнат да се надвишават тези приходи, следва да се вземат налагащите се мерки за намаляване на дълга.

Такива мерки у нас се взеха в началото на втората половина на седемдесетте години. Валутният дълг на страната в края на 1976 г. възлизаше на около 6 млрд. щ. долара. Ако се вземе предвид ежегодната инфлация за 15 години, дългът от около 6 става около 9,5 млрд. щ. долара. Следователно през 1976 г. страната е имала валутен дълг приблизително толкова, колкото в края на 1989 г. Как се постъпи тогава? Съставиха се 18 целеви валутни програми, определиха се стратегически валутни заводи за производство на експортна продукция за капиталистическите държави, започна на действа валутна комисия, която системно анализираше изпълнението на валутното салдо, създаде се се и действаше работна група от 14–15 пенсионери, висококвалифицирани стопански дейци. В скоро време резултатът бе налице. От 1979 до 1984 година включително България ежегодно приключваше с активно валутно салдо. Външният дълг постепенно се намаляваше и достигна оптимален размер.

През тези години обикновеният българин не знаеше за валутния дълг на държавата, не се затягаха коланите, не се разви инфлация, не се появи безработица, нямаше разпродажба и фалити на предприятия.

Как се изпълняваше валутният план, когато ти беше председател на Държавния комитет за планиране?

С чувство на задоволство мога да кажа: всяка година се приключваше с активно валутно салдо към капиталистическите държави. Ето числата на активите по години: 1981 — 281,4 млн. валутни лева; 1982 — 436,2 млн. валутни лева; 1983 — 151 млн. валутни лева; 1984 — 142 млн. валутни лева. За първи път съобщавам и предлагам за публикуване тези данни. На времето те бяха строго секретни. С валутния баланс в комитета за планиране се занимавах лично с помощта на Георги Георгиев, първи зам.-председател, Владимир Пенчев, главен директор, с ранг на зам.-председател и Владимир Найденов, главен специалист в комитета. Те изготвяха, съхраняваха и оперираха с всички секретни документи и провеждани мероприятия по валутния план. Съдействие по валутния баланс ни оказваха лично председателите на Българската народна банка — отначало В. Никифоров, а след него В. Коларов. За тези документи и числа системно съм информирал двама души: председателя на Министерския съвет и първия партиен и държавен ръководител.

Какъв е външният дълг на България сега?

С официални публикации на Световната банка за 1999 година не разполагам. Наскоро, при обсъждане в Народното събрание на Държавния бюджет за 2001 година се говореше от депутатите, че външният дълг за 2000-та година възлизал на 11,8 млрд. долара. Ако това число е вярно, то външният дълг на държавата за 2000 година е увеличен с 2,6 млрд. щ. долара в сравнение с края на 1989 година. Допускам тези числа да не са точни. Във всички случаи външният дълг не е по-малък от края на 1989 г.

Всички правителства след 10 ноември 1989 година идваха на власт в името да спасят народа от „икономическата криза“ и да стопят външния дълг, оставен от „комунистическите правителства“. Фактите показват нещо друго. Единствено кабинетът на Жан Виденов намали външния дълг през 1995 г. с 1,2 млрд. щ. долара.

Погрешният модел на „прехода“ и провежданите „реформи“ развързаха ръцете на приватизатори, ликвидатори, разрушители и тем подобни грабители на националното богатство. Те влязоха в съюз с Международния валутен фонд, който диктуваше и продължава да диктува заробващи условия за българския народ.

Резултатът е очевиден за всеки непредубеден български гражданин: външният дълг не се намали, а се увеличи; народът не забогатя, а живее много по-бедно, отколкото при социализма; създаде се икономически хаос и рухна държавността; процъфтяват бандитизмът, корупцията и несигурността в утрешния ден.

Има ли място валутният борд в икономическия живот на нашата страна?

