Вуду

1

В пет и половина Джак и Ребека влязоха в кабинета на капитан Уолтър Грешам, за да му представят изискванията си за броя на нужните им сътрудници и необходимата техника за екипа, както и да обсъдят стратегията на разследването.

Още двама членове на фамилията Карамаза бяха убити заедно с бодигардовете си този следобед. Печатът вече наричаше случаите най-кървавата война между банди от Сухия режим насам. Но вестниците все още не знаеха, че жертвите (с изключение на първите две) не бяха намушкани, простреляни, удушени с примка или закачени на куки за месо в традиционния стил коза ностра. Засега полицията бе предпочела да не разкрива, че всички пострадали, без първите двама, бяха изпохапани свирепо до смърт. Когато репортерите откриеха този озадачаващ и невероятен факт, щяха да разберат, че имат работа с един от най-значителните случаи на десетилетието.

— Тогава ще започне истински лошото — замисли се Грешам. — Ще се струпат отгоре ни като бълхи върху куче.

Вече имаше натиск и той щеше да расте — затова Грешам не го свърташе на едно място, като шило в торба. Джак и Ребека оставаха на местата си пред бюрото на капитана, но Грешам не можа да се сдържи. Докато разговаряха, капитанът крачеше из стаята, отиде многократно до прозорците, запали си цигара, изпуши само сантиметър от нея и я смачка, после видя какво е направил и си запали нова.

Накрая дойде моментът за Джак да каже на Грешам за последното си посещение в магазина на Карвър Хамптън и за телефонния си разговор с Баба Лавел. Никога не се бе чувствал така неловко, както при разказа за тези събития под скептичния поглед на Грешам.

Би се чувствал по-добре, ако Ребека беше на негова страна, но те отново бяха на противоположни позиции. Тя му се сърдеше, защото се бе върнал в участъка едва в три и десет и се бе наложило да извърши голяма част от подготвителната работа за екипа сама. Той й бе обяснил, че колите едва пълзяха по заснежените улици, но тя и не искаше да го чуе. Когато изслуша разказа му, тя се възмути, също като него, от заплахите към децата му, но не бе ни най-малко убедена, че той е изживял нещо дори и малко свръхестествено. Всъщност се бе ядосала на твърдението му, че голяма част от събитията, свързани с телефонния разговор, са просто фантастични.

Когато Джак разказа за тези събития и на Грешам, капитанът се обърна към Ребека и я запита:

— Ти какво мислиш за това?

— Мисля, че можем спокойно да приемем, че Лавел е опасен луд, а не поредният хулиган, който се опитва да припечели нещо от търговията с наркотици — отвърна тя. — Това не е просто битка за територии сред подземния свят и ние ще допуснем голяма грешка, ако се опитаме да приемем същото отношение като при обичайните войни между бандите.

— А какво друго ни остава? — попита Грешам.

— Мисля, че би трябвало да проверим внимателно този Карвър Хамптън — предложи тя. — Възможно е той и Лавел и двамата да са замесени в това.

— Не — отсече Джак. — Хамптън не се преструваше, когато ми каза, че е ужасен от Лавел.

— А откъде е знаел Лавел кога точно да се свърже с телефонния автомат? — попита Ребека. — Откъде е знаел точно кога ще минеш покрай него? Един от отговорите е, че е бил през цялото време в задната стая, на магазина на Хамптън и те е видял да си тръгваш.

— Не е бил — възрази Джак. — Хамптън просто не е толкрва добър актьор.

— Той е умен мошеник — сви вежди тя. — Но дори и да не е свързан с Лавел, мисля, че трябва да заведем довечера хора в Харлем и сериозно да претърсим квартала около телефонния автомат… и от другата страна на кръстовището. Ако Лавел не е бил в магазина на Хамптън, той трябва да е наблюдавал от някой апартамент на същата улица. Няма друго обяснение.

Освен ако вуду-то наистина действа, помисли си Джак.

— Нека детективите проверят апартаментите от двете стани на улицата — продължи Ребека — и да видят дали Лавел не се крие в някой от тях. Да покажат наоколо снимката на Лавел. Може някой да го е виждал в квартала.

— Планът не е лош — одобри Грешам. — Ще го изпълним.

— Мисля още че и заплахата срещу децата на Джак трябва да се приеме сериозно. Нека при тях има охрана, когато Джак го няма.

— Съгласен съм — кимна Грешам. Ще пратя човек веднага.

— Благодаря, капитане — надигна се Джак. — Но мисля, че това може да почака до сутринта. Децата в момента са при балдъза ми и не мисля, че Лавел би ги открил там. Казах й да внимава да не я проследят, когато ги взема от училище. Освен това Лавел каза, че ще ми остави време до края на деня да реша дали да се откажа от връзката с вуду; предполагам, че това включва и вечерта.

Грешам са облегна на ръба на бюрото:

— Ако искаш, мога да те оттегля от работата. Това не е трудно.

— В никакъв случай — отсече Джак.

— Ти сериозно ли приемаш заплахата му?

— Да. Но се отнасям сериозно и към работата си. Ще се занимавам с разследването до края.

Грешам запали нова цигара и дръпна силно.

— Джак, наистина ли мислиш, че около това вуду може да има нещо?

Джак усети вторачения поглед на Ребека и отвърна:

— Изглежда доста безсмислено да се приема сериозно. Но просто не мога да го изключа от възможностите.

— А аз мога — намеси се Ребека. — Лавел може и да вярва в него, но това не го прави по-истинско.

— А как ще обясниш състоянието на труповете?

— Очевидно Лавел използва някакви обучени животни — обясни тя.

— Това е почти толкова смело предположение колкото и вуду-то — поклати глава Грешам.

— Както и да е — махна с ръка Джак, — днес ние говорихме за всичко това. Единственото малко, зло и подлежащо на дресировка животно, за което се сетихме, е порът. Видяхме и доклада от съдебния медик — пристигна в четири и половина. Следите от зъби не принадлежат на порове; не са и на което и да е животно от Ноевия ковчег.

— Лавел е от Карибските острови — напомни Ребека. — Не е ли възможно да използва някое местно животно, за което нашите патолози не са и чували — някакъв екзотичен гущер или нещо подобно?

— Вече започваш да се ловиш за сламки — подхвърли Джак.

— Така е — съгласи се Грешам. — Но все пак си струва да се провери. Добре. Нещо друго?

— Да — вдигна глава Джак. — Можете ли да ми обясните как разбрах аз, че телефонното обаждане на Лавел беше за мен? Защо ме притегли оня автомат?

Вятърът удари по прозорците.

Тиктакането на стенния часовник зад бюрото на Грешам изведнъж започна да изглежда по-силно от преди. Капитанът сви рамене:

— Предполагам, че никой от нас не може да ти отговори на това, Джак.

— Не се притеснявайте. И аз самият нямам отговор.

Грешам се изправи:

— Добре, ако това е всичко, може би ще е по-добре двамата да си тръгнете, да си отидете вкъщи, да си починете. Работният ви ден доста се проточи, екипът вече действа и мисля, че ще можем да изкараме без двама ви до утре. Джак, ако останеш още няколко минути, ще ти покажа списъка на дежурните полицаи от всяка смяна, така че ще можеш сам да избереш кой да охранява децата ти.

Ребека вече отваряше вратата, Джак я извика и тя се обърна.

— Почакай ме долу, моля ти се.

Изражението й не се промени. Тя излезе.

Уолт Грешам се обади от прозореца, откъдето гледаше към улицата:

— Вън вече става като на Северния полюс.

2

У Джеймисънови Пени харесваше единствено кухнята, която бе голяма за нюйоркските стандарти — почти два пъти по-голяма от кухнята, с която Пени бе свикнала, — но удобна. Под, покрит със зелени плочки. Бели бюфети със стъклени врати и медни дръжки. Зелени плотове от керамични плочки. Над двойния умивалник имаше еркерен прозорец, който се използваше за парник. В по-дългите от метър лехи през цялата година, дори през зимата, се отглеждаше зеленчук. (Леля Фей обичаше да готви с пресни продукти винаги, когато можеше.) В единия ъгъл бе подпряна малка квадратна масичка, не толкова за ядене, колкото за написване на менюто или за приготвяне на списък за покупките. До масичката имаше място за два стола. Само тук, сред целия дом, на Пени й беше удобно.

В шест и двайсет беше седнала край квадратната масичка и се преструваше, че чете едно от списанията на Фей. Думите се сливаха пред нефокусирания й поглед. Всъщност си мислеше за всички неща, за които не би искала да си мисли — духове, смърт, дали ще може да спи тази вечер.

Чичо Кийт се беше върнал от работа почти преди един час. Той беше съдружник в преуспяващо бюро за борсови посредници. Чичо Кийт беше висок и слаб, с глава плешива като яйце, посивели брадица и мустаци; винаги изглеждаше разсеян. Човек изпитваше чувството, че никога не получава повече от две трети от вниманието му, когато разговаря с него. Понякога оставаше на любимия си стол за час-два със сгънати в скута ръце, без да се движи, загледан в стенат почти без да мига, като прекъсваше транса си само на два-три пъти, за да вдигне чашата си с бренди и да отпие малка глътка. Друг път заставаше до прозореца и гледаше навън, като палеше цигара от цигара. Дейви тайничко наричаше чичо си Кийт „лунния човек“, защото мислите му изглежда винаги се рееха на луната. Откакто се бе върнал днес, седеше в хола и бавно отпиваше от мартинито си, пушеше цигара след цигара, едновременно гледаше новини по телевизията и четеше „Уол стрийт джърнал“.

Леля Фей беше срещу масичката на Пени, в другата част на кухнята. Тя се бе заела с приготвянето на вечерята, която бе обявена за седем и половина — пиле с лимон, ориз, задушени зеленчуци. Само в кухнята леля Фей не бе съвсем същата леля Фей. Обичаше да готви, правеше го много добре и изглеждаше съвсем различна тук — по-отпусната и по-мила от обикновено.

Дейви й помагаше да приготви вечерята. Или поне тя го оставяше да си мисли, че й помага. Докато работеха, си приказваха — не за нещо важно, само за това-онова.

— Боже, толкова съм гладен, че мога да изям кон! — обяви Дейви.

— Не е много учтиво да казваш това — сгълча го Фей. — Навежда на неприятни мисли. Трябва просто да кажеш „Много съм гладен“, „Как ми се яде“ или нещо подобно.

— Е, естествено, исках да кажа мъртъв кон. — Дейви съвсем не бе схванал малкия урок на Фей по етикеция. — И то сготвен, разбира се. Не бих ял никакъв суров кон, лельо Фей. Уф-уф! Леле мале, в момента бих изял по много от всичко, което ми сипеш.

— Боже мой, момче, нали яде сладки и пи мляко, когато се върнахме следобед.

— Само две сладки.

— И вече си прегладнял! Ти изглежда нямаш стомах, а бездънна яма!

— Е, почти не съм обядвал — настоя Дейви. — Госпожа Шепърд, тя ми е учителката, ми предложи малко от своя обед, но бяха само гадости. Имаше само кисело мляко и риба тон, а аз мразя и двете. Така че какво направих аз, когато ми предложи да хапна — хапнах малко, за да не я обидя, а после, като не гледаше, изхвърлих останалото.

— Но баща ви не ви ли приготвя обяд? — Гласът на Фей изведнъж стана по-рязък.

— О, разбира се. Но когато няма време, Пени го прави. Обаче…

— Той имаше ли си обяд за училище днес? — обърна се Фей към Пени. — Може ли така да обикаля и да проси!

Пени вдигна очи от списанието си:

— Аз сама му приготвих обяда сутринта. Имаше ябълка, сандвич с шунка, две големи овесени сладки.

— Това изглежда доста добре — кимна Фей. — Ти защо не си го изяде, Дейви?

— Е, заради плъховете, разбира се — отвърна той.

Пени учудено трепна, седна по-изправена на стола си и напрегнато се загледа в Дейви.

— Плъхове? Какви плъхове? — попита Фей.

— Олеле, забравил съм да ти кажа! — плесна се по челото Дейви. — По време на сутрешните занятия в обедната ми кутия трябва да са влезли плъхове. Големи стари грозни плъхове с жълти зъби излизат от каналите или от другаде. Цялата храна беше разкъсана и дъвкана. Брррр! — Случаят явно му беше доставил удоволствие; не беше отвратен от плъховете, които са му изяли обяда — всичко това го бе развеселило, както може да се случи само с малко момче. На неговата възраст произшествието изглеждаше като истинско приключение.

— Дейви? Хм… ти видя ли плъховете? — Устата на Пени изведнъж бе пресъхнала.

— Неее — явно разочарован отвърна той. — Бяха си заминали, когато отидох за обяда си.

— Къде ти беше кутията? — попита Пени.

— В шкафчето ми.

— А плъховете дъвкали ли са и нещо друго там?

— Какво?

— Книги или каквото да е.

— Защо биха искали да ми дъвчат книгите?

— Значи е било само храната?

— Разбира се. Какво друго?

— Вратата на шкафчето затворена ли беше?

— Мисля, че да — кимна той.

— А заключил ли я беше?

— Така ми се струва.

— А кутията с обяда ти не беше ли здраво затворена?

— Трябва да е била. — Той се почеса по главата, докато се опитваше да си спомни.

— Е, явно не е била — намеси се Фей. — Плъховете не могат да отключат вратата, да я отворят и да свалят капака от кутията. Бил си много разсеян, Дейви. Учудваш ме. Сигурна съм, че си изял едната овесена сладка още щом си пристигнал в училище, не си могъл да чакаш, а после си забравил да върнеш капака върху кутията.

— Не е така — възрази Дейви.

— Баща ти не те е учил да подреждаш след себе си — продължи Фей. — Това са неща, с които майките се занимават, а баща ти не им е обръщал достатъчно внимание.

Пени смяташе да им разкаже как е заварила разбито собственото си шкафче, когато отиде на училище тази сутрин. Мислеше да им разкаже дори за нещата от мазето, защото й се струваше, че случката с обяда на Дейви някак би подкрепила нейната история.

Преди Пени да успее да отвори уста обаче, леля Фей заприказва с възможно най-възмутения си глас:

— Бих искала да знам в какво училище ви е изпратил баща ви. Що за мръсна дупка е това, този „Уелтън“?

— Добро училище е — защити го Пени.

— С плъхове? — възкликна Фей. — В никое добро училище няма плъхове. А ако бяха още в шкафчето, когато Дейви е отишъл за обяда си? Можело е да го ухапят. Плъховете са мръсни. Разнасят всякакви болести. Те са отвратителни. Просто не мога да си представя как може да държат отворено училище за малки деца, в което има плъхове. Трябва да се съобщи за това в здравната служба още утре сутринта. Баща ви трябва веднага да направи нещо по тоя въпрос. Няма да му разреша да се бави. Особено когато става дума за здравето ви. Бедната ви майка би била отвратена от такова място, от училище с плъхове по стените. Плъхове! Божичко, плъховете пренасят всякакви болести — от бяс до чума!

Фей продължаваше да нарежда.

Пени престана да я слуша.

Нямаше смисъл да й разказва за собственото си шкафче и за сребристооките неща от мазето на училището. Фей щеше да настоява, че и те са били плъхове. Когато тази жена си набиеше нещо в главата, нямаше как да бъде разубедена, да чуе и друго мнение. Сега Фей очакваше с нетърпение срещата с баща им, когато щеше да му се скара за плъховете; мисълта да обвини него, че ги е настанил в училище с плъхове явно й доставяше удоволствие. Не би обърнала внимание на нищо, което Пени би й казала, на никакви нейни обяснения или на противоречиви факти, които биха изместили въпроса от плъховете и така биха спестили скандала с баща им.

Дори и да й кажа за ръката, помисли си Пени, за малката ръка, която се бе подала под зелената врата, тя ще настоява, че са плъхове. Ще каже, че съм се уплашила и не съм разбрала какво виждам. Ще каже, че изобщо не е било ръка, а плъх — мръсен стар плъх, който е захапал ботуша ми. Ще преобърне всичко и ще го приспособи към собствената си теория и така ще има още повече оръжия срещу татко. По дяволите, лельо Фей, защо си такъв инат?

Сега Фей бърбореше колко важно е родителят да проучи много добре училището преди да прати децата си в него.

Пени се чудеше дали баща им ще дойде да ги вземе и се молеше да не закъснее прекалено много. Искаше й се да дойде преди да са си легнали. Не й харесваше мисълта да остане сама, само с Дейви, в тъмната стая, макар и това да е гостната на леля Фей, отдалечена на много квартали от техния апартамент. Беше съвсем сигурна, че духовете ще ги намерят дори и тук. Реши да отведе баща си настрани и да му разкаже всичко. Той в началото едва ли би й повярвал за духовете. Но вече трябваше да се обърне внимание и на кутията с обяда на Дейви. А ако се върнеха с баща си в своя апартамент, тя щеше да му покаже дупките в пластмасовата бейзболна бухалка на Дейви — тогава може би щеше да го убеди. Татко беше възрастен, като леля Фей, но не беше инат, можеше да изслушва децата както малко от останалите възрастни.

— С всичките пари от застраховката за майка ви и компенсацията от болницата — нареждаше Фей — би могъл да ви запише в някое от най-добрите училища. От най-добрите. Не мога да си обясня защо се е спрял на този „Уелтън“.

Пени прехапа устни, но не каза нищо.

Взираше се в списанието. Снимките и думите ту идваха на фокус, ту се зацапваха.

Най-лошото за нея в момента беше, че духовете не преследваха само нея. Насочили се бяха и към Дейви.

3

Ребека не беше изчакала Джак, въпреки че той я бе помолил. Докато той бе останал с капитан Грешам, за да обсъдят подробностите по охраната за Пени и Дейви, — Ребека явно си бе взела палтото и си бе тръгнала.

Щом видя, че си е отишла, Джак въздъхна и тихо промълви:

— Наистина си труден човек, сладурче.

На бюрото му имаше две книги за вуду, които си бе изписал от библиотеката вчера. Загледа се в тях и реши, че до утре сутринта трябва да научи още за бокорите и хунгоните. Сложи палтото и ръкавиците си, взе книгите под мишница и се спусна до подземния паркинг.

На него и на Ребека сега, след като отговаряха за извънредния екип, им се полагаха привилегии, които надхвърляха нормалните права на детективите от отдела по убийствата — в това число и целодневна употреба на полицейска лимузина без отличителни знаци, а не само по време на дежурството.

Зачислената на Джак кола беше едногодишен шевролет, ударен на едно-две места и одраскан на повече. Беше съвършено опростен модел, без никакви допълнителни подобрения; не беше кола за надбягване или за преследване. Техниците от гаража вече бяха сложили веригите й за сняг. Беше готова за тръгване.

Изтегли се от паркинга и излезе на изхода към улицата. Спря и изчака да отмине един от камионите на общината, снабден с големи снегорини, пръскачка за сол и множество аварийни светлини.

Освен камиона, по улицата имаше още само две коли. Нощта на практика бе предоставена на бурята. И все пак, дори и след камиона, Джак още се колебаеше.

Включи чистачките.

Ако искаше да тръгне към апартамента на Ребека, трябваше да завие наляво.

За апартамента на Джеймисънови пътят беше надясно.

Чистачките тропаха по стъклото — напред и назад, напред и назад, наляво, надясно, наляво, надясно.

Нетърпелив беше да се види с Пени и Дейви, да ги прегърне, да ги види топли, жизнени и усмихнати.

Дясно, ляво, дясно.

Бяха на съвсем сигурно място при Фей и Кийт. Освен това Джак бе предупредил Фей, че едва ли ще успее да се освободи за вечеря; тя така или иначе очакваше той да закъснее.

Чистачките отмерваха собствената му нерешителност.

Накрая вдигна крака си от спирачката, излезе на улицата и зави наляво.

Нужно беше да поговори с Ребека за онова, което се бе случило помежду им снощи. Тя цял ден бе отбягвала темата. Не можеше да й позволи да клинчи все така. Тя трябваше да застане с лице към промените, които снощи бяха настъпили в живота им, сериозни промени, които той приветстваше от все сърце, но към които тя — в най-добрия случай — се отнасяше двусмислено.

Клекнало в дълбоките сенки покрай входа на гаража, нещото наблюдаваше как Джак Досън се отдалечава с лимузината без отличителни знаци.

Блестящите му сребърни очи не мигнаха нито веднъж.

После то изпълзя обратно през сенките към изоставения, тих гараж.

Съскаше. Мърмореше. Крякаше тихо на себе си с призрачен стържещ гласец.

След като откри прикритието на мрака и сенките около мястото, към което отиваше — дори където само до преди миг не бе имало сенки, — нещото се прокрадна от кола на кола, минаваше под тях и около тях, докато стигна до канала на пода на гаража. Спусна се в подземния мрак долу.

4

Лавел нервничеше.

Без да пали лампите, той закрачи неуморно из къщата си — нагоре и надолу по стълбите, напред-назад, без да търси нищо, просто не можеше да се спре, движеше се все така в дълбокия мрак, но не се блъскаше в мебели или във врати, крачеше бързо и сигурно, като че ли стаите бяха ярко осветени. В мрака не беше сляп и ни най-малко дезориентиран. Всъщност сред сенките си беше у дома. Мракът, в края на краищата, беше част от него.

При нормални обстоятелства, и на тъмно, и на светло, имаше отлично самочувствие и самоувереност. Но сега, час след час, самоувереността му непрекъснато се рушеше.

Нервността му бе породила притеснение. От притеснението се бе появил страх. Нямаше навика да се страхува. Не му беше ясно, как да се справи със страха си. Така че това го изнервяше още повече.

Безпокоеше го Джак Досън. Може би бе допуснал голяма грешка, като бе оставил Досън да си помисли. Човек като този детектив можеше добре да уплътни времето си.

Ако почувства, че съм дори и малко уплашен от него, помисли си Лавел, и ако научи повече за вуду-то, може би накрая ще разбере защо имам сериозни основания да се боя от него.

Ако Досън откриеше естеството на собствената си особена сила и ако се научеше да я използва, би открил Лавел и би го спрял. Досън беше един от редките хора, един на десет хиляди, които можеха да влязат в бой дори и с най-умелия бокор и да бъдат доста сигурни в победата си. Ако детективът откриеше собствената си тайна, щеше да тръгне подир Лавел — по-добре въоръжен и по-опасен.

Лавел крачеше из тъмната къща.

Може би трябваше да нанесе удара си още сега. Да унищожи децата на Досън още тази вечер. Да приключи с това. Смъртта им би запратила Досън в спиралите на емоционалния срив. Той много обичаше децата си, а вече бе и вдовец, вече бе обладан от голяма скръб; може би клането на Пени и Дейви би го сломило. Ако загубата на децата не изостреше ума му, тя най-вероятно би го запратила в дълбока депресия, която би замъглила мисленето му и навярно би попречила на работата му за седмици напред. Най-малкото, Досън би трябвало да се отдели за няколко дена от разследването, за да уреди погребенията, а тия няколко дена биха позволили на Лавел да си отдъхне.

