Вярност в смъртта

Седма глава

— Разкажи всичко, което знаеш — настоя Ив.

Тъй като миниатюрната й канцелария беше прекалено тясна, беше поканила колегите си в една от залите за съвещания. Пийбоди прикрепваше към огромна дъска снимки от местопрестъплението и картончета с данните, които им бяха известни. Засега на дъската имаше много свободно място.

— Всички кандидати за нашия отдел изучават експлозията в Арлингтън. — Ан отпи от отвратителното кафе, което предлагаше полицейският автоготвач. — Навярно членовете на групата са били завербували хора от военния и цивилен персонал. Почти невъзможно е било да се проникне в Пентагона, освен това през въпросния период охраната е била засилена. Операцията била извършена перфектно. При разследването открили, че взривните устройства с пластон са били поставени подземията и то от петте страни на сградата.

Сякаш не можеше да остане на едно място. Ан се изправи и закрачи из залата, като от време на време поглеждаше към дъската.

— Поне един от терористите сигурно е бил висш служител, в противен случай не би могъл да постави бомбите в подземието. Точно в единайсет цялата сграда се взривила, след като експлозивните устройства били задействани чрез часовникови механизми. Никой не предупредил за атентата, не били поставени условия за отменянето му. Загинали хиляди. Повечето от жертвите не били идентифицирани, тъй като от тях не било останало почти нищо.

— Какво знаем за „Аполон“? — попита Ив.

— Те поели отговорността за атентата. Похвалили се, че отново могат да сторят същото, стига да пожелаят. Щели да го направят, ако президентът не си връчел оставката, след което техен представител щял да стане лидер на „новия ред“, както го наричали.

— Джеймс Роуън — намеси се Фийни. — Той има досие в полицията, но сведенията за него са много оскъдни. Бил е в армейските спецслужби, нали, Малой? Бивш служител е на ЦРУ, с амбиции да влезе в политиката и с куп пари. Предполагало се е, че той е шефът на онази шайка и най-вероятно е помогнал на терористите да проникнат в Пентагона. Но някой го очистил преди предположенията да бъдат доказани.

— Точно така. След Арлингтън започнал да се афишира чрез видеозаписи или речи, които телевизията излъчвала на живо. Бил обаятелен каквито са повечето фанатици. Настъпила паника, обществеността настоявала президентът да си подаде оставката, за да не бъде извършено второ кръвопролитие. Но вместо това обявили награда за главата на Роуън. Ако някой го предадял жив или мъртъв, щял да получи пет милиона. Обещавали и пълна анонимност.

— Кой го е очистил?

Ан изгледа Ив.

— Информацията е засекретена. Това е било едно от обещанията, които правителството е дало на неизвестния убиец. Къщата в покрайнините на Бостън, която Роуън бил превърнал в свой команден център, била взривена. Разпознали в мъртвеца Роуън, когото открили сред руините, и групата се разпаднала. Възникнали по-малки терористични отряди, които причинили доста вреди. Но Градските войни вече не били толкова ожесточени… поне не в Щатите. В края на двайсетте основателите на „Аполон“ били мъртви или в затвора. През следващото десетилетие други били проследени и обезвредени.

— Колко ли са успели да се изплъзнат? — промълви Ив.

— Така и не открили някой си Фредерик Хенсън, който бил дясната ръка на Роуън и ръководел предизборните му кампании. — Ан притисна с длан стомаха си, тъй като й се повдигаше и отмести чашата с кафето. — Говорело се, че Фредерик бил вторият по важност човек в „Аполон“, ала това не е било доказано. Хенсън изчезнал през същия ден, когато загинал Роуън. Казват, че може би е бил заедно с шефа си, когато бомбата е избухнала, но мисля, че хората, които разпространяват този слух, сами не си вярват.

— Какво се е случило с техните тайни квартири, с арсенала им?

— Били са открити и унищожени, а оръжията са били конфискувани. Предполага се, че са били намерени всички убежища на терористите, но според мен това не е вярно. По-голяма част от информацията по случая е строго секретна. Носят се слухове, че мнозина от заловените членове на групата са били подлагани на изтезания и убивани без съд и присъда. Членовете на семействата им били хвърляни в затвора или екзекутирани. — Ан отново седна. — Може би в слуховете се съдържа известна доза истина. Унищожаването на подобна опасна група едва ли е било възможно, ако стриктно са се спазвали законите.

Ив се изправи и разгледа снимките, които помощничката й беше прикрепила към дъската.

— Мислиш ли, че взривяването на сградата пред очите ми има нещо общо с трагедията в Арлингтън?

