Вуду

1Сряда, 8 декември, 1 ч. 12 мин.

Пени Досън се събуди и чу, как нещо се движи крадешком из тъмната стая.

Отначало си помисли, че в ушите й кънти някакъв шум, останал от съня. Беше сънувала коне и дълги разходки с тях вън от града — това бе един от най-прекрасните и вълнуващи сънища, които я бяха спохождали през целия й единайсет и половина годишен опит в нощните видения. Когато започна да се събужда, умишлено се опита да се пребори с нахлуването на съзнанието, да задържи съня си, да не остави чудесната фантазия да изчезне. Но дочу странен звук и той я уплаши. Каза си, че е просто изпръхтяване на кон или шумолене на слама в конюшнята от съня й. Няма страшно. Но не успя да се убеди — странният звук някак не се връзваше със съня — и се събуди напълно.

Чудатият звук идваше от другата страна на стаята, откъм леглото на Дейви. Но не беше обикновеният шум, който би долетял посред нощ от седемгодишно момче, което е яло пица и сладолед за вечеря. Беше коварен звук. Определено коварен.

Какво ли правеше? Какъв ли номер бе замислил този път?

Пени седна в леглото си. Взря се в гъстите сенки, не успя да види нищо, наведе глава и напрегнато се заслуша.

Шумолене подобно на въздишка наруши тишината.

Последва мълчание.

Тя притаи дъх и се заслуша още по-напрегнато.

Съскане. А после смътен шум от влачене на крака и от стържене.

В стаята бе непрогледно тъмно. До леглото й имаше прозорец, но пердетата бяха спуснати и алеята отвън тази вечер бе необикновено тъмна, така че прозорецът не разпръскваше мрака.

Вратата бе открехната. Винаги я оставяха малко отворена, като си лягаха, така че татко да ги чуе по-лесно, ако го повикат през нощта. Но в останалата част от апартамента нямаше запалени лампи и през процепа не проникваше светлина.

— Дейви? — прошепна Пени. Той не отговори.

Шумул-шумул-шумул.

— Дейви, стига!

Нямаше отговор.

Седемгодишните момчета понякога са доста досадни. Истинска напаст.

— Ако си започнал някоя глупава игра, ще те накарам много да съжаляваш — заплаши го тя.

Дочу сух звук. Като старо увехнало листо, което отчетливо шумоли по нечий крак. Вече се бе приближило.

— Дейви, не се занасяй.

Още по-близо. Нещо пресичаше стаята към леглото й.

Не беше Дейви. Той не можеше да сдържа толкова дълго смеха си; досега щеше да се е издал.

Сърцето на Пени силно се разтуптя и тя си помисли: Може би е просто друг сън, като конете, само че този път лош.

Но знаеше, че е съвсем будна.

Очите й се насълзиха от усилието да различи нещо в тъмнината. Пресегна се към ключа на конусовидната нощна лампа до леглото си. Но не можа да го напипа ужасно дълго време. Опипваше отчаяно в мрака.

Потайният шум сега идваше от тъмнината до самото й легло. Нещото я бе достигнало.

Изведнъж опипващите й пръсти попаднаха на металния абажур, а после на самия ключ. Един конус лъчи се спусна върху леглото и на пода.

Наблизо не беше клекнало нищо опасно. Нощната лампа не светеше достатъчно, за да разпръсне всички сенки, но Пени все пак видя, че нямаше нищо опасно, заплашително и дори не на място.

Дейви беше в леглото си, от другата страна на стаята — спеше омотан в завивките си, под афишите за Чубака Уки от „Звездни войни“ и „Извънземното“.

Пени не чу повече странния шум. Но знаеше, че не си го бе измислила, пък и не беше момиче, което просто да загаси лампата, да издърпа завивките над глава и да забрави за всичко. Татко казваше, че любопитството й е достатъчно, за да убие към хиляда котки. Отметна завивките си, стана от леглото, застана съвсем неподвижна и се заслуша, както си беше по пижама и с боси крака.

