Вуду

1

Следващата сутрин Ребека направо каза на Джак Досън:

— Имаме две мърши.

— А?

— Два трупа.

— Знам какво е мърша — изръмжа той.

— Току-що се обадиха.

— Ти ли поръча двете мърши?

— Моля ти се, не се шегувай.

— Аз не съм поръчвал две мърши.

— Ченгетата вече са на линия — обясни тя.

— Смяната ни започва след седем минути.

— Да не искаш да им кажа, че няма да идем там, защото хората не би трябвало да умират толкова рано сутринта?

— Няма ли поне малко време за учтив разговор? — запита той.

— Не.

— Виж, ето как трябва да бъде… ти казваш „Добро утро, детектив Досън.“ Аз отвръщам „Добро утро, детектив Чандлър.“ А ти продължаваш „Как сте тази сутрин?“ А аз ти намигам и започвам…

— Също като в другите два случая е, Джак — намръщи се тя. — Кърваво и странно. Също като онзи в неделя и вчерашния. Но този път са двама души. Изглежда, че и двамата са свързани с мафията.

Джак Досън недоверчиво я изгледа, както бе застанал в мръсната оперативна полицейска стая, съблякъл наполовина тежкото си сиво палто и с не докрай оформена усмивка. Не бе учуден, че са станали още едно-две убийства. Работеше в отдел убийства и винаги се явяваше по някое ново. Или две. Дори не го озадачаваше, че има ново странно убийство — все пак това беше Ню Йорк. Не можеше да възприеме единствено нея и поведението й тъкмо тая сутрин.

— По-добре ще е отново да си сложиш палтото — посъветва го тя.

— Ребека…

— Очакват ни.

— Ребека, снощи…

— Още един необясним случай — продължи тя и грабна чантата си от разхвърляното бюро.

— Нали ние…

— Този път имаме работа с болен човек. — Тя тръгна към вратата. — Наистина болен.

— Ребека…

Тя спря на изхода и поклати глава:

— Знаеш ли какво ми се иска понякога?

Той само я изгледа.

— Понякога ми се иска да се бях оженила за Тайни Тейлър. В момента щях да съм в Кънетикът, да съм се разположила в добре съоръжената си кухня, да пия кафето си със сладкиши, а децата щяха да са заминали за целодневното си училище, прислужница, която идва два пъти седмично, щеше да има грижата за къщната работа, а аз бих очаквала обеда си в градския клуб с приятелки…

Защо ли се държи така с мен, запита се той. Тя забеляза, че той все още е с наполовина съблечено палто:

— Не ме ли чу, Джак? Трябва да отидем на един адрес.

— Да. Аз…

— Имаме още две мърши.

Тя излезе от оперативната стая, която след това стана още по-студена и по-разхвърляна. Той въздъхна. Нахлузи отново палтото си. Последва я.

2

Джак се чувстваше посивял и изхабен отчасти заради държанието на Ребека, но отчасти и защото самият ден бе сив — времето винаги му влияеше така. Небето бе прихлупено, навъсено и сиво. Манхатънските купчини от камък, стомана и бетон също бяха сиви и грозни. Оголените стволове на дърветата бяха пепеляви на цвят; изглеждаха като силно прогорени от отдавна изгасен огън.

Слезе от немаркираната лимузина на първата пряка след Парк авеню и бе посрещнат от пронизващ вятър. Декемврийският въздух ухаеше леко на гробищна влага. Той пъхна ръце в дълбоките джобове на палтото си.

Ребека Чандлър трясна вратата откъм мястото на шофьора. Вятърът развяваше дългата й руса коса. Палтото й бе разкопчано и се вееше около краката й. Студът и постоянната сивота, затиснали града като похлупак, изглежда не я тревожеха.

Викингска жена, помисли си Джак. Стоическа. Решителна. Само й виж профила!

Лицето й бе класическо и женствено. Такива лица някогашните мореплаватели са изрязвали върху носовете на корабите си — тогава за такава красота се е мислело, че може да прогони морските злини и по-неприятните обрати на съдбата.

Той с нежелание отмести поглед от Ребека към трите патрулни коли, паркирани до тротоара. Червените аварийни лампи върху една от тях проблясваха и това бе единствената ярка светлина в мрачния ден.

Хари Улбек, познатият на Джак униформен полицай, бе застанал на стъпалата на красивата тухлена къща в джорджиански стил, където бяха станали убийствата. Бе облечен в тъмносиня служебна наметка, вълнен шал и ръкавици, но въпреки това трепереше.

От изражението на Хари Джак разбра, че не лошото време го тревожеше. Хари Улбек го бяха побили тръпки от онова, което бе видял в къщата.

— Лошо ли е? — попита Ребека.

— От най-лошите, лейтенант — кимна Хари към Джак. Беше само двайсет и три или двайсет и четири годишен, но в момента изглеждаше доста по-възрастен — лицето му бе измъчено и изпито.

— Кои са жертвите? — попита Джак.

— Някой си Винсент Васталяно и бодигардът му, Рос Морант.

Джак сви рамене и вдигна яка, когато през улицата премина особено неприятен студен порив на вятъра.

— Кварталът е богат — забеляза той.

— Чакай само да видиш какво е вътре — махна с ръка Хари. — Като в някой магазин за изящни предмети от Петото авеню е.

— От кого са открити труповете? — попита Ребека.

— Някоя си Шели Паркър. Истинска красавица. Мисля, че е приятелката на Васталяно.

— Тя тук ли е сега?

— Вътре е. Но се съмнявам, че може особено да ни помогне. Навярно ще научите повече от Невецки и Блейн.

— Невецки и Блейн? Кои са те? — запита Ребека, която още стоеше незакопчана на силния вятър.

— От отделението за наркотици — отвърна Хари. — Упражнявали са полицейски надзор върху Васталяно.

— И са го убили под носа им! — подхвърли Ребека.

— По-добре ще е да не поставяте така въпроса, когато говорите с тях — предупреди ги Хари. — По този въпрос са много докачливи. Не са били само те двамата, разбирате ли? Отговаряли са за екип от шест души, който е наблюдавал всички входове към къщата. Цялото място е било завардено. Но някой все пак се е промъкнал, убил е Васталяно и бодигарда му, а после и се е измъкнал, без да го забележат. От това излиза, че Невецки и Блейн едва ли не са спали по време на работа.

Джак изпита съжаление към тях. Но не и Ребека. Тя изруга:

— Е, по дяволите, от мен съчувствие няма да получат. Изглежда, че наистина не са си гледали работата.

— Не мисля така — възрази Хари Улбек. — Бяха искрено удивени. Сигурен съм, че са наблюдавали добре цялата къща.

— А ти какво друго очакваш от тях да кажат? — кисело попита Ребека.

— Не забравяй, че не винаги можеш да прецениш веднага какво е направил колегата ти — предупреди я Джак.

— Така ли? — възкликна тя. — Как не? Аз не вярвам в сляпата колегиалност. Не я очаквам от другите и те не я получават от мене. Познавам не един добър полицай и когато съм сигурна, че е добър, ще му помогна във всяко отношение. Но познавам и истински мухльовци, за които не можеш да си сигурен дори че ще си сложат панталоните с дюкяна отпред.

Хари само я изгледа.

— Няма да се учудя, ако Невецки и Блейн са тъкмо от този тип — продължи тя, — от онези, които ходят с дюкяните отзад.

Джак въздъхна. Хари удивен се взираше в Ребека.

Тъмна камионетка без отличителни знаци спря до бордюра. От нея слязоха трима души — единият с фотоапарат, а другите с по-малки куфарчета.

— Това са хората от лабораторията — посочи ги Хари.

Тримата забързаха по тротоара към къщата. Нещо в острите изражения на лицата и в присвитите очи им придаваше вид на лешояди, забързани нетърпеливо към нова мърша.

Джак Досън потрепера.

Вятърът отново задуха силно. Голите клони на дърветата по улицата тракаха един в друг. От този звук на човек му идваха наум картини от празника на Вси светии, когато се правеха танци с подвижни скелети.

3

Съдебният медик и още двама души от лабораторията по патология бяха в кухнята, където Рос Морант, бодигардът, бе проснат сред каша от кръв, майонеза, горчица и салам. Беше нападнат и убит, докато е приготвял нещо за хапване.

На втория етаж, в голямата баня, кръвта беше навсякъде — по всяка повърхност, в ъглите, на струи и петна, по стените и по краищата на ваната имаше следи от окървавени длани.

Джак и Ребека стояха на вратата, гледаха, но не докосваха нищо. Не трябваше да се пипа, докато специалистите от лабораторията завършат работата си.

Винсент Васталяно бе затиснат напълно облечен между ваната и умивалника, а главата му бе до основата на тоалетната. Беше едър, но малко отпуснат мъж с тъмна коса и рунтави вежди. Спортните панталони и ризата му бяха целите в кръв. Едното му око бе избито от очната ябълка. Другото бе отворено широко и се взираше в нищото. Едната му длан бе стисната, а другата отворена и отпусната. По лицето, врата и ръцете му имаше десетки ранички. Дрехите му бяха скъсани поне на петдесет-шейсет места и през тесните процепи се виждаха други тъмни и кървави рани.

— По-зле е от предните трима — измърмори Ребека.

— Много по-зле.

Това бе четвъртият грозно обезобразен труп, който виждаха през последните четири дена. Ребека навярно имаше право — вилнееше някакъв психопат.

Но това не беше просто вманиачен убиец, който нанасяше импулсивно ударите си, тласкан от лудешката си ярост. Този лунатик беше още по-опасен — изглежда имаше идея-фикс, дори предприемаше кръстоносен поход. И четирите му жертви бяха по някакъв начин замесени в незаконната търговия с наркотици.

Говореше се, че започвала война между отделните банди, пререкание за териториите им, но Джак не вярваше особено на това обяснение. Слуховете от една страна бяха… странни. Освен това случаите не приличаха на бандитски убийства. Определено не бяха дело на професионален убиец; при тях нямаше и следа от обичайната чистота, ефективност и професионализъм. Бяха диви убийства, плод на злонамерено и мрачно извратено мислене.

Всъщност Джак би предпочел да търсят обикновен наемен убиец. Сега задачата им бе по-трудна. Рядко се срещаха хитри, умни и смели престъпници, които е толкова трудно да се заловят, както обладаните от чувство за призвание луди.

— Броят на раните съвпада с предишните случаи — забеляза Джак.

— Но видът им не е като предишния. Онези бяха прободни рани. А тези не са, защото са много по-неравни. Може би не са нанесени от една и съща ръка.

— Същите са — настоя той.

— Още е рано да се каже.

— Същият случай е — не се отказваше Джак.

— Звучиш така убедено.

— Чувствам го.

— Не започвай да ми говориш пак мистично като вчера.

— Но аз…

— Да, да, така беше.

— Вчера се занимавахме единствено с очевидните улики.

— В магьоснически магазин, където продават козя кръв и вълшебни амулети?

— Е, и? Това си бяха очевидните улики — опъна се той.

Те мълчаливо разглеждаха трупа.

— Изглежда почти като че ли нещо го е ухапало стотици пъти — обади се Ребека. Изглежда… дъвкан.

— Да — съгласи се той. — От нещо дребно.

— Плъхове?

— Този квартал е все пак доста изискан.

— Да, разбира се, но все пак градът си е един и същ, Джак. Улиците, които свързват добрите и лошите квартали, са общи; обща е и канализацията, и плъховете. Това е то демокрацията.

— Ако това са ухапвания от плъхове, значи проклетите животинки са дошли и са го гризали, след като вече е умрял; трябва да ги е привлякъл мирисът на кръвта. Плъховете по принцип се хранят с мърша. Те не са решителни, не са агресивни. Никой не е бил нападан от глутница плъхове в собствения си дом. Чувала ли си някога за такъв случай?

— Не — призна си тя. — Значи плъховете са дошли, след като вече е бил мъртъв и са започнали да го ръфат. Но са били обикновени плъхове. Недей да го изкарваш като нещо кой знае колко мистично.

— Да съм казал нещо?

— Вчера наистина ме разтревожи.

— Занимавахме се единствено с очевидните улики.

— Като разговаряхме с магьосника — презрително подхвърли тя.

— Той не е магьосник. Беше…

— Глупости. Точно такъв беше. Глупости. А ти си стоеше там и го слушаше в продължение на половин час и повече.

Джак въздъхна.

— Това са ухапвания от плъх — продължи тя — и от тях истинските рани не се виждат. Трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, за да разберем причината за смъртта.

— Вече съм сигурен, че ще са същите като при другите случаи. Множество прободни ранички под ухапванията.

— Сигурно имаш право — съгласи се тя.

Джак гнусливо се извърна от мъртвеца.

Но Ребека продължи да го гледа.

Рамката на вратата към банята бе разцепена, а бравата й бе разбита.

Джак заговори застаналия наблизо пълен и червендалест полицай, докато разглеждаше пораженията:

— Вратата така ли беше, като дойдохте?

— Не, не, господин лейтенант. Заварихме я здраво заключена.

Джак дотолкова се учуди, че вдигна глава:

— Какво?

Ребека също се обърна към полицая:

— Заключена?

— Вижте, онази уличница Паркър… — започна полицаят, — хм, искам да кажа онази госпожица Паркър имаше ключ. Тя си отключила, повикала Васталяно, решила, че още спи и се качила на горния етаж да го събуди. Видяла, че вратата на банята е заключена, отвътре никой не й се обадил и се разтревожила да не е получил инфаркт. Погледнала под вратата, видяла протегнатата му ръка и локвата кръв. Веднага звъннала на 911. Аз и Тони, с когото сме в един екип, пристигнахме първи тук и разбихме вратата с надеждата, че може още да е жив, но един поглед ни стигаше, за да разберем какво е положението. Тогава открихме и другия в кухнята.

— Вратата на банята отвътре ли беше заключена? — попита Джак.

Полицаят почеса брадичката си.

— Ами да. Разбира се, че беше заключена отвътре. Иначе нали не би трябвало да я разбиваме? Погледнете я по-внимателно. Виждате ли как действа? Ключарите я наричат „лична ключалка“. Тя не може да се заключи от другаде освен от самата баня.

— Значи убиецът не би могъл да е заключил, след като се е оправил с Васталяно? — намръщи се Ребека.

— Не — съгласи се и Джак, след като разгледа по-внимателно бравата. — Изглежда, че жертвата сама се е заключила, за да избяга от преследвача си.

— Но все пак не се е спасил — отбеляза Ребека.

— Да.

— В заключено помещение?

— Да.

— Където най-големият прозорец е само тесен процеп/

— Да.

— Прекалено тесен, за да може убиецът да избяга оттам.

— Прекалено тесен.

— Как е станало тогава?

— Убий ме, ако знам — отвърна Джак.

— Недей да ставаш отново мистичен — сви вежди тя.

— Никога не съм бил — отвърна той.

— Трябва да има обяснение.

— Сигурен съм, че има.

— И ние ще го открием.

— Сто на сто.

— Логично обяснение.

— Разбира се.

4

На Пени Досън й се случи нещо лошо, когато отиде на училище тая сутрин.

Частното училище „Уелтън“ се намираше в голяма, пригодена за целта червеникава сграда, на чиста улица с три платна в порядъчен квартал. Най-долният етаж бе конструиран подходящо, за да побере кабинет по музика със съвършена акустика и малък гимнастически салон. На втория етаж бяха класните стаи за учениците от първи до трети клас, четвъртите, петите и шестите класове учеха на третия етаж, а на четвъртия етаж бяха канцелариите и архивите.

Като шестокласничка, Пени учеше на третия етаж. Лошото нещо стана тъкмо там — в оживената и някак прекалено топла гардеробна стая.

В този час, малко преди да почне занятието, гардеробната бе пълна с бърборещи деца, които с мъка се измъкваха от тежките си палта, от ботушите и галошите си. Въпреки че тази сутрин не бе валял сняг, в прогнозата се предвиждаха валежи за следобед и всички бяха облечени подходящо.

Сняг! Първият сняг за годината. Макар че за градските деца нямаше пързалки, хълмове и гори, в които да се порадват на зимните игри, първият сняг все пак бе чудесно събитие. А очакваната буря само увеличаваше обикновената сутрешна възбуда. Разнасяше се кикотене, повтаряне на прякори, закачки, приказки за телевизионни предавания и за домашните, вицове, гатанки, преувеличени очаквания за предстоящия сняг, тайни заговори, шумолене от свалените палта, пляскане от учебниците по пейките, подрънкване на металическите кутии със сандвичите за обед.

Застанала с гръб към оживените си съученици, Пени сваляше ръкавиците си и дългия шал. Забеляза, че долният край на вратата на високото й тясно металическо шкафче е вдлъбнат леко като че ли някой се е опитвал да го разбие. После откри и че ключалката й също е разбита.

Тя отвори намръщена вратата и отскочи изненадано, когато върху краката й се изсипаха множество хартии. Бе оставила шкафчето си подредено. Сега всичко бе натъпкано както падне. Дори по-лошо, всичките й учебници бяха разкъсани — някои страници бяха изтръгнати от подвързията, други накъсани, а трети изпомачкани. Жълтата линийка за чертане и моливите й бяха целите натрошени.

Джобното й калкулаторче бе смачкано.

Наоколо имаше няколко други деца, които можаха да видят какво изпадна от шкафчето й. Видът на разрушението ги накара уплашено да млъкнат.

Пени изумено се наведе и се пресегна към долната част на шкафчето, разчисти част от обърканите вещи и се добра до кутията на кларинета си. Снощи не си бе занесла инструмента вкъщи, защото имаше голямо домашно и не би могла да посвири. Закопчалките на черния калъф бяха избити.

Страхуваше се да погледне вътре.

Сали Ратър, най-добрата приятелка на Пени, се наведе до нея.

— Какво е станало?

— Не знам.

— Ти ли го направи?

— Не, разбира се. Аз… страх ме е, че кларинетът ми е счупен.

— Че кой би го направил? Това е направо отвратително.

Крис Хау, шестокласникът, който винаги се кривеше и понякога се държеше като хлапе, беше противен и направо невъзможен, но понякога можеше и да е мил, защото приличаше толкова много на Скот Бейо, също се наведе до Пени. Изглежда не забелязваше, че нещо не е наред, защото започна:

— Боже, Досън, не знаех, че си такава глупачка.

— Тя не е… — опита да се намеси Сали. Но Крис продължи:

— Бас държа, че там имаш цяло семейство от големи, лакоми хлебарки, Досън.

— О, майната ти, Крис — каза му Сали.

Той я изгледа удивен, защото Сали беше дребно и крехко червенокосо момиче, което обикновено подбираше изразите. си. Но когато трябваше да защити приятелките си, Сали ставаше като тигрица.

— А? Какво каза? — примигна Крис.

— Заври си главата в тоалетната и дръпни два пъти водата — продължи Сали. — Не ни трябват глупавите ти смешки. Някой е съсипал шкафчето на Пени. Не е смешно.

Крис по-внимателно огледа бъркотията

— О, слушай, аз не знаех. Извинявай, Пени.

Пени без желание отвори повредения калъф. Сребърните ключове бяха отчупени. Самият инструмент също бе строшен надве.

Сали сложи ръка на рамото на Пени.

— Кой ли го е направил? — попита Крис.

— Не знаем — отвърна Сали.

Пени се взираше в кларинета. Приплака й се — не толкова защото някой го беше счупил (макар че и това бе достатъчно лошо), а защото се зачуди дали някой не иска да й каже по този начин, че тук е нежелана.

Тя и Дейви бяха единствените деца в училището „Уелтън“, които можеха да се похвалят, че баща им е полицай. Останалите ученици бяха потомци на адвокати, лекари, бизнесмени, зъболекари, борсови посредници и служители от рекламата. Тъй като бяха възприели част от снобското отношение на родителите си, някои от тях мислеха, че в скъпо частно училище като „Уелтън“ няма място за деца на ченгета. За щастие те не бяха много. Повечето деца не ги бе грижа как си вади хляба Джак Досън, а някои дори смятаха, че да бъдеш дете на ченге е по-интересно, отколкото ако баща ти е банкер или рекламен агент.

Вече всички в гардеробната бяха разбрали, че е станало нещо голямо и се възцари мълчание.

Пени се изправи, обърна се и ги изгледа.

Дали някой от снобите не бе съсипал шкафчето й?

Забеляза две от най-злостните си противнички, шестокласничките Сиси Джохансън и Кара Уолъс, и изведнъж й се прииска да ги сграбчи, да ги разтърси, да им изкрещи в лицата, да им каже какво й е, да ги накара да разберат.

„Аз не съм молила никого да дойда в проклетото ви училище. Единствената причина баща ми да може да си го позволи е, че ни останаха парите от застраховката на майка ми и компенсацията, която ни платиха от болницата, виновна за смъртта й. Мислите, че съм искала майка ми да умре просто за да мога да дойда в «Уелтън». Божичко! Мили Боже! Мислите си, че не бих зарязала «Уелтън» веднага, ако мога да върна майка си? Отвратителни сополиви гадини! Мислите си, че се радвам заради смъртта на майка си? Отвратителни глупаци! Какво ви има?“

Но тя не им изкрещя.

Нито пък заплака.

Преглътна буцата в гърлото си. Захапа устна. Успя да се овладее, защото бе решена да не се държи като дете.

След няколко секунди бе доволна, че не е избухнала, зашото й стана ясно, че дори Сиси и Кара, колкото и да бяха нахални понякога, не биха извършили нещо така отявлено и злобно като съсипването на шкафчето и счупването на кларинета й. Не. Не са били Сиси, Кара или някой друг от снобите.

Но щом не са те… кой е бил?

Крис Хау все още клечеше пред шкафчето на Пени и ровеше вътре. Сега се изправи с длан, пълна с откъснати страници от учебниците й.

— Хей, я вижте. Това тук не само е било изтръгнато.

Голяма част от него изглежда и дъвкана.

— Дъвкана? — възкликна Сали Ратър,

— Ето ги малките белези от зъбите — посочи Крис. Пени ги видя.

— Че кой би дъвкал купчина книги? — попита Сали. Белези от зъби, мислеше си Пени.

— Плъхове — предположи Крис.

Като дупчиците в пластмасовата бейзболна бухалка на Дейви.

— Плъхове? — намръщи се Сали. — Боже Господи. Снощи. Нещото под леглото.

— Плъхове…

-… плъхове…

-… плъхове.

Думата обходи цялата стая.

Две момичета изпискаха.

Няколко деца се измъкнаха от гардеробната, за да кажат на учителите какво е станало.

Плъхове.

Но Пени знаеше, че бухалката от ръцете й не бе изтръгната от плъх. Беше… нещо друго.

Нещо друго.

Но какво?

5

Джак и Ребека откриха Невецки и Блейн на долния етаж, в кабинета на Винсент Васталяно. Преглеждаха съдържанието на чекмеджетата в луксозното бюро и книгите в красивата дъбова библиотека, която заемаше цяла стена.

Рой Невецки приличаше на английски гимназиален учител от петдесетте години. Бяла риза. Подвижна папионка. Сив затворен пуловер.

Партньорът му, Карл Блейн, за разлика от него приличаше на бандит. Докато Невецки бе слабоват, Блейн беше едър, с голям гръден кош, широки рамене и дебел врат. От лицето на Рой Невецки лъхаше отзивчивост и чувствителност, а за Блейн би могло да се каже, че има интелигентността на горила.

Като съдеше по вида на Невецки, Джак очакваше от него да извърши проверката прибрано, без да оставя следи; по същата логика сметна Блейн за мърляч, след когото би останала много мръсотия и безпорядък. Оказа се всъщност, че е обратното. Когато Рой Невецки привърши с прегледа на едно чекмедже, подът около краката му бе обсипан със захвърлена хартия, а Карл Блейн разглеждаше всеки предмет внимателно и после го връщаше на мястото му, точно както го бе взел.

— Само не ни се пречкайте — раздразнено се обърна към тях Невецки. — Ще проучим всяка дупчица и пукнатина в това идиотско място. И няма да си тръгнем, докато не намерим каквото ни трябва. — Гласът му бе изненадващо суров, с ниски тонове, груба интонация и дразнещ метален тембър — като отломък от счупена машина. — Така че просто се дръпнете.

— Всъщност — започна Ребека — след като Васталяно е вече мъртъв, всичко това едва ли е ваша работа.

Джак се намръщи на прямотата й и на добре познатото й спокойствие.

— Вече е случай за отдела по убийствата — продължи Ребека. — Отделът по наркотиците няма какво да се занимава повече с него.

— Никога ли не сте чували за сътрудничеството между отделите, за Бога? — попита Невецки.

— А вие никога ли не сте чували за най-нормална любезност? — отвърна с въпрос Ребека.

— Чакайте, чакайте, чакайте — бързо и омиротворително се намеси Джак. — Има място за всички, разбира се.

Ребека го изгледа сърдито.

Той се престори, че не забелязва. Изобщо много добре се преструваше, че не забелязва погледите й. Имаше голям опит.

— Изобщо не е нужно да оставяте това място като кочина — отново се обърна към Невецки Ребека.

— Васталяно е толкова умрял, че не го е грижа — отвърна Невецки.

— Така само става по-сложно за мене и за Джак, когато се захванем с всичко това на свой ред.

— Слушайте — продължи Невецки, — сега бързам. Освен това направя ли веднъж такава проверка, няма никакъв смисъл някой да проверява мене. Никога не пропускам нищо.

— Не се сърдете на Рой — намеси се Карл Блейн с омиротворителния тон и жестовете на Джак.

— По дяволите — изруга Невецки.

— Той е необикновено напрегнат тая сутрин — продължи Блейн. Въпреки кръвожадното си лице той говореше тихо, културно и мелодично. — Необикновено напрегнат.

— Поведението му ме накара да си мисля — забеляза Ребека, — че това е месечното му неразположение.

Невецки я изгледа свирепо.

Колко хубаво е, че полицаите са така колегиални помежду си, помисли си Джак.

— Просто бяхме поставили Васталяно под много внимателно наблюдение, когато го убиха — обясни Блейн.

— Едва ли е било прекалено внимателно — усъмни се Ребека.

— Може да се случи на всекиго — намеси се Джак с желанието тя най-после да млъкне.

— Убиецът някак е минал покрай нас и на влизане, и на излизане — махна с ръка Блейн. — Не можахме дори да го зърнем.

— Всичко това е направо безсмислено — викна Невецки и блъсна чекмеджето на бюрото с ужасяваща сила.

— Видяхме как онази Паркър пристигна към седем и двайсет — продължи Блейн. — След петнайсет минути пристигна първата полицейска кола. Едва тогава разбрахме, че на Васталяно са му видели сметката. Стана ни много неприятно. Кавгата с капитана ни е в кърпа вързана.

— По дяволите, старецът ще ни извади на показ кастрирани за Коледа.

Блейн кимна.

— Би ни било от помощ, ако намерим деловите преписки на Васталяно, да видим имената на съдружниците му и на клиентите му, а може би и да попаднем на достатъчно улики, за да арестуваме някого.

— Би могло дори да излезем герои — допусна Невецки, — макар че в момента съм съгласен просто малко да си покажа главата преди да се удавя в лайната.

Лицето на Ребека ясно показваше отношението й към цинизмите на Невецки.

Джак се молеше да не й хрумне да наказва Невецки за неблагоприличния му език.

Тя се облегна на стената до нещо, което изглежда беше (поне за необученото око на Джак) оригинална маслена картина на Андрю Уайт. Беше селска сцена, изобразена подробно и изящно.

Очевидно незаинтересувана от красотата на картината, Ребека попита:

— Значи този Винсент Васталяно се е занимавал с търговия на наркотици?

— Продават ли се хамбургери в Макдоналдс? — засмя се Невецки.

— Той беше кръвен член на фамилията Карамаза — обясни Блейн.

Карамаза беше най-мощната мафиотска фамилия сред петте, които владееха хазарта, проституцията и останалите нюйоркски незаконни дейности.

— Всъщност — допълни Блейн — Васталяно е племенник на самия Дженаро Карамаза. Чичо му Дженаро му е поверил маршрута Гучи.

— Кое? — попита Джак.

— Най-високопоставената клиентела в наркотичния бизнес. Хората, които притежават по двайсетина чифта обувки Гучи.

— Васталяно не продаваше боклуци на учениците — обади се и Невецки. — Чичо му не би го оставил да се занимава с нещо толкова долнопробно. Винс се занимаваше само с хората от шоубизнеса и висшето общество. С надутите клечки.

— Не че самият Винс Васталяно беше един от тях — побърза да добави Блейн. — Той беше само евтин хулиган, който имаше достъп до заможните кръгове единствено защото можеше да осигури онова, което тези от лимузините търсят — нещо за смъркане.

— Беше боклук — определи го Невецки. — Тази къща с всичките й антики, това не беше той. Всичко беше само външен блясък, който му трябваше, за да бъде разносвачът на бонбоните за големците.

— Не би могъл да определи разликата между истинската антика и масичка за кафе от кварталния супермаркет — допълни Блейн. — И всички тези книги. Погледнете ги отблизо. Те са ненужни учебници, непълни комплекти от остарели енциклопедии, неща без връзка помежду си, купени от уличните антиквари — никой не е смятал да ги чете, служат само за украса на рафтовете.

Джак прие думите на Блейн, но Ребека, вярна на себе си, отиде до рафтовете, за да провери сама.

— Ние отдавна сме по петите на Васталяно — започна Невецки. — Имахме особено чувство за него. Смятахме, че е слабото звено във веригата. Останалите от фамилията Карамаза са идиотски дисциплинирани, като някой взвод от морската пехота. Но Винс си падаше прекалено по пиенето, по жените; пушеше марихуана, дори от време на време си слагаше кокаин.

— Мислехме си, че ако успеем да го хванем за нещо — подхвана Блейн, — така че да може да получи сигурна присъда, той би омекнал и би предпочел да ни сътрудничи вместо да отиде в затвора. Смятахме чрез него да се доберем до някои от важните фигури в сърцето на организацията Карамаза.

— Получихме сведение, че Васталяно имал уговорена среща с някой си Рене Олбидо, южноамерикански търговец на кокаин на едро — обади се и Невецки.

— Нашият информатор ни каза, че щели да уговарят някои нови източници за доставка. Срещата трябваше да стане вчера или днес. Не беше вчера…

— А със сигурност няма да стане днес, след като от Васталяно е останала само онази кървава купчина. — Невецки погледна като че ли щеше да се изплюе върху килима с отвращение.

— Прави сте — съгласи се Ребека и се откъсна от рафтове те. — Всичко се е провалило. Така че защо не си тръгнете сега и не ни оставите да се оправяме по-нататък.

Невецки й отправи характерния си гневен поглед. Дори Блейн изглеждаше като че ли накрая ще й се сопне.

— Няма защо да бързате — успокои ги Джак. — Намерете си каквото ви трябва. Ние няма да ви пречим. Тук имаме и много друга работа. Хайде, Ребека. Ела да видим какво ще ни докладват съдебните медици.

Дори не се обърна към Ребека, защото знаеше, че едва ли го гледа много по-различно, отколкото Блейн и Невецки гледаха нея.

Ребека без желание излезе в коридора.

Преди да я последва, Джак се спря на вратата и се обърна към Невецки и Блейн:

— Вие забелязахте ли нещо по-особено?

— Като какво? — попита Невецки.

— Каквото и да е. Нещо необикновено, странно, не на място, нещо, което не може да се обясни.

— Аз не мога да си обясня как, по дяволите, убиецът е влязъл вътре — раздразнено измърмори Невецки. — Това е адски странно.