— Иска ми се да проуча по-добре веществените доказателства и наличната информация за взривяването на Пентагона, но мисля, че двата терористични акта са дело на една и съща ръка. — Тя тежко въздъхна. — Има сходство между имената на групите — Касандра и Аполон са герои от митологията — между политическите лозунги, които издигат, еднакви са и използваните експлозиви. Ала наблюдаваме и разлики: взривената сграда на Рурк не е военен обект, бяхме предупредени за атентата и не загинаха невинни хора.

— Все още не са загинали — поправи я Ив. — Дръж ме в течение за всичко, което откриете. Пийбоди, Майстора е служел в армията по време на Градските войни; проучи досието му. Фийни, спешно трябва да разберем каква информация има в компютъра му.

— Знаеш, че работим по въпроса. — Той стана. — Предлагам Макнаб да се заеме с досието на Майстора — мисля, че по-бързо ще се справи със засекретените файлове.

Пийбоди понечи да възрази, сетне ядно стисна устни, като забеляза строгия поглед на началничката си.

— Добре. Кажи му да ми изпрати сведенията, щом се добере до тях. Да тръгваме, Пийбоди. Трябва да открием Плъха — заяви Ив.

— И аз можех да изпълня задачата — запротестира помощничката й, докато вървяха към гаража.

— Макнаб ще се прави по-бързо.

— Той е само един фукльо — процеди през зъби по-младата жена, а Ив забели очи.

— Не ме интересува какъв е, стига да си върши работата. Не е задължително да харесваш всичките си колеги.

— Слава богу.

— Пфу! Погледни какво са направили! — Ив спря пред колата си, която представляваше жалка гледка. Някой шегобиец беше залепил върху напуканото задно стъкло бележка с надпис: „Смилете се и незабавно ме убийте!“

— Това положително е работа на Бакстър, познавам извратеното му чувство за хумор. — Ив сграбчи бележката и я скъса. — Ако закарам горкичката кола на поправка, онези некадърници ще я досъсипят. — Настани се зад волана и добави: — Освен, че ще си играят с нея цял месец, никога няма да я направят като нова.

— Поне стъклата трябва да се сменят. — Пийбоди се опита да надникне през напуканото странично стъкло.

— Добре… — разсеяно промърмори началничката й и потегли. Колата завибрира. Ив потръпна, вдигна поглед и забеляза огромна дупка в покрива. — Да се надяваме, че климатичната инсталация още работи.

— Мога да подам молба за нова кола.

— Това беше нов автомобил — намръщено отбеляза Ив и зави надясно. — Скоро ни го отпуснаха, а погледни на какво прилича. Ще бера ядове с шефовете.

— Измислих, ще помоля Зийк да й хвърли един поглед.

— Мислех, че брат ти е дърводелец.

— Зийк разбира от всичко. Необходимо е да се подменят стъклата и да се закърпи покривът, брат ми ще се погрижи за останалото. Автомобилът няма да бъде от най-красивите, но поне няма да се ядосвате с механиците или да останете месец-два без превозно средство, докато ви отпуснат ново.

Нещо зловещо затрака под контролното табло.

— Кога ще му е удобно да започне?

— Веднага. — Пийбоди погледна изпод око началничката си. — И без това умира от любопитство да види дома ви. Разказах му за вълшебния ви замък, за мебелите от истинско дърво и за всичко останало.

Ив смаяна я изгледа.

— Нали спомена, че довечера ще ходите на театър?

— Ще се обадя на брат ми да не купува билети.

— Не съм сигурна какви са плановете на Рурк…

— Ще се свържа със Съмърсет и ще разбера дали имате някакъв ангажимент за довечера.

— Брей, колко си експедитивна! Добре, съгласна съм.

— Много мило от ваша страна, лейтенант. — Пийбоди широко се усмихна и побърза да се обади на Зийк.

Намериха Плъха в „Халбата“ — седеше в едно сепаре и опечалено се взираше в чинията си, пълна с нещо, напомнящо на недоварен мозък. Когато Ив се настани срещу него, той примигва и промърмори:

— Това би трябвало да са бъркани яйца, само дето не са жълти.

— Може би са от сиви кокошки.

— Така ли? — Плъха очевидно се успокои, че няма да се отрови, и започна да се храни. — Какво ново, Далас. Намери ли онези, дето подредиха Майстора?

— Открих нещичко, но още не съм сигурна. Ти какво научи?

— Никой не е виждал Майстора през онази нощ. Всъщност това си е съвсем в реда на нещата, щото нашият човек не излизаше нощем. Обаче Поки — нали се сещаш кой е Поки: продава по малко дрога, а през другото време си търси клиенти за секс.

