Вярност в смъртта

Десета глава

„Имаме време. Все още нищо не е загубено“ — повтаряше си Ив. Носеше бойно облекло и специален шлем, които щяха да се окажат напълно безполезни, ако закъснееха с няколко секунди.

Не биваше да закъснеят — това бе единственият шанс да оцелеят не само тя и колегите й сапьори, но и хората, които се опитваха да евакуират.

Огромната театрална зала в Рейдио Сити беше пълна с туристи, нюйоркчани, деца в предучилищна възраст, придружавани от родителите си или от гувернантки, цели класове, начело с учителките. Шумът беше невъобразим, зрителите започваха да губят търпение.

— Билетите струват от сто до двеста и петдесет долара. — Огромната блондинка, която се беше представила като директорка на театъра, галопираше като боен кон редом с Ив и продължаваше да нарежда: — Имате ли представа колко трудности ще ни създаде да организираме допълнителни представления и да върнем парите на хората? Всички билети са продадени до края на сезона.

— Слушай, сестричке, ще бъдеш разкъсана на парчета, ако не ни оставиш да си вършим работата. — Тя заби лакът в ребрата на жената и извади комуникатора си. — Малой, какво е положението?

— Детекторите установиха наличие на множество взривни устройства. Открихме и неутрализирахме две. Уредите ни показват, че има още шест. Екипите вече ги издирват. Залата се обслужва от четири асансьора, които се спускат на девет метра в подземието на сградата. И в четирите намерихме бомби. Работим по обезвреждането им.

— Действайте по-бързо — нареди Ив и пъхна комуникатора в джоба си, сетне се обърна към високата блондинка:

— Изчезвай от тук!

— Невъзможно е. Аз съм директорката…

— Това не означава, че си капитан на потъващия кораб. — Ив се блазнеше от мисълта лично да изхвърли жената, която беше доста атлетична и много ядосана, следователно щеше да бъде достоен противник. Ала нямаше време за забавления, затова повика двама полицаи.

— Разкарайте я — нареди им, после си запробива път през тълпата от шумно оплакващи се зрители, които полицаите извеждаха навън.

Виждаше огромната сцена. Дванайсет ченгета в пълна бойна униформа преграждаха пътя на хората, които искаха да се покатерят на сцената. Тежката червена завеса беше вдигната, ярките прожектори осветяваха сцената. Никой не би помислил хората с шлемовете за актьори, каза си Ив.

Деца пищяха, възрастни хора се блъскаха, опитвайки по-бързо да напуснат залата, ученички притискаха към гърдите си сувенирни кукли и беззвучно плачеха.

Полицаите евакуираха зрителите под предлог, че се е спукала водопроводна тръба, което предотврати избухването на паника, но хората бяха разгневени. Никак не беше лесно да накараш няколко хиляди души, които бяха платили скъпо и прескъпо за билетите си, да напуснат театъра. Голямото фоайе беше претъпкано с хора, от което се колебаеха да излязат.

Ив отчаяно си помисли, че за минути трябваше да претърсят всички останали помещения, гримьорните, контролния център и канцелариите, за да изведат хората вън от сградата.

Най-страшното беше, ако сред разгневените зрители настъпеше паника — тогава щеше да има стотици жертви още преди хората да стигнеха до вратите. Ив постави шлема си и се качи на огромна маса, за да наблюдава как колегите й превеждаха шумната тълпа през огромното фоайе с цветни стъкла. Включи микрофона и се опита да надвика невъобразимата глъч.

— Нюйоркска полиция! Благодарим ви за съдействието. Моля, не блокирайте изходите. Запазете спокойствие и напуснете сградата. — Тя не обърна внимание на въпросите, с които я обсипаха хората, и още два пъти повтори съобщението.

Някаква жена с огърлица от перли я хвана за глезена и изкрещя:

— Близка съм с кмета! Да знаете, че ще се оплача.

Ив учтиво кимна.

— Предайте му поздрави от мен. Моля, движете се, без да се блъскате. Извинете за безпокойството.