— А нещо друго — настоя Джак. — Нещо, което би ви навело на мисълта, че тук има нещо повече от обикновено убийство, свързано с наркотиците.

И двамата го гледаха безизразно.

— Добре, какво ще кажете за оная жена, приятелката на Васталяно или каквото е там? — поясни той.

— Шели Паркър — уточни Блейн. — Тя чака в хола — ако искате да говорите с нея.

— Вие самите говорихте ли с нея? — попита Джак.

— Малко. Тя не си пада много по приказките — описа я Блейн.

— Трябва да й вадиш думите от устата с ченгел — допълни Невецки.

— Необщителна е — съгласи се Бпейн.

— Неуслужлива мълчаливка.

— Владее се и е много сдържана — продължи Блейн.

— Двудоларова уличница. Кучка. Боклук. Но на вид е прекрасна.

— Спомена ли нещо за един хаитянин? — попита Джак.

— Какво?

— Искате да кажете… някой от Хаити? От острова?

— Острова — потвърди Джак.

— Не — отсече Блейн. — Не е говорила за никакъв хаитянин.

— За какъв идиотски хаитянин говорим? — заинтересува се Невецки.

— За един Лавел — обясни Джак. — Баба Лавел.

— Баба? — учуди се Блейн.

— Звучи като име на клоун — определи го Невецки.

— Спомена ли го Шели Паркър?

— Не.

— Какво общо има този Лавел?

Джак не отговори и продължи да пита:

— Вижте, спомена ли госпожица Паркър за… е… спомена ли за нещо, което й се е сторило странно?

И двамата се намръщиха.

— Какво искате да кажете? — попита Блейн.

Вчера бяха открили втората жертва — негър на име Фрийман Коулсън, тьрговец на наркотици от средна ръка, който бе осигурявал доставките на седемдесет-осемдесет улични продавачи от покрайнините на Манхатън, прикрепени към него от фамилията Карамаза. За нея това бе възможност да покаже, че никъде не се работи без дискриминация и да се пребори с напрежението и расовата неприязън сред нюйоркския престъпен свят. Бяха открили трупа на Коулсън с повече от сто прободни ранички, също както и предишния случай от събота. Брат му, Дарл Коулсън, бе така изнервен и уплашен, че от него просто се стичаше пот. Беше разказал на Джак и Ребека за някакъв хаитянин, който се опитвал да поеме в свои ръце търговията с кокаина и хероина. Беше най-причудливата история, която Джак бе чувал, но явно Дарл Коулсън изцяло й вярваше.

Ако Шели Паркър им бе разказала нещо подобно, те не биха го забравили. И тогава не биха попитали какво „странно“ има предвид той.

Джак се поколеба, после поклати глава:

— Няма значение. Не е толкова важно.

Ако не е важно, защо изобщо го спомена?

Това явно щеше да е следващият въпрос на Невецки. Джак им обърна гръб преди той да може да го зададе, мина през вратата и излезе в коридора, където Ребека го чакаше.

Изглеждаше сърдита.

6

Миналия четвъртък, по време на игра на покер, която си устройваха всеки две седмици в последните осем години, Джак попадна в ролята на защитник на Ребека. По време на една от почивките останалите играчи — трима детективи: Ал Дюфрен, Уит Ярдман и Фил Ейбрахамс — бяха говорили против нея.

— Не мога да разбера как я изтърпяваш, Джак — започна Уит.

— Толкова е студена — добави Ал.

— Направо хладилник — съгласи се Фил.

Докато Ал бъркаше и ловко раздаваше картите, тримата продължаваха с обидите си.

— По-студена е и от труп.

— Отнася се с тебе приятелски като доберман, измъчван от ужасен зъбобол и жестока диария.

— Държи се като че ли тя не диша и не ходи до клозета като останалите хора.

— Истинска мръсница — добави Ал Дюфрен.

— Е, не е чак толкова лоша, след като веднъж я опознаеш — обади се накрая Джак.

— Мръсница — повтори Ал.

— Вижте сега — започна Джак, — ако беше мъж, бихте казали само, че е малко надуто ченге, а дори и бихте я уважавали за това. Но тъй като е надуто ченге-жена, твърдите, че е само студена кучка.

— Познавам мръсниците, когато ми се изпречат — отсече Ал.

— Голяма мръсница — добави Уит.

— Има си и хубавите черти — не се предаваше Джак.

— Така ли? — засмя се Фил Ейбрахамс. — Кажи една.

— Наблюдателна е.

— Такива са и лешоядите.

— Умна е. Действа бързо.

— Такъв е бил и Мусолини. При него влаковете са се движили по разписание.

— И никога няма да изостави партньора си, ако нещата загрубеят на улицата — настояваше Джак.

— По дяволите, няма ченге, което не би подкрепило партньора си — възрази Ал.

— На някои им се случва — сви рамене Джак.

— Те се броят на пръсти. Ако им се случва по-често, няма да се задържат за дълго в полицията.

— Работи сериозно — не се предаваше Джак. — Поема си цялото натоварване.

— Добре, добре — съгласи се Уит, — значи си гледа работата прилично. Но защо не може освен това и да се държи като човек?

— Мисля, че никога не съм я чул да се засмее — отбеляза Фил.

— И къде й е сърцето? — възкликна Ал. — Има ли изобщо сърце?

— Разбира се, че има — отговори му Уит. — Малко каменно сърце.

— Все пак — реши се Джак, — навярно ще предпочета Ребека за партньор вместо който и да е от вас — обсипаните с награди маймуни.

— Сериозно?

— Да. Тя е много по-чувствителна, отколкото вие искате да й признаете.

— Ха-ха! Чувствителна!

— Ето какво било значи!

— Той не го казва само защото е дама.

— Тя му е легнала на сърцето.

— Тя ще си окачи тестисите ти като гердан, стари приятелю.

— Като го гледам такъв, може вече и да ги е прибрала.

— Сега вече можем да я очакваме всеки миг да се появи с брошка от неговия…

— Слушайте, момчета, между мене и Ребека няма нищо освен… — започна Джак.

— Пада ли си по камшици и вериги, Джак?

— А, сто на сто! А също и по ботуши и кучешки оглавници.

— Сваляй ризата и ни покажи белезите, Джак.

— Неандерталци! — изруга Джак.

— Тя с кожен сутиен ли се движи?

— Кожен ли? Приятел, тая мръсница сигурно си слага стомана.

— Кретени — изсъска Джак.

— Мислех си, че изглеждаш зле последните няколко месеца — наблегна Ал. — Сега вече знам какво ти е. По тебе е играл камшикът, Джак.

— Определено е камшик — съгласи се Фил.

Джак знаеше, че няма смисъл да се спори с тях. Протестите му само щяха да ги забавляват и да им дадат още смелост Усмихна се и остави вълната от добродушни обиди да минава покрай ушите му, докато накрая играта им омръзне.

Най-после каза:

— Добре, момчета. Позабавлявахте се. Но от това не искам да се пуснат глупави клюки. Разберете, че между мене. и Ребека няма нищо. Мисля; че тя наистина е чувствителен човек под външната си грубост. Под позата на алигаторска студенина, която тя с такива усилия поддържа, се крие топлина и нежност. Това е мнението ми, макар че не съм стигнал до него от личен опит. Разбирате ли?

— Може и да няма нищо помежду ви — замисли се Фил, — но като гледа човек как ти провисва езика, когато говориш за нея, явно ти се иска да има.

— Да — добави Ал, — когато говориш за нея, започват да ти текат лигите.

Дразненето започна още веднъж, но този път се въртяха много по-близо до истината от преди. Джак не можеше да съди от лични преживявания, че Ребека е чувствителна и необичайна, но го усещаше и искаше да се сближат повече. Би дал почти всичко, за да бъде с нея — не просто да е близо до нея, близостта я имаше по пет-шест дена на седмица, вече почти десет месеца, — но наистина да е със нея, да споделя най-съкровените й мисли, които тя така старателно пазеше. Биологичното привличане и потръпването в половите жлези бяха силни, в това спор нямаше. Все пак тя бе доста красива. Но не красотата й го привличаше най-силно.

Спокойствието й, дистанцията, която оставяше между себе си и останалите, я превръщаха в предизвикателство, на което никой мъж не би устоял. Но и това не го бе заинтересувало най-силно от всичко.

От време на време, рядко, не по-често от веднъж седмично, тя оставяше за малко, между няколко секунди и минута, твърдата й обвивка да падне и той зърваше една друга, съвсем различна Ребека, отвъд познатата студена външност; един уязвим и изключителен човек, когото си струва да познаваш и да задържиш до себе си. Това запленяваше Джак Досън — краткият поглед към топлината и нежността й, заслепяващото й излъчване, което тя винаги прекъсваше в мига, когато усетеше, че е позволила да се мерне през аскетичната маска.

При играта на покер миналия четвъртък почувства, че би било чиста фантазия и непостижима мечта да преодолее усъвършенстваната психологическа защита на Ребека. След десетте месеца, прекарани като неин партньор, десет месеца на взаимна работа и взаимно доверие, на поставяне на живота в ръцете на другия той я чувстваше по-загадъчна от всякога…

Сега, след по-малко от седмица, Джак знаеше какво се крие под маската й. Знаеше от личен опит. Много личен опит. А това, което бе открил, бе дори по-хубаво, по-привлекателно и по-необичайно от онова, което бе очаквал. Тя беше прекрасна.

Но тази сутрин вътрешната Ребека с нищо не се проявяваше, нямаше и най-малкия признак, че е нещо различно от хладната и строга амазонка, за каквато тя усърдно се представяше. Като че ли предната вечер просто не я бе имало.

В коридора, пред кабинета, където Невецки и Блейн още търсеха улики, тя се обърна към него:

— Чух какво ги попита — за хаитянина.

— И какво?

— О, за Бога, Джак!

— Е, Баба Лавел е единственият ни заподозрян засега.

— Не ме смущава, че попита за него — продължи тя, — а начинът, по който попита.

— Говорих на английски, нали?

— Джак…

— Не бях достатъчно учтив ли?

— Джак…

— Просто не разбирам накъде биеш.

— Напротив, разбираш. — Тя повтори доста сполучливо думите му към Невецки и Блейн. — „Вие забелязахте ли нещо по-особено? Нещо необикновено, странно, нещо, което не може да се обясни?“

— Просто проверявах тази линия — отвърна в своя защита той.

— Също като вчера, когато прекара половината следобед в библиотеката, където правеше справки за заклинанията вуду.

— Стояхме в библиотеката по-малко от час.

— А после се озовахме в Харлем, за да разговаряме с оня магьосник.

— Не е магьосник.

— Онзи хахо.

— Карвър Хамптън не е хахо — възрази Джак.

— Пълен хахо — настоя тя.

— В онази книга имаше статия за него.

— Ако споменат за някого в книга, това не го превръща веднага в уважаван човек.

— Той е свещеник.

— Не е. Той е измамник.

— Той е свещеник на вярващите във вуду и се занимава единствено с бяла магия, с добрата магия. Хунгон — ето как се нарича той.

— И аз мога да се нарека плодно дръвче, но недей да очакваш от ушите ми да растат ябълки — отсече тя. — Хамптън е шарлатанин. Взема пари от наивниците.

— Вярванията му може и да изглеждат екзотични…

— Те са просто глупави. И магазинът, който държи. Господи! Да продава треви и шишенца с козя кръв, амулети и заклинания, тези глупости…

— За него не са глупости.

— Разбира се, че са.

— Той им вярва.

— Защото е хахо.

— Трябва най-после да решиш, Ребека. Хахо или мошеник е Карвър Хамптън? Не виждам как може да е и двете неща.

— Добре, добре. Може би този Баба Лавел наистина е убил и четирите жертви.

— Той засега е единственият заподозрян.

— Но не е използвал вуду. Нито пък черна магия. Наръгал ги е, Джак. По ръцете му е имало кръв като на всички убийци.

Очите й бяха напрегнати и още по-зелени от гняв, както винаги ставаше, когато е сърдита или нервна.

— Изобщо не съм казвал, че го е убил с магия — възрази Джак. — Не съм казвал и че вярвам във вуду-то. Но ти нали видя труповете. Видя колко странно…

— Наръгани са — отсече тя. — Обезобразени — да. Диво и жестоко накълцани — да. Мушкани по сто пъти и повече — да. Но наръгани. С нож. Истински нож. Обикновен нож.

— Патологоанатомът твърди, че оръжието, използвано при първите две убийства, едва ли е по-голямо от джобно ножче.

— Добре. Значи е било джобно ножче.

— Ребека, това звучи много глупаво.

— Убийствата винаги са глупави.

— Че какъв ще е този убиец, който е тръгнал след жертвата си с джобно ножче, за Бога?

— Лунатик.

— Психически разстроените убийци обикновено предпочитат по-респектиращи оръжия — касапски ножове, брадви, ловни пушки…

— Главно във филмите.

— И в истинския живот.

— Това е просто още един психопат като всички, които в наши дни са започнали да изпълзяват — настоя тя. — Около него няма нищо толкова необикновено или странно.

— Но как успява да ги надвие? Щом си служи само с джобно ножче, защо не могат жертвите му да се преборят с него или да избягат?

— Има обяснение — упорстваше тя. — Ще го открием.

В къщата беше топло и температурата се покачваше. Джак свали палтото си.

Ребека оставаше облечена. Топлината изглежда я безпокоеше толкова малко колкото и студът.

— И при всички случаи — продължи Джак — жертвите са се борили с нападателя. Навсякъде има следи от голяма съпротива. Но никой не е успял да го нарани, при всички случаи кръвта е само от жертвата. Това е много странно. А какво ще кажеш за Васталяно — убит в заключена баня?

Тя го изгледа рязко, но не отговори.

— Виж, Ребека. Не твърдя че причината е вуду или изобщо нещо свръхестествено. Самият аз не съм особено суеверен. Мисълта ми е, че тези убийства може да са извършени от човек, който вярва във вуду, че при тях може би има нещо ритуално. Състоянието на труповете определено потвържда ва това. Смятам, че убиецът може би мисли, че магията действа, а вярата му във вуду-то е възможно да ни даде някои улики, с които да го изобличим.

— Джак, знам, че у тебе има известна склонност… — поклати глава тя.

— Каква е тази „известна склонност“?

— Наречи го, ако искаш, прекомерно широк поглед.

— Как е възможно да имаш прекомерно широк поглед? Това е като да си прекалено честен.

— Когато Дарл Коулсън спомена, че онзи Баба Лавел завземал пазара за наркотици, като употребявал вуду-проклятия, за да премахне конкуренцията, ти го слушаше… е… ти го слушаше като изпаднало в захлас дете.

— Не е така.

— Така беше. А какво направи веднага след това — поведе ме към вуду-магазина в Харлем.

— Ако този Баба Лавел наистина се е интересувал от вуду, тогава е нормално да се предположи, че някой като Карвър Хамптън би го познавал или би могъл да ни помогне да разберем нещо за него.

— От хахо като Хамптън изобщо нямаме нужда. Припомни си случая Холдърбек.

— Емили Холдърбек. Помня го.

— Ти беше очарован от този случай — добави тя.

— Никога не съм твърдял, че там е замесено нещо свръхестествено.

— Абсолютно очарован.

— Е, онова беше невероятно убийство. Извършителят бе така смел. Стаята наистина е била тъмна, когато е стрелял, но при изстрела вътре е имало осем души.

— Но ти не беше очарован толкова от фактите, свързани със случая — продължи Ребека. — Беше заинтересуван от медиума. От онази госпожа Донатела с кристалното й кълбо. Не можеше да се наслушаш на историите й за духове. За така наречените й свръхестествени преживявания.

— И какво?

— Ти вярваш ли в духове, Джак?

— Искаш да кажеш, вярвам ли в живота след смъртта?

— В духове?

— Не знам. Може би да, може би не. Кой би могъл да каже?

— Аз мога да кажа. Аз не вярвам в духове. Но твоята двусмисленост доказва моето гледище.

— Ребека, милиони са напълно нормалните, уважавани, интелигентни, разсъдливи хора, които вярват в живота след смъртта.

— Детективът прилича много на учения — натърти тя. — Длъжен е да разсъждава логично.

— Но не е длъжен да бъде атеист, за Бога!

Тя не обърна внимание на думите му:

— Логиката е най-силното ни оръжие.

— Казвам единствено, че тук сме попаднали на нещо странно. А след като братът на една от жертвите смята, че е замесено вуду…

— Добрият детектив трябва да бъде разумен, методичен.

-… би трябвало да проверим и това, дори и да изглежда смешно.

— Добрият детектив също трябва да е стъпил на земята, да бъде реалист.

— Но добрият детектив трябва да има и въображение, да е гъвкав — противопостави се той. — После смени рязко темата: — Ребека, какво ще кажеш за снощи?

Тя се изчерви.

— Хайде да поговорим с онази Паркър. — И започна да се обръща настрани.

Той я спря, като хвана ръката й.

— Мисля, че снощи стана нещо много специално…

Тя не отговори.

— Да не би само да съм си го представил?

— Нека не говорим сега за това.

— Наистина ли бе така ужасно за теб?

— После.

— Защо се държиш така с мене?

Тя не искаше да го погледне в очите, а това не й бе присъщо.

— Доста е сложно, Джак.

— Мисля, че трябва да поговорим.

— После — настоя тя. — Моля ти се.

— Кога?

— Когато сме по-свободни.

— Кога ще бъде това? — не се отказваше той.

— Ако ни остане време да излезем на обед, може да поговорим тогава.

— Ще си осигурим времето.

— Ще видим.

— Да, ще видим.

— Сега да се захващаме с работа — подкани го тя и се отдръпна.

Този път той не я спря. Ребека тръгна към хола, където ги чакаше Шели Паркър.

Той я последва, като се питаше какво ли си докарва на главата, като си позволява да се ангажира емоционално с тази трудна жена. Може би и тя самата е хахо. Може би не си струваше заради нея да си докара неприятности. Може би щеше да донесе единствено болка и да го накара да съжалява, че се е срещнал с нея. Понякога тя наистина изглеждаше превъзбудена. По-добре да стои настрана. Най-умното, което би могъл да направи, е още сега да сложи край на всичко. Би могъл да поиска да му определят друг партньор, а може би дори да се премести от отдел убийства; така или иначе всекидневните контакти със смъртта го бяха уморили. Той и Ребека би трябвало да се разделят, да тръгнат по отделни пътища, и професионално, и лично, преди да се обвържат прекалено един с друг. Да, това беше най-доброто. Тъкмо така трябваше да постъпи.

Но както Невецки би казал: Как не.

Нямаше да подаде молба за нов партньор.

Не беше от тия, които бягат.

Освен това, помисли си, може би бе влюбен.

7

На петдесет и осем години Нейва Руни изглеждаше като нечия баба, но се движеше като хамалин от доковете. Носеше сивата си коса ниско подстригана. Чертите на кръглото й розово добронамерено лице бяха по-скоро решителни отколкото нежни, веселите й сини очи никога не бягаха встрани, винаги гледаха топло. Беше набита, но не и дебела жена. Ръцете й не бяха гладки и меки като на домакиня, а силни, бързи и дейни, без следи от заседнал живот или артрит, а с няколко мазола. Когато Нейва ходеше, изглежда нищо не можеше да я спре, в това число и другите хора, и тухлените стени; в походката й нямаше нищо изискано, елегантно или особено женствено — движеше се като строг сержант от армията.

Нейва бе започнала да чисти апартамента на Джак Досън скоро след смъртта на Линда Досън. Идваше веднъж седмично, всяка сряда. Понякога идваше у тях и вечер, за да гледа децата — всъщност бе там и снощи с Пени и Дейви, докато Джак бе отишъл на среща.

Тази сутрин си отвори с ключа, който Джак й бе дал, и отиде направо в кухнята. Сложи кафето, наля една чаша за себе си и беше я изпила до половината, когато започна да съблича палтото си. Отвън наистина бе студено и въпреки топлината в апартамента, тя трудно се отърсваше от премръзването, което бе проникнало чак до костите й по време на шестте пресечки, които трябваше да извърви от дома си до тук.

Започна да почиства от кухнята. Нищо не бе наистина мръсно. Джак и двете му дечица бяха чисти и сравнително прибрани, изобщо не приличаха на някои, за които Нейва бе работила. Въпреки това тя се зае с работата старателно, като търкаше и лъскаше със силата и решителността, които обикновено влагаше в истински мръсните задачи и се гордееше, че щом веднъж привърши, след нея всичко ще блести. Баща й — умрял преди толкова години, Бог да му даде покой — беше униформен квартален полицай и никога не бе приел рушвет; бе направил всичко по силите си, за да осигури безопасен район за хората, които живеят или работят там. Той беше доста горд от работата си и бе дал на Нейва (покрай другите неща) два ценни урока за работата — първо, човек трябва винаги да е доволен от добре свършената работа и да я цени, колкото и черна да е тя; второ, ако не можеш да вършиш нещо както трябва, по-добре не се захващай с него.

Отначало, освен шумовете, които самата тя правеше докато чистеше, Нейва чуваше единствено периодичното включване на хладилния агрегат, тропане и скърцане, като че ли някой мести мебели на горния етаж, както и фученето на острия зимен вятър в прозорците. После, щом спря, за да си сипе още малко кафе, откъм хола долетя странен звук. Остър кратък писък. Животински звук. Тя остави чашата си.

Котка? Куче?

Не приличаше на нищо такова, на нищо познато. Освен това Досънови нямаха домашни животни.

Тръгна през кухнята към вратата, която водеше към трапезарията и към хола зад нея.

Писъкът отново долетя, накара я да се закове на място, а после и да се притесни. Беше грозен, сърдит и несигурен вик — отново краткотраен, но пронизващ и някак си заплашителен. Този път не можа да го свърже толкова с животно колкото преди.

Не звучеше и кой знае колко човешки, но тя все пак попита:

— Има ли някой там?

Апартаментът бе напълно тих. Вече почти прекалено тих. Като че ли някой я подслушваше и я изчакваше да предприеме нещо.

Нейва не беше от нервните жени и определено нямаше склонност към истерия. И винаги бе сигурна, че ще съумее да се погрижи за себе си. Но този път изведнъж бе обладана от нетипичен пристъп на страх.

Тишина.

— Кой е там? — рязко попита тя.

Острият сърдит вик отново долетя. Беше отвратителен звук.

Нейва потрепна.

Плъх? Плъховете пищят. Но не така.

Като се чувстваше малко глупаво, тя взе метлата и я вдигна като оръжие.

Писъкът пак отекна откъм хола, като че ли я предизвикваше да дойде и да види какво го издава.

Тя пресече кухнята с метла в ръка и се поколеба на вратата.

Нещо обикаляше из хола. Не го виждаше, но чуваше странно сухо шумолене и стържещо-съскащ звук, който на моменти й изглеждаше като прошепнати слова на чужд език.

Със смелостта, наследена от баща й, Нейва прекрачи прага. Мина покрай масите и столовете и погледна зад тях към хола, който се виждаше през широкия свод, отделящ го от трапезарията. Спря под свода и се заслуша в опит да определи по-точно откъде идва шумът.

С ъгълчето на окото си забеляза движение. Бледожълтите пердета потрепваха, но не от течение. От мястото си не можеше да види долната им половина, но беше ясно, че нещо препускаше по пода и ги побутваше.

Нейва бързо влезе в хола и мина покрай първото канапе, откъдето можеше да види долната част на пердетата. Онова, което ги бе залюляло, не се виждаше. Те бяха отново неподвижни.

После чу зад себе си остър и гневен писък.

Завъртя се готова да нанесе удар с метлата.

Нищо.

Заобиколи и второто канапе. Зад него нямаше нищо. Погледна и зад фотьойла. Нищо. Около библиотеката, от двете страни на телевизора, под бюфета, зад пердетата. Нищо, нищо.

После писъкът отекна от коридора.

Когато стигна там, не видя каквото и да е. Не бе запалила светлините там при идването си, нямаше и прозорци, така че достигаха единствено отблясъци от кухнята и от хола. Но коридорът беше къс и явно празен.

Тя наклони глава и изчака.

Викът отново долетя. Този път от детската спалня.

Нейва мина по коридора. Стаята беше доста тъмна. Нямаше лампа на тавана, така че трябваше да се влезе навътре и да се запали една от нощните лампички, за да може да се вижда по-добре. Постоя за миг на прага и се взря в сенките.

Нито звук. Дори разместването на мебелите от горния етаж бе престанало. Вятърът бе отслабнал и в момента не натискаше прозорците. Нейва задържа дъх и се заслуша. Ако вътре имаше нещо, нещо живо, то бе застинало внимателно като нея.

Накрая тя прекрачи внимателно в стаята, отиде до леглото на Пени и запали лампата. С това не успя да прогони всички сенки, така че тя се обърна към леглото на Дейви, за да запали и там.

Нещо изсъска и се помести.

Тя учудено ахна.

Нещото изхвърча от отворения гардероб, мина през сенките и се скри под леглото на Дейви. Не попадна в осветените места, така че тя не можа да го види добре. Всъщност впечатлението й бе доста смътно — нещо малко, с размера на голям плъх, лъскаво, закръглено и хлъзгаво пак като плъх.

Но определено не звучеше като някакъв гризач. В момента не пишеше и не квичеше. Съскаше и… бърбореше като че ли нареждаше нещо важно за себе си.

Нейва се отдръпна от леглото на Дейви. Погледна метлата в ръцете си и се зачуди дали да не я пъхне под леглото и да се разтропа там с нея, докато успее да прогони нашественика и да види какво точно представлява.

Още докато си мислеше какво да предприеме, нещото побегна изпод леглото, мина през тъмния край на стаята и излезе в тъмния коридор; движеше се бързо. Нейва отново не успя да го разгледа добре.

— По дяволите — изруга тя.

Имаше неприятното чувство, че гадината — каквато и да е тя, за Бога — просто й се подиграва, играе си с нея, дразни я.

Но това бе безсмислено. Все пак беше само глупаво животно, от какъвто и да е вид, и не би имало нито ума, нито желанието да си играе на криеница с нея заради самото удоволствие.

И от други места в апартамента долитаха писъци, които сякаш я викаха.

Добре, помисли си Нейва. Добре, гадно зверче, каквото и да си ти, пази се, защото идвам. Може да си бързо, може да си умно, но аз ще те открия и ще те огледам, дори това да е последното нещо, което ще извърша в живота си.

1

Бяха разпитвали приятелката на Винс Васталяно вече петнайсет минути. Невецки се оказа прав. Тя беше необщителна кучка.

Подпрян на ръба на един старинен стол, Джак Досън се наклони напред и спомена накрая името, което бе чул от Карл Коулсън вчера:

— Познавате ли някой си Баба Лавел?

Шели Паркър го стрелна с очи, после бързо сведе поглед към ръцете си, в които имаше чаша уиски. В този миг на намалена предпазливост обаче той прочете отговора в очите й.

— Не познавам никакъв Лавел — излъга тя.

Ребека седеше на друг старинен стол с кръстосани крака и ръце върху облегалките — изглеждаше спокойна, самоуверена и с много повече самообладание, отколкото имаше Шели Паркър.

— Може би вие не познавате Лавел, а само сте чували за него. Така ли е? — попита тя.

— Не — отсече Шели.

— Вижте, госпожо Паркър — започна Джак, — ние знаем, че Винс е разпространявал наркотици и е възможно да обвиним и вас в нещо, което води…

— Нямам нищо общо с това!

-… но не смятаме да ви предявяваме обвинение…

— Не можете!

-… ако ни окажете съдействие.

— Не можете да ме обвините в нищо — рязко каза тя.

— Но можем да направим живота ви доста труден.

— Това може да направи и фамилията Карамаза. Нямам намерение да говоря за тях.

— Не ви питаме за тях — приведе се Ребека. — Кажете ни само за Лавел.

Шели мълчеше и замислено хапеше долната си устна.

— Той е хаитянин — опита се да й помогне Джак.

Шели престана да хапе устна и се облегна на бялото канапе, като се опитваше без успех да изглежда равнодушна:

— Какъв — янин е той?

Джак примигна:

— Какво?

— Какъв — янин е този Лавел? — повтори тя. — Египтянин, иралианин или китаец, виетнамец… Казахте, че е азиатец.

— Хаитянин. Той е от Хаити.

— О, тогава не е никакъв — янин.

— Не е никакъв — янин — съгласи се Ребека.

Шели явно откри подигравката в гласа на Ребека, защото се помести притеснено, макар че явно не разбираше с какво я е предизвикала.

— Да не е някой негър?

— Да — потвърди Джак, — и вие много добре го знаете.

— Аз не ходя с негри. — Шели вдигна глава и изправи рамене — престори се на обидена.

— Чухме, че този Лавел иска да вземе в свои ръце търговията с наркотици.

— Това нищо не ми говори.

— Вярвате ли във вуду, госпожице Паркър? — попита Джак.

Ребека въздъхна отегчено.

— Имай малко търпение — обърна се към нея Джак.

— Няма смисъл от това.

— Обещавам да не приемам всичко, което ми се каже — усмихна се Джак. Обърна се към Шели Паркър: — Вярвате ли в силата на вуду-то?

— Не, разбира се.

— Мислех си, че затова не искате да говорите за Лавел — че ви е страх от уроки или нещо такова.

— Това са само идиотщини.

— Така ли?

— Всички тия истории за вуду са идиотщини.

— Но вие сте чували за Баба Лавел? — настояваше Джак.

— Не, нали ви казах…

— Ако не знаехте нищо за Лавел — продължи Джак, — щяхте да се учудите, щом споменах толкова далечно нещо като вуду-то. Бихте ме попитали какво общо, по дяволите, има вуду-то с всичко това. Но не се учудихте, което значи, че сте чували за Лавел.

Тя вдигна ръка към устата си, постави нокът между зъбите си, почти започна да го дъвчи, но се спря, тъй като реши, че облекчението от това няма да е достатъчно, за да съсипе четиридесетдоларовия си маникюр.

— Добре, добре. Чувала съм за Лавел.

— Виждаш ли? — Джак намигна на Ребека.

— Не е лошо — призна Ребека.

— Умни похвати при разпита — обясни Джак. — Въображение.

— Може ли да ми сипете още малко уиски? — попита Шели.

— Нека първо свършим с въпросите си — отказа Ребека.

— Не съм пияна — възрази Шели.

— Не съм казала, че сте пияна — отговори Ребека.

— Никога не се напивам — продължи Шели. — Не съм пияница.

Стана от канапето, отиде до бара, вдигна една гарафа и си наля още уиски.

Ребека се обърна към Джак, като повдигна вежди.

Шели се върна и седна. Остави питието си на масичката, без да отпие — явно бе решила да докаже, че има достатъчно силна воля

Джак забеляза погледа, който Шели отправи към Ребека, и трепна. Беше като настръхнала котка, готова за бой.

Антагонизмът, който витаеше, този път не бе причинен от Ребека. Тя не бе показала студенината и остротата, на които бе способна, на Шели. Бе се държала всъщност почти приятно, докато Шели не бе започнала с „-янина“.

Явно беше обаче, че Шели се бе сравнявала с Ребека и бе решила, че стои на второ място. Това пораждаше антагонизма.