— Мисля, че нямам удоволствието да го познавам.

— Поки е готин — не си пъха носа в чуждите работи, нали се сещаш? Та той ми разправяше как през онази нощ се мотаел по улицата, ама не успял да си хване никой, щото било прекалено студено, та клиентите да мислят за чукане. Обаче той бил без пукнат цент, затуй обикалял нагоре-надолу. После видял някакъв пикап, който бил спрял пред работилницата на Майстора. Колата била нова-новеничка. Рекъл си, че някой е дошъл в квартала да се позабавлява, обаче не забелязал жива душа. Все пак си рекъл да се позавърти наоколо в случай, че се появи клиент.

— Опиши какъв е бил пикапът.

Плъха се втренчи в чинията си и се опита да си придаде лукав вид.

— Слушай, рекох му на Поки, че ще се интересуваш от туй-онуй и че ще платиш, ако сведенията си струват.

— Не плащам преди да получа информацията. Обясни ли му го?

Плъха въздъхна.

— Ама и ти си една… Е, добре — приятелят Поки ми каза, че пикапът бил от най-модерните, марка „Еърстрим“, и изглеждал чисто нов. Бил черен на цвят и с шоково устройство против крадци. Туй Поки го усетил, щото се опитал да се качи във возилото и го треснал ток. Той заподскачал от болка, но внезапно дочул някаква шумотевица по улицата.

— Каква шумотевица?

— Някакви звуци, като че някой крещял и тропот от стъпки. Поки побързал да се скрие зад ъгъла, да не би собственикът на пикапа да го забележи как се опитва да проникне вътре. Видял двама души, единият носел на рамото си чувал. Другият държал нещо, което според Поки е било пистолет — като онези, които сме виждали по телевизията или във филмите. Мъжете хвърлили чувала отзад във фургона и се чуло глухо тупване. После двамата се качили и отпрашили някъде. — Плъха отново се залови с храната си, като от време на време отпиваше от течността с цвят на урина в халбата си. — Тъкмо се чудех дали да ти се обадя и да те осветля за всичко, дето научих, ето те и теб. — Той се ухили. — Може би в чувала е бил трупът на Майстора, може би после са го хвърлили в реката. Може би.

— Приятелят ти записал ли е номера на пикапа?

— Не. Поки не е от най-умните, нали се сещаш. Освен това ръката толкова го боляла от електрошоковото устройство, че случилото се напълно му изхвръкнало от главата, докато не се появих аз и не заразпитвах за Майстора.

— Да повторим: видял е черен пикап, марка „Еърстрим“.

— Точно така. Каза ми още, че колата било обзаведена със страхотна стереоуредба. Точно затова искал да проникне в пикапа. От време на време Поки търгува с електроника.

— Като те слушам, си мисля, че приятелят ти е солиден гражданин на Ню Йорк.

— Така си е — ходи да гласува и какво ли още не. Какво ще кажеш, Далас, информацията струва ли да пуснеш някоя пара?

Ив извади двайсетдоларова банкнота.

— Ще получиш още толкова, ако историята ти ни помогне да се доберем до похитителите. А сега ми кажи какво знаеш за военната служба на Майстора.

Плъха пъхна банкнотата в джоба на мръсното си палто и неразбиращо промърмори:

— Каква служба?

— Разказвал ли ти е с какво се е занимавал в армията?

— Говореше по този въпрос само като се напиеше. Викаше, че е очистил доста мишени по време на Градските войни. Военните ги наричали „мишени“, щото нямали куража да признаят, че това били хора. Не можеше да търпи военните. Все мърмореше, че им бил дал всичко, което имал, а те го използвали. Сега си въобразявали, че могат да го подкупят с пари, обаче той им взимал мангизите и ги прецаквал, както прецаквал и ченгетата, и ЦРУ и даже проклетия президент. Но повтарям, че Майстора изпадаше в откровения само като беше пиян. Иначе мълчеше като пън.

— Чувал ли си за „Аполон“ или „Касандра“?

Плъха избърса с опакото на дланта си устните си.

— Една от мадамите, дето танцуват по масите в „Криеница“, се казва Касандра. Циците й са колкото пъпеши…

Ив поклати глава.

— Не ни интересува. Поразпитай, приятелю, но действай изключително предпазливо. И ако научиш нещо, не се питай дали да ме потърсиш, а ми се обади.

— Става. Обаче ми трябват мангизи за евентуални разходи.

Ив стана, хвърли още една двайсетачка на масата и строго го предупреди:

— Не пилей парите ми напразно.