Думите й сякаш подлудиха тълпата. Хората закрещяха още по-гневно, докато полицаите ги извеждаха навън. Ив отмести подвижния микрофон, прикрепен към шлема й, и извади комуникатора си, за да се свърже с Ан Малой. Внезапно забеляза как някакъв човек влезе в залата и се отправи към нея. Почервеня от гняв и стисна зъби, като видя, че беше Рурк. Погледна го, без да слиза от масата, и процеди:

— Какво търсиш тук?

— Искам да се уверя, че моята сграда… и моята съпруга… — той наблегна на последната дума, защото знаеше колко я мрази Ив, — … са цели и непокътнати. — Скочи на масата и сграбчи микрофона й.

— Това е полицейска собственост, приятел!

— Следователно е долнокачествен, но ще свърши работа.

Сетне той преспокойно се обърна към хората, сякаш се канеше да произнесе реч на изискано празненство.

— Дами и господа, персоналът и актьорите ви поднасят своите извинения за причиненото неудобство. Всеки от вас ще получи сума, в която са включени цената на билета и транспортните разходи. Днешното представление ще бъде отложено за друга дата и ще бъде безплатно за всички, които желаят да го посетят. Благодарим ви за проявеното разбиране.

Врявата не стихна, но хората вече не изглеждаха разгневени. Както винаги Рурк беше прав — парите бяха в състояние да променят всичко.

— Ама и ти си един мазник! — прошепна му и скочи от масата.

— Трябваше да ги укротя, за да напуснат по-бързо сградата. Какво е положението?

Ив се свърза с Ан.

— Евакуирахме половината зрители. Продължаваме да ги извеждаме, но става доста бавно. Как е при вас?

— И ние обезвредихме половината бомби. Представи си, бяха поставили една в органа. В момента проверяваме мястото на оркестъра. Взривните устройства са разпръснати из цялата сграда. Не ми достигат хора.

С крайчеца на окото си Ив забеляза, че Рурк извади от джоба си портативен скенер, и почувства, че й прилошава. Побърза да приключи разговора с Ан и се сопна на съпруга си:

— Веднага излез от тук!

— Няма. — Той я хвана за рамото, за да й попречи да го изблъска навън. — На скелето е заложена бомба. Ще я обезвредя.

— Забранявам!

— Скъпа, отлично знаеш, че няма време за глупави спорове. Ако престъпниците държат сградата под наблюдение, ще разберат, че сме открили адските машини. Възможно е да им хрумне незабавно да ги активизират.

— Точно затова всички цивилни… — заговори тя, но млъкна, защото съпругът й вече се отдалечаваше. — Да му се не види! Само това ми липсваше! — Като се опитваше да потисне паниката си, тя последва Рурк.

Настига го точно когато отключваше някаква странична врата и успя да се промъкне покрай него. Вратата с трясък се затвори, двамата се спогледаха и едновременно произнесоха.

— Нямаш работа тук.

Рурк се изсмя, после промърмори:

— Добре, ела, но не ми пречи. — Бързо се изкачиха по тясната метална стълба и тръгнаха по коридорите. Ив знаеше, че е излишно да спори — оставаше й само надеждата да не загинат.

Чуваше приглушени викове, тъй като стените бяха много дебели. Тук помещенията бяха обзаведени спартански, но функционално. „Приличат на актьори без грим“ — ни в клин, ни в ръкав си помисли тя. Липсваше разкошът на театралната зала и на фоайетата.

Изкачиха се по още по-тясна стълба и се озоваха върху платформа, която напомняше на корабна палуба. Ив погледна надолу и видя сцената. Зави й се свят от височината, затова се отдръпна и се втренчи в сложното командно табло и в сложната система от въжета.

— Къде… — започна тя, но внезапно се вцепени и млъкна, когато съпругът й премина през някакъв отвор и изчезна от погледа й.

— Боже мой, Боже мой! Какво стана, Рурк? — Плахо пристъпи към ръба на платформата и надникна. Стори й се, че Рурк крачи във въздуха — движеше се по тясна пътека или по-скоро мост, който се простираше над театралната зала, между окачени прожектори, въжета и макари.

Тя понечи да го последва, ала веднага й се зави свят и ушите й забучаха. Мозъкът й сякаш заплува в черепа й.

— Върни се Ив. Не бъди глупава!

— Млъкни! Къде е бомбата?