Шели беше хубава блондинка като Ребека. Но тук приликата приключваше. Фините и правилно разположени черти на Ребека говореха за чувствителност, сдържаност и добро възпитание. А Шели представляваше пародия на изкусителността. Косата й бе грижливо фризирана, така че да й придаде безгрижен и съблазнителен вид. Имаше гладки и широки скули, къса горна устна и нацупена уста. Имаше прекалено много грим. Очите й бяха сини, с примес от кафяво, и замечтани; не гледаха открито като очите на Ребека. Тялото й бе прекалено добре развито — приличаше повече на прекрасна френска паста, приготвена с прекалено много масло, прекалено много яйца, сметана и захар; претрупана и мека. Но в стегнатия си клин и лилавия пуловер определено хващаше окото.

Носеше много бижута — скъп часовник, две гривни, два пръстена, два малки медальона на златни верижки и още един със смарагд, голям колкото грахово зърно. Беше само на двайсет и две години и макар че досега не бяха я щадили, щяха да минат години преди мъжете да престанат да й купуват бижута.

На Джак му се стори, че разбира защо тя не хареса Ребека от самото начало. Шели бе типът жена, който се желае от много мъже и те не могат да спрат да мислят за нея. Ребека, от друга страна, бе типът жена, който се желае от много мъже и те не могат да спрат да мислят за нея, но и накрая се женят за нея.

Би могъл да си представи как изкарва пламенна седмица с Шели Паркър на Бахамските острови — о, да. Но само една седмица. В края на седмицата, въпреки сексуалната й енергия и очевидните й възможности в това отношение, той почти сигурно би се отегчил от нея. В края на седмицата разговорът с Шели едва ли би му давал повече от разговор със стена. А Ребека никога не би могла да стане отегчителна — тя бе жена с безбройно много пластове и с безброй изненади. И след двайсет години брак, Ребека със сигурност би продължавала да бъде интересна за него.

Брак? Двайсет години?

„Боже, какво само говоря! — помисли си той удивен. Да не би да съм влюбен… може би наистина съм влюбен?“

— Така че какво знаете за Баба Лавел? — обърна се той към Шели.

— Нямам намерение да ви казвам нищо за фамилията Карамаза — въздъхна тя.

— Ние не ви питаме нищо за тях. Само за Лавел.

— Тогава просто забравете за мене. Излизам си. Да не сте намислили да ме задържите като свидетел?

— Вие не сте били свидетелка на убийствата. Само ни кажете какво знаете за Лавел и можете да си вървите.

— Добре. Той се появи изведнъж преди няколко месеца и започна да разпространява кокаин — венозен и за смъркане. Но не бяха само дребни продажби. За един месец успя да привлече двайсетина продавачи от улицата, снабдяваше ги добре и стана ясно, че смята да разшири дейността си. Така поне ми каза Винс. Не го знам от първа ръка, защото никога не съм имала вземане-даване с наркотиците.

— Не, разбира се.

— Е, никой, ама никой, в града не може да се занимава с това, ако не се е уговорил с чичото на Винс. Така поне се говори навсякъде.

— Това съм го чувал и аз — сухо отбеляза Джак.

— Така че някои хора от фамилията Карамаза казали на Лавел да спре продажбите си, докато не се споразумее със семейството. Приятелски съвет.

— Като „уважаеми присъстващи в черквата“ — подхвърли Джак.

— Да — съгласи се Шели, без дори да се усмихне. — Но той не спрял, както му било казано. Вместо това откаченият негър пратил послание на Карамаза, с което му предлагал да си поделят нюйоркския бизнес, по половина за всекиго, макар че Карамаза го притежавал целия.

— Доста смело от негова страна — забеляза Ребека.

— Не, по-скоро бе нагло — възрази Шели. — Все пак Лавел е просто никой. Кой е чувал за него преди тази история? Според Винс, старият Карамаза решил, че Лавел просто не е наясно с основни неща и пратил двама души да му ги обяснят.

— Дали е трябвало да му счупят краката? — попита Джак.

— Дори нещо по-дошо — добави Шели.

— Винаги става по-лошото.

— Но на пратениците им се е случило нещо — продължи Шели.

— Мъртви ли са?

— Не съм сигурна. Винс просто приемаше, че никога не са се върнали.

— Това значи, че са мъртви.

— Навярно. Така или иначе Лавел предупредил Карамаза, че е някакъв вуду-магьосник, така че цялата фамилия не би могла да се пребори с него. Всички се изсмели на това, разбира се. А Карамаза изпратил петима от най-добрите си, най-едри мръсници, които знаели как да наблюдават и да изчакват, докато изберат подходящия момент.

— И тях ли ги постигна нещо? — попита Ребека.

— Да. Четирима изобщо не се върнаха.

— А петият? — попита Джак.

— Бил е захвърлен на тротоара пред къщата на Дженаро Карамаза в Бруклин хайтс. Жив. Наранен, издраскан, нарязан, но жив. Лошото е, че със същия успех би могъл и да е мъртъв.

— Защо?

— Бил е откачен като маймуна.

— Какво?

— Шантав. Напълно луд — добави Шели, като въртеше чашата с уиски в ръце. — Според това, което Винс е разбрал, този тип трябва да е видял какво се е случило на останалите четирима и това явно му е било достатъчно, за да се побърка — да стане на маймуна.

— Как се казва?

— Винс не ми каза.

— Къде е той сега?

— Предполагам, че дон Карамаза го е прибрал някъде.

— И още ли е… откачен?

— Сигурно.

— А Карамаза прати ли трети екип?

— Не, не съм чула. Предполагам, че след това оня Лавел му е пратил бележка — „Щом искаш война, война да бъде.“ И е предупредил фамилията да не подценява силата на вуду-то.

— И този път никой не се е смял — подхвърли Джак.

— Никой — съгласи се Шели.

Замълчаха за миг.

Джак погледна сведените очи на Шели. Не бяха зачервени. Кожата наоколо не бе подпухнала. По нищо не личеше да е плакала за Винс Васталяно, любовника си.

Чуваше вятъра отвън.

Погледна към прозореца. По прозореца падаха снежинки.

— Госпожице Паркър… — поколеба се той, — мислите ли, че всичко това е станало посредством… някакви вуду-проклятия или нещо такова?

— Не. Може би. По дяволите, не знам. След случките от последните няколко дена кой би могъл да каже? Сигурна съм обаче в едно нещо — този Баба Лавел е много умен и гаден мръсник.

— Чухме малка част от тази история вчера — кимна Ребека, — от брата на една друга жертва. Без толкова много подробности обаче. Той нямаше представа къде можем да открием Лавел. А вие знаете ли?

— Държеше апартамент във Вилидж — замисли се Шели. — Но вече не е там. Откакто всичко това започна, никой не знае къде да го намери. Уличните му разпространители още работят за него, все ще са добре снабдени или поне така твърдеше Винс, но не е ясно къде е отишъл Лавел.

— Знаете ли случайно адреса на оня апартамент във Вилидж? — попита Джак.

— Не. Нали ви казах, аз не съм замесена в бизнеса с наркотиците. Не знам, честна дума. Знам само онова, което съм научила от Винс.

Джак погледна към Ребека.

— Имаш ли да я питаш още нещо?

— Не.

— Може да си вървите — освободи той Шели.

Тя накрая отпи малко от уискито си, после остави чашата, изправи се и приглади пуловера си.

— Боже, омръзнало ми е от жабари. Вече никакви италианци. С тях имам само неприятности.

Ребека се обърна рязко към нея и на Джак му се стори, че вижда припламване на гняв в очите й:

— Чувала съм, че някои от тия „-яни“ ги бива доста.

Шели изкриви лице и поклати глава:

— „-яни“? Не са за мен. Те всички са дребнички, нали?

— Ами — саркастично подхвърли Ребека — досега се отказахте от негрите, жабарите и от всички „-яни“. Вие сте много придирчиво момиче.

Джак забеляза, че присмехът изобщо не стигна до Шели. Тя се обърна замислено към Ребека — явно не беше я разбрала, — като погрешно видя у нея сродна душа:

— Така си е. Вижте, може би не трябва сама да го казвам, но аз не съм от най-обикновените момичета. Имам си добрите страни и мога да си позволя да бъда придирчива.

— Добре ще е да се пазите и от мексиканците — посъветва я Ребека.

— Така ли? — вдигна вежди Шели. — Никога не съм имала приятел мексиканец. Те лоши ли са?

— Най-лоши са шерпите — отвърна Ребека.

— Шерпи? — намръщи се Шели с палто в ръце. — Те пък кои са?

— От Непал — обясни Ребека.

— Къде е това?

— Хималаите.

Шели остана с полуоблечено палто:

— Ония планини?

— Ония планини — кимна Ребека.

— Това е от другата страна на света, нали?

— От другата страна на света.

Очите на Шели се разшириха. Тя дооблече палтото си:

— Вие много ли сте пътували?

Джак се боеше, че ако захапе още малко езика си, ще му потече кръв.

— Била съм тук-таме — отвърна Ребека.

Шели въздъхна, докато приглаждаше палтото по бедрата си:

— Аз самата почти не съм пътувала. Не съм била никъде освен в Маями и веднъж в Лас Вегас. Дори не съм виждала шерпа, камо ли да спя с него.

— Е — посъветва я Ребека, — ако ви се случите да срещнете някой, по-добре ще е бързо да му избягате. Никой не може да ви разбие сърцето така бързо и на толкова много парченца като шерпите. И, между другото, сигурно знаете, че не бива да напускате града, без да ни се обадите.

— Нямам намерение да ходя никъде — увери ги Шели.

Извади дълъг бял плетен шал от джоба на палтото си и го уви около врата си преди да излезе от стаята. От вратата се обърна отново към Ребека:

— И… хм… лейтенант Чандлър, извинявам се, че бях малко рязка с вас.

— Няма нищо.

— И благодаря за съвета.

— Ние, момичетата, трябва да си помагаме — усмихна й се Ребека.

— Точно така си е! — съгласи се Шели.

Излезе от стаята.

Чуха тракането от токчетата й по коридора.

— Каква тъпа, егоистична и расистка кучка! — възкликна Ребека.

Джак избухна в смях и отново се друсна на старинния стол:

— Говориш също като Невецки.

Като имитираше гласа на Шели Паркър, Ребека измяука:

— „Вижте, може би не трябва сама да го казвам, но аз не съм от най-обикновените момичета. Имам си добрите страни.“ Боже, Джак! Единствените добри страни у тая мръсница са двете й издутини отпред!

Джак се разсмя още повече и се облегна в стола си. Ребека се доближи към него и са захили:

— Видях как ти течаха лигите, като я гледаше.

— А не — успя да вмъкне той с изблиците от смях.

— Да, да. Определено ти течаха. Но по-добре ще направиш, ако я забравиш, Джак. Тя не те иска.

— Хайде бе?

— Ами ти имаш малко ирландска кръв. Нали така? Баба ти беше ирландка, доколкото си спомням. — Като имитираше отново гласа на Шели Паркър, тя продължи: — О, има ли нещо по-лошо от тия проклети ирландци, които целуват папата и смучат картофите си.

Смехът на Джак премина в рев.

Ребека седна на канапето. Тя също се смееше.

— А мисля, че имаш и английска кръв.

— О, да — задъхано се съгласи той. — Аз съм малко сърбащ чай англичанин.

— Това не е чак толкова зле, като да си шерпа — подхвърли тя.

Те все така се превиваха от смях, когато едно от униформените ченгета се показа на вратата.

— Какво става тук? — попита той.

Никой от двамата не успя да се спре и да му обясни.

— Е, проявете малко уважение поне — посъветва ги той. — Тук има двама покойници все пак.

Смъмрянето обаче, за проклетия, само направи всичко още по-смешно.

Полицаят се намръщи, поклати глава и си излезе.

Джак знаеше, че тъкмо заради присъствието на смъртта разговорът на Ребека с Шели Паркър бе добил такава смехотворна отсянка. След като в продължение на четири дни бяха попадали на четири ужасно обезобразени трупа, те отчаяно се нуждаеха от хубав смях, за да се поотпуснат.

Това бе преживяване, което Джак не би могъл да обясни на съиграчите си в покера миналата седмица, когато те бяха започнали да оплюват Ребека. В случаи като този, когато истинската Ребека се разкриваше — онази Ребека с тънкото чувство за хумор и с набитото око за абсурдите в живота — Джак я усещаше особено близка. Колкото и редки да бяха тия мигове, те превръщаха партньорството им в поносима и полезна дружба — той се надяваше, че в последна сметка тайната Ребека ще започне да се появява по-често. А някой ден може би, ако той има достатъчно търпение, другата Ребека щеше да замени изцяло ледената девица.

Както винаги обаче, промяната у нея бе краткотрайна. Сега тя се извърна от прозореца:

— Мисля, че е по-добре да поговориш със съдебния медик и да видиш какви са заключенията му.

— Добре — съгласи се Джак. — И нека вече се опитаме да останем с мрачни лица, Чандлър. Да им покажем, че наистина имаме уважение към смъртта.

Тя му се усмихна, но този път не съвсем от сърце. После излезе от стаята. Той я последва.

2

Нейва Руни излезе в коридора и затвори вратата на спалнята на децата зад гърба си, за да не би плъхът — или каквото беше там — да се промъкне обратно там.

Провери дали натрапникът не се е върнал в спалнята на Джак Досън — без резултат, — после затвори и онази врата,

Внимателно прегледа кухнята, надникна дори в бюфета. Нямаше плъх. Кухнята имаше две врати — едната водеше към коридора, а другата към малката трапезария. Затвори и двете, за да не може гадината да проникне и в тази стая.

Сега просто трябваше да я открие в хола или в трапезарията.

Но я нямаше.

Нейва погледна навсякъде. Не успя да я открие.

На няколко пъти прекъсна оглеждането просто за да спре дъха си и да се заслуша. Слушаше… Нито звук.

По време на прегледа си из всички стаи тя не само бе търсила лукавото зверче, но и бе оглеждала ъглите между стените и пода, за да открие пролука, достатъчно голяма, за да побере едричък плъх. Не откри нищо подобно.

Накрая се изправи под свода между хола и коридора. Всички лампи в апартамента светеха. Озърна се намръщена и объркана.

Къде бе отишло? Трябваше още да е там — нали?

Да. Сигурна беше. Нещото бе още там.

Зловещото чувство, че я наблюдават, не можеше да я напусне.

3

Патологоанатомът, който работеше по случая бе Айра Голдблум. Той приличаше повече на швед отколкото на евреин. Беше висок, със светла кожа и с руса коса, която изглеждаше почти бяла, очите му бяха сини с много сиви точици по тях.

Джак и Ребека го откриха на втория етаж, в голямата спалня. Бе тъкмо завършил прегледа си върху трупа на бодигарда в кухнята и вече бе погледнал и Винс Васталяно; сега изваждаше някои инструменти от чантата си.

— За човек с чувствителен стомах — подхвърли той — аз определено съм избрал неподходяща професия.

Джак забеляза, че Голдблум изглежда по-блед от обикновено.

— Мислим, че смъртта на тия двамата е свързана със смъртта на Чарли Новело в неделя и с убийството на Коулсън вчера — каза Ребека. — Вие можете ли да установите някакво сходство?

— Може би.

— Само „може би“?

— Ами да, има известна възможност за паралели — кимна Голдблум. — Броят на раните… обезобразяването… има някои сходства. Но нека изчакаме доклада от аутопсията.

— А раните? — учуди се Джак. — Те не говорят ли за нещо общо?

— Броят им, да. Но не и типът им. Вие разгледахте ли ги?

— Бегло — отвърна Джак. — Приличат на ухапвания. Мислехме, че са от плъх.

— Решихме, че просто прикриват истинските рани — намушкванията — добави Ребека.

— Очевидно плъховете са дошли вече след смъртта на жертвите. Така ли е? — попита Джак.

— Не — отсече Голдблум. — И от предварителния преглед личи, че при никоя от жертвите няма прободни рани. Може би при изследването на тъканите под някои от ухапванията ще проличат и намушквания, макар че аз се съмнявам. Васталяно и бодигардът му са жестоко изпохапани. Умрели са от загуба на кръв в резултат от тия ухапвания. Бодигардът има разкъсване на основни кръвоносни съдове поне на три места — на сънната артерия, на лявата ръка и на дясното бедро. А Васталяно изглежда, че е дъвкан още повече.

— Но плъховете не са така агресивни, по дяволите — изруга Джак. — Просто не е възможно човек да бъде нападнат от глутница плъхове в собствения си дом.

— Не мисля, че са били плъхове — усъмни се Голдблум. — Искам да кажа, че съм виждал ухапвания от плъх. От време на време се случва някой алкохолик да пие в някоя градинка, да получи там мозъчен удар или инфаркт, някъде зад кофите за смет, където в продължение на два дена никой не го вижда. Тогава плъховете нападат трупа. Така че знам как изглеждат ухапванията от плъх и виждам, че в нашите случаи има редица различия.

— А не може ли да са били… кучета? — попита Ребека.

— Не. От една страна ухапванията са прекалено малки. Мисля, че не можем да говорим и за котки.

— Какво би могло да е тогава? — попита Джак.

— Не знам. Странно е. Може би аутопсията ще ни подскаже.

— Разбрахте ли, че вратата на банята е била заключена, когато униформените полицаи са дошли? — намеси се Ребека. — Наложило се е да я разбият.

— Чух за това. Мистерията на заключената стая — поклати глава Голдблум.

— Може и да не е чак такава мистерия — замисли се Ребека. — Ако Васталяно е убит от някакво животно, то е да е било достатъчно малко, за да премине под вратата.

— Би трябвало да е наистина много малко, за да се промъкне — показа с пръсти Голдблум. Не. Било е по-голямо. Доста по-голямо от процепа под вратата.

— Колко голямо според вас?

— Колкото голям плъх.

Ребека се замисли:

— Има един отвор в шахтата за отоплението. Може би нещото е минало оттам.

— Но шахтата е преградена с решетка — обади се Джак. — А отворите на решетката са по-малки и от процепа под вратата.

Ребека направи две крачки към банята, надникна през вратата и огледа помещението с протегнат врат. После се върна:

— Имаш право. А и решетката си стои на мястото.

— Малкият прозорец също е затворен — добави Джак.

— И заключен — посочи Голдблум.

Ребека махна кичурче коса от челото си.

— Ами каналите? Би ли могъл плъхът да мине през канала на ваната?

— Не — тръсна глава Голдблум. — Не и при съвременната канализация.

— През клозета?

— Едва ли.

— Но е възможно?

— Не е напълно изключено. Вижте, аз съм сигурен обаче, че не е било само едно животно.

— А колко? — попита Ребека.

— Няма как да ви дам точна цифра. Но… струва ми се, че каквото и да е било, имало е най-малко… десетина от тях.

— Божичко — въздъхна Джак.

— А може да са били двайсетина. Дори повече.

— По какво съдите?

— Ами — започна Голдблум, — Васталяно е бил едър и силен мъж. Би могъл да се справи с едно, две или три животни с големината на плъх. Всъщност най-вероятно би надвил и пет-шест животни. Е, биха го ухапали на няколко места, разбира се, но той би успял да се погрижи за себе си, Възможно е да не ги убие всичките, но би умъртвил едно-две и би успял да държи останалите на разстояние. Така че за мене тези неща са били толкова много, такава голяма глутница, че направо са го залели.

По гърба на Джак пролазиха тръпки с бързи като на насекоми крачка. Помисли си как Васталяно е бил повален върху пода на банята от множеството пищящи плъхове — или може би от нещо още по-лошо. Помисли си за човека, нападнат от всички страни — хапан, дран, разкъсван и драскан, — така че да не може да се овладее и да се защити както трябва, със сковани от огромния брой на противниците си ръце и със забавени реакции от парализиращия ужас. Болезнена, кървава, самотна смърт. Джак потрепна.

— А Рос, бодигардът? — попита Ребека. — Мислители, че и той е бил нападнал от подобно множество.

— Да — кимна Голдблум. — Логиката е същата.

Ребека въздъхна през зъби в израз на смущение.

— Тъкмо това прави заключената баня още по-трудна за обяснение. Ако се съди по вещите, Васталяно и бодигардът му са били в кухнята и са си приготвяли нещо за хапване. Нападението явно е започнало оттам. Рос е бил бързо надвит. Васталяно е побегнал. Бил е преследван и не е успял да стигне до входната врата, тъй като пътят му е бил препречен, така че е изтичал нагоре и се е заключил в банята. Плъховете — или каквото там е било — още ги е нямало, когато е заключил, така че как са влезли?

— И как отново са излезли — подсети я Голдблум.

— Просто трябва да е през канализацията, през клозета.

— Аз не го приемам заради големия им брой — обясни Голдблум. — Дори да нямаше прегради във водопроводите, които ги защитават от плъхове, дори да можеха да не дишат дълго време и да преодолеят водните препятствия, просто не мога да приема това обяснение. Защото ние говорим за цяла глутница от същества, които се плъзгат едно след друго като екип от десантчици, за Бога. Плъховете не са толкова умни, толкова… решителни. Никое животно не е. Всичко е просто нелогично.

Я устата си Джак усети пресъхване и сгорчаване от мисълта за Васталяно, погълнат от гъмжащ рояк хапещи плъхове. Трябваше да си наложи да събере слюнката си, за да си отлепи езика. Накрая успя да каже:

— И още нещо. Дори Васталяно и бодигардът му да са били залети от тези… тези неща, все пак биха успели да убият няколко, нали? Но не открихме нито един мъртъв плъх и изобщо нищо мъртво освен хора, разбира се.

— А нямаше и курешки — добави Голдблум.

— Какво?

— Курешки. Фекалии. Щом тук са замесени десетки животни, след тях трябва да останат курешки, дори няколко купчинки от тях.

— Ако откриете животински косми…

— Най-сериозно ще ги потърсим — увери ги Голдблум. — Ще минем с прахосмукачка пода около всеки труп, разбира се, и после ще анализираме събраното. Ако успеем да открием поне няколко косъмчета, това ще разсее много от съмненията ни. — Съдебният медик прекара ръка през лицето си, като че ли можеше за избърше напрежението и отвращението си и да ги захвърли. Търкаше се така силно, че успя наистина да докара малко цвят в лицето си, но измъченият му поглед остана.

— Има и друго нещо, което ме безпокои. Жертвите не са… ядени. Хапани, драни, дълбани… да, но доколкото видях, няма и грам изядено месо. Плъховете биха изяли крехките части — очи, нос, уши, тестиси… Биха разпрали телесните кухини, за да се доберат до крехки части. Така постъпват всички хищници или лешояди. Но тук нямаме нищо подобно. Тези неща убиват целенасочено, ефикасно, методично… а после си отиват, без да хапнат нищичко от плячката си. Това е неестествено. Тревожно. Какъв е мотивът им и каква сила ги тласка? И защо?

След като поговориха с Айра Голдблум, Джак и Ребека решиха да разпитат и съседите. Може би някой от тях е видял или чул нещо важно миналата нощ.

Постояха за миг на тротоара пред къщата на Васталяно с ръце в джобовете на палтата си.

Небето се бе спуснало по-ниско отколкото преди един час. Беше станало и по-мрачно. Сивите облаци бяха примесени с други — черни като сажди.

Прелитаха отделни снежинки — спускаха се лениво, освен ако не ги подхванеше вятърът и приличаха на остатъци от изгоряло небе, на студени частици пепел.

— Мисля, че може и да ни оттеглят от този случай — замисли се Ребека.

— Искаш да кажеш… от двете убийства или от всичко?

— Само от тези двете. Ще кажат, че не са свързани.

— Свързани са — възрази Джак.

— Знам. Но те ще кажат, че Васталяно и Рос нямат отношение към Новело и Коулсън.

— Мисля, че Голдблум ще успее да ги свърже вместо нас.

— Мразя да ми се отнема случай, по дяволите — намръщи се тя. — Обичам да завършвам онова, което съм започнала.

— Няма да ни отнемат случая.

— Но не виждаш ли? Ако някакво животно ги е предизвикало…

— Да?

— Тогава въз основа на какво биха ги приели за убийства?

— Убийства са.

— Но животните не могат да се обвинят в убийство.

— Виждам накъде биеш — кимна той.

— По дяволите.

— Виж, ако тези животни са обучени да убиват, това си остава убийство — извършител е онзи, който ги е дресирал.

— Ако ухапванията по Васталяно и Рос бяха от куче — започна Ребека, — тогава може би теорията ти би се възприела. Но кое животно — малко, както тези очевидно са били — може да бъде дресирано да убива, да изпълнява заповеди? Плъхове? Не. Котки? Не. За Бога, може ли с това да се заемат гризачи?

— Поровете могат да се дресират — намеси се Джак. — Понякога ги използват за лов. Това не е ловуване заради месото, а само за спорт, тъй като плячката обикновено е съвсем разкъсана, след като поровете са минали през нея.

— Порове, а? Иска ми се да видя как ще убедиш капитан Грешам, че някой е залял града с глутница порове-убийци, които използва за мръсната си работа.

— Е, звучи малко пресилено — призна си Джак.

— Най-меко казано.

— Какво друго ни остава тогава?

Тя сви рамене.

Джак се сети за Баба Лавел.

Вуду?

Не. разбира се, че не. Едно нещо е да се допусне, че Лавел придава на убийствата си странен вид, за да сплаши противниците си, да ги накара да мислят за вуду-проклятията, а съвсем друго е да приемеш, че проклятията наистина действат.

И все пак… А заключената баня? А фактът, че Васталяно и Рос не са успели да убият дори един от нападателите си? Ами липсата на курешки?

Ребека сигурно усещаше накъде вървят мислите му, защото се намръщи и предложи:

— Хайде. Ела да поговорим със съседите.

Вятърът изведнъж се разбуди, засвири и забесня. Понесъл със себе си снежинки, той пробяга по улицата като истински звяр — много студен и сърдит вятър.

5

Госпожа Куилън, учителката на Пени от „Уелтън“, не можеше да разбере, защо жертва на някакъв вандал бе станало само едно от шкафчетата.

— Може да е смятал да ги преобърне всичките, но после се е размислил. А може и да е започнал с твоето, мила Пени, да е чул нещо, което го е стреснало и уплашен да е избягал от страх да не би някой да идва. Но ние заключваме много добре училището през нощта, разбира се, а имаме и алармена инсталация. Как е успял и да влезе, и да излезе?

Пени знаеше, че не е бил вандал. Знаеше, че е нещо, много по-странно. Знаеше, че разбиването на шкафчето е някак свързано със зловещите събития в стаята й снощи. Но не знаеше как да изрази увереността си, без да заприлича на уплашено от кварталното страшилище хлапе, така че дори не започна да обяснява на госпожа Куилън нещата, които всъщност не бяха ясни и на нея самата.

След още разговори, много съчувствие и дори още повече объркване госпожа Куилън изпрати Пени в мазето, където припасите и запасните учебници се пазеха върху добре подредени рафтове.

— Вземи си от всичко, което ти е било унищожено, Пени. Учебници, нови моливи, нова тетрадка голям формат и таблица за умножение. И не се мотай, моля ти се. След пет минути започваме урок по математика, а там, както знаеш, трябва да работиш най-сериозно.

Пени слезе по парадното стълбище до приземния етаж, спря се пред входа да погледне през матовите прозорци въртящите се снежинки, после забърза по коридора към задната част на сградата, покрай празния физкултурен салон и покрай кабинета по пеене, където часът всеки миг щеше да започне.

Вратата към мазето беше в самия край на коридора. Тя отвори и напипа ключа за осветлението. Надолу се спускаше дълго и тясно стълбище.

Партерният коридор, по който току-що бе преминала, миришеше на тебешир и на прах от класните стаи, на сухата топлина от котела на парното. Но докато се спускаше по тесните стъпала, забеляза, че мирисът на мазето беше по-различен от горния. Долови мекия варовиков мирис на праха от бетона. Инсектицидите добавяха острото си ухание към въздуха — знаеше, че тук пръскат всеки месец, за да предпазят книгите от вредни насекоми. А под всичко останало се долавяше леко влажен мирис — слаб, но все пак неприятен дъх на мухъл.

Стигна до долния край на стълбите. Стъпките й издаваха остър и рязък шум по бетонния под и отекваха в един далечен ъгъл.

Мазето се простираше под цялата сграда и беше разделено на две отделни помещения. Срещу стълбището, зад тежка метална врата, която държаха винаги затворена, се намираше котелът за парното. По-голямото от двете помещения беше от тази страна на вратата. В средата му имаше дърводелска маса, а металните рафтове за запасите бяха подредени покрай стените и бяха претрупани с учебници и други учебни пособия.

Пени взе един голям найлонов плик от най-близкия рафт и сложи в него вещите, които й бяха необходими. Тъкмо бе открила и последния учебник, който й трябваше, когато чу зад себе си странен звук. Онзи звук. Стържещо-съскащият мънкащ звук, който бе чула снощи в спалнята си.

Обърна се.

Доколкото можеше да види, беше сама.

Въпросът бе, че не можеше да види навсякъде. Под стъпалата се простираха тъмни сенки. В единия ъгъл на помещението, до вратата на котелното, крушката бе изгоряла. Там също имаше сенки. Още повече, всеки комплект от рафтове се крепеше върху петнайсетсантиметрови крака и разстоянието между най-долната полица и пода тънеше в мрак. Имаше много места, където нещо дребно и бързо би могло да се скрие.

Изчака — замръзнала и застинала — и десет дълги секунди отминаха, после петнайсет, двайсет, а когато звукът не се повтори, тя се зачуди дали наистина го е чула или само си го е представила. Минаха още няколко секунди, бавни като минути, и тогава нещо изтропа отгоре, в горния край на стъпалата — вратата към мазето.

А когато влизаше, беше оставила вратата отворена.

Някой или нещо току-що я беше тряснало.

С плика учебни пособия в едната си ръка Пени тръгна към стълбата, но спря рязко пред нея, когато чу нови звуци от площадката горе. Съскане. Ръмжене. Мънкане. Местене и скърцане от движение.

Снощи се бе опитала да си внуши, че нещото от стаята й всъщност не е било там, че е било просто остатък от сън. Сега обаче знаеше, че е повече от това. Но какво? Дух? Чий дух? Не духът на майка й. Може би не би имала нищо против, ако майка й се въртеше около нея, за да я пази. Да, това би било хубаво. Но в най-добрия случай това беше зъл дух, а в най-лошия — опасен. Духът на майка й никога нямаше да е така зъл, никога-никога. Освен това духовете не те следват от място на място. Не, така не ставаше. Хората не са обитавани от духове. Къщите може да са обитавани и духовете от тях са приковани към определено място, където остават, докато накрая душите им се успокоят — не могат да изоставят мястото си и да тръгнат по града, за да преследват определено момиченце. И все пак вратата на мазето бе трясната.

Може да е станало от течението.

Може би. Но нещо се движеше из площадката горе, където не можеше да го види. Не е течение. Нещо странно.

Въображение.

Така ли?

Застана до стълбището, вдигна поглед нагоре, опита се да си представи какво има там, да се успокои и започна по спешност да разговаря със себе ей.

— Е, ако не е дух, какво е?

— Нещо лошо.

— Това не е задължително.

— Нещо много, много лошо.

— Стига толкова! Престани сама да се плашиш. Снощи нали не ти направи нищо лошо?

— Не.

— Тогава се успокой. В безопасност си.

— Но ето го, че се върна.

Нов звук я откъсна от вътрешния й диалог. Ново изтропване, но беше различно от звука на вратата, когато се трясна. Ето го пак — туп! И пак. Звучеше като че ли нещо се хвърляше с глава срещу стената на площадката горе — удряше се безсмислено като молец срещу прозореца през лятото.

Туп!

Светлината изгасна.

Пени ахна.

Тропането престана.