Да, има. За него се заговори у нас още в края на 1996 година по време на управлението на социалистическото правителство. В ежедневния печат започнаха да се появяват статии, интерпретиращи неговия механизъм на функциониране, изискванията, които той поставя, и последиците за страната от тях. Едни икономисти бяха „за“ неговото въвеждане, други — „против“. След януаро-февруарската еуфория на 1997 година отново въвеждането на валутния съвет излезе на дневен ред. Тогава по телефона ми позвъня журналистка от в. „Труд“ с настоятелна молба за интервю по този злободневен въпрос. Помолих я вместо да идва чак до вилата ми в Драгалевци, да вземе интервю по телефона. Сред въпросите, които беше си набелязала се открояваше един: да се въведе или не валутният борд в България. Отговорих следното:

Журналистката благодари за импровизираното интервю. То, обаче не видя „бял свят“, не бе публикувано.

С какво ще се запомнят българските правителства след 10 ноември 1989 година?

Интересен, но много труден въпрос. Ще си каже думата историята. Тя дава най-верен и обективен отговор. Дистанцията на времето е твърде кратка сега да се направи това.

С риск да бъда обвинен в субективизъм, бих могъл да споделя следното:

Двете правителства на Андрей Луканов ще се запомнят с три неща: Първо, с тайно, скрито от привържениците на социалистическата идея, трасиране на пътя на „демократичен капитализъм“. Второ, с началото на разгрома на кадрите и на политическите процеси, с арестуването на бившия държавен глава. Трето, със задкулисни, еднолични сделки с опозицията в лицето на още неукрепналия СДС и доброволното предаване на държавната законна власт.

Правителството на Димитър Попов ще се запомни с началото на така наречената реформа от икономическия екип на СДС. Държавата престана да определя цените на стоките, като това се остави на стихийния пазар, развърза се валутната търговия, вдигнаха се лихвите. Цените на стоките и услугите скокообразно скочиха нагоре. Тогава министър-председателя произнесе „крилатата“ фраза „За бога, братя, не купувайте!“

Правителството на адвоката Филип Димитров ще се запомни с разгрома на селското стопанство и прословутите ликвидационни съвети. Ликвидираха се традиционните пазари със Съветския съюз и другите бивши социалистически страни, както и тези с Близкия изток и африканските държави.

Правителството на проф. Любен Беров ще се запомни с някои стабилизационни мероприятия в икономиката. То дойде на власт в името на приватизацията. Опитите на неговите министри приключиха с обсъждане на проекти как да изглаждат боновите книжки на гражданите.

Служебното правителство на Ренета Инджова ще се запомни с опитите за ограничаване на корупцията и бандитизма.

Правителството на Жан Виденов ще се запомни с разминаване между намерения и способност за тяхната реализация, с невиждани в най-новата история на България размери на инфлация. Самомнителността, липсата на жизнен опит и незачитане на чуждо мнение откъснаха премиера от партията, която оглавяваше, и от народа, който управляваше. За кратко време се изконсумира полученият кредит на доверие и се нанесе голяма вреда на столетната партия.

Служебното правителство на Стефан Софиянски ще се запомни със стабилизирането на валутните курсове, цените на дребно на стоките и подготовка на предсрочни избори за народни представители.

Правителството на Иван Костов ще се запомни с приватизация под масата, с корупцията във всички органи и на всички етажи на държавната власт и управление, с неудачната здравна реформа и с нарастването на бедността, безработицата и всички видове престъпност.

Всички правителства след 1989 г. допринесоха, в една или друга степен, за колапса на българската държава. Всички те бяха неспособни да спрат нарастващата безработица, вълната на престъпност и корупция, не успяха да защитят сигурността на обикновения български гражданин.

Но правителството на Иван Костов се гордее с поканата за преговори с Европейския съюз и с предложението за извеждане на страната от Шенгенския визов списък?

Вярно е, че кабинетът на Иван Костов положи значителни усилия в това отношение. Вярно е и другото. Поканата за преговори и предложението за изваждане от негативния списък са резултат на усилията на всички политически сили у нас.