— Тук. — Рурк се опита да забрави, че съпругата му страда от аерофобия… иначе нямаше да успее да се съсредоточи върху обезвреждането на експлозива. Обърна се, коленичи и се наклони над зейналата пропаст, при което стомахът на Ив се преобърна. Тя се отпусна на колене и стисна зъби, като си повтаряше, че не бива да поглежда надолу.

Но не издържа.

Тълпата вече се беше разпръснала, униформените полицаи извеждаха последните зрители. Тримата сапьори в мястото на оркестъра изглеждаха миниатюрни; въпреки, че ушите й бучаха, Ив чу триумфалните им възгласи.

— Обезвредиха още една бомба! — възкликна тя.

Рурк само измърмори.

Ив чу бръмченето на комуникатора и с влажни от пот пръсти го извади от джоба си.

— Тук Далас.

— Елиминирахме още две! — възбудено извика Ан. — Скоро ще приключим. Изпращам един екип на скелето, друг…

— Намирам се на скелето. Работим по отстраняването на взрива.

— Работите ли? Кой е с теб?

— Няма значение. Постарайте се по-бързо да се справите с останалите експлозиви. — Тя видя как Ан се появи на сцената и погледна нагоре. — При мен всичко е наред.

— Дано да е така. Приключвам.

— Наред ли е всичко, Рурк? Ще се справиш ли?

— Разбира се, но устройството е дяволски сложно. Твоите терористи очевидно имат дълбоки джобове. Ех, ако Фийни беше тук… — Той й подаде миниатюрно фенерче. — Дръж го.

— Накъде да го насоча?

— Ето тук. — Рурк я погледна и забеляза, че беше пребледняла като платно. — Легни по корем, скъпа. Дишай дълбоко.

— Знам какво да правя — солна се тя и се просна по корем. Все още й се повдигаше, но ръката й не трепваше.

— Браво, така те искам. — Рурк се изтегна редом с нея и продължи да работи с някакъв малък инструмент, който проблясваше под лъча на фенерчето. — Ако прережа тези жички, ще полетим във въздуха. Но всъщност са поставени за заблуда — спокойно продължи той, като че изнасяше лекция. — Направили са го така, че да изглежда като обикновена бомба, а всъщност е… устройство, създадено по последната дума на техниката. Като експлозив е използван пластон, а бомбата се задейства дистанционно чрез компютър.

— Много интересно — задъхано произнесе Ив. — Какво чакаш — обезвреди го.

— По принцип се възхищавам от директния ти подход, лейтенант. Но ако го приложа върху тази симпатична играчка, двамата с теб довечера ще се любим в рая.

— Няма да ни пуснат там.

Рурк се усмихна и продължи:

— Трябва да извадя един чип. Приближи фенерчето… точно така. А сега трябва да ми помогнеш.

— За какво?

— Да го хванеш, когато изскочи. Ако противниците ни са умни, както предполагам, са инсталирали специален чип. Ако падне на сцената, ще пробие истински кратер и ще отнесе столовете от първите редове. Нищо чудно взривната вълна да помете и нас. Готова ли си?

— Разбира се. — Тя избърса изпотената си длан от крачола си и я протегна. — Мислиш ли, че ще останем живи, за да се любим?

— Разбира се. Гарантирам. — Рурк пое дланта й и я стисна за миг. — Трябва да се наведеш още малко. Не откъсвай поглед от чипа.

Ив си каза, че не бива да мисли за нищо и се подчини на указанията му. Втренчи се в черната кутийка, в разноцветните проводници…

— Ето го. — Рурк посочи с инструмента си сивкав чип с размерите на бобено зърно.

— Видях го. Хайде, давай.

— Не го стискай. Ще броя до три. Едно… две… — Той леко освободи чипа от гнездото му. — … три! — Дочу се леко изщракване, което се стори на Ив силно като гръм.

Чипът падна в дланта й и подскочи, но тя сви пръсти в юмрук.

— Хванах го.

— Не мърдай.

— Няма къде да отида.

Рурк застана на колене и извади носната си кърпа. Нежно разтвори пръстите на Ив, постави чипа в средата на копринената кърпа и я сгъна няколко пъти. — Не е най-добрата изолация, но засега ще свърши работа. — Пъхна го в задния си джоб и добави: — Няма да се взриви, стига да не седна върху него.