Сред възцарилия се изведнъж мрак зловещите и тревожно упорити животински звуци се разнесоха навсякъде около Пени — не само от площадката горе. Тя усети и че нещо се движи в потискащия мрак. В мазето заедно с нея нямаше само едно невидимо и непознато същество — бяха много.

Но какво бяха те?

Нещо се допря в крака й, а после се загуби в гъстия подземен мрак.

Тя изпищя. Викът й бе силен, но не достатъчно. Не се чу никъде освен в мазето.

В този момент госпожа Марч, учителката по музика, започна да удря по пианото в кабинета по пеене точно над главата на Пени. Децата там започнаха да пеят. „Фрости, снежният човек“. Репетираха за коледното представление, в което щеше да участва цялото училище непосредствено преди началото на зимната ваканция.

Сега, колкото и високо да извикаше Пени, никой не би я чул.

А заради пеенето и пианото вече не можеше да чува

Движещите се в мрака около нея неща. Но бяха още там. Тя изобщо не се съмняваше, че са там.

Пое дълбоко дъх. Беше решила да не се поддава на паника. Не беше дете.

Няма да ме наранят, помисли си.

Но не успя да се убеди.

Мина предпазливо към първите стъпала отдолу — с едната си ръка държеше плика, а другата бе протегнала пред себе си като че ли е сляпа, което за момента не беше много далеч от истината.

В мазето имаше два прозореца, но бяха малки правоъгълници, не по-големи от трийсет на трийсет сантиметра, поставени високо в стената, на равнището на улицата. Освен това отвън бяха зацапани; дори и в хубав ден, мръсните стъкла пропускаха твърде малко светлина, за да осветят мазето. В облачен ден като днес, в началото на буря, през прозорците навлизаха само разпокъсани лъчи на десетина сантиметра.

Достигна първото стъпало и вдигна глава. Дълбока, дълбока тъмнина.

Госпожа Марч още удряше по пианото, а децата пееха за съживилия се снежен човек.

Пени повдигна крак и намери първото стъпало.

Отгоре, в онзи край на стълбището, само на десетина сантиметра над входната врата, се появиха две очи — сякаш откъснати от тялото си, сякаш плуващи из въздуха, като че ли принадлежаха на животно не по-голямо от котка. Не беше котка, разбира се. Не би имала нищо против да беше котка. Очите също бяха големи като на котка, но по-светли, не отразяваха просто светлината като котешките очи, а бяха така неестествено ярки, че грееха като малки фенери. Цветът им също бе странен — лунно-бели, с миниатюрни сребърно-сини петънца. Тези студени очи я гледаха недоброжелателно.

Свали крак от първото стъпало.

Съществото отгоре се плъзна по площадката и стъпи на най-горното стъпало — приближаваше се към нея.

Пени се отдръпна.

Нещото се бе спуснало още две стъпала и за придвижването му можеше да се съди единствено по немигащите очи. Тъмнината покриваше очертанията му.

Тя се задъха, сърцето й заби по-силно от музиката над нея и се отдръпна, докато не блъсна с гръб металния шкаф на рафтовете. Сега нямаше накъде да се обърне, къде да се скрие.

Нещото вече бе изминало една трета от пътя по стълбите и продължаваше да се движи.

На Пени й се припишка. Притисна се към рафтовете й стисна бедра.

Нещото бе стигнало половината на стълбището. Вече се движеше по-бързо.

В кабинета по пеене над главата й учениците най-после бяха усетили духа на „Фрости, снежният човек“, бяха запели свободно, с онова, което госпожа Марч винаги наричаше „апломб“.

С ъгъла на очите си Пени видя нещо в мазето, далеч вдясно — слабо просветване, блясък, сияние, движение. Осмели се да отмести поглед от спускащото се по стълбите пред нея същество и се взря в тъмното помещение — веднага съжали, че го е направила.

Очи.

Сребристо-бели очи.

Тъмнината изцяло ги ограждаше. Две очи светеха към нея от пода, едва ли на повече от метър, и я гледаха студено и гладно. На трийсетина сантиметра зад тях имаше още две очи. Четири други очи светеха студено на височина почти метър от пода, в средата на помещението; за миг помисли, че не е оценила правилно ръста на съществата, но после се досети, че две от тях са се качили на дърводелската маса. Два, четири, шест чифта очи я гледаха зложелателно от рафтовете покрай отсрещната стена. На пода до вратата към котелното имаше още три чифта. Някои бяха съвършено неподвижни, други се движеха неуморно напред-назад, трети пълзяха бавно към нея. Никое от тях не мигаше. Нови същества излизаха от пространството под стълбите. Бяха навярно към двайсет — ледени и ярки, злонамерени и зловещи очи.

Разтреперана и хленчеща, Пени откъсна поглед от дяволската глутница в мазето и отново вдигна глава към стълбището.

Самотният звяр, който бе започнал да се спуска от площадката преди не повече от минута, вече бе слязъл. Беше на последното стъпало.

6

Съседите на Винсент Васталяно, и на изток, и на запад от къщата му, живееха в също така големи, удобни и елегантно обзаведени къщи, които, съдейки по вида им, биха могли да бъдат и самостоятелни господарски къщи в провинцията, а не да се намират на централна градска улица. Обитателите на тези грандиозни къщи нямаха вземане-даване с града и затова не бяха чули или видели нещо необикновено през нощта на кръв и убийства.

След по-малко от половин час Джак и Ребека бяха изчерпали въпросите си и отново излязоха на улицата. Държаха глави възможно най-ниско в яките си, за да позволят на колкото може по-малко от засилилия се вятър да ги обвее. Беше се превърнал в зла, ледена и биеща вихрушка, която вдигаше сметта от канавките и я запращаше из въздуха, разтърсваше голите дървета с достатъчно сила, за да прекърши тънките клончета, вдигаше рязко полите на палтата, хапеше незащитената кожа.

Снежинките също се бяха усилили. След няколко минути броят им щеше така да нарасне, че вече нямаше да бъдат снежинки. Черният асфалт по улицата още се виждаше, но скоро щеше да се покрие с ледена коричка.

Джак и Ребека тръгнаха обратно към къщата на Васталяно и тъкмо се канеха да влязат, когато някой ги повика. Джак се обърна и видя Хари Улбек, младият полицай, който преди това стоеше на пост пред входната врата на Васталяно. Хари се бе подал от прозореца на една от трите служебни коли, спрени до тротоара. Говореше им нещо, но вятърът заглуши думите му. Джак отиде до колата и се наведе над отворения прозорец:

— Извинявай, Хари, не чух и една дума. — Дъхът му образува бели облачета.

— Току-що се обадиха по радиото — предаде Хари. — Искат да отидете веднага. Вие и детектив Чандлър.

— За какво сме им?

— Изглежда, че е нещо, свързано със случая, върху който работите. Имало е нови убийства. Като това тук. А може би и по-лоши… по-кървави.

7

Очите им изобщо не приличаха на очи. Напомняха на процепи в решетката на пещ, през които можеше да се добие представа за огъня отзад. Сребристобял огън. В тях нямаше ириси, нито зеници — като в очите на хора или животни. Имаше само злостен блясък, бяла светлина отвътре, която пулсираше и пробляскваше.

Съществото, от стълбището се премести от първото стъпало и слезе на пода. Запъти се към Пени, после спря и се вторачи в нея.

Тя не можеше да се отдръпне дори и сантиметър. Един от металните рафтове вече я бе притиснал болезнено в ребрата.

Изведнъж усети, че музиката е спряла. В мазето бе тихо. И е било така от известно време. Може би половин минута. Смразена от ужас, тя не бе реагирала веднага след края на „Фрости, снежният човек“.

Със закъснение отвори уста, за да изкрещи за помощ, но пианото отново се обади. Този път мелодията беше „Рудолф, северният елен с червен нос“, още по-шумна от предишната.

Нещото под стълбището продължаваше да се взира в нея и макар че очите му изобщо не приличаха на тигрови очи, тя все пак си спомни за снимката на тигъра, която бе видяла, в едно списание. Очите от онази снимка и тези странни очи съвсем не си приличаха, но все пак нещо ги свързваше — бяха очи на хищник.

Въпреки че зрението й донякъде бе започнало да привиква с мрака, Пени все още не можеше да види как изглеждат съществата, дали са добре въоръжени със зъби и нокти. Имаше само заплашителни немигащи очи, огрени от бял пламък.

Вдясно от нея останалите същества започнаха да се движат — почти като едно, с една и съща цел.

Завъртя се към тях — сърцето й биеше по-бързо от всякога, дъхът бе застинал в гърлото й.

По блясъка на сребристите очи разбираше, че вече са скочили от рафтовете, където се бяха настанили.

Ще ме нападнат.

Двете от дърводелската маса също скочиха на пода.

Пени изпищя с всички сили.

Музиката не спираше. Дори не наруши ритъма си.

Никой не я чуваше.

Освен онова пред стълбището, всички останали същества се бяха събрали в глутница. Блестящите им очи приличаха на подбрани диаманти, изложени върху черно кадифе.

Никое от тях не я нападаше. Изчакваха.

След миг тя отново се обърна към стълбището.

Звярът пред него също бе започнал да се движи. Но не тръгна към нея. Вместо това пробяга през мазето и се присъедини към събратята си.

Стълбището бе свободно макар и тъмно.

Това е номер.

Доколкото можеше да види, нищо не би й попречило да се изкатери бързо по стълбите.

Това е клопка.

Но не им беше нужно да й поставят клопка. Тя вече бе поставена натясно. Биха могли да се втурнат към нея когато искаха. Биха могли и да я убият, ако го искаха.

Потрепващите ледено-бели очи я гледаха.

Госпожа Марч удряше по пианото.

Децата пееха.

Пени се откъсна от рафтовете, втурна се към стълбището и запълзя нагоре. При всяка стъпка очакваше, че нещата ще я захапят за петите, ще се вкопчат в нея и ще я повалят. Тя се пусна веднъж, едва не падна назад, сграбчи перилото със свободната си ръка и продължи нагоре. Последното стъпало. Площадката. Опипа вратата за бравата, откри я.

Коридорът. Светлина, сигурност. Тя трясна вратата зад гърба си. Облегна се върху й. Беше задъхана.

В кабинета по пеене още упражняваха „Рудолф, северният елен с червен нос“.

По коридора нямаше никого.

Замаяна и с омекнали колене, Пени се отпусна и седна на пода с опрян към вратата гръб. Пусна плика с учебните помагала. Беше го стискала така силно, че по дланта й бяха останали следи от дръжката. Ръката я болеше.

Песента завърши.

Започнаха нова — „Сребърни звънчета“.

Пени постепенно дойде на себе си, успокои се и започна да разсъждава нормално. Какво бяха онези противни неща? Откъде се бяха взели? Какво искаха от нея?

Спокойният размисъл не й помогна. Не успя да достигне до нито един приемлив отговор.

Много наистина тъпи отговори й минаха през главата обаче — таласъми, дяволчета, човекоядци… Хайде стига. Не можеше да са това. Това тук е истинският живот, не е приказка.

Как би могла да разкаже на някого за преживяванията си в мазето, без да я помислят за хлапе или — още по-лошо — за малко побъркана? Разбира се, големите не използват думата „побъркан“, когото говорят за деца. Би могъл да си глупав като носорог, да бърбориш безсмислици като луд, да дъвчеш мебелите, да запалваш котки и да си говориш със стените, но доколкото си дете, най-лошото, което биха казали за теб — поне пред хората, — би било, че си „емоционално объркан“, макар че с това искат да кажат точно, че си побъркан. Ако тя кажеше на госпожа Куилън, на баща си или на някой друг възрастен за нещата, които бе видяла в училищното мазе, всички биха си помислили, че тя търси внимание и съжаление; биха решили, че още не е превъзмогнала смъртта на майка си. Наистина няколко месеца, след като майка й бе починала, Пени не беше в добра форма — беше объркана, сърдита, уплашена и представляваше проблем и за баща си, и за себе си. Тогава й беше нужна помощ. Ако сега им кажеше за нещата от мазето, щяха да решат, че отново й трябва помощ. Щяха да я изпратят на „консултация“, при психолог или някакъв друг лекар „по главите“ и щяха да бъдат много внимателни към нея, да се държат много добре, да й осигурят внимание, съчувствие и всякакво лечение, но просто нямаше да й повярват, докато не видят със собствените си очи онова, което тя бе видяла.

Или докато стане прекалено късно.

Да, щяха да повярват тогава — когато вече е мъртва.

Тя изобщо не се съмняваше, че нещата с огнените очи биха се опитали да я убият — рано или късно. Не знаеше защо им е нужен животът й, но усещаше злите им намерения, омразата им. Все още наистина не й бяха причинили зло, но ставаха все по-смели. Онова от стаята й снощи не бе повредило нищо освен бухалката й за бейзбол, с която бе замахнала, но тази сутрин вече се бяха престрашили достатъчно, за да унищожат съдържанието на шкафчето й. А сега, все по-смели, се бяха показали и я бяха плашили.

После какво?

Нещо по-лошо.

Ужасът й им доставяше удоволствие, беше като храна за тях. Но като на котката с мишката накрая играта би им омръзнала. И тогава…

Тя потрепери.

Какво да направя? — отчаяно си помисли тя. Какво да направя?

8

Хотелът, един от най-добрите в града, бе точно срещу Сентрал парк. Беше същият хотел, където Джак и Линда изкараха медения си месец преди тринайсет години. Тогава не можеха да си позволят Бахамските острови, Флорида и дори Катскилс. Вместо това си останаха в града и наеха за три дена апартамент в красивата сграда и дори това им се стори екстравагантно. Меденият им месец въпреки това бе прекрасен — три дена, изпълнени със смях, приятен разговор, планове за бъдещето и много любене. Обещаха си да тидат до Бахамските острови за десетгодишнината си, когато това време дойде, вече имаха две деца и грижи за новия си апартамент, така че се споразумяха да отложат Бахамските острови за петнайсетия си юбилей. Линда умря след малко повече от година. В осемнайсетте месеца от погребението й насам Джак често си бе мислил за Бахамите, които сега завинаги щеше да свързва с нещо неприятно, и за този хотел.

Убийствата бяха станали на шестнайсетия етаж, където сега двама униформени полицаи — Ийгър и Тъфтън — бяха застанали в нишата до асансьора. Не пускаха никого освен срещу полицейско удостоверение или хора, които можеха да докажат, че държат стаи на този етаж.

— Кои са жертвите? — обърна се към Ийгър Ребека. — Обикновени хора?

— Не — поклати глава Ийгър. Беше дългурест мъж с огромни жълти зъби. При всяка пауза облизваше зъбите си. — Двамата бяха явно професионални биячи.

— Нали го знаете този тип хора? — обади се Тъфтън, когато Ийгър спря, за да оближе зъбите си. — Високи, с големи ръце; можеш да строшиш върлина във вратовете им, а те ще си мислят, че подухва ветрец.

— А третият — продължи Ийгър — е един от фамилията Карамаза. — Той замълча и протегна език над горните си зъби. — И то от самото семейство. — Премести езика на долните зъби. — Казва се… Доминик Карамаза.

— По дяволите! — изруга Джак. — Това е братът на Дженаро.

— Да, братчето на кръстника, любимецът му, дясната му ръка — избърза да потвърди Тъфтън преди Ийгър да започне да отговаря. Тъфтън имаше навика да говори бързо, беше с остри черти на лицето, ъглесто тяло и бързи движения, жестовете му бяха делови. Бавността на Ийгър сигурно беше за него постоянен източник на раздразнение, помисли си Джак. — И не само са го убили. Разпрали са го целия. По света няма патолог, който би могъл да събере Доминик обратно и да го зашие, така че да стане за открито погребение, а нали знаете колко важни са погребенията за тия сицилианци?

— Сега по улиците ще се пролее кръв — уморено махна с ръка Джак.

— Не сме имали война между бандите вече години — съгласи се Тъфтън.

— Доминик… — замисли се Ребека. Не се ли говореше за него по всички новини това лято?

— Да — потвърди Ийгър. — Областният прокурор мислеше, че има достатъчно доказателства, за да го подведе под отговорност за…

Когато спря, за да оближе жълтите си зъби с розовия език, Тъфтън бързо довърши:

— За търговия с наркотици. Той отговаряше за всички дейности на Карамаза, свързани с разпространението. Опитват се да го уличат вече двайсетина години, може би повече, но той е лисица. Не е имало случай да влезе в съда и да не си тръгне оттам оправдан.

— А какво е правил в хотела? — зачуди се Джак.

— Мисля, че се е укривал — допусна Тъфтън.

— Бил е записан под измислено име — добави Ийгър.

— Скрил се е тук с ония две маймуни, които да го пазят — завърши Тъфтън. — Сигурно са знаели, че е бил на мушката, но все пак са го застреляли.

— Застреляли? — укоризнено повтори Ийгър. От зъбите му долетя неприятен звук на смукане. — По дяволите, това не е просто застрелване. Някаква лудост е, пълно откачане — ето какво е това. Боже, ако можеше, бих казал, че е бил дъвкан, просто сдъвкан на отделни парченца.

Престъплението бе извършено в двустаен апартамент. Врата е била разбита още от първите полицаи, които са пристигнали. Съдебният медик, полицейският фотограф и двама техници от лабораторията работеха и в двете стаи.

В салона, изцяло обзаведен в бежово и кралско синьо, имаше стилно примесени френски провансалски и съвременни мебели. Стаята би изглеждала топла и уютна, ако цялата не бе оплискана с кръв.

Първият труп бе прострян по гръб върху пода, покрай преобърната овална масичка. Трийсетинагодишен мъж. Висок и плещест. Тъмните му панталони бяха скъсани.

Яялата му риза също бе скъсана, а по-голямата й част бе кървавочервена. Беше в подобно на Васталяно и Рос състояние — жестоко изпохапан, обезобразен.

Килимът около трупа бе пропит с кръв, но пораженията не обхващаха единствено тази част от стаята. Лъкатушеща кървава следа водеше от единия край на салона към отсрешния, после отново се връщаше — беше отчаяният маршрут на жертвата, която се е опитвала да избяга от нападателите си и да се отърве от тях.

На Джак започна да му се повдига.

— Това е просто като кланица! — възкликна Ребека.

Мъртвият бе носил оръжие. Презраменният му кобур бе празен. Пистолетът със заглушител, калибър 38, лежеше покрай него.

Джак прекъсна един от лабораторните техници, който бавно обикаляше стаята и вземаше образци от кръвта:

— Не сте пипали пистолета, нали?

— Разбира се, че не — възмути се техникът. — Ще го отнесем в лабораторията в найлонов плик и там ще снемем отпечатъците.

— Чудех се дали е било стреляно с него.

— А, това е почти сигурно. Открихме четири употребени гилзи.

— Същия калибър?

— Да.

— А открихте ли куршумите от тях? — попита Ребека.

— И четирите. — Техникът им посочи. — Два в онази стена, един в рамката на вратата там и един в тапицерията на този фотьойл тук.

— Значи изглежда не е уцелил онова, в което се е прицелвал — кимна Ребека.

— Навярно не е. Четири гилзи и четири куршума.

Всичко е съвсем точно.

— А как не е могъл да уцели от толкова близо? — учуди се Джак.

— Откъде мога да знам. — Техникът сви рамене и продължи работата си.

В спалнята бе по-окървавено отколкото в салона. Имаше и двама мъртъвци.

А имаше и двама живи мъже. Полицейски фотограф, който правеше всевъзможни снимки. И съдебен медик на име Брендан Мългрю, висок и слаб човек с изпъкнала Адамова ябълка, който оглеждаше положението на двата трупа.

Една от жертвите бе просната върху двойното легло — с главата към долния край и боси крака, обърнати към таблата. Едната му ръка лежеше покрай него с отворена нагоре длан. Носеше хавлия и кървав костюм.

— Доминик Карамаза — позна го Джак.

— По какво съдиш? — Ребека огледа съсипаното лице.

— По доста малко неща.

Другият труп лежеше на пода по корем с обърната настрани глава и разкъсано на лентички лице. Беше облечен като другия от салона — бяла риза, тъмни панталони, презраменен кобур.

Джак извърна глава от кървящата и разкъсана кожа. Стомахът му гореше — оттам бяха тръгнали киселини и се бяха спрели под сърцето му. Потърси в джоба си опаковка с хапчета за по-добро храносмилане.

И двете жертви в спалнята носеха оръжие. Но то им бе помогнало не повече отколкото на човека от салона.

Трупът на пода все още стискаше пистолет със заглушител — така незаконен както и гаубица на президентска пресконференция. Беше същият като пистолета от пода на първата стая.

Човекът от леглото не бе могъл да задържи пистолета у себе си. Той лежеше върху намачканите чаршафи и одеяла.

— Смит и Уесън, Магнум. 357 — позна го Джак. — Достатъчно мощен е, за да пробие дупка колкото юмрук в тялото на всеки, който му се изпречи.

Към него нямаше прикрепен заглушител, тъй като бе револвер, а не пистолет, затова Ребека забеляза:

— Ако с това нещо се стреля на закрито, шумът ще е като от оръдие. Би трябвало да го чуят от единия край на етажа до другия.

— И с двата ли пистолета е стреляно? — обърна се Джак към Мългрю.

Съдебният лекар кимна:

— Да. Ако се съди по намерените гилзи, магазинът на пистолета е бил напълно изпразнен. Десет патрона. А онзи с Магнума е успял да стреля пет пъти.

— И не е уцелил похитителя си? — обади се Ребека.

— Явно не — съгласи се Мългрю, — макар че вземаме кръвни проби от целия апартамент с надеждата да намерим някоя кръвна група, която не съвпада с кръвните групи на трите жертви.

Трябваше да се махнат от труповете, за да може фотографът да направи снимките си.

Джак забеляза две внушителни дупки в стената отляво на леглото:

— Тези от калибъра. 357 ли са?

— Да — кимна Мъгрю. Той преглътна с мъка, Адамовата му ябълка се раздвижи. — И двата куршума са преминали през стената, в съседната стая.

— Боже мой! Наранен ли е някой там?

— Не. Но е било на косъм. Човекът от стаята е просто вбесен.

— Не мога да го обвиня — въздъхна Джак.

— Говорил ли е вече с някого? — попита Ребека.

— Може да е разказал нещо на униформените — допусна Мългрю, — но не мисля, че е разговарял официално с детектив.

— Хайде да отидем при него, докато всичко е още свежо — обърна се Ребека към Джак.

— Добре. Само секунда. — Джак погледна Мългрю. — Тези три жертви… от ухапвания ли са умрели?

— Така изглежда.

— От плъхове?

— Бих изчакал резултатите от лабораторията, аутопсията…

— Питам само за неофициалното ви мнение — натърти Джак.

— Е… неофициално… не са плъхове.

— Кучета? Котки?

— Много съмнително.

— Открихте ли някакви курешки?

— Аз си помислих за това, но е странно, че ви е хрумнало и на вас — учуди се Мъгрю. — Прегледах навсякъде. Не открих никакви курешки.

— А нещо друго да ви е направило впечатление?

— Забелязахте вратата, нали?

— Да. Освен това?

— Това не е ли достатъчно? — Този път Мългрю беше изненадан. — Вижте, първите двама униформени на местопроизшествието е трябвало да разбият вратата, за да влязат. Апартаментът е бил добре заключен — отвътре. Прозорците също са заключени отвътре, а мисля и че са минати отгоре с блажна боя. Така че… независимо какво са били, хора или животни, как са се измъкнали убийците? Пред себе си имате мистерия в заключена стая. Това за мене е твърде странно, какво ще кажете вие?

Джак въздъхна:

— Всъщност това вече започна да става всекидневно явление.

9

Тед Джърнзби, техник от телефонната компания, работеше върху една разклонителна кутия, недалеч от училището „Уелтън“. От двете му страни имаше работно осветление, което той и Анди Карнс бяха пренесли долу от камиона, а лъчите му бяха насочени към кутията; иначе във високата водосточна шахта, с хладния й застоял въздух, бе съвсем тъмно.

От лампите се отделяше малко топлина, а и въздухът под земята бе естествено по-топъл отколкото по обветрената улица, макар и не много по-топъл. Тед обаче потрепера. Тъй като работата му бе доста деликатна, той бе свалил ръкавиците си. Сега ръцете му бяха започнали да изтръпват от студ.

Макар че водосточните шахтите не са свързани с канаизацията и макар че бетонните тунели бяха сравнително сухи след седмиците без валежи, до обонянието на Тед понякога достигаше неприятен мирис на гнило, който — в зависимост от силата си — веднъж го караше да се мръщи, друг път го задавяше. Искаше му се Анди да побърза с платките, които трябваше да монтират, за да свършат.

Остави настрани тънките си клещи, сложи ръце пред устата си и духна върху тях. Облегна се покрай работните си лампи, като се опита да види какво има в неосветената част от тунела.

От тъмното към него идваше лъч от фенерче. Най-после Анди идваше.

Но защо ли тичаше?

Анди Карнс задъхан изплува от тъмнината. Беше само двайсетгодишен, наполовина по-млад от Тед; двамата работеха заедно само от една седмица. Анди беше плажен тип момче — със светлоруса коса, здравословен тен и лунички, които приличаха на водни капки върху топлия, сух пясък. Би му подхождало повече да се намира в Маями или в Калифорния; в Ню Йорк изглеждаше не на място. Сега обаче беше така блед, че луничките му се открояваха като тъмни дупки по лицето му. В очите му се четеше ужас. Целият трепереше.

— Какво има? — попита Тед.

— Там — несигурно смотолеви Анди. — В съединителния тунел. От тази страна на шахтата за спускане.

— Има ли нещо там? Какво?

Анди се обърна боязливо:

— Не са ме последвали. Слава Богу. Страх ме беше, че искат да ме хванат.

— За какво говориш изобщо? — намръщи се Тед Джърнзби.

Анди се накани да започне, поколеба се и поклати глава. Продължи смутен и все още уплашен:

— Няма да ми повярваш. Никога няма да повярваш. И на мене не ми се вярва, но все пак аз го видях!

Тед загуби търпение и откопча собственото си фенерче от пояса. Тръгна към съединителния тунел.

— Почакай! — извика Анди. — Там може… и да е опасно.

— Защо? — раздразнен настоя Том.

— Очи — потрепна Анди. — Това видях първо. Множество светещи очи — първо в тъмното, а после във входа на съединителния тунел.

— Това ли е всичко? Слушай, видял си няколко плъха. Няма за какво да се тревожиш. Като изкараш малко време на тая работа, ще им свикнеш.

— Не бяха плъхове — твърдо заяви Анди. — Плъховете имат червени очи, нали? Тези бяха бели. Или… някак сребристи. Сребристо-бели очи. Много ярки. И това не беше отражение от фенерчето ми. Не. Аз дори не го бях светнал, когато ги забелязах. Те светеха. Светещи очи, със собствена светлина. Искам да кажа… като очите в тиква със свещ. Малки огнени петна, които примигваха. И когато обърнах фенерчето към тях, те бяха там, на не повече от два метра от мен — най-невъзможните, гадни неща. Право пред мен!

— Какво? — настоя Тед. — Още не си ми казал какво си видял.

Анди му разказа с разтреперан глас.

Беше най-шантавата история, която някой бе разказвал на Тед, но той я изслуша без коментар и макар да беше сигурен, че не може да е вярно, усети как го полазват тръпки. После, въпреки възраженията на Анди, се върна в съединителния тунел, за да види сам. Не откри абсолютно нищо, да не говорим за чудовищата, които му бяха описани. За малко тръгна и по междинния проход, като шареше с фенерчето си. Нищо.

Върна се на работната си площадка.

Анди седеше в кръга светлина от големите лампи. Оглеждаше се подозрително в околния мрак. Все още бе блед.

— Там няма нищо — съобщи Тед.

— А преди минута имаше.

Тед изключи фенерчето си и го върна на колана си. Прибра ръце в подплатените с кожа джобове на работната си дреха.

— Това ти е първият път, когато слизаш под земята с мен — започна Тед.

— Е, и?

— Някога бил ли си на такова място преди?

— Искаш да кажеш в канал? — попита Анди.

— Това не е канал, а водосточна шахта. Бил ли си друг път под земята?

— Не. Но какво общо има всичко това?

— Случвало ли ти се е да попаднеш в претъпкано кино и изведнъж да се почувстваш… притиснат?

— Не страдам от клаустрофобия — заяви Анди.

— Няма нищо срамно, разбира се. Виждал съм го много пъти. Някои хора изпитват неприятно чувство в малки стаи, в асансьори, по многолюдни места, макар да не е нещо така силно, че да се нарече клаустрофобия. После се спускат за първи път тук за някакъв ремонт и започват да се чувстват сковани, разтреперват се, не им достига дъх, усещат как стените се затварят, чуват едни неща, въобразяват си други. Ако случаят с тебе е такъв, няма за какво да се тревожиш. Това не значи, че ще те уволнят или нещо подобно. Не, по дяволите! Просто няма да те пращат повече под земята — това е всичко.

— Но аз ги видях ония неща, Тед.

— Там няма нищо.

— Видях ги.

10

Стаята до апартамента на покойния Доминик Карамаза беше обширна и приятна. Имаше широко легло, маса, бюро, гардероб и два стола. Цветовата гама на стаята бе издържана в коралово-червено с тюркоазени елементи.

Бърт Уик, наемателят, бе около петдесетгодишен. Беше висок над метър й осемдесет и някога е бил здрав и силен, но сега на мястото на мускулите му имаше само тлъстина. Раменете му бяха широки, но закръглени, под обемистия му гръден кош бе провиснал корем и както беше седнал на леглото, панталоните му се впиваха в тлъстите бедра. За Джак бе трудно да прецени дали някога Уик е бил привлекателен. Излишеството от храна, пиене и цигари бяха превърнали лицето му в нещо разплуто. Очите му бяха малко изпъкнали и налети с кръв. В тази коралово-тюркоазена стая Уик изглеждаше декоративна жаба върху торта за рожден ден.

Гласът му също изненадваше — бе по-висок, отколкото Джак очакваше. Беше си представил, че Бърт Уик ще се движи и ще говори бавно, като уморен от застоялия живот човек, но Уик разговаряше доста нервно и припряно. Не можеше и да стои на едно място. Ставаше от леглото, крачеше из стаята, сядаше на стола, скачаше почти веднага, отново тръгваше — и през цялото време говореше, отговаряше на въпросите и главно се оплакваше. Оплакваше се непрекъснато.

— Това няма да отнеме много време, нали? Вече трябваше да отложа една бизнес среща. Ако продължи повече, ще трябва да отложа още една.

— Няма да трае дълго — увери го Джак.

— Закусвах тук, в стаята си. Не особено добра закуска. Оранжадата не беше изстудена, а кафето не беше достатъчно топло. Бях помолил да опържат яйцата ми добре от двете страни, а те пристигнаха на очи. Човек би очаквал от такъв хотел, от хотел с тази репутация и с тази цена да получи по-добра закуска в стаята си. Както и да е, обръснах се и се облякох. Решех се в банята, когато чух някой да вика. После закрещя. Излязох от банята и се заслушах, тъй като бях почти сигурен, че идва от съседната стая. Бяха повече от един глас.

— Какво викаха? — попита Ребека.

— Изглеждаха учудени, стреснати. Уплашени. Много уплашени.

— Не, исках да кажа спомняте ли си нещо от думите, които крещяха?

— Никакви думи.

— Имена тогава.

— Не крещяха думи или имена — нищо подобно.

— Все пак какво крещяха?

