Вуду

1

Подземният гараж в участъка бе осветен, но не особено ярко. В ъглите се събираха сенки, които се разпростираха като тъмни гъби по стените; лежаха в очакване между редовете коли; висяха от бетонния таван и наблюдаваха всичко, което ставаше под тях.

Тази вечер гаражът плашеше Джак. Тази вечер самите постоянни сенки изглеждаха живи и, още по-лошо, сякаш се приближаваха крадешком и много хитро.

Ребека и децата явно изпитваха същото. Стояха близо един до друг и се оглеждаха тревожно, лицата и телата им бяха напрегнати.

Няма нищо, казваше си Джак. Духовете не можеха да знаят къде отиваме. Поне засега са изгубили следите ни.

Но не се чувстваше в безопасност.

Нощният дежурен в гаража беше Ърни Тюкс. Гъстата му черна коса бе сресана право назад, а тъничките му мустаци изглеждаха странно на широката му горна устна.

— Но и на двамата вече са ви дадени коли. — Ърни почука по списъка със заявки пред себе си.

— Е, трябват ни още две — настоя Джак.

— Това е против правилата и аз…

— По дяволите с правилата — намеси се Ребека. — Просто ни дай колите. Веднага.

— Къде са двете, които вече са ви дадени? — попита Ърни. — Не сте ги смачкали, надявам се.

— Разбира се, че не — отсече Джак. — Не са в движение.

— Някакви повреди ли?

— Не. Заседнали са в снега — излъга Джак.

Бяха сметнали за рисковано да се върнат за колата от апартамента на Ребека, а и не смееха да се върнат при къщата на Фей и Кийт. Сигурни бяха, че нещата-дяволи ще ги чакат и на двете места.

— Преспи? — измърмори Ърни. — Това ли е всичко? Тогава ще изпратим влекач, който ще ги изтегли и ще ги пусне отново в движение.

— Нямаме време за това. — Джак нетърпеливо огледа по-тъмните участъци на подобния на пещера гараж. — Двете коли ни трябват веднага.

— Според правилата…

— Слушай — започна Ребека, — нали имаше определен брой коли, отделени за случая Карамаза?

— Така е — кимна Ърни. — Но…

— И в момента част от тези коли не стоят ли тук в гаража, неизползвани?

— Е, в момента никой не ги използва — призна Ърни. — Но може би…

— А кой отговаря за екипа по разследването? — продължаваше Ребека.

— Е… вие. Вие двамата.

— Това е спешен случай, свързан с разследването Карамаза и тези коли ни трябват.

— Но вие вече сте се разписали за коли и според правилата трябва да напишете доклади за повреда или за загубване преди да получите…

— Зарежи я тая идиотска бюрокрация — разсърди се Ребека. — Дай ни веднага колите, в тази минута, или Бог ми е свидетел, че ще ти отскубна смешните мустачки, ще отида до таблото с ключовете ти и сама ще си взема колите.

Ърни се вторачи в нея явно стреснат и от заплахата, и от яростта, с която беше изречена.

Точно в този миг Джак с радост видя как Ребека се превръща в заядлива и упорита амазонка.

— Действай! — заповяда тя и пристъпи към Ърни.

И Ърни се задейства. Бързо.

Докато чакаха край гишето на дежурния да им се докара първата кола, Пени продължаваше да оглежда един след пруг тъмните ъгли. Непрекъснато й се струваше, че вижда нешата да се движат в полумрака — една сянка се преливаше друга, имаше вълничка между две патрулни коли, нещо трептеше в тъмното пространство зад един полицейски фургон, използван при размирици; помръдващо зложелателно очертание в онзи тъмен ъгъл; напрегната гладна сянка, която се крие сред останалите сенки в другия ъгъл; движение по стълбите и друго движение зад асансьорите; нешо пробягваше страхливо по тъмния таван и…

Стига!

Въобразявам си, каза си тя. Ако тук гъмжеше от духове, вече щяха да са ни нападнали.

Дежурният се върна с поочукан син шевролет, по който нямаше отличителни знаци, но бе снабден с голяма антена заради полицейското радио. После бързо се върна да докара и втората кола.

Татко и Ребека провериха под седалките на първата, за да се уверят, че там не се крият духове.

Пени не искаше да се отделя от баща си, макар да знаеше, че разделянето е част от плана, макар да бе изслушала всички основания за необходимостта да се разделят и макар че времето за тръгване бе дошло. Тя и Дейви щяха да отидат с Ребека и през следващите няколко часа щяха да обикалят по централните булеварди, където снегорините работеха най-усилено и където рискуваха най-малко да забуксуват; не можеха да си позволят да заседнат, защото тогава ставаха уязвими — бяха в безопасност само когато се движат с колата, където духовете не можеха да ги обградят. Междувременно баща й щеше да отиде в Харлем и да се срещне с някакъв Карвър Хамптън, който навярно би му помогнал да открие Лавел. А после щеше да търси магьосника. Сигурен бе, че няма да изпадне в много опасно положение. Каза, че по причини, които и сам не разбира, магиите на Лавел са безсилни пред него. Твърдеше, че да се сложат белезниците на Лавел нямаше да е по-трудно от поставянето им на кой да е друг престъпник. И говореше сериозно. А Пени искаше да му вярва. Но дълбоко в сърцето си бе уверена, че няма да го види вече никога.

Въпреки това не плака много и не се притиска дълго към него; просто влезе в колата с Дейви и Ребека. Докато излизаха от гаража, тя се обърна още веднъж. Татко им махаше. После излязоха на улицата и завиха надясно. Отсега нататък, мислеше си Пени, можеше вече да го смята за мъртъв.

2

Джак пристигна в Харлем няколко минути след полунощ и спря пред „Рада“. Знаеше, че Хамптън живее над магазина си и си мислеше, че сигурно има отделен вход за апартамента. Затова заобиколи сградата и откри врата с уличен номер.

Целият втори етаж беше осветен. Лампи блестяха зад всеки прозорец.

Обърнат с гръб към брулещия вятър, Джак натисна копчето до вратата, но не остана доволен от краткото иззвъняване; задържа там палец и го натискаше така силно, че пръстът малко го заболя. Дори през затворената врата шумът от звънеца скоро започна да дразни. Вътре сигурно беше пет-шест пъти по-силен. Ако Хамптън погледнеше през шпионката и решеше да не отваря, след като види кой е, би било по-добре да има чифт много добри запушалки за уши. След пет минути щеше да получи главоболие. След десет минути звънът щеше да бъде като шиш за разбиване на лед, забит в ушите му. Ако това не помогнеше обаче, Джак възнамеряваше да ескалира атаката, така че се огледа наоколо за купчина тухли, празни шишета или други тежки изхвърлени предмети, които би могъл да запрати към прозорците на Хамптън. Не го беше грижа, че може да го обвинят в злоупотреба с власт, нито пък че може да загази и да го уволнят. Периодът на учтивите молби и възпитания спор беше отминал.

За негово учудване, след по-малко от половин минута вратата се отвори и там се изправи Карвър Хамптън, който изглеждаше още по-голям и по-страшен; не бе намръщен, както очакваше, а усмихнат, не му се сърдеше, а се радваше.

Преди Джак да успее да проговори, Хамптън започна:

— Значи сте добре! Слава Богу за това. Слава Богу. Влезте. Не мога да ви обясня колко се радвам, че ви виждам. Влезте, влезте. — Зад вратата имаше малка площадка, от която почваха стълбите. Джак влезе, а Хамптън не спираше:

— Боже, човече, бях се уплашил почти до смърт. Добре ли сте? Изглеждате добре. Ще ми кажете ли, за Бога, че нищо ви няма?

— Добре съм — отвърна Джак. — Но за малко нямаше да бъда. Имам да ви питам толкова много неща, толкова…

— Елате горе — подкани го Хамптън и го поведе. — Трябва да ми кажете какво е станало, всичко, всяка подробност. Тази нощ е много важна и е изпълнена със събития — знам го, чувствам го.

Джак събу облепените си със сняг ботуши и последва Хамптън по тесните стъпала:

— Трябва да ви предупредя, че съм дошъл да искам помощта ви и, кълна се в Бога, ще я получа по един или друг начин.

— Ще се радвам да ви помогна. — Хамптън продължава ше да го учудва. — Ще направя каквото мога, всичко каквото мога.

Стълбата ги изведе в удобен на вид, добре обзаведен хол с много книги върху рафтове покрай едната стена, ориенталско ковьорче върху отсрещната стена и прекрасен ориенталски килим, главно в синьо и бежово, който заемаше по-голямата част от пода. Четирите стъклени настолни лампи на ярки сини, зелени и жълти ивици бяха разположени така умело, че привличаха погледа с красотата си независимо на коя страна гледаше човек. Имаше и лампи за четене, с по-функционален дизайн, по една до всеки фотьойл. И те, и четирите стъклени лампи светеха. Светлината им обаче не стигаше до всички ъгли на стаята и там, където нормално би трябвало да има леки сенки, бяха поставени множество горящи свещи, общо поне петдесет.

Хамптън очевидно видя, че свещите го озадачиха и обясни:

— Тази вечер в града има два вида мрак, лейтенанте, първият е просто мракът, който е отсъствие на светлина. После идва мракът, който е физическото присъствие — истинското проявление — на окончателното сатанинско зло. Втората, злокачествена форма на мрак се храни от първата, по-обичайната, загръща се с нея и умно се прикрива. Но тя е там! Затова не искам сенките да бъдат близо до мене тази нощ, ако мога да го избегна, тъй като никой не знае кога обикновената, невинна сянка може да се окаже нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Преди този случай Джак, който винаги се бе отличавал с широта на мисленето, никога не би приел сериозно предупреждението на Карвър Хамптън. В най-добрия случай би го приел за ексцентрик; в най-лошия за малко луд. Сега нито за миг не се усъмни в искреността и точността на думите на хунгона. За разлика от Хамптън Джак не се страхуваше, че сенките внезапно ще скочат към него и ще го хванат с нематериални, но смъртоносни ръце на мрака. Все пак, след нещата, които бе видял тази вечер, не бе склонен да изключи дори и тази странна възможност. Той също предпочиташе ярката светлина в случая заради онова, което би могло да се крие сред сенките.

— Изглеждате премръзнал — забеляза Хамптън. — Дайте ми палтото си. Ще го простра върху радиатора да се суши. Ръкавиците също. После седнете, ще ви донеса малко бренди.

— Нямам време за бренди. — Джак не разкопча палтото си и не свали ръкавиците. — Трябва да намеря Лавел. Аз…

— За да намерите и да спрете Лавел — подхвана Хамптън — трябва да бъдете добре подготвен. А за това е нужно време. Само глупак би се втурнал отново сред тази буря само с полуоформени идеи къде да отиде и какво да направи. А вие не сте глупак, лейтенанте. Дайте ми тогава палтото си. Мога да ви помогна, но ще ни отнеме повече от две минути.

Джак въздъхна, измъкна се от тежкото си палто и го подаде на хунгона.

След няколко минути Джак бе настанен в един от фотьойлите с чаша „Реми Мартен“ в ръка. Беше свалил също обувките и чорапите си и ги бе сложил до радиатора, тъй като се бяха напълно измокрили от снега, когато бе газил из преспите. За първи път тази вечер усети, че краката му започват да се стоплят.

Хамптън пусна газовата горелка в камината, поднесе клечка и пламъците лумнаха. Бе пуснал газта силно.

— Не толкова заради топлината, колкото да изгони мрака от огнището — обясни той. Изгаси клечката и я пусна в медната съдина до огъня. Седна на другия фотьойл и застана срещу Джак от другата страна на масичката, върху която имаше кристални изделия — прозрачна кана с дръжки като зелени гущери и висока матова ваза с изящно гърло. — За да знам какво да направя, вие трябва първо да ми кажете всичко, което…

— Аз имам няколко въпроса преди това — прекъсна го Джак.

— Добре.

— Защо днес отказахте да говорите повече с мене?

— Казах ви. Боях се.

— А сега не ви ли е страх?

— Повече от всякога.

— Тогава защо сега искате да ми помогнете?

— Чувство за вина. Засрамих се от себе си.

— Повече от това е.

— Е, да. Вижте, като хунгон аз съм свикнал да викам понякога божествата на Рада и да ги карам да покажат майсторството си, да изпълнят благословиите към клиентите ми и към други, на които искам да помогна. И божествата, разбира се, карат еликсирите ми да действат според преднозначението си. Мой дълг е в замяна да се противопоставя; на злото, да нанасям удари срещу посредниците на Конго и Петро, когато ги срещна. В случая се опитах просто да избягам от задълженията си.