От друга страна, какво ли би било, ако Досън черпеше сили от нещастията, вместо да бъде сломен от тях? Какво ли би било, ако убийството и обезобразяването на децата му укрепеше решението му да открие и да унищожи Лавел?

За Лавел тази възможност бе твърде обезпокоителна.

Все така нерешителен, бокорът сновеше из стаите като призрак.

Накрая разбра, че трябва да се посъветва с древните божества и покорно да помоли за мъдрото им мнение.

Отиде в кухнята и запали лампата.

Взе съд с брашно от единия бюфет.

На лавицата имаше радио. Той го премести в средата на масата.

Нарисува с брашното очертанията на сложен уеуе върху масата, навсякъде около радиото.

Пусна радиото.

Стара песен на Бийтълс. „Елинор Ригби“.

Завъртя копчето на скалата и премина през десетина станции с всякаква музика — от рок и поп до кънтри, класическа и джаз. Намести стрелката на неизползвана честота, без смущения от каквито и да е други станции.

Мекото пукане и съскане на незаетите вълни изпълни стаята и зазвуча като въздишка на прибой от далечно море.

Загреба още шепа брашно и внимателно начерта прост, малък уеуе върху самото радио.

Изплакна ръце на умивалника и отиде до хладилника, откъдето взе малко шише с кръв.

Беше котешка кръв, каквато се използваше при множество ритуали. Веднъж седмично, винаги от различен магазин за домашни питомци или хранилище за бездомни животни, той купуваше или „прибираше“ по една котка, донасяше я вкъщи, убиваше я и източваше кръвта й, за да попълни запаса си.

Сега се върна до масата и седна пред радиото. Натопи пръсти в котешката кръв, начерта няколко рунически символа на масата и накрая върху пластмасовото прозорче върху скалата.

Пя малко, почака, послуша, после пя още малко, докато чу ясния, макар и неопределим звук от промяна в неизползваната честота. Нямаше го само преди миг. Мъртъв въздух. Мъртъв, случаен, безсмислен звук. Сега нещо бе оживяло. Все още се чуваше пукащо-пращящо-съскащият звук от статичното електричество — сребърно-мек звук. Но някак по-различен от преди няколко секунди. Нещо използваше свободните честоти, протягаше се откъм отвъдното.

Загледан в радиото, но без наистина да го вижда, Лавел попита:

— Има ли някой там? Без отговор.

— Има ли някой там?

Беше глас, съставен от прах и мумифицирани останки:

— Аз чакам.

Беше глас от суха хартия, кварц и съчки, глас от незапомнени времена, горчиво студен като нощта сред звездите, нащърбен, шиптящ и зъл.

Би могъл да е някой от стотиците хиляди демони, пълнокръвно божество на някоя от древните африкански религии или духът на умрял човек, отдавна запратен в ада. Нямаше как да се каже какво е точно, а Лавел нямаше властта да го накара да произнесе сам името си. Каквото и да беше, щеше да може да отговори на въпросите му.

— Аз чакам.

— Ти знаеш ли за работата ми тук?

— Дааа.

— Работата, свързана с фамилията Карамаза.

— Дааа.

Ако Бог бе дарил змиите с дар слово, те биха звучали тъкмо така.

— Познаваш ли детектива, оня Досън?

— Дааа.

— Той ще накара ли шефовете си да го снемат от случая?

— Никога.

— Ще продължи ли проучванията си по вуду-то?

— Дааа.

— Предупредих го да спре.

— Няма да спре.

В кухнята бе станало изключително студено въпреки парното в къщата, което работеше добре и пращаше топли струи през отворите в стените. Въздухът освен това изглеждаше плътен и мазен.

— Какво трябва да направя, за да държа Досън настрани?

— Ти знаеш.

— Кажи ми.

— Ти знаеш.

Лавел облиза устни и прочисти гърлото си.

— Трябва ли да убия децата му още тази вечер, без да се бавя повече?

5

Ребека отвори вратата.

— Някак помислих, че ще си ти.

Той стоеше разтреперан на площадката:

— Вън е започнала страхотна виелица.

Тя бе облечена със син пеньоар, носеше чехли. Косата й бе меденожълта. Беше разкошна. Не каза нищо. Само го гледаше.

— Да — продължи той, — наистина е бурята на века. Може би е началото на нова ледникова ера. Краят на света. Запитах се с кого ли най-много искам да бъда, ако наистина е краят на света…

— И реши, че това съм аз.

— Не съвсем.

— О?

— Просто не знаех къде да открия Жаклин Бисет.

— Значи аз съм на второ място.

— А не знаех и адреса на Ракел Уелч.

— Трета.

— Но от четири милиарда души на земята трета не е толкова лошо.

Тя почти му се усмихна.

— Може ли да вляза? — попита той. — Виж, вече съм си свалил ботушите. Няма да ти изцапам килима. И имам много добри обноски. Никога не се уригвам и не си чеша задника пред хора — поне не нарочно.

Тя отстъпи.

Той влезе.

Затвори вратата след него и го попита:

— Тъкмо се канех да приготвя нещо за хапване. Ти гладен ли си?

— Какво предлагаш?

— Неканените гости нямат право да са капризни.

Влязоха в кухнята и той остави палтото си върху облегалката на един стол.

— Сандвичи с ростбиф и супа — съобщи тя.

— Каква супа по-точно?

— Зеленчуци с фиде.

— Домашна ли е?

— От консерва.

— Добре.

— Добре?

— Аз мразя домашните манджи.

— Сериозно?

— В тях има прекалено много витамини.

— Как може да са прекалено много?

— Може. От притока на енергия се изнервям.

— Аха.

— И домашното ядене е с прекалено много подправки — добави той.

— Дразнят небцето.

— Ти разбираш! Давай ми всеки ден консерви.

— В тях никога няма прекалено много подправки.

— Те са хубави и леки; добри са за храносмилането.

— Аз ще подредя масата и ще стопля супата.

— Добре.

— Ти нарежи ростбифа.

— Готово.

— В хладилника е, в целофан. На втория рафт, мисля. Внимавай.

— Защо? Да не е жив?

— Хладилникът е доста претъпкан. Ако не внимаваш, като го вадиш, може да предизвикаш лавина.

Той отвори хладилника. На всеки рафт имаше по два-три реда пакети с храна, поставени един върху друг. Преградите по вратата бяха препълнени с бутилки и консерви.

— Да не би да те е страх, че правителството може да забрани храната? — попита той.

— Обичам повечето неща да са ми под ръка.

— Забелязах.

— За всеки случай.

— Ако случайно Нюйоркската филхармония се отбие на закуска.

Тя не отговори.

— В повечето супермаркети няма такъв голям избор — продължи той.

Тя изглежда се притесни и той заряза темата.

Но беше странно. В хладилника цереше хаос, макар че всичко останало в апартамента бе прибрано, подредено, Дори спартанско на вид.

Откри ростбифа върху чиния с туршия, която бе поставена върху ябълков пай във фабричната кутия, под опаковка швейцарско сирене, закрепено между изоставени блюда с месо от едната страна и части от пиле от другата, пред три буркана конфитюр.

Известно време работеха мълчаливо.

Мислеше си, че ще бъде лесно да говорят за онова, което се бе случило снощи, когато накрая се изправят лице в лице. Сега обаче се чувстваше неловко. Не можеше да реши как да започне, какво да каже най-напред. Прякото настъпление бе най-доброто, разбира се. Трябваше да каже: Ребека, накъде оттук? Или може би: Ребека, за тебе това не значи ли толкова много колкото за мене? А може би дори: Ребека, обичам те. Но всичко, с което би могъл да започне, му изглеждаше или банално, или прекалено рязко, или просто тъпо.

Мълчанието се проточи.

Тя постави салфетки, чинии и прибори на масата.

Той разряза първо месото, а после един голям домат.

Тя отвори две консерви със супа.

От хладилника той избра туршия, горчица, майонеза и два вида сирене. Извади и хляб от кутията.

Тя бе застанала до печката с гръб към него и бъркаше тенджерата със супа. Косата й меко проблясваше над синия пеньоар.

През Джак премина тръпката на желанието. Възхищаваше се на изцяло променения й вид сега, само час след последната им среща в участъка. Вече не беше ледената девица. Не бе викингската жена. Изглеждаше по-дребна — не по-ниска, Но с по-тесни рамене, по-тънък кръст и изобщо по-нежна, по-крехка и повече приличаше на момиче отколкото преди.

Докато осъзнае какво прави, той се озова зад нея и сложи ръце на раменете й.

Тя не се стресна. Беше го усетила да се приближава. А може би дори бе искала, той да отиде при нея.

В началото раменете й бяха неподатливи под ръцете му, а цялото й тяло сковано.

Той отмести косата и целуна шията й, обсипа с целувки гладката, сладка кожа.

Тя се отпусна и се облегна назад към него.

Той плъзна ръце по нея, около издатината на бедрата й.

Тя въздъхна, но не проговори.

Той я целуна по ухото.

Плъзна ръка и я постави върху гърдата й.

Тя изключи котлона на газовата печка, върху който се топлеха зеленчуците с фиде.

Вече я бе обгърнал — и двете му ръце бяха върху гладкия й корем.

Наведе се над рамото й и я целуна отново по шията. През устните си, опрени до еластичната кожа, той усети силния пулс по артерията й — ускоряваше се все повече.

Тя като че ли се стопяваше в него.

С никоя жена, освен със загубената си съпруга, не бе усещал подобна близост.

Тя притисна гърба си към него.

Той бе така възбуден, че го болеше.

Тя измърка тихо като котка.

Ръцете му не можеха да останат на едно място — нежно и бавно се движеха по тялото й.

Тя се обърна към него.

Целунаха се.

Горещият й език беше бърз, но целувката бе продължителна и бавна.

Когато се отделиха — само на сантиметри, за да поемат дъх, — очите им се срещнаха и нейните имаха толкова ярък зелен оттенък, че изглеждаха почти нереални, но той съзря истински копнеж в тях.

Още една целувка. Тази бе по-силна от предишната, по-жадна.

После тя се отдръпна. Пое ръката му.

Излязоха от кухнята. През хола.

В спалнята.

Тя включи малка лампа с кехлибарен абажур. Не беше силна. Сенките бавно се отдръпнаха, но не изчезнаха.

Тя свали пеньоара си. Под него не носеше нищо.

Изглеждаше като направена от мед, масло и каймак.

После го съблече.

Много минути след това, на леглото, когато най-накрая бе проникнал в нея, той произнесе името й с известно учудване, а тя каза неговото. Това бяха първите думи помежду им, откакто бе поставил ръце около раменете й в кухнята.

Намериха мек, предразполагащ и задоволяващ ритъм, който доставяше удоволствие и на двамата върху хладните чаршафи.

6

Лавел седеше на масата в кухнята загледан в радиото. Старата къща се разтърсваше от вятъра. Лавел се обърна към невидимото присъствие, което използваше радиото като точка за контакт с този свят:

— Трябва ли да убия децата му още тази вечер, без да се бавя повече?

— Дааа.

— Но ако убия децата му, няма ли опасност Досън да започне да ме търси още по-настоятелно?

— Убий ги.

— Значи мислиш, че смъртта им ще прекърши Досън?

— Дааа.

— Ще доведе ли до емоционален и мисловен срив?

— Дааа.

— Ще го съсипе ли?

— Дааа.

— Това съвсем сигурно ли е?

— Той ги обича мнооого.

— Няма ли някакво съмнение в това как ще реагира той? — настояваше Лавел.

— Убий ги.

— Искам да съм сигурен.

— Убий ги. Брутално. Трябва да бъде мнооого брутално.

— Ясно. Бруталността ще успее да прекърши Досън. Така ли е?

— Дааа.

— Готов съм да направя всичко, за да го махна от пътя си, но искам да бъда абсолютно сигурен, че всичко ще стане така, както аз искам.

— Убий ги. Сссмачкай ги. Ссстроши костите им и изтръгни очите им. Нарежи езиците им. Накълцай ги, като че ли са две прасета за заколване.

7

Спалнята на Ребека. По прозореца меко се удряха снежинки. Те лежаха по гръб един до друг хванати за ръце под кехлибарената светлина.

— Не мислех, че ще стане пак — обади се Ребека.

— Какво?

— Това.

— О.

— Мислех, че снощи беше… изключение.

— Наистина ли?

— Сигурна бях, че няма да се любим отново.

— Но го направихме.

— Наистина.

— Боже, и то как!

Тя замълча.

— Съжаляваш ли? — попита той.

— Не.

— И не мислиш, че сега е последният път, нали?

— Не.

— Не може да е последният. След като ни е толкова добре заедно.

— Толкова добре ни е заедно.

— Ти можеш да бъдеш така нежна.

— А ти така твърд.

— Груб.

— Но истински.

Пауза.

После тя подхвана:

— Какво става с нас?

— Не е ли ясно?

— Не напълно.

— Сближихме се.

— Но как стана толкова бързо?

— Не беше бързо.

— През цялото време само ченгета, партньори…

— Повече от партньори.

— … после изведнъж — бам!

— Не беше изведнъж. Аз отдавна се привързвам към тебе.

— Така ли?

— От няколко месеца, така или иначе.

— Не съм го осъзнавала.

— Дълго, дълго, бавно привързване.

— Защо не съм разбрала?

— Разбирала си. Подсъзнателно.

— Може би.

— Аз се чудя само, защо така упорито се съпротивляваше.

Тя не отговори.

— Смятах, че може би си ме намирала за отблъскващ.

— Намирам те за неотразим.

— Тогава защо се противеше?

— Това ме плаши.

— Какво те плаши?

— Това. Да имам някого. Да обичам някого.

— А какво те плаши?

— Възможността, че може да го изгубя.

— Но това е глупаво.

— Не е.

— Трябва да поемеш риска, че може да изгубиш нещо…

— Знам.

— … защото иначе то няма и да започне.

— Може би така е най-добре.

— Да не започва изобщо?

— Да.

— С тази философия животът ти би бил ужасно самотен.

— Това още ме плаши.

— Няма да изгубим това, Ребека.

— Нищо не е вечно.

— Това едва ли е най-оптимистичната мисъл.

— Но наистина е така.

— Ако други мъже са те наранявали…

— Не е това.

— Какво е тогава?

Тя отклони въпроса:

— Целуни ме.

Той я целуна. И пак, и пак. Не бяха страстни целувки. Нежни. Сладки.

След малко той се обади:

— Обичам те.

— Не го казвай.

— Аз не само го казвам. Мисля го.

— Просто не го казвай.

— Не съм човек, който говори неща, които не мисли.

— Знам.

— И не ги казвам преди да съм сигурен.

Тя не пожела да го погледне.

— Сигурен съм, Ребека. Обичам те.

— Помолих те да не го казваш.

— Не съм поискал да го чуя от тебе.

Тя прехапа устна.

— И не искам да те обвързвам — продължи той.

— Джак…

— Кажи ми само, че не ме мразиш.

— Ще спреш ли…

— Би ли казала просто, че не ме мразиш?

— Не те мразя — въздъхна тя.

— Просто ми кажи, че не съм ти отвратителен — усмихна се той.

— Не си ми много отвратителен.

— Просто ми кажи, че малко ме харесваш.

— Харесвам те малко.

— Може би повече от малко.

— Може би повече от малко.

— Добре. С това мога да живея засега.

— Хубаво.

— Междувременно аз обичам тебе.

— По дяволите, Джак.

Тя се отдръпна от него и издърпа чаршафа си чак до брадичката.

— Не бъди хладна към мене, Ребека.

— Не съм хладна.

— Не се дръж с мене като днес.

Тя срещна погледа му.

— Мислех, че изобщо съжаляваш за онова, което се случи снощи — не спираше той.

Тя поклати глава — не.

— Държанието ти днес ме нарани. Мислех, че си отвратена от мене, от себе си, от това, което направихме.

— Не. Никога.

— Сега го знам, но ето че се дърпаш отново, държиш ме на една ръка разстояние. Какво има?

Тя захапа палец. Като момиченце.

— Ребека?

— Не знам как да го кажа. Не знам как да обясня. Никога преди не е било нужно, да го изказвам с думи пред друг.

— Аз съм добър слушател.

— Трябва ми малко време да си помисля.

— Помисли си.

— Съвсем за малко. Няколко минути.

— Колкото искаш.

Тя се загледа замислено в тавана.

Той се пъхна под чаршафа при нея и дръпна одеялото над двама им.

Полежаха за малко мълчаливи.

Отвън вятърът изпълняваше серенада от два тона.

— Баща ми умря, когато бях на шест години — обади се тя.

— Съжалявам. Това е ужасно. Ти тогава изобщо не си имала възможност да го опознаеш.

— Така е. И все пак, колкото и да е странно, и сега понякога така ми липсва, след всичките години, въпреки че не съм го познавала наистина. Все пак ми липсва.

Джак си помисли за своя малък Дейви, който нямаше и шест годинки, когато майка му умря.

Внимателно притисна ръката на Ребека.

— Но това, че баща ми умря, когато бях на шест години — донякъде това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че го видях как умира. Тогава бях там.

— Боже! Как… как се случи?

— Ами… той и мама имаха малка закусвалня. Четири масички. Главно храна за вкъщи. Сандвичи, картофена салата, макарони, няколко вида десерт. Трудно е да направиш удар в този бизнес, ако не разполагаш с две неща още от началото — достатъчно начален капитал, с който да изкараш първите две години, докато се утвърдиш, и подходящ квартал с много пешеходци или чиновници някъде наблизо. Но родителите ми бяха бедни. Капиталът им беше твърде скромен. Не можеха да плащат високия наем за хубаво място, така че започнаха от по-лошо и се местеха, когато можеха да си го позволят — три пъти за три години, всеки път на малко по-добро място. Работеха много, толкова много… Баща ми работеше и допълнително като пазач, късно нощем, след като затвореха закусвалнята — почти до сутринта. После си идваше вкъщи, спеше четири-пет часа и отиваше да отвори закусвалнята преди обед. Мама приготвяше повечето от храната, която се сервираше, а стоеше и на щанда; освен това работеше и като чистачка при няколко семейства — за някой долар в повече. Накрая работата в заведението потръгна. Татко можеше да остави работата си като пазач, а мама престана да чисти. Всъщност бизнесът започна така да нараства, че те вече мислеха да наемат и първия си работник — само двамата не успяваха да се справят с всичко. Бъдещето изглеждаше отлично. Тогава… един следобед… в малко посещаваните часове между обеда и вечерята, когато мама беше по покупки и аз бях сама в закусвалнята с баща си… един тип нахлу… с пистолет…

— О, по дяволите — изстена Джак. Той знаеше останалото. Беше го виждал и преди, много пъти. Мъртви собственици на магазини, прострени в локва собствена кръв, до изпразнените си каси.

— В този мръсник имаше нещо странно — продължи Ребека. — Макар че бях само на шест години, разбрах, че нещо не е наред с него още щом влезе. Затова отидох в кухнята и го огледах през завесите. Не го свърташе на едно място… беше блед… с кръгове около очите…

— Наркоман?

— Така се оказа после, да. Ако и сега затворя очи, мога да видя бледото му лице, тика на устата му. Ужасното е… че го виждам по-ясно, отколкото виждам лицето на баща си. Онези ужасни очи.

Тя потрепера.

— Няма нужда да продължаваш — намеси се Джак.

— Напротив. Трябва. Искам да ти кажа. За да можеш да разбереш защо… защо съм такава за някои неща.

— Добре. Щом си сигурна…

— Сигурна съм.

— После… баща ти е отказал да даде парите не оня кучи син или какво?

— Не. Татко му даде парите. Всичките.

— И изобщо не се е съпротивлявал?

— Никак.

— Но съгласието му не е помогнало.

— Не. На наркомана му имаше нещо, сигурно е бил в криза. Нуждата му беше като нещо противно, лазещо в главата му, предполагам, и това го правеше раздразнителен, зъл и луд към целия свят. Знаеш ги какви стават. Така че, според мен, е искал да убие някого повече, отколкото са му трябвали парите. И той… просто… дръпна спусъка.

Джак я прегърна и я притегли към себе си.

— Два изстрела — добави тя. — После мръсникът избяга. Само един от куршумите бе засегнал баща ми. Но… го уцели… в лицето.

— Боже! — Джак си мислеше за шестгодишната Ребека в кухнята на закусвалнята, която наднича през завесите и гледа простреляното лице на баща си.

— Беше калибър 45.

Джак се намръщи, помисли си колко мощен е този пистолет.

— Патрони дум-дум — допълни Ребека.

— О, Боже.

— Татко изобщо нямаше шанс при изстрел от упор.

— Не се измъчвай с…

— Отнесе главата му.

— Стига си мислила за това.

— Мозък…

— Изкарай го от съзнанието си.

— … парченца череп…

— Било е преди много време.

— … цялата стена в кръв…

— Шшт сега. Шшт.

— Има и още за разказване.

— Не трябва да го изливаш всичко наведнъж.

— Искам да разбереш.

— Има време. Аз съм тук. Ще почакам. Има време.

8

В ламаринената барака Лавел се бе навел над ямата. С две церемониални ножици с малахитени дръжки той отряза и двата края на кордата едновременно.

Снимките на Пени и Дейви Досън паднаха в дупката и изчезнаха сред трептящите, оранжеви отблясъци.

Остър, нечовешки вик долетя от дълбините й.

— Убий ги — заповяда Лавел.

9

Още в леглото на Ребека. Още ръка за ръка.

— Полицията разполагаше само с моето описание за издирването — продължи тя.

— Шестгодишното дете не е най-надеждният свидетел.

— Работиха много сериозно, опитваха се да се доберат до всяка възможна улика за мръсника, който бе застрелял баща ми. Наистина работиха добре.

— И хванаха ли го изобщо?

— Да. Но много късно. Прекалено късно.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, той прибра двеста долара от обира на закусвалнята.

— Ей?

— Това беше преди двайсет и две години.

— Така.

— Двеста долара тогава бяха много повече пари. Не бяха богатство. Но много повече отколкото сега.

— Все още не виждам накъде биеш.

— За него това е било лесна печалба.

— Не кой знае колко. Убил е човек.

— Но не беше нужно. Той е искал да убие някого този ден.

— Добре. Ясно. С извъртяното си съзнание е решил, че е лесно.

— Минаха шест месеца…

— И ченгетата изобщо не са го усетили, нали?

— Да. Така че на мръсника всичко му се е струвало все по-лесно и по-лесно.

На Джак чак му прилоша от ужас. Стомахът му се преобърна:

— Не искаш да кажеш…

— Да.

— Той се е върнал.

— С пистолет. Със същия пистолет.

— Трябва да е бил откачен!

— Всички наркомани са откачени.

Джак зачака. Не искаше да чуе останалото, но знаеше, че тя ще му каже; трябваше да му каже. Чувстваше се длъжна да му каже.