Нямаше и звук.

Накрая отиде до Дейви и го огледа по-отблизо. Светлината от лампата й едва стигаше дотук; той бе обвит от сенките, но изглеждаше дълбоко заспал. Наведе се съвсем до лицето му, изучи клепките му и накрая реши, че не се преструва.

Шумът отново започна. Зад нея.

Тя се завъртя.

Сега беше под леглото. Съскащ, стържещ и леко потракващ звук, не особено силен, но вече не и съвсем потаен.

Нещото под леглото знаеше, че тя го е усетила. Нарочно издаваше звука, дразнеше я, опитваше се да я уплаши.

Не, реши тя, това е глупаво.

Освен това не беше нещо, не беше и караконджул — тя бе вече твърде голяма, за да вярва в такива страшилища. Това подхождаше повече на Дейви.

Беше просто… мишка. Да! Точно така. Просто мишка, по-уплашена и от нея.

Почувства известно облекчение. Не обичаше мишки и не искаше да се разхождат под леглото й, разбира се, но поне в кротката мишка нямаше нищо кой знае колко страшно. Тя е досадна и отвратителна животинка, но все пак не достатъчно голяма, за да й отхапе главата или нещо подобно.

Изправи се със стиснати юмручета и се опита да реши какво да прави сега.

Погледна към усмихнатия афиш на Скот Бейо до леглото си и й се прииска той да се заеме със случая. Скот Бейо никога не би се уплашил от мишката. Би пропълзял направо под леглото, би хванал жалкия гризач за опашката и би го пуснал в алеята зад блока им, без да му навреди, защото Скот Бейо бе не само смел — той бе също добър, чувствителен и внимателен.

Но Скот го нямаше тук. Бе си в Холивуд и се занимаваше с телевизионното си шоу.

Тогава оставаше татко.

Пени не искаше да буди баща си, докато не е абсолютно, определено, стопроцентово сигурна, че наистина имаше мишка. Ако татко дойдеше да търси мишката и преобърнеше стаята, но не я откриеше, щеше да се държи с нея като с дете, просто ужасно. А на нея й оставаха само два месеца до дванайсетия рожден ден и най-омразното й нещо беше да се държат с нея като с дете.

Не можеше да види нищо под леглото, защото там бе много тъмно и защото завивките й се бяха провесили почти до пода и също пречеха.

Нещото под леглото — мишката под леглото! — просъска и издаде гърлен стържещ звук. Приличаше почти на глас. Дрезгав, студен и злонамерен гласец, който й редеше нещо на чужд език.

Възможно ли бе мишката да издава такъв звук?

Погледна към Дейви. Той все така си спеше.

На стената до леглото на брат й бе подпряна пластмасова бейзболна бухалка. Тя я грабна за дръжката.

А под нейното легло особеното, неприятното съскане, драскане и скърцане продължаваше.

Направи няколко стъпки натам, сниши се и се опря с ръце и колене на пода. Протегна дясната си ръка с пластмасовата бухалка към увисналите одеяла и ги вдигна върху леглото, където им е мястото.

Все още не виждаше нищо отдолу. Тясната пролука бе тъмна като пещера.

Звуците бяха престанали. Пени изпита неприятното чувство, че нещо се взира към нея откъм масленочерните сенки… нещо повече от обикновена мишка… нещо, което знаеше, че тя е само слабо момиченце… нещо умно, а не просто глупаво животно, умно поне колкото нея, нещо, което знаеше, че може да се втурне навън и да я излапа жива, ако поиска.

Олеле. Не. Детинщини. Глупости.

Тя прехапа устна и реши да не се държи като безпомощно дете — замахна с края на бейзболната бухалка под леглото. Размаха я навсякъде, като се опитваше да накара мишката да изпищи или да побегне навън.

Оттатъшният край на бухалката изведнъж бе уловен, задържан. Пени се опита да го издърпа. Не успя. Опъваше го и го въртеше, но бе стиснат здраво.