— Ако вие отново бяхте отказали да ми помогнете… тези доброжелателни божества на Рада биха ли продължили да показват майсторството си заради вас и да изпълняват благословиите ви? Или биха ви изоставили, биха ви лишили от силата си?

— Много малко вероятно е да ме изоставят.

— Но е възможно?

— Съвсем малко, да.

— Така че, макар и в малка степен, мотивът за вас е и личен. Добре. Това ми харесва. Така ми е по-удобно.

Хамптън сведе очи, загледа се в брендито си и отново вдигна глава към Джак:

— Има още една причина, която ме задължава да ви помогна. Залогът е по-висок, отколкото си мислех, когато ви изгоних от магазина днес следобед. Вижте, за да сломи фамилията Карамаза, Лавел е отворил портите на ада и е пуснал множество демонични същества, които да убиват вместо него. Това е било малоумна, глупава и ужасно славолюбива постъпка, макар че той е навярно най-силният бокор на света. Би могъл да призове духовната същина на демона и да изпрати нея подир Карамаза; тогава не би трябвало изобщо да отваря портите, нито да довежда тук тези отвратителни създания във физическата им форма. Лудост! Сега портите са открехнати съвсем малко и в момента Лавел контролира положението. Дотолкова мога да усетя чрез внимателно приложение на собствената си сила. Но Лавел е луд и ако получи пристъп, би могъл да реши да отвори портите широко, просто за забавление. А може да се умори и да отслабне; ако отслабне достатъчно, силите от другата страна със сигурност биха разбили порти те и против волята му. В който и да е от тези случаи огромни армии чудовищни същества ще се появят, за да изтребят невинните, кротките, добрите и справедливите. Само злите ще оцелеят, но и те ще открият, че живеят в ада на земята.

3

Ребека подкара по Авенюто на Америките, стигна почти до Сентрал парк, после направи забранен обратен завой на пустото кръстовище и пое отново към центъра, без да има основание да се тревожи за други шофьори. Все пак някакво движение имаше — машини за почистване на снега, една линейка, дори две-три радиотаксита, но голямата част от улиците все пак бе запълнена единствено със сняг. Беше натрупало вече повече от трийсет сантиметра и продължавате да вали. Никой не виждаше очертанията на отделните платна през снега; дори и веднага след снегорините пътят не се изчистваше до самата настилка. Никой не обръщаше внимание и на еднопосочните улици както и на светлините от светофарите, повечето от които така или иначе мигаха на жълто заради бурята.

Изтощението на Дейви навярно се бе оказало по-голямо от страха му — сега той спеше дълбоко на задната седалка.

Пени бе още будна, макар че очите й бяха налети с кръв и сълзяха. Тя решително не се оставяше да заспи; изглежда изпитваше силна необходимост да говори, като че ли непрекъснатият разговор някак щеше да държи духовете далече от тях. Стоеше будна и защото, по заобиколен начин, изглежда искаше да стигне до важен въпрос.

Ребека не беше сигурна какво е намислило момичето и затова когато накрая Пени зададе въпроса си, бе учудена от проницателността й:

— Харесваш ли баща ми?

— Разбира се — отвърна Ребека. — Ние сме партньори.

— Искам да кажа, харесваш ли го повече от партньор?

— Приятели сме. Харесвам го много.

— А нещо повече от приятели?

Ребека отмести поглед от заснежената улица и срещна погледа на момичето:

— Защо питаш?

— Просто се чудех — наведе глава Пени.

Ребека не беше сигурна какво да каже и отново се обърна към пътя.

— Кажи де — настоя Пени. — Повече от приятели ли сте?

— Ти ще се разстроиш ли, ако е така?

— Боже мой, не!

— Наистина?

— Искаш да кажеш, че бих могла да се разстроя, ако си помисля, че ти се опитваш да заемеш мястото на майка ми?

— Ами понякога възникват такива проблеми.

— Не и за мене. Аз обичах мама и никога няма да я забравя, но знам, че тя би искала аз и Дейви да бъдем щастливи, а едно от нещата, които могат да ни направят истински щастливи, е да си имаме друга майка преди да сме станали много големи и да не можем да й се радваме.

Ребека почти се изсмя от удоволствие заради сладкия и невинен, но все пак изненадващо зрял начин, по който момичето се изразяваше. Прехапа езика си обаче и остана с неподвижно лице, защото се боеше да не би Пени да изтълкува погрешно смеха й. Момичето бе така сериозно.

— Мисля, че ще е страхотно — продължи Пени, — ти и татко. Той има нужда от някого. Нали знаеш… човек, когото да… обича.

— Той много обича тебе и Дейви. Никога не съм познавала баща, който обича децата си, който ги цени така, както Джак обича и цени вас двамата.

— О, това го знам. Но само ние не му стигаме. — Момичето замълча за миг, явно дълбоко замислено. — Виж, в живота хората се делят главно на три вида. Първият вид са раздаващите се — хората, които просто дават, дават, дават и не очакват нищо в замяна. Те не са много. Предполагам, че тях, години след като умрат, ги правят светци. После идват онези, които дават и вземат — такива са повечето хора, предполагам, че и аз съм една от тях. А най-долу, на дъното, са тия, които само получават, егоистите, те вземат и вземат и никога-никога не дават нищо на останалите. Аз не казвам, че татко е напълно от раздаващите се. Знам, че не е светец. Но не е и точно от втория вид. Той е нещо по средата. Дава много повече, отколкото взема. Ти знаеш ли го това? Много повече му харесва да дава, отколкото да взема. Той има нужда да обича не само Дейви и мене… защото има много повече обич у себе си. — Тя поклати глава и въздъхна явно смутена. — Разбира ли се изобщо нещо от това, което говоря?

— Разбира се много добре — успокои я Ребека. — Знам точно за какво говориш, но съм изненадана да го чуя от единайсетгодишно момиче.

— Почти дванайсет.

— Пораснала си много за възрастта си.

— Благодаря — сериозно отвърна Пени.

На пресечката вятърът от изток на запад духаше толкова силно и носеше такива количества сняг, че човек можеше да си помисли, че там е краят на Авенюто на Америките, че опира до солидна бяла стена. Ребека намали, превключи на дълги, мина през стената и излезе от другата страна.

— Аз обичам татко ти — обърна се тя към Пени и осъзна, че още не беше казала на Джак. Всъщност за първи път от двайсет години, за първи път от смъртта на дядо й насам, бе признала, че обича някого. Оказа се, че не е толкова трудно да произнесе думите, както си бе мислила. — Аз го обичам и той ме обича.

— Това е фантастично — усмихна се Пени.

— Доста фантастично, нали? — засмя се и Ребека.

— Ще се ожените ли?

— Мисля, че да.

— Двойно по-фантастично.

— Тройно.

— След сватбата ще те наричам „мамо“ вместо Ребека — може ли?

Ребека се учуди от сълзите, които изведнъж почувства, че са напълнили очите й, преглътна буцата в гърлото си и кимна:

— Ще ми бъде приятно.

Пени въздъхна и потъна в седалката си:

— Аз се тревожех за татко. Боях се, че оня магьосник ще го убие. Но сега, след като знам за тебе и за него… е, това е още нещо, заради което си заслужава да живее. Мисля, че то ще му помогне. Мисля, че е наистина важно, че сега той трябва да се прибира вкъщи не само при Дейви и при мене, но и при тебе. Все още се страхувам за него, но вече по-малко от преди.

— Всичко ще е наред — увери я Ребека. — Ще видиш. Нищо няма да му се случи. Всички ще се отървем от това невредими.

След миг, когато погледна към Пени, видя, че момичето е заспало.

Продължи да кара сред въртящия се сняг.

— Прибери се при мене вкъщи, Джак — промълви тя. — а Бога, моля ти се, прибери се при мене вкъщи.

4

Джак разказа всичко на Карвър Хамптън, като започна с обаждането на Лавел по телефонния автомат пред „Рада“ и завърши със спасяването им от Бърт и Лио с джипа, пътуването до гаража и новите коли, решението да се разделят и да запазят децата, като ги държат в постоянно движещата се кола.

Хамптън бе явно удивен и разтревожен. Остана неподвижен, дори скован по време на целия разказ, не се помести и не отпи от брендито си. Когато Джак завърши, Хамптън примигна, потрепери и изпи цялата си чаша „Реми Мартен“ на един дъх.

— Виждате значи — завърши Джак, — някои хора биха могли да се изсмеят на думите ви, че някакви неща идват от ада, но не и аз. Изобщо не ми е трудно да ви повярвам, без да ми е съвсем ясно, че тези неща са се появили.

Хамптън остана неподвижен дълго време, а после изведнъж не можеше да си намери място. Стана и закрачи:

— Знам някои неща от ритуала, който трябва де е използвал. Той може да се извърши само от майстор, от първостепенен бокор. Древните божества не биха се отзовали на магьосник с по-малка сила. За да направи това, бокорът първо трябва да изкопае яма в земята. Тя се оформя като дупка от метеор и е дълбока към един метър. Бокорът изпълнява някои напеви… използва някои билки… И налива три вида кръв в ямата — от котка, плъх и човек. Когато изпява последното си, много дълго заклинание, дъното на ямата магически се преобразява. В известен смисъл — не е възможно нито да се обясни, нито да се разбере — ямата става много по-дълбока от метър; слива се с портите на ада и става нещо като шосе между нашия и подземния свят. От ямата започва да струи топлина, а също и смрадта от ада, и дъното й заприличва на стопено. Когато бокорът накрая призове съществата, които му трябват, те минават през портите, а после през дъното на ямата. По пътя си тези духовни същества придобиват физически тела, глинени тела, съставени от земята, през която минават, които обаче са повратливи, напълно подвижни и живи. От подробното ви описание на съществата, които сте видели тази вечер, бих казал, че са били въплъщение на дребни демони и зли хора, живели някога, а после запратени в ада — те са сред най-низшите му обитатели. Главните демони и самите древни божества щяха да бъдат много по-големи, по-зли, по-силни и безкрайно по-отблъскващи на вид.

— О, и тези проклети неща бяха достатъчно отблъскващи — увери го Джак.

— Предполага се обаче, че много от древните имат толкова отблъскващ облик, че просто поглеждането към тях води до мигновената смърт на онзи, който ги е видял — поклати глава Хамптън и продължи да крачи.

Джак отпи от брендито си. Имаше нужда.

— Освен това — добави Хамптън, — малкият размер на тези зверове изглежда подкрепя мнението ми, че портите сега са едва открехнати. Пролуката е твърде тясна, за да могат някои от главните демони или божествата на мрака да се измъкнат.

— И слава Богу.

— Да — съгласи се Карвър Хамптън. — Трябва да благодарим на всички доброжелателни божества за това.

5

Пени и Дейви още спяха. Без тяхната компания нощта бе самотна.

Чистачките изтласкваха снега от предното стъкло.

Вятърът бе така силен, че тресеше лимузината и принуждаваше Ребека да държи кормилото по-здраво от преди.

Тогава нещо изшумя под колата. Туп, туп. Почука по шасито достатъчно силно, за да я стресне, но не и да събуди Децата.

И отново. Туп, туп.

Погледна през огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не е закачила нещо. Но задния прозорец на колата бе отчаст замръзнал и й пречеше да вижда добре, а гумите изхвърляха дебели стълбове сняг, които закриваха почти всичко зад колата

Тя нервно проучи показанията на таблото, но не откри някакъв признак за повреда. Масло, гориво, реле, акумулатор — всичко изглежда бе наред; нямаше предупредителни светлинки или стрелки, сочещи нулата. Колата продължаваше да бръмчи сред бурята. Обезпокояващият шум явно не се дължеше на повреда в двигателя.

Тя премина още една пресечка, без шумът да се повтори, после друга пресечка и още една. Започна да се успокоява.

Добре, добре, казваше си тя. Не бъди така идиотски плашлива. Стой си спокойно и не се тревожи. Самата обстановка го изисква. Сега няма нищо и нищо няма да има. Аз съм добре. Децата са добре. Колата е добре.

Туп-туп-туп.

6

Газовите пламъци се плъзгаха покрай керамичната имитация на пънове.

Стъклените лампи светеха приятно, свещите потрепваха, а особеният нощен мрак напираше към прозорците.