— Майка ми беше на касата — въздъхна тя.

— Не — тихо се намеси той, сякаш възражението му щеше да промени трагичната история на семейството й.

— Той я надупчи.

— Ребека…

— Изстреля пет куршума в нея.

— Ти… не си видяла и това?

— Не. Този ден не бях в закусвалнята.

— Слава Богу.

— Този път го хванаха.

— Много късно за тебе.

— Прекалено късно. Но тогава разбрах каква искам да стана, като порасна. Исках да стана ченге, така че да спирам типове като оня наркоман, да не им позволявам да убиват майките и бащите на други момиченца и момченца. Тогава още нямаше много жени полицаи — истински ченгета, а не секретарки в участъците или радиооператорки. Нямаше от кого да се уча. Но знаех, че някой ден ще успея. Бях решила твърдо. Докато растях, не съм си мислила нито веднъж, че може да стана нещо друго освен ченге. Дори и през ум не ми е минавало да се женя, да имам деца, да съм майка, защото знаех, че някой само трябва да дойде и да застреля съпруга ми, да ми отнеме децата или да откъсне мене от тях. Тогава какъв е смисълът? Щях да бъда ченге. Нищо друго. Ченге. И това станах. Мисля, че се чувствах виновна за смъртта на баща си. Вярвах, че сигурно съм могла да направя нещо тогава и да го спася. И знам, че се чувствах виновна за смъртта на майка си. Мразех себе си, че не съм дала на полицията по-добро описание на човека, който застреля баща ми, мразех се, че съм се оказала тъпа и ненужна, защото ако им бях помогнала повече, биха го хванали преди да убие мама. Като ченге, което спира други типове като оня наркоман, можех да изкупя вината си. Може би това е аматьорско отношение. Но не чак толкова. Сигурна съм обаче, че то представлява част от мотивировката за работата ми.

— Но няма никакво основание да изпитваш вина — увери я Джак. — Направила си каквото си могла. Била си само шестгодишна!

— Знам. Разбирам го. Но все още изпитвам чувство за вина. Понякога много остро. Предполагам, че то ще си остане, ще избледнява с годините, но никога няма да изчезне напълно.

Джак накрая започна да разбира Ребека Чандлър — защо беше такава. Дори му стана ясно защо хладилникът е така претъпкан — след детството, изпълнено с толкова неприятни изненади, неочаквани удари и безпокойство, добрият запас от продукти беше един от начините й да спечели малко сигурност, да се усети в безопасност. Разбирането увеличи уважението му към нея и вече сериозните му чувства. Тя беше много специална жена.

Имаше чувството, че тази нощ е една от най-важните в живота му. Дългата самота след смъртта на Линда накрая се приближаваше към края си. Тук, с Ребека, можеше да започне отново. Едно хубаво начало. Малцина сполучваха да открият две добри жени и получаваха два пъти възможността да бъдат щастливи в живота си. Вървеше му и той го разбираше, а това го караше да се чувства изпълнен със сили. Въпреки деня, изпълнен с кръв, обезобразени трупове и заплахи за смъртоносна разправа, той предусещаше златно бъдеще за двамата. В края на краищата всичко щеше да се подреди добре. Нищо не можеше да тръгне зле. Нищо не можеше да тръгне зле.

10

— Убий ги, убий ги — заповяда Лавел.

Гласът му отекна в ямата, проехтя като отправен в дълбок тунел.

Неясният, пулсиращ, повдигащ се, аморфен под на ямата изведнъж стана по-деен. Той забълбука, развълнува се, преобърна се. В стопеното вещество, подобно на лава — което би могло да е на разстояние една ръка или пък на десетки километри надолу — нещо започна да се оформя.

Нещо чудовищно.

11

— Когато са убили майка ти, ти си била само…

— На седем години. Навърших ги месец преди да умре.

— Кой те отгледа след това?

— Отидох да живея при родителите на майка си.

— Там добре ли беше.

— Те ме обичаха. Така че беше добре известно време.

— Само известно време?

— Дядо ми умря.

— Още една смърт?

— Винаги има още една.

— Как?

— Рак. Вече бях виждала внезапна смърт. Беше ми време да се запозная и с по-бавната.

— Колко бавна?

— Той се предаде две години, след като бяха поставили диагнозата. Изтля — отслабна трийсет килограма преди края, загуби цялата си коса от радиевите процедури. Видът и действията му бяха напълно променени през последните няколко седмици. Беше ужасна картина.

— Ти на колко години беше, когато той умря?

— На единайсет и половина.

— И тогава останахте само ти и баба ти.

— Няколко години. Тя умря, когато навърших петнайсет години. Сърцето. Не беше съвсем внезапно. Но не и особено бавно. След това бях поставена под съдебна опека. Прекарах следващите три години, докато навърших осемнайсет, в домовете на различни настойници. Всичко четири. Така и не се сближих с някой от настойниците си — не си го позволявах. Непрекъснато настоявах за смяна. Защото вече, макар и толкова млада, разбирах, че да обичаш хората, да зависиш от тях, да имаш нужда от тях е просто много опасно. Любовта е просто предпоставка за повече страдания. Тя е килимчето, което измъкват изпод краката ти, тъкмо когато си решил, че всичко ще бъде наред. Ние всички сме така преходни. Така уязвими. А животът е толкова непредсказуем.

— Но това не бива да бъде основание да държиш да вършиш всичко сам — възрази Джак. — Не виждаш ли, че всъщност точно това е причината да имаме нужда от хора, които да обичаме, хора, с които да споделим живота си, пред които да разкрием сърцата и умовете си, хора, на които да, се облегнем, които да ценим, които да зависят от нас, когато на тях им е нужно да знаят, че не са сами. Да обичаш приятелите и семейството си, да знаеш, че те обичат теб — ето какво ни предпазва от мисълта за празнотата, която очаква всички ни. Като обичаме и като разрешаваме да ни обичат, ние влагаме значение и стойност в живота си; затова не сме просто още една разновидност в животинското царство която се е вкопчила в надеждата за оцеляване. Чрез любовта, поне за малко, можем да забравим омразния мрак където свършва всичко.

Задъха се и се учуди от думите си, сам се изненада, че е мислил всичко това. Тя плъзна ръка по гърдите му и го притисна:

— Прав си. С част от себе си съм сигурна, че говориш истината.

— Хубаво.

— Но у мене има и друга част, която се бои и не ми позволява да обичам или да бъда обичана, никога вече. Частта, която не може да си позволи да загуби всичко пак. Частта, за която самотата е за предпочитане пред толкова загуба и болка.

— Но аз точно за това говоря. Отдадената или приетата любов никога не е загубена. — Той я прегърна. — След като си обичал някого веднъж, любовта остава, дори и след като другия го няма. Любовта е единственото, което остава. Планините се рушат, изграждат се отново, пак се повалят след милиони и милиони години. Моретата изсъхват. Пустините отстъпват пред нови морета. Времето раздробява всяка сграда, построена от човека. Доказва се, че гениалните хрумвания са погрешни и те рухват също като храмовете и замъците. Но любовта е сила, енергия, мощ. С риска да прозвучи банално твърдя, че любовта е като слънчев лъч, пътуващ цяла вечност през пространството, все по-навътре и по-навътре в безкрайността; като този лъч светлина тя никога не изчезва. Любовта е трайна. Тя е спойката във вселената, както енергията е спойка за молекулата, както е спойка и гравитацията. Без кохезията в молекулата, без гравитацията, без любов — идва хаосът. Ние съществуваме, за да обичаме и за да бъдем обичани, защото любовта за мене е единственото нещо, което носи ред, смисъл и светлина в живота ни. Трябва да е вярно. Защото ако не е, за какво служим ние? Защото ако не е вярно — Бог да ни е на помощ.

Останаха така докоснати минути наред, без да говорят. Джак бе изтощен от пороя думи и чувства, който се бе отприщил от него, почти без негово желание.

Той отчаяно желаеше Ребека да бъде редом с него до края на живота му. Мисълта, че би я загубил го ужасяваше. Не каза нищо повече. Тя трябваше да реши. След доста време тя промълви:

— За първи път от цяла вечност не се страхувам от любовта и загубата; страхувам се повече от пълната липса на обич.

Сърцето на Джак се отпусна.

— Не ме оставяй вече на студа — помоли я той.

— Няма да ми е лесно да се науча да бъда открита.

— Можеш да го направиш.

— Сигурна съм, че понякога ще се плъзгам назад, от време на време ще се отдръпвам от теб. Трябва да си търпелив с мене.

— Мога да бъда търпелив.

— Боже, на мене ли го казваш! Ти си най-вбесяващо търпеливият човек, когото познавам.

— Вбесяващо?

— Имало е случаи, по време на работа, когато съм се държала невероятно зле и съм го знаела — не исках да е така, но изглежда не можех да се спра. Понякога ми се искаше ти да ми отговориш, да избухнеш. Но когато накрая ми отвръщаше, ти винаги беше така разумен, така спокоен, така дяволски търпелив.

— Ти ме изкарваш почти светец.

— Е, ти си добър човек, Джак Досън. Мил човек. Дяволски мил човек.

— Знам, разбира се, на тебе ти изглеждам съвършен — с ирония към себе си подхвърли той. — Но ако щеш вярвай, дори аз, идеалният, дори аз имам някои недостатъци.

— Не може да бъде! — направи се на изумена тя.

— Така е.

— Посочи един.

— Наистина обичам да слушам Бари Манилоу.

— Невероятно!

— О, знам, че музиката му е мазна, прекалено загладена, малко изкуствена. Но ми звучи добре. Харесвам я. И още нещо. Не харесвам Алан Алда.

— Но на всички им харесва Алан Алда!

— Мисля, че е шарлатанин.

— Ах ти, отвратителен злодей!

— Харесвам фъстъчено масло и сандвичи с лук!

— Ах! Алан Алда не би ял фъстъчено масло и сандвичи с лук.

— Но имам една голяма добродетел, която ми стига като компенсация за всички тия ужасни пороци — заяви той.

— И каква е тя? — усмихна се тя.

— Обичам те.

Този път тя не го помоли да не го казва.

Целуна го.

Ръцете й го обгърнаха.

— Люби ме пак — прошепна тя.

12

Обикновено, колкото и късно да разрешаваха на Дейви да си легне, Пени я оставяха един час след него. Да си легне последна бе просто нейно право, преимуществото на превеса от четири години във възрастта. Тя винаги се бореше смело и настойчиво, когато се появеше и най-малкият опит да й се отнеме това ценно и неотменимо право. Тази вечер обаче, в девет часа, когато леля Фей предложи на Дейви да си умие зъбите и да се насочи към леглото, Пени се престори, че й се спи и заяви, че и тя е готова за лягане.

Не можеше да остави Дейви самичък в тъмната спалня, където духовете можеха да полазят по него. Длъжна бе да остане будна и да го пази, докато дойде баща им. После щеше да разкаже на татко всичко за духовете с надеждата, че този път ще я изслуша преди да прати за мъжете с усмирителните ризи.

Тя и Дейви бяха дошли у Джеймисънови без принадлежност за преспиване, но не им беше трудно да се приготвят за лягане. Тъй като понякога оставаха да нощуват при Фей и Кийт, когато баща им имаше работа до късно вечерта, за тях тук имаше запасни четки за зъби и пижами. А в гардероба на спалнята за гости имаха и резервни чифтове бельо, така че утре нямаше да се наложи да излязат, без да са го сменили. След десет минути вече се бяха сгушили удобно под завивките на двойното легло.

Леля Фей им пожела приятни сънища, изгаси лампата и затвори вратата.

Мракът беше гъст и задушаващ.

Пени се пребори с пристъпа на клаустрофобия. Дейви помълча, а после се обади:

— Пени?

— Хм?

— Тук ли си?

— А кой си мислиш, че каза „хм“?

— Къде е татко?

— Работи вечерта.

— Искам да кажа… наистина.

— Наистина работи вечерта.

— А ако са го наранили?

— Не са.

— А ако са стреляли по него?

— Не са. Щяха да ни кажат, ако е бил ранен. Сигурно биха ни завели и до болницата, за да го видим

— Съмнявам се. Те се опитват да пазят децата от такива лоши случки.

— Ще престанеш ли да се тревожиш, за Бога? Татко е добре. Ако е бил прострелян или нещо друго, леля Фей и чичо Кийт щяха досега да са научили.

— Но те може би знаят.

— Ако те знаеха, щяхме да разберем и ние.

— Как?

— Щеше да си проличи, дори и да се опитваха да го прикрият.

— Как щеше да си проличи?

— Щяха да се държат с нас другояче. Биха се държали странно.

— Те винаги се държат странно.

— Искам да кажа странно в друг смисъл. Щяха да бъдат прекалено любезни към нас. Щяха да ни глезят, защото щяха да ни съжаляват. И мислиш ли, че леля Фей би критикувала татко цяла вечер, както направи, ако знаеше, че е прострелян и лежи в някоя болница.

— Е… не. Сигурно си права. Дори и леля Фей не би направила това.

Престанаха да говорят.

Пени лежеше с подпряна върху възглавницата глава и се вслушваше.

Нищо не се чуваше. Само вятърът отвън. А отдалече бръмчене от снегорини.

Погледна през прозореца — правоъгълник от смътна снежна видимост.

Дали духовете щяха да дойдат през прозореца?

През вратата?

Може би щяха да се промъкнат през пукнатина покрай паркета или да влязат като дим и да се втвърдят, когато напълно са проникнали в стаята. Вампирите правят такива неща. Беше го гледала в един от старите филми за Дракула.

Или пък щяха да излязат от килера.

Отправи поглед към най-тъмния ъгъл на стаята, където беше килерът. Не можеше да види вратата му — само мрак.

Може би до задната част на килера водеше вълшебен, невидим тунел, който можеше да се види и да се използва само от духовете.

Това беше смешно. Наистина ли? И самата мисъл за духовете беше смешна и все пак ги имаше; тя ги беше видяла.

Дишането на Дейви стана дълбоко, бавно и ритмично. Той бе заспал.

Пени му завиждаше. Знаеше, че тя вече никога няма да заспи.

Времето минаваше. Бавно.

Погледът й сновеше по тъмната стая. Прозорецът. Вратата. Килерът. Прозорецът.

Не знаеше откъде ще дойдат духовете, но беше сигурна, напълно сигурна, че щяха да дойдат.

13

Лавел седеше в тъмната си спалня.

Нови убийци се бяха вдигнали от ямата и бяха изпълзели в нощта, в бруления от бурята град. Скоро и двете деца на Досън щяха да бъдат заклани, щяха да бъдат превърнати в обикновени купчини мъртво месо.

Мисълта радваше и вълнуваше Лавел. От нея дори получи ерекция.

Ритуалите го бяха изсушили. Не физически или умствено. Той беше нащрек, чувстваше се свеж и силен. Но силите му на бокор се бяха изчерпали; беше време да ги възстанови. В момента той беше бокор единствено по име — изсушен така, той всъщност бе само човек, а не му се харесваше да бъде само човек.

Прегърнат от мрака, той се пресегна нагоре с ума си — през тавана, през покрива на къщата, през снежния въздух към енергията на злото, която плуваше през големия град. Внимателно отбягваше теченията от благотворна енергия, които също бушуваха из града, защото от тях нямаше никаква полза; всъщност те представляваха заплаха за него. Потапяше се в най-тъмните и най-зловонните въздушни течения и ги оставяше да се влеят в него, докато успя да напълни отново резервоарите си.

След минути се прероди. Сега вече беше нещо повече от човек. По-малко от божество, да. Но много, много повече от обикновения човек.

За тази вечер имаше да извърши още една магия и той с радост очакваше да дойде моментът. Щеше да унижи Джак Досън. Накрая щеше да накара Досън да разбере колко страховита е силата на изкусния бокор. И тогава, след като децата на Досън бъдат унищожени, той щеше да осъзнае колко глупав е бил да ги изложи на такъв риск, като е предизвикал бокора. Щеше да види колко лесно е било да ги спаси — просто като преглътне гордостта си и се оттегли от разследването. Тогава за детектива щеше да стане ясно, че той самият е подписал смъртната присъда на децата си и това ужасно разкритие щеше да го съсипе.

14

Пени седна в леглото си и за малко не извика леля Фей.

Беше чула нещо. Странен, остър писък. Не беше човешки. Беше слаб. Много отдалеч. Може би в друг апартамент, няколко етажа по-надолу в сградата. Писъкът изглежда бе достигнал до нея през отоплителните тръби.

Зачака напрегнато. Минута. Две минути. Три.

Писъкът не се повтори. А нямаше и други неестествени звуци.

Но тя знаеше какво бе чула и какво значеше то. Бяха тръгнали към нея и Дейви. Вече ги търсеха. Скоро щяха да бъдат тук.

15

Този път те се любиха бавно, лениво, болезнено нежно; гушеха се, мърмореха си без думи и нежно-нежно се галеха. Поредица от замечтани усещания — чувство, че се носиш по водата, че си въплътил единствено слънчевата светлина и други видове енергия; възторжено изпадане в безтегловност, пропадане. Този път между тях нямаше толкова секс, колкото емоционално свързване, духовен обет, извършен чрез плътта. И когато накрая Джак бликна дълбоко в кадифените й недра, той усети, че сякаш се слива и разтапя, става част от нея, а почувства че и тя изпитва същото.

— Това беше чудесно.

— Съвършено.

— По-хубаво ли беше от фъстъчено масло и сандвичи с лук?

— Почти толкова.

— Ах ти, проклетнико!

— Хей, фъстъченото масло и сандвичите с лук са страхотни, ще знаеш.

— Обичам те — призна той.

— Радвам се — отвърна тя,

Имаше известно подобрение.

Тя все още не съумяваше да си признае, че и тя го обича. Но той не се тревожеше особено. Знаеше, че е така.

Беше седнал на края на леглото и се обличаше.

Тя седеше от другата страна и слагаше синия си пеньоар.

И двамата се сепнаха от внезапно рязко движение. Един поставен в рамка плакат от художествена изложба на Джаспар Джоунс се откъсна от куката си и излетя от стената. Беше голям плакат, метър и двайсет на осемдесет сантиметра, поставен зад стъкло. Известно време сякаш висеше във въздуха, после се удари в пода до леглото с оглушителен трясък.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Джак.

— От какво ли се получи това? — зачуди се Ребека. Плъзгащата се врата към килера се отвори с удар, трясна се, отвори се пак.

Скрин с шест чекмеджета се отдели от стената, наклони се към Джак, той отскочи и тежката мебел се удари в пода със звука на бомбена експлозия.

Ребека се дръпна към стената и застана там — скована и ококорена, със свити в юмруци ръце.

Въздухът бе студен. В стаята се надигна вихрушка. Не само течение, а вятър силен почти като по улиците отвън. А студеният вятър нямаше откъде да влезе — вратата и прозорецът бяха добре затворени.

Сега изглежда невидими ръце сграбчиха пердетата на прозореца и ги отскубнаха от релсата им. Пердетата се скупчиха на пода, а самата релса също бе изтръгната от стената и хвърлена настрани.

Чекмеджетата от нощните шкафчета излязоха целите и паднаха на пода, като разсипаха съдържанието си.

Няколко парчета от тапетите започнаха да се белят от стените — от тавана надолу.

Джак се обръщаше насам-натам уплашен и объркан, не знаеше какво да направи.

Огледалото на тоалетката се напука. Невидимият посетител смъкна одеялото от леглото и го запрати върху преобърнатия скрин.

— Стига! — извика Ребека към въздуха. — Стига толкова!

Невидимият нашественик не се подчини. И горният чаршаф бе изтеглен от леглото. Завъртя се във въздуха, сякаш бе оживял и се бе научил да лети; отлетя в ъгъла на стаята и се нагъна там отново безжизнен.

Два от краищата на подпъхнатия долен чаршаф също излязоха изпод матрака. Джак го сграбчи. И другите два края изхвръкнаха.

Джак се опита да задържи чаршафа. Жалките усилия да се задържи силата, която рушеше стаята, бяха безсмислени, но в момента правеше само това, макар че просто трябваше да се сети за нещо друго. Чаршафът беше дръпнат от ръцете му така силно, че той загуби равновесие. Препъна се и падна на колене.

Портативният телевизор сам се включи върху стойката си на колелца в единия край на стаята с усилен до краен предел звук. Дебела жена танцуваше ча-ча с една котка, а огромен хор пееше възхвала на котешкото шоу „Пърина“. Джак се изправи на крака.

Долният чаршаф бе изтръгнат от леглото, вдигнат във въздуха и запратен към Ребека.

По телевизията Джордж Плимптън крещеше като бабун за преимуществата на кабелната телевизия.

Матракът вече бе оголен. Калъфът му се нагъна, после в него се появи процеп. Платът се скъса в средата, от край до край, и плънката изскочи заедно с няколко развити пружини, които затанцуваха като змии под такта на несъществуваща музика.

Отлепиха се нови парчета от тапета. По телевизията рекламен агент за Американското дружество за говеждо месо крещеше нещо за преимуществата от яденето на месо, а покрай него в кадъра се печеше пържола.

Вратата на килера се трясна така силно, че донякъде изскочи от улея си и задрънча назад-напред.

Телевизионният екран се пръсна. Едновременно със звука от строшено стъкло отвътре нещо просветна и се появи малко дим.

Тишина.

Спокойствие.

Джак погледна Ребека.

Тя изглеждаше стресната. И ужасена.

Телефонът иззвъня.

В мига, когато Джак го чу, той знаеше кой се обажда. Грабна слушалката, опря я до ухото си, но не каза нищо.

— Задъхан сте като куче, детектив Досън — започна Лавел. — Развълнуван ли си? Явно малката ми демонстрация ти е доставила удоволствие.

Джак трепереше така силно, че нямаше доверие на гласа си. Не отговори, защото не искаше да показва на Лавел колко е уплашен.

Освен това Лавел изглежда не се интересуваше какво ще му каже Джак; не изчака достатъчно, за да чуе възможния отговор. Бокорът продължи:

— Когато видиш децата си — мъртви, разкъсани, с извадени очи и изядени устни, с пръсти, изпохапани до кокал, помни, че би могъл да ги спасиш. Помни, че ти им написа смъртната присъда. Отговорен си за смъртта им точно колкото ако си ги видял да вървят по релсите и не си ги предупредил за приближаващия влак. Ти захвърли живота им, като че ли за тебе те са просто смет.

От Джак избликна водопад от думи преди и да усети, че е започнал да говори:

— Мръсен мазен копелдак, да не си посмял да ги докоснеш! Ти по-добре…

Лавел беше затворил.

— Кой… — започна Ребека.

— Лавел.

— Искаш да кажеш… че всичко това?

— Вече вярваш ли в черна магия? Магьосничество? Вуду?

— О, Боже.

— Аз със сигурност вече вярвам.