— Внимавай. Прекалено много харесвам задника ти, за да позволя на някакъв чип да го отнесе. Как ще слезем от тук?

— Можем да се върнем по пътя, по който дойдохме. — Той се изправи, в очите му проблясваха дяволити пламъчета. — Или пък да се позабавляваме.

— Не ми е до забавления.

— Но на мен ми се иска… — Той й помогна да стане, сетне сграбчи някакво въже. — Знаеш ли каква пиеса щеше да се играе днес?

— Не.

— Модерна постановка на любимата детска приказка за Питър Пан. Дръж се здраво, скъпа.

— Не… не искам! — Но Рурк вече я беше взел в прегръдките си и тя машинално се вкопчи в него. — Ще те убия, задето ми причиняваш това!

— По тези въжета пиратите се спускат на сцената. Дишай дълбоко! — Рурк се засмя и се отблъсна от платформата.

Ив се почувства така, сякаш някой изтръгна стомаха й. Цветове и форми се сливаха пред очите й, изцъклени от ужас. Само гордостта я спря да не изкрещи, но щеше да припадне от страх, когато прелетяха над мястото за оркестъра.

Сетне безумеца, за когото бог знае защо се беше омъжила, я целуна. Ив усети как страстта й се смесва със страха и краката й се подкосиха, когато Рурк я пусна на сцената. Все пак успя да му изсъска през зъби:

— Мъртъв си! Тъпкано ще ти го върна!

Той отново я целуна, сетне промърмори:

— Дори да умра, преживяването беше прекрасно.

— Появихте се точно като в пиесата. — Фийни, който беше пребледнял от умора, се приближи към тях. — Ако сте приключили с детинските си забавления, ще ви уведомя, че останаха още две необезвредени бомби.

Ив блъсна Рурк встрани и установи, че може да пази равновесие.

— Изведохте ли всички цивилни?

— Да. Ако онези типове спазят обещанието си, може би ще успеем. Ще бъдем на косъм, но…

Той млъкна, когато се разнесе приглушен гръм и сцената потрепери. Кабелите и прожекторите се полюшнаха.

— Божичко! — Ив извади комуникатора си. — Малой! Ан! Обади се! Чуваш ли ме!

Не чу никакъв отговор и отчаяно се вкопчи в рамото на Пийбоди, после от устройството се разнесе пращене, последвано от гласа на Ан.

— Тук Малой. Елиминирахме бомбата. Няма жертви, нито ранени. Часовниковият механизъм се беше включил и се наложи да взривим бомбата. Повтарям, няма ранени. Но всичко наоколо е изпотрошено.

— Добре… Радвам се. — Ив машинално докосна лицето си. — Това ли беше последната?

— Да. Сградата е чиста.

— Щом приключите тук, ела в управлението. Ще те чакаме в заседателната зала. Поздравявам ви за отличната работа. — Тя прекъсна връзката и подметка на Рурк: — Ще дойдеш с мен, приятелю. — Кимна на Фийни, хвана съпруга си под ръка и го повлече навън. — Слушай, искам списък с имената на всички служители: технически персонал, управителен съвет, както и на актьорите.

— Подготвих го, щом разбрах коя сграда са избрали терористите. Информацията вече е прехвърлена на служебния ти компютър.

— Добре. Свободен си — можеш да се заемеш с великите си дела и да престанеш да ми се пречкаш. Дай ми чипа.

Той се престори на учуден.

— Какъв чип?

— Не хитрей, а ми дай онзи гърмящ чип или както там го наричат.

— О, онзи ли? — Той извади носната си кърпа я разгъна. Беше празна. — Сигурно съм го загубил.

— Друг път! Дай ми го, Рурк. Това е веществено доказателство.

Той само се усмихна, изтръска кърпата и сви рамене. Ив заплашително се наклони към него и изсъска:

— Дай го веднага. Иначе ще наредя да те съблекат и да те претърсят.

— За тази цел трябва да имаш разрешително за обиск. Естествено, ако си решила лично да ме претърсиш, с удоволствие ще се лиша от гражданските си права.

— Това е официално разследване.

— Слушай, на два пъти посегнаха на моя собственост, на два пъти заплашиха живота на моята жена. — Погледът му беше станал суров. — Знаеш къде да ме откриеш, ако съм ти необходим.