Прави впечатление изявлението на Иван Ценев, член на Национален Координационен Съвет на СДС до 1993 г., сега преподавател в Техническия университет в София, а именно: „Нима не е ясно, че «успехите» ни по отношение на ЕС и НАТО служат за димна завеса пред продължаващото разграбване и разруха на България… Кой ще те пусне в ЕС с 200 марки средна заплата, с 400% икономика в сянка, с безработица, надминаващ всякакви европейски представи!“ (Вж. Иван Ценев, интервю в. „Дума“, 19 април 2000 г., с. 24).

Трудностите предстоят тепърва.

Голяма част от научните ти разработки и професионална дейност са свързани с проблемите на жизненото равнище. Защо липсват данни в книгата по този проблем след 1989 г.?

Вярно е, че тези проблеми винаги са ме вълнували. Затова с голяма любов и желание съм съдействал, според силите си, за тяхното положително решаване. И в тази книга на тях отделих нужното внимание. Защо не засягам жизнения стандарт на българи в днешно време? По две причини.

Едната е, че липсват надеждни сравнителни данни в статистическите годишници от 1992 година насам. Статистиката също беше „преустроена“ и раздел втори на „Статистически годишник“, който даваше възможност за съпоставимост на данните, се премахна изцяло.

Другата причина е, че посочих достатъчно факти за разграбването и разгрома във всички области на българската държава. При наличието на тези факти за какво повишаване на жизненото равнище може да се говори? Нима преобладаващата част от населението не чувства и не вижда, че с всеки изминат ден трапезата става от бедна все по-бедна.

Напоследък лидерите на СДС триумфират с успехите през четиригодишното си управление, посочват данни за висок жизнен стандарт на българина?

Лидери ли? Държава не може да се управлява от хора без биография. Един лидер, един министър, трябва да има минало, да има знания и житейски опит. Към доброто да добавя още едно добро.

Сред основателите на СДС имаше честни хора, хора с идеали, бореха се за свободно слово, пазарна икономика, демокрация… Хората с идеали са достойни за уважение, независимо от техните убеждения. Тези хора се срещат все по-рядко. Основателите на СДС са вече зад борда. Заместиха ги борци за лични интереси. Демокрацията се замени с демагогия.

Не разполагам с данните, с които си служат правителствените чиновници и щабът на „Раковски“ 134, и не мога да ги анализирам. Разполагам с анализа на един остроумен безпартиен журналист — Паун Цонев. Ще си позволя да цитирам част от него:

Справедлив е упрекът и на писателя пенсионер Васил Цонев. Той писа:

За съжаление тази истина все повече и повече се забравя от младото поколение. То не я помни, защото малко време или въобще не е живяло в „мрачното“ социалистическо време. Дълг на историците, очистени от пристрастия и емоции, е да казват истината на днешните и идните поколения за постигнатия жизнен стандарт на българското население.

Пример за добросъвестност даде изтъкнатият учен историк, старши научен сътрудник I степен и доктор на историческите науки — Божидар Димитров, със своето научно обосновано твърдение:

„Никой не може да отрече, че при Живков бе постигнато най-високото равнище на потребление в Третата българска държава“ (Вж. Б. Димитров, Кадифето — Жизненото равнище, в. „Труд“, 19 декември 2000 г., с. 10).

Примерите, които посочихте, съществено се разминават с оценките за жизнения стандарт на Обединените демократични сили?

Припомням ви народната мъдрост: „празните съдове издават най-много шум“.

Нека политиците да престанат да се сравняват сами със себе си. Защо мерят жизнения стандарт на българите през 2000-та година с този от 1996 г., а не с постигнатия в края на 1989 г.?

Нима СДС съществува от четири години? Нима икономическият екип на СДС и по-специално неговия сегашен лидер Иван Костов не участваше заедно с експерти на БСП в изработването на „Програмата Ран и Ът“ за демократичен капитализъм? Нима Иван Костов не беше министър на финансите в две правителства след 1989 г.? Нима той не е един от глашатаите на монетарната реформа?

Тепърва българските икономисти, без да робуват на скрупули, ще анализират и докажат пагубната роля на провежданата у нас реформа. И още нещо: човек е длъжен да помни цялото си минало, да извлича поука и от добрите, и от лошите му страни.

Защо много от основателите на СДС загърбиха съюза?