Тя огледа разрушената стая, като клатеше глава и напразно се опитваше да отрече пораженията пред очите й.

Джак си спомни за собственото си недоверие, когато Карвър Хамптън му бе казал за падащите шишета и черната змия. Сега недоверие нямаше. Само ужас.

Помисли си за отвратително обезобразените трупове, които бе видял сутринта и следобеда.

Сърцето му биеше лудо. Задъхваше се. Усещаше, че можеше да повърне.

Държеше телефона все още в ръка. Набра един номер.

— На кого звъниш? — попита Ребека.

— На Фей. Трябва бързо да изведе децата оттам.

— Но Лавел няма как да знае къде са.

— Той не е имало как да знае и къде съм аз. Не съм казвал на никого, че идвам при тебе. А не са ме проследили — сигурен съм. Не би могъл да знае къде съм и все пак знаеше. Така че сигурно знае и къде да намери децата. По дяволите, защо не звъни?

Той натисна вилката и набра отново номера на Фей. Този път запис от станцията му съобщи, че тя вече не е абонат. Не беше вярно, разбира се.

— Лавел е успял някак да обърка линията на Фей. — Той остави слушалката. — Трябва да отидем там веднага. Господи, трябва да изведем децата!

Ребека бе съблякла пеньоара си и навличаше дънки и пуловер, Вече бе наполовина облечена.

— Не се тревожи — посъветва го тя. — Всичко ще е наред.

Ще отидем при тях преди Лавел.

Но Джак имаше ужасното чувство, че вече са закъснели.

1

Седнал отново в тъмната си спалня, където през прозорците проникваше само фосфорната светлина от снежната буря, Лавел напрегна ума си и достигна психичните реки на злото, които кръстосваха нощния град.

Магьосническата му сила в момента бе не само отслабнала; беше напълно изтощена. Извикването на полтъргайст и задържането му под контрол — каквото току-що бе направил за демонстрацията пред Джак Досън — е един от най-изтощителните обреди на черната магия.

За нещастие полтъргайстът не можеше да се използва, за да бъдат унищожавани враговете. Полтъргайстите са просто дяволити — в най лошия случай непослушни — духове, но не са зли. Ако бокорът, който е успял да ги овладее, се опита да ги използва, за да убие някого, те биха могли да се освободят от магията му и да насочат енергията си срещу него.

Все пак, когато се използват само за да покажат каква е силата на бокора, полтъргайстите дават внушителни резултати. Скептиците стават вярващи. Смелите омекват. След като са били свидетели на работата на полтъргайстите, вече вярващите във вуду-то и в свръхестественото се довеждат до състояние на смирени послушници, уплашват се и стават покорни слуги, готови да изпълнят всичко, което бокорът поиска от тях.

Люлеещият се стол на Лавел проскърца в тихата стая.

Той се усмихваше и усмихваше в тъмнината.

Енергията на злото се стичаше от нощното небе.

Лавел, получателят, скоро преливаше от сила.

Въздъхна, защото бе подновен.

Не след дълго забавлението започваше.

Клането.

2

Пени седеше на леглото си и слушаше.

Звукът отново долетя. Стъргане, съскане. Тихо тупване, слабо изщракване, ново тупване. Далечен шум от тракане и разместване.

Беше далече, но се приближаваше.

Запали нощната си лампа. Малкият кръг светлина беше топъл и добре дошъл.

Дейви продължаваше да спи необезпокоен от особените звуци. Тя реши засега да го остави да си спи. Можеше да го събуди бързо, щом се наложи, а само с един вик би довела леля Фей и чичо Кийт.

Дрезгавият вик прозвуча отново — слаб, макар не колкото преди.

Пени стана от леглото и отиде до тоалетката, която лежеше в сенките, отвъд кръга светлина на нощната лампа. В стената над тоалетката, на около трийсет сантиметра под тавана имаше отвор за отоплението и климатичната инсталация. Тя наведе глава и се вслуша в потайните далечни звуци; сега се убеди, че идваха през шахтите в стените.

Изкачи се на тоалетката, но отворът оставаше още на трийсет сантиметра над главата й. Взе възглавницата от леглото си и я сложи отгоре. После добави отгоре и двете дебели възглавници от столовете край прозореца. Почувства се много умна и досетлива. Стъпи пак горе, повдигна се на пръсти и успя да допре ухо до решетката, с която бе покрит отворът.

Беше си мислила, че духовете бяха из другите апартаменти или по стълбището, някъде надолу в сградата, и шахтите само пренасят шумовете им. Сега стресната осъзна, че по тях се носеха не само звуците на духовете, но и самите те. Ето как смятаха да влязат в спалнята — не през вратата или прозореца, не и през някой въображаем тунел зад килера. Бяха в шахтите за отоплението и се придвижваха из сградата — въртяха се и се обръщаха, промъкваха се и пълзяха, бързаха по хоризонталните тръби, катереха се с мъка по отвесните, но упорито идваха все по-близо и по-близо със същата увереност, с която се издигаше и топлият въздух от огромния котел долу.

Разтреперана, с тракащи зъби, обладана от страх, на който не искаше да се поддава, Пени опря лице до решетката и надникна през пролуките в шахтата. Мракът там бе дълбок, черен и плътен като в гроб.

3

Приведен над кормилото, Джак огледа снежната улица пред себе си.

Предното стъкло се заледяваше. Тънка, млечнобяла ледена коричка се бе образувала покрай изолацията и пълзеше навътре. Чистачките бяха обвити със сняг и прескачаха през ледените бучки.

— До края ли е пуснато това идиотско отопление? — попита той, макар че усещаше топлите вълни по лицето си.

Ребека се наведе и провери копчетата му:

— До края.

— Трябва да е станало по-студено след мръкване.

— Сигурно е минус дванайсет градуса. Но е по-студено, ако се отчете и леденият вятър.

Колони от снегорини се движеха по главните улици, но явно им беше трудно да се справят с виелицата. Снегът валеше непрестанно и бе толкова дебел, че не позволяваше да се види по-далече от една пресечка. Още по-лошо, силният вятър трупаше снега на преспи, които се образуваха по настилката само минути, след като отминеха снегорините.

Джак очакваше, че ще достигне бързо сградата на Джеймисънови. По улиците почти нямаше друго движение, което да му пречи. Освен това, макар че нямаше отличителни знаци, колата му бе снабдена със сирена. Беше прикрепил и мигащата червена аварийна светлина в края на каросерията, за да си осигури предимство пред малкото останали коли! Смяташе, че ще държи Пени и Дейви в ръцете си след десет минути. Вече стана ясно, че пътят ще му отнеме два пъти повече време.

Всеки път щом се опиташе да засили малко, колата започваше да поднася въпреки веригите за сняг.

— По-бързо щяхме да стигнем пеша! — ядоса се Джак.

— Ще стигнем навреме — успокояваше го Ребека.

— А ако Лавел вече е пристигнал?

— Не е. Разбира се, че не е.

После ужасна мисъл го осени; той не искаше да я изрече, но не можа да се спре:

— А ако се е обадил от Джеймисънови?

— Не е било оттам.

Но Джак бе рязко обладан от тази страховита възможност и не можа да преодолее мрачния си стремеж да говори, въпреки че самите думи му носеха нови зловещи образи.

— А ако ги е убил всички… (Обезобразени трупове. )

— … убил е Пени и Дейви… (Очи, изтръгнати от очните ябълки. )

— … убил е Фей и Кийт… (Прегризани гърла. )

— … и тогава се е обадил оттам… (Отхапани върхове на пръстите. )

— … обадил се е от самия апартамент, по дяволите… (Отпрани устни, висящи уши. )

— … докато е стоял над труповете им!

Тя се бе опитала да го прекъсне. Сега изкрещя:

— Престани да се изтезаваш, Джак! Ще стигнем навреме.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че ще пристигнем навреме? — сърдито кресна той, без да е сигурен защо се сърди на нея; просто се нахвърляше върху й, защото тя му беше под ръка, защото не можеше да се нахвърли върху Лавел или върху времето, което го бавеше и защото трябваше да се нахвърли върху някого, върху нещо или да полудее напълно от напрежението, което се натрупваше в него като допълни телен волтаж, вливащ се във вече презаредена батерия. — Не можеш да знаеш!

— Знам — настоя със спокоен глас тя. — Просто карай.

— По дяволите, престани да се държиш като настойник!

— Джак…

— Хванал е децата ми!

Даде газ прекалено рязко и колата веднага поднесе към десния бордюр.

Опита се да оправи посоката и завъртя кормилото наляво, вместо да го обърне в посоката на поднасянето и още докато се досещаше за грешката си, колата започна да се върти и за миг се понесоха странично — Джак изпита в стомаха си неприятното чувство, че ще се ударят в бордюра с висока скорост и ще се преобърнат, — но заедно с пързалянето колата продължи да се върти и около оста си, докато не направиха пълен обратен завой, сто и осемдесет градуса, половината обиколка на окръжността. Сега леденото предно стъкло бе обърнато към мястото, откъдето бяха дошли, но продължиха да се въртят, като на въртележка, докато колата спря малко преди да е описала пълен кръг.

С тръпка, предизвикана от представата какво би могло да им се случи, но съзнавайки, че не може да губи време в размишления за отърваването им, Джак потегли отново. Държеше кормилото още по-внимателно и натискаше газта леко и предпазливо.

Нито той, нито Ребека бяха проговорили по време на голямото завъртане, дори не успяха да извикат от учудване или страх; и двамата не казаха нищо още една пряка.

— Извинявай — обади се той.

— Няма за какво.

— Не трябваше така да ти се сопвам.

— Разбирам те. Това е от тревога.

— Все още се тревожа. Което не е извинение. Това беше глупаво. Няма да мога да помогна на децата, ако убия и двама ни преди да стигнем у Фей.

— Разбирам какво преживяваш. — Тя говореше по-нежно и от преди. — Няма нищо. И всичко ще бъде наред.

Той знаеше, че тя разбира всички сложни мисли и чувства, които го измъчваха и едва не го разкъсваха. Разбираше го по-добре, отколкото би го разбрал обикновен приятел, по-добре и от любовница. За тях можеше да се каже нещо повече от това, че си подхождат — мислите, възприятията и чувствата им бяха в пълна хармония, във физически и психологически синхрон. Отдавна не бе чувствал някого така близък, като част от себе си. От осемнайсет месеца всъщност. От смъртта на Линда. А може би не беше чак толкова дълго, като се имаше предвид, че не бе очаквал някога да му се случи пак. Хубаво беше, че няма да бъде повече сам.

— Почти стигнахме, нали? — попита тя.

— Две-три минути — отвърна той, приведен над кормилото и загледан притеснено в хлъзгавата, снежна улица.

Чистачките, дебело обложени с лед, стържеха шумно назад-напред и махаха все по-малко от снега.

4

Лавел се изправи от люлеещия се стол.

Моментът да осъществи психически контакт с малките убийци, които бяха излезли от ямата и сега се промъкваха към децата на Досън, бе дошъл.

Без да пали каквато и да е лампа, Лавел отиде до гардероба, дръпна едно от горните чекмеджета и извади шепа копринени ленти. Приближи се до леглото, остави лентите и свали дрехите си. Седна гол в края на леглото и завърза лилава лента за десния си глезен и бяла — за левия. Дори в тъмното различаваше лесно цветовете. Превърза гърдите си с дълга алена лента, точно над сърцето. Жълто сложи на челото си. Зелено около дясната си китка, черно около лявата. Лентите бяха символични връзки, които щяха да го подпомогнат да установи тесен контакт с убийците от ямата веднага щом свършеше току-що започнатия ритуал.

Нямаше намерение да поеме контрола над тези демонични същества и да направлява движенията им; дори да искаше, не би могъл да го направи. След като бяха призовани от ямата и изпратени след жертвата си, убийците следваха собствените си прищевки и свой план, докато не се правеха с набелязаната жертва; после, след убийството, биваха призовани обратно в ямата. Това беше целият контрол, който той имаше над тях.

Лавел използваше ритуала с лентите, за да може непосредствено да участва в удоволствието от клането. Психично обединен с убийците, той щеше да вижда през очите им, да чува през ушите им, да чувства чрез демонските им крайници. Когато острите им като бръснач нокти се впиеха в Дейви Досън, Лавел щеше да почувства плътта на момчето в собствените си ръце. А когато зъбите им се впиеха във вратната вена на Пени, Лавел щеше да почувства топлото й гърло до своите устни, щеше да вкуси от бакърената сладост на кръвта й.

Мисълта за това го накара да затрепери от възбуда.

Ако Лавел бе изчислил правилно времето, Джак Досън трябваше да пристигне в апартамента на Джеймисънови точно когато децата му щяха да бъдат разкъсвани. Детективът трябваше да завари как глутницата се спуска върху Пени и Дейви. Макар че би се опитал да ги спаси, щеше да открие, че малките насилници не могат да бъдат прогонени или убити. Щеше да бъде принуден да стои там безсилен, докато скъпоценната кръв на децата му се плиска по него.

Това беше най-хубавото.

Да. О, да.

Лавел въздъхна.

Потрепна от радостното очакване.

Шишенцето котешка кръв беше на нощното му шкафче. Той навлажни върховете на два пръста и постави червени точки на всяка от бузите си, навлажни ги отново и обагри устните си. После със същата кръв нарисува малък уеуе върху голите си гърди.

Протегна се по гръб на леглото.

Загледан в тавана, започна бавно да припява.

Скоро умът и духът му се пренесоха. Истинските психични връзки, чийто символ бяха лентите, се осъществиха успешно и той вече се намираше заедно с демоничните си същества в отоплителните шахти на сградата на Джеймисънови. Съществата се намираха само на два завоя и на три-четири метра от края на шахтата, който водеше към спалнята за гости.

Децата бяха близо.

По-близо от двамата беше момичето.

Лавел можеше да усети присъствието й също като малките убийци. Близо. Много близо. Още един завой на тръбата после права отсечка и последен завой.

Близо.

Времето бе дошло.

5

Както бе изправена върху тоалетката и загледана в шахтата, Пени чу глас от стената, от съседна част на отоплителната инсталация, но вече не така далече. Беше крехък, шепнещ, студен и дрезгав глас, който превърна кръвта във вените й в ледена киша. Гласът каза: „Пени? Пени?“

Тя едва не падна в бързината си да слезе от тоалетката.

Изтича до Дейви, сграбчи го, разтърси го.

— Събуди се! Дейви, събуди се!

Той не беше спал много, не повече от петнайсет минути, но въпреки това бе замаян:

— Ъъъ? А?

— Идват — припряно каза тя. — Идват. Трябва да се облечем и да се махнем оттук. Бързо. Идват!

Тя нададе вик към леля си Фей.

6

Апартаментът на Джеймисънови беше в дванайсететажна сграда на странична улица, през която още не бяха минали снегорините. Настилката бе покрита с повече от петнайсет сантиметра сняг. Джак подкара бавно и първите двайсетина метра се придвижваше добре, но тогава колела потънаха в скрита преспа, която изцяло бе покрила една дупка. За миг той си помисли, че са заседнали, но после направи маневра на предна и на задна скорост и колата се свободи. Когато изминаха две трети от пътя до пресечката, той натисна спирачката и колата спря пред сградата.

Отвори вратата си и бързо излезе. Арктическият вятър го удари със силата на парен чук. Наведе глава и заобиколи колата, като едва виждаше пред себе си от снежните кристали които вятърът вдигаше от земята и запращаше в лицето

Когато се изкачи по стълбите и влезе във фоайето през стъклената врата, Ребека вече бе там. Показваше значката и удостоверението си на уплашения портиер:

— Полиция.

Беше едър човек на петдесетина години с бяла като снега отвън коса. Седеше на малко бюро до двата асансьора и пиеше кафе. Трябва да е бил дневна смяна, който сега замества редовния човек от нощната (или да е съвсем нов), защото Джак никога не го бе виждал във вечерите, когато бе идвал да прибере децата.

— Какво има? — попита портиерът. — Случило ли се е нещо?

В сграда като тази хората не са свикнали нещо да не е наред — беше първокласна във всяко отношение и само възможността за нещо извънредно накара портиера да пребледнее и лицето му стана почти като косата.

Джак натисна бутона на асансьора и съобщи:

— Отиваме в апартамента на Джеймисънови. Единайсетият етаж.

— Знам на кой етаж са. — Портиерът бе така смутен, че се блъсна в бюрото, като се изправяше, и едва не събори кафето си. — Но защо…

Автоматичната врата на един от асансьорите се отвори. Джак и Ребека влязоха. Джак подвикна на портиера:

— Донесете ни и служебния ключ за там. Моля се на Бога Да не ни трябва.

Защото ако ни трябва, помисли си, това ще значи, че никой не е останал жив в апартамента, за да ни пусне.

Вратата се затвори. Асансьорът тръгна.

Джак посегна под палтото си и извади пистолета. Ребека също извади своя.

Таблото над вратата показа, че са стигнали до третия етаж.

— Пистолетите не са могли да помогнат на Доминик Карамаза — разтреперано промълви Джак, като гледаше своя Смит и Уесън.

Четвърти етаж.

— Така или иначе няма да ни трябват пистолети — забеляза Ребека. — Стигнахме тук преди Лавел. Знам, че е така.

Но увереността бе изчезнала от гласа й.

Джак знаеше защо. Пътуването от нейния апартамент до тук им бе отнело цяла вечност. Изглеждаше все по-малко вероятно да са дошли навреме.

Шести етаж.

— Защо асансьорите в тая сграда са толкова идиотски бавни? — възмути се Джак.

Седми етаж.

Осми.

Девети.

— Движи се, по дяволите! — заповяда той на асансьора, като че ли той би го послушал.

Десети етаж.

Единайсети.

Накрая вратите се отвориха и Джак мина през тях.

Ребека вървеше наблизо.

Единайсетият етаж бе тих и изглеждаше така обикновен, че Джак се изкуши да изпита надежда.

Моля те, Боже, моля те.

На етажа имаше седем апартамента. Джеймисънови живееха в един от предните два.

Джак отиде до вратата им и застана до нея. Лявата му ръка бе свита и прибрана отстрани, а дясната, с пистолета, бе близо до лицето му, със засега насочено право към тавана дуло, което обаче можеше за секунда да се спусне.

Ребека застана от другата страна, право срещу него, в подобна поза.

Нека бъдат живи. Моля те. Моля те.

Срещна погледа на Ребека. Тя му кимна. Бяха готови.

Джак почука на вратата.

7

В пълната със сенки стая Лавел дишаше забързано и тежко на леглото. Всъщност пуфтеше като животно.

Ръцете му бяха сгънати отстрани, пръстите извити и стегнати, като орлови нокти. Повечето време ръцете му бяха неподвижни, но сегиз-тогиз се размахваха буйно, като нанасяха удари във въздуха или се забиваха силно в чаршафите.

Трепереше почти постоянно. От време на време се мяташе и свиваше като поразен от електричество; при тези случаи цялото му тяло се вдигаше над леглото, после тежко падаше и пружините на матрака сърдито скърцаха.

Изпаднал в дълбок транс, той изобщо не усещаше спазмите.

Беше се взрял право нагоре, с широко отворени очи, почти без да мига, но не виждаше тавана или нещо друго наоколо. Пред него имаше други неща, в друга част на града, където зрението му бе пленено от жадна глутница малки убийци, с които бе установил психически контакт.

Съскаше.

Ръмжеше.

Скърцаше зъби.

Хвърляше се, скачаше, въртеше се.

После лежеше тихо и неподвижно.

След това заби нокти в чаршафите.

Съскаше така силно, че запращаше плюнки в мрака около себе си.

Краката му изведнъж бяха обладани. Заудря ожесточено с пети по матрака.

Ръмжеше откъм гръкляна си.

За малко полежа тихо.

После задиша тежко. Подсмръкна. Отново изсъска.

Подуши момичето. Пени Досън. Имаше чудесен мирис Сладка. Млада. Свежа. Нежна. Искаше я.

8

Фей отвори вратата, видя пистолета на Джак и го изгледа уплашено:

— Боже, за какво е това? Какво правиш? Знаеш как мразя оръжията. Махни това нещо.

От вида на Фей, която отстъпи, за да влязат, Джак разбра, че децата са добре и се поотпусна с облекчение. Все пак попита:

— Къде е Пени? Къде е Дейви. Добре ли са?

Фей погледна към Ребека и започна да се усмихва, после осъзна какво бе казал Джак и му се намръщи:

— Добре? Е, разбира се, че са добре. Съвсем отлично са. Аз може и да нямам собствени деца, но знам как да се грижа за тях. Мислиш ли, че бих позволила нещо да се случи на двете ми маймунки? За Бога, Джак, не разбирам…

— Някой проследи ли ви, като идвахте насам от училището? — припираше Джак.

— И за какво бяха всички тия глупости все пак? — разсърди се Фей.

— Не бяха глупости. Мисля, че ти обясних. Някой опита ли се да те проследи? Ти наистина се огледа, както ти казах, нали, Фей?

— Да, да, да. Оглеждах се. Никой не се опита да ме проследи. А и не мисля…

Докато говореха, бяха преминали от антрето в хола. Джак се огледа и не видя децата.

— Фей, къде са те, по дяволите?

— Не ми говори с този тон, за Бога. Какво си мислиш…

— Фей, по дяволите!

Тя се отдръпна от него.

— В гостната са. С Кийт — бързо и раздразнено му посочи тя. — Сложихме ги да си легнат към девет и половина и вече и мислехме, че спят дълбоко, когато изведнъж Пени изпищя…

— Изпищя!

— … и каза, че в стаята имало плъхове. Е, разбира се, у нас няма… Плъхове!

Джак скочи през хола, забърза по късия коридор и нахлу в гостната.

Нощните лампи, осветлението в ъгъла и на тавана — всичко беше запалено.

Пени и Дейви седяха в долния край на двойното легло, все още по пижами. Когато видяха Джак, извикаха радостно, изтичаха при него и го прегърнаха:

— Татко! Татко!

Джак бе така възторжен да ги открие живи, така благодарен, че за миг остана без думи. Просто ги грабна и ги притисна към себе си.

Въпреки цялата светлина в стаята, Кийт Джеймисън държеше и фенерче. Беше отишъл до тоалетката и с фенерчето в ръка гледаше в тъмнината зад решетката на отвора за отоплението. Обърна се към Джак и се намръщи:

— Там става нещо странно. Аз…

— Духове! — обади се Пени притисната към Джак. — Идват, татко, искат мене и Дейви, не им давай, не им давай да ни хванат, моля ти се — аз ги чакам, чакам и чакам, плаша се, а сега вече са почти тук. — Думите се гонеха една след друга, изливаха се от нея, а накрая тя се разплака.

— Няма-няма — погали я Джак и я притисна към себе си. — Успокой се сега. Успокой се.

Фей и Ребека го бяха последвали от хола.

Ребека бе възприела обичайното си хладно и делово поведение. Беше при килера на спалнята и сваляше дрехите на децата от закачалките.