— Защо тези същества не искат да ухапят мене? Защо магията на Лавел не може да ми навреди?

— Отговорът е само е един — отвърна Хамптън. — Силата на бокора не може да се простре върху праведен човек. Праведните са добре защитени.

— И какво трябва да значи това?

— Точно каквото казвам. Вие сте праведен, добродетелен. Вие сте човек, върху чиято душа стои отпечатъкът само на най-незначителни грехове.

— Вие се шегувате.

— Не. Изживели сте живота си така, че сте си спечелили имунитет срещу силите на мрака, имунитет срещу проклятията, заклинанията и магиите на магьосници като Лавел. Вие сте неприкосновен.

— Това е направо смехотворно. — Джак явно се чувстваше неудобно в ролята на праведник.

— Иначе Лавел досега би ви убил.

— Не съм ангел.

— Не съм казал, че сте. Нито сте светец. Просто сте праведник. А това е достатъчно.

— Глупости. Не съм нито праведен, нито…

— Ако се мислехте за праведен, това щеше да е грях — грехът на самодоволството. Сляпа убеденост в правотата ви, непоклатима увереност в собственото ви морално превъзходство, непризнаване на собствените ви пропуски — за вас тези недостатъци не са присъщи.

— Карате ме да се чувствам неудобно — призна си Джак.

— Виждате ли? Не ви е присъщ дори и грехът на прекомерната гордост.

Джак вдигна чашата си:

— А това? Аз пия.

— Стигате ли до крайности?

— Не. Но ругая и псувам. Това определено го правя. Споменавам напразно името на Бога.

— Много дребен грях.

— Не ходя на черква.

— Ходенето на черква няма нищо общо с праведността. Единственото наистина важно нещо е как се държите с останалите хора. Вижте, нека го изясним, за да бъдем напълно сигурни, че именно затова Лавел не може да ви докосне. Крали ли сте нещо от някого?

— Не.

— Случвало ли ви се е да излъжете някого по финансов въпрос?

— Винаги съм пазел интересите си, дори съм бил настойчив заради тях, но не мисля, че съм измамил някого.

— Приемали ли сте подкуп като служебно лице?

— Не. Човек не може да бъде добро ченге, ако ръката му е протегната.

— Клюкар ли сте. Очерняте ли познатите си?

— Не. Но оставете тези дреболии. — Той се наведе в стола си и погледна право в очите на Хамптън. — А убийството? Убил съм двама души. Може ли да убия двамина и все пак да съм праведен? Не мисля. Това кара тезата ви да изглежда повече от пресилена.

Хамптън изглеждаше зашеметен, но само за миг. Примигна и попита:

— А, ясно. Искате да кажете, че сте ги убили по служба.

— Служебните задължения са евтино извинение, нали? Убийството си е убийство. Нали?

— Какви бяха престъпленията на тези хора?

— Първият беше убиец. Беше обрал много магазини за спиртни напитки и винаги бе застрелвал продавачите. Вторият беше насилник. Двайсет и две изнасилвания за шест месеца.

— Когато убихте тези хора, това налагаше ли се? Бихте ли могли да ги задържите, без да прибягвате до оръжие.

— И в двата случая те първи започнаха да стрелят.

Хамптън се усмихна и дълбоките бръчки по напрегнатото му лице изчезнаха.

— Самоотбраната не е грях, лейтенанте.

— Така ли? Тогава защо се чувствах така омърсен, след като дръпнах спусъка? И двата пъти. Чувствах се оцапан. Болен. Все още ми се случва да сънувам кошмари за тия двамата, виждам разкъсаните от собствения ми пистолет тела…

— Само праведният човек, само много добродетелният човек може да изпитва угризения заради убийството на две порочни животни, каквито явно са били застреляните от вас хора.

Джак поклати глава. Помести се в стола с неудобство от тази нова представа за себе си.

— Винаги съм се мислил за нормален и доста обикновен човек. Не по-лош и не по-добър от повечето хора. Мисля, че съм толкова податлив на изкушения и толкова покварен, колкото е всеки друг. И въпреки всичко, което ми казахте, все още мисля за себе си по същия начин.

— И винаги ще е така — кимна Хамптън. — Скромността е просто част от праведността. Но работата е, че за да се справите с Лавел, вие не трябва да се смятате за праведен, вие просто трябва да бъдете праведен.

— Извънбрачни връзки — отчаяно се обади Джак. — Те са грях.

— Извънбрачните връзки са грях само ако са самоцелни, ако са прелюбодеяние или изнасилване. Самоцелността е грешна, защото нарушава моралното правило всичко да се извършва умерено. При вас сексът самоцел ли е?

— Харесва ми много.

— Само за това ли мислите?

— Не.

— Прелюбодеянието е грях, защото представлява нарушение на брачната клетва, предателство и осъзната жестокост — обясни Хамптън. — Когато жена ви беше жива, лъгали ли сте я някога?

— Разбира се, че не. Аз обичах Линда.

— Преди брака ви или след смъртта на жена ви спали ли сте с жената на друг мъж? Не? Тогава не сте отговорен за нито една от формите на прелюбодейство, а знам и че не сте способен да изнасилите.

— Просто не ми се харесва всичко това за праведността — идеята, че съм някакъв избраник или нещо подобно. От това ми се гади. Вижте, не съм лъгал Линда, но докато бяхме женени, съм виждал други жени, които съм пожелавал, мислил съм си за тях, желаел съм ги, въпреки че не съм направил нещо. Мислите ми не са били чисти.

— Грехът е не в мислите, а в делата.

— Не съм светец по характер — настояваше Джак.

— Както ви казах, за да откриете и да спрете Лавел, на вас не ви трябва да мислите, че сте — само трябва да бъдете.

7

Ребека с нарастващ ужас се вслушваше в колата. Сега откъм шасито идваха и други звуци — не само странното тупкане, но и дрънчене, скърцане, стържене. Не много силно. Но тревожно.

В безопасност сме само ако продължаваме да се движим.

Спря да диша, като очакваше всеки миг моторът да престане да работи.

Вместо това шумовете отново спряха. Тя отмина четири пресечки само с шума от колата, със стоновете и фученето на ураганния вятър отвън.

Но не се отпусна. Знаеше, че има нещо нередно, беше сигурна, че то отново ще се прояви. Всъщност тишината и предчувствието бяха почти по-лоши от странните шумове.

8

Все още психически свързан с убийствените същества, които бе призовал от ямата, Лавел затропа с пети по матрака и размаха ръце в тъмния въздух. От него се лееше пот, чаршафите отдолу бяха мокри, но той не го съзнаваше.

Усещаше мириса на децата на Досън. Бяха много близо.

Времето бе дошло. Оставаха броени минути. Кратко чакане. А после клането.

9

Джак довърши брендито си и остави чашата на масичката:

— Във вашето обяснение има голяма дупка.

— И каква е тя?

— Ако Лавел не може да навреди на мене, защото съм праведен човек, тогава защо може да нарани децата ми? Те не са зли, за Бога. Не са грешни малки нещастници. Те са страшно добри деца.

— От гледна точка на божествата децата не може да се приемат за праведни — те са просто невинни. Праведността не е нещо, с което човек се ражда. Тя е благодат, която се постига само чрез години добродетелен живот. Човек става праведен само когато съзнателно предпочита доброто пре злото в хилядите ситуации на всекидневния живот.

— Да не би да твърдите, че Бог — или доброжелателните божества, ако предпочитате така — защитава праведните, но не и невинните?

— Да.

— Невинните малки деца за уязвими за чудовището Лавел, а аз не съм, така ли? Това е възмутително, нечестно и просто лошо.

— Вие имате прекалено добре развито чувство за несправедливостта — и истинска, и въображаема. Това е, защото сте праведен.

Сега вече Джак не можеше да стои на едно място. Докато Хамптън се беше отпуснал доволен в стола си, Джак закрачи с босите си крака.:

— Да се спори с вас е ужасно притеснително.

— Това е моята област, а не вашата. Аз съм теолог, без университетска степен наистина, но не съм и просто аматьор. Майка ми и баща ми бяха искрени римокатолици. За да открия собствената си вяра, аз изучих всички религии, и основните, и по-маловажните, преди да се убедя, че истината и ефективността се крият във вуду-то. То е единственото изповедание, което винаги се е приспособявало към всяка вяра; всъщност вуду-то поглъща и използва елементи от всяка религия, с която влезе в контакт. То е синтез от много доктрини, които обикновено воюват една с друга — всичко от християнството до юдейството, от култа към слънцето до пантеизма. Аз съм специалист по религиите, лейтенанте, и не бива да ви учудва, че ще ви надвия по въпросите, свързани с тях.

— Какво ще кажете тогава за Ребека, партньорката ми? Тя бе ухапана от едно от съществата, а не е, за Бога, лош или покварен човек.

— Съществуват степени на добротата и на чистотата. Някой може да е добър човек и все пак да не е праведен, също както друг би могъл да е праведен и да не светец. Аз съм се срещал с госпожица Чандлър само веднъж, вчера. От онова, което забелязах обаче, мисля, че тя поддържа дистанция между себе си и хората и че до известна степен се е отдръпнала от живота.

— Детството й е било изпълнено с премеждия. Дълго време се е страхувала да си позволи да обича когото и да е или да установи трайна връзка.

— Виждате ли? — кимна Хамптън. — Човек не може да си спечели благоразположението на Рада и да получи имунитет срещу силите на мрака, ако се оттегли от живота и по този начин избягва много от ситуациите, които изискват да се избере между доброто и злото, между правилното и погрешното. Тъкмо при правенето на този избор вие сте постигнали благоволение.

Джак стоеше при камината и се топлеше на газовия огън — докато подскачащите пламъци изведнъж му напомниха за очните кухини на духовете. Извърна се от пламъците:

— Да предположим, че аз наистина съм праведен човек — как ще ми помогне това да открия Лавел?

— Трябва да прочетем няколко молитви — предложи Хамптън. — Необходимо е да преминете през ритуал за пречистване. А когато сте го направили, синовете на Рада ще ви покажат пътя към Лавел.

— Тогава да не губим повече време. Хайде. Да започваме.

Хамптън стана от стола си — човек-планина.

— Не бъдете прекалено нетърпелив и прекалено безстрашен. Най-добре е да се подхожда предпазливо.

Джак си помисли за Ребека и за децата в колата, които трябваше да са постоянно в движение, за да не попаднат в капана на духовете:

— Има ли значение дали съм предпазлив или безразсъден? Нали Лавел не може да ми навреди?

— Вярно е, че божествата са ви осигурили защита срещу магиите, срещу всички сили на мрака. Майсторството на Лавел като бокор тук няма да му свърши работа. Но това не значи, че сте безсмъртен. Не значи, че сте защитен срещу опасностите на този свят. Ако Лавел би поел риска да бъде преследван за престъплението, ако би посмял да се изправи пред съда, той просто би могъл да вземе пистолет и да ви пръсне главата.

10

Ребека караше по Пето авеню, когато тупането и дрънченето по шасито на колата започнаха отново. Този път бяха по-силни, така че събудиха и децата. И вече не бяха само точно под тях; сега се чуваха от предната част на колата, под капака на двигателя.

Дейви се надигна от задната седалка и се хвана за предната, а Пени застана почти изправен, отърси съня от очите си и попита:

— Хей, какъв е този шум?

— Предполагам, че има някаква повреда в мотора — отвърна Ребека, макар че колата вървеше нормално.

— Духовете са — изстена Дейви с глас, изпълнен с ужас и отчаяние.

— Не може да са те — отсече Ребека.

— Под капака на двигателя са — забеляза Пени.

— Не — настояваше Ребека. — Изобщо не сме спирали, откакто излязохме от гаража. Няма начин да са успели да влязат в колата. Невъзможно е.

— Може да са били тук още от гаража — допусна Пени.

— Не. Тогава биха ни нападнали още там.

— Освен ако — замисли се Пени, — освен ако са се страхували от татко.

— Да са се страхували, че той ще ги спре — добави Дейви.

— Както спря оня, който се хвърли върху тебе — обърна се Пени към брат си, — пред къщата на леля Фей.

— Да. Така че духовете може би са решили просто да се скрият в колата и да изчакат, докато останем сами.

— Докато татко го няма, за да ни пази.

Ребека знаеше, че имат право. Не искаше да го признае, но знаеше.

Чукането по шасито, тупкането и дрънченето под капака се усилиха, станаха почти неистови.