Отговорът на този въпрос не е от моя компетентност. Единствено право на отговор имат самите основатели на съюза. Разполагам с някои техни изявления.

Първият лидер на СДС, бивш президент на България, д-р Желю Желев в интервю по повод 11 години от създаването на СДС заявява:

Един от учредителите на СДС и бивш председател на Координационния му съвет — д-р Петър Берон, в интервю на журналистката Весела Донова на въпроса: — „През 1989 г. така ли си представяхте България след десетина години?“, отговаря лаконично: — „откровено казано — не. Представях си, че ще има значителни трудности, обаче не предполагах, че ще изплуват такъв огромен брой мошеници“ (Вж. П. Берон, Интервю, в. „Дума“ 21 август 1998 г., брой 188, с. 9).

Един от първите привърженици на СДС — талантливият поет Недялко Йорданов, в интервю на журналистката Валерия Велева на въпроса: — „Коя недопустима граница прекрачиха управляващите“, отговаря:

„Изгубиха доверието на хората, че са честни и почтени личности. Забогатяваха от властта. Мислеха, че народът е инфантилен и лесно може да се заблуди с демагогия. И сега след очевидния разгром, пак наивно мислят, че могат да се измъкнат със смешни оправдания… Над страната ни тегне именно прокобата на «реформата». Лично аз например като средноинтелигентен човек не мога да си изясня какво точно означава тази дума. И деветдесет и осем процента от българите също. Ако това означава унищожена икономика, разсипано селско стопанство, дезорганизирана армия, продадени на безценица предприятия, мизерна медицина, хаотично образование, бедстваща култура, никой не може да убеди народа в необходимостта от такава реформа“. (Вж. Н.Йорданов, Търсят се сини камикадзе, в. „Труд“, 27 октомври 1999 г., с. 9).

Друг създател на СДС, който не се нуждае от суперлативи, се отказа да представлява България на висок европейски писателски форум. Това е Радой Ралин. В писмо до д-р Владимир Клод Фишер, той пише:

Оставям изявленията без коментар. Нека читателят добросъвестно сам да направи своите изводи.

Може ли един провокационен въпрос? Вярно ли е, че ти си подпомогнал с източници на финансиране Международната банка за търговия и развитие на братя Боневи?

Защо провокационен? По мой адрес неведнъж са тиражирани лъжи. Една от тях е: — „средствата на Международната банка за търговия и развитие е осигурил от научно-техническото разузнаване! техният братовчед (!) бившия член на Политбюро(!) Станиш Бонев“.

Под достойнството ми беше да опровергавам и сега да коментирам тези три лъжи.

Бащата на братя Боневи — Евлоги Бонев, е син на известен и заслужил миньор в Перник — Боне Митов — силен и мъдър човек. Евлоги Бонев е инженер-строител с голяма ерудиция, богато излъчване, изящна външност и заедно с това учтив и скромен. Неговото хоби е музиката.

В началото на седемдесетте години работеше като съветник за международните организации в Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество в Министерския съвет. Нашата страна го изпрати на работа в Ню Йорк — Организацията на обединените нации (ООН). Там получи висока оценка за работата си. Беше изпратен като независим посланик на ООН за Афганистан. След това остана на работа с ранг на посланик в Програмата за развитие на ООН в Швейцария.

Един епизод: През пролетта на 1983 г. в кабинета ми като зам.-председател на Министерския съвет влезе Петър Младенов, член на Политбюро и министър на външните работи:

— Трябва да заминеш за Швейцария!

— Защо? Запитах изненадан.

— Да върнеш твоя братовчед (!) Евлоги Бонев, станал е невъзвращенец (!)

— От теб чувам това. Не вярвам. Той е честен човек и родолюбец.

Министърът с нервна крачка излезе от кабинета ми.

След няколко дни докладвах на Тодор Живков по някои въпроси. Когато завърших той ме запита:

— Какво става с твоя братовчед, ще се връща ли?