След това бе изтръгнат от ръцете й. Бухалката изчезна под леглото с изтропване и дрънчене.

Пени бързо се дръпна назад — докато се блъсна в леглото на Дейви. Дори не забеляза, че се движи. В един миг бе на ръце и колене до леглото си, в следващия миг си блъсна главата в дюшека на Дейви.

Братчето й изстена, изхърка, пусна дъха си с малко слюнка и продължи да спи.

Под леглото на Пени отново нищо не се движеше.

Тя вече бе готова да извика на помощ баща си, готова да приеме риска, че ще се отнесат с нея като с дете, и наистина извика, но думата отекна единствено в съзнанието й, татко, татко, татко! От устата й не излезе и звук. Бе временно онемяла.

Светлината трепна. Кабелът на лампата бе включен в контакт зад леглото й. Нещото под леглото се опитваше да я изключи.

— Татко!

Този път от устата й се отрони нещо, макар и не кой знае какво; вместо дума се получи само дрезгав шепот.

А лампата изгасна.

Тя чу, че в тъмната стая нещо се движи. Нещо излезе изпод леглото и тръгна през стаята.

— Татко!

Можа едва да прошепне. Преглътна, стори й се трудно, после преглътна отново в опит да овладее полупарализираното си гърло.

Скърцане.

Взирайки се в мрака, Пени потрепера, после проплака.

Осъзна обаче, че скърцането й е познато. Беше вратата към спалнята. Пантите трябваше да се смажат.

Усети — повече отколкото можа да види в мрака, — че вратата се отваря, а тъмната й плоскост се движи през станалата още по-гъста тъмнина. Тя бе открехната. Сега почти сигурно бе широко отворена. Пантите престанаха да скърцат.

Мистериозният стържещосъскащ звук определено се отдалечаваше от нея. Нещото все пак не смяташе да я нападне. Отиваше си.

Вече беше при вратата, на прага.

А сега се озова в коридора.

Стоеше поне на три метра от вратата.

Сега го… нямаше.

Секундите отлитаха бавно като минути.

Какво беше това?

Не беше мишка. Нито сън.

Тогава какво?

Накрая Пени се изправи. Коленете й се огъваха.

Тръгна и с опипване откри нощната лампа на Дейви. Запали я и светлината огря спящото момче. Бързо обърна конусовидния абажур настрани от него.

Отиде до вратата, застана на прага и се заслуша. Тишина. Затвори вратата, като още трепереше. Бравата тихо щракна.

Целите й длани бяха потни. Избърса ги върху пижамата си.

След като светлината към леглото й вече бе достатъчна, тя се върна и погледна под него. Не откри нищо плашещо.

Взе си пластмасовата бухалка за бейзбол, която бе куха и много лека, предназначена бе за игра с дунапренена топка. Широкият й край, който бе хванат под леглото бе назъбен на трите места, за които е бил държан и стискан. Две от вдлъбнатините имаха по малка дупчица в средата си. Пластмасата е била пробита. Но… от какво? От нокти?

Пени се протегна под леглото достатъчно навътре, за да включи лампата си. После пресече стаята и изгаси светлината при Дейви.

Седна в края на леглото си, огледа затворената врата към коридора и накрая промълви:

— Е?

Какво беше това?

Колкото повече размишляваше, толкова по-малко действителен й се струваше случаят. Може би бухалката просто се е закачила някъде в пружината на леглото, а дупките по нея са направени от стърчащи бурми или пирони. Може би вратата към коридора се е отворила просто от течението.

Може би…

Накрая, обзета от любопитство, тя стана и отиде в коридора, запали лампите, убеди се, че е сама там и внимателно затвори вратата зад гърба си.

Тишина.

Вратата към стаята на баща й бе открехната, както винаги. Застана до нея, доближи ухо до процепа и се заслуша. Той хъркаше. Друго не се чуваше, нямаше непознато шумолене.