— Е, може да са били думи или имена или и двете, но през стената нищо не можеше да се различи. Беше само шум — Тогава си помислих — Боже мой, не само нещо не е наред, цялото ми гадно пътуване е такова.

Уик не само се оплакваше, той постоянно мрънкаше.

Тонът на гласа му накара Джак да настръхне.

— И после? — попита Ребека.

— Ами викането не продължи много. Почти веднага започна стрелбата.

— Тези два куршума през стената ли преминаха? — Джак посочи дупките там.

— Не веднага. Може би след минута. И от какво, по дяволите, е изработен този бърдак, след като стените не могат да спрат и един куршум?

— Било е Магнум 357 — напомни Джак. — Него нищо не може да го спре.

— Стените са като от тоалетна хартия — продължаваше Уик и не искаше да чуе нищо, което би оправдало хотела. Отиде до телефона, поставен върху масичка до леглото му, и сложи ръка върху слушалката. — Щом започна стрелбата, се придвижих дотук, свързах се с телефонистката и й казах да извика ченгетата. Отне им много време, докато дойдат. В този град винаги ли толкова се бавите, когато човек има нужда от помощ?

— Правим каквото можем — отвърна Джак.

— Тогава затворих телефона и се поколебах, не бях сигурен какво да направя, просто стоях и слушах писъците и виковете оттам. После ми дойде наум, че може да попадна в линията на огъня и тръгнах към банята, като си мислех да остана там, докато всичко се размине, и изведнъж, Господи, аз се оказах в линията на огъня. Първият изстрел дойде през стената и мина може би на петнайсет сантиметра от лицето ми. Вторият мина дори по-близо. Хвърлих се на пода и се увих в килима, но това бяха последните два изстрела — след няколко секунди нямаше вече и писъци.

— После какво? — попита Джак.

— После изчаках ченгетата.

— И не излязохте в коридора?

— Защо да го правя?

— Да видите какво е станало.

— Вие луд ли сте? Откъде можех да знам кого ще сваря в коридора? Там можеше още да стои един от онези с пистолетите.

— Значи не видяхте никого? И не чухте нещо важно като име например?

— Казах ви вече. Не.

Джак не знаеше какво друго да го попита. Погледна към Ребека, но и тя изглеждаше също толкова затруднена. Още една задънена улица.

Станаха от столовете си и Бърт Уик, все така повратлив и мрънкащ, зареди:

— Това си беше гадно пътуване от самото начало, абсолютно гадно. Първо по време на целия полет от Чикаго трябваше да седя до старица от Пиория, която изобщо не млъкваше. Отвратителна досадница. А самолетът попадна сред такава буря, каквато не сте виждали. После вчера ми пропаднаха две сделки, да не говорим, че в хотела ми имало плъхове, такъв скъп хотел…

— Плъхове? — повтори Джак.

— Какво?

— Казахте, че в хотела имало плъхове.

— Да, така е.

— Вие видяхте ли ги? — намеси се Ребека.

— Срамота е — разпали се Уик. — В такова място, с цялата му прехвалена репутация, да има плъхове.

— Вие видяхте ли ги? — повтори Ребека.

Уик наведе глава и се намръщи:

— А вас защо толкова ви интересуват плъховете? Това няма нищо общо с убийствата.

— Вие видяхте ли ги? — вече съвсем рязко натърти Ребека.

— Не съвсем. Но ги чух. В стените.

— Чули сте плъхове в стените?

— Е, всъщност в отоплителната система. Чуваха се наблизо, като че ли бяха направо тук в стените, но нали знаете как ехти в тези кухи метални тръби за отоплението? Плъховете може и да са били на друг етаж, дори в друго крило, но наистина звучеше като че ли са близо. Тогава станах от бюрото и допрях ухо до решетката — кълна се, че й чувах като че ли са на сантиметри от мене. Цвърчаха. Едно такова смешно цвърчене. Трябва да бяха пет-шест плъха според звука. Чувах как крачката им дращеха по метала… стържеха и дрънчаха така, че ме побиха тръпки. Оплаках се, но управата не я е грижа за оплакванията на клиентите. От отношението им към гостите човек не би могъл и да си помисли, че смятат този хотел за един от най-добрите.

Джак си представи как Бърт Уик е направил многобройни шумни и дребнави оплаквания още преди да чуе плъховете. Дотогава управата вече ще го е смятала или за безнадежден психопат или за хитрец, който си търси извинение, за да не си плати сметката.

Вик вече бе отишъл до прозореца и гледаше ту към зимното небе, ту към улицата под него.

— А сега трябва и да вали сняг. И времето да се развали като капак на всичко. Просто не е честно.

Той вече не напомняше на Джак за жаба. Сега приличаше на двуметрово дебело и космато бебе с тлъсти крака.

— Кога чухте плъховете? — попита Ребека.

— Тази сутрин. Веднага след закуската се обадих на регистрацията долу, за да им обясня колко ужасна храна съм получил от румсървиса. След много незадоволителния си разговор с дежурния там затворих телефона и точно тогава чух плъховете. След като ги послушах и бях напъл но сигурен, че са плъхове, се обадих на управителя да се оплача от това и отново без очаквания резултат. Тогава вече реших да взема душ и да си стегна багажа, за да си потърся нов хотел още преди първите си срещи за деня.

— Помните ли точно в колко часа чухте плъховете?

— Не до минутата. Но трябва да е било към осем и половина.

— Около час преди да почнат убийствата в съседния апартамент — обърна се Джак към Ребека.

— Става все по-странно и по-странно — разтревожено кимна тя.

11

В апартамента на произшествието трите обезобразени трупа все още стояха по местата си.

Специалистите от лабораторията още не бяха привършили. В салона единият минаваше с прахосмукачка килима покрай трупа. Щяха да изследват по-късно съдържанието на събраното.

Джак и Ребека отидоха до най-близката решетка на отоплението — правоъгълник с размери трийсет на три сантиметра, закрепен към стената на десетина сантиметра от тавана. Джак занесе един стол под нея, изправи се на него и я огледа.

— Краят на тръбата е укрепен с извита навътре подпора — забеляза той. — Винтовете минават и през ъглите на решетката, и през подпората.

— От моето място — обади се Ребека — се виждат главичките само на два болта.

— Това е всичко. Но ако нещо се опита да излезе от тази тръба, ще трябва да махне поне единия, за да разхлаби решетката.

— А няма такива умни плъхове — допълни тя.

— Дори и да е умен, по-умен от всички останали създадени от Бога плъхове по земята, просто Алберт Айнщайн в царството на плъховете, пак не би могъл да свърши тази работа. Би трябвало да работи от вътрешната страна с насочена отвертка. А с крачката си не би могъл да подхване и да преобърне сложната конструкция.

— Нито пък със зъби.

— Не. За тази работа са нужни пръсти.

Всъщност тръбата бе прекалено малка, за да може човек, дори дете, да пролази през нея.

— А ако плъховете са били много, няколко десетки, притиснати един до друг в тръбата и са се борели да излязат през решетката? — предположи Ребека. — Ако цяла глутница от тях е натиснала достатъчно силно вътрешната страна на преградата, не би ли могло болтовете да бъдат изтласкани от подпората, а после и самата решетка

Той огледа решетката пред себе си. Тя се движеше леко нагоре и надолу, навътре и навън, но не много.

— Тази е доста добре закрепена — отбеляза той.

— Сигурно някоя от останалите е по-хлабава.

Джак слезе от стола и го върна на мястото му. Обиколиха апартамента и огледаха всички решетки към отоплителната система — две в салона, една в спалнята, една в банята. Навсякъде преградите стояха плътно на място.

— Нищо не е влязло в апартамента през отоплителните тръби — заключи Джак. — Може и да успея да се убедя, че плъхове биха полазили до решетката и биха я съборили, но и два живота да живея, не бих повярвал, че са се върнали през същата тръба и някак са успели да сложат решетката на мястото й. Няма плъх — а и друго животно, — който да е така добре обучен, да е така сръчен.

— Разбира се, че няма. Това е просто смешно.

— И така? — запита той.

— И така — въздъхна тя. — Значи за тебе е просто странно съвпадение, че хората тук явно са изпохапани до смърт скоро след като Уик е чул плъхове в стените.

— Не обичам съвпаденията — махна с ръка той.

— Нито пък аз.

— Обикновено се оказва, че не са съвпадения.

— Точно така.

— И все пак това е най-вероятното. Съвпадението, искам да кажа. Освен ако…

— Освен ако какво? — заинтересува се тя.

— Освен ако не пожелаеш да вземеш под внимание вуду-то, черната магия…

— Не, благодаря.

— … демони, пълзящи през стените…

— Джак, за Бога!

— … появяват се, убиват, а после се разтапят обратно в стените и просто изчезват.

— Това не ми се слуша.

— Просто се шегувам, Ребека — усмихна се той.

— Как не. Може и да си мислиш, че не хващаш вяра на такива щуротии, но дълбоко в себе си, част от съзнанието ти е…

— … прекалено готова да приеме всичко — довърши той.

— Ако настояваш да го представиш като шега…

— Наистина. Настоявам.

— Но е така. Въпреки всичко.

— Би могло да съм готов да приема всичко. Не е изключено…

— Изключено е.

— … но поне не съм твърдоглав.

— Нито пък аз.

— Или уплашен.

— Какво трябва да значи това?

— Отгатни сама.

— Намекваш, че аз съм уплашена?

— А не си ли, Ребека?

— От какво?

— От снощи например.

— Не ставай смешен…

— Тогава нека зарежем темата.

— Добре, засега.

— Единайсет и двайсет е — погледна часовника си той. — Ще направим обедна почивка в дванайсет. Ти обеща да поговорим, докато обядваме.

— Казах — ако имаме време да обядваме.

— Ще имаме време.

— Не съм сигурна.

— Ще имаме време.

— Тук има още много работа.

— Ще се заемем с нея след обеда.

— Имаме хора за разпит.

— Ще ги подложим на него след обеда.

— Ти си ужасен, Джак.

— Неуморим.

— Инат.

— Решителен.

— По дяволите.

— И обаятелен — завърши той.

Тя явно не беше съгласна. Отдалечи се от него. Изглежда предпочиташе да гледа някой от обезобразените трупове.

Отвън снегът валеше вече силно. Небето бе мрачно.

Макар че още не бе дошло и пладне, вече като че ли се стъмваше.

12

Лавел излезе от задния вход на къщата. Отиде до края на покрития вход, спусна се по трите стъпала. Застана до кафявата измръзнала трева и вдигна глава към въртящото се множество от снежинки.

Досега не беше виждал сняг. Освен на снимки, разбира се. Но не и истински сняг. До тази пролет бе прекарал целия си трийсетгодишен живот на Хавайските острови, Доминиканската република, Ямайка и на още няколко карибски острова.

Беше очаквал, че зимата в Ню Йорк ще бъде неприятна и дори тежка за човек като него, който не е свикнал с нея. Все пак, за негово голямо учудване, преживяванията му досега бяха приятни и дори вълнуващи. Ако зимата му харесваше само заради необичайността си, може би щеше да се почувства иначе, когато привикне, но засега острият вятър и студеният въздух му действаха добре.

Освен това в големия град бе открил огромни залежи от власт, която му бе нужна, за да върши работата си — безкрайно полезната власт на злото. Злото процъфтяваше навсякъде. В провинцията и в предградията също, разбира се, не само в границите на Ню Йорк. Достатъчно зло бе имало и в Карибските острови, естествено, където той бе бокор — жрец на вуду, специализиран в черната магия — още от двайсет и две годишна възраст. Но тук, при огромната концентрация на хора върху сравнително малка площ, при броя на убийствата — тридесет-четиридесет на седмица, където нападенията, изнасилванията, кражбите и грабежите бяха десетки хиляди — дори стотици хиляди — годишно където имаше армия от мошеници готови на всичко легиони от престъпници, които търсеха плячка, всякакви откачени и извратени типове, пънкари, насилници на жени почти безбройна измет — тъкмо тук въздухът бе изпълнен с основните елементи на злото, които можеш да видиш, да помиришеш и да докоснеш, ако имаш усета на Лавел към тях. След всяко злодеяние от покварената душа излизаше еманация на злото, която укрепваше основните елементи във въздуха, правеше ги по-силни и потенциално по-унищожителни. Над световния град и през него течаха и се преобръщаха огромните тъмни реки на злото. Безплътни реки наистина. Нематериални. Но енергията, която ги създаваше, бе истинска, смъртоносна — точно онова нещо, с което Лавел би могъл да постигне каквото си поиска. Би могъл да постави бентове на тези среднощни приливи и сумрачни езера от зложелателна сила, да ги използва за още по-трудни и по-амбициозни магии, проклятия и заклинания.

Но в града имаше и други, различни доброжелателни течения, съставени от еманациите на добри души, посветили се на достойни дела. Това бяха реките на надеждата, любовта, смелостта, благотворителността, невинността, добротата, приятелството, честността и достойнството. И тук имаше изключително мощна енергия, но тя бе абсолютно ненужна за Лавел. Някой хунгон, жрец на бялата магия би могъл да усмири тази добродетелна енергия, за да лекува, да прави ползотворни заклинания и чудеса. Но Лавел беше бокор, а не хунгон. Беше се посветил на черните изкуства, на ритуалите „Конго“ и „Петро“, а не на обичаите, свързани с „Рада“, бялата магия. А да се посветиш на тези тъмни сфери на магията означаваше и да им се обречеш.

И въпреки дългото си общуване със злото, той не бе започнал да гледа на живота мрачно, тъжно и дори скептично — напротив, беше щастлив човек. Усмихваше се широко, докато стоеше зад къщата, до кафявата измръзнала трева, и бе вдигнал глава към снежната виелица. Чувстме се силен, спокоен и почти невероятно доволен от себе си.

Беше висок, метър и деветдесет. С тесните си черни панталони и дългото си, добре ушито кашмирено палто изглеждаше дори по-висок. Изглеждаше необичайно слаб все пак силен въпреки видимата липса на мускули. И най-невнимателният наблюдател не би могъл да реши, че пред него стои слабак, тъй като от него просто се излъчваше твърдост, а очите му бяха такива, че би ти се искало веднага да се махнеш от пътя му. Ръцете му бяха големи, а китките широки и кокалести. Лицето му бе благородно и приличаше на лицето на киноактьора Сидни Поатие. Кожата му бе необичайно тъмна, много черна, с почти лилав оттенък, нещо като ципата на добре узрял патладжан. Снежинките се разтапяха по лицето му, закрепваха се във веждите и покриваха къдравата му черна коса.

Къщата, от която бе излязъл, беше триетажна псевдо-викторианска сграда с бутафорна кула, покрит с плочи покрив, с множество пищни корнизи, които обаче бяха изпочупени от времето и мръсни. Била е издигната в началото на века и тогава е принадлежала към наистина престижен жилищен квартал, където хората все още са били заможни към края на Втората световна война (макар и вече с намаляващ престиж), но районът определено бе западнал към края на седемдесетте години. Повечето къщи по улицата бяха разделени на отделни апартаменти. Специално тази не беше, но и тя имаше занемарения вид на останалите. Това не бе място, където Лавел би искал да живее, но той трябваше да остане тук, докато малката му война не приключеше удовлетворително; тук беше скривалището му.

Останалите тухлени къщи от двете страни на улицата, същите като тази, бяха притиснати съвсем наблизо. Всяка бе обърната към собствен, ограден двор. Не бяха кой знае какви дворове — правоъгълници с размер десет на пет метра, покрити с рядка тревица, сега повяхнала заради зимата. В единия край на дворовете имаше гараж, а зад него се простираше замърсена алея.

В единия край на двора на Лавел имаше барака от вълниста ламарина, покрита с бял емайл, с две зелени метални врати, подпряна до стената на гаража. Беше я купил от „Сиърс“ и техниците на магазина я бяха изправили тук преди месец. След като се нагледа на снега, той отиде до бараката, отвори една от вратите и влезе вътре.

Посрещна го горещина. Макар че в бараката нямаше отопление и стените дори не бяха изолирани, в малкото помещение — четири на три метра — все пак беше много топло. Веднага след като затвори вратата зад гърба си, Лавел бе принуден да съблече деветстотиндоларовото си палто, за да може да диша спокойно.

Във въздуха се носеше особен серен мирис. На повечето хора би се сторил неприятен. Но Лавел подсмръкна, после вдиша дълбоко и се усмихна. Зловонието го радваше. За него то бе сладък аромат, защото бе мирисът на отмъщението.

Беше се изпотил. Свали ризата си. Припяваше на странен език.

Свали също обувките, панталоните и бельото си. Коленичи на пръстения под гол.

Започна тихо да пее. Мелодията бе чиста, приятна и той я изпълняваше добре. Пееше тихо и извън собствената му територия никой не би могъл да го чуе.

От него се стичаше пот. Черното му тяло лъщеше. Леко се поклащаше напред-назад, докато пееше. След малко бе почти изпаднал в транс.

Текстът, който изпълняваше, бе напевна, ритмична поредица от неграматични, сложни, но благозвучно преплетени думи от френски, английски, суахили и банту. Имаше елементи от хаитянски и ямайски диалекти, от африкански напеви джуджу — богатият и пъстър „език“ на вуду.

Пееше за отмъщение. За смърт. За кръвта на враговете си. Привикваше унищожението на фамилията Карамаза, на членовете й един след друг, според приготвения от него списък.

Накрая запя за убиването на двете деца на онзи полиейски детектив, което можеше да се наложи да стане всеки миг.

Перспективата за убийство на деца не го тревожеше.

Всъщност тази възможност го вълнуваше. Очите му светеха. Дългите пръсти на ръцете му чувствено галеха слабото му тяло.

Дишането му бе затруднено в топлия тежък въздух, но той продължаваше да поема и изпуска още по-топлите и по-тежки пари.

Капчиците пот по абаносовата му кожа отразяваха оранжевата светлина.

Макар че не бе запалил осветлението, когато влезе, вътрешността на бараката не бе напълно тъмна. Малкото помещение без прозорци бе заобиколено от сенки, но разсеяното оранжево сияние се издигаше от дупка в средата на пода с диаметър метър и половина. Лавел я бе изкопал, докато изпълняваше сложен шестчасов ритуал, по време на който бе говорил с множество божества на злото — Конго Савана, Конго Маусай, Конго Моудонг, с ангели на злото — Зандор, Ибос „Червения“, Петро Маман Пемба, Ти Жан Пи Фин.

Изкопът бе оформен като ров от метеор, с приведени стени, които ограждаха басейн. Дълбочината в средата на басейна беше само метър. Ако човек го погледаше обаче достатъчно дълго, той постепенно започваше да изглежда много, много по-дълбок. По някакъв тайнствен начин, ако задържиш погледа си върху трептящата светлина няколко минути и се опиташ да отгатнеш източника й, чувството ти за пространство рязко и драстично се променяше и дъното на дупката започваше да изглежда десетки, ако не и стотици метри по-отдалечено. Тя преставаше да бъде просто дупка в пръстения под на бараката — по някакъв неочакван и вълшебен начин се превръщаше във врата към сърцевината на земята. А после, само след примигване, тя отново се превръщаше в плитък басейн.

Лавел все още пееше, но се наведе напред.

Погледна към странната пулсираща оранжева светлина.

Погледна в дупката. Вторачи се. Надолу… Надолу в… Надолу в ямата. Ямата.

13

Нейва Руни привърши почистването в апартамента на Досън малко преди обед.

Повече не бе видяла и не бе чула никакви признаци от плъха — или каквото там беше, — който бе гонила от стая в стая по-рано сутринта. Беше изчезнал.

Остави бележка на Джак Досън, в която го помоли да й звънне вкъщи довечера. Трябваше да му се каже за плъха, така че той да може да се уговори с домоначалника и да се свържат със съответните служби. Закрепи бележката за хладилника с магнитната пеперуда, която обикновено използваше за списъка за покупките си.

След като си сложи гумените ботуши, палтото, шала и ръкавиците, тя изгаси и последната лампа, в хола. Сега в апартамента проникваше само слабата, сива и ненужна дневна светлина, която изглежда едва се промъкваше през прозорците. А в коридора, където нямаше прозорци, беше съвсем тъмно. Остана съвършено неподвижна до входната врата за повече от минута — слушаше.

Апартаментът остана тих като гроб.

Накрая излезе и заключи вратата след себе си.

Няколко минути след като Нейва Руни си тръгна, в апартамента започна движение.

Нещо излезе от стаята на Пени и Дейви. Сля се със сенките в тъмния коридор. Ако Нейва беше още там, би видяла единствено ярките му светещи и огнени бели очи. То остана за миг пред вратата, от която бе излязло, и тръгна по коридора към хола: Ноктите му тракаха по дървения под, от него долиташе студен и сърдит съскащ звук.

От детската стая излезе и второ същество. И то бе добре прикрито от тъмнината в апартамента — беше само сянка сред сенките, с изключение на светещите очи.

Трето малко, тъмно и съскащо зверче се появи.

Четвърто.

Пето.

Още едно. И още едно…

Скоро бяха из целия апартамент — клечаха из ъглите, качваха се по мебелите или цвърчаха под тях, промъкваха се по перваза на паркета, катереха се по стените със сръчността на насекоми, лазеха под пердетата; подсмърчаха и съскаха; сновяха неуморно от стая в стая; ръмженето им почти напомняше на гърлен чужд език; стояха главно в сенките, като че ли и бледата зимна светлина от прозорците им беше прекалено силна.

После изведнъж всички се спряха и замръзнаха, сякаш така им бе заповядано. Постепенно започнаха да се люшкат ту наляво, ту надясно, а искрящите им очи описваха малки полукръгове в мрака. Движенията им като метроном следваха ритъма на песента, изпълнявана от Баба Лавел в друг, отдалечен край на града.

Накрая престанаха да се поклащат.

Не ги обзе отново припряност.

Чакаха в сенките — неподвижни, със светещи очи.

Скоро щяха да бъдат призовани да убият.

Бяха готови. Бяха нетърпеливи.

1

Капитан Уолтър Грешам от отдела за убийства имаше лице като лопата. Не че беше грозен — напротив, бе доста красив по свой си, ъгловат начин. Но цялото му лице бе източено напред, властните му черти сочеха надолу и навън, към върха на брадичката му, така че човек неволно го оприличаваше на градински бел.

Пристигна в хотела няколко минути преди дванайсет часа и се срещна с Джак и Ребека в нишата до асансьора на шестнайсетия етаж, до един прозорец, който гледаше към Пето авеню.

— Тук е започнала да се мъти голяма война между бандите — съобщи той. — По време на цялата ми кариера такова нещо не е имало. Това е нещо като през двайсетте години, за Бога! Дори да са само избиващи се помежду си хулигани и непрокопсаници, никак не ми харесва. Нямам никакво намерение да ги търпя в района си. Преди да дойда тук, говорих с пълномощника по полицията и той е напълно съгласен с мен: Не можем все така да се занимаваме с тези случаи като с обикновени убийства; трябва да действаме по-настойчиво. Ще създадем специален екип. Ще преустроим две от стаите за разпити в щаб на екипа със специални телефони и всичко необходимо.

— Това означава ли, че Джак и аз ще бъдем отстранени от разследването?

— Не, не — възрази Грешам. — Назначавам ви за шефове на екипа. Искам да се върнете в участъка, да изготвите план за нападение и стратегия, да дадете списък на всичко, от което ще имате нужда. Колко души ще ви трябват — и униформени, и детективи? Колко административен персонал? Колко превозни средства? Установете пряка телефонна връзка с градската, щатската и федералната служба за борба с наркотиците, така че да не ни пречи бюрокрацията всеки път, когато ни трябват сведения. И после елате да ми докладвате в пет часа.

— Тук още не сме привършили — обади се Джак.

— Това ще го поемат други — увери го Грешам. — И между другото получихме някои сведения по вашето запитване за Лавел.

— От телефонната компания ли? — попита Джак.

— Това е едното. При тях няма номер на никакъв Баба Лавел — със или без вписване в указателя. А миналата година са имали само двама клиенти, записани като Лавел. Изпратих човек тази сутрин да говори с двамата. Никой от тях не е черен като, вашия Лавел. И никой не е чувал за човек на име Баба. Никой от двамата не е предизвикал и най-малкото подозрение у моя човек.

Тласнат от внезапен силен порив на вятъра, снегът застърга по прозореца като пясък. Пето авеню долу за миг се загуби под въртящите се снежинки.

— А какво казват от електроснабдяването? — попита Джак.

— Същото положение — отсече Грешам. — Никакъв Баба Лавел.

— Може би се е регистрирал под името на някой свой приятел.

— Свързахме се и с отдела за имиграция — поклати глава Грешам. — Никой под името Лавел, Баба или който и да е там не е искал миналата година краткосрочно или дългосрочно жителство.

— Значи пребивава нелегално в страната — намръщи се

Джак.

— Или изобщо го няма — подхвърли Ребека.

Те учудено я погледнаха.

— Не съм убедена, че изобщо съществува Баба Лавел — обясни тя.

— Разбира се, че съществува — възрази Джак.

— Чували сме доста за него и сме видели това-онова… — продължи тя. — Но когато въпросът опре до реални доказателства за съществуването му, оставаме винаги с празни ръце.

Грешам бе силно заинтересуван, а това обезкуражи Джак.

— Смяташ, че Лавел е само нечия измислица? Нещо като… манекен, зад когото истинският убиец или убийци се прикриват?

— Защо не? — сви рамене Ребека.

— Малко заблуда — продължи все така заинтересуваният Грешам. — Всъщност тук може би се крие някое друго от мафиотските семейства, което е предприело нещо срещу Карамаза — иска да се качи на най-високото стъпало в бизнеса.

— Лавел съществува — настоя Джак.

— Изглеждаш толкова сигурен. Защо така? — попита Грешам.

— И аз не знам. — Джак се загледа към обсипаните със сняг манхатънски небостъргачи. — Няма да се преструвам, че имам някакви сериозни основания. Просто е… инстинкт. Чувствам го отвътре. Лавел съществува. Той е някъде там. Някъде там е… и мисля, че е най-злият и най-опасен мръсник, с когото би ни се наложило да се срещнем.

2

По време на обедната почивка в училището „Уелтън“ Пени Досън реши, че не е гладна. Дори не си направи труда да отиде до отреденото й ново шкафче, за да си вземе кутията с обеда. Остана на чина си подпряла глава и със затворени очи, като се преструваше, че е задрямала. В стомаха си усещаше горчива ледена топка. Беше болна — не от вирус, а от страх.

Не беше казала на никого за сребристооките духове в мазето. И без това никой не би й повярвал, че наистина ги е видяла. И съвсем сигурно никой не би повярвал, че в края на краищата духовете щяха да се опитат и да я убият.

Но тя знаеше какво я чака. Не знаеше защо трябваше да се случи тъкмо на нея. Не знаеше и точно как щеше да й се случи. Не знаеше откъде се бяха взели духовете. Не знаеше и дали ще й се удаде възможност да им избяга; може би нямаше да има начин. Но знаеше какво възнамеряваха да й причинят. О, да.

А и не се тревожеше единствено от собствената си съдба. Боеше се и за Дейви. Щом духовете преследваха нея, биха могли да се насочат и към него.

Чувстваше се отговорна за Дейви, особено след смъртта на майка им. Тя беше все пак голямата му сестра. Голямата сестра е длъжна да се грижи за братчето си и да го пази, дори и ако понякога отегчава.

В момента Дейви беше на долния, втори етаж със съучениците и учителите си. Поне засега беше в безопасност. Духовете явно нямаше да се покажат, когато наоколо има много хора — те очевидно са много потайни същества.

Но после? Какво щеше да стане след училище, когато трябваше да си отидат вкъщи?

Не виждаше как би могла да защити себе си или Дейви.

С глава върху ръцете си и със затворени очи, като се преструваше, че дреме, тя тихичко се помоли. Но не мислеше, че това би й помогнало.

3

Джак и Ребека спряха при телефонните автомати във фоайето на хотела. Той се опита да се свърже с Нейва Руни. Заради новото си назначение към специалния екип нямаше да може да прибере децата от училище, както бяха говорили, и се надяваше Нейва да ги посрещне и да ги отведе у тях за известно време. Тя не вдигна слушалката и той реши, че може би все още чисти в неговия апартамент, опита и своя телефон, но и там никой не отговори.

Без желание се обади на балдъзата си, Фей Джеймисън, единствената сестра на Линда. Фей бе обичала Линда почти колкото я обичаше и Джак. Затова той бе доста привързан към Фей, макар че нея човек трудно можеше да харесва винаги. Тя бе убедена, че никой не би могъл да изживее пълноценно живота си без благотворните съвети от нейна страна. Имаше най-добри намерения. Нежеланите й съвети се градяха върху истинска загриженост за останалите хора, поднасяха се винаги с внимателен майчински тон, дори обектът на вниманието й да е два пъти по-възрастен от нея. Но въпреки добрите си намерения тя много често дразнеше и понякога за Джак тихият й глас звучеше по-пронизващо от полицейска сирена.

И сега, когато той я помоли по телефона да вземе децата от училище, ако може, тя започна:

— Разбира се, Джак, ще ми бъде приятно, но след като ще очакват да видят тебе, а ти не се появиш, те ще се разочароват, но ако това започне да се случва по-често, те ще изпитат и нещо по-лошо от разочарованието — ще се почувстват изоставени.

— Фей…

— Психолозите твърдят, че когато децата вече са загубили единия си родител, за тях трябва…

— Фей, извинявай, но в момента просто нямам време да изслушам какво мислят психолозите. Аз…

— Но ти би трябвало да си осигуриш време точно за такива случаи, скъпи.

— Навярно е така — въздъхна той.

— Всеки съвременен родител би трябвало да е добре запознат с детската психология.

Джак погледна към Ребека, която нетърпеливо потрепваше край телефоните. Повдигна вежди, а Фей захвана пак:

— Ти си старомоден родител, свикнал да стои отстрани, скъпи. Мислиш, че би могъл да преодолееш всичко с помощта на любовта и бонбоните. Е, разбира се любовта и бонбоните са част от всичко това, но работата е много по-сложна, защото…

— Фей, чуй ме, в девет от десет случая аз съм там, където казвам на децата, че ще бъда. Но понякога ми е просто невъзможно. При моята професия работното време не може да бъде строго определено. Детективът от отдела по убийствата не може просто да си тръгне, когато е попаднал на гореща следа, просто защото е дошъл краят на работното му време. Освен това в момента при нас има криза. Много сериозна. Сега, би ли искала да вземеш децата вместо мене?

— Разбира се, скъпи — малко обидено отвърна тя.

— Благодаря ти много, Фей.

— Няма защо.

— Извинявай, ако съм казал нещо… по-рязко.

— Не, изобщо не си. Не се тревожи. Дейви и Пени ще останат ли за вечеря?

— Ако няма да те затрудни…

— Разбира се, че няма. Ние много обичаме те да са при нас, Джак. Знаеш го. Ще дойдеш ли и ти за вечеря?

— Не съм сигурен, че ще мога да се освободя.

— Гледай да вечеряш по-често с тях, скъпи.

— Разбира се.

— Вечерята е важен ритуал, възможност за всички от семейството да споделят как е минал денят им.

— Знам.

— Децата имат нужда от тези мигове на спокойствие и на близост в края на всеки ден.

— Знам. Правя всичко възможно да бъда с тях. Много рядко ми се случва да пропусна някоя вечеря.

— А ще останат ли да спят у нас?

— Сигурен съм, че няма да се забавя чак толкова. Слушай, благодаря ти много, Фей. Не знам как бих се оправял без тебе и Кийт, наистина. Но сега трябва да бягам. Ще се видим.