Разбрах, че министърът го е информирал и спокойно отговорих:

— Не ми е братовчед, а има съвпадение на бащините ни имена. Той е роден в Брезнишко, аз в Трънско. Бяхме съученици. Познавам го добре. Висококвалифициран и културен човек. Владее отлично 4–5 езика и си служи говоримо с още 2–3. Получи международно признание. Нима нашата страна не е заинтересувана да има компетентни българи на работа в най-престижната международна институция, каквато е Организацията на обединените нации?

През годините, когато беше обявен за невъзвращенец, Евлоги, съпругата и синовете му преживяха тежки дни. Въпреки трудностите, Пламен и Бони изучаваха чужди езици, допълниха и усъвършенстваха образованието и квалификацията си, работиха в световно известни фирми. Днес са проспериращи банкери в собствената си Родина.

Баща им и сега продължава да работи в ООН — по Програмата за развитие, в Женева.

След 1989 г. срещаше ли се с Тодор Живков?

Да, няколко пъти. Първият път се видяхме в съдебната зала където бях призован като свидетел по Дело № 1. От разстояние разменихме по един поглед и една усмивка. Нищо повече.

Един ден, когато той вече бе под домашен арест на улица „Секвоя“, позвъних по телефона и го помолих за среща. Веднага ме покани. В уточнения час, както някога, ме посрещна на входната врата с джобния си часовник в ръка. Прие ме радушно. Пихме турско кафе. Интересуваше се как съм, семейството добре ли е, какво правят бившите колеги и т.н. За политика не сме приказвали. Беше бодър и както винаги духовит. Накрая го помолих да разреши да го посещавам заедно с някои приятели. Той на драго сърце прие предложението с пожелание да бъде по-често.

До началото на 1998 г. го посещавах поне веднъж на три-четири месеца. Когато нарушавах този график и му се обаждах, той възкликваше „айде бе, къде се загуби?“ Винаги, когато го посещавах, подробно разпитваше и изслушваше придружаващите ме. Някои от тях въобще не беше виждал. С голям интерес искаше да разбере как работят бизнесмените, държавата създава ли условия за работа, как са изградени взаимоотношенията между фирмите и между тях и банките и държавните индституции. Двата разговора с бизнесмена Александър Найденов му направиха отрадно впечатление. Често ме питаше: — „Кога пак ще го доведеш?“ В остроумен и шеговит тон премина и срещата с пернишкия бизнесмен Петър Белчев. Направихме си и снимки за спомен.

На една от последните ми срещи с него бяхме заедно с Григор Стоичков. Току-що бяха излезли от печат неговите „Мемоари“. И на двамата ни подари по една книга с афтограф. На моя екземпляр написа: „На Станиш Бонев, с най-добри чувства и пожелания. 23.121997 г. Т. Живков“. Хубав спомен нали!

Какво е твоето мнение за деноминацията на лева от август 1999 година?

Питате ме за паричната реформа, т.е. за намаляване на валутния курс на лева в сравнение с другите валути. Тогава правителството с нормативен акт замени парите, като премахна три нули. Хиляда лева станаха един лев, една марка — един лев и един долар — един лев и седемдесет стотинки. Съответно цените на едро и дребно на стоките и заплатите се намалиха хиляда пъти.

Още тогава пенсионерите, с които си пиехме сутрешното кафе, ми зададоха същия въпрос. Отговарях им, че на сегашния етап тази реформа не е целесъобразна. Само ще се похарчат пари за обмяната и ще пострада населението. Защо? Защото след месец-два цените на всички стоки и услуги ще скочат нагоре. Населението още повече ще обеднее. Премахването на трите нули е техническа операция, без икономическо съдържание и не е важно мероприятие за оживлението на една икономика. Държави като Италия, Япония, Гърция, Белгия, Португалия, Испания и още много други развиват успешно своята икономика с много по-високи номинали и не правят деноминация.

Финансовият министър Муравей Радев неколкократно по телевизията и радиото заяви, че реформата няма да се отрази на разходите на населението?