Отново си помисли дали да не събуди татко. Той беше детектив в полицията. Лейтенант Джак Досън. Имаше пистолет. Ако в апартамента имаше нещо, би могъл да го гръмне. От друга страна, ако го събудеше и не откриеха нищо, той би започнал да я закача и да й говори като на дете, Господи, дори по-лошо, като че ли е бебе. Тя се поколеба и въздъхна. Не. Не си струваше да рискува такова унижение.

С разтуптяно сърце се промъкна по коридора до входната врата и я провери. Беше добре заключена.

На стената до входната врата имаше закачалка. Тя откачи оттам един добре пристегнат чадър. Металният му край бе достатъчно заострен, за да послужи за оръжие.

С протегнат пред себе си чадър тя влезе в хола, запали всички лампи и прегледа навсякъде. Провери и в трапезарията и в малката L-образна кухня.

Нищо.

Освен прозореца.

Над умивалника кухненският прозорец бе отворен. През двайсет и пет сантиметровата пролука влизаше студен декемврийски въздух.

Пени бе сигурна, че не беше отворен, когато си лягаше. Ако татко го бе отворил, за да подиша чист въздух, би го затворил след това — с тези неща той внимаваше, защото винаги даваше пример на Дейви, а на Дейви му трябваше пример, защото не правеше почти нищо както следва.

Тя отнесе един кухненски стол до умивалника, качи се на него и отвори още прозореца, достатъчно за да се наведе и да погледне навън. Намръщи се, когато студеният въздух ощипа лицето й и навлезе неприятно под пижамата й. Светлината бе съвсем малко. Четири етажа под нея алеята бе невероятно тъмна в най-мрачните си участъци и пепелявосива в по-светлите. Единственият звук беше фученето на вятъра в бетонния каньон. Издуха няколко парчета хартия по тротоара долу, развя косата на Пени като знаме и отнесе облачетата от дъха й. Иначе нищо не се движеше.

По-надолу по сградата, близо до прозореца на спалнята, към алеята се спускаше аварийната пожарна стълба. Но тук, при кухнята, нямаше аварийна стълба, нито корниз; възможният крадец не би могъл да достигне прозореца — нямаше на какво да стъпи или да се задържи, за да влезе.

А така или иначе не беше крадец. Крадците не са толкова дребни, че да успеят да се скрият под леглото на млада госпожица

Затвори прозореца и остави стола на мястото му. Върна чадъра на мястото му на закачалката в коридора, макар че с известно нежелание се раздели с това оръжие. Не пожела да погледне в тъмнината след себе си, когато изгаси лампите. Върна се в стаята си, нагласи се в леглото и дръпна завивките.

Дейви все още спеше дълбоко.

Нощният вятър натискаше прозореца.

От другата страна на града долетя тъжният вой от сирена на линейка или на полицейска кола.

Пени постоя за малко седнала в леглото си с възглавниците зад гърба си и защитена от заобикалящия я кръг светлина. Спеше й се, но се боеше да изгаси лампата. Ядоса се на страховете си. Че не беше ли почти дванайсетгодишна! А на дванайсет години човек не е ли достатъчно голям, за да не се страхува от тъмното? Не беше ли тя жената в къщата и то повече от година и половина, откакто майка й бе умряла? След десетина минути успя да си наложи да изключи лампата и да легне.

Не можеше така лесно да изключи съзнанието си.

Какво беше онова?

Нищо. Остатък от съня й. Или случайно течение. Само това ще е било, нищо повече.

Мрак.

Тя се заслуша.

Тишина.

Изчака.

Нищо.

Заспа.

2Сряда, 1 ч. 34 мин.

Винс Васталяно бе насред стълбището, когато чу вик, а после и дрезгав писък, но не беше остър или пронизващ. Беше уплашен гърлен вик, който едва ли би чул, ако си беше горе; така или иначе в него се чувстваше абсолютен ужас. Винс спря с ръка на перилото, застана съвсем неподвижен и с наведена глава, слушаше напрегнато с внезапно разтуптяло се сърце, замръзнал нерешително.

Нов писък.