Преди Фей да успее да му отговори с нови съвети, Джак остави слушалката, като изпитваше едновременно вина и облекчение.

Яростен и студен вятър бе задухал от запад. Той блъскаше безмилостно студения сив град, като тласкаше снега пред себе си.

Пред хотела Ребека и Джак вдигнаха яките на палтата си, наведоха глави и внимателно запристъпваха по хлъзгавия заснежен тротоар.

Току-що бяха стигнали до колата си, когато към тях се приближи непознат човек.

— Лейтенант Чандлър? Лейтенант Досън? Шефът ми би искал да говори с вас.

— Кой е шефът ви? — попита Ребека.

Вместо да отговори, човекът посочи големия черен мерцедес, който бе спрял по-надолу по алеята пред хотела. Той тръгна към него, като явно очакваше и те да го последват, без да задават повече въпроси.

Те се поколебаха и наистина го последваха, а когато стигнаха лимузината, тъмният й заден прозорец се спусна. Джак веднага разпозна пътника, а видя, че и Ребека знае кой е той — дон Дженаро Карамаза патриархът на най-могъщата мафиотска фамилия в Ню Йорк.

Високият мъж седна на предната седалка до шофьора, а Карамаза, който седеше сам отзад, отвори вратата и даде знак на Джак и Ребека да влязат.

— Какво искате? — попита Ребека, без да помръдне.

— Да поговорим малко. — Карамаза имаше съвсем лек сицилиански акцент. Гласът му звучеше изненадващо културно.

— Тогава говорете — отсече тя.

— Не така. Прекалено студено е. — Снегът се сипеше покрай Карамаза и влизаше в колата. — Нека се настаним по-удобно.

— На мене ми е удобно — настояваше тя.

— Е, на мене не ми е. — Карамаза се намръщи. — Слушайте, знам някои много ценни за вас сведения. Реших да ви ги кажа сам. Аз. По това не можете ли да разберете колко е важно? Но нямам намерение да говоря на улицата, пред хората, за Бога!

— Влизай, Ребека — подкани я Джак.

Тя го послуша и влезе с отвратено изражение.

Джак се вмъкна в колата след нея. Седнаха обърнати назад от двете страни на вградените бар и телевизор, а Карамаза остана с лице към тях.

От предната седалка Руди докосна един бутон и дебела плексигласова преграда отдели двете части на колата.

Карамаза вдигна дипломатическото си куфарче, сложи го върху коленете си, но не го отвори. Погледна към Джак и Ребека замислено и хитро.

Старецът приличаше на гущер. Очите му бяха покрити от тежки, неравни клепачи. Беше почти напълно плешив. Лицето му бе сбръчкано и сухо с остри черти и широка уста с тънки устни. Движенията му също бяха като на гущер — стоеше много дълго неподвижен, а после се оживяваше за малко, бързо завърташе и обръщаше глава.

Джак не би се изненадал ни най-малко, ако между сухите устни на Карамаза се покажеше дълъг, раздвоен език.

Карамаза извърна глава към Ребека:

— Нямате никакво основание да се боите от мен.

— Да се боя? Нищо подобно — учуди се тя.

— Когато се колебаехте дали да влезете в колата, аз си помислих…

— О, това не беше от страх — ледено процеди тя. — Безпокоях се дали в химическото чистене ще успеят да премахнат вонята от дрехите ми.

Суровите очички на Карамаза се свиха. Джак изстена вътрешно.

— Не виждам защо да не бъдем любезни един към друг — каза старецът, — особено след като е от взаимен интерес да си сътрудничим.

Тонът му не бе на хулиган, а по-скоро на банкер.

— Сериозно? — сопна се Ребека. — Значи не виждате защо? Тогава нека ви обясня.

— О, Ребека… — промълви Джак. Но тя не пожали Карамаза:

— Вие сте гангстер, крадец, убиец, пласьор на наркотици, сводник. Това обяснение стига ли ви?

— Ребека…

— Не се тревожи, Джак. Не съм го обидила. Не можеш да обидиш прасето просто като му кажеш, че е прасе.

— Не забравяй — напомни й Джак, — че той днес е загубил брат си и племенника си.

— Които също бяха пласьори на наркотици, гангстери и убийци — не се предаваше тя.

Карамаза бе останал без думи от яростта й. Ребека го изгледа злобно и продължи:

— Вие не изглеждате особено натъжен от смъртта на брат си. На тебе изглежда ли ти печален, Джак?

Без и следа от гняв или дори вълнение в гласа си, Карамаза й обясни:

— Във fratellanza1 сицилианците не плачат.

От устата на повехналия старец тази декларация за твърдост прозвуча изключително глупаво.

Все така спокойно и отново с равния тон на банкер, Карамаза допълни:

— Ние обаче чувстваме. И си отмъщаваме.

Ребека го оглеждаше с явна неприязън.

Ръцете на стареца лежаха съвършено неподвижни, като влечуги, върху дипломатическото куфарче. Обърна змийските си очи към Джак:

— Лейтенант Досън, може би трябва да преговарям с вас в случая. Вие изглежда не споделяте… предразсъдъците на лейтенант Чандлър.

— Тук изцяло грешите — тръсна глава Джак. — Съгласен съм с всичко казано от нея. Самият аз просто не бих го изрекъл.

Той погледна към Ребека.

Тя му се усмихна, доволна, че я е подкрепил. Джак продължи да я гледа, макар че говореше на Карамаза:

— Понякога прямостта и нападателността на партньорката ми идват в повече и не помагат на работата. Тя изглежда не може или не иска да се съобрази с това.

Усмивката й веднага изчезна. Карамаза подхвърли, без да прикрива сарказма си:

— Е, какво имаме тук — двама самоуверени полицаи, почти светци? Предполагам, че и никога не сте приемали подкуп, дори в дните, когато като униформени ченгета сте обикаляли по маршрута си и парите едва са ви стигали за наема.

Джак посрещна твърдия и внимателен поглед на стареца и заяви:

— Да. Така е. Аз никога не съм вземал.

— Дори някой бакшиш…

— Не.

— … или някое претъркулване в леглото с някоя проститутка, която се опитва да се отърве от затвора, или…

— Не.

— … малко кокаин или марихуана от някой разпространител, който ви е молил да извърнете глава.

— Не.

— Бутилка уиски или двайсетдоларова банкнота по Коледа?

— Не.

Карамаза ги огледа мълчаливо за миг, докато вятърът с нов пристъп обгърна колата и затъмни града.

— Значи имам работа с двама откачени. — Той изплю думата „откачени“ с презрение, от което пролича какво е мнението му за честния обществен служител.

— Грешите — възрази Джак. — Ние не сме толкова специални. Не сме и откачени. Не всички полицаи са покварени. Всъщност дори повечето от тях не са.

— Повечето от тях! — възкликна Карамаза, който явно беше на друго мнение.

— Така е — настоя Джак. — Разбира се, срещат се и черни овци, както навсякъде. Но мисля, че общо взето мога да се гордея с колегите си.

— По един или друг начин повечето хора се подкупват — не се предаваше Карамаза.

— Това просто не е вярно.

— Няма нужда да спориш, Джак — намеси се Ребека. — Той трябва да вярва, че и всички останали са покварени. Това просто оправдава собствените му дела.

Старецът въздъхна. Отвори дипломатическото куфарче на скута си, извади отвътре голям кафяв плик и го подаде на Джак.

— Това може да ви е от помощ.

— Какво има вътре? — попита Джак преди да протегне ръка съвсем предпазливо.

— Успокойте се — усмихна се Карамаза. — Не е подкуп. Информация е. Всичко, което сме успели да научим за човека, който се нарича Баба Лавел. Последният му адрес. Ресторантите, в които е обичал да ходи, преди да започне тази война и да се скрие. Имената и адресите на разпространителите, които са продавали стоката му през последните няколко месеца, макар че някои от тях вече едва ли ще можете да разпитате.

— Защото сте наредили да ги убият ли? — попита Ребека.

— Може би просто са напуснали града.

— Как не.

— Така или иначе, всичко е тук — продължи Карамаза. — Възможно е вече да знаете всичко това, възможно е и да не го знаете. Мисля, че не ви е известно.

— А защо ни го давате? — вдигна вежди Джак.

— Не е ли очевидно? — Старецът отвори малко по-широко тежките клепки на очите си. — Искам Лавел да бъде открит. Искам да бъде спрян.

Като почукваше с големия плик по коляното си, Джак започна:

— Мислех, че за вас би било по-лесно да го откриете отколкото за нас. Все пак той е разпространител на наркотици. Част е от вашия свят. При вас са всички връзки, всички контакти…

— Обикновените връзки и контакти в този случай имат съвсем малко или никакво значение — отвърна старецът. — Този Лавел… той действа сам. И по-лошо. Като че ли… като че ли е от… дим.

— Сигурен ли сте, че наистина съществува? — намеси се Ребека. — Може би е само измислен човек. Може би истинските ви врагове са го измислили, за да се прикриват с него.

— Той съществува — натърти Карамаза. — Проникнал е нелегално в страната миналата пролет. Дошъл е от Ямайка през Пуерто Рико. В плика има и негова снимка.

Джак бързо го отвори, прелисти съдържанието и извади снимка с голям формат.

— Това е фотоувеличение на снимка от ресторант малко след като Лавел започна да работи в традиционно наша територия — обясни Карамаза.

„Традиционно наша територия. Боже, помисли си Джак, звучи също като някой английски граф, който се оплаква от бракониерите, нахлули в земите му за лов на лисици!“

Снимката бе малко замъглена, но лицето на Лавел бе излязло достатъчно добре, за да може Джак да познае човека, дори и ако го срещне на улицата. Беше черен и удивително красив мъж с голямо чело, малко хлътнали очи, високи скули и широка уста. Тук се усмихваше на някой, който бе извън кадъра. Имаше мила усмивка.

Джак подаде снимката на Ребека.

— Лавел иска да ми отнеме бизнеса, да унищожи репутацията ми сред fratellanza, да ме накара да изглеж дам слаб и безпомощен. Мене. Човека, който е ръководил организацията с желязна ръка през последните двайсет и осем години! Мене!

В гласа му накрая си проби път някакво чувство — студен и твърд гняв. Продължи, като изплюваше думите:

— Но това не е най-лошото. Не. Вижте, всъщност на него не му трябва бизнесът. След като го получи, той ще го захвърли, ще остави на другите фамилии да настъпят и да си го поделят. Просто не иска бизнесът да е мой или на някой на име Карамаза. Това не е само битка за територи ята, не е просто борба за контрол. За Лавел това е съвсем ясно въпрос на отмъщение. Иска да ми причини страдание във всяко отношение. Смята да ме изолира и се надява да сломи духа ми, като открадне империята ми и убие племенниците ми, синовете ми. Да, всички тях, един след друг. Заплашва и че ще убие най-добрите ми приятели, както и всички, които някога са значели нещо за мене. Обещава да убие и петимата ми любими внуци. Предста вяте ли си? Заплашва малки дечица! Няма отмъщение, колкото и заслужено да е то, което би трябвало да засяга невинни деца.

— Той сам ли ви каза, че ще направи всичко това? — попита Ребека. — Кога? Кога ви каза?

— Няколко пъти.

— Срещали сте се лице в лице?

— Не, той не би оживял след такава среща.

Банкерският вид бе изчезнал. Благородническото лустро го нямаше. Старецът сега приличаше повече отвсякога на влечуго. Като змия в костюм за един милион долара. Много отровна змия.

— Гадината Лавел ми каза всичко това по телефона — продължи той. — На незаписания ми в указателя домашен номер. Аз го сменям непрекъснато, но този кретен винаги намира новия, веднага след уточняването му. Обажда ми се… казва ми… винаги след като е убил мои приятели, племенници, внуци, а после… казва, че ще… казва какво смята…

Като си спомни за арогантните заплахи на Лавел, за миг Карамаза остана без думи — гневът заключи челюстите му, зъбите му се стиснаха, мускулите по врата и бузите му потрепваха. Тъмните му очи, които можеха да обезпокоят всекиго, сега светеха с такава нечовешка ярост, че Джак я усети и почувства да го полазват тръпки.

Накрая Карамаза успя да се овладее. Когато заговори обаче, гласът му остана само яростен, леден шепот:

— Този боклук, този негърски копелдак, това лайно ми казва, че ще убие жена ми, моята Нина. Клане е думата, която използва. А когато я заколи, твърди той, щял да ми отнеме и дъщерята. — Гласът на стареца омекна, когато заговори за дъщеря си. — Моята Роузи, моята прекрасна Роузи, светлината в живота ми. Изглежда на седемнайсет, въпреки че е двайсет и седем годишна. И е умна. Студентка по медицина. Ще стане лекарка. Започна стажа си тази година. Кожата й е като порцелан. Има най-красивите очи на света. — За миг замълча, като си представяше Роузи, а после шепотът му отново стана дрезгав: — Лавел казва, че ще изнасили дъщеря ми, а после ще я заколи, ще я нареже на парчета… пред мене. И има — наглостта да ми говори така! — С последното си възклицание Карамаза оплю палтото на Джак. Няколко секунди остана мълчалив; само поемаше дълбоко и развълнувано дъх. Подобните му на куки за плетене пръсти се стегнаха в юмруци, свиваха се и се отпускаха. — Искам да го спрете този копелдак.

— Пуснали сте всичките си хора след него, нали? — попита Джак. — Използвали сте всичките си източници?

— Да.

— И все пак не можете да го откриете.

— Неее! — От тази едничка дума пролича, че смущението му е не по-малко от гнева му. — Напуснал е квартирата си във Вилидж, минал е в нелегалност, скрил се е. И затова ви давам тези данни. Можете да обявите всеобщо издирване, след като вече имате снимката му. Сега всяко ченге в града ще може да го търси, а това е повече, отколкото аз мога да направя. Можете дори да го покажете по телевизията, във вестниците, докато всеки в проклетия град ще знае за кого да се оглежда. Щом аз не мога да се добера до него, искам поне вие да го хванете и да го приберете. След като се озове в затвора…

— Ще намерите начин да стигнете до него там. — Ребека — довърши мисълта на Карамаза. — Ако го арестуваме, той така и няма да стигне до съда. Ще бъде убит в затвора.

Карамаза не искаше да потвърди думите й, но и тримата знаеха, че е така.

— Казахте ни, че мотивът за Лавел е отмъщението — обади се Джак. — Но за какво? Какво сте му направили, че да иска да унищожи цялото ви семейство, дори и внуците?

— Няма да ви кажа. Не мога да ви кажа, защото така бих се изложил.

— По-скоро бихте се уличили — поправи го Ребека. Джак върна снимката на Лавел в плика.

— Чудех се за брат ви Доминик.

Дженаро Карамаза сякаш се смали и състари при споменаването на мъртвия му брат.

— Искам да кажа — продължи Джак, — че той явно се е криел в хотела тук, когато Лавел се е добрал до него. Но ако е знаел, че го преследват, защо не си е останал вкъщи или не е дошъл у вас за защита? При тези обстоятелства в града няма по-безопасно място от вашия дом. При всички тези събития вие сигурно имате цяла крепост на Бруклин хайтс.

— Така е — съгласи се старецът. — Домът ми е крепост. — Очите му примигнаха веднъж, дваж, бавно като очи на гущер. — Крепост е, но не е безопасен. Лавел вече успя да нанесе удар и в собствената ми къща въпреки сериозната охрана.

— Искате да кажете, че е убивал и у вас?

— Да.

— Кого?

— Джинджър и Пепър.

— Кои са те?

— Кучетата ми. Чифт обучени папийони.

— Аха.

— Малки кученца.

— Не съм сигурен, че знам как изглеждат — призна си Джак.

— Като пудели — обясни Ребека. — С дълъг гладък косъм.

— Да. да. Много игриви — допълни Карамаза. — Винаги се боричкат и се гонят. Умират от желание да ги вземеш и да ги галиш.

— И бяха убити у вас.

— Снощи — вдигна глава Карамаза. — Разкъсани. Някак — още не знаем как — Лавел или някой от хората му се е промъкнал, убил е кученцата ми и отново се е измъкнал, без някой да го забележи. — Удари с едната си кокалеста ръка по куфарчето. — По дяволите, това е направо невъзможно! Цялата къща е съвсем непристъпна. Охранявана е от малка армия! — Той примигна по-бързо от преди и гласът му трепна. — Джинджър и Пепър бяха така мили. Изобщо не хапеха. Никого. И почти не лаеха. С нищо не бяха заслужили тази жестокост. Две невинни малки същества.

Джак остана като гръмнат. Този убиец, този отколешен разпространител на наркотици, този стар бандит, този изключително опасен човек-гущер, който не можеше или не искаше да заплаче за убития си брат, сега изглежда щеше всеки миг да се разплаче заради смъртта на двете си кученца.

Джак погледна Ребека. Тя наблюдаваше Карамаза — донякъде учудена, донякъде с погнуса като човек, който е видял как изпод камъка излиза особено отвратително същество.

— В края на краищата не бяха кучета-пазачи. Не бяха агресивни. Не заплашваха никого. Само чифт прекрасни пуделчета… — Старецът замълча.

Джак не беше свикнал да има работа със сълзлив мафиотски бос и се видя в чудо. Опита се да смени темата преди старецът да е достигнал онова сантиментално и притеснително състояние, към което явно бе тръгнал:

— На улицата се говори за твърдението на Лавел, че използвал вуду срещу вас.

— Той така твърди — кимна Карамаза.

— Вие вярвате ли?

— Изглежда го говори сериозно.

— Но мислите ли, че има нещо сериозно в тия приказки за вуду?

Карамаза не отговори. Взираше се към въртящия се около лимузината сняг.

Макар че Джак усещаше неодобрителното мръщене на Ребека, настоя:

— Мислите ли, че в това има нещо сериозно?

Карамаза престана да се взира през прозореца.

— Искате да кажете дали мисля, че действа? Преди месец, ако някой ме беше попитал същото, бих се изсмял, но сега…

— Сега си мислите, че може би… — допълни Джак.

— Да. Може би…

Джак забеляза, че очите на стареца се бяха променили. Все още бяха твърди, студени и внимателни, но сега в тях имаше и нещо ново. Страх. Беше чувство, което злият стар мръсник отдавна бе забравил.

— Открийте го — отсече Карамаза.

— Ще се опитаме — увери го Джак.

— Защото това ни е работата — добави бързо Ребека, като че ли да разпръсне съмнението, че ще ги води загрижеността за Дженаро Карамаза и кръвожадната му фамилия.

— Спрете го — завърши Карамаза с тон, който бе най-близкото до „моля“, което би могъл да каже в разговор със служители на закона.

Големият мерцедес се отдели от бордюра и пое по алеята пред хотела, като оставяше следи в едносантиметровата снежна покривка, която вече скриваше настилката.

За миг Джак и Ребека останаха на тротоара загледани в колата.

Вятърът бе стихнал. Още валеше сняг, дори повече от преди, но вече не се носеше от вятъра. Мързеливото въртене на снежинките караше Джак да си мисли, че е застанал в някоя от ония декоративни тежести за бюро, в които се поражда снежна буря всеки път, когато ги вдигнеш.

— По-добре да се връщаме в участъка — предложи Ребека.

Той извади снимката на Лавел от плика и я прибра във вътрешния си джоб.

— Какво правиш? — учуди се Ребека.

— Ще дойда в участъка до един час — обеща той и й подаде плика.

— За какво говориш?

— Най-късно до два часа.

— Къде отиваш?

— Искам да направя една справка.

— Джак, трябва да организираме новия екип, да започнем…

— Ти ще го започнеш.

— Работата е много за сам човек…

— Аз ще бъда там до два, най-късно два и петнайсет.

— По дяволите, Джак.

— Ще се справиш сама за малко.

— Тръгнал си към Харлем, нали?

— Виж, Ребека…

— До оня идиотски вуду-магазин.

Той не отговори.

— Знаех си — въздъхна тя. — Хукнал си да се срещнеш отново с Карвър Хамптън. Оня шарлатанин. Оня мошеник.

— Не е мошеник. Той вярва в онова, с което се занимава. Казах му, че ще се обадя днес.

— Това е лудост.

— Така ли? Лавел съществува. Сега имаме и снимка.

— Добре, съществува. Това не значи, че вуду-то действа!

— Знам.

— Щом ти тръгваш натам, аз как ще стигна в участъка?

— Можеш да вземеш колата. Аз ще помоля някой с патрулна кола да ме откара.

— Джак, по дяволите.

— Имам предчувствие, Ребека.

— Хайде стига.

— Имам предчувствие, че… някак си… субкултурата на вуду-то — може би не нещо наистина свръхестествено, — но поне самата субкултура е наразривно преплетена с това. Имам силно предчувствие, че това е правилният подход към случая.

— Боже мой.

— Умното ченге се осланя на предчувствията си.

— А ако не се върнеш, когато казваш, ако ще трябва сама да се оправям целия следобед с всичко там, а после да отида и да съобщя на Грешам, че…

— Ще се върна в два и петнайсет, най-късно в два и половина.

— Няма да ти простя това, Джак.

Той срещна погледа й и се поколеба:

— Навярно бих могъл да отложа срещата си с Карвър Хамптън до утре, ако…

— Ако какво?

— Ако знаех, че ти би отделила половин час, поне петнайсет минути, за да седнем и да поговорим за всичко, което се случи между нас снощи. Какво да правим по-нататък?

Очите й отидоха встрани:

— Нямаме време за това сега.

— Ребека…

— Имаме много работа, Джак.

— Права си — кимна той. — Ти трябва да се заемеш с подробностите по екипа, а аз ще отида да се видя с Карвър Хамптън.

Той се отдалечи от нея в посока към униформените полицаи до патрулните коли.

— Но не по-късно от два часа! — напомни му тя.

— Ще гледам да свърша по най-бързия начин.

Вятърът изведнъж отново се засили. Този път виеше.

4

От новия сняг улицата се бе освежила и прояснила. Кварталът бе все така занемарен, мръсен, обсипан със смет и неприятен, но не изглеждаше така зле като вчера, без снега.

Дюкянчето на Карвър Хамптън беше близо до ъгъла. От едната му страна имаше магазин за спиртни напитки, с неподвижни метални решетки върху прозорците, а от другата жалък мебелен магазин, също скрит зад решетки. Магазинът на Хамптън изглеждаше най-проспериращият в квартала и над витрината му нямаше решетки.

Над входната врата имаше табела само от една дума — Рада. Вчера Джак бе попитал Хамптън за значението на името на магазина и бе научил, че вуду-то се управлява от три основни обреда или духовни начала. Две от тях се занимавали със злите божества и се наричали Конго и Петро. Пантеонът на доброжелателните божества се наричал Рада. Тъй като Хамптън търгувал само с вещества, принадлежности и облекла, необходими за практикуване на бяла (добра) магия, единствената дума над вратата му била достатъчна да привлече точно клиентелата, която търсел — нюйоркските преселници от карибските острови и техните потомци, които са донесли религията със себе си.

Джак отвори вратата, чу как един звънец оповести, че някой е влязъл и я затвори под напора на острия декемврийски вятър.

Магазинът беше малък — шест на дванайсет метра. В средата имаше маси с изложени ножове, скиптри, камбани, легени и други принадлежности, както и церемониални облекла, необходими за различни ритуали. Вдясно покрай цялата стена имаше ниски шкафове; Джак нямаше представа какво има в тях. Другата стена, вляво от вратата, бе покрита с рафтове почти до тавана, претъпкани с шишета във всички възможни размери и форми — сини, жълти, зелени, червени, оранжеви, кафяви и прозрачни шишета, всяко с етикетче, всяко със специална трева, екзотичен корен, прах от цвете или нещо друго, които се употребявали за отправяне на магии и заклинания, за изготвяне на вълшебен еликсир.

Карвър Хамптън се показа от задната стаичка през зелените завеси в края на магазина.

— Детектив Досън! Колко хубаво е, че ви виждам отново. Но не очаквах да изминете целия път дотук, особено в това отвратително време. Мислех, че просто ще ми се обадите по телефона да проверите дали съм открил нещо за вас.

Джак отиде в края на магазина и се ръкува с него над щанда.

Карвър Хамптън беше висок мъж, с широки рамене и огромен гръден кош, двайсетина наднормени килограма, но много внушителен; приличаше на нападател от футболен отбор, който от шест месеца не е тренирал. Не беше красив. Подобното му на плоча чело бе прекалено кокалесто, а лицето му прекалено кръгло, за да се появи някога по страниците на мъжко модно списание; освен това носът му, чупен неведнъж, вече бе направо пихтиест. Но ако външният му вид не бе твърде привлекателен, той изглеждаше приятелски настроен — учтив гигант, истински черен Дядо Коледа.

— Съжалявам, че сте изминали толкова път за нищо — повтори той.

— Нищо ли няма по моя въпрос от вчера? — попита Джак.

— Нищо особено. Поговорих с някои хора. Все още разпитвам проучвам. Досега съм успял да установя само, че наистина има човек, който се представя като Баба Лавел и твърди, че е бокор.

— Бокор? Това да не е жрец, който се занимава с магьосничество?

— Точно така. Със злата магия. Научих само това — той съществува, вие не бяхте сигурен в това вчера, така че предполагам и това е от полза. Но ако бяхте се обадили…

— Е, аз дойдох всъщност, за да ви покажа нещо, което също може да помогне. Снимка на самия Баба Лавел.

— Наистина ли?

— Да.

— Значи и без това ви е било ясно, че го има. Нека обаче я видя. Би било още по-добре да мога да опиша човека, за когото разпитвам.

Джак извади голямата снимка от вътрешния си джоб и му я подаде.

Лицето на Хамптън се промени в мига, когато видя Лавел. Ако е възможно черното лице да побледнее, с неговото се случи точно това. Измени се не толкова цветът на кожата му, а по-скоро я напуснаха блясъкът и жизнеността й; изведнъж тя вече не приличаше на кожа, а на тъмнокафява хартия — суха и безжизнена. Устните му се стегнаха. А и очите му станаха различни от преди секунда — изглеждаха обладани от нещо свръхестествено.

— Този човек! — промълви той.

— Какво? — не разбра Джак.

Снимката затрепери, докато Хамптън бързо му я връщаше. Подхвърли я към Джак, като че ли искаше час по-скоро да се отърве от нея, сякаш самият допир до снимката на Лавел би го заразил. Големите му ръце трепереха.

— Какво има? — попита Джак.

— Познавам го — отвърна Хамптън. — Аз съм… го виждал. Просто не знаех името му.

— Къде сте го виждали?

— Тук.

— В магазина?

— Да.

— Кога?

— Миналия септември.

— И оттогава не?

— Не.

— Какво търсеше тук?

— Дошъл бе да купи билки, цветя на прах.

— Но аз разбрах, че вие се занимавате само с добрата магия. С Рада.

— Много от веществата може да се употребяват и от бокор, и от хунгон, за да постигнат различни резултати — и зла, и добра магия. Това бяха изключително редки билки и цветя на прах, които не би могъл да открие другаде в Ню Йорк.

— Има ли други магазини като вашия?

— Има един магазин като този макар и не така голям. Има и двама практикуващи хунгони — не особено добри, по-скоро аматьори, никой от тях няма достатъчни сила и знания, за да помогне дори на себе си, — които продават магически пособия от апартаментите си. Имат доста стока, която предоставят на други практикуващи. Но и тримата са безскрупулни. Готови са да продават и на бокор, и на хунгон. Биха продали дори и инструменти за жертвоприношения — церемониални брадвички, остри като бръснач лъжички за отделяне на живо око от очната ябълка. Ужасни хора, готови да продадат на дребно стоката си на всеки, на който падне, дори и на най-злите и най-долните.

— Значи Лавел е дошъл тук едва когато не е успял да намери всичко, което му трябва, при тях?

— Да. Каза ми, че е открил повечето от нещата си, но моят магазин бил единственият с пълен запас от дори най-рядко използваните съставки за магии и заклинания. Което е вярно, разбира се. Аз се гордея с богатството и чистотата на стоката си. Но за разлика от другите, не бих продал нищо на бокор — ако го позная. Обикновено ги забелязвам. Не бих търгувал и с аматьори, които имат нечисти намерения — онези, които искат да отправят смъртна клетва към тъща си или да предизвикат болест у човек, който им съперничи в работата или за някое момиче. С тях не се занимавам. Така или иначе, този човек от снимката…

— Лавел — подхвърли Джак.

— Тогава не знаех името му. Докато опаковах стоката, която си бе поръчал, открих, че е бокор и отказах да му продам покупките. Той си е мислел, че аз съм като останалите търговци и съм готов да обслужа всекиго; вбеси се, когато му отказах. Накарах го да напусне магазина и си мислех, че с това случаят е приключил,

— Но не беше ли? — попита Джак.

— Не.

— Той се върна?

— Не.

— Какво стана тогава?

Хамптън излезе иззад щанда си. Отиде при рафтовете, където бяха наредени стотиците шишенца и Джак го последва.

Хамптън продължи с приглушен, уплашен глас:

— Два дена, след като отпратих Лавел, стоях сам в магазина, зад щанда, и си четях. Изведнъж всички шишенца от тези рафтове се срутиха на пода. Всички в един миг. Такъв трясък! Половината от тях се строшиха, съдържанието им се смеси и по този начин се изхаби. Изтичах да видя какво точно е станало, какво го е причинило и докато се приближавах, част от разлетите билки, прахове и стрити корени започнаха… ами, да се движат… да се сливат и да… оживяват. От сместа, образувана от няколко вещества, се издигна… черна змия, дълга около половин метър. Жълти очи. Зъби. Стрелкащ се език. Истинска като всяка змия, излюпена от яйцето на майка си.

Джак се вгледа в едрия човек и не беше сигурен какво да си мисли за него и за историята му. До този момент си бе мислил, че Карвър Хамптън вярва искрено, но е съвършено нормален човек и е не по-малко рационален от католиците или юдеите просто защото религията му е вуду. Едно нешо е обаче да вярваш в религиозните доктрини и във възможността да има вълшебства и чудеса, а съвсем друго е да твърдиш, че наистина си видял чудо. Хората, които се кълнат, че са били свидетели на чудеса, са истерици, фанатици или лъжци. Нали? От друга страна, ако наистина си вярващ — а Джак не беше неверник, — как би могъл да приемеш чудесата и окултното за възможни, без да приемеш поне някои от твърденията на онези, които твърдят, че са видели проявите на свръхестественото? Вярата ти би била безпредметна, ако не приемеш реалността на въздействието й в света. Не бе стигал до тези разсъждения преди и сега се взираше в Карвър Хамптън със смесени чувства — на съмнение и на предпазливо доверие.

Ребека би казала, че в момента се държи като прекалено толерантен човек.

Загледан в подредените на рафтовете шишета, Хамптън продължи:

— Змията запълзя към мене. Аз се отдръпнах в стаята. Нямаше къде да се скрия. Коленичих. Започнах да се моля. Молитвите ми явно са били подходящите за случая, защото се оказаха полезни. Или това… или Лавел всъщност не е искал змията да ме нарани. Навярно е искал само да ме предупреди да не му се бъркам, да ми удари плесница заради безцеремонния начин, по който го изгоних от магазина. Така или иначе, змията накрая се стопи сред билките, праховете и стритите корени, от които бе изникнала.

— Откъде знаете, че тъкмо Лавел е направил всичко това? — попита Джак.