Това е несериозно, да не кажа неграмотно, твърдение. Опитът у нас и в чужбина доказва, че всяка парична реформа, дори и научнообоснована, в края на краищата се отразява негативно на масовия консуматор на стоки и услуги. Когато една държава няма макроикономическа стабилност, каквато е нашата, деноминацията е излишна. Мисля, че всеки български гражданин, близо година и половина след паричната реформа, сам се убеди в това, което тогава казах.

Какво е твоето отношение към решението на ВС на БСП за НАТО?

Прагматично решение, което заслужава внимание.

Проблемът не е „за“ или „против“, а за какво е нужен НАТО?

Както е известно, Северноатлантическият пакт за отбрана беше създаден през 1949 г. в началото на „студената“ война, при наличието на Съветския съюз и световната социалистическа система. Тогава НАТО имаше своята логика, свойта стойност. През 1954 г. беше създаден и Варшавският договор.

Отдавна вече Съветският съюз се разруши, световната социалистическа система се разпадна, а Варшавският договор не съществува. За какво тогава продължава да съществува НАТО? От кого ще отбранява? Ако той продължава да участва във военни действия като в Персийския залив на Близкия изток или в Косово, то по-добре ще е да се нарича не „отбранителен“, а „агресивен“ пакт. Нещата тогава ще се нарекат със собствените им имена.

Не е ли време да се пристъпи към разформироване, а не към разширяване на НАТО? Не е ли по-добре средствата, които сега се изразходват за НАТО, да се дадат за помощи на полугладното население на планетата и за опазване на околната среда?

В началото на двадесет и първия век и третото хилядолетие какво е нужно на българския народ?

Нужни са много неща. Сред тях се откроява едно изискване от изключителна важност за просперитета на нашата държава. А то е постигане на национално помирение и съгласие. Противоборството между политическите сили през последното десетилетие на изтичащия век донесе много злини на българската държава. Време е час по-скоро то да се загърби, така както направиха много други народи.

Чудесен пример за национално помирение и съгласие е испанският народ. През януари 1984 година бях в тази държава. По моя молба нашият посланик Михаил Малеев ми осигури придружител и транспорт да посетя мемориалния комплекс, известен като Долината на падналите, северно от Мадрид. Известно е, че Испания в края на тридесетте години преживя жестока шестгодишна гражданска война. Диктаторът Франко, победител в тази война, в продължение на 38 години управляваше страната. По негова заповед в скалния масив на 15–20 км от Ескориал се прокопава 300-метров тунел с храм-паметник. На това място са погребани хиляди участници в Гражданската война от двете страни на барикадата — републиканци и франкисти. В храма е саркофагът и на самия Франко. Над храма, на хълма се извисява 50-метров кръст, най-големият в Европа с надпис: „Всички те умряха за Испания“. Този комплекс се съхранява непокътнат и днес. Той е символ за единството на испанския народ, резултат на постигнатото в Манклоа консенсусно съгласие на всички политически сили и организации в името на бъдещето и добруването на испанския народ.

Нима този пример не може да се последва и от нашия народ?

Без постигане на национално помирение и съгласие България е обречена на загиване. Такъв климат е единственият шанс за оцеляването й.

Ето ме в пристанището на старостта.

Доживях срещата с неизвестния двадесет и първи век и още по-загадъчното трето хилядолетие на човечеството от християнското летоброене. Новата 2001-а година, столетието и хилядолетието, магията на това съвпадение, започват от първия ден на седмицата — понеделник. Надявам се, че то е предзнаменование към добро: човечеството да живее без войни, с нови открития на науката в служба на човека, с разбирателство между държавите.

Каква ли ще бъде съдбата на природата и обществото?

Ще си отида щастлив от този свят, ако още в първите години на новия век се осъществи заветната мечта: всички българи, без разлика на идеи, етнически произход и вероизповедание, възкресим легендата за Кубратовия сноп от пръчки, да се хванем ръка за ръка, заедно да изградим национално помирение и единение, да създадем духовно, материално и социално благополучие за цялото общество и за всеки негов гражданин. Ето полето за творчески принос на всеки гражданин, за използване на целия потенциал на нацията за изграждане на ново, на гражданско общество с високи общочовешки ценности в нашето отечество — Република България.

28 декември 2000 година