Рос Морант, бодигардът на Винс, беше в кухнята и приготвяше нещо за хапване за двамата — тъкмо той бе изпищял. Гласът му не можеше да се сбърка.

Дочу се и шум от борба. Блъскане и дрънчене като от нещо преобърнато. Силно тупкане. Острият, немелодичен звук на счупено стъкло.

Задъханият, изкривен от страх глас на Рос Морант отекна по долния коридор към кухнята и сред сумтене, охкане и обезкуражаващи болезнени стонове се чуха и думите:

— Не… не… моля… Боже, не… помощ… няма ли кой да ми помогне… о, Боже, Боже, моля… не!

Лицето на Винс плувна в пот.

Морант беше едър, здрав и зъл мръсник. Като дете бе първият уличен побойник. На осемнайсет години вече получаваше задачи от мафията, извършваше платени убийства, забавляваше се и получаваше пари за това. В течение на годините си спечели името на човек, който би приел всяка работа, без значение колко опасна или трудна е тя, без значение колко добре охранявана е целта — винаги достигаше набелязания човек. През последните четиринайсет месеца работеше за Винс като въоръжена охрана и събирач на дългове — през това време Винс нито веднъж не го беше виждал уплашен. Не можеше да си представи какво или кой биха могли да уплашат Морант. А да се моли за милост… е, това бе просто невъзможно; дори сега, като чуваше как бодигардът му проплаква и се моли, Винс още не можеше да го възприеме, просто бе немислимо.

Нещо остро изписка. Не беше Морант. Беше грозен, нечовешки звук. Беше остър и дълбоко проникващ изблик на гняв и омраза, чужд, като от научнофантастичен филм, зловещ вик на същество от друг свят.

До този момент Винс мислеше, че Морант го биеха и измъчваха други хора, конкуренти в бизнеса с наркотиците, дошли да видят сметката на самия Винс, за да увеличат собствените си възможности на пазара. Но сега, като слушаше странния, протяжен вой откъм кухнята, Винс се зачуди дали не е попаднал в Зоната на здрача. Усети хлад до мозъка на костите си, почувства, че му се гади, че е обезпокоително слаб и сам.

Бързо взе още две стъпала и погледна към входната врата през коридора. Пътят бе чист. Навярно можеше да прескочи последните стъпала, да изтича по коридора, да отключи и да се измъкне преди пришълците да са излезли от кухнята и да са го видели. Навярно. Но у него остана известно съмнение и заради това се поколеба няколко секунди повече.

В кухнята Морант нададе най-страшния досега писък, последна проява на пълно отчаяние и агония, която рязко бе прекъсната.

Винс знаеше какво означава внезапното замлъкване на Морант. Бодигардът бе мъртъв.

След това светлините в цялата къща угаснаха. Явно някой бе изключил главния бушон в мазето.

Винс не можеше да си позволи повече колебания и започна да се спуска по стълбата в тъмното, но дочу някакво движение откъм мрака в коридора, откъм кухнята към себе си, и отново спря. До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а беше странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна. Усети, че нещо чудовищно, нещо с бледи мъртви очи, със студени и лепкави ръце, се приближава към него. Тази невероятна представа бе изцяло нетипична за Винс Васталяно, който се отличаваше с въображението на пън, но не можеше да се отърси от обзелия го суеверен ужас.

Страхът предизвика омекване и отпускане на ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.

Нямаше да успее да се добере жив до входната врата. Обърна се и с мъка се заизкачва обратно. Веднъж се препъна в мрака, за малко не падна, но възстанови равновесие. Докато достигна голямата спалня, шумовете зад гърба му станаха по-диви, по-близки, по-силни… и по-гладни.

През прозорците на спалнята проникваха далечни отблясъци, отражения от уличните лампи, от които едва се мяркаха италианското легло с балдахин от осемнайсетия век и някои от останалите антични мебели, просветваха ръбовете на кристалните преспапиета, подредени върху бюрото между двата прозореца. Ако Винс се бе обърнал и бе погледнал зад себе си, би могъл да види поне очертанията на преследвача си. Но той не погледна. Страх го беше и от това.