— Те трошат частите — подхвърли Пени.

— Ще спрат колата! — изстена Дейви.

— Ще влязат вътре — продължи Пени. — Ще се хвърлят върху ни и няма как да ги спрем.

— Стига! — извика Ребека. — Ще успеем да се измъкнем. Няма да им се оставим.

На таблото светна червена светлина. Пишеше МАСЛО. Колата бе престанала да бъде убежище. Беше станала капан.

— Няма да им се дадем. Кълна се, че няма — повтори Ребека, но го каза повече, за да убеди себе си, отколкото да успокои децата.

Изгледите им за оцеляване изведнъж започнаха да изглеждат мрачни като зимната нощ отвън.

Пред тях, на по-малко от една пресечка, през снега и бурята се виждаше катедралата „Сейнт Патрик“ — като голям кораб сред студеното нощно море. Беше масивна постройка и заемаше цял квартал.

Ребека се чудеше дали вуду-дяволите биха посмели да влязат в черква. Бяха ли като вампирите във всички романи и филми? Дали бягаха в ужас и болка просто от вида на разпятието?

Светна нова червена светлина. Моторът загряваше.

Въпреки двата сигнала за неизправности, тя натисна силно газта и колата полетя напред. Ребека зави към алеите пред входа на „Сейнт Патрик“.

Моторът се закашля.

Катедралата предлагаше малка надежда. А може би и напразна надежда. Но това бе единствената надежда, която имаха.

11

Ритуалът по пречистването изискваше цялостно потапяне в приготвена от хунгона вода.

Джак се разсъблече в банята на Хамптън. Беше повече от изненадан от новооткритата у себе си вяра в тези странни ритуали на вуду-то. Очакваше, че ще се чувства смешен в началото на церемонията, но не изпита нищо подобно, защото беше видял онези адски създания.

Ваната бе необичайно дълга и дълбока. Заемаше повече от половината баня. Хамптън каза, че я бил поставил специално за церемониални бани.

Като припяваше с тайнствен задъхан глас, прекалено нежен за човек с този размер, и рецитираше молитви и молби на диалект, който бе смесица от френски, английски и различни африкански племенни езици, Хамптън взе парче зелен сапун — според Джак марката му бе „Ирландска пролет“ — и начерта различни видове уеуе по цялата вътрешна страна на ваната. После я напълни с гореща вода. Във водата добави няколко вещества и предмети, които бе слязъл да вземе от магазина си — сушен розов цвят, три връзки магданоз, седем лозови листа, трийсет грама ечемичена отвара (в сиропа имаше бадеми, захар и цветове от портокал), стрити листа от орхидея, седем капки парфюм, седем разноцветни полирани камъчета, всяко от които бе взето от различни африкански водоизточници, три монети, двеста грама морска вода от териториалните води на Хаити, щипка барут, лъжичка сол, лимоново масло и още няколко неща.

Когато Хамптън му каза, че моментът е дошъл, Джак стъпи в приятно ухаещата вана. Водата беше почти непоносимо гореща, но той я изтърпя. Седна сред парата, избута монетите, камъчетата и останалите твърди предмети и се потопи, така че само главата му остана над водата.

Хамптън попя няколко секунди и му нареди:

— Потопете се целият и бройте до трийсет преди да се покажете отново.

Джак затвори очи, пое дълбоко дъх и легна по гръб, за да се потопи целият. Беше броил едва до десет, когато започна странно да изтръпва от главата до петите. С всяка изминала секунда се чувстваше някак… по-чист… не само в тялото, но и в ума и духа ся, Лошите мисли, страхът, напрежението, гневът, отчаянието — всичко това бе изсмукано от специално приготвената вода.

Скоро щеше да е готов за срещата си с Лавел.

12

Моторът угасна.

Пред тях се изпречи купчина сняг.

Ребека напомпа спирачките. Бяха изключително меки, но все пак хванаха. Колата се блъсна с предницата в натрупания сняг, блъсна се с тъп удар и със скърцане, по-силно, отколкото тя би искала, но не така, че да нарани някого.

Тишина.

Бяха пред главния вход на „Сейнт Патрик“.

— Нещо е влязло в седалката! — извика Дейви. — Ето го, излиза!

— Какво? — Ребека бе слисана от думите и се обърна към него.

Той стоеше опрян в седалката на Пени, но гледаше в друга посока — към облегалката на задната седалка, където бе седял допреди съвсем малко. Ребека погледна покрай него и видя, че нещо се движи под тапицерията. Чу също и сърдито, приглушено ръмжене.

Един от духовете сигурно бе влязъл в багажника. Сега дъвчеше и дъвчеше през седалката, като си пробиваше път към купето на колата.

— Бързо — подкани го Ребека. — Ела отпред при нас, Дейви. Всички ще излезем един след друг през вратата на Пени, но бързо, а после влизаме право в черквата.

Като произнасяше нещо безгласно и отчаяно, Дейви се покатери на предната седалка и седна между Ребека и Пени.

В същия миг Ребека усети, че нещо пулсира в стелките под краката й. Втори дух си пробиваше път към купето оттам.

Ако зверовете бяха само два и ако бяха заети с пробиване на дупки в колата, те можеше и да не забележат веднага, че плячката им тича към катедралата. Това поне беше нещо, на което човек можеше да се надява; не кой знае какво, но все пак нещо.

При знака на Ребека Пени отвори вратата си и излезе сред бурята.

С разтуптяно сърце и задъхана от острия вятър, който я удари, Пени се измъкна от колата, подхлъзна се на заснежената настилка, едва не падна, замаха с ръце и някак се задържа. Очакваше някой дух да се хвърли към нея изпод колата, да забие зъби през някой от ботушите в глезена й, но нищо подобно не стана. Уличните лампи, замъглени и затъмнени от бурята, хвърляха призрачна светлина като в кошмар. Изкривената сянка на Пени я предхождаше, когато се прекачваше през камарата сняг, натрупана от преминалите снегорини. Като дишаше тежко и се тласкаше с ръце и колене, тя с мъка се изкачи до върха. По лицето, в ботушите и ръкавиците й имаше сняг, но тя скочи на тротоара, покрит с нов сняг и пое право към катедралата, без изобщо да се обръща назад, тъй като можеше да види как я преследват (поне във въображението й) всички чудовища, които бе съзряла във фоайето на тухлената сграда по-рано тази вечер. Стъпалата към катедралата бяха покрити от дълбок сняг, но Пени стисна медния парапет и като го следваше, тръгна нагоре, обаче изведнъж се зачуди дали вратите ще бъдат отворени толкова късно нощем. Не трябваше ли катедралата винаги да е отворена? Ако беше заключена сега, можеха вече да се смятат за умрели. Отиде до средния портал, хвана дръжката, дръпна я, помисли за миг, че е заключено, после осъзна, че вратата е много тежка, хвана бравата с две ръце, дръпна я по-силно от преди, отвори вратата, задържа я и накрая погледна към пътя, по който бе дошла.

Дейви беше изминал две трети от пътя по стъпалата; дъхът му излизаше на ледено-бели клъбца. Изглеждаше така дребен и крехък. Но щеше да успее.

Ребека се спусна от камарата сняг към тротоара, препъна се и падна на колене.

Зад нея два духа достигнаха върха на купчината сняг.

— Идват! Побързайте! — изпищя Пени.

Ребека чу писъка на Пени, изправи се веднага и бе направила само крачка, когато два духа се стрелнаха покрай нея. Боже, бяха бързи като вятъра — нещо-гущер и нещо-котка; и двете кряскаха пронизително. Не я нападнаха, не я ухапаха и не просъскаха, дори не се спряха. Тя изобщо не я интересуваше; трябваха им само децата.

Дейви вече беше при вратата на катедралата заедно с Пени. И двамата викаха на Ребека.

Духовете достигнаха стълбището и се изкачиха до половината му за частица от секундата, но после рязко забавиха ход, сякаш осъзнаха, че се приближават към свято място, макар че и това не ги спря напълно. Те запълзяха бавно и предпазливо от стъпало на стъпало, като потъваха в снега, така че едва се забелязваха.

— Влезте в черквата и затворете вратата! — извика Ребека.

Пени обаче се колебаеше — явно се надяваше, че Ребека някак ще заобиколи духовете и ще ги последва към сигурното място (ако в катедралата наистина е безопасно), но дори и с по-бавния си ход духовете бяха стигнали почти до горе. Ребека отново извика. А Пени още се колебаеше. Сега духовете, които все повече забавяха темпото си, бяха на предпоследното стъпало и само на метър-два от Пени и Дейви… вече стигнаха най-горе; Ребека крещеше неистово; накрая Пени бутна Дейви в катедралата. Тя последва брат си, но застана до самата врата, за миг я отвори и надникна вън. Духовете се движеха все по-бавно, но не спираха и се бяха насочили към вратата. Ребека се зачуди дали тези същества могат да влязат в черква, когато им държат вратата отворена, също както вампирите (според преданието) могат да влязат в къщата, ако са поканени или ако някой им държи вратата отворена. Навярно беше шантаво да се мисли, че правилата, които би трябвало да ръководят митичните вампири, биха могли да се отнасят и за тези много истински вуду-дяволи. Въпреки това, обзета от нова паника, Ребека извика отново на Пени и изтича по половината стълбище, защото си помисли, че момичето може би не я чува заради вятъра; изкрещя с всички сили:

— Не се тревожи за мене! Затвори вратата! Затвори вратата!

Накрая Пени я затвори, почти против волята си, тъкмо когато духовете достигнаха прага.

Нещото-гущер се хвърли върху вратата, рикошира от нея и се изправи на крака.

Нещото-котка яростно зави.

Двете същества задраскаха по вратата, но без голям ентусиазъм, сякаш знаеха, че за тях това е прекалено голям риск. За да се отвори вратата на катедрала — за да се отвори вратата на което и да е свято място — бе нужна по-голяма сила от тяхната.

Те се отвърнаха разочаровани от вратата. Погледнаха към Ребека. Огнените им очи изглеждаха по-ярки от очите на съществата, които бе видяла у Джеймисънови и във фоайето на тухлената сграда.

Тя слезе едно стъпало по-долу.

Духовете тръгнаха към нея.

Тя се спусна по всички останали стъпала и спря едва когато стигна тротоара.

Нещото-гущер и нещото-котка стояха на горния край на стълбището и я гледаха мрачно.

По Петото авеню се носеха течения от вятър и сняг; снегът сега бе така силен, че й се струваше, че ще се удави в него, както би се удавила в прииждащ порой.

Духовете слязоха едно стъпало.

Ребека се отдръпна, докато достигна ръба на снега покрай бордюра.

Духовете стъпиха на второто стъпало, на третото.

1

Банята на пречистването трая само две минути. Джак се изсуши с три малки, меки и много хигроскопични кърпи, по чиито ъгли имаше избродирани странни руни; бяха изработени от материал, какъвто досега не бе виждал.

Когато се облече, последва Карвър Хамптън в хола и, по указанията на хунгона, застана в центъра на стаята, където светлината беше най-силна.

Хамптън изпълни дълга песен, като държеше асон над главата на Джак, после бавно го постави пред него, след това около него, по гръбначния му стълб и до главата още веднъж. Хамптън му бе обяснил, че асонът — тропаща кратунка, откъсната от лианите на специално дърво — е символ на професията на хунгона. Кратунката имаше удобна естествено оформена дръжка. След като се издълбаела, облият й край се изпълвал с осем камъчета в осем цвята — броят им отразявал схващането за безсмъртието и за вечния живот. Към камъчетата бил добавен змийски гръбнак, който бил символът за костите на древните предтечи, които сега можело да се извикат от света на духовете на помощ. Асонът също така бе опасан с ярко оцветени порцеланови мъниста. Мънистата, камъчетата и змийският гръбнак произвеждаха необикновен, но не неприятен звук.

Хамптън разтресе кратунката над главата на Джак, а после пред лицето му. Задържа я почти за минута пред сърцето му, докато пееше хипнотизиращо на някакъв отдавна отмрял африкански език. С нея очерта последователно фигури във въздуха над двете ръце на Джак и над двата му крака.

Джак постепенно започна да долавя множество приятни аромати. Първо усети мириса на лимони. После на хризантеми. Цветове от магнолия. Всеки аромат привличаше за секунди вниманието му, а после въздушното течение му поднасяше нов. Портокали. Рози. Канела. Уханията ставаха по-интензивни с всяка секунда. Смесваха се в някакво чудесно и хармонично единство. Ягоди. Шоколад. Хамптън не бе запалил тамян, не бе отварял шишенца с парфюм или есенция. Ароматите изглежда се пораждаха спонтанно — без източник и без причина. Черно орехче. Люляк.