— Първо, Пени закрещя, че имало плъхове в стаята й — подхвана Фей, — а после взе да нарежда за духове и беше почти в истерия. Опитах се да й обясня, че е било само кошмар…

— Не беше кошмар! — извика Пени.

— Разбира се, че е било — поклати глава Фей.

— Наблюдават ме цял ден — продължи Пени. — И един от тях беше в стаята ни снощи, татко. А днес в мазето на училището бяха цяла тълпа. Сдъвкали са обяда на Дейви. А също и моите учебници. Не знам какво искат, но те ни преследват и са духове, истински духове, кълна се!

— Добре — съгласи се Джак. — Искам да ми разкажеш всичко, до най-малката подробност. Но по-късно. Хайде сега да се махаме оттук.

Ребека донесе дрехите им.

— Облечете се — подкани ги Джак. — Не си правете труд да сваляте пижамите. Просто облечете дрехите отгоре.

— Какво за Бога… — започна Фей.

— Трябва да изведем децата оттук — махна с ръка Джак. — И то бързо.

— Но ти се държиш, като че ли наистина вярваш в тия приказки за духовете — учуди се Фей.

— Аз съвсем сигурно не вярвам в духове, но наистина мисля, че имаме плъхове — обади се Кийт.

— Не, не, не — възмути се Фей. — Не може да бъде. Не и в тази сграда.

— В шахтите за отоплението — посочи Кийт. — Чух ги със собствените си уши. Затова се мъчех да надникна вътре с фенерчето, когато ти връхлетя, Джак.

— Шшшшт — вдигна пръст Ребека. — Чуйте.

Децата продължаваха да се обличат, но никой не проговори.

Отначало Джак не чуваше нищо. После… странно съскане-мърморене-ръмжене.

Това не е никакъв плъх, помисли си той.

В стената нещо изтрака. После задраска и ядосано застърга. Шумове от дейност — дрънкане, почукване, стъргане, тропане.

— Боже мой — ахна Фей.

Джак взе фенерчето от Кийт, отиде до тоалетката и насочи лъча към шахтата. Светлината бе ярка и фокусирана в точка, но не помогна особено, за да разсее чернотата струпана зад прорезите на решетката.

Ново тупване в стената.

Още съскане и приглушено ръмжене.

Джак усети, че вратът му настръхва.

После — колкото и невероятно да е — от шахтата долетя глас Беше дрезгав, пукащ, изцяло нечовешки глас, изпълнен със заплаха: „Пени? Дейви? Пени?“

Фей извика и отстъпи няколко крачки.

Дори Кийт, който беше едър и доста суров мъж, побледня и се отмести от решетката:

— Какво, по дяволите, беше това?

Джак се обърна към Фей:

— Къде са палтата и ботушите на децата? Ръкавиците им?

— Хм… във… в кухнята. Сссушат се.

— Донеси ги.

Фей кимна, но не помръдна. Джак сложи ръка на рамото й:

— Вземи им палтата, ботушите и ръкавиците и ела при входната врата.

Тя не можеше да откъсне очи от решетката.

— Фей! Побързай! — разтърси я той.

Тя скочи, като че ли я беше зашлевил, обърна се и избяга от спалнята.

Пени бе почти облечена и се държеше учудващо добре — беше уплашена, но се владееше. Дейви седеше на ръба на леглото, опитваше се да не плаче, но все пак плачеше; погледна с разкаян вид към Пени, прехапа устни и се опита да последва примера й; краката му се люлееха от леглото и Ребека набързо завързваше обувките му.

— „Дейви? Пени?“ — долетя от решетката.

— Джак, за Бога, какво става тук? — разпери ръце Кийт.

Без да си прави труда да отговаря, тъй като в момента нямаше нито време, нито търпение за въпроси и отговори, Джак насочи фенерчето отново към решетката и съзря някакво движение в шахтата. Там имаше нещо сребристо — светеше и трептеше като разпален до бяло огън, после примигна и изчезна. На негово място се появи нещо тъмно, помести се, поблъска за малко решетката, като че ли се опитваше с всички сили да я махне, после се отдръпна, като не можа да я помести. Джак не успя да види достатъчно, за да си представи как изглежда съществото.

— Джак. Винтът на решетката — посочи Кийт.

Джак вече го бе видял. Винтът се въртеше и бавно излизаше от края на решетката. Съществото от шахтата въртеше винта, отвиваше го от вътрешната страна на рамката, за която конструкцията бе закрепена. Нещото мърмореше, съскаше и ръмжеше тихо, докато работеше.

— Да вървим. — Джак с мъка запази спокоен гласа си. — Хайде, хайде. Да се махаме оттук веднага.

Винтът излезе от нареза. Решетката увисна надолу и освободи отвора на шахтата, като увисна на другия винт.

Ребека избута децата към вратата.

Някакъв кошмар изпълзя от шахтата. Той увисна на стената в пълно противоречие със законите на гравитацията, като че ли на краката си имаше вакуумни пластинки, макар че не изглеждаше съоръжен с нищо подобно.

— Господи — стъписа се Кийт.

Джак потръпна от мисълта, че противното зверче би могло да докосне Дейви или Пени.

Съществото беше с големината на плъх. Поне по форма тялото му доста приличаше на плъх — продълговато, източено в хълбоците, с ханш и рамене, които бяха големи и мускулести за общите му размери. Но тук приликите с плъх приключваха и започваше кошмарът. Това нещо нямаше косми. Хлъзгавата му кожа бе на тъмни, сиво-зелено-жълти точки и приличаше повече на лигава гъба отколкото на плът. Опашката изобщо не беше като на плъховете — беше дълга над двайсет сантиметра, а ширината в основата й беше два-три сантиметра, бе насечена като опашката на скорпион, извисяваше се и се къдреше във въздуха над задницата на звяра пак като опашка на скорпион, макар че в края й нямаше жило. Стъпалата на краката му бяха съвсем различни от краката на плъх. Бяха прекалено големи за ръста на животното; дългите пръсти бяха разтроени и чепати, с несъразмерно големи за краката закривени нокти; остра като бръснач шпора стърчеше от всяка пета. Главата по вид и форма беше по-ужасна и от краката — издигаше се върху плосък череп с множество неестествено остри ъгли, ненужни изпъкналости и вдлъбнатини, сякаш бе изработена от неопитен скулптор. Муцуната бе дълга и заострена — странна кръстоска между муцуна на вълк и на крокодил. Малкото чудовище отвори уста и изсъска, като откри множество заострени зъби, разхвърляни в различни посоки по протежение на челюстите му. Учудващо дълъг черен език, блестящ като парче суров дроб, се плъзна от устата му; раздвоеният му край се развяваше непрекъснато.

Но очите на нещото се видяха най-страшни на Джак. Не приличаха изобщо на очи — нямаха зеници и ириси и някаква различима твърда част. Бяха просто празни дупки в зле оформения череп на съществото, груби дупки, от които се излъчваше остра, студена, ярка светлина. Силният блясък изглежда идваше от някакъв огън в изродения череп на самия звяр. Което просто не можеше да бъде. И все пак беше така. А нещото не беше сляпо, както би могло да се очаква; явно можеше да вижда, защото огнените му „очи“ се бяха заковали върху Джак и той усещаше демоничния им взор както би усетил забит в корема си нож. Това беше другото нещо, което го тревожеше, най-лошата страна на тези луди очи — мъртвешки студеното, пламтящо от омраза, изпепеляващо чувство, което ти внушаваха, ако се осмелиш да ги погледнеш. Загледан в очите на нещото, Джак се почувства и физически и духовно болен.

С пренебрежение към гравитацията като че ли беше насекомо звярът бавно запълзя с главата надолу по стената.

В отвора на отоплителната шахта се появи второ същество. То нямаше нищо общо с първото. Беше оформено като миниатюрен човек, с височина около двайсет и пет сантиметра; наведено бе от отвора на шахтата. Макар че имаше най-общо очертанията на човек, приликата свършваше дотук. Ръцете и краката му бяха като на първия звяр — с опасни нокти и остри шпори. Плътта му беше като гъба и хлъзгава на вид, но по нея зеленото, жълтото и сивото бяха по-малко. Около очите му имаше черни кръгове, а от ноздрите му стърчаха парченца гниеща на вид черна плът. Главата му бе крива, със зъбеста уста от ухо до ухо. Имаше същите адски очи, макар че бяха по-малки от очите на плъховидното нещо.

Джак видя, че човекоподобният звяр държи оръжие. Приличаше на миниатюрно копие. Върхът му бе добре наточен, светлината се отразяваше от острието му.

Джак си спомни за първите две жертви на акцията на Лавел срещу фамилията Карамаза. И двете бяха прободени стотици пъти с оръжие не по-голямо от джобно ножче — и все пак не с ножче. Съдебният медик бе озадачен, а техниците от лабораторията объркани. Но разбира се не им бе хрумнало, че убийствата може да са дело на двайсетсантиметрови вуду-дяволи, а оръжията са миниатюрни копия.

Вуду-дяволи? Духове? Гноми? Какво точно бяха тези неща?

Дали Лавел ги изработваше от глина, а после някак им даряваше живот и злостни намерения.

Или бяха създадени чрез окултни символи, жертвоприношения и тайнствени напеви, както се смята, че демоните се извикват от поклонниците на дявола? Бяха ли демони?

Откъде идваха?

Подобното на човек нещо не пропълзя по стената след първия звяр. Вместо това скочи от шахтата към тоалетката и се приземи там на краката си — подвижно и бързо.

Погледна покрай Джак и Кийт и проговори:

— Пени? Дейви?

Джак изтласка Кийт през прага в коридора, последва го и дръпна вратата след себе си.

След секунда едно от съществата — навярно човекоподобният звяр — се блъсна във вратата и започна яростно да я дере.

Децата вече не бяха в коридора, бяха преминали в хола. Джак и Кийт забързаха натам.

— Джак! Бързо! Сега нахлуват и от тази решетка! — извика Фей.

— Опитват се да ни отрежат пътя — прецени Джак.

Господи, няма да успеем, те са навсякъде, цялото прокле то здание е изпълнено с тях, заобиколени сме отвсякъде…

В съзнанието си Джак бързо затвори вратата на тези черни мисли, заключи я и си каза, че най-лошият враг тук е неговият песимизъм и страх, защото той можеше да ги обърка и задържи.

В края на хола, до антрето, Фей и Ребека помагаха на децата да сложат палтата и ботушите си.

От отвора за отоплението в стената над дългото канапе политаха ръмжене, съскане и припряно бърборене без думи. Зад процепите на решетката от мрака блестяха сребърни очи. Един от винтовете се отвиваше отвътре.

Дейви бе обут само с единия ботуш, но вече нямаше време.

Джак вдигна момчето и помоли Фей:

— Вземи му другия ботуш и да тръгваме.

Кийт вече бе в антрето. Беше взел палта за Фей и за себе си от гардероба. Без да чака да ги облекат, той хвана Фей за ръка и я изведе от апартамента.

Пени изпищя.

Джак се обърна към хола, като инстинктивно се приведе и стисна Дейви още по-силно.

Решетката от шахтата над канапето бе свалена. Нещо бе започнало да излиза от тъмнината.

Но Пени не бе изпищяла затова. Друг зловещ натрапник бе излязъл от кухнята и той бе привлякъл вниманието й. Беше извървял две трети от пътя през столовата и се насочваше към хола, право към тях. Цветът му се различаваше от останалите зверове, макар че бе също толкова противен. Беше в болезнен жълто-бял оттенък, изпъстрен с отвратителни зелено-черни петна и като останалите зверове, които Джак бе видял, изглеждаше хлъзгав, лигав. Беше и много по-голям от останалите, почти три пъти по-едър от плъховидното същество от спалнята. Приличаше малко на игуана, макар че тялото му бе по-стройно; това кошмарно изчадие бе не по-късо от метър, имаше гущерова опашка, гущерова глава и лице. За разлика от игуаната обаче, малкият звяр имаше огнени очи, шест крака и свито тяло, което изглежда можеше да се стегне във възли; благодарение на тази си стегнатост и подвижност съществото бе могло да се промъкне през тръбите за отоплението въпреки размера си. Освен това имаше чифт криле като на прилеп, които бяха атрофирани и явно не му служеха, макар че плашеха, като се отпускаха, пляскаха и трептяха.

Нещото нахлу в хола с размахана зад себе си опашка. Устата му се отвори широко и издаде студен триумфален вик, когато то се спусна към тях.

Ребека коленичи и стреля с пистолета си. Беше в упор; не можеше да не уцели и наистина уцели. Куршумът попадна право в целта си. Изстрелът повдигна звяра от земята и го запрати назад като парцален вързоп. Тупна тежко между хола и столовата.

Трябваше да бъде разкъсан. Но не беше.

По пода и стените можеше да се очаква разплискана кръв — или някаква друга течност, която се движеше из вените на тези същества. Но нямаше нищо подобно.

Нещото отскочи и се заизвива няколко секунди по гръб, после се преобърна и се изправи, закрета настрани. Беше дезориентирано и бавно, но явно невредимо. Побегна в кръг, като гонеше опашката си.

Междувременно погледът на Джак бе привлечен от противното нещо, което бе излязло от шахтата над канапето. Висеше на стената и скимтеше; беше с размера на плъх, но иначе не приличаше на гризач. Напомняше, повече от всичко, на птица без пера. Имаше яйцевидна глава, закрепена на дълъг, тънък врат, който би могъл да бъде на новороден щраус, а злобно издаденият му клюн се размахваше рязко във въздуха. Блестящите му огнени очи обаче нямаха нищо общо с птиците; нямаше земна птица, която вместо крака да има такива дебели пипала. Звярът беше връх на грозотата, ужас, породен от мутации; само като го гледаше, на Джак му прилоша. Зад него се показа подобно, макар и не същото същество.

— Пистолетите пет пари не струват срещу тези неща — викна Джак.

Подобното на игуана чудовище бе започнало да възстановява чувството си за ориентация. След миг щеше да дойде на себе си и отново да ги нападне.

Още две същества изпълзяха от кухнята и се появиха в края на столовата, като бързо приближаваха.

Остър писък привлече вниманието на Джак към далечния край на хола, откъм коридора към баните и спалните. Там бе застанало човекоподобното същество и пищеше с размахано над главата си копие. Затича се към тях, като прекоси килима учудващо бързо.

Зад него се изтърси глутница от малки, но страшни съшества, пародии с черти на влечуги, кучета, котки, насекоми, гризачи и паяци. В този миг Джак осъзна, че това наистина са дяволските изчадия, демоничните същества, привикани от дълбините на пъкъла с магиите на Лавел. Това трябваше да е отговорът, колкото и лудо да звучи той, защото няма друго място, откъдето такива отвратителни страхотии биха могли да се вземат. Със съскане, бърборене и ръмжене те вървяха едно през друго, жадни да достигнат Пени и Дейви. Всяко от тях се различаваше по нещо от съседа си, макар, че имаха поне две общи черти — очите от сребристобял огън, като прозорчета към пещ, и убийствено острите малки зъби. Сякаш вратите на ада се бяха разтворили.

Джак блъсна Пени в антрето. С Дейви в ръце, той последва дъщеря си през входната врата, по коридора на единайсетия етаж и забърза към Кийт и Фей, които стояха при отворената врата на един от асансьорите заедно с белокосия портиер.

Зад Джак Ребека стреля три пъти.

Джак се спря и се обърна. Искаше да се върне при нея, но не беше сигурен, че може да направи и това, и да пази Дейви.

— Татко! Побързай! — изпищя Пени от мястото си при вратите на асансьора.

— Татко, хайде, хайде — настоя и Дейви, като се притискаше в него.

Джак с облекчение въздъхна, когато Ребека излезе от апартамента невредима. Стреля още веднъж в антрето на Джеймисънови и затвори вратата.

Когато Джак достигна асансьора, Ребека вече бе до него. Той остави задъхан Дейви на пода и седмината, заедно с портиера, се наблъскаха в кабината. Кийт натисна бутона ПАРТЕР.

Вратите не се затвориха веднага.

— Ще влязат тук, ще влязат тук — изпищя Дейви, като изказа страха, който всички изпитваха.

Кийт отново натисна ПАРТЕР и този път задържа пръст на бутона.

Накрая вратите се затвориха.

Но Джак не се чувстваше в безопасност.

Сега, след като се бяха залостили в тясната кабина, той се чудеше, дали не би било по-разумно да тръгнат по стълбите. А ако демоните успееха да изключат тока и да ги спрат между етажите? А после да пропълзят в асансьорната шахта и да се спуснат до кабината? Ако чудовищната глутница намереше начин да влезе вътре? Боже Господи, ако…

Асансьорът потегли.

Джак вдигна глава към тавана на кабината. Там имаше капак за аварийния изход. Начин да се излезе. Но и начин да се влезе. Отсамната част на капака бе гладка — без панти и дръжка. Явно можеше да се бута нагоре или да се изтегли от спасителната група от другата страна. Дръжката би трябвало да е отгоре и това би улеснило демоните — ако дойдат. А тъй като отвътре нямаше дръжка, капакът нямаше как да се задържи; на насилственото влизане на злите същества не можеше да се попречи — ако дойдат.

Боже, моля ти се, нека не идват.

Асансьорът се спускаше по дългите си кабели бавно, както и се беше изкачвал. Десети етаж… девети…

Пени бе взела от Фей ботуша на Дейви. Помагаше на братчето си да го обуе.

Осми етаж.

С уплашен глас, който често потрепваше, но с познатия си заповеднически тон, Фей запита:

— Какво бяха те, Джак? Какво бяха онези неща в шахтата?

— Вуду. — Джак продължаваше да гледа таблото за етажите над вратите.

Седми етаж.

— Това някаква шега ли е? — обади се портиерът.

— Вуду-дяволи, според мене — продължи Джак. — Но не ме питай как са дошли тук или какво представляват.

Както бе разтърсена и въпреки онова, което бе видяла в апартамента си, Фей подхвърли:

— Ти да не си се побъркал?

— Почти ми се иска да е така.

Шести етаж.

— Няма такива работи като вуду-дяволи — не спираше Фей. — Изобщо…

— Млъкни — сопна й се Кийт. — Ти не ги видя. Нали излезе от стаята за гости преди да се появят от решетката там.

Пети етаж.

— И вече беше вън от апартамента, когато започнаха да излизат от решетката в хола, лельо Фей — добави Пени. — Просто не си ги видяла, иначе щеше да повярваш.

Четвърти етаж.

Портиерът отново подхвана:

— Госпожо Джеймисън, добре ли познавате тези хора? Те не са ли…

Без да му обръща внимание, Ребека го прекъсна и се обърна към Фей и Кийт:

— Джак и аз разследваме странен случай. Убиец психопат. Твърди, че погубва жертвите си чрез вуду-проклятия.

Трети етаж.

Може би ще успеем, помисли си Джак. Може би няма да ни спрат между етажите. Може би ще се измъкнем живи. А може би няма. Фей отново заговори с Ребека:

— Сигурна съм, че вие не вярвате във вуду.

— Не вярвах — кимна Ребека. — Но сега… вярвам.

Джак изведнъж се стресна, като се досети, че фоайето може да е изпълнено с малки, зли същества. Когато вратите на асансьора се отвореха, кошмарната глутница можеше да се нахвърли върху им, да започне да дере и хапе.

— Ако това е шега, аз не я разбирам — вече сам си говореше портиерът.

Втори етаж.

Изведнъж на Джак не му се искаше да достигнат фоайето, нямаше желание вратите на асансьора да се отварят. Изведнъж му се искаше единствено да продължат да се спускат в мир, час след час, към безкрайността.

Партерът.

Моля ти се, не.

Вратите се отвориха.

Фоайето беше празно.

Излязоха от асансьора и Фей попита:

— Къде отиваме?

— Ребека и аз сме с кола… — обади се Джак.

— В това време…

— Вериги за сняг — прекъсна я рязко Джак. — Ще се качим в колата и ще обикаляме, докато измислим какво да направим.

— Ще дойдем с вас — заяви Кийт.

— Не. — Джак забута децата към входната врата. — Ако сте с нас, сигурно ще е опасно.

— Не можем да се върнем горе — възрази Кийт. — Не и при тези… тези демони или дяволи или каквото са там.

— Плъхове — намеси се Фей, която явно бе решила, че ще й е по-лесно да мисли за странното отколкото за свръхестественото. — Само малко плъхове. Разбира се, че ще се върнем. Рано или късно трябва да се върнем, да сложим капани, да ги унищожим. Всъщност колкото по-бързо, толкова по-добре.

Без да обръща внимание на Фей, Джак се обърна към Кийт над главата й:

— Не мисля, че проклетите гадини ще наранят тебе или Фей. Не, ако не стоите между тях и децата. Навярно биха убили, всеки, който се опита за предпази децата. Затова и ги вземам от вас. Все пак не мисля, че би трябвало да се връщате там тази вечер. Няколко от тях може да са останали.

— Нищо не може да ме накара да се върна там сега — увери го Кийт.

— Глупости — намеси се Фей. — Само няколко плъха…

— По дяволите, жено — викна Кийт, — това, което викаше Дейви и Пени от шахтата, не беше плъх!

Фей и досега беше бледа. Когато Кийт й напомни за гласа от отоплителната инсталация, тя направо побеля. Всички спряха пред вратата и Ребека попита:

— Кийт, има ли при кого да отидете?

— Разбира се — кимна той. — Един от съдружниците ми, Ансън Дорсет, живее отсреща. От другата страна на улицата. Близо до булеварда. Можем да преспим там, при Ансън и Франсин.

Джак отвори вратата. Вятърът се опита да я затръшне и почти успя, във фоайето нахлу сняг. Като се бореше с вятъра, отвърнал лице от жилещите кристалчета, Джак задържа вратата за останалите и им помаха да минат, ребека поведе, после Пени и Дейви, Фей и Кийт.

Остана само портиерът. Той гладеше бялата си коса и се мръщеше към Джак:

— Хей, почакайте. А аз?

— Какво за вас? Няма никаква опасност. — Джак се запъти след останалите.

— А изстрелите горе?

Джак отново се обърна:

— Не се тревожете. Видяхте удостоверенията ни, като дойдохме, нали? Ние сме ченгета.

— Да, но кого застреляхте?

— Никого.

Джак излезе в бурята, като остави вратата сама да се затвори зад гърба му.

Портиерът остана във фоайето с опряно до стъклената врата лице и гледаше след тях като дебел и нежелан съученик, когото не са приели в играта.

Вятърът беше като чук.

Снежните игли като пирони.

Бурята се бе заела сериозно с дърводелската си работа и изграждаше преспите по улицата.

Когато Джак достигна най-долното стъпало, Кийт и Фей вече бяха близо на ъгъла към булеварда и към входа на приятеля си. Стъпка след стъпка изчезваха под фосфоресциращата завеса на подетия от вятъра сняг.