До носа му достигна лош мирис. Сяра? Не съвсем, но нещо подобно.

Дълбоко в себе си, инстинктивно, той съзнаваше какво върви след него. Съзнанието му не можеше — или не искаше — да му даде име, но подсъзнателно знаеше какво е и затова бягаше от него обзет от паника, с облещени очи и неспокоен като животно, застигнато от светкавица.

Забърза към банята, която бе свързана със спалнята му. В плътния мрак се блъсна силно в полузатворената врата. От това тя се отвори напълно. Леко зашеметен от удара, той влезе несигурно в обширната баня, пресегна се към вратата, трясна я и я заключи зад себе си.

В този последен момент на уязвимост, докато затваряше вратата, бе видял кошмарните, сребристи очи да просветват в тъмнината. И то не само две очи. Бяха десетки, дори повече.

Сега нещо удари външната страна на вратата. Удари я пак. И пак. Вън бяха няколко от тях, а не само едно. Вратата се разтресе, бравата издрънча, но устоя.

Съществата в спалнята запищяха и засъскаха значително по-силно от преди. Макар че ледените им писъци бяха съвсем чуждоземни и не приличаха на нищо, което Винс бе чувал до този миг, значението им бе ясно — врещеше се от гняв и разочарование. Преследващите го същества бяха сигурни, че той им е вързан в кърпа и не приемаха по спортсменски бягството му.

Съществата. Макар и странна, това беше най-подходящата дума за тях, единствената дума — съществата.

Като че ли обезумяваше, но не можеше да отхвърли първичните си възприятия и инстинктивното разбиране, от които настръхваше. Съществата. Не бяха зли кучета. Нито каквито и да е други животни, каквито някога е виждал или за каквито е чувал. Беше нещо кошмарно, само кошмарно същество би могло да превърне Рос Морант в беззащитна, хленчеща жертва.

Съществата драскаха от другата страна на вратата, дълбаеха, стържеха и цепеха дървото. Ако се съди по звука, ноктите им бяха остри. Страшно остри.

Какво, по дяволите, бяха те?

Винс винаги бе подготвен за насилие, тъй като насилието беше важна съставка от света, в който живееше. От търговеца на наркотици все пак не може да се очаква да живее спокойно като начален учител. Но никога не бе предвиждал, че може да му се случи такова нещо. Човек с пистолет — да. Човек с нож — и с това можеше да се справи. Бомба, прикрепена към стартера на колата му — това определено беше в кръга на възможностите. Но това сега бе лудост.

Докато съществата отвън се опитваха да преодолеят вратата чрез дъвчене, драскане и чупене, Винс опипом се промъкна в тъмнината, докато намери тоалетната. Пусна капака й, седна върху него и се протегна към телефона. Беше дванайсетгодишен, когато видя за първи път телефон в банята на чичо си Дженаро Карамаза и оттогава все си мислеше, че да имаш телефон там е най-важният белег за важността ти, доказателство, че си независим и богат. Веднага щом си купи собствен апартамент, Винс си поръча телефони във всяка стая, включително и в тоалетната, и оттогава бе поставял телефони в баните на всичките си апартаменти и къщи. За самоуважението му телефонът в банята имаше същото значение както и белият му Мерцедес бенц. Сега се радваше, че телефонът е тук, защото можеше да повика за помощ.

Но в слушалката нямаше сигнал.

В тъмното той чукна по вилката в опит да възстанови връзката.

Линията бе прекъсната.

Непознатите същества в спалнята продължаваха да драскат, да разбиват и да удрят по вратата.

Винс вдигна очи към единствения прозорец. Беще прекалено малък, за да се използва за бягство. През матовото стъкло почти не проникваше светлината.

Няма да могат да минат през вратата, отчаяно си помисли той. Накрая ще се уморят и ще си отидат. Така ще направят естествено. Разбира се.