Ив го сграбчи за рамото.

— Значи сега съм „твоя жена“? Мислиш ли, че ми харесва повече от „твоя съпруга“?

— Бях сигурен, че няма да ти се понрави. — Той я целуна по челото. — Ще се видим вкъщи.

Ив дори не му обърна внимание, а побърза да се свърже с Пийбоди и да й съобщи, че екипите се връщат в управлението.

Клариса се втурна в работилницата, където Зийк старателно рендосваше необходимите му дъски. Той изненадано вдигна глава и забеляза, че беше поруменяла от вълнение, а очите й блестяха.

— Чу ли новината? Опитали са се да взривят театралната зала в Рейдио Сити.

Той смръщи чело и остави рендето.

— Но защо?

— Нямам представа. Може би са поискали откуп или нещо друго. — Клариса машинално приглади косата си. — Виждам, че не използваш уредбата. Мислех, че вече си научил новината от телевизията. Не съобщават никакви подробности, освен че експлозивите са обезвредени и опасността е преминала. — Тя закърши пръсти, сякаш се почувства неловко. — Съжалявам, че прекъснах работата ти.

— Не се притеснявай. Сградата на Рейдио Сити е истински паметник на архитектурата. Как е възможно някой да пожелае да я взриви?

— Хората са толкова жестоки… — Клариса прокара пръст по гладко рендосаната дъска на тезгяха. — Понякога постъпките им са необясними. Спомням си, че когато бях малка, родителите ми винаги ме водеха на коледното представление в Рейдио Сити. — Тя тъжно се усмихна. — Имам прекрасни спомени от онова време. Може би затова се разстроих, когато научих новината. Е, ще те оставя да работиш на спокойствие.

— Тъкмо се канех да си почина — побърза да каже Зийк. Сигурен беше, че Клариса самотна и нещастна. Не се налагаше да разгледа аурата й, стигаше му да види лицето й. Беше умело гримирана, но ружът не прикриваше синината на страната й, а клепачите й бяха подпухнали от плач.

Отвори чантата, в която носеше обяда си, и извади бутилка с натурален сок.

— Искаш ли да пийнеш?

— Не. Да, да. Мисля, че ще ми се отрази добре. Защо си носиш храна, Зийк? Автоготвачът е зареден с всичко необходимо.

— Свикнал съм сам да приготвям обяда си. — Усмихна й се, защото почувства, че жената се нуждае от малко нежност. — Имате ли чаши?

— О… да, сега ще ги донеса. — Тя влезе в съседното помещение.

Против волята си младежът я проследи с поглед. Изпитваше удоволствие да я наблюдава как се движи. Грациозната й походка не издаваше колко е напрегната вътрешно. Беше толкова крехка, толкова красива.

И толкова печална.

Копнееше да я вземе в прегръдките си и да я утеши.

Клариса се върна с две високи чаши и ги остави на масата, после разгледа изработеното от Зийк.

— Много си напреднал. Никога не съм виждала как някакъв предмет се изработва ръчно, но си мислех, че отнема много повече време.

— Когато човек обича работата си, тя му спори.

— Отнася се най-вече за теб, нали? — Клариса го изгледа с блеснали очи и с широка, малко пресилена усмивка. — От пръв поглед се влюбих в предметите, които изработваш. Струва ми се, че си вложил в тях частица от себе си. — Тя млъкна и иронично се усмихна на собствените си думи. — Абсурдно е, нали? Все ще кажа нещо нелепо.

— Не, не е нелепо. Напротив, дълбоко ме трогна. — Зийк наля сок и й подаде чашата. С Клариса не изпитваше смущението, което чувстваше в присъствието на други жени. Може би защото тя се нуждаеше от приятелството му. — Баща ми казваше, че всичко, което вложиш в работата си, ти се връща двукратно.

— Колко хубаво. — Изражението й се смекчи. — Толкова е важно да имаш семейство. Загубих родителите си преди дванайсет години, но още не мога да свикна.

— Съжалявам.

— Аз също. — Клариса опита напитката, отпи втори път и възкликна: — Прекрасно е? Какво е това?

— Рецептата е на майка ми. Сок от различни плодове, сред които преобладава мангото.