— Телефонът иззвъня веднага след като змията… се стопи. Беше същият човек, онзи, на когото бях отказал стоката. Каза ми, че мое право си е да го обслужа или не и той не ме обвинявал за това. Но добави, че нямало да позволи на никого да го докосне, както съм направил аз. За отмъщение е разбил колекцията ми от билки и е призовал змията. Това ми каза. Само това ми каза. После затвори.

— Вие не споменахте, че всъщност наистина, физически сте го изхвърлили от магазина — спомни си Джак.

— Не съм. Само поставих длан върху ръката му и… как да кажа… го проводих навън. Твърдо, да, но без истинско насилие, без да го нараня. Но и това е било достатъчно да го разсърди, да го накара да потърси отмъщение.

— Това през септември ли беше?

— Да.

— И оттогава не е идвал?

— Не.

— Не се е обаждал?

— Не. А на мене ми трябваха почти три месеца, за да възстановя колекцията си от редки билки и прахове. Много от тях се намират толкова трудно. Не можете да си представите. Едва наскоро успях да възстановя напълно сбирката на рафтовете.

— Така че вие имате и свое основание да видите разобличаването на Лавел? — попита Джак.

— Напротив — поклати глава Хамптън.

— А?

— Не искам да имам нищо общо с това.

— Но…

— Повече не мога да ви помогна, господин лейтенант.

— Не разбирам.

— Би трябвало да ви е ясно. Ако ви помогна, Лавел ще изпрати нещо да ме преследва. Нещо по-лошо от змията. И този път няма да е само предупреждение. Не, този път със сигурност ще умра.

Джак виждаше, че Хамптън говори сериозно и е истински ужасен. Човекът вярваше в силата на вуду-то. Цял трепереше. Дори Ребека, ако го бе видяла сега, не би могла да твърди, че е шарлатанин. Той вярваше.

— Но вие би трябвало да искате да го видите зад решетките не по-малко от мене — настоя Джак. — Да искате да го видите смазан след онова, което ви е направил.

— Никога няма да го сложите зад решетките.

— Така ли?

— Каквото и да прави той, вие никога няма да съумеете да го докоснете.

— Ще го хванем, няма съмнение.

— Той е изключително силен бокор, господин лейтенант. Не е аматьор. Не е като заклинателите от средна ръка. Той владее силата на мрака, на последния мрак на ада, мрака на отвъдното. Тази сила е космическа, тя не се вмества в представите на човека. Тя не само е в съюз със сатаната, с вашия християнски или юдейски цар на демоните. Това само по себе си никак не е малко. Но вижте, той е и служител на всички зли божества от африканските религии, които съществуват още от античността; зад гърба си има този огромен, зложелателен пантеон. Някои от тези божества са далеч по-силни и безмерно по-зли от всяко описано превъплъщение на сатаната. Те с радост прескачат при нас, носят кръв, болка, ужас и нещастие на живите, защото достъпът им до нашия свят обикновено се препречва от доброжелателните божества, които ни пазят.

Хамптън замълча. Пот се стичаше по цялото му тяло. Изтри чело с големите си длани и дълбоко пое дъх. Тогава продължи, като се опитваше да запази гласа си спокоен и равен, но успяваше само наполовина:

— Лавел е опасен човек, господин лейтенант, безкрайно по-опасен, отколкото някога бихте могли да си представите. Мисля и че навярно е откачен, побъркан, в него определено долових признаци на лудост. Това е възможно най-ужасното съчетание — несравнимо зло, лудост и силата на прекрасно подготвен бокор.

— Но вие твърдите, че сте хунгон, жрец на бялата магия. Не можете ли да използвате вашата сила срещу него?

— Аз съм способен хунгон, по-добър от много други. Но не съм от класата на този човек. С много мъка например бих могъл да отправя проклятие към неговите припаси от билки и прахове. Бих могъл да накарам няколко шишенца да паднат от рафтовете в кабинета му или където ги държи — ако преди това съм видял дома му, разбира се. Не бих могъл обаче да причиня толкова разрушения като него. Не бих могъл и да призова змия като него. Нямам такава сила и такава обиграност.

— Бихте могли да опитате.

— Не. Абсолютно невъзможно е. При всяка съпоставка на силите той би ме смачкал. Като муха.

Хамптън отиде до вратата и я отвори. Звънецът й издрънча. Хамптън отстъпи и я задържа широко отворена.

Джак се престори, че не забелязва това:

— Вижте, ако можете просто да продължите да разпитвате…

— Не. Не мога да ви помогна повече, господин лейтенант. Толкова ли ви е трудно да го разберете?

Леден фучащ вятър пухтеше, стенеше, съскаше и вееше от отворената врата, пръскаше снежинки като капчици слюнка.

— Вижте — продължи Джак, — Лавел не е нужно да научава, че сте разпитвали за него. Той…

— Той ще разбере! — Хамптън бе ядосан, очите му бяха широко отворени като вратата, която държеше. — Той знае всичко… или може да го научи. Всичко.

— Но…

— Моля, вървете си.

— Чуйте. Аз…

— Вървете.

— Но…

— Вървете, излезте, тръгвайте си веднага, по дяволите, веднага! — В гласа на Хамптън се съчетаваха гняв, ужас и паника.

Почти истеричният страх на едрия човек от Лавел бе започнал да се отразява върху Джак. По тялото му премина тръпка, а видя и че ръцете му изведнъж бяха настръхнали.

— Добре, добре, господин Хамптън. Но все пак исках… — въздъхна той и кимна.

— Веднага, по дяволите, веднага! — викна Хамптън. Джак излезе.

5

Вратата на „Рада“ хлопна зад гърба му.

По утихналата в снега улица звукът отекна като изстрел.

Джак се обърна и видя, че Карвър Хамптън спуска щората зад стъклото на вратата. Върху тъмното платно бе изписано с едри бели букви ЗАТВОРЕНО.

След миг светлините в магазина изгаснаха.

Снегът по тротоара сега беше два пъти по-дебел отколкото когато бе влязъл в магазина на Хамптън. Все още валеше силно, а небето бе станало дори по-навъсено и по-потискащо ниско от преди.

Като вървеше предпазливо по хлъзгавия тротоар, Джак тръгна към патрулната кола, която го чакаше до бордюра с кълбо бял дим от ауспуха си. Бе направил само три крачки, когато го спря звук, който му се стори не на място в зимната улица — звън на телефон. Погледна вдясно, вляво и видя телефонен автомат до ъгъла, на пет-шест метра от очакващата го служебна кола. В нетипичната за града тишина, която снегът бе внесъл по улиците, звънът изглеждаше силен като че ли идваше от въздуха точно пред него.

Погледна телефона. Беше без кабинка. Напоследък истинските будки, със сгъваеми врати и рафтче, бяха станали по-малко — излизали много скъпи, твърдеше телефонната компания. Този телефон бе закрепен върху нисък стълб и бе заграден от трите страни с пластмасова преграда за изолация. В течение на годините му се бе случвало да отмине и други обществени телефони, които звънят, без около тях да има някой; тогава не бе се замислял и не бе се изкушавал да вдигне слушалката, за да види кой звъни; просто не му беше работа. И все пак… този път беше някак… по-различно. Звънът се протягаше като звуково ласо, впримчваше го, задържаше го.

Звън…

Звън…

Настоятелен.

Призивен.

Хипнотизиращ.

Звън…

В харлемското му обкръжение настъпиха странни и обезпокоителни преобразувания. Само три неща оставаха непоклатими и реални — телефонът, тесният тротоар към апарата и самият Джак. Останалата част от света изглежда започна да се губи в мъгла, която изникна отникъде. Къщите сякаш започнаха да чезнат, като че ли бяха кадър от филм, който постепенно избледнява преди да се замени от следващия. Няколкото колебливо движещи се по улицата коли започнаха да се… изпаряват; бяха подменени от настъпващата мъгла, бяла-бяла мъгла, която приличаше на киноекран, огрян от ярка светлина без картина. Пешеходците, с наведени глави и свити рамене, се бореха с вятъра и хапещия сняг; те също постепенно избледняха и изчезнаха. Само Джак бе реален. Тясната пътечка към телефона. И самият телефон.

Звън…

Нещо го привличаше.

Звън…

Изведнъж осъзна, че е пристъпил. Към телефона.

Още една крачка.

Трета.

Като че ли плуваше.

Звън…

Движеше се като в сън или в треска.

Направи още една крачка.

Опита се да спре. Не можа.

Опита да се обърне към патрулната кола. Не можа.

Сърцето му лудо биеше.

Беше зашеметен, дезориентиран.

Въпреки студения въздух вратът му започна да се поти.

Звънът на телефона беше като махало, напомняше на ритмичното, лъскаво движение на джобен часовник в ръката на хипнотизатора. Звукът неумолимо го привличаре към себе си, както в древността моряците са били примамвани към рифовете от песента на сирените.

Знаеше, че търсят него. Знаеше, без да разбира как го знае.

Вдигна слушалката.

— Ало.

— Детектив Досън! Радвам се на тази възможност да говоря с вас. Добри ми човече, ние прекалено дълго отлагаме разговора си.

Гласът бе дълбок макар и не басов, равен и елегантен, имаше образовано английско произношение, примесено с характерната за тропическите области напевност, от която думи като „жена“ излизаха като „жуна“. Очевидно карибски изговор.

— Лавел? — попита Джак.

— Да, разбира се. Кой друг?

— Но откъде знаехте…

— Че сте там? Добри ми човече, без да си давам особено много труд, аз се интересувам от вас.

— Вие сте тук, нали? Някъде по улицата, в един от апартаментите наоколо?

— Нищо подобно. Харлем не ми допада.

— Бих искал да поговорим — предложи Джак.

— Ние говорим.

— Искам да кажа лице в лице.

— О, струва ми се, че не е нужно.

— Няма да ви арестувам.

— Не бихте могли. Нямате улики.

— Е, тогава…

— Но ще намерите някое извинение, за да ме задържите ден-два.

— Не.

— А аз не искам да ме задържате. Имам си работа.

— Давам ви дума, че няма да ви задържим за повече от няколко часа, само ще ви зададем въпросите си.

— Така ли?

— Можете да ми вярвате, щом ви давам дума. Аз не го правя току-така.

— Колкото и да е странно, сигурен съм, че е така.

— Тогава защо не дойдете, за да си поговорим, да изясним някои неща, да свалите подозрението от себе си?

— Е, разбира се. Но не мога да сваля подозрението, защото всъщност съм виновен. — Лавел се засмя.

— Казвате ми, че вие стоите зад убийствата?

— Разбира се. Нали тъкмо това ви казват отвсякъде?

— Обаждате се да направите самопризнание?

Лавел отново се засмя:

— Обаждам се, за да ви посъветвам нещо.

— Така ли?

— Отнесете се към този случай, както би постъпила полицията в родното ми място, в Хаити.

— Как постъпва тя?

— Не се намесва, когато си има работа с бокор със сила като моята.

— Сериозно?

— Просто не смее.

— Това е Ню Йорк, а не Хаити. И в полицейската академия не ни учат на суеверен страх.

Джак запазваше гласа си спокоен и любезен. Но сърцето продължаваше да се блъска силно в гърдите му.

— Освен това хаитянската полиция не би искала да се намесва, когато бокорът се е насочил към такава ненужна измет като фамилията Карамаза. Не ме мислете за убиец, лейтенанте. Смятайте ме за ликвидатор, който извършва сериозна услуга на обществото. Ето как биха постъпили в Хаити.

— Нашата философия тук е по-друга.

— Жалко.

— Ние мислим, че убийството е престъпление независимо кой е жертвата.

— Колко опростено.

— Вярваме в неприкосновеността на човешкия живот.

— Това е глупаво. Ако Карамаза умрат, какво ще загуби светът? Само шепа крадци, убийци и сводници. На тяхно място ще дойдат други крадци, убийци и сводници. Не аз, разбирате ли? Вие може и да мислите, че аз съм равен на тях, че съм също убиец, но аз не съм като тях. Аз съм жрец. Не искам да управлявам търговията с наркотиии в Ню Йорк. Искам само да я отнема от Дженаро Карамаза като част от наказанието му. Искам да го разсипя финансово, да го оставя без уважение сред себеподобните му, да откъсна от него семейството и приятелите му, да ги избия, да го науча как се скърби. Когато стане това, когато той е изоставен, самотен и уплашен, когато е страдал известно време и се е изпълнил с черно отчаяние, ще унищожа и него, но бавно и много по-мъчително. После ще си отида, ще се върна на островите и повече няма да ви безпокоя. Аз съм просто оръдие на справедливостта, лейтенант Досън.

— Справедливостта наистина ли изисква убийството на внуците на Карамаза?

— Да.

— Невинни малки деца?

— Те не са невинни. Носители са на кръвта му, на гените му. Това ги прави виновни колкото него.

Карвър Хамптън имаше право — Лавел беше луд.

— Разбирам — продължи Лавел, — че вие ще имате неприятности в службата си, ако не изправите поне някого пред съда за тези убийства. Цялото полицейско управление ще бъде нападнато в печата, ако не се направи нещо. Това ми е ясно. Така че ако искате, мога да уредя да се пръснат множество улики срещу една от другите мафиотски фамилии в града. Вие ще можете да припишете убийствата на Карамаза на някои от другите нежелани елементи, да ги пратите в затвора и така да се отървете от още една нежелана група бандити. Приятно ще ми е да ви помогна по този начин.

Не само обстоятелствата около този разговор — призрачният вид на улицата около телефонния автомат, чувството за плуване, трескавото усещане — го правеха така нереален; самият разговор бе странен до невероятност. Джак се разтресе, но светът наоколо не се върна към живота като спрял ръчен часовник; действителността не възобнови тиктакането си.

— Вие наистина ли мислите, че аз съм способен сериозно да приема предложението ви? — попита той.

— Уликите, които ще оставя, ще са безспорни. Всеки съд ще ги признае. Това не бива да ви безпокои.

— Нямам предвид това — възрази Джак. — Наистина ли мислите, че ще вляза в заговор с вас и ще злепоставя невинни хора?

— Те ли да са невинни? Едва ли. Аз говоря за стъкмяване на процес срещу други убийци, крадци и сводници.

— Но те няма да са виновни за тези престъпления.

— Това е подробност.

— Но не и за мене.

Лавел замълча за миг.

— Вие сте интересен човек, лейтенанте. Наивен. Глупав. Но все пак интересен.

— Дженаро Карамаза твърди, че мотивът ви е отмъщение.

— Да.

— За какво?

— Не ви ли каза и това?

— Не. Какъв е случаят?

Мълчание.

Джак зачака и едва не повтори въпроса си. Тогава Лавел заговори отново, но в гласа му се чувстваше нещо ново — твърдост и жестокост.

— Имах по-малък брат. Казваше се Грегъри. Полубрат всъщност. Фамилията му беше Понтрейн. Той не обичаше древните изкуства на магьосничеството. Отбягваше ги. Не искаше да има нещо общо с древните африкански религии. Нямаше време и желание да се занимава с вуду. Душата му бе модерна, а чувствителността — в крак с механичния век. Вярваше в науката, а не във вълшебството; разчиташе на прогреса и технологията, а не на силата на древните божества. Не одобряваше моето призвание, но и не вярваше, че мога наистина да навредя някому — нито пък да направя добро. Смяташе ме за безвреден ексцентрик. И въпреки тези недоразумения аз го обичах, а и той ме обичаше. Бяхме братя. Братя. Готов, бях да направя всичко за него.

— Грегъри Понтрейн… — замисли се Джак. — Името ми звучи познато отнякъде.

— Преди години дойде тук като законен емигрант, работи много упорито, завърши успешно колеж, влезе в университета. Винаги е имал дарба за писане, още от момче, и мислеше, че му е ясно какво да направи с нея. Завърши журналистика в Колумбийския университет. Беше първенец на курса си. Постъпи на работа в „Ню Йорк Таймс“. Цяла година дори не писа, а само правеше справки за данните в материалите на други журналисти. Постепенно получи и поръчки за някои собствени статии. Дребни неща. Нищо особено. Това, на което казват „репортажи за обща култура“. И тогава…

— Грегъри Понтрейн — прекъсна го Джак. — Разбира се. Криминалният дописник.

— След време на брат ми възложиха няколко репортажа, свързани с престъпността. Грабежи. Разкрития на търговци на наркотици. Той се справи добре с тях. И тогава започна да се занимава със случаи, които не му бяха възложени, по-едри отколкото би могъл да разследва сам. И накрая стана главният експерт на „Таймс“ по трафика на наркотици в града. Никой не знаеше повече по въпроса за участието на Карамаза, за подкупите, които те са раздавали на полицаи и политици, никой не знаеше повече от Грегъри; никой. Публикува тези статии…

— Чел съм ги. Много добри. Бяха четири, струва ми се.

— Да. Той смяташе да напише още поне пет-шест статии. Говореше се за наградата Пулицър, само въз основа на написаното дотогава. Вече бе събрал достатъчно данни и заинтересува полицията — стигна се до обвинителни актове срещу трима души. Разполагаше със сериозни информатори, разбирате ли — с доносници от полицията и от фамилията Карамаза, които му вярваха. Беше убеден, че ще съумее сам да изобличи Карамаза с репортажите си. Горкият благороден, глупав, смел малък Грегъри. Мислеше си, че е негово задължение да се бори със злото, където и да го срещне. Репортерът с чувство за дълг. Смяташе, че може сам да промени света. Не разбираше, че единственият начин да се справиш със силите на мрака е да сключиш мир с тях, да се приспособиш към тях като мене. Една вечер миналия март той и жена му, Оуна, отивали някъде на вечеря…

— Бомбата в колата — обади се Джак.

— И двамата бяха хвърлени във въздуха. Оуна беше бременна. Щеше да бъде първото им дете. Така че Дженаро ми е длъжник за три живота — на Грегъри, Оуна и бебето.

— Случаят така и не бе изяснен — напомни му Джак. — Няма доказателства, че Дженаро е стоял зад него.

— Той е бил.

— Не можете да сте сигурен.

— Напротив, мога. И аз имам осведомители. По-добри са и от онези на Грегъри. Очите и ушите на подземния свят работят за мен. — Той се засмя. Смехът му бе мелодичен и привлекателен, но Джак се обезпокои от него. Лудият човек би трябвало да се смее ненормално, а не да се кикоти като любимия ти чичо. — Подземният свят, лейтенанте. Но аз не говоря за криминалния подземен свят, за нещастната коза ностра със сицилианската й гордост и суетния код на честта. Подземният свят, за който аз говоря, е място, много по-дълбоко от онова, което мафията обитава, по-дълбоко и по-тъмно. Разполагам с очите и ушите на древните, със сведения от демоните и черните ангели, с данни на съществата, които виждат и знаят всичко.

Лудост, мислеше си Джак. Мястото на този човек е в медицинско заведение.

Но в добавка към лудостта в гласа на Лавел имаше и нещо друго, което будеше и тревожеше полицейските инстинкти у Джак. Когато Лавел споменаваше свръхестественото, той го правеше с истинска почит и убеждение; говореше ли обаче за брат си, тонът му ставаше блудкав от неискрени чувства и неубедителна скръб. Джак усещаше, че отмъщението не е основният мотив за Лавел и че всъщност той може и да е мразел праволинейния си брат и дори да се е радвал (или поне да е бил облекчен), когато брат му е умрял.

— Брат ви не би одобрил отмъщението, с което сте се захванали — подхвърли Джак.

— Кой знае? Вие не сте го познавали.

— Но знам достатъчно за него, за да твърдя доста уверено, че изобщо не е приличал на вас. Бил е порядъчен човек. Не би му харесало цялото това клане. То би го отвратило.

Лавел не отговори, но в мълчанието му имаше нещо сърдито, чувстваше се някакъв затаен гняв.

— Не би одобрил убийството на нечии внуци, отмъщението към трето поколение. Той не е бил болен като вас. Не е бил луд.

— Няма значение дали на вас ще ви хареса — раздразнено се обади Лавел.

— Предполагам, че истинският подтик за вас не е отмъщението. То не стои в основата.

Лавел отново не проговори.

Все така настъпателен в търсенето на истината, Джак не спираше:

— И след като брат ви не би одобрил убийствата, извършени заради него, тогава защо…

— Аз не унищожавам тази паплач в името на брат си — остро и гневно го прекъсна Лавел. — Правя го заради себе си. За никой друг. Това трябва да е ясно. Никога не съм твърдял друго. Тези смъртни случаи правят чест на мене, а не на брат ми.

— Чест? Откога убийството е въпрос на чест, признак на добродетел и гордост? Това е безумие.

— Не е безумие — разпали се Лавел. Лудостта в него вреше. — Такава е логиката на древните, на божествата на Петро и Конго. Никой не може да отнеме живота на брата на бокор и да си замине ненаказан. Убийството на брат ми е обида към мене. То ме омаловажава. Прави ме смешен. Не мога да го понеса. И няма. Силата ми на бокор ще отслабне завинаги, ако пренебрегна отмъщението. Древните ще загубят уважението си към мен, ще се отвърнат, ще оттеглят подкрепата и силата си. — Той вече се разпалваше и губеше хладнокръвието си. — Трябва да се лее кръв. Бентовете на смъртта трябва да рухнат. Океани от болка трябва да пометат ония, които се подиграха с мен, като докоснаха брат ми. Дори и да мразех Грегъри, той беше от семейството ми — никой не може да пролее кръвта на семейството на бокора и да остане ненаказан. Ако не си отмъстя достойно, древните никога няма да ми разрешат отново да се обърна към тях; няма да застават вече зад проклятията и магиите ми. Трябва да изкупя смъртта на брат си с поне двайсетина собствени убийства, ако искам да запазя уважението и покровителството на божествата на Петро и Конго.

Джак се бе добрал до същината на истинските мотиви за Лавел, но от това не бе спечелил нищо. Той не разбираше смисъла на тези мотиви; за него те бяха просто още един аспект от лудостта на Лавел.

— И вие сериозно вярвате в това, нали? — попита Джак.

— Това е истината.

— Това е лудост.

— Накрая ще се убедите, че не е така.

— Лудост — повтори Джак.

— И още един съвет — започна Лавел.

— Вие сте единственият заподозрян, който умира от желание да дава съвети.

Лавел не му обърна внимание и продължи:

— Оттеглете се от този случай.

— Вие се шегувате.

— Махнете се.

— Невъзможно е.

— Поискайте да ви освободят.

— Не.

— Ще го направите, ако не искате да ви се случи нещо лошо.

— Вие сте нахален мръсник.

— Знам.

— Аз съм полицай, за Бога! Не можете да ме накарате да се оттегля, като ме заплашвате. Заплахите само увеличават желанието ми да ви открия. Ченгетата в Хаити трябва да са същите. Не може разликата да е толкова голяма. Освен това какво би ви помогнало, ако аз поискам да ме освободят? На мое място ще дойде друг. И ще продължат да ви търсят.

— Да, но който ви замести, няма да има достатъчно широта, за да се заинтересува от възможностите и ефекта на вуду. Ще се придържа към нормалните полицейски процедури, а мене от това не ме е страх.

— Искате да кажете, че само широтата ми представлява заплаха за вас? — стресна се Джак.

Лавел подмина въпроса.

— Добре. Щом няма да се оттеглите, поне спрете проучванията си за вуду-то. Работете както Ребека Чандлър би искала — като че ли това е обикновено разследване на убийства.

— Каква безочливост само — ахна Джак.

— Наистина мисленето ви е освободено, макар и съвсем малко, и можете да допуснете възможността за свръхестествено обяснение. Не се впускайте в тази посока. Само това искам от вас.

— О, само това, така ли?

— Задоволете се с отпечатъците от пръсти, с лабораторните техници, с нормалните експерти и стандартните инструменти. Разпитвайте всички свидетели, които искате…

— Благодаря много за разрешението.

-… това не ме интересува. — продължи Лавел, като че ли Джак не се бе обадил. — По този начин никога няма да ме откриете. Аз ще съм свършил с Карамаза и ще си пътувам обратно към островите преди да попаднете на улика. Просто забравете за връзката с вуду.

Удивен от наглостта му, Джак попита:

— А ако реша да не забравям?

По телефонната линия нещо засъска и Джак си спомни черната змия, за която му бе разказал Карвър Хамптън; зачуди се дали Лавел не би могъл някак да изпрати змия по жицата и през слушалката да го ухапе по ухото и главата, през микрофончето — да го ухапе по устните, по носа и очите… Отдалечи слушалката от себе си и я огледа предпазливо, после се почувства глупаво и я върна на ухото си.

— Ако настоявате да научите повече за вуду-то, ако продължавате с това направление в разследването… тогава синът и дъщеря ви ще бъдат разкъсани на парчета.

Една от заплахите на Лавел накрая засегна Джак. Усети как стомахът му се преобръща и свива.

— Помните ли как изглеждаха Доминик Карамаза и бодигардовете му…

После и двамата заговориха едновременно — Джак крещеше, а Лавел поддържаше хладния си сдържан тон.

— Слушай, гаден кучи сине…

— … в хотела — старият Доминик, целият накъсан…

— … да не си припарил…

— … с изтръгнати очи, целият в кръв?

— … децата ми, защото аз…

— Когато привърша с Дейви и Пени…

— … ще ти гръмна мръсната тиква!

— … няма да са нищо освен мъртво месо…

— … ще те намеря…

— … а може би първо ще изнасиля момичето…

— … смърдящ лайнар!

— … защото тя наистина е нежно и сочно парче. Понякога ги обичам нежни, много малки и нежни, невинни. Удоволствието е да ги поквариш, нали?

— Като заплаши децата ми, мръсен гад, ти изхвърли всяка възможност, каквато би имал. Кой си мислиш, че си? Боже, къде си мислиш, че се намираш? Това е Америка, лайно глупаво. Тук такива неща не може да ти се разминат — да заплашваш децата ми.

— Ще те оставя да мислиш до довечера. Тогава, ако не се оттеглиш, ще ударя Дейви и Пени. И ще го направя много болезнено.

Лавел затвори.

— Чакай! — изкрещя Джак.

Затропа по вилката, като се опитваше да възстанови връзката, да върне Лавел. Не успя, разбира се.

Беше стиснал така силно слушалката, че ръката го заболя, а мускулите го заболяха чак до рамото. Трясна слушалката толкова силно, че едва не я разби.

Дишаше като бик, замаян от движението на червения плащ. Усещаше пулса си в слепоочията, чувстваше и топлината в изчервеното си лице. Възлите в стомаха му болезнено се затегнаха.

След миг се извърна от телефона. Трепереше от гняв. Стоеше под снега и постепенно идваше на себе си.

Всичко щеше да е добре. Няма за какво да се тревожи. Пени и Дейви бяха на сигурно място в училището, където имаше достатъчно много хора, които да се грижат за тях. Беше добро, надеждно училище с първокласна охрана. А Фей щеше да ги прибере в три часа и да ги отведе вкъщи; Лавел нямаше откъде да знае за това. Или знаеше? Не, разбира се. Той не е Бог. Може да е бокор, жрец с истинска сила, първокласен магьосник. Но не е Бог. Така че децата ще са на безопасно място при Фей и Кийт. Всъщност може би не е лошо да останат в апартамента на Джеймисънови тази нощ. Или за следващите няколко дена, докато Лавел бъде заловен. Фей и Кийт няма да имат нищо против — на тях ще им бъде приятно, ще могат да поглезят племенниците си. Би могло дори да не се пускат Пени и Дейви на училище, докато всичко това не свърши. А той ще поговори с капитан Грешам за осигуряване на защита за тях — да се остави униформен полицай у Джеймисънови, когато той самият няма да е там. Шансовете на Лавел да открие децата не са особено големи. Дори е доста малко вероятно. Но все пак… А ако Грешам не приемеше заплахата сериозно, ако решеше, че денонощното дежурство би било разхищение, тогава би могъл да уреди нещо с момчетата, с останалите детективи — те биха му се притекли на помощ, както и той би им помогнал, ако нещо подобно някога се случеше и на тях; всеки би отделил по няколко часа от свободното си време, за да дежури у Джеймисънови; всичко за колегата, чието семейство е застрашено, това е част от колегиалното отношение. Добре. Чудесно. Всичко ще се нареди.

Светът, който бе избледнял странно, докато звънеше телефонът, сега напористо се върна на мястото си. Джак първо долови звуковете — автомобилен клаксон, смях от улицата, дрънкане от вериги за сняг по заснежената настилка, воя на вятъра. Сградите заеха местата си около него. Пешеходците забързаха покрай него превити под вятъра; появиха се и трима черни юноши, които тичаха и се замерваха със снежни топки. Мъглата бе изчезнала, вече не му прималяваше и не беше дезориентиран. Зачуди се дали изобщо беше имало мъгла и реши, че тя бе съществувала само в съзнанието му; била е единствено плод на въображението му. Всъщност… той беше преживял някакъв пристъп; да, това ще е, нищо друго.

Да, но какъв пристъп? И защо го бе изпитал той? Какво го е предизвикало? Не беше епилептик. Нямаше ниско кръвно налягане. Нито пък други физиологични заболявания, доколкото знаеше. Никога не бе припадал през живота си, дори не му бе прилошавало. Здравето му бе отлично. Така че защо?

И откъде бе разбрал, че телефонът звъни за него?

Остана още малко замислен, докато хиляди снежинки кръжаха като молци около него.

Накрая се досети, че трябва да се обади на Фей и да й обясни положението, да я предупреди да внимава да не я проследят заедно с децата, когато ги вземе от училището „Уелтън“. Обърна се към уличния телефон, но се спря. Не. Нямаше да се обади оттук. Не по телефона, използван от Лавел. Изглеждаше смехотворно да мисли, че би поставил подслушвателно устройство на обществен телефон — но беше и глупаво да пробва дали е така.

Тръгна обратно към очакващата го патрулна кола по-спокоен — все още гневен, но по-малко уплашен от преди.

Снежната покривка наоколо бе станала почти два сантиметра. Лошото време постепенно се превръщаше в силна виелица.

Вятърът имаше ледени зъби. Те хапеха.

6

Лавел се върна в ламаринената барака в задната част на двора си. Отвън зимата беснееше, а вътре силната суха жега накара потта да избие по абаносовата му кожа и да се стече по лицето му, а трептящата оранжева светлина хвърляше причудливи подскачащи сенки по набраздените стени. От ямата в средата на пода се надигна звук, смразяващ кръвта ромон от хиляди далечни гласове, шепнещи сърдито.

Беше взел две снимки със себе си — едната на Дейви Досън, другата на Пени Досън. Бе ги заснел сам вчера следобед, на улицата пред училището „Уелтън“. Стоеше в микробуса си, паркиран през една пресечка, и бе използвал 35-милиметров „Пентакс“ с телеобектив. Беше промил филма в собствената си малка лаборатория.

За да прокълне някого и да бъде абсолютно сигурен, че нещастието ще последва, бокорът има нужда от образа на набелязаната жертва. По традиция жрецът приготвя кукла, съшива я от отделни парчета памучен плат и я изпълва със стърготини или пясък, после оприличава колкото може лицето на куклата с лицето на жертвата. Накрая ритуалът се извършва с куклата като заместник на действителния човек.

Но това е досадна работа, още повече, че за нормалният бокор — който няма таланта и умението на истински художник — е почти невъзможно да докара парцалената кукла до прилика с лицето на когото и да е. Затова винаги се налагаше куклата да се разкраси с кичур от косата на жертвата, с неин косъм или капка кръв. Доставянето на който и да е от тези предмети не е лесна работа. Невъзможно е да се обикаля седмица след седмица около бръснаря или фризьора на жертвата в очакване тя да се подстриже. Трудно би могло и да се помоли за няколко частици от нокът, след като е била на маникюр. И почти единственият начин да се получи капка кръв от жертвата е тя да бъде нападната, при което рискуваш да те задържи полицията, а бокорът тъкмо това се стреми да избегне, като прибягва до магия, а не до юмруци, нож или пистолет.