Пийбоди се обади:

— Ще започна да проверявам всички пикапи марка „Еърстрим“, регистрирани в Ню Йорк и Ню Джързи…

— Да му се не види! — извика Ив и изтича към колата си. — Погледни тази гадост! — Тя посочи яркочервеното намръщено лице, което някой беше нарисувал върху надупчения капак. — Не проявяват капчица уважение към полицията.

Помощничката й се покашля, сетне се опита да си придаде сериозно изражение.

— Истински позор, лейтенант.

— Струва ми се, че ми се подиграваш, полицай.

— Не, лейтенант. Напротив, лейтенант. Мислех си, че тези хора проявяват безобразно неуважение към полицията. Да огледам ли района за захвърлен флакон от спрей?

— Целуни ме отзад! — Ив се качи в колата и тресна вратата, а Пийбоди се изкиска — ако не го беше сторила, имаше чувството, че ще се пръсне. После промълви: — Всеки ден го правя, лейтенант. Непрекъснато ви се подмазвам. — Въздъхна, заличи усмивката от лицето си и също се качи в колата.

— Ще продължим работа в дома ми. За нищо на света няма да вкарам в гараж това подобие на кола, та да стана за посмешище на целия участък.

— Съгласна съм. У вас храната е по-хубава — заяви Пийбоди, а мислено добави: „Освен това няма опасност Макнаб да се появи.“

— Знаеш ли адреса на Лизбет Кук? Не е зле първо да разговаряме с нея.

— Зная го, лейтенант. Мисля, че ни е на път. — Натисна някакъв клавиш и на таблото се появи картата на Ню Йорк. — Домът й се намира на Медисън и Осемдесет и трета. Да й се обадя ли, за да я предупредя за посещението ни?

— Предпочитам да я изненадаме.

Оказа се, че Лизбет не обича изненадите.

— Не съм длъжна да разговарям с вас! — заяви тя, когато отвори вратата. — Адвокатът ми също трябва да присъства.

— Повикай го, щом имаш какво да криеш — обади се Ив.

— Не крия нищо! Направих самопризнание, разпитаха ме и от канцеларията на прокурора, приех обвинението. Какво повече искате?

— Щом всичко е наред, няма защо да се боиш от разговора с мен. Освен ако самопризнанията ти са били неверни.

Очите на Лизбет проблеснаха, тя вирна брадичка. Ив разбра, че е действала правилно, когато беше засегнала гордостта й!

— Не лъжа! Държа към мен да се отнасят почтено, същото се отнася и до хората, с които съм обвързана. Почтеност, вярност и уважение — това е моят девиз.

— В противен случай го убиваш, убедихме се.

В очите на Лизбет заиграха странни пламъчета. Сетне тя гневно стисна устни и погледът й стана студен.

— Какво искате?

— Да ти задам няколко въпроса, за да приключа доклада си. — Ив наклони глава. — Май не чух да споменаваш изискаността сред добродетелите, на които държиш.

Жената отстъпи от прага и изсъска:

— Предупреждавам ви, че ако прекалите, ще повикам моя защитник. Мога да се оплача, че упражнявате тормоз върху мен.

— Запомни, Пийбоди, не бива да упражняваме тормоз върху госпожата.

— Слушам, лейтенант.

— Не сте ми симпатична — продължи Лизбет.

— Ах, колко страдам — иронично произнесе Ив и се огледа. Дневната, където цареше идеален ред, беше изискано обзаведена. Лизбет Кук наистина имаше безупречен вкус. Двойните канапета, тапицирани с материя на тъмнозелени и сини райета, изглеждаха едновременно красиви и удобни. Масичките бяха от черно стъкло, на стените бяха окачени ярки морски пейзажи.

Библиотеката беше пълна с книги с изтрита кожена подвързия, които навярно щяха да се понравят на Рурк, а през огромния прозорец се разкриваше великолепна гледка към града.

— Хубав апартамент. — Тя се обърна и впери поглед в добре фризираната и гримирана жена, която носеше елегантни панталони и туника.

— Не вярвам, че сте дошла да обсъждаме мебелировката.

— Джей Си ли ти помогна да избереш всичко?

— Не. Той харесваше странни, понякога изключително безвкусни предмети.

Без да чака покана, Ив се настани на канапето и изпъна крака.

— Изглежда, помежду ви не е имало нищо общо.

— Напротив — харесвахме едни и същи неща. Вярвах, че той е мил, щедър и честен, но се оказа, че съм се лъгала.

— Мисля, че е бил доста щедър, след като ти е завещал двеста милиона.

Лизбет се обърна, извади бутилка с вода от вградения минихладилник.

— Нямах предвид парите — заяви тя и наля водата в кристална чаша. — Исках да бъде богат по душа. Но вие имате право — Джей Си щедро раздаваше парите си.