Когато Хамптън привърши пеенето си и остави асона си, Джак попита:

— Тези страхотни миризми — откъде идват те?

— Това са обонятелни съответствия на зримите образи — обясни Хамптън.

— Образи? Искате да кажете… призраци? — примигна Джак, без да е сигурен, че разбира.

— Да. Духове. Доброжелателни духове.

— Но аз не ги виждам.

— От вас това не се очаква. Както ви обясних, те не са се материализирали визуално. Проявили са се като аромати, което не е толкова рядко явление.

Мента. Индийско орехче.

— Доброжелателни духове — повтори Хамптън и се усмихна. — Стаята е пълна с тях и това е много добро предзнаменование. Те са посланиците на Рада. Пристигането им тук, в този момент, показва, че доброжелателните божества ви подкрепят в битката ви срещу Лавел.

— Това значи ли, че аз ще открия Лавел и ще го спра? — попита Джак. — Значи ли, че накрая ще спечеля? Това предопределено ли е?

— Не, не — усмихна се Хамптън. — Ни най-малко. Това означава само, че имате подкрепата на Рада. Но Лавел има подкрепа от божествата на мрака. Вие двамата сте инструменти в ръцете на висшите сили. Единият ще спечели, а другият ще загуби — само това е предопределено.

В ъглите на стаята пламъчетата от свещите се свиха и се превърнаха само в дребни искри в края на фитила. Надигнаха се сенки и затанцуваха като живи. Прозорците изтракаха и сградата се разтресе под напора на внезапен, много мощен вятър. Доста книги се откъснаха от рафтовете и се строполиха на пода.

— Покрай нас има и зли духове, разбира се — подхвърли Хамптън.

В добавка към приятните аромати, които бяха изпълнили стаята, до Джак достигна нов мирис. Беше вонята на поквара, гниене, разлагане и смърт.

2

На духовете им оставаха да слязат още само по две от стъпалата пред катедралата. Бяха само на два-три метра от Ребека.

Тя се обърна и побягна настрани.

Те изпискаха с глас, който би могъл да изразява гняв или ликуване или и двете — или пък нито едно от тях. Студен, чуждоземен вик.

Знаеше, че са се впуснали след нея и без да се обръща.

Затича по тротоара, като катедралата й остана отдясно; насочила се беше към ъгъла, като че ли смяташе да се устреми към следващата пресечка, но това бе само хитрост. След десетина метра зави рязко вдясно, към катедралата, и хукна по стълбището като запъхтяна риташе снега.

Духовете изпищяха.

Беше стигнала до половината на стълбището, когато нещото-гущер се хвана за левия й крак и заби нокти през дънките в десния й прасец. Болката беше много остра.

Тя изкрещя, препъна се, падна по стъпалата. Но продължи нагоре, като пълзеше по корем с, нещото-гущер, закачено за крака й.

Нещото-котка й скочи на гърба. Заби нокти в дебелото палто. Придвижи се бързо към шията й. Опита се да я захапе за гърлото. Устата му се напълни само с части от яката и плетения шал.

Беше стигнала върха на стълбището.

Изохка, сграбчи нещото-котка и го откъсна от себе си.

То ухапа ръката й.

Тя го запокити встрани.

Нещото-гущер беше още на крака й. Ухапа бедрото й на десетина сантиметра над коляното.

Тя се пресегна, хвана го, бе ухапана и по другата ръка. Откъсна обаче гущера от себе си и го запрати по стъпалата.

Духът, подобен на котка, вече се приближаваше към нея с блестящи сребърно-бели очи, пищеше и показваше зъби и нокти като триони.

Като черпеше сили от отчаянието си, Ребека сграбчи медния парапет и се изправи на крака навреме, за да ритне котката. За щастие ритникът попадна на място и духът се изтъркаля многократно по снега.

Гущерът отново се втурна към нея.

Нямаше ли край? Едва ли можеше да държи и двете гадини далече от себе си. Беше уморена, слаба и замаяна, а болката от раните я измъчваше.

Обърна се и като направи всичко възможно да пренебрегне бодежите, които пробягваха като токови удари през крака й, се завтече към вратата, през която Пени и Дейви бяха влезли в катедралата.

Нещото-гущер се хвана за края на палтото й, покачи се нагоре, заобиколи я, мина отпред и явно този път смяташе да се насочи към лицето й.

Подобният на котка дух също се беше върнал, беше я грабнал за ходилото и извърташе крака й. Тя достигна вратата и опря гръб в нея. Беше на края на силите си — поемаше и изпускаше с мъка въздуха, като че ли той беше железен.

В такава близост до катедралата, до самата й стена, духовете станаха мудни, както тя се бе надявала, както бе станало и когато преследваха Пени и Дейви. Гущерът, който се бе хванал за палтото й отпред пусна едната си уродлива ръка и замахна към лицето й. Но той вече не беше по-бърз от нея. Тя мигом отдръпна глава и усети, че ноктите само одраскват съвсем леко долната част на брадичката й. Успя да издърпа гущера от себе си, без да бъде ухапана; захвърли го колкото можа по-далече, към улицата. Успя да отдели и нещото-котка от крака си и го запрати встрани.

Обърна се бързо, открехна вратата, промъкна се в катедралата „Сейнт Патрик“ и затвори плътно след себе си.

Духовете се блъснаха веднъж от другата й страна и повече не се чуха.

Беше в безопасност. За щастие, на сигурно място.

Отдели се накуцвайки от вратата, излезе от слабо осветения вестибюл, където се бе озовала, премина покрай мраморния купел Със светена вода и влезе в огромния сводест църковен неф с масивни колони и много редици полирани пейки. Извисяващите се стъклописи бяха тъмни и мрачни, тъй като се осветяваха единствено от нощта; само тук-таме заблуден лъч от уличните лампи успяваше да открие и да премине през кобалтово син или яркочервен елемент от изображението. Тук всичко беше голямо и солидно на вид — огромният орган с хилядите си медни тръби, които се извисяваха подобно на върховете на камбанариите при по-малките катедрали, големият балкон за църковния хор над преддверието, каменните стъпала, които водеха към високия амвон, покрит с меден навес — цялата тази масивност допринесе за чувството на сигурност и мир, което облада Ребека.

Пени и Дейви бяха в нефа, на една трета от пътя по централния кораб, и говореха възбудено с един млад и объркан свещеник. Пени първа забеляза Ребека, извика и се затича към нея. Дейви я последва разплакан от облекчение и радост, че я вижда. Свещеникът с расото също дойде.

Бяха само четиримата в огромното помещение, но това не бе страшно. Не им трябваше армия. Катедралата бе непревземаема крепост. Нищо не можеше да ги нарани тук. Нищо. Катедралата бе сигурна. Трябваше да е сигурна, тъй като бе последното им убежище.

3

Джак напомпа газта на колата пред магазина на Карвър Хамптън, за да загрее двигателя.

Обърна се към Хамптън и го попита:

— Сигурен ли сте, че наистина искате да дойдете?

— Това е последното нещо, което бих искал да направя — отвърна големият човек. — Нямам вашия имунитет към силата на Лавел. Бих предпочел да остана в апартамента си, при включените лампи и запалените свещи.

— Тогава останете. Не вярвам да криете нещо от мене. Наистина съм убеден, че направихте всичко, което можахте. Не ми дължите нищо повече.

— Дължа го на себе си. Да дойда с вас и да ви помогна, доколкото мога — това е правилният избор, който трябва да направя. Длъжен съм пред себе си, не мога да си позволя нов погрешен избор.

— Добре тогава. — Джак включи на скорост, но задържа крака си върху спирачката. — Все още не съм сигурен, че разбирам как точно ще намеря Лавел.

— Просто ще знаете по кои улици да минете, къде да завиете — обясни му Хамптън. — В резултат от пречистващата баня и останалите ритуали, които направихме, сега водач ви е висша сила.

— Звучи по-добре от последното издание на градската пътна карта. Само че… не съм сигурен, че усещам нещо да ме води.

— Ще усетите, лейтенанте. Но първо трябва да спрем в католическа черква и да напълним тези буркани със светена вода. — Той му показа две малки празни стъкленици, в която би се побрала по четвъртинка течност. — Има една черква право пред нас, на около пет пресечки оттук.

— Добре — съгласи се Джак. — Само едно нещо още.

— Какво?

— Нека оставим официалностите и да не ме наричаш повече „лейтенанте“. Казвам се Джак.

— А ти, ако искаш, можеш да ми казваш Карвър.

— Предпочитам.

Размениха си усмивки, Джак махна крака си от спирачката, пусна чистачките, и излезе на улицата.

Влязоха заедно в черквата.

Вестибюлът бе тъмен. В безлюдния неф бяха запалени Няколко слаби лампи плюс няколко оброчни свещици, разположени върху поставка от ковано желязо до мястото за причастие вляво от олтара. Носеше се мирис на тамян и на полировка за мебели, каквато явно бяха използвали наскоро, за да подобрят вида на изтърканите пейки. Над олтара, сред сенките, бе поставено голямо разпятие.

Карвър коленичи и се прекръсти. Макар Джак да не беше практикуващ католик, внезапно изпита силно желание да последва примера на черния човек и осъзна, че като представител на Рада специално тази нощ той бе длъжен да показва уважението си към всички божества на доброто и на светлината — към еврейския Бог от Стария завет, към Христос, Буда, Мохамед или други божества. Може би това бе първото проявление на „предводителството“, за което бе споменал Карвър.

В мраморния басейн, близо до преддверието, имаше съвсем малка локвичка светена вода, която явно нямаше да им стигне.

— С това не можем да напълним и единия буркан — забеляза Джак.

— Недей да бъдеш така сигурен. — Карвър свали капачката от единия буркан и го подаде на Джак. — Опитай.

Джак потопи буркана в басейна, провлачи го по мрамора, загреба малко вода, според него не повече от петдесет грама, и примигна от изненада, когато вдигна съда пълен. Още повече се учуди, когато видя, че в басейна бе останала точно толкова вода, колкото имаше преди да загребе.

Погледна към Карвър.

Черният човек му се усмихна и намигна. Подаде му и втория буркан, след като отвъртя капачката му.

Джак отново успя да напълни съда и отново локвичката вода в басейна остана същата.

4

Лавел стоеше до прозореца и гледаше към бурята. Вече не беше в психически контакт с малките убийци. Ако имаше повече време, за да ги насочва, те все още биха могли да убият децата на Досън и тогава той би съжалявал, че е пропуснал забавлението. Но време почти не му бе останало.

Джак Досън идваше и никаква магия, колкото и силна да е тя, не би могла да го спре.

Лавел не беше сигурен защо всичко бе тръгнало зле така бързо и така изцяло. Може би е било грешка да се насочи към децата. Божествата на Рада винаги се ядосваха на бокора, който употребяваше силата си срещу деца и винаги се стремяха, ако могат, да го унищожат. След като веднъж е решил да постъпи така, човек трябва да е много внимателен. Не можа да се досети и за една грешка, която би могъл да допусне. Бе добре въоръжен — пазеше го цялата сила на божествата на мрака.

И все пак Досън идваше.

Лавел се дръпна от прозореца.

Прекоси тъмната стая и отиде до гардероба.

Извади автоматичен пистолет, калибър 32, от най-горното чекмедже.

Досън идваше. Добре. Да дойде.

5

Ребека седна в страничния кораб на катедралата и дръпна над коляното десния крачол на дънките си. Раните от зъби и нокти доста кървяха, но нямаше опасност за живота й. Дънките донякъде я бяха защитили. Ухапванията бяха дълбоки, но не прекалено. Нямаше засегнати важни вени или артерии.

Младият свещеник, отец Валоцки, се наведе до нея и се ужаси от раните.

— Как стана това? Какво ви нарани?

— Духове — едновременно отговориха Пени и Дейви, на които изглежда бяха омръзнали опитите да го убедят.

Ребека свали ръкавиците си. Дясната й ръка бе прясно ухапана и кървеше, но нямаше откъснато месо, бяха само четири малки пробождания. Ръкавиците, както и дънките, бяха осигурили известна защита. Лявата й ръка бе ухапана на две места — от едното място кървеше, но не повече от дясната ръка, а второто бе старо — още от къщата на Фей.