— Великолепен е. Май пия прекалено много кафе. Плодовата напитка ще ми се отрази добре.

— Ще ти донеса цяла кана, щом ти харесва.

— Много мило, Зийк. Добър човек си. — Клариса сложи ръка върху неговата. Погледите им се срещнаха и сърцето му подскочи. Сетне тя отдръпна ръка, отмести очи и заяви: — Тук мирише прекрасно… на прясно рендосано дърво.

Ала Зийк долавяше само аромата на парфюма, нежен и деликатен като кожата й. Струваше му се, че ръката му пламти от докосването й.

— Ударила си се… — промълви.

Клариса рязко се извърна.

— Какво?

— На страната ти има синина.

— Така ли? — В очите й проблесна страх и тя машинално докосна лицето си. — О, дреболия. Спънах се тази сутрин. Движа се прекалено бързо и не гледам в краката си… — Остави чашата си, после отново я взе. — Помолих те да ме наричаш Клариса, но не съм те чула да произнасяш името ми.

— Ще ти приготвя специален мехлем… Клариса.

Тя се просълзи, всеки момент щеше да заридае.

— Казах ти, че не ме боли. Но все пак ти благодаря. А сега е време да си вървя и да те оставя да продължиш работата си. Доналд мрази да нарушавам плановете му.

— Приятно ми е да бъдем заедно. — Младежът пристъпи към нея. Представи си как протяга ръце и я взема в прегръдките си. Не искаше нищо повече… само да я притиска в обятията си. Но нямаше право да стори дори това. — Защо не останеш още малко?

— Аз… — По страната й се търкулна сълза. — Извини ме. Днес не съм на себе си. Прекалено много ми се събра — смъртта на девера ми, заплахата за взривяване на Рейдио Сити… Не съм спала… Съпругът ми мрази да проявявам чувствата си пред непознати…

— Но аз не съм непознат.

Без да мисли, Зийк я прегърна и тя се сгуши в обятията му. Притискаше я към гърдите си и си мислеше колко я желае.

Клариса плачеше тихо, почти беззвучно; облягаше глава на рамото му и стискаше юмруци зад гърба му. Зийк беше силен, нежен по душа, както бе предчувствала.

Когато сълзите й най-сетне пресъхнаха, тя въздъхна и прошепна:

— Много си добър… И търпелив, иначе нямаше да позволиш на жена, която почти не познаваш, да изплаче мъката си. Извинявай. Дори не предполагах, че съм способна на подобен изблик.

Отдръпна се и тъжно се усмихна, очите й още бяха насълзени. Повдигна се на пръсти и леко целуна Зийк по страната.

— Благодаря ти. — Отново го целуна, но очите й бяха потъмнели, а сърцето й лудо биеше.

Плахо докосна раменете на младежа, после се вкопчи в него, като се задъхваше.

Зийк наведе глава и устните им се срещнаха — беше съвсем естествено, като дишането; целувката им бе нежна като прошепнатото обещание и ставаше все по-страстна, докато младежът си повтаряше, че никога не е бил толкова щастлив.

Тялото й сякаш се сля с неговото — доказателство, че тя също беше завладяна от своите чувства. После внезапно Клариса потръпна и рязко се отдръпна. Лицето й беше пламнало, в разширените й очи се четеше страх.

— Аз… аз съм виновна. Извинявай… направих го несъзнателно…

— Не се упреквай, вината е моя. — Зийк беше пребледнял и трепереше като нея. — Моля да ми простиш.

— Искаше да ме утешиш. — Тя притисна ръка до гърдите си, сякаш се боеше, че сърцето й ще изскочи. — Забравила бях какво е да те утешават. Моля те, Зийк, нека забравим случилото се.

Той не откъсваше поглед от лицето й, пулсът му биеше като хиляди барабани. След няколко секунди кимна и промълви:

— Добре, щом го желаеш.

— Нямам избор… преди години изгубих правото на избор. А сега трябва да си вървя. Искаше ми се… — Клариса прехапа устни, поклати глава и отново прошепна: — Трябва да си вървя. — После рязко отвори вратата и избяга.

Зийк се облегна на работната маса и затвори очи. В главата му се въртеше само една мисъл: „Господи, какво направих!“

Беше се влюбил до уши в омъжена жена.