Всичко, което зная за времето

Девет

Седя с баща си на терасата. Пием кафе и пушим. Мълчим. Между два жилищни блока има петдесетина гаража, няколко едноетажни къщурки, купчина пясък с поникнала трева, топола, салкъм и дива череша. Тук някога играех. Точно зная къде си спечелих онези седем метални щипки на лявото бедро и между кои гаражи за малко не припаднах от първата цигара. Започва да вали. Силен, летен дъжд. Жените от къщите с дворове излизат, бързо прибират прането. Белотата изчезва в легените. Мълчим. Сутринта изселиха семейство бежанци, което се беше настанило незаконно тук, пространството отдавна беше планирано за градски паркинг; от време на време, когато някой от старите собственици, който няма наследници, умре, съответните органи рушат обектите. Здравите керемиди и тухли ги отнасят, остават начупените основи. Отгоре дворът прилича на голяма уста, на болна устна кухина с хлътнали венци. Мълчим. Между двата жилищни блока киснат на дъжда лампион, гардероб, нощно шкафче, телевизор, килим, хладилник, печка за дърва, кюнци, голям денк с чаршафи и одеяла и проскубано куче, което обикаля и души всичко това. Сигурно във фурната е останала чиния с баница и остатъци от закуска. Изселеното семейство не е тук, търси си нова квартира някъде из града. Струва ми се, че в мазето имаме найлонов топ. Останал е от миналогодишното боядисване. И без това е късно. Юрганът на двора е съвсем мокър. Мълчим. Дъждът се усилва. Впрочем, тъй като няма вятър, капките не навяват на нашата тераса и ние можем да седим, да пием кафе, да пушим и да мълчим. Изведнъж баща ми попита:

— Какво правят в болниците с фетусите?

— Моля?! Какво правят с фетусите ли? — изненадва ме. — В какъв смисъл?

— Знаеш ли как постъпват с плода при прекъсване на бременност? Какво правят с ампутираните крака и ръце? С оперираните части на човешкото тяло?

— Не знам — отговарям. — Не съм сигурен, може би ги погребват някъде. Вероятно има цивилизована процедура, установен начин. Предполагам що-годе достоен.

— Достоен? — повтаря баща ми последната дума. — А защо тогава отстраненото, отнето човешко време е навсякъде? Оставено да гние и да се вмирисва. И времето е част от тялото.

Мълчим. Дъждът отслабва. Спира. Въпреки това улуците още дълго клокочат, тенекиено дрънчат, шумно смилат, претакат дъжда в обикновена вода…