Ребека и децата стояха до колата.

Джак надигна глас над воя и стоновете на вятъра:

— Хайде, хайде. Влизайте. Да се махаме оттук.

Тогава осъзна, че нещо не е наред.

Ребека стоеше с ръка върху дръжката, но не отваряше вратата. Гледаше онемяла в колата.

Джак отиде до нея и видя, каквото и тя виждаше. Две от съществата. И двете на задната седалка. Бяха загърнати в сенките и беше невъзможно да се види как точно изглеждат, но светещите им сребърни очи не оставяха никакво съмнение, че са роднини на убийствените неща, които бяха излезли от шахтата за отоплението. Ако Ребека бе отворила вратата, без да погледне вътре, ако не беше забелязала, че зверовете ги чакаха, би могла да бъде нападната и победена. Биха отворили гръкляна й, биха извадили очите й и биха я убили преди Джак дори да разбере за опасността, преди да има възможност да й се притече на помощ.

— Отдръпнете се — викна той.

Четиримата се отдръпнаха и се скупчиха на тротоара, като се оглеждаха в нощта.

Сега бяха единствените хора на зимната улица. Фей и Кийт вече не се виждаха. Нямаше снегорини, коли, пешеходци. Дори портиерът вече не ги гледаше.

Странно е, помисли си Джак, да се чувстваш така изолиран и самотен в сърцето на Манхатън.

— Сега какво? — попита припряно Ребека с прикован в колата поглед, прегърнала Дейви с едната ръка, а с другата бръкнала под палтото си, където навярно стискаше пистолета.

— Ще се движим — отвърна Джак, недоволен от отговора си, но прекалено изненадан и прекалено уплашен да измисли нещо по-добро.

Не изпадай в паника.

— Накъде? — вдигна рамене Ребека.

— Към булеварда.

Спокойно. Не се притеснявай. Паниката ще ни свърши.

— Накъдето Кийт тръгна?

— Не. Към другия булевард. Трето авеню. По-близо е.

— Надявам се, че там има хора — въздъхна тя.

— Може да видим и патрулна кола.

— Мисля, че сме много по на сигурно място тук, навън — обади се Пени.

— И аз така мисля, мила моя — съгласи се Джак. — Хайде да вървим сега. И стойте близо един до друг.

Пени хвана ръката на Дейви.

Нападението дойде изведнъж. Нещото се измъкна изпод колата. Пищеше. Съскаше. Очите му светеха в сребърно. Тъмно на фона на снега. Бързо и пъргаво. Прекалено бързо. Подобно на гущер. Джак успя да види толкова в затъмнената от бурята светлина на уличните лампи, посегна към пистолета си, спомни си, че куршумите не убиват тия неща, осъзна и че са прекалено близо един до друг, за да рискува да стреля, а тогава нещото вече бе сред тях, ръмжащо и плюещо — и всичко това само за секунда, за време, колкото да кажеш тик, може би и по-малко. Дейви изпищя. И опита да се махне от нещото. Това беше инстинкт. Звярът се хвърли върху ботуша на момчето. Дейви го ритна. Оставаше си там. Джак повдигна Пени и я сложи до стената на сградата. Тя клекна там. Дишаше тежко. В това време гущерът бе започнал да се качва по крака на Дейви. Момчето махаше към него. Препъна се. Залитна. Направи крачка назад. Изпищя за помощ. Подхлъзна се. Падна. Всичко това само в течение на още една секунда, може би две — тик, тик — и Джак изпита чувството, че сънува кошмар като при треска, с объркване на времето, каквото има само насън. Тръгна след момчето, но въздухът му се струваше гъст като сироп. Гущерът сега беше върху гърдите на Дейви, махаше напред-назад с опашка, ноктите на краката му се забиваха в дебелото палто, опитваха се да го съдерат, така че да може после да разпори и корема на момчето, устата му беше широка, муцуната му почти в лицето на момчето — не! — и Ребека стигна там преди Джак. Тик. Отскубна отвратителното нещо от гърдите на Дейви. То зави. Ухапа ръката й. Тя извика от болка. Захвърли гущера.

— Дейви, Дейви, Дейви! — пищеше Пени. Тик. Дейви се бе изправил на крака. Гущерът отново се хвърли към него. Този път Джак го хвана. С голи ръце. По пътя към апартамента на Джеймисънови си бе свалил ръкавиците, за да използва по-лесно пистолета си. Сега потрепна от допира с нещото и го откъсна от момчето. Чу как палтото се раздира от ноктите му. Задържа го на една ръка разстояние. Тик. Усещаше съществото противно студено и мазно в ръцете си, макар че по някаква причина бе очаквал да бъде горещо — може би заради огъня в черепа му, заради сребърното сияние, което сега мигаше към него от зеещите очни кухини, където трябваше да са очите на демона. Звярът изръмжа. Тик. Опита се да се освободи от него, беше силен, но Джак бе по-силен. Тик. Зарита във въздуха с ноктестите си крака. Тик. Тик. Тик, тик, тик…

— Защо не се опитва да те ухапе — попита Ребека.

— Не знам — задъхан отговори той.

— Какво е по-различно у тебе?

— Не знам.

Но си спомни разговора с Ник Йерволино в патрулната кола, по-рано днес, когато пътуваха към центъра от харлемския магазин на Карвър Хамптън. И се зачуди…

Нещото-гущер имаше втора уста, на корема си, и тя с остри малки зъби. Цепнатината й зееше към Джак, отваряше се и се затваряше, но и втората уста нямаше по-голямо желание да го ухапе от устата в главата на гущера.

— Дейви, има ли ти нещо? — попита Джак.

— Убий го, татко — извика синът му. Звучеше ужасен, но невредим. — Моля ти се, убий го. Моля ти се.

— Колко бих искал да мога — въздъхна Джак.

Малкото чудовище се извиваше, скачаше, въртеше се, правеше каквото може, за да се изплъзне от ръцете на Джак. Допирът го отвращаваше, но той го хвана още по-здраво от преди, стисна го, заби пръсти в студената, мазна плът.

— Ребека, а твоята ръка как е?

— Само драскотина — отвърна тя.

— Пени?

— Аз… добре съм.

— Тогава и тримата се махайте оттук. Идете на булеварда.

— А ти? — разтревожи се Ребека.

— Аз ще задържа това нещо и ще ви дам малко преднина. — Гущерът се замята. — После ще го хвърля колкото мога по-далече и ще ви настигна.

— Не можем да те оставим сам — отчаяно се обади Пени.

— Само за минута-две — успокои я Джак. — Ще ви догоня. Тичам по-бързо от вас тримата. Няма да е трудно. Хайде тръгвайте. Махайте се оттук преди още някое от тия идиотски неща да ни е нападнало отнякъде. Тръгвайте!

Те се затичаха, децата пред Ребека, като вдигаха облачета сняг след себе си.

Нещото-гущер изсъска на Джак.

Той погледна в огнените очи.

В деформирания череп на гущера огньовете се виеха, гънеха, мигаха, но изобщо не отслабваха, горяха ярко и силно във всички отсенки на бялото и сребърното, но някак не приличаха на горещ огън; изглеждаха студени.

Джак се зачуди какво ли би станало, ако пъхне пръст в една от празните очни кухини, във вътрешния огън. Дали щеше наистина да открие пламък? Или беше илюзия? Ако наистина имаше пламък в черепа, щеше ли да се опари? Или щеше да открие, че на огньовете им липсва топлина, както изглеждаше?

Бели пламъци. Плюене.

Студени пламъци. Съскане. Двете усти на гущера дъвчеха нощния въздух.

Джак искаше да надникне по-навътре в този странен огън.

Приближи съществото към лицето си.

Взря се в празните очни кухини.

Въртящи се пламъци.

Подскачащи пламъци.

Не можеше да се отърве от чувството, че зад огъня има нещо, нещо удивително и важно, нещо страховито, което той почти съзираше зад блестящата съвършена пиротехника.

Приближи гущера още малко.

Сега лицето му бе само на сантиметри от муцуната.

Чувстваше как светлината на очите го облива.

Беше тръпчиво студена светлина.

Нажежена.

Учудваща.

Надникна внимателно в черепния огън.

Пламъците за малко не се отдръпнаха, за малко не му разрешиха да види какво има зад тях.

Той присви очи, опита се да види по-добре.

Искаше да разбере голямата мистерия.

Мистерията отвъд огненото було.

Важно беше, искаше, трябваше да я разбере.

Бели пламъци.

Пламъци на снега, на леда.

Пламъци, които криеха съкрушителна тайна.

Пламъци, които зоват…

Зоват…

Почти не чу как вратата на колата се отвори зад него. „Очите“ на нещото-гущер го бяха обладали и почти го бяха хипнотизирали. В съзнанието му снежната улица наоколо се бе позаличила. Още няколко секунди и щеше да е загубен. Но те бяха сбъркали; бяха отворили вратата миг по-рано и той я чу. Обърна се и захвърли колкото можа по-далече нещото-гущер в бурята.

Не изчака да види къде е паднало, не се обърна и да види какво е излязло от лимузината без отличителни знаци.

Просто побегна.

Пред него Ребека и децата бяха стигнали до булеварда. Завиха наляво покрай ъгъла и се изгубиха.

Джак газеше през снега, който на някои места бе почти по-висок от ботушите му, сърцето му биеше като механичен чук, а дъхът му излиташе на бели облачета. Подхлъзна се, едва не падна, възстанови равновесие; тичаше, тичаше и му се струваше, че не бяга по истинска улица, че това е само улица от съня му, кошмарно място, от което не може да избяга.

10

Докато пътуваха с асансьора към четиринайсетия етаж, където бе апартаментът на Ансън и Франсин Дорсет, Фей предупреди:

— И нито дума за вуду и други подобни глупости. Чуваш ли? Ше ни помислят за мръднали.

— Е, аз и не знам за вуду-то — отвърна Кийт. — Но съм адски сигурен, че видях нещо странно.

— Да не си посмял да бълнуваш за това пред Ансън и Франсин. Той ти е съдружник, за Бога. Имате още много да работите заедно. А това ще ти бъде много трудно, ако той си мисли, че ти си някакъв суеверен хахо. От борсовия посредник трябва да се излъчва стабилност. Да има вид на банкер. Банкери и борсови посредници. Хората искат да видят стабилни, консервативни служители в посредническата фирма, преди да им поверят спестяванията си. Не можеш да си позволиш да опетниш репутацията си. Освен това бяха само плъхове.

— Не бяха плъхове — възрази той. — Видях…

— Нищо освен плъхове.

— Знам какво съм видял.

— Плъхове — настоя тя. — Но няма да казваме на Ансън и Франсин, че имаме плъхове. Какво ще си помислят за нас? Няма да позволя да разберат, че в къщата ни има плъхове. Франсин и така вече ме гледа отвисоко; тя гледа всички отвисоко; мисли си, че е някаква благородница, с нейния произход. Няма да й дам и най-малко основание. Кълна се, че няма. Нито дума за плъхове. Ще им кажем, че имаме теч на газта. Те не могат да видят нашия вход от апартамента си, а няма да тръгнат навън в такова време, затова ще им кажем, че сме евакуирани заради повреда в газовата инсталация.

— Фей…

— А утре сутринта — решително заяви тя — започвам да търся нова квартира.

— Но…

— Нямам намерение да живея в сграда с плъхове. Просто няма да го направя, а и ти не можеш да очакваш това от мене. Самият ти би трябвало да искаш да се махнем оттам, колкото може по-бързо.

— Но те не бяха…

— Ще продадем апартамента. А може би е вече време изобщо да се махнем от този проклет мръсен град. Тази мисъл ми се върти в главата вече години. Знаеш го. Може би е време да започнем да си търсим нещо в Кънетикът. Знам, че няма да ти е приятно да пътуваш за работа, но влакът не е толкова лош, пък и си помисли за всички преимущества. Чист въздух. По-голямо жилище за същите пари. Собствен плувен басейн. Няма ли да е хубаво? Може би Пени и Дейви ще идват и ще остават при нас през цялото лято. Не би трябвало да прекарат цялото си детство в града. Това не е здравословно. Да, да, твърдо — захващам се с тази работа от утре.

— Фей, утре всичко ще бъде затворено заради виелицата…

— Това няма да ме спре. Ще видиш. Още утре сутринта.

Вратите на асансьора се отвориха.

По коридора на четиринайсетия етаж Кийт попита:

— Не се ли тревожиш за Пени и Дейви? Оставихме ги така…

— Нищо им няма. — Тя изглежда си вярваше. — Бяха само плъхове. Ти едва ли мислиш, че плъховете ще ги последват извън сградата. Няколко плъха не са страшни. Аз се тревожа повече от този техен баща, който им казва, че е вуду, плаши ги, пълни им главите с тези глупости. Какво му е станало? Може и да преследва някакъв убиец психопат, но вуду-то няма нищо общо с това. Не говори смислено. Откровено казано, просто не го разбирам; колкото и да се опитвам, просто не мога.

Бяха достигнали вратата на Дорсетови. Кийт звънна.

— Помни, нито дума! — подсети го Фей.

Ансън Дорсет трябва да е чакал с ръка на бравата, след като му позвъниха отдолу, защото отвори веднага, докато Фей още предупреждаваше Кийт.

— Нито дума за какво? — попита той.

— Плъхове — отвърна Кийт. — Изглежда входът ни, съвсем неочаквано, е нападнат от плъхове.

Фей го изгледа убийствено.

Не го беше грижа. Нямаше намерение да се впуска в сложни измислици за газов теч. Много лесно можеше да разберат, че ги лъжат и тогава щяха да приличат на истински глупаци: Така че той разказа на Ансън и Франсин за нашествието от гризачи, но не спомена за вуду или за ранните същества, които бяха излезли от шахтата в гостната. Отстъпи пред Фей по този пункт, защото тя бе напълно права — борсовият посредник трябваше да поддържа репутацията си на консервативен, стабилен и уравновесен човек във всички случаи… или да се разори.

Чудеше се колко ли време трябваше да мине, докато забрави видяното.

Много време.

Много, много време.

Може би никога нямаше да го забрави.

11

Джак се подхлъзна малко, прегази през една преспа, от което в ботушите му влезе сняг, зави зад ъгъла и излезе на булеварда. Не погледна назад, защото се боеше, че ще види духовете — както Пени ги наричаше — по петите си.

Ребека и децата бяха само на трийсетина метра по-напред. Той забърза след тях.

За свое разочарование видя, че те са единствените хора по широкия булевард. Имаше само няколко коли, изоставени, след като са забуксували в снега. Никой не се движеше пеша. И кой човек с всичкия си би тръгнал в ураганните ветрове, по средата на заслепяващата буря? През две пресечки едва се виждаха през снега червени стопове и въртящи се аварийни светлини. Това бе колона снегорини, но и те се движеха в обратната посока.

Настигна Ребека и децата. Не му беше трудно. Те вече не вървяха много бързо. Дейви и Пени едва се мъкнеха. Тичането в дълбок сняг е като тичане с оловни тежести на краката — постоянното съпротивление бързо ги бе изморило.

Джак огледа пътя зад тях. Нямаше и следа от духовете. Но тези същества с очи като фенери щяха да се покажат, и то скоро. Не му се вярваше да се откажат така бързо.

И когато се покажеха, щяха да попаднат на лесна плячка. Още малко и децата щяха да започнат уморено да влачат крака.

Джак също не се чувстваше особено енергичен. Сърцето му биеше така силно и бързо, че скоро сякаш щеше да излезе от гърдите му. Лицето го болеше от студения, хапещ вятър, който жилеше и очите му и ги насълзяваше. Ръцете го боляха, а бяха и изтръпнали, тъй като не бе имал време да си сложи пак ръкавиците. Дишаше тежко и от арктическия въздух гърлото му дращеше, а гърдите го боляха. Краката му замръзваха заради многото сняг, който бе влязъл в ботушите му. Не беше в състояние да осигури кой знае каква закрила за децата и това го караше да се чувства сърдит и уплашен, тъй като той и Ребека бяха единственото, което разделяше децата от смъртта.

Като че ли възбуден от мисълта за заколението им, вятърът зави по-силно, почти радостно.

Оголените от зимата дървета, издигащи се от гнездата си сред широкия тротоар, дрънчаха със заледени клони от вятъра. Това беше звук на раздвижени скелети.

Джак се огледа за място, където да се скрият. Точно пред тях имаше пет тухлени жилищни сгради, всяка с по четири етажа, сгушени между по-високи (макар и по-непривлекателни) постройки.

— Трябва да се скрием. — Джак ги насочи към края на тротоара, по покритите със сняг стъпала, през стъклената входна врата — до фоайето на първата тухлена сграда.

То не беше добре отоплено; в сравнение с нощния студ вън, обаче изглеждаше прекрасно, като в тропиците. Освен това бе чисто и доста елегантно — с медни пощенски кутии и сводест дървен таван, макар че нямаше портиер. Подът бе покрит с мозайка от плочки, на която бе изобразена виеща се лоза, зелени листа и жълти цветя, разположени върху фон в цвят на слонова кост — мозайката бе добре полирана и от нея не липсваше нито една плочка.

Но колкото и приятно да беше, не можеха да останат тук. Фоайето бе ярко осветено. Можеше лесно да ги забележат от улицата.

Вътрешната врата също бе стъклена. Зад нея се простираха коридорът на първия етаж, асансьорът и стълбите. Но вратата бе заключена и можеше да се отвори само с ключ отсам или от автомата в някой от апартаментите.

Апартаментите бяха общо шестнайсет, по четири на всеки етаж. Джак отиде до медните пощенски кутии и натисна копчето на домофона на господин и госпожа Еванс на четвъртия етаж.

От говорителя над пощенската кутия се обади тънък женски глас:

— Кой е?

— Апартаментът на Грофелд ли е? — попита Джак, като много добре знаеше, че не е.

— Не — отвърна невидимата жена. — Сбъркали сте бутона. Пощенската кутия на Грофелд е до нашата.

— Извинявайте.

Госпожа Еванс прекъсна връзката.

Той погледна към входната врата, към улицата зад нея.

Сняг. Тресящи се под вятъра голи, почернели дървета. Призрачен блясък на уличните лампи, обгърнати от бурята.

Но нищо по-лошо от това. Нищо със сребърни очи.

Нищо с много заострени малки зъби.

Засега.

Натисна бутона на Грофелд и попита дали това е апартаментът на Сантини. Казаха му рязко да звънне на съседната пощенска кутия.

Звънна у Сантини готов да ги попита за апартамента на Портърфийлд. Но семейство Сантини явно очакваха някого или бяха значително по-непредпазливи от съседите си, защото отвориха вътрешната врата, без да питат кой е.

Ребека поведе децата вътре, а Джак тихо ги последва, като затвори вратата на фоайето зад гърба си.

Би могъл да използва и полицейската си карта, за да влезе, но това би отнело много време. С непрекъснатото нарастване на престъпността хората напоследък бяха станали по-подозрителни. Ако бе започнал без заобикалки с госпожа Еванс в началото, тя не би приела думата му, че е ченге. Би поискала да слезе долу — с право, — за да види значката му през стъклената врата. Дотогава демоничните Убийци на Лавел можеше да са минали покрай сградата и да са ги забелязали.

Освен това Джак не искаше да замесва и други хора, защото така би изложил живота им на риск, ако духовете пристигнеха изведнъж и нападнеха.

Ребека явно споделяше грижата му за другите хора, защото предупреди децата да не вдигат шум, докато ги водеше към полутъмна ниша под стълбите вдясно от главния вход.

Джак се присъедини към тях в ъгълчето, по-далече от вратата. Не се виждаха от улицата или от стълбите, дори и някой да се наведеше специално над перилото.

След по-малко от минута на няколко етажа над тях се отвори врата. Стъпки. После някой, очевидно господин Сантини, извика:

— Алекс? Ти ли си?

Те останаха мълчаливи и неподвижни под стълбите.

Господин Сантини чакаше.

Отвън вятърът свиреше.

Господин Сантини слезе няколко стъпала:

— Има ли някой там?

Махай се, мислеше си Джак. Нямаш никаква представа в какво би могъл да се забъркаш. Махай се.

Човекът като че ли възприе по телепатия предупреждението на Джак, защото се върна в апартамента си и затвори вратата.

Джак въздъхна.

Накрая Пени попита с разтреперан шепот:

— Как ще разберем кога ще е безопасно да излезем отново навън?

— Ще почакаме малко и когато видим, че всичко е наред… аз ще изляза и ще погледна — тихо отвърна Джак.

Дейви трепереше, като че ли тук бе по-студено отколкото вън. Избърса потеклия си нос с ръкав:

— Колко време ще чакаме?

— Пет минути. — Ребека също шепнеше. — Най-много десет. Тогава ще са си отишли.

— Така ли?

— Разбира се. Може и сега да са си отишли.

— Наистина ли? — попита Дейви. — Вече?

— Разбира се — увери го Ребека. — Доста вероятно е да не са ни последвали. Но дори и да са тръгнали след нас, няма да висят наоколо цяла нощ.

— Няма ли? — усъмни се Пени.

— Не, не, не — отсече Ребека. — Разбира се, че няма. Дори духовете се уморяват, ще знаете.

— Те това ли са? — зачуди се Дейви. — Духове? Наистина ли?

— Е, трудно е да се каже точно как трябва да ги наричаме — махна с ръка Ребека.

— Духове беше единствената дума, която ми дойде наум, когато ги видях — обясни Пени. — Просто тя ми хрумна.

— И е чудесна дума — похвали я Ребека. — Не би могла да измислиш нещо по-добро според мене. И, както знаеш, ако се замислиш за всички приказки, които си чула, духовете винаги повече лаят, отколкото хапят. Обикновено всичко, което са направили на хората, е да ги уплашат. Така че ако бъдем търпеливи и внимателни, много внимателни, всичко ще се оправи.

Джак се възхищаваше от умението на Ребека да се държи с децата, оценяваше как добре успява да ги успокои. Самият й глас сякаш вдъхваше надежда. Тя непрекъснато ги докосваше, докато им говореше, потупваше ги и ги галеше, смиряваше ги.

Джак повдигна ръкав и погледна часовника си.

Десет и четиринайсет.

Четиримата се бяха свили в сенките под стълбите и чакаха. Чакаха.

1

Лавел лежа известно време върху пода на тъмната спалня — беше замаян и изтръпнал от болка, дишаше тежко. Когато Ребека Чандлър бе стреляла по няколко от дребните убийци в апартамента на Джеймисънови, Лавел се намираше в психически контакт с тях и бе почувствал сам съприкосновението на куршумите с телата им. Не бе ранен, не повече отколкото което и да е от демоничните същества. Кожата му не бе разкъсана. Не кървеше. Сутринта нямаше да има белези или протривания на кожата. Но бе изпитал допира на куршумите по ужасяващо истински начин и за кратко време бе изгубил съзнание.

