Всичко, което зная за времето

Нула

Свалих ръчния си часовник един следобед на 1988 г.

По-точно един априлски, облачен следобед, веднага след като дочетох взетата на заем книга на Кортасар за хронопийките, паразитни същества, които се хранят с човешкото време. Сега всичко това ми се струва измислица, празни приказки, но тогава дълго проверявах дали под каишката, на лявата китка нямам мънички убождания. И въпреки че си отдъхнах, защото нямаше видими следи от ухапвания, през следващите дванайсет години не върнах часовника на ръката си.

— Ръчния часовник го наричаме така преди всичко защото не се носи в джоба — поучаваше ме баща ми, сякаш бях дете, макар да гонех тридесетата.

— Не си чел Кортасар — гласеше моето оправдание. — Там, в неговите разкази се говори как хронопийките ни смучат, рядко някой забелязва ухапвания върху кожата си, подобни на змийските, но рано или късно остава без време.

— Не съм чел… — призна баща ми, но никога не престана да ме предупреждава, когато ме видеше да слагам часовника в джоба, в чантата или още по-лошо, изобщо да не го нося със себе си.

Въпреки това веднъж ме защити. Това се случи през същата 1988 г., след като майка ми заедно с дънките беше изпрала и тогавашния ми, забравен в джоба ръчен часовник.

— Не само часовникът се развали, но можеше да ми съсипеш и пералнята — ядоса се много тя.

За моя изненада баща ми каза с оправдателен глас:

— Боже мой, остави го на мира, чел е Кортасар.

Майка ми се смути. Наскоро след това, като прегледа заглавията в домашната библиотека, търсейки нещо, каквото и да е, от Кортасар, тя взе да чете „Игра на дама“. Книгата много й хареса и прочете основно двете известни поредици на издателство „Просвета“ с латиноамерикански романи.

Баща ми дълго държа моя замлъкнал часовник на терасата, вероятно за да изсъхне, като от време на време отваряше механизма и духаше в него, досущ както се прави изкуствено дишане на удавник. Но тъй като след цели две седмици от бронята не се изтръгна никаква следа от живот, той се примири със загубата и прибра часовника в една кутия в чекмеджето при другите непоправимо развалени по-рано часовници. Вярваше, че ще дойде ден, когато от всички тях ще сглоби поне един, който да тиктака.