— Каква е тази кръв по врата ви? — попита отец Валоцки Той приближи ръка до лицето й, внимателно й махна дланта за да огледа драскотините под брадичката.

— Дреболия — успокои го тя. — Парят, но няма нищо сериозно.

— Мисля, че трябва да ви се направи подходяща превръзка. Хайде.

Тя спусна крачола на дънките си.

— Най-добре ще е да ви отведа до енорийската квартира — предложи той, докато й помагаше да стане.

— Не — отсече тя.

— Не е далече.

— Оставаме тук — настоя тя.

— Но това прилича на ухапвания от животно. Трябва да се вземат мерки. Има инфекции, бяс… Вижте, квартирата е съвсем близо. Не е нужно и да излизаме в бурята. Има подземен проход между катедралата и…

— Не — настоя Ребека. — Оставаме тук, в катедралата, където сме защитени.

Даде знак на Пени и Дейви да дойдат при нея и те с готовност застанаха от двете й страни.

Свещеникът изгледа всеки от тях поотделно, проучи лицата им, срещна очите им и лицето му потъмня:

— От какво се страхувате?

— Децата не ви ли казаха нещо? — попита Ребека.

— Бърбореха за духове, но…

— Не е било само бърборене.

Ребека се почувства странно, че тъкмо на нея се падаше да обявява и да защитава нещо свръхестествено, след като тя винаги бе била всичко, но не и човек с широта на разбиранията по въпроса. Затова се поколеба. После му разказа по възможно най-сбития начин за Лавел, за изтреблението на фамилията Карамаза и за вуду-дяволите, които в момента преследваха децата на Джак Досън.

Когато завърши, свещеникът не й каза нищо и не пожела да срещне очите й. Остана дълго с отправен към пода поглед.

— Разбира се, вие не ми вярвате — въздъхна тя.

Той вдигна глава със смутено изражение:

— О, не мисля, че вие… точно ме лъжете. Сигурен съм, че вие вярвате във всичко, което ми казахте. Но за мене вуду-то е мошеничество, набор от примитивни суеверия. Аз съм служител на светата Римска църква и вярвам в едничката истина, истината, че нашият спасител…

— Вярвате в рая, нали? И в ада?

— Разбира се. Това е част от католическата…

— Тези неща идват направо от ада, отче. Ако ви бях казала, че човекът, който е призовал тия демони е поклонник на сатаната и ако не бях споменала думата вуду, тогава може би все още не бихте ми повярвали, но и не бихте подминали думите ми толкова леко, защото вашата религия припознава сатаната и поклонниците му.

— Мисля, че вие би трябвало…

Дейви изпищя.

— Тук са вече! — обади се и Пени.

Ребека се обърна със затаен дъх и застинало сърце.

Под арката, през която централният кораб на нефа влизаше във вестибюла, имаше сенки, а сред тях — ярко светещи сребърно-бели очи. Огнени очи. Много от тях.

6

Джак караше по заснежените улици и с приближаването си към всяко кръстовище някак усещаше кога е нужно да завие надясно или наляво, кога трябва просто да продължи направо. Не знаеше как усеща тези неща; всеки път го спохождаше някакво чувство, чувство, което не би могъл да опише с думи, и той му се подчиняваше, осланяше се на „предводителството“, което му бе дадено. Това определено беше в разрез с техниките, които полицаят е привикнал да използва при издирване на заподозрения. Полазваха го и тръпки, а това не му харесваше. Но нямаше намерение да се оплаква, защото бе необходимо на всяка цена да открие Лавел.

Трийсет и пет минути след като наляха двете бурканчета със светена вода, Джак зави наляво по улица с псевдовикториански къщи. Спря пред петата. Беше триетажна тухлена къща с множество безвкусни украшения. Имаше нужда от ремонт и пребоядисване както и останалите къщи в квартала — това беше очевидно въпреки снега и тъмнината. В къщата нямаше запалени лампи, нито една. Прозорците бяха съвършено черни.

— Пристигнахме — обърна се Джак към Карвър.

Загаси двигателя и изключи фаровете.

7

Четири духа изпълзяха от вестибюла на слабо осветено място в централния кораб, където уродливите им очертания се разкриха в повече ужасяващи подробности, отколкото би се искало на Ребека.

Начело на глутницата стоеше високо трийсетина сантиметра човекоподобно същество с четири огнени очи — вторите две бяха на челото му. Главата му беше голяма колкото ябълка и въпреки четирите очи, по-голяма част от несъразмерния череп се заемаше от лакома уста с множество зъби. Освен това имаше и четири ръце и носеше грубо копие в острите пръсти на една от дланите си.

Размахваше копието над главата си в израз на дръзко предизвикателство.

Може би заради копието Ребека изведнъж бе обладана от странно, но непоклатимо убеждение, че човекоподобният звяр някога е бил — далече в древността — горд и кръвожаден африкански воин, който е бил прокуден в ада заради престъпленията си и който сега бе принуден да страда и търпи унижението, че душата му е въплътена в дребно, уродливо тяло.

Човекоподобният дух, трите още по-зловещи същества зад него, както и останалите зверове, минаващи през тъмния вестибюл (те сега се различаваха само по светещите очи), те всички се движеха бавно, като че ли самият въздух в мястото за свещенослужение бе за тях изключително тежко бреме, което превръщаше всяка тяхна стъпка в болезнено изпитание.

Никое от тях не съскаше, не ръмжеше и не пищеше. Просто се приближаваха тихо, мудно, но непреклонно.

Вратите към улицата зад духовете все още изглеждаха затворени. Бяха влезли в катедралата по друг път, през някоя шахта или канал, които не бяха затворени и им предлагаха свободен достъп и на практика покана, равностойна на „отворената врата“, от която те, като вампирите, навярно имаха нужда, за да влязат там, където злото не е добре дошло.

Отец Валоцки, за малко хипнотизиран от първия си поглед към духовете, първи наруши мълчанието. Затършува из черното си расо, извади молитвена броеница и започна да се моли.

Човекоподобният дявол и трите неща, които го следваха отблизо се приближаваха непрекъснато по централния кораб, а останалите чудовищни същества пълзяха и се плъзгаха от тъмния вестибюл, а в мрака зад тях се появяваха нови чифтове светещи очи. Всички се движеха все още прекалено бавно, за да бъдат опасни.

Но колко щеше да продължи така, чудеше се Ребека. Може би някак ще привикнат към атмосферата в катедралата. Може би постепенно ще станат по-смели и ще започнат да се движат по-бързо. Тогава какво?

Ребека дръпна децата към себе си и тръгна назад през кораба, към олтара. Отец Валоцки пое след тях, като подрънкваше с мънистата на броеницата.

8

Прегазиха снега и излязоха пред стълбището към входната врата на Лавел.

Джак вече държеше пистолета си в ръка. Промълви на Карвър Хамптън:

— Бих искал да изчакаш в колата.

— Не.

— Това е полицейска работа.

— Повече от това е. Знаеш, че е повече от това.

Джак въздъхна и кимна.

Изкачиха се по стъпалата.

Да получи заповед за арест, да почука на вратата, да обяви, че е представител на закона — никоя от тези нормални процедури сега не изглеждаше необходима или разумна на Джак. Не и в тази странна ситуация. И все пак не му доставяше удоволствие да нахлува по този начин в частен дом.

Карвър опита бравата, завъртя я няколко пъти напред-назад:

— Заключено.

Джак виждаше, че е заключено, но нещо му подсказа да опита и той. Дръжката поддаде при допира му, езичето щракна и вратата се открехна.

— Заключена е за мене — забеляза Карвър, — но не и за тебе.

Отстъпиха встрани от пътя на възможните изстрели.

Джак се пресегна, блъсна силно вратата и бързо отдръпна ръка.

Но Лавел не стреля.

Изчакаха десет-петнайсет секунди, а вятърът влизаше в отворената врата. Накрая Джак мина приведен под вратата с протегнат пред себе си пистолет.

В къщата беше изключително тъмно. Мракът би могъл да е от полза за Лавел, тъй като той познаваше обстановката, но за Джак бе непозната територия.

Опипа стената за ключа на лампата и го откри.

Намираше се в широко входно антре. Вляво имаше вътрешна стълба с украсени перила. Веднага след стълбата коридорът се стесняваше и водеше към задната част на къщата. На метър-два по-нататък вдясно имаше свод, зад който се стелеше още мрак.

Джак пристъпи към ръба на свода. От коридора проникваше малко светлина, но падаше само върху част от голия под. Допускаше, че това е всекидневната.

Зави зад ъгъла, като се притискаше към стената, за да се показва по-малко и опипа за нов ключ; откри го и го завъртя. Запали се горен абажур и стаята се освети. Но там изглежда имаше само това — светлина. Нямаше мебели. Нямаше пердета. Слой сива прах, повече прах по ъглите, силно осветление и четири голи стени.

Карвър застана зад Джак и пошепна:

— Сигурен ли си, че това е мястото?

Джак тъкмо отваряше уста, за да отговори, когато нещо профуча покрай лицето му и частица от секундата по-късно чу два силни изстрела, идващи зад гърба му. Просна се на пода и се претъркаля в коридора, а после във всекидневната.

Карвър също се спусна и се претъркули. Но беше ранен. Лицето му бе изкривено от болка. Придържаше лявото си бедро, а по панталона му се стичаше кръв.

— На стълбите е — с дрезгав глас се обади Карвър. — Мярнах го.

— Трябва да е бил горе, а после е тръгнал след нас.

— Да.

Джак се затича към стената до свода и клекна там.

— Зле ли си ранен?

— Не е много леко — отвърна Карвър. — Няма да ме убие обаче. Ти само гледай да го хванеш.

Джак се промъкна покрай свода и веднага стреля към стълбата, без да си прави труда да се прицелва.

Лавел беше там. Беше към края на стъпалата и се криеше зад перилото.

Куршумът на Джак откъсна трески от колонката на половин метър от главата на бокора.

Лавел отвърна на огъня и Джак залегна, когато от края на свода се посипа гипсов прах.

Нов изстрел.

После тишина.

Джак отново се показа зад свода и изстреля три куршума един след друг, като се прицелваше в мястото, където Лавел стоеше, но Лавел вече се движеше нагоре — и трите изстрела не го улучиха; после изчезна.

Като спря да зареди пистолета с патроните, които носеше в един от джобовете на палтото си, Джак погледна към Карвър:

— Ще можеш ли сам да стигнеш до колата?

— Не. Не мога да ходя с тоя крак. Но съм добре. Не ме е ранил тежко. Просто иди да го хванеш.

— Трябва да си извикаш линейка.

— Просто го хвани! — повтори Карвър.

Джак кимна, мина под свода и внимателно се приближи към стълбата.

9

Пени, Дейви, Ребека и отец Валоцки се скриха в източната част на черквата, зад перилата на олтара. Изкачиха се всъщност на самата площадка на олтара, точно под разпятието.

Духовете се спряха от другата страна на перилата. Някои от тях надничаха между украсените носещи колони. Други се качиха на самия парапет на мястото за причастие и се разположиха там с гладно примигващи очи и черни езици, които бавно облизваха острите им зъби.

Сега вече бяха петдесет-шейсет, но от вестибюла непрекъснато излизаха нови — далече, в края на централния кораб.

— Те н-н-няма да дойдат тук, н-н-нали? — попита Пени. — Не така б-б-близо до разпятието. Нали?

Ребека прегърна и момичето, и Дейви, притисна ги силно към себе си:

— Нали виждате, че спряха? Всичко е наред. Сега всичко е наред. Страх ги е от олтара. Спряха.

Но докога ли, чудеше се тя.

10

Джак се изкачи по стълбата с плътно опрян до стената гръб, като се движеше настрани и се опитваше да не издава ни най-малкия шум. Почти успяваше. Дясната си ръка държеше протегната, а пистолетът в лявата бе прицелен към най-горните стъпала; от изкачването мерникът му не трепваше, така че бе готов да дръпне спусъка в мига, когато Лавел се появеше. Стигна площадката, без да стрелят по него, изкачи се три стъпала от втората част на стълбата и тогава Лавел се показа от горния ъгъл. И двамата стреляха едновременно — Лавел два пъти, Джак веднъж.

Лавел дръпна спусъка, без да се прицелва, без дори да знае къде точно е Джак. Просто мислеше, че два изстрела, насочени към средата на стълбата, ще свършат работа. И двата не попаднаха в целта.