Сега не беше в безсъзнание. Само дезориентиран. Когато болката започна да намалява, той залази по корем из стаята, без да е сигурен какво търси, без да знае дори къде е. Постепенно дойде на себе си. Изпълзя до леглото, легна върху матрака, изви гърба си и изстена.

Мракът го докосваше.

Мракът го лекуваше.

По прозорците падаше сняг.

Мракът дишаше над него.

Покривните греди скърцаха от вятъра.

Мракът му шепнеше.

Мрак.

Накрая болката изчезна.

Но мракът остана. Той го прегръщаше и милваше. От него бозаеше. Нищо друго не можеше да го успокои така пълно и дълбоко както мрака.

Въпреки тревожните си и болезнени преживявания, той нетърпение очакваше да се възстанови психическия контакт със съществата, които преследваха Досънови. Лентите все още бяха завързани за глезените, китките, гърдите и главата му. Петната котешка кръв още бяха по бузите му. Устните му все така бяха обагрени с кръв. Кръвният уеуе още стоеше на гърдите му. Трябваше единствено да повтори необходимите напеви, което той направи загледан в сенчестия таван. Постепенно спалнята покрай него избледня и той отново беше със сребристооката глутница, която неуморно преследваше децата на Досън.

2

Десет и петнайсет.

Десет и шестнайсет.

Докато бяха скупчени под стълбите, Джак разгледа ухапването по лявата ръка на Ребека. Трите пробождания бяха разположени на площ не по-голяма от монета, върху най-месестата част на дланта й, имаше и малко разкъсване на кожата, макар че нещото-гущер не я бе ухапало дълбоко. Кожата бе съвсем малко подута. Раната вече не кървеше, имаше само съсирена кръв.

— Как се чувстваш?

— Малко ми пари. — отвърна тя.

— Само това ли?

— Ще се оправи. Ще си сложа ръкавицата отгоре, така раната няма да се отвори и да закърви пак.

— Поглеждай я все пак. Ако се появи обезцветяване или ако се подуе още, може би ще трябва да отидем в болница.

— И какво да кажа на лекаря, че ми се е случило?

— Ще му кажеш, че те е ухапал дух, какво друго?

— Може би ще си струва да се види изражението му.

Десет и седемнайсет.

Джак огледа палтото на Дейви, което гущерът яростно бе драл. Дрехата бе солидна и добре изработена, платът бе все пак ноктите на съществото го бяха пробили изцяло поне на три места, бяха проникнали и през ватираната подплата.

Беше истинско чудо, че Дейви бе останал невредим. Макар ноктите да бяха преминали през палтото като през покривка за маса, те не бяха разпрали пуловера или ризата на момчето, дори не бяха одраскали кожата му.

Джак си помисли колко малко му бе останало да загуби и Дейви, и Пени, а отчетливо съзнаваше, че все още може да ги загуби преди да приключи случаят. Опря ръка в нежното лице на сина си. У него разцъфна ледено предчувствие за тежка загуба и пръсна замръзналите си цветове на ужас и отчаяние. Гърлото му се сви. Застави се да сдържи сълзите си. Не бива да плаче. Децата щяха да се обезкуражат съвсем, ако го видят разплакан. Освен това, ако се поддадеше на отчаянието сега, това би значило, че отстъпва — не много, но не и незначително — пред Лавел. Лавел беше зъл, а не обикновен престъпник, не само покварен, но зъл, въплъщаваше същината на злото, а то разчиташе на отчаянието. Най-добрите оръжия срещу злото бяха надеждата, оптимизмът, решителността и вярата. Шансът им да оцелеят зависеше от способността им да се надяват, да вярват, че животът (а не смъртта) е съдбата им, да вярват, че доброто може да сломи злото, просто да вярват. Нямаше да загуби децата си. Нямаше да позволи на Лавел да му ги отнеме.

— Е — обърна се той към Дейви, — това е много проветриво за зимно палто, но може да се уреди нещо. — Той свали дългия си шал, уви го около разкъсаното палто на момчето, опаса два пъти гърдичките му и го завърза около кръста му. — Така. Това ще прикрие дупките. Добре ли си, капитане?

Дейви кимна и се опита решително да изглежда по-смел:

— Татко, не мислиш ли, че сега ти трябва вълшебна сабя?

— Вълшебна сабя? — повтори Джак.

— Е, нали това ти е нужно, ако трябва да убиеш множество духове? — сериозно попита момчето. — Във всички приказки обикновено имат вълшебна сабя или вълшебен жезъл, нали, а може би само някакъв вълшебен прах — това винаги им вижда сметката на духовете, вещиците, човекоядците или на каквото там трябва да се види сметката. Е, понякога имат и нещо друго, какво беше… вълшебен скъпоценен камък или пръстен на магьосник. А след като вие с Ребека сте детективи, може би ви трябва пистолет за духове. Дали в полицията имат нещо такова? Пистолет за духове.

— Не знам, право да ти кажа. — На Джак много му се искаше да притисне силно момчето си. — Но това е страшно хубаво предложение, синко. Ще проуча въпроса.

— Ако пък нямат — продължи Дейви, — може би можеш просто да помолиш някой свещеник някак да благослови собствения ти пистолет, дето си го имаш, и тогава ще можеш да го заредиш с много-много сребърни куршуми. Това правят с върколаците, нали знаеш?

— Знам. И това е добро предложение. Истински се радвам, че мислиш как да ги бием тия неща. Радвам се, че не се предаваш. Това е най-важното — да не се предаваме.

— Така е. — Дейви решително издаде брадичка. — Знам това.

Пени наблюдаваше баща си през рамото на Дейви.

Усмихна му се и му намигна.

Той също й намигна.

Десет и двайсет.

С всяка отминала минута на спокойствие Джак се чувстваше по-сигурен.

Не сигурен. Само по-сигурен.

Пени му разказа съвсем сбито за собствените си контакти с духовете.

Когато момичето завърши, Ребека погледна към Джак:

— Той ги е държал под око значи. Винаги е знаел къде да ги намери, когато дойде времето.

Джак се обърна към Пени:

— Боже мой, малката ми, защо не ме събуди снощи, когато нещото е било в стаята ви?

— Не го видях наистина…

— Но си го чула.

— Само това.

— И бухалката за бейзбол…

— Освен това — продължи Пени с изненадващо странно притеснение, като отбягваше погледа му — ме беше страх да не си помислиш, че пак… съм… полудяла.

— А? Пак? — Джак примигна. — Какво, за Бога, искащ да кажеш — пак?

— Е… нали знаеш… след като мама умря… как бях тогава… когато имах… неприятности.

— Но ти не беше луда. Имаше нужда само от малко консултации, това е всичко, мила моя.

— Така го наричахте всички — едва чуто промълви момичето. — Консултант.

— Да. Доктор Ханаби.

— Леля Фей, чичо Кийт, всички го наричаха консултант. И понякога лекар.

— Той беше точно това. Трябваше да те посъветва как да преодолееш скръбта по майка ти.

Момичето поклати глава — не:

— Един ден, докато го чаках в кабинета му… и той не дойде, за да почнем разговора веднага… започнах да чета дипломите му от колежа в рамките по стените.

— И?

— Открих, че е психиатър — явно смутена обясни Пени. — Психиатрите лекуват лудите хора. И тогава разбрах, че съм малко… луда.

Учуден и поразен от мисълта, че това недоразумение би могло да продължи още дълго, Джак възкликна:

— Не, не, не. Мила моя, ти всичко си объркала!

Ребека се намеси:

— Пени, в повечето случаи психиатрите се занимават с обикновените хора и обикновените им проблеми. Проблеми, каквито всички ние имаме в един или друг момент от живота си. Това са главно емоционални проблеми. Такива са били и твоите. Емоционални проблеми.

Пени я погледна срамежливо и се намръщи. Явно й се искаше да повярва.

— Занимават се, разбира се, и с някои психически проблеми — продължи Ребека. — Но в кабинетите им, сред постоянните им пациенти, рядко може да се види някой наистина, наистина луд. Истински лудите хора са в болници или живеят постоянно в специални заведения.

— Разбира се. — Джак взе ръцете на Пени и ги задържа. Бяха малки, нежни ръце. Деликатността им и уязвимостта на единайсетгодишното момиченце, което се мислеше за пораснало — всичко това разтърси сърцето му. — Мила моя, никога не си била луда. Нито пък си се доближавала до лудостта. Колко ужасно е, че си се тревожила за това през цялото време.

Момичето премести погледа си към Ребека, после го върна към Джак:

— Сериозно ли говориш? Сериозно ли много обикновени, нормални хора ходят при психиатрите?

— Абсолютно — кимна той. — Скъпа, животът ти не беше лесен — майка ти умря така млада и аз самият бях така съсипан, че не ти помогнах особено много да го преодолееш. Сигурно… мисля, че е трябвало да ти обърна повече внимание. Но се чувствах така зле, така безпомощен и загубен, толкова се съжалявах, че просто не можах да помогна и на двама ни — на тебе и на себе си. Затова те изпратих при доктор Ханаби, когато нещо започна да те мъчи. А не защото беше луда. Нужен ти беше човек, с когото да си поговориш, без той да започне да плаче за майка ти, веднага щом ти се разплачеш за нея. Разбираш ли?

— Да. — В очите на Пени блестяха сълзи.

— Сигурна ли си?

— Да. Наистина, татко. Сега ми е ясно.

— Така че трябваше да дойдеш при мене снощи, когато нещото е било в стаята ти. Особено след като е пробило бейзболната бухалка. Не бих си помислил, че си луда.

— Нито пък аз — обади се Дейви. Аз никога-никога не съм си мислил, че си луда, Пени. Ти си сигурно най-малко лудият човек, когото познавам.

Пени захихика, Джак и Ребека не можаха да сдържат усмивките си, само Дейви не виждаше какво е толкова смешно.

Джак много силно прегърна дъщеря си. Целуна я по лицето и по косата:

— Обичам те, фъстъче.

После прегърна Дейви, увери го, че и него обича. Тогава с нежелание погледна отново часовника си. Десет и двайсет и четири.

Откакто бяха влезли в тухлената сграда и се бяха скрили под голямата стълба, бяха изминали десет минути.

— Изглежда не са ни последвали — допусна Ребека.

— Да не бързаме толкова — предложи той. — Да почакаме още няколко минути.

Десет и двайсет и пет.

Десет и двайсет и шест.

Не му се искаше още да излезе навън и да огледа. Изчака още една минута.

Десет и двайсет и седем.

Накрая вече не можеше да отлага. Измъкна се изпод стълбите. Направи две крачки, сложи ръка на медната брава… и замръзна.

Бяха тук. Духовете.

Единият се беше закачил за стъклото в средата на вратата. Беше шейсетсантиметрово подобно на червей нещо с разчленено тяло и навярно двайсет и четири крака. В устата приличаше на риба — овална форма и зъби, разположени далече зад виещите се смучещи устни. Огнените му очи бяха насочени към Джак.

Той рязко отмести поглед от горещия бял взор, защото си спомни как очите на гущера почти го бяха хипнотизирали.

Зад подобното на червей нещо предното фоайе гъмжеше от други, различни дяволи, всичките дребни, но толкова невероятно зли и уродливи, че Джак се разтрепери и усети как стомахът му се преобръща. Имаше неща-гущери в различни размери и форми. Неща-паяци. Неща-плъхове. Два от човекоподобните зверове — единият с опашка, другият с нещо като петльов гребен по главата и през гърба си. Неща-кучета. Раковидни, като котки, змиевидни, като бръмбари, скорпиони и дракони, със зъби и нокти, с шипове, шпори и остри рога — неща. Може би двайсет. Не. Повече от двайсет. Поне трийсет. Пързаляха се и се влачеха по плочките на пода или пълзяха прилепени към стените, оотивните им езици непрекъснато се стрелваха и протягаха зъбите се триеха и скърцаха, очите светеха.

Удивен и отвратен, Джак дръпна ръка от медната брава. Обърна се към Ребека и децата:

— Открили са ни. Тук са. Хайде. Трябва да се махаме. Бързо. Преди да е станало късно.

Измъкнаха се изпод стълбите. Видяха нещото-червей на вратата и глутницата във фоайето зад него. Ребека и Пени се взираха в множеството адови изчадия, без да продумат, и двете вече нямаше защо, или не можеха, да пищят. Дейви бе единственият, който изписка. Притисна се към ръката на Джак.

— Трябва вече да са влезли в сградата. В стените — посочи Ребека.

Всички обърнаха глави към решетките на отоплението в коридора.

— Как ще излезем? — попита Пени.

Как наистина?

За миг никой не проговори.

Във фоайето други същества се бяха присъединили към нещото-червей върху стъклото на междинната врата.

— Дали има заден вход? — зачуди се Ребека.

— Сигурно — отвърна Джак. — Но ако има, тия неща ще ни чакат и там.

Нова пауза.

Мълчанието потискаше и плашеше — като натрупаната неизразходвана енергия в острието на заредена гилотина.

— Тогава сме в капан — заключи Пени.

Джак усети как сърцето му тупка. Това го свести.

Мисли.

— Татко, не ги оставяй да ме хванат, моля ти се не ги оставяй — отчаяно проплака Дейви.

Джак погледна към асансьора, който беше срещу стълбите. Зачуди се дали дяволите вече са отишли в асансьорната шахта. Дали вратите на асансьора нямаше изведнъж да се отворят и оттам да излезе вълна от съскаща, ръмжаща, щракаща смърт?

Мисли!

Грабна ръката на Дейви и тръгна към стълбите.

Ребека ги последва заедно с Пени и попита:

— Къде отиваш?

— Насам. Тръгнаха по стъпалата към втория етаж.

— Но ако са в стените, те ще бъдат из цялата сграда — обади се Пени.

— Бързо — беше единственият отговор на Джак. Той ги поведе по стъпалата с бързи крачки.

В апартамента на Карвър Хамптън над магазина му в Харлем бяха запалени всички лампи. Абажурите, лампите за четене, настолното осветление — всичко блестеше, нито една стая не бе оставена на сенките. В няколкото тъмни ъгъла, до които не достигаше светлина, бяха запалени свещи — много от тях стояха изправени в чинии, тигани и форми за кейкове.

Карвър седеше край прозореца на малката кухненска маса, силните му кафяви ръце бяха сключени около чаша уиски. Взираше се в падащия сняг и от време на време отпиваше от питието си.

Кухнята имаше неоново осветление. И над печката гореше крушка. Запалено бе и над умивалника. Близо до него на масата имаше кутийки кибрит и три кутии със свещи — да не би от бурята да спре токът.

Тази нощ мрак не трябваше да има.

Из града сновяха чудовищни неща.

Те се хранеха от мрака.

Макар че нощните пътници не бяха изпратени подир Карвър, той ги усещаше от бурните улици — дебнеха плячка, бяха гладни, излъчваха осезаемо зло, чистото и върховно зло на древните. Пуснатите сега из улиците същества имаха такова противно и неописуемо присъствие, че не можеха да останат незабелязани от човек със силата на Карвър. За човек, надарен със способността да открива нахлуването на извънземни сили, самото им съществуване бе непоносимо опъване на нервите, на душата. Приемаше, че са адските посланици на Лавел, заети със задачата брутално да унищожат фамилията Карамаза; доколкото той знаеше, в Ню Йорк нямаше друг бокор, който би съумял да привика такива същества от подземния свят.

Отпи от уискито си. Искаше да се напие като свиня. Но не беше голям пияч. Освен това точно тази нощ трябваше да бъде нащрек, да се владее напълно. Затова си позволи само няколко глътчици.

Портите са били отворени. Самите порти на ада. Само малко. Резето едва е било изтеглено. И като прилагаше огромната си сила на бокор, Лавел удържаше портите под напора на демоничните същества, които искаха да излязат. Карвър усещаше всичко това по въздушните течения, по невидимите и беззвучни приливи от благотворни и зли енергии, които прииждаха и се носеха над огромния град. Отварянето на портите беше изключително опасна стъпка. Малцина са бокорите, които можеха да го направят. И от тях още по-малко биха събрали смелост за такова нещо. Тъй като Лавел очевидно беше един от най-силните бокори, които някога са рисували уеуе, имаше сериозни основания да се вярва, че той ще съумее да запази контрола върху портите и че когато унищожи фамилията Карамаза, ще съумее да върне обратно съществата, които е извел от ада. Но ако загубеше контрола дори за миг…

Тогава Господ да ни е на помощ, помисли си Карвър. Ако той ни помогне. Ако той може да ни помогне.

Порив на вятъра се блъсна с ураганна сила в сградата и зави в корнизите й.

Прозорецът пред Карвър задрънча, като че ли нещо повече от вятъра бе застанало отвън и искаше да го хване. Въртящо се множество снежинки се опря в стъклото. Невероятно, но тези стотици и стотици спрени и трепкащи парченца сняг като че ли образуваха лице, което се хилеше и мръщеше на Карвър. Макар че вятърът пуфтеше, удряше, сменяше посоката си и пак се връщаше, невероятното лице не се разпадаше и не се разнасяше от вятъра; висеше там, съвсем близо до рамката, неподвижно, като нарисувано.

Карвър сведе очи. След малко вятърът поутихна.

Когато воят му накрая се превърна в стенание, той отново погледна. Снежното лице бе изчезнало.

Отпи от чашата си. Уискито не го стопляше. Тази нощ нищо не можеше да го стопли.

Едната причина да иска да се напие беше чувството за вина. Вина изпитваше, защото бе отказал да помогне повече на лейтенант Досън. Това беше грешка. Положението бе така бедствено, че не биваше да мисли единствено за себе си. Все пак портите бяха отворени. Светът бе изправен пред прага на Армагедон2 — и то само заради бокор, тласкан от самолюбие, гордост и неутолима кръвожадност, който бе готов да поеме всеки риск, колкото и глупав да е той, за да уреди свой личен въпрос. В такива времена хунгонът има определени задължения. Тъкмо сега трябваше да прояви смелост. Вината го тормозеше и защото непрестанно си спомняше за среднощната черна змия, изпратена му от Лавел, а измъчван от тази картина, той не можеше да събере необходимата смелост, за да изпълни задължението си.

Дори и да се осмелеше да се напие, той щеше да продължи да носи бремето на вината си. То бе прекалено тежко — огромно, за да се преодолее само с пиене.

Затова сега той пиеше с надеждата да си даде кураж. За уискито бе характерно, че в умерени количества може да превърне в герои хората, които при други обстоятелства са само палячовци.

Трябваше да събере смелост и да се обади на лейтенант Досън, да му каже. Искам да помогна.

По-вероятно бе обаче Лавел да го унищожи, защото се е намесил. А каквато и смърт да избереше Лавел, тя нямаше да бъде приятна.

Отпи от уискито си.

Погледна към телефона на отсрещната стена.

Обади се на Досън, казваше си.

Не можеше да се помръдне. Погледна към нощната виелица отвън. Потрепери.

4

Задъхани, Джак, Ребека и децата стигнаха площадката на четвъртия етаж в тухлената сграда.

Джак погледна по стъпалата, откъдето бяха дошли. Засега нищо не ги преследваше.

Разбира се, нещо би могло да се подаде всеки миг от стените. Целият проклет свят се бе превърнал в панаирджийска зала.

Коридорът водеше към четири апартамента. Джак ги преведе покрай всички тях, без да чука и без да звъни някъде.

Оттук нямаше да дойде помощ. Тези хора не можеха да направят нищо за тях. Трябваше да разчитат само на себе си.

В края на коридора имаше врата без табела. Джак се молеше да е това, за което я мислеше. Натисна бравата. Отсам беше отключена. Отвори я предпазливо, защото се боеше да не би духовете да ги чакат от другата страна. Тъмнина. Нищо не се втурна към него. Опипа за ключа на осветлението, като наполовина очакваше да докосне нещо гадно. Но не. Нямаше духове. Само ключ. Клик. Да, ето за какво се бе надявал — последно стълбище, значително по-стръмно и по-тясно от осемте участъка, които вече бяха извървели; водеше към залостена врата.

— Хайде — подкани ги той.

Без да му задават въпроси, Дейви, Пени и Ребека го последваха шумно по стъпалата. Бяха уморени, но все още достатъчно уплашени, за да не забавят ход.

Вратата най-горе имаше две резета и бе укрепена с желязна подпора. През покрива тук явно не можеше да влезе крадец. Джак дръпна двете резета, вдигна подпората и я подпря отстрани.

Вятърът се опитваше да задържи вратата затворена. Джак я натисна с рамо и тогава вятърът я подхвана — вместо да бута, я издърпа, отскубна я от него и я запрати навън с такава сила, че тя силно се трясна във външната стена. Прекрачи прага и излезе на гладкия покрив.

Тук горе, бурята бе жив организъм. С лъвска ярост тя изскачаше от нощта, минаваше перилото, ревеше, смъркаше и хъркаше. Дръпна палтото на Джак. Изправи напълно косата му, после я залепи за главата и пак я изправи. Дъхна в лицето му с ледения си дъх, плъзна със студени пръсти под яката на палтото му.

Джак премина към края на покрива, който бе най-близо до съседната тухлена сграда. Назъбеното перило бе високо до кръста му. Опря се на него и огледа мястото. Както бе очаквал, пролуката между двете сгради беше само около метър и двайсет.

Ребека и децата дойдоха при него и той им каза:

— Ще го пресечем.

— По какво ще минем? — попита Ребека.

— Наоколо трябва да има нещо, което да ни свърши работа.

Обърна се и проучи покрива, който не беше съвсем тъмен; всъщност имаше някакво лунно сияние заради блестящата снежна покривка. Доколкото виждаше, нямаше разхвърляни дъски или нещо друго, което би могло да послужи за мост между двете сгради. Изтича до горната част на асансьора и огледа пристройката от двете страни, провери и в малкото помещение при горния край на стълбите, но не откри нищо. Може би имаше нещо полезно под снежната покривка, но нямаше как да го открие, без първо да разрови целия покрив.

Върна се при Ребека и децата. Пени и Дейви бяха клекнали до перилото, което донякъде ги пазеше от хапещия вятър, но Ребека се изправи да го посрещне.

— Трябва да скачаме — реши той.

— Какво?

— Отсреща. Трябва да скочим отсреща.

— Не можем — отсече тя.

— Съвсем малко над метър е.

— Но няма откъде да се засилим.

— И не е нужно. Съвсем малко разстояние е.

— Ще трябва да се изправим на тази стеничка — посочи тя перилото — и да скочим оттам.

— Да.

— В този вятър поне един от нас ще загуби равновесие оше преди да скочи — ще го духне някой внезапен пристъп на вятъра и ще падне долу.

— Ще успеем. — Джак се опитваше по някакъв начин да ги зарази със собствения си ентусиазъм.

Тя поклати глава. Косата й влезе в очите. Отметна я:

— Ако имаме късмет, може би ти и аз ще го направим. Може би. Но не и децата.

— Добре. Значи един от нас ще скочи на другия покрив, а другият ще остане тук и ще си подадем децата — оттук натам.

