Всичко, което зная за времето

Дванадесет

Баща ми умря през лятото на 2000 година. Бяха големи горещини. Понякога изглеждаше, че всичко е било формалност. Беше се отказал от живота една година по-рано и като че ли очакваше някъде да се приготвят всички необходими документи, да се узаконят, да влязат в сила. Може би защото вече беше взел решение, държеше се някак по-свободно, като че ли се е отървал от голямо бреме. Естествено, тогава само подозирах това. Защото как другояче да си обясня факта, че ходех при баща си по-често от обикновено и че много разговаряхме. По-рано нямахме този навик. Наистина, говореше с часове. За онова, което знаех, и за онова, което чувах за първи път. Задавах му въпроси. И той отговаряше. По различни начини, но не и едносрично. Започваше с уводи, вече си мислех, че е забравил предмета на разговора и той се връщаше на темата от някой различен ъгъл. Говореше. Всъщност разказваше. Мислех да донеса диктофон или бележник, дори му споменах за това. Той нямаше нищо против.

— Бива… — каза. — Може би всичко това ще ти послужи за писането.

Въпреки това сега горчиво съжалявам, че не запазих никаква следа от нашите разговори. Попречи ми формата. Това е вече правено, това вече съществува в литературата — заключих суетно.

Баща ми получи мозъчен удар в болницата на Дедине. Парализира се дясната половина на тялото му. И говорът. Но беше в съзнание цяла седмица. Майка ми се настани у чичо ви в Панчево, откъдето сутрин идваше и чакаше в кръга на клиниката за сърдечносъдови заболявания да я пуснат в стаята на баща ми. Двамата със сестра ми се сменяхме заедно с нея. След няколко дни решиха да установят истинското състояние на скенер. Помогнах да бъде прехвърлен в линейка и заедно с него прекарах десет минути в коридора на болницата „Свети Сава“. Младият лекар пусна папката с историята на болестта и другите книжа на носилката на колела точно върху неподвижните нозе на баща ми. Пусна всичко това, като че ли го оставя върху маса. Не казах нищо, просто вдигнах книжата. Баща ми тогава ме погледна за последен път със съзнателен поглед. Някак благодарно. Резултатите от скенера бяха отчайващи. Още същия следобед изпадна в кома.

Четиринайсет дни след погребението, според обичая, трябваше да взема нещо негово, някаква дреха или каквото и да било друго — казали на майка ми, че „така трябва“. Избрах класическия ръчен часовник „техносов“ със седемнадесет рубина, часовника, който баща ми получи през 60-те години за десет години служба. В края на 2000 година отидох при „Савич“ да сменя изтърканата каишка. Казаха ми, че това е много добър часовник.