Всички тези неприятности можеше да се избегнат, като се използва добра снимка вместо кукла. Доколкото бе известно на Лавел той бе единственият бокор, който някога бе прибягвал до употребата на това съвременно средство в практиката на вуду. Първият път, когато го бе опитал, не бе очаквал да подейства — шест часа след края на ритуала, обаче, избраната жертва бе мъртва, смачкана от колелата на изпуснат камион. Оттогава Лавел бе предпочитал снимките при всички церемонии, в които обикновено се използваше кукла. Очевидно и у него имаше нещо от чувствителността на брат му Грегъри и вярата му в механичния век.

Коленичил върху пръстения под на бараката край ямата, сега той пробиваше с химикалка дупки в горната част на всяка от увеличените снимки. После ги наниза върху тънка найлонова корда. В пръстения под, от двете страни на ямата, бяха забити два дървени кола, точно един срещу друг. Лавел привърза краищата на кордата към двата кола. Снимките на децата на Досън затрептяха над центъра на ямата, осветени от неземния оранжев блясък, който струеше от загадъчното й, повдигащо се дъно.

Скоро щеше да убие децата. Беше дал на Досън още няколко часа, последна възможност да се оттегли, но знаеше, че Досън няма да отстъпи.

Нямаше нищо против убийството на деца. Дори го очакваше с нетърпение. Убийството на много младите носеше особена радост.

Облиза устни.

Излизащите от ямата звуци — далечният ромон, който изглеждаше съставен от десетки хиляди съскащи и шепнещи гласове — нараснаха малко, когато Лавел ги закрепи на избраното място. Към шепота се добави нещо ново, по-обезпокоително — не само ярост, не само заплаха, а и нещо неясно, което свидетелстваше за чудовищни нужди, за противна лакомия, за кръв и поквара, звукът на тъмен и незадоволим глад.

Лавел се освободи от дрехите си.

Докато галеше гениталиите си, отправи кратка молитва.

Беше готов да започне.

Вляво от вратата на бараката имаше пет големи медни легена. Във всеки имаше различно вещество — бяло и царевично брашно, стрита тухла, въглища и корени на прах. Лавел загреба шепа от стритата тухла и като я остави да се стича бавно и равномерно, започна да рисува нещо сложно покрай северната страна на ямата.

Рисунката се наричаше уеуе и представляваше образа и силата на астралното могъщество. Хунгонът и бокорът трябваше да познават стотици видове уеуе. Като рисуваше няколко подходящи уеуе преди началото на ритуала, жрецът привличаше вниманието на божествата към Умфор, храма, където щяха да се извършат обредите. Уеуе трябваше да се рисува свободно, без помощта на шаблон и съвсем определено, без предварителна скица върху земята. И въпреки свободното рисуване уеуе трябваше да е симетрично и правилно разположено, ако трябваше да постигне някакъв ефект. Създаването не уеуе изискваше много практика, чувствителна и жива ръка, набито око.

Лавел загреба втора шепа от стритата тухла и продължи работата си. След няколко минути беше нарисувал онзи уеуе, който изобразяваше Симби И-Ан-Кита, едно от тъмните божества на Петро.

Избърса ръце в чиста, суха кърпа, като се освободи от повечето стрита тухла. Загреба шепа брашно и започна да рисува друг уеуе покрай южната страна на ямата. Очертанията се различаваха много от предишните.

Нарисува всичко четири сложни фигури, по една за всяка от страните на ямата. Третата бе очертана с въглищен прах. Четвъртата бе нарисувана с прах от корен.

После, като внимаваше да не бутне някой уеуе, той коленичи гол на ръба на ямата.

Взря се надолу.

Надолу…

Подът на ямата се размести, завря, промени се, завъртя се, запуши, приближи се, запулсира, отдалечи се. Лавел не бе поставил огън или друга светлина в дупката, но тя все пак светеше и проблясваше. Отначало дъното на ямата бе само на един метър от него, както го бе направил. Но колкото повече се взираше, толкова по-дълбоко изглеждаше то. Вече беше десет метра, не един. Стана сто. А сега десет километра. Сега сякаш стигаше до самия център на Земята. Ставаше все по-дълбоко, все по-дълбоко и по-дълбоко, по-дълбоко отколкото е разстоянието до луната, до звездите, по-дълбоко от разстоянието до края на Вселената.

Когато дъното на ямата вече се бе отдалечило до безкрайността, Лавел се изправи. Започна песен от пет тона, непрекъснато повтарящ се напев за унищожението и смъртта, и той започна ритуала, като се изпика върху снимките, които бе забол на кордата.

7

В патрулната кола.

Статичен шум и пукане от радиото, настроено на полицейските честоти.

На път към центъра. Към участъка.

Гуми с вериги за сняг пеят по настилката.

Снежинки, които безшумно се блъскат в предното стъкло.

Чистачките тупкат с монотонност като метрономи.

Ник Йерволино, униформеният полицай на волана, стресна Джак, който бе изпаднал почти в транс.

— Няма защо да се безпокоите от карането ми, господин лейтенант.

— Не се безпокоя.

— Карам патрулна кола от дванайсет години и досега не съм имал произшествие.

— Сериозно?

— Дори не съм одраскал никоя от колите си.

— Поздравявам те.

— Сняг, дъжд, киша — нищо не ме тревожи. Никога не съм имал и най-малката неприятност с колите. Това е някаква дарба. Майка ми не шофира. Баща ми кара, но е един от най-лошите, които можете да си представите. Умирам от страх, като ме вози. Но аз съм им хванал цаката на колите. Така че не се безпокойте.

— И през ум не ми минава — увери го Джак.

— Вие изглеждате разтревожен.

— Как така?

— Невероятни силно скърцахте със зъби.

— Така ли?

— Очаквах да чуя всеки момент кътниците ви да се спукат.

— Не съм усетил. Но повярвай ми, не съм се тревожил от шофирането ти.

Наближаваха кръстовище, на което имаше пет-шест коли, обърнати във всички посоки, със забуксували гуми — опитваха се да продължат или поне да се махнат от пътя. Ник Йерволино бавно спря и много предпазливо запълзя, докато намери лъкатушещ път сред заседналите коли.

Като излязоха от кръстовището, попита:

— Щом не ви тревожи карането ми, какво ви измъчва?

Джак се поколеба, после му разказа за обаждането на Лавел.

Ник го слушаше, без да отклонява вниманието си от опасните улици. Когато Джак завърши, Ник възкликна:

— Господи Боже мой!

— Това чувствам и аз — кимна Джак.

— Мислите ли, че може да го направи? Да отправи проклятие към децата ви? И то наистина да подейства?

Джак му отвърна с въпрос:

— А ти как мислиш?

Ник се замисли.

— Не знам. Светът, в който живеем, е твърде странен. Летящи чинии, Голямата стъпка, Бермудският триъгълник, Снежният човек — всякакви странни неща. Обичам да чета за тях. Просто се захласвам. Има милиони хора, които твърдят, че са видели наистина странни неща. Не може всичко да е измислица — нали? Може част от тях и да са. Дори повечето. Но не всичките. Така ли е?

— Навярно не всичките — съгласи се Джак.

— Така че може би вуду-то действа.

Джак кимна.

— Разбира се, заради вас и заради децата се моля на Бога да не е така — добави Ник.

Изминаха няколко преки, без да проговорят. Тогава Ник продължи:

— Едно нещо ме тревожи за тоя Лавел, за онова, което ви е казал.

— Какво е то?

— Добре, нека приемем, че вуду-то действа.

— Добре.

— Искам да кажа просто да си представим.

— Разбирам.

— Е, ако вуду-то действа и той иска да се откажете от разследването, защо ще използва вълшебните си способности, за да убие децата ви? Защо не ги използва просто за да убие вас? Това би било много по-просто.

Джак се намръщи:

— Прав си.

— Ако убие вас, ще дадат случая на друг и новият човек най-вероятно няма да го свърже с вуду. Така че най-лесният начин за Лавел да получи каквото иска е да ликвидира вас с едно от проклятията си. Защо не е направил това наистина — ако допуснем, че магията действа, разбира се?

— Не знам защо.

— Нито пък аз — добави Ник. — Не мога да си го обясня. Но струва ми се, че това е важно, господин лейтенант. А на вас?

— Защо?

— Вижте, дори този тип да е луд, дори вуду-то да не действа и просто да си имате работа с побъркан, поне в останалата част от историята му — във всички чудатости, които ви е разказал — има някаква извратена логика. Не е изпълнена с противоречия. Разбирате ли ме? — Да.

— В нея има нещо, което я свързва. Някаква странна логика. Изключение е само заплахата към децата ви. Тя не пасва. Нелогична е. С нея е свързана много работа, докато би могъл просто да прокълне вас. Ако наистина има силата, защо не я насочи на първо място към вас?

— Може би просто съзнава, че не може да ме уплаши, като заплашва да отнеме собствения ми живот. Може би разбира, че единственият начин да ме стресне е чрез децата ми.

— Но ако просто унищожи вас, просто уреди да бъдете сдъвкан като останалите, не би трябвало да ви плаши. Сплашването е несигурна работа. Убийството е за предпочитане. Разбирате ли ме?

Джак наблюдаваше удрящите се в предното стъкло снежинки и размишляваше над думите на Ник. Имаше предчувствието, че бяха важни.

8

Лавел завърши ритуала си в бараката. Стоеше в оранжевата светлина, дишаше тежко, от него се лееше пот. Капчиците пот отразяваха светлината и изглеждаха като частици оранжева боя. Бялото на очите му светеше със същия свръхестествен блясък. Оранжеви бяха и лъскавите нокти на пръстите му.

Оставаше да се направи само едно нещо още, за да бъде сигурна смъртта на децата на Досън. Когато дойдеше моментът, когато крайният срок за Джак Досън изтечеше и той не се откажеше от случая, каквото бе желанието на Лавел, тогава Лавел трябваше само да вземе две церемониални ножици и да среже двата края на кордата със снимките. Те щяха да паднат в ямата и да изчезнат в подобното на пещ сияние — тогава демоничните сили щяха да се освободят и проклятието щеше да се осъществи. Тогава Пени и Дейви Досън щяха да бъдат загубени.

Лавел затвори очи и си представи, че е застанал над кървавите им безжизнени тела. Перспективата му достави удоволствие.

Убийството на деца е опасно начинание, към което бокорът не прибягва освен ако няма друг изход. Преди да отправи смъртоносното проклятие към децата, трябваше да е наясно как да се предпази от гнева на божествата Рада, повелителите на бялата магия, защото те се вбесяваха от принасянето на деца в жертва. Ако някой бокор убиеше невинно дете, без да познава талисманите и заклинанията, които после биха го предпазили от силите на Рада, биха го измъчвали мъчителни страдания дни и нощи подред. И когато Рада накрая му позволеше да умре, той не би имал нищо против, защото това би било краят на мъките му.

Лавел знаеше как да се защити от Рада. Беше убивал деца и друг път и се бе измъквал всеки път напълно невредим. И все пак беше напрегнат и притеснен. Винаги имаше опасност от грешка. Въпреки познанията и силата му, това бе рисковано начинание.

От друга страна, ако бокорът използваше познанията си в областта на свръхестественото, за да убие дете, и ако успееше да се измъкне, божествата на Петро и Конго бяха така доволни от него, че го даряваха с още по-голяма сила. Ако Лавел успееше да унищожи Пени и Дейви Досън и да се предпази от гнева на Рада, контролът му върху черната магия щеше да стане още по-внушителен.

Зад затворените му клепачи преминаха образите на мъртвите, разкъсани и обезобразени трупове на децата на Досън.

Той тихо се изсмя.

В апартамента на Досън, от другата страна на града, далече от бараката, където Лавел извършваше ритуала си, двайсетина сребристооки същества се люлееха в сенките, в такт с песента на бокора. Гласът му, разбира се, не можеше да се чуе в апартамента. И все пак тези неща с отнесените очи някак го усещаха. Те се поклащаха в кухнята, в хола и в коридора, откъдето наблюдаваха вратата със задъхано нетърпение. Когато Лавел привърши ритуала си, всички зверчета престанаха да се люлеят в един и същи миг — когато Лавел спря. Сега стояха застинали. Внимателни. Бдителни. Готови.

В тъмнината на шахтите за проветрение под училището „Уелтън“ и други същества се поклащаха напред-назад — очите им светеха и движенията им бяха в такт с напевите на Лавел, макар че той бе много далече и нямаше как да го чуят. Когато завърши песента си, те спряха и застанаха неподвижни, бдителни и готови за атака като неканените гости в апартамента на Досън.

9

Светофарът светна червено и пред патрулната кола се заточиха облечени дебело пешеходци с лица, прикрити от шалове и яки. Залитаха и се подхлъзваха през пресечката.

— Чудя се… — започна Ник Йерволино.

— Какво? — подкани го Джак.

— Ами, да приемем, че вуду-то действа.

— Ние вече го приехме.

— Просто за да поговорим по въпроса.

— Да, да. Вече минахме през този етап. Продължавай.

— Добре. Защо му е притрябвало на Лавел да заплашва децата ви? Защо просто не отправи проклятие към вас, не ви премахне и не ги забрави? Това е въпросът.

— Това е въпросът — съгласи се Джак.

— Ами ако по някаква причина магията му е безсилна към вас?

— Каква причина?

— Не знам.

— Щом действа върху други хора — което сме склонни да допуснем, — защо би била безсилна към мене?

— Не знам. Освен ако… е, може би у вас има нещо особено.

— Особено? Какво например?

— Не знам.

— Ти започна да повтаряш като развалена плоча.

— Знам.

— Не ми предлагаш кой знае какво обяснение — въздъхна Джак.

— На вас идва ли ви нещо друго наум?

— Не.

Светофарът светна зелено. Последните пешеходци бяха пресекли. Ник потегли и зави наляво.

— По-особен, а? — измърмори Джак след малко.

— По някакъв начин.

Докато се движеха към центъра, към участъка, говореха за това — опитваха се да измислят какво може да е по-особеното.

10

Последните занятия в училището „Уелтън“ свършваха в три часа. В три и десет цялата тълпа от смеещи се и бърборещи деца се изсипа през входната врата, по стълбите и на тротоара сред силния сняг, който бе превърнал сивия градски нюйоркски пейзаж в ярка приказна страна. Облечени топло с вълнени шапки, похлупаци за ушите, шалове, пуловери, дебели палта, ръкавици, зимни панталони и ботуши, децата вървяха малко несигурно заради дебелите си дрехи; изглеждаха натрупани и пристегнати, с дебели и къси крака — приличаха доста на вълшебно задвижени мечета-играчки.

Някои от тях живееха достатъчно наблизо и бяха достатъчно големи, за да им се разреши да се приберат сами, а десетина влязоха в наетия от родителите им микробус. Повечето обаче ги чакаха баща, майка, дядо или баба със семейната кола или с такси заради лошото време.

Госпожа Шепърд беше дежурната учителка по изпращането тази седмица. Вървеше напред-назад по тротоара, като не изпускаше никого от очи, убеждаваше се, че никое от по-малките деца не се опитва да си тръгне само, проверяваше някое да не попадне в кола с непознати хора. Днес имаше допълнителната грижа да спре боя със снежни топки, още преди да е почнал.

На Пени и Дейви им бяха казали, че леля им Фей ще ги вземе вместо баща им, но те не я виждаха никъде, когато излязоха на тротоара, така че се изтеглиха настрани, за да не пречат. Стояха пред яркозелената дървена врата, с която се затваряше служебният вход между училището „Уелтън“ и съседната жилищна сграда. Вратата не беше наравно с предните стени на двата блока, а бе трийсетина сантиметра по-навътре. Като се опитваха да се предпазят от острия студен вятър, който жестоко ги хапеше по бузите и дори проникваше под палтата, те опряха гърбове на вратата и се сгушиха в малката вдлъбнатина пред нея.

— Защо няма да дойде татко? — попита Дейви.

— Сигурно има работа.

— Защо?

— Предполагам, че е важно разследване.

— Какво разследване?

— Не знам.

— Не е опасно, нали?

— Сигурно не е.

— Няма да го застрелят, нали?

— Не, разбира се.

— Защо си така сигурна?

— Сигурна съм — отвърна тя, макар че изобщо не беше сигурна.

— По ченгетата винаги стрелят.

— Не чак толкова често.

— Какво ще правим, ако татко го застрелят?

Веднага след смъртта на майка им, Дейви бе преодолял доста добре загубата. По-добре, отколкото всички очакваха. Всъщност по-добре от Пени. Него не трябваше да го водят на психиатър. Беше плакал наистина, беше плакал много няколко дена, но после се бе съвзел. По-късно обаче, година и половина след погребението, у него се бе развил неестествен страх да не загуби и баща си. Изглежда Пени бе единствената, която забелязваше колко наплашен бе Дейви от опасностите — и истински, и измислени — на професията на баща им. Не бе споменавала за вълненията на брат си пред баща им, нито пред друг, защото си мислеше, че тя самата е в състояние да му помогне да ги преодолее. В края на краищата тя бе голямата му сестра и отговаряше за него; той бе нейно задължение. В месеците след смъртта на майка им тя бе изоставила Дейви — или поне така мислеше. Тогава беше напълно разнебитена. Не беше на мястото си, когато той имаше най-голяма нужда от нея. Сега смяташе да изкупи вината си.

— Какво ще правим, ако татко го застрелят? — попита отново той.

— Няма да го застрелят.

— Но ако го застрелят? Какво ще стане с нас?

— Ще се оправим.

— В сиропиталище ли ще трябва да отидем?

— Не, глупчо.

— Къде ще отидем тогава? А? Пени, къде можем да отидем?

— Сигурно ще отидем да живеем при леля Фей и чичо Кийт.

— Бррр.

— Те са добре.

— Предпочитам да живея по каналите.

— Това са глупости.

— В каналите ще е подредено.

— Там е подредено най-малко от където и да е другаде.

— Можем да излизаме нощем и да си крадем храна.

— От кого — от пияниците, които спят по каналите?

— Можем да си вземем крокодил за домашно животно.

— По каналите няма крокодили.

— Разбира се, че има — възрази той.

— Това е мит.

— Какво?

— Мит. Измислена история. Приказка.

— Ти нищо не знаеш. Крокодилите живеят по каналите.

— Дейви…

— Там са, разбира се. Къде другаде може да живеят крокодилите?

— Във Флорида например.

— Флорида? Леле, ти откачаш. Флорида!

— Да, Флорида.

— Във Флорида живеят само стари пенсионирани тъпаци и пропаднали златотърсачи.

— Откъде научи това? — примига Пени.

— От приятелката на леля Фей. Госпожа Дъмпи.

— Дъмфи.

— Да. Госпожа Дъмпи, значи, говореше с леля Фей. Съпругът й искал да се оттегли във Флорида, след като се пенсионира, и отишъл там да си търси къща, но изобщо не се върнал, тъй като избягал с някакви пропаднали златотърсачи. Госпожа Дъмпи каза, че само стари пенсионирани тъпаци и пропаднали златотърсачи живеели там. А това е още една причина да не искам да живеем у леля Фей. Приятелките й. Те всички са като госпожа Дъмпи. Винаги мрънкат, нали? Боже. А чичо Кийт пуши.

— Много хора пушат.

— Дрехите му се вмирисват от цигарите.

— Не е толкова страшно.

— А дъха му! Ужас!

— Твоят дъх също не винаги ухае на цветя, нали?

— На кого му трябва дъх като цветя?

— На пчелите.

— Аз не съм пчела.

— Защо, много жужиш. Никога не млъкваш. Винаги бъз-бъз-бъз.

— Не е вярно.

— Бъззззззззз.

— Тогава внимавай. Мога и да жиля.

— Да не си посмял.

— Мога да жиля много лошо.

— Дейви, да не си посмял.

— Както и да е, от леля Фей ми се повдига.

— Тя ти мисли доброто, Дейви.

— Тя… чурулика.

— Птиците чуруликат, не и хората.

— Тя чурулика като птица.

Беше вярно. Но на напредналата възраст от почти дванайсет години, Пени напоследък бе започнала да изпитва първите кълнове на дружба с възрастните. Вече съвсем не й беше така лесно да им се подиграва, както само преди няколко месеца.

— И винаги опява на татко, че не ни храни добре — продължи Дейви.

— Тя просто се тревожи за нас.

— Да не си мисли, че татко ще ни умори от глад?

— Не, разбира се.

— Тогава защо все за това говори?

— Тя си е просто… леля Фей.

— Брей, как го каза само!

Особено силен порив на вятъра премина по улицата и засегна дори нишата пред зелената врата. Пени и Дейви потрепериха.

— Пистолетът на татко е добър, нали? — попита Дейви. — Нали на полицаите дават добри пистолети? Не биха пуснали полицай по улиците с говнян пистолет, какво ще кажеш?

— Не казвай „говнян“.

— Биха ли го пуснали?

— Не. На полицаите дават само най-хубавите пистолети.

— И татко стреля добре, нали?

— Да.

— Колко добре?

— Много добре.

— Той е най-добрият, нали?

— Разбира се — кимна Пени. — Никой не е толкова добър с пистолета, колкото татко.

— Тогава единственият начин да им падне е да се промъкнат и да го застрелят в гръб.

— Това няма да стане — отсече тя.

— Би могло.

— Гледаш много телевизия.

Замълчаха за миг. После той заяви:

— Ако някой убие татко, аз искам да хвана рак и също да умра.

— Стига, Дейви.

— Рак, инфаркт или нещо подобно.

— Не говориш сериозно.

Той енергично тръсна глава: да, да, да, говори сериозно; абсолютно и напълно сериозно.

— Моля се на Бога да стане точно така, ако изобщо трябва да се случва.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя.

— Моля се всяка вечер. Когато си казвам молитвата. Винаги искам от Бога да не позволява нещо да се случи с татко. Накрая казвам: „Е, Боже, ако по някаква глупава причина трябва да разрешиш да го убият, тогава, моля ти се, нека и аз да хвана рак и да умра. Или нека ме сгази камион. Каквото и да е.“

— Това е ужасно.

Той не каза нищо повече.

Погледна към земята, към ръкавиците си, към госпожа Шепърд, която обхождаше поста си — навсякъде, но не към Пени. Тя го хвана за брадичката и го обърна към себе си. В очите му блестяха сълзи. Опитваше се да ги сдържи, като примигваше.

Беше толкова малък. Само седемгодишен и дребен за възрастта си. Изглеждаше крехък и беззащитен и на Пени й се прииска да го грабне и да го прегърне, но знаеше, че няма да му е приятно, щом можеше да ги видят някои от съучениците му.

Тя самата изведнъж се почувства малка и безпомощна. А това не беше добре. Никак. Трябваше да бъде силна заради Дейви.

Пусна брадичката си и се обърна към него:

— Слушай, Дейви, трябва да седнем двамата и да поговорим. За мама. За смъртта на хората, защо се случва, нали, какво значи, че това за тях не е краят, а само началото на живота им в рая, как ние трябва да продължаваме да живеем, каквото и да се случи. А ако нещо се случи с татко — което е невъзможно, но ако по някаква голяма случайност нещо наистина се случи с него, той самият би искал от нас да продължим живота си, точно както и мама би го искала. Той би бил ужасно нещастен, ако ние…

— Пени! Дейви! Елате тук!

До бордюра бе спряло жълто такси. Задният прозорец бе спуснат и оттам леля Фей им махаше.

Дейви се завтече по тротоара — изведнъж искаше толкова силно да се откъсне от всички разговори за смъртта, че се радваше да види дори и чуруликащата стара леля Фей.

„По дяволите! Оплесках го, помисли си Пени. Прекалено пряко поставих въпроса.“

В мига преди да последва Дейви към таксито, дори преди да направи първата крачка, остра болка премина през левия й глезен. Завъртя се, извика, погледна надолу и бе парализирана от ужас.

Между долния край на зелената врата и тротоара имаше десетсантиметрова пролука. Оттам, от мрака на служебния вход, се бе протегнала ръка и я бе сграбчила за глезена.

Тя не успя да изпищи. Беше загубила гласа си.

А и ръката не беше човешка. Може би беше два пъти по-голяма от котешка лапа. Не беше и лапа. Беше напълно — макар и грубо — оформена ръка с пръсти и палец.

Не можеше дори да шепне. Гърлото й се бе схванало.

Ръката нямаше цвета на кожа. Имаше грозен и пъстър сиво-зелено-жълт оттенък, като на изранена и загнила плът. Беше неравна, малко назъбена.

Дишането я затрудняваше също като пищенето.

Малките сиво-зелено-жълти пръсти бяха заострени и завършваха с остри нокти. Два от тях се бяха впили в гумения й ботуш.

Помисли си за пласмасовата бейзболна бухалка.

Снощи. В нейната стая. Нещото под леглото й.

Помисли си за светещите очи в мазето на училището.

А сега това.

Два от малките пръсти бяха вътре в ботуша и я драскаха, забиваха се в нея, деряха я.

Изведнъж дъхът й рязко се върна. Изпълни дробовете си с леден въздух и той я изведе от предизвикания от ужаса транс, който до този миг я бе задържал до вратата. Изскубна крака си от ръката и се освободи учудена, че това й се удаде. Обърна се и изтича към таксито, хвърли се вътре и трясна вратата зад гърба си.

Погледна обратно към вратата. Там нямаше нищо необичайно, никакво същество с малки ноктести ръце, никакви разлудували се духове.

Таксито се отдалечи от училището „Уелтън“.

Леля Фей и Дейви си говореха оживено за снежната буря, която, според леля Фей, щяла да натрупа четиридесет-петдесет сантиметра сняг, преди да утихне. Никой от двамата изглежда не забеляза, че Пени е уплашена почти до смърт.

Докато те бърбореха, Пени се пресегна и опипа ботуша си. При глезена й гумата бе скъсана. Едно парченце висеше.

Свали ципа на ботуша, плъзна ръка вътре и опипа раната на глезена си. Малко я болеше. Когато извади дланта си от ботуша, по върховете на пръстите й блестеше малко кръв.

— Какво ти е станало, мила? — забеляза я леля Фей.

— Няма нищо — отвърна Пени.

— Това е кръв.

— Само драскотина.

Дейви побледня при вида на кръвта.

Пени се опита да го успокои, макар че гласът й явно трепереше и се боеше да не би лицето да издаде тревогата й.

— Няма нищо, Дейви. Добре съм.

Леля Фей настоя да разменят местата си с Дейви, за да седне до Пени и да огледа по-добре раната. Накара Пени да свали ботуша си, а тя смъкна чорапа и разкри прободна рана и няколко драскотини по глезена. Имаше кръв, но не много; след няколко минути щеше да спре и без превръзка.

— Как стана това? — попита леля Фей.

Пени се поколеба. Искаше й се най-много, да разкаже на Фей за съществата със светещите очи. Нужна й беше помощ, защита. Но знаеше, че не бива да си отваря устата. Не биха й повярвали. В края на краищата тя беше момичето, което беше имало нужда от психиатър. Ако започнеше да дрънка за духове със светещи очи, щяха да помислят, че отново е зле, че все още мисли за смъртта на майка си и щяха отново да я пратят при психиатъра. А докато я мъкнеха по кабинетите, нямаше да има кой да пази Дейви от духовете.

— Хайде, хайде — придумваше я Фей. — Признай си, какво лошо нещо си правила?

— А?

— Затова и се колебаеш. Кажи какво правеше?

— Нищо — отвърна Пени.

— Тогава къде си се порязала?

— Закачих… закачих си ботуша на пирон.

— Пирон? Къде беше това?

— На вратата.

— Коя врата?

— При училището — вратата, пред която те чакахме. От нея стърчеше пирон и аз се спънах в него.

Фей се намръщи. За разлика от сестра си (майката на Пени), Фей беше червенокоса, с остри черти и почти безцветни сиви очи. Когато бе спокойна, лицето й бе доста хубаво; искаше ли да се скара обаче, то напълно се изменяше. Дейви казваше, че тогава „прилича на вещица“.

— Ръждив ли беше? — попита Фей.

— Какво?

— Пиронът, разбира се. Ръждив ли беше?

— Не знам.

— Е, нали си го видяла? Иначе откъде знаеш, че е било пирон?

— Да. Предполагам, че беше ръждив.

— Ваксинирана ли си против тетанус?

— Да.

Леля Фей я изгледа с неприкрито подозрение:

— Ти знаеш ли изобщо какво е ваксинация против тетанус?

— Правят ни в училище.

— Така ли? — все още със съмнение попита Фей.

— Правят ни всякакви инжекции в училище — обади се Дейви. — Беше дошла една сестра и цяла седмица ни биха инжекции. Беше ужасно. Чувствах се като възглавничка за топлийки. Инжекции за заушка и шарка, за грип. За какво ли не. Мразя ги.

Фей изглежда бе доволна.

— Добре. Все пак, като се приберем вкъщи, ще измием хубаво раната и ще я намажем със спирт, ще сложим йод и ще я бинтоваме.

— Но то е само драскотина — възрази Пени.

— Няма защо да рискуваме. Хайде сега, сложи си пак ботуша, мила.

Пени тъкмо постави крак в ботуша си и дръпна ципа, когато колелото на таксито попадна в дупка. Всички подскочиха и полетяха напред с такава сила, че едва не паднаха от седалките.

— Младежо — обърна се Фей към шофьора, макар че той беше почти четиридесетгодишен, на нейна възраст, — къде, за Бога, си се учил да караш?

Той погледна в огледалцето:

— Извинете, госпожо.

— Не знаете ли какво е състоянието на улиците в града? — продължи Фей. — Трябва да си държите очите отворени.

— Старая се — отвърна той.

Докато Фей изнасяше лекция на шофьора как да кара таксито си, Пени се облегна на седалката, затвори очи и си спомни грозната ръчичка, която я бе наранила и разпрала ботуша й. Направи опит да се убеди, че е било крайникът на някое обикновено животно — нищо странно, нищо, свързано със Зоната на здрача. Но повечето животни имат лапи, а не ръце. Маймуните, естествено, имат ръце. Но онова не беше маймуна. В никакъв случай. И катеричките имат нещо като ръце, нали? И миещите се мечки. Но онова не беше нита катеричка, нито миеща се мечка. Не беше нещо, което е виждала или за което е чувала.

Дали се бе опитвало да я повали и да я убие? Право там, на улицата?

Не. За да я убие, съществото — или другите като него, ония със светещите сребърни очи — би трябвало да излязат пред вратата, на открито, където госпожа Шепърд и останалите биха ги видели. А Пени беше твърдо убедена, че духовете не искат да ги вижда никой освен нея. Те бяха потайни. Не, със сигурност не са искали да я убият в училището; целта им е била само добре да я уплашат, да я убедят, че все още се спотайват наоколо и чакат сгоден случай…

Но защо?

Защо искаха нея и навярно Дейви, а не някои други деца?

Защо духовете се сърдеха? Какво ги караше да я преследват така?

Не можа да се сети за нещо, извършено от нея, което би накарало някого така ужасно да й се разсърди, а още по-малко духовете.

Объркана, нещастна и уплашена, тя отвори очи и погледна навън. Снегът се трупаше навсякъде. Усещаше в сърцето си същия студ като по обветрените, ледени улици.