От друга страна, пистолетът на Джак бе насочен покрай стената и Лавел се приведе точно в линията на огъня. Куршумът се заби в ръката му точно когато престана да стреля. Изпищя, а пистолетът падна от ръката му; затътри се обратно към горния коридор, където се беше крил.

Джак се затича по стъпалата през едно, като прескочи и пистолета на Лавел. Достигна коридора на втория етаж навреме, за да види как Лавел влиза в една стая и тряска вратата зад гърба си.

На долния етаж Карвър лежеше на прашния под със затворени очи. Беше прекалено отпаднал да ги държи отворени. С всяка секунда се чувстваше все по-слаб.

Не усещаше, че лежи на твърдия под. Струваше му се, че плува в топъл басейн някъде в тропиците. Спомняше си, че беше прострелян, спомняше си как падна; знаеше, че всъщност под него е подът, но просто не го чувстваше.

Представи си, че умира от кръвотечението. Раната не изглеждаше толкова опасна, но може би бе по-лоша, отколкото си мислеше. Или може би шокът го караше да се чувства така. Да, така ще е, само шокът ще е виновен, а не кръвотечението; страдаше единствено от шока, макар че и шокът може да те убие.

Каквато и да бе причината, той плуваше, без да обръща внимание на болката, гмуркаше се нагоре и надолу, носеше се по твърдия под, който изобщо не беше твърд, носеше се във водите на далечен тропически залив… докато от горния етаж се чуха изстрели и остър писък, който го накара да отвори очи. Празната стая се появи пред него не на фокус, гледана откъм пода. Примигна бързо и напрегна поглед, докато замъглените образи изчезнаха. Тогава му се прииска да не бяха изчезвали, защото видя, че вече не е сам. Един от обитателите на ямата беше с него, а очите му светеха.

На горния етаж Джак опита вратата, която Лавел бе тряснал. Беше заключена, но бравата навярно не беше кой знае какво — просто лека вътрешна брава, защото хората не искаха да поставят тежки и скъпи заключалки във къщите си.

— Лавел! — извика той. Никакъв отговор.

— Отваряй. Няма смисъл да се криеш там.

От вътрешността на стаята долетя шумът от трошащ се прозорец.

— По дяволите — изруга Джак.

Отстъпи назад и изрита гредите, но бравата явно бе по-здрава, отколкото очакваше, защото му се наложи да ритне четири пъти с всички сили вратата, преди тя да се отвори.

Включи лампата. Обикновена спалня. Никакъв признак от Лавел.

Прозорецът на отсрещната стена бе счупен навън. Пердетата се издуваха от нахлуващия вятър.

Джак провери първо килера просто да се увери, че това не е фалшива следа, която би позволила на Лавел да му излезе в гръб. Никой не се спотаяваше в килера.

Отиде до прозореца. В светлината от стаята видя стъпки върху снега, който се бе натрупал върху горната част на покрития вход. Свършваха на ръба му. Лавел явно беше скочил на двора долу.

Джак се промъкна през прозореца, откачи палтото си, което се бе хванало на парченце от счупеното стъкло, и слезе върху покрития вход.

Приблизително седемдесет-осемдесет духа бяха излезли от вестибюла на катедралата. Бяха се подредили върху парапета до мястото за причастия или между носещите колони под нея. Зад тях други зверове се бяха разположили сред дългия кораб.

Отец Валоцки беше коленичил и се молеше, но не постигаше кой знае какво, доколкото Ребека можеше да види.

Всъщност имаше някои лоши признаци. Духовете вече не бяха толкова мудни. Опашки се размахваха. Уродливи глави се стрелкаха напред-назад. Езици се показваха по-често от преди.

Ребека се чудеше дали биха могли, благодарение на количеството си, да превъзмогнат добродетелните сили, които господстваха в катедралата и досега не им бяха позволили да нападнат. С влизането си всяко от демоничните същества донасяше собствената си злокачествена енергия. Ако балансът на силите наклонеше везните в друга посока…

Един от духовете изсъска. Откакто бяха влезли в катедралата, бяха останали съвършено тихи, но сега един се обади, после друг, после още три; след секунда всички вече съскаха сърдито.

Още един лош признак.

Карвър Хамптън.

Когато той видя демоничното същество в коридора, подът изведнъж му се стори по-твърд. Сърцето му се разтуптя, а истинският свят се върна отново при него, изплува от тропическата халюцинация — макар че тази част от истинския свят отново съдържаше кошмарен елемент.

Нещото от коридора се плъзна към свода и във всекидневната. От мястото на Карвър звярът изглеждаше огромен, поне негов ръст, макар скоро да осъзна, че представата се създава само заради положението му на пода. Все пак беше достатъчно голям. О, да. Главата му беше колкото юмрук. Змиевидното му, разчленено, подобно на червей тяло бе с половината дължина на ръката на Хамптън. Рачешките му крака драскаха по дървения под. Единствените черти по уродливото му лице бяха грозната му смучеща уста, пълна със зъби, и преследващите очи, за които бе споменал Джак Досън, очите от сребърно-бял огън.

Карвър намери у себе си сили да се помръдне. Закуцука назад през пода, като се задъхваше от изтощение, усещаше нов прилив на болка и оставяше кървава диря след себе си. Достигна стената твърде бързо и се стресна — беше си мислил, че стаята е по-голяма.

Нещото-червей премина през свода и се запъти към него с тънък, пронизителен писък.

Лавел не успя да се приземи на крака, когато скочи от покрития вход. Подхлъзна се в снега и удари ранената си ръка. Внезапната болка едва не го накара да загуби съзнание.

Не можеше да разбере защо всичко бе потръгнало така зле. Беше объркан и гневен. Чувстваше се гол, безсилен, а за него това бе ново. Не му се харесваше.

Изпълзя през снега около метър, докато намери сили да се изправи, а тогава чу как Досън му крещеше от ръба на покрития вход. Не се спря и не изчака пасивно да бъде заловен — това не би било в стила на Баба Лавел, великия бокор. Отправи се през задната част на двора към бараката си.

Източникът на силата му се намираше отвъд ямата, при божествата на мрака. Смяташе да ги запита защо го изоставят. Щеше да изиска помощта им.

Досън стреля веднъж, но сигурно е било само предупреждение, защото покрай него не профуча куршум.

Вятърът го шибаше и запращаше сняг в лицето му, а с кръвта, която течеше по ранената ръка, не му беше лесно да устоява на бурята, но се задържа на крака, достигна бараката и отвори вратата — извика ужасен, когато видя, че ямата е нараснала. Сега заемаше цялата малка постройка, от едната вълниста ламаринена стена до другата, а светлината, която идваше оттам, вече не беше оранжева, а кървавочервена, така ярка, че очите го заболяха.

Сега разбра защо зложелателните му защитници го бяха оставили да претърпи поражение. Бяха му позволили да ги използва, доколкото и той би могъл да им е от полза. Беше им послужил за път към този свят, за средство, чрез което те можеха да посегнат и да наранят живите. Но сега вече имаха нещо по-добро от път; сега имаха отворени порти към горната земя, истинска врата, чрез която биха могли да напуснат подземния свят. А я бяха получили благодарение на него. Той бе открехнал портите съвсем малко с надеждата, че ще съумее да задържи пролуката такава, но беше загубил контрол, без самият да го разбере, и сега портите се разтваряха широко. Древните пристигаха. Вече бяха тръгнали. Бяха почти тук. Когато пристигнеха, адът щеше да се е преместил върху повърхността на земята.

Ръбът на ямата продължаваше да се свлича пред краката му, все по-бързо и по-бързо.

Лавел с ужас се взря в тупкащото сърце от злокобна светлина насред ямата. Видя нещо тъмно в дъното на яркия червен блясък. То се раздипляше. Беше огромно. И се приближаваше към него.

Джак скочи от покрития вход, успя да запази равновесие в снега и пое след Лавел. Беше изминал половината път през двора, когато Лавел отвори вратата към ламаринената барака. Ярката и зловеща червена светлина, която се изля оттам, беше достатъчна, за да спре Джак на мястото му.

Беше ямата, разбира се, точно както Карвър я бе описал. Но със сигурност не бе така малка, каквато би трябвало да е, а светлината й не беше мека и оранжева. Най-лошите опасения на Карвър се бяха сбъднали — портите на ада се отваряха изцяло.

Тази луда мисъл тъкмо бе хрумнала на Джак, когато ямата изведнъж нарасна и стана по-голяма от бараката, която някога я бе побирала. Ламаринените стени пропаднаха в празнотата. Сега там оставаше единствено дупката в земята. Червените лъчи от ямата като гигантски прожектори озариха тъмното бурно небе.

Лавел разтреперан отстъпи няколко крачки, но явно бе прекалено ужасен, за да се обърне и да побегне.

Земята потрепери.

Нещо изрева откъм ямата. Беше глас, който разтресе нощта.

Въздухът засмърдя на сяра.

Нещо се заизвива откъм дълбините. Беше като пипало, но не точно пипало, нещо като крайник на мекотело или на насекомо, но не и крак на насекомо — на няколко места имаше остри стави, но и бе лъкатушещо като змия. Извисяваше се на три метра. На края си нещото имаше дълги, подобни на бич израстъци, които се въртяха около отпусната, лигавеща се беззъба уста, достатъчно голяма, за да погълне цял човек. Още по-лошо, беше някак си съвсем ясно, че това бе само малка част от огромния звяр, надигащ се откъм портите; спрямо него беше нищожна, като човешкия пръст спрямо цялото тяло. Навярно това бе единствената част, която бягащото същество засега бе успяло да провре през отварящите се порти — само този пръст.

Гигантският насекомовиден, пипалоподобен крайник се наклони към Лавел. Подобните на бич израстъци се стрелнаха, обгърнаха го, повдигнаха го от земята и го понесоха към кървавочервената светлина. Той изпищя и размаха ръце, но нямаше как да спре поглъщането си от гадната, лигавеща се уста. После изчезна.

В катедралата и последният дух бе стигнал при перилата до мястото за причастие. Поне сто от тях се бяха обърнали със светещи очи към Ребека, Пени, Дейви и отец Валоцки.

Съскането сега се допълваше от откъслечно изръмжаване.

Изведнъж четириокият, четирирък човекоподобен демон скочи от перилата върху площадката с олтара. Направи внимателно няколко крачки и се огледа предпазливо. После вдигна миниатюрното си копие, разтърси го и изпищя.

Останалите духове веднага се присъединиха към крясъка му.

Още един се осмели да стъпи на площадката.

После трети. После още четири.

Ребека погледна настрани, към вратата на ризницата. Но нямаше смисъл да се тича натам. Духовете само щяха да ги последват.

Краят бе дошъл.

Нещото-червей се добра до Карвър Хамптън, който седеше на пода с опрян в стената гръб. Отдръпна се и вдигна половината от отвратителното си тяло над земята.

Карвър погледна в бездънните огнени очи и знаеше, че е прекалено слаб хунгон, който не може да се защити.

После нещо изрева иззад къщата — звучеше огромно и съвсем живо.

Земята се заклати, къщата се залюля и демонът-червей изглежда загуби интереса си към Карвър. Извърна се от него, започна да движи главата си насам-натам и да се поклаща в ритъма на музика, която Карвър не чуваше.

С ужас в сърцето той осъзна какво бе завладяло временно съществото — звука от други души, затворени в ада, които сега с крясък вървяха към мечтаната свобода, победоносния вой на древните, които накрая се откъсваха от веригите си.

Краят бе дошъл.

Джак се приближи към ямата. Ръбовете й се разтваряха и тя растеше с всяка секунда. Той внимаваше да не застане в самия край. От яркото червено сияние снежинките изглеждаха като въртящи се въглени. Но сега сред червеното зарево се забелязваха и яркобели колони светлина — със сребърно-белия цвят на очите на духовете — и Джак бе сигурен, че портите на ада се отваряха опасно широко.

Чудовищният насекомовиден и пипалоподобен израстък застрашително се люлееше над него, но той знаеше, че не може да го докосне. Все още не. Докато портите не са се отворили напълно. Засега доброжелателните божества на Рада запазваха част от силата си на земята и той бе защитен от тях.

Извади бурканчето със светена вода от джоба на палтото си. Искаше му се у него да е и съдът на Карвър, но трябваше да се оправи само с този. Отвъртя капачката и я захвърли.