— Ще си ги подадем над пролуката?

— Да.

— На двайсетметрова височина?

— Не е чак толкова опасно. — Искаше му се да си вярва. — От тези два покрива ние можем да се пресегнем и да си допрем ръцете.

— Да си допрем ръцете е едно. Но да прехвърлим нещо тежко като дете…

— Аз ще се убедя, че ти си ги хванала здраво преди да ги пусна. А ти можеш да ги издърпаш, можеш да се опреш на онова перило. Не е страшно.

— Пени вече е доста едро момиче.

— Не чак толкова. Ще се оправим.

— Но…

— Ребека, тези неща са в сградата, право под краката ни и ни търсят в този миг.

— Кой ще е пръв? — кимна тя.

— Ти.

— Боже, благодаря ти.

— Мога да ти помогна да се качиш на стеничката и да те придържам там до секунда преди да скочиш. Така почти няма да имаш възможност да изгубиш равновесие и да паднеш.

— Но след като аз се прехвърля и си подадем децата кой ще помогне на тебе да се качиш и ще пази равновесието ти?

— Остави аз да се тревожа за това, когато му дойде времето.

Вятърът фучеше като товарен влак по покрива.

5

Снегът не се задържаше върху ламаринената барака в задната част на двора на Лавел. Падащите снежинки се топяха още щом докоснеха покрива и стените на малката барака. От подветрената страна на покрива се виеха струйки пара, достигаха до виелицата и след това се загубваха. В самата барака бе задушно и горещо. Нищо не се движеше освен сенките. Излизащата от дупката в пода неравномерно пулсираща оранжева светлина беше малко по-ярка от преди. Трептенето й караше сенките да играят и затова всеки неодушевен предмет върху пръстения под сякаш се движеше.

Студеният нощен въздух не беше единственото нещо, което не успяваше да проникне през тези ламаринени стени. Дори писъците и стенанията на бурята тук не се чуваха. Атмосферата в бараката бе неестествена, тайнствена и тревожна, като че ли помещението бе изведено от нормалното време и пространство и сега висеше в пустотата.

Единственият звук идеше от дълбините на ямата. Беше далечно съскане, мърморене, шепот и ръмжене, като десет хиляди гласа, долитащи отдалече, като рев на тълпа, заглушен от разстоянието. Сърдита тълпа.

Изведнъж звукът се усили. Не особено. Само малко.

В същия миг оранжевата светлина засвети по-ярко от всякога досега. Не особено. Само малко по-ярко. Беше като че ли вратите към пещ, и без това открехнати, се бяха отворили още няколко сантиметра.

Вътрешността на бараката също се позатопли.

Слабият мирис на сяра се усили.

И нещо странно стана с дупката сред пода. Навсякъде по обиколката й отломки пръст се откачаха и падаха навътре, далече от ръба, и се загубваха из тайнствената светлина от дъното. Както и нарастването в яркостта на светлината, така и тези промени в ръба на дупката не бяха големи, а незначителни количествени промени. Диаметърът се увеличи с не повече от два сантиметра. Пръстта престана да пада. Ръбът се стабилизира. В бараката отново всичко бе напълно неподвижно.

Само ямата сега бе по-голяма.

6

Стеничката с перилото бе широка двайсет и пет сантиметра. На Ребека й изглеждаше не по-широка от опънато въже.

Поне не беше заледена. Вятърът не оставяше снегът да навали върху тясната повърхност, пазеше я чиста и суха.

Ребека се закрепи с помощта на Джак върху стеничката в полуприведена поза. Вятърът я клатеше и тя бе убедена, че щеше да е паднала, ако го нямаше Джак.

Опита се да пренебрегне вятъра и хапещия сняг, който бодеше откритото й лице, не обръщаше внимание и на пропастта пред себе си; насочваше очите и ума си само към покрива на съседната сграда. Трябваше да скочи достатъчно далече, за да премине отсрещното перило преди да се приземи на покрива. Ако скокът й се окажеше по-къс и се озовеше върху високата до кръста стеничка, върху тази жалка каменна лента, щеше да загуби равновесие за миг, Дори и да се приземеше на двата си крака. В този миг на най-голяма уязвимост вятърът щеше да я грабне и тя би паднала — или напред, върху покрива, или назад, в пространството между двете сгради. Дори не си позволяваше да си помисли за тази възможност и не гледаше надолу. Стегна мускулите си, опря ръце до тялото си и извика:

— Сега.

Джак я пусна и тя скочи в нощта, вятъра и шибащия сняг.

Усети, вече във въздуха, че не се е изтласкала достатъчно силно, знаеше, че няма да стигне до другия покрив, знаеше, че ще се блъсне в стеничката, знаеше, че ще падне назад, знаеше, че ще умре.

Но онова, което знаеше, че ще се случи, не стана. Подмина перилото и стигна покрива; краката й се хлъзнаха и тя падна по гръб — достатъчно силно, за да я заболи, но не чак да си счупи някоя кост.

Когато се изправи, видя порутен гълъбарник. Гледането на гълъби не беше нито често срещано, нито необикновено в тази част на града; всъщност този гълъбарник бе по-малък от повечето — нямаше и два метра. Един поглед й стигаше, за да прецени, че този тук не бе използван от години. Беше толкова остарял и разнебитен, че скоро кафез щеше да се превърне в купчина смет.

Извика на Джак, който я гледаше от другата сграда

— Мисля, че може би открих мост! С ясно съзнание, че времето тече много бързо, тя изтърси снега от покрива на кафеза и видя, че изглежда бе направен от шест единични двуметрови дъски от трисантиметров шперплат. Това бе дори по-добре, отколкото бе предполагала — нямаше да се занимава с две-три отделни парчета. Шпетплатът бе боядисван многократно в течение на годините и боята го бе предпазила, след като гълъбарникът е бил зарязан и повече не са го поддържали; изглеждаше достатъчно як, за да издържи децата и дори Джак. Плоскостта бе свободна от едната страна, което много я улесняваше. След като изтърси и останалия сняг от покрива на кафеза, тя го хвана откъм свободната страна и дръпна дъската нагоре и към себе си. Част от пироните изскочиха заедно с дървото, други се отчупиха, защото явно бяха много ръждясали. След няколко секунди бе освободила целия шперплат.

Довлачи го до перилото. Ако се опиташе да го прехвърли през стеничката, вятърът щеше да го подхване, да духне в него като в платно, да го повдигне, да го изтръгне от ръцете й и да го запрати като хвърчило сред бурята.

Трябваше да изчака затишие. То дойде доста бързо и тя подхвана шпертплата, закрепи го върху перилото и го плъзна към протегнатите ръце на Джак. След миг, когато вятърът отново задуха, те бяха наместили моста си. Сега, като го държаха двамата, можеха да го притискат към мястото му, дори и да попадне в средата на въздушно течение.

Пени първа извървя краткото разстояние, за да покаже на Дейви колко е лесно. Беше легнала по корем, стискаше с ръце краищата на гредата и се изтласкваше напред. Убеден, че това може да стане, Дейви успешно мина след нея.

Джак мина последен. Когато стъпи върху моста, отзад естествено не остана никой, който да придържа края му. Тежестта му обаче задържа шпертплата на място и той спокойно отскочи от него при поредното затишие на вятъра. После заедно с Ребека издърпа дъската обратно на покрива.

— А сега? — попита тя.

— Само една сграда не ни стига — отвърна той. — Трябва повече да се отдалечим от тях.

С помощта на шпертплата прекосиха пролуките между втората и третата сграда, минаха от третия покрив на четвъртия, а после от четвъртия на петия. Следващата сграда вече беше десетина-дванайсет етажа по-висока. Прескачането им от покрив на покрив бе приключило, което не беше лошо, тъй като ръцете им бяха започнали да ги болят от вдигането на тежката шперплатова дъска.

Ребека се беше навела от края на четвъртата тухлена сграда и бе погледнала към алеята, четири етажа под тях. Там имаше известна светлина — улични лампи от двете страни на сградата и още една в средата, плюс отраженията от прозорците на целия първи етаж. Не видя духове из алеята, нито каквото и да е живо същество — само сняг на наноси и купчини, преспи, завъртани от кратки течения; снегът по слабо фосфоресциращите улици приличаше на пелерини на призраци, впуснали се пред вятъра. Може би имаше духове, свити някъде из сенките, макар че не й се вярваше, защото не забеляза никакви светещи очи.

Черна, желязна, извита, пожарна стълба се спускаше на зигзаг покрай задната стена на сградата. Джак се спусна първи, като на всяка площадка изчакваше Пени и Дейви; беше готов да смекчи удара, ако някой от тях се подхлъзнеше по студените, покрити със сняг, понякога и заледени стъпала.

Ребека се спусна последна от покрива. На всяка площадка се спираше и оглеждаше алеята, всеки път очакваше да види странни, заплашителни същества да скачат през снега към долния край на пожарната стълба. И всеки път не виждаше нищо.

Обърнаха се надясно, когато всички слязоха на алеята, отдалечиха се от тухлените жилищни сгради и се затичаха с всички сили към страничната улица. Вече бяха обърнали бяга си в бързо ходене, когато се отклониха от Трето авеню и се насочиха към центъра на града. Нищо не ги преследваше.

Нищо не се показваше от тъмните входове, които подминаваха.

Засега изглеждаха в безопасност. Нещо повече… изглежда целият огромен град им принадлежеше, като че ли бяха единствените четирима оцелели след деня на страшния съд.

Ребека никога не бе виждала такъв силен сняг. Разярената, шибаща и удряща буря подхождаше повече на откритите полярни площи отколкото на Ню Йорк. Лицето й бе изтръпнало и очите сълзяха, от постоянната борба да се задържи на крака я болеше всяка става и всеки мускул в тялото.

На две трети от пътя към Лексингтън авеню Дейви се препъна, падна и просто не можа вече да събере сили, за да продължи сам. Джак го взе на ръце.

На вид Пени също бе изтощена до крайна степен. Скоро щеше да се наложи Ребека да поеме Дейви, а Джак да вдигне Пени.

А докъде и с каква скорост можеха да очакват да се придвижат при тези обстоятелства? До не особено далече. И не кой знае колко бързо. Трябваше им да открият превозно средство в следващите няколко минути.

Достигнаха булеварда и Джак ги отведе до голяма стоманена решетка сред настилката, от която излизаха облаци пара. Беше излаз за проветрение на някакъв подземен тунел, най-вероятно от метрото. Джак свали Дейви долу и момчето се задържа на крака. Явно щеше да се наложи пак да го носят, когато тръгнеха. Изглеждаше ужасно — личицето му бе изпито, измъчено и много бледо; имаше огромни тъмни кръгове под очите си. Сърцето на Ребека се сви заради него, искаше й се да може да направи нещо, за да го накара да се чувства по-добре, но и тя самата не се чувстваше кой знае колко блестящо.

Нощта бе прекалено студена, а въздухът от решетката не беше достатъчно топъл, за да загрее Ребека, която стоеше в края на решетката и оставяше вятъра да отвява лошата миризма; имаше обаче поне някаква илюзия за топлина, а в момента и само илюзията бе достатъчно окуражаваща. Ребека се обърна към Пени:

— Ти как си, мила?

— Добре съм — отвърна момичето, макар че изглеждаше изтощено. — Само се тревожа за Дейви.

Издръжливостта и смелостта на момичето изумиха Ребека.

— Трябва да се доберем до кола — сви рамене Джак. — Ще чувствам, че сме в безопасност само ако сме в кола и се движим; не могат да се доберат до нас, когато сме в движение.

— И ш-ш-ще бъде т-т-топло в колата — добави Дейви.

Но единствените коли по улицата бяха спрените до бордюра, които не можеха да се достигнат заради снежната стена, натрупана от снегорините, която още не беше махната. А ако е имало изоставени коли в средата на улицата, те вече са били отнесени от аварийните служби.

Наоколо сега не се виждаха никакви работници. Нямаше и снегорини.

— Дори и да откриехме някъде тук кола, която не е затънала — замисли се Ребека, — едва ли на нея ще има ключове или пък вериги за сняг на гумите.

— Аз не говорех за тези коли — обясни Джак. — Но ако намерим телефонен автомат и се обадим до участъка, бихме могли да ги помолим да ни изпратят служебна кола.

— Онова там не е ли телефон? — Пени посочи от другата страна на широкия булевард.

— Снегът е толкова дебел, че не мога да бъда сигурен. — Джак се взираше натам. — Може да е телефон.

— Тогава да отидем да видим — предложи Ребека.

Още докато говореха, между две от стоманените прегради на решетката се подаде малка ръка с остри нокти.

Дейви я видя пръв, извика и отстъпи от издигащата се пара.

Ръка на дух.

И още една, която задраска по ботуша на Ребека. Тя я настъпи, видя светещите сребърно-бели очи в тъмнината под решетката и отскочи назад.

Появи се трета ръка и четвърта; Пени и Джак също се махнаха. Изведнъж цялата стоманена решетка издрънча в кръглия си улей, вдигна се в единия край и отново падна, но веднага се повдигна отново, този път три-четири сантиметра, подскочи и издрънча отново. Глутницата отдолу се опитваше да се измъкне от тунела.

Макар че решетката беше голяма и изключително тежка, Ребека бе сигурна, че съществата отдолу ще успеят да я разместят и ще се измъкнат от мрака и парата. Джак навярно мислеше същото, защото вдигна Дейви и побегна. Ребека хвана ръката на Пени и се завтече след него сред виелицата на улицата. Не се движеха обаче достатъчно бързо, изобщо не Се движеха както трябва. Никой не смееше да се обърне.

Пред тях, в далечната страна на отделното улично платно, един джип се показа от завоя — гумите му се въртяха съвсем леко в снега. Имаше отличителните знаци на градската служба по поддържане на улиците.

Джак, Ребека и децата се бяха насочили към центъра, а джипът отиваше в обратната посока. Джак забърза през булеварда, пресече разделителната полоса и се насочи към най-дясното платно, като се опитваше да стигне там преди джипа.

Ребека и Пени го последваха.

Ако шофьорът ги бе забелязал, това по нищо не пролича. Не забави ход. Ребека махаше силно с ръце, докато тичаше, а Пени викаше; Ребека също започна да вика, присъедини се и Джак — всички закрещяха като луди, зашото джипът беше единствената им надежда да се измъкнат.

7

На масата в ярко осветената кухня над „Рада“ Карвър Хамптън си нареди няколко пасианса. Надяваше се картите да му помогнат да откъсне мислите си от злото, което сега вилнееше в зимната нощ, да може чрез тях по-лесно преодолее чувството си за вина и срам, че не е направил нищо, за да спре злото, да не може то да прави каквото си иска в света. Но пасиансът не му помогна. Продължаваше да гледа през прозореца до масата, усещаше нещо неописуемо в мрака отвън. Вината му нарастваше вместо да отслабне; тя измъчваше съвестта му.

Той беше хунгон в края на краищата.

Имаше определени задължения.

Не можеше да отмине току-така това чудовищно зло.

По дяволите.

Опита се да гледа телевизия. „Куинси“. Джак Клъгман крещеше на глупавите си началници, бореше се за справедливостта, демонстрираше чувство за обществена отговорност, по-голямо от чувството на майка Тереза; иначе се държеше повече като супермен отколкото като съдебен медик. В „Династия“ група богаташи се държаха по най-разгулен и порочен начин, в стил Макиавели, и Карвър си зададе същия въпрос, който винаги му хрумваше, когато имаше нещастието да погледа за няколко минути „Династия“, „Далас“ или някоя от сродните с тях серии. Ако истинските богати хора в истинския свят са така обладани от мисълта за секс, отмъщение, удари в гърба и от дребната ревност, как който и да е от тях изобщо някога е имал времето и ума да забогатее. Изключи телевизора.

Той беше хунгон.

Имаше определени задължения.

Избра си една книга от библиотечката в хола — нов роман от Елмор Ленард, и макар че бе голям почитател на Ленард, макар че никой не пишеше така напрегнато като Ленард, сега не можа да се съсредоточи. Прочете две страници, не запомни нито една дума и върна книгата в библиотечката.

Той беше хунгон.

Върна се в кухнята, отиде до телефона. Поколеба се още с ръка върху него.

Погледна към прозореца. Потрепна, защото гигантската нощ изглеждаше така демонично жива.

Вдигна слушалката. За миг се заслуша в сигнала.

Служебният и домашният телефон на лейтенант Досън бяха записани на парче вестник до апарата. Известно време остана загледан в домашния номер. Накрая го набра.

Звънна няколко пъти и се канеше да се откаже, когато от другата страна вдигнаха слушалката. Но никой не се обади.

— Ало?

Без отговор.

— Има ли някой там?

Без отговор.

В началото си помисли, че всъщност не се е свързал с дома на Досън, че има някаква повреда по линията. Тъкмо се канеше да затвори, когато бе обладан от ново ужасяващо чувство. Усети присъствието на злото от другата страна, изключително зложелателно същество, чиято ужасна енергия се лееше по телефонната жица.

Плувна в пот. Почувства се омърсен. Сърцето му лудо заби. Стомахът му се преобърна, прилоша му.

Трясна слушалката. Изтри мокрите си ръце в панталона. Все още се чувстваше омърсен, просто защото бе държал слушалката, която временно го бе свързала със звяра в апартамента на Досън. Отиде до умивалника и старателно изплакна ръце.

Нещото в апартамента на Досън бе явно едно от съществата, които Лавел бе призовал да извършат мръсната му работа. Но какво правеше там? Какво означаваше това? Толкова луд ли беше Лавел, че да насочи силите на мрака не само към фамилията Карамаза, а и към самата полиция, която разследва убийствата?

Ако нещо се случи на лейтенант Досън, помисли си Хамптън, аз ще съм виновен, защото му отказах помощта си.

Докато триеше студената пот от челото и врата си със салфетка, той се замисли за възможностите си и се опита да реши какво да направи сега.

8

Имаше само двама души в джипа на градската служба по поддържане на улиците, така че за Пени, Дейви, Ребека и Джак имаше много място.

Шофьорът беше щастлив на вид човек с червендалесто лице, сплескан нос и големи уши; каза, че името му е Бърт. Внимателно разгледа полицейската карта на Джак, увери се, че е истинска и с радост се постави на тяхно разположение — обърна джипа, за да ги откара до участъка, откъдето можеха да си вземат друга кола.

Купето на джипа беше прекрасно, топло и сухо. Джак изпита облекчение, когато вратите се затвориха плътно и колата потегли.

Но тъкмо когато правеха обратен завой в средата на пустия булевард, колегата на Бърт, луничав младеж на име Лио, видя нещо, което се движеше през снега и се приближаваше към тях от другата страна на улицата.

— Хей, Бърт, почакай малко — викна той. — Това там котка ли е?

— Какво ако е котка? — попита Бърт.

— Не би трябвало да е навън в такова време.

— Котките си ходят по всяко време — махна с ръка Бърт. — Ти си падаш по тях, би трябвало да знаеш колко са независими.

— Но тя ще умре от студ там — продължаваше Лио.

Докато джипът завършваше обратния си завой и Бърт забави ход, за да провери прав ли е Лио, Джак погледна през страничния прозорец към тъмното очертание, което скачаше през снега — движеше се с грацията на котка. По-назад в бурята, може би само след няколко пласта от падащия сняг, може би имаше други неща, които идваха насам; възможно бе да е и цялата глутница, готова вече за смъртоносния си удар, макар че бе трудно да се каже. Първият от духовете обаче, подобното на котка нещо, което бе привлякло вниманието на Лио, несъмнено бе там — само на десетина метра от колата — и се приближаваше бързо.

— Спри за малко — помоли се Лио. — Чакай да сляза и да помогна на животинчето да се измъкне.

— Не! — извика Джак. — Махайте се оттук, по дяволите. Това не ви е някаква идиотска котка.

Бърт учуден изгледа Джак през рамо. Пени започна да крещи същото нещо отново и отново, а Дейви се присъедини към нея:

— Не ги пускайте, не ги пускайте тук, не ги пускайте!

Лио опря лице до прозореца и се съгласи:

— Прав сте. Това не е никаква котка.

— Карай! — викна Джак.

Нещото подскочи и се блъсна в страничния прозорец пред лицето на Лио. Стъклото се напука, но издържа.

Лио хлъцна, изправи се и се обърна към Бърт.

Бърт даде газ и гумите за миг забуксуваха.

Противното нещо-котка се бе прилепило към напуканото стъкло.

Пени и Дейви крещяха. Ребека се опита да закрие съществото от тях.

То ги изучаваше с огнени очи.

Джак почти усещаше топлината на нечовешкия взор. Искаше да изпразни пистолета си в нещото, да сложи шест куршума в него, макар да знаеше, че не може да го убие.

Гумите спряха да буксуват и джипът потегли, като се наклони и потрепери.

Бърт държеше волана с едната си ръка, а с другата се мъчеше да избута Лио от себе си, но Лио нямаше намерение да се приближи и сантиметър към напукания прозорец, за който се бе закрепило нещото-котка.

Духът облиза стъклото с черния си език.

Джипът се наклони към разделителната полоса в средата на булеварда и поднесе.

— По дяволите, не го изпускайте! — изкрещя Джак.

— Не мога да карам с него в скута си — оплака се Бърт. Той заби лакът в ребрата на Лио — достатъчно силно, за да направи онова, което не бе постигнал досега с подпиране и натискане. Лио се помести, макар и не много.

Нещото-котка му се хилеше. Проблесна двоен ред остри зъби.

Бърт успя да спре пързалящия се джип малко преди да се удари в мантинелата. След като го овладя, той отново даде газ.

Моторът изрева.

Край тях се разлетя сняг.

Лио издаваше странни нечленоразделни звуци, децата плачеха, а Бърт по някаква причина започна да натиска клаксона, като че ли си мислеше, че може да уплаши нещото и да го принуди да избяга.

Джак срещна погледа на Ребека. Чудеше се дали и неговите очи са мрачни като нейните.

Накрая духът изпусна стъклото и се прекатури по снежния булевард.

— Слава Богу — въздъхна Лио и се отпусна в своя ъгъл на предната седалка.

Джак се обърна и погледна през задното стъкло. От белотата на бурята се показваха други тъмни зверове. Скачаха след джипа, но не можеха да го настигнат и бързо изоставаха.

Изчезнаха.

Но бяха още там. Някъде.

Навсякъде.

9

Бараката.

Горещият сух въздух.

Вонята на ада.

Оранжевата светлина отново стана по-ярка от преди, не много, само малко, и същевременно въздухът също стана по-горещ, а шумовете откъм ямата по-силни и по-сърдити, макар че още приличаха повече на шепот отколкото на вик.

Земята около дупката отново сама се зарони, откъсна се от ръба, падна към дъното и изчезна в пулсиращото оранжево сияние. Диаметърът се бе увеличил с повече от пет сантиметра преди земята отново да се успокои.

А ямата беше по-голяма.