Стресна се от драскане по метал и дрънчене. Шумът идваше от самата баня. Отвътре.

Изправи се, застана напрегнат и със свити юмруци, като се оглеждаше наляво и надясно в непрогледния мрак.

Някакъв металически предмет се удари в плочките на пода. Винс подскочи и учудено възкликна.

Бравата. О, Боже. Бяха успели някак да откъртят бравата и ключалката!

Хвърли се към вратата с твърдото намерение да я задържи затворена, но откри, че все още нищо й няма — бравата си беше там и езичето на ключалката не бе помръднало. Той се запромъква в тъмното с треперещи ръце, намери пантите, но и те се оказаха на мястото си.

Тогава какво бе издрънчало по пода?

Той се обърна задъхан, опря гръб на вратата и примигна към тъмнината на стаята, като се опитваше да осмисли онова, което бе чул.

Почувства, че вече не е сам и не е в безопасност в банята. Многокраката тръпка на страха пролази по гърба му.

Решетката от шахтата за отопление — ето какво бе паднало на пода.

Обърна се и погледна към стената над вратата. Две светли сребристи очи го изгледаха мрачно от отвора на шахтата. От съществото се виждаше единствено това. Очи, в които ябълките, ирисите и зениците не се разграничаваха. Очи, които проблясваха и трептяха като направени от огън. Очи, в които нямаше и сянка от милост.

Плъх?

Не. Плъхът не би могъл да откачи решетката. Освен това очите на плъховете са червени — нали?

Съществото изсъска към него.

— Не — тихо каза Винс.

Нямаше къде да избяга.

Нещото се изхвърли от стената и полетя към него. Удари лицето му. Ноктите пробиха бузите му, проникнаха навътре, в устата му, застъргаха зъбите и венците му. Болката бе мигновена и огромна.

Той се задави и едва не повърна от ужас и отвращение, но знаеше, че това със сигурност ще го задуши, така че успя да преглътне.

В скалпа му се забиха зъби.

Отстъпи с размахани ръце назад. Ръбът на умивалника болезнено се вряза в кръста му, но болката не представляваше нищо в сравнение с изгарящата болка, обхванала лицето му.

Това бе невъзможно. Но ставаше. Бе направил не само стъпка в Зоната на здрача, а бе скочил направо в ада.

Писъкът му бе заглушен от безименното нещо, впито в главата му, и той не можа да си поеме дъх. Сграбчи звяра. Беше студен и хлъзгав, като обитател на моретата, който се бе издигнал от дълбините им. Отдели го от лицето си и го задържа далече от себе си. Нападателят му пищеше, съскаше и бърбореше безсловесно, гърчеше се и се въртеше, увиваше се и подскачаше, хапеше ръката му, но Винс продължаваше да го държи, защото се боеше да го пусне, страх го беше, че този път може би ще връхлети върху гърлото или очите му.

Какво беше това? Откъде идваше?

Искаше да го види, трябваше да го види, необходимо бе да знае какво, за Бога, е това. Но с друга част от съзнанието си усещаше невероятната му чудовищност и беше благодарен за тъмнината.

Нещо ухапа левия му глезен.

Друго нещо започна да се качва по десния му крак, разкъсвайки пътем панталона му.

От шахтата в стената бяха наизлезли и други същества. Кръвта се стичаше по челото му от раните по скалпа и му пречеше да вижда, но осъзна, че вътре има много сребристи очи. Десетки.

Това сигурно бе сън. Кошмар.

Но болката бе истинска.

Ненаситните пришълци се трупаха по гърдите му, по гърба и раменете му, с размера на плъхове, но не бяха плъхове, всички те деряха и хапеха. Бяха го полазили целия, дърпаха го надолу. Той коленичи. Пусна звяра от ръцете си и заудря по останалите с юмрук.

Един от тях отхапа част от ухото му.

Злонамерени зъбки се забиха в брадичката му.

Чу се да изрича същите молби, които бе чул от Рос Морант. После мракът се сгъсти и над него се спусна вечна тишина.