От дълбините бе започнала да се издига нова застрашителна фигура. Виждаше я — неясно черно създание, което се промъкваше през почти ослепителната светлина и виеше като хиляда кучета.

Бе приел реалностите от черната магия на Лавел и от бялата магия на Карвър, но сега изведнъж имаше много по-осезателна възможност — виждаше нещата с очите си и бе убеден, че вече ги разбира по-добре отколкото Лавел и Карвър някога биха ги схванали. Погледна в ямата и разбра. Адът не е митично място и при демоните и божествата няма нищо свръхестествено, нищо свято или безбожно. Адът — и съответно раят — са — реални като земята; те са просто други измерения, други прояви на физическото присъствие. Нормално за живия мъж или жена е невъзможно да преминат от едното измерение към другото. Но религията е примитивна и непохватна наука, която е измислила теоретични начини двете измерения да се слеят, макар и временно, а магията е инструментът на тази наука.

А след като се осмисли това, изглеждаше така лесно да се вярва във вуду-то, християнството или всяка друга религия, както е лесно да се вярва в съществуването на атома.

Захвърли в ямата светената вода заедно с буркана.

Духовете преминаха през парапета на мястото за причастие и се заизкачваха към олтара.

Децата пищяха, а отец Валоцки държеше молитвената си броеница пред себе си убеден, че ще го защити от нападението. Ребека извади пистолета си, макар да знаеше, че е безполезен, и внимателно се прицели в първия от глутницата…

И всичките сто духа се превърнаха в буци пръст, които се изсипаха безвредни върху стъпалата пред олтара.

Нещото-червей обърна противната си глава към Карвър, изсъска и го удари. Той изпищя. После учуден ахна, тъй като бе посипан с пръст.

Светената вода изчезна в ямата. Тържествуващите писъци, ревът на омразата, победоносните викове — всичко спря така рязко, като че ли някой бе издърпал контакта на грамофон. Тишината трая само секунда, а после нощта се изпълни с викове на гняв, ярост, тревога и страдание.

Земята се разтресе по-силно от преди.

Джак бе съборен на земята, но успя да падне назад, встрани от ямата.

Видя, че ръбът бе спрял да се топи. Дупката бе престанала да се увеличава.

Извисяващият се над Джак гигантски израстък, като някоя огромна змия от приказките, не замахна към него, както той се опасяваше. Вместо това се стовари обратно в ямата, като противната му уста не спираше да смуче въздуха.

Джак се изправи на крака. Палтото му бе цялото в сняг.

Земята продължаваше да се тресе. Имаше чувството, че стои върху яйце, от което предстои да се излюпи нешо ужасно. Около ямата се появиха шест пукнатини — десет, петнайсет, дори двайсет сантиметра широки и дълги до три метра. Джак се озова между два от най-големите процепи, върху нестабилен остров от подвижна, люлееща се земя. Снегът в пукнатините се топеше, от дълбините струеше светлина и излизаше горещина като от пещ — за един ужасен миг изглеждаше, че целият свят ще се раздроби в тях. После за щастие пукнатините бързо се затвориха и се стегнаха, като че ли не бяха съществували.

Светлината в ямата започна да избледнява, около ръбовете се превръщаше от червена в оранжева.

Адските гласове също заглъхваха.

Портите вече се затваряха.

Джак се приближи към ръба с чувство за тържество и надникна в дупката, като се опита да види по-добре чудовищните и фантастични същества, които се гърчеха и се гневяха отвъд сиянието.

Светлината изведнъж запулсира, стана по-ярка, уплаши го. Безсмъртните същества отвъд портите се мъчеха да не допуснат те да се затворят, опитваха се със сила да ги махнат.

Ръбовете на ямата отново започнаха да се топят. Земята се трошеше на малки късчета. После отново спря. Пак започна. Макар и трудно, ямата нарастваше.

Сърцето на Джак изглежда биеше в синхрон с трошенето около ръба на ямата. Всеки път, когато пръстта започваше да пада, сърцето му сякаш спираше, а в миговете на спокойствие започваше отново да бие.

Може би Карвър Хамптън не е бил прав. Може би светената вода и добрите намерения на праведен човек не са достатъчни, за да сложат край на това. Навярно всичко бе стигнало прекалено далеч. Навярно Армагедон вече бе неизбежен.

Два лъскави и черни, разчленени, подобни на бич израстъка, всеки дебел по три сантиметра, се стрелнаха от ямата, Щракнаха пред Джак и се увиха около него. Единият обхвана целия му ляв крак — от глезена нагоре. Другият се уви около гърдите му, спусна се по лявата му ръка, опаса китката му, притисна пръстите. Кракът му бе издърпай отдолу. Падна, като блъскаше и отчаяно удряше нападателя, но без резултат — не можеше да се освободи, не можеше да го отблъсне. Звярът, от когото излизаха пипалата, бе скрит дълбоко в ямата и сега го дърпаше, влачеше го към края на пропастта — демоничен рибар, който тегли жертвата си. През всяко пипало минаваше назъбен гръбнак с остри ръбове, които не разкъсаха веднага дрехите му, но при допира си с оголените му китки и длани, те навлязоха в плътта му и го прорязаха дълбоко.

Никога не бе изпитвал такава болка.

Изведнъж се уплаши, че никога вече няма да види Дейви, Пени и Ребека.

Закрещя.

В катедралата „Сейнт Патрик“ Ребека пристъпи към обикновените сега купчини пръст, които само преди миг представляваха живи същества, но спря веднага, когато сред пръснатата смет се появи признак на невъзможен, извратен живот. Пръстта все пак не бе умряла. Зърната, парчетата и буците й изглежда поемаха влагата от въздуха, овлажняваха отново, отделните частици започваха да треперят, да се напрягат и да се примъкват с труд към другите. Тази прокълната пръст явно се стремеше да възвърне предишната си форма, бореше се да приеме отново образа на духове. Една малка, отделна от останалите буца започна да приема формата на миниатюрен крак с противни нокти.

— Умри, по дяволите — му изкрещя Ребека. — Умри!

Както бе прострян на ръба на ямата и бе убеден, че ще го завлекат вътре, с внимание, разделено между пропастта пред него и болката, която прорязваше ръката му, Джак изкрещя…

… и в същия миг пипалото около ръката и тялото му рязко се отдръпна от него. След миг и вторият демоничен израстък се отдръпна от левия му крак.

Адската светлина помръкна.

Сега звярът долу виеше от собствена болка и страдание. Пипалата му хаотично се развяваха в нощния въздух.

В този критичен миг на хаос божествата на Рада сигурно изпратиха на Джак знак, защото той разбра — без да му стане ясно как, — че неговата кръв накара звяра да се отдръпне.

Навярно при борба със злото кръвта на праведния човек (подобно на светената вода) се оказваше вещество с мощни вълшебни свойства. И навярно кръвта му би могла да постигне онова, което само за светената вода бе невъзможно.

Ръбът на ямата започна отново да се рони. Дупката растеше. Портите отново се отваряха. Светлината, която струеше от земята отново се превърна от оранжева в червена.

Джак престана да лежи и коленичи до ръба. Чувстваше как земята бавно — а после не така бавно — започва да се разпада под коленете му. Кръвта струеше от наранената му ръка, капеше и от петте му пръста. Надвеси се рисковано над ямата и разтърси ръка, като ръсеше червени капчици в центъра на преливащата се светлина.

Под него крясъците и стенанията преминаха в честоти, които раздираха слуха дори повече, отколкото бе станало при хвърлянето на светената вода. Светлината от дяволската пещ намаля и се закрепи, а обиколката на ямата се стабилизира.

Поръси още от кръвта си в бездната и измъчените викове на прокълнатите позаглъхнаха, но не много. Той примигна, огледа пулсиращото, повдигащо и местещо се, мистериозно неопределимо дъно на дупката, наведе се още повече…

… и с едно луммм от изгарящо горещ въздух към него се издигна гигантско лице и се изправи сред трептящата светлина — лице като камион, което заемаше по-голямата част от ямата. Беше хилещото се лице на цялото зло. Съставено бе от слуз, желе и гниещи трупове, грапаво, напукано, пъпчасало и сипаничаво лице, тъмно и петнисто, надупчено от язви, пълно с личинки, с противна кафява пяна, която се стичаше от назъбените му, ръждясали ноздри. В черните му като нощта очи се гърчеха червеи, но все пак виждаше, защото Джак усещаше ужасната тежест на неприязнения му поглед. Устата му се отвори — противна назъбена цепка, която бе достатъчно голяма, за да погълне цял човек — и от нея протекоха зелени жлъчни лиги. Езикът му бе дълъг и черен, обсипан с остри като игли бодли, които пробиваха и раздираха собствените му устни, докато ги облизваше. Замаян, обезкуражен и прималял от непоносимата смъртна воня, която излизаше от зеещата паст, Джак разтърси ранената си ръка над израстъка и оттам потече река кръв.

— Махай се — нареди той на нещото, като се давеше от гробовния въздух. — Отивай си. Тръгвай. Веднага!

Лицето се отдръпна в заревото на пещта, когато кръвта му падна върху него. След миг вече изчезна в дъното на ямата.

Дочу трогателни ридания. Осъзна, че слуша самия себе си.

Но все още не бе свършило. Множеството гласове отдолу отново се усилиха, а светлината стана по-ярка; пръстта отново започна да се свлича.

Джак беше потен, дишаше тежко и стягаше мускулите си, за да не се изпусне от ужас; искаше да избяга от ямата. Искаше да се понесе в нощта, в бурята и под закрилата на града. Но знаеше, че това не е разрешение. Ако не я спреше сега, ямата щеше да се разрасне толкова, че би го погълнала, където и да отидеше.

Със здравата си дясна ръка задърпа, защипа и задра раните по лявата, докато те се отвориха повече, докато кръвта му започна да тече много по-силно. Страхът му служеше за упойка и той вече не усещаше болка. Като католически свещеник, който размахва свещената съдина, за да поръся светена вода или тамян в ритуал за осветяване, той сипа кръвта си в зеещата паст на ада.

Светлината намаля, но още пулсираше и се бореше да оцелее. Джак се молеше тя да угасне, защото ако не успееше сега, имаше само един изход — трябваше изцяло да се жертва, да се спусне в ямата. А ако отидеше там… знаеше, че никога няма да се върне.

Последната енергия на злото изглежда бе изчезнала от струпаната пръст върху стъпалата на олтара. Сметта бе останала неподвижна вече повече от минута. С всяка отминаваща секунда ставаше все по-трудно да се повярва, че всичко това някога е било живо.

Накрая отец Валоцки взе бучка пръст и я стри с ръка.

Пени и Дейви гледаха като омагьосани. Накрая момичето се обърна към Ребека и попита:

— Какво стана?

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Но мисля, че татко ти е успял да постигне целта си. Мисля, че Лавел е мъртъв. — Тя погледна през огромната катедрала, като че ли Джак можеше да закрачи от вестибюла, и промълви: — Обичам те, Джак.

Светлината стана оранжева, жълта, синя.

Джак гледаше напрегнато и не смееше да повярва, че вече е свършило.

От земята долетя стържещо-скърцащ звук, като че ли се затваряха огромни порти с ръждясали панти. А от ямата се понесоха слаби викове, които се променяха — от изблик на гняв, омраза и тържество се превърнаха в жалки и отчаяни стонове.

После светлината изгасна напълно.

Стърженето и скърцането престана.

Във въздуха вече нямаше сярна воня.

От ямата не се чуваше нищо.

Вече не беше порта. Сега беше само дупка в земята.

Нощта все още бе пронизващо студена, но бурята изглежда отминаваше.

Джак хвана ранената си ръка и сложи върху нея сняг, за да спре кървенето, след като вече не му трябваше кръв. Адреналинът му още бе твърде висок и не усещаше болката.

Вятърът сега бе съвсем слаб, но, за негово учудване, до него долетя глас. Гласът на Ребека. Съвсем сигурно. И каза трите думи, които той така искаше да чуе: „Обичам те, Джак“.

Обърна се съвсем объркан.

Нямаше я никъде и все пак сякаш бе чул гласа й в ухото си.

„Аз също те обичам“, промълви и той. Знаеше, че — където и да е тя — ще го чуе ясно, както и той бе чул нея.

Снегът бе намалял. Вече не валеше на малки и твърди кристали, а бе едър и пухкав, като в началото на бурята. Сега падаше бавно, в широки и коси спирали.

Джак се извърна от ямата и тръгна към къщата, за да извика линейка за Карвър Хамптън.