— Плащал ти е, за да спиш с него.

Лизбет гневно остави чашата си на масата и стъклото издрънча.

— Грешите, финансовите ни отношения нямаха нищо общо със секса. С Джей Си бяхме сключили договор, който устройваше и двама ни.

— Естествено, че е устройвал теб — изръсвала си го по милион годишно.

— Не съм го… изръсвала. Имахме споразумение, което включваше парични преводи на мое име. Подобни споразумения са нещо обичайно, когато единият от партньорите е много по-богат.

— След смъртта на… партньора ти ти си богатата.

— Вече ме уведомиха. — Тя отново взе чашата си и погледна към Ив. — Нямах представа за съдържанието на завещанието му.

— Не ти вярвам. Имала си дългогодишна интимна връзка с този човек, който ти е плащал солидна издръжка. Никога ли не сте обсъждали какво ще се случи, ако той умре?

— Джей Си беше олицетворение на здравето. — Лизбет престорено небрежно сви рамене. — Никога не сме говорили за смърт. Обаче все ми повтаряше, че ще се погрижи за мен и аз му вярвах. — Очите й гневно проблеснаха. — Вярвах му, доверявах му се за всичко, а той се подигра с мен, измами ме. Щях да бъда безкрайно нещастна, ако беше заявил, че иска да прекъснем връзката ни. Щях да се разгневя, но да се подчиня на желанието му.

— Трудно ми е да ти повярвам. — Ив иронично повдигна вежда. — Да се откажеш с лекота от солидната издръжка, от пътуванията в чужбина и от скъпите подаръци, да не говорим за властта, която си имала като жена, която се чука с шефа — направо е невероятно.

— Как смеете! Как се осмелявате да ми говорите по този начин? Нямате никаква, абсолютно никаква представа за отношенията ми с Джей Си! — Тя се задъхваше и гневно стискаше юмруци. — Виждате само онова, което е на повърхността, защото сте прекалено елементарна да осъзнаете дълбочината на връзката ми с Джей Си. А колкото до чукането, ти също се чукаш с Рурк и дори си го принудила да се ожени за теб. Сигурно не можеш да се оплачеш, че не те води на пътешествия и не те отрупва със скъпи подаръци, нали? Колко милиона годишно отиват в твоите джобове?

С усилия на волята Ив остана неподвижна. Лицето на Лизбет беше почервеняло от гняв, зелените й очи изглеждаха като стъклени. За пръв път изглеждаше като жена, която без да й мигне окото, ще забие бургията в сърцето на любовника си.

— За разлика от теб не съм убила Рурк — иронично заяви Ив. — Всъщност защо не си принудила Джей Си да се ожени за теб?

— Защото не желаех! Не вярвам в брака и с Джей имахме доста разногласия по въпроса, но той уважаваше чувствата ми. Държа и вие да се отнасяте с уважение към мен! — Пристъпи към Ив със стиснати юмруци, но Пийбоди й препречи пътя.

Лизбет се разтрепери, кокалчетата на пръстите й побеляха — толкова силно стискаше юмруци. Устните й, разтегнати в злобна гримаса, се отпуснаха, лицето й постепенно стана мъртвешки бледо.

— Много си избухлива, Лизбет — спокойно отбеляза Ив.

— Така е. Прокурорът ме задължи да се подложа на специална терапия за потискане на гнева. Започвам следващата седмица.

— По-добре късно, отколкото никога — насмешливо отбеляза Ив. — Твърдиш, че си побесняла от яд, когато си разбрала, че любовникът ти те мами. Но никой не знае в живота му да е имало друга жена. Най-довереният му човек се кълне, че покойният е имал връзка само с теб.

— Мисля, че Джей Си го е заблудил, както успя да заблуди и мен. Или пък Крис лъже — небрежно добави тя. — Беше готов да отрежат ръката му заради шефа, така че не му струва нищо да излъже.

— Тук нещо не се връзва. Защо е трябвало любовникът да ти изневерява, след като е могъл да прекъсне връзката ви?

— Нямам представа. — Лизбет нервно прокара ръка през косата си и развали съвършената си прическа. — Нямам представа. Може би като всички други мъже е намирал нещо възбуждащо в изневярата.

— Май не харесваш мъжете, а?

— Откровено казано — не.

— Как научи за съперницата ти? Коя е тя? Къде живее? Защо никой не подозира за съществуването й?

— Грешиш — има някой, който е знаел за връзката им. Някой, който ми изпрати снимки на двамата заедно, дискове със записи на разговорите им. Чух как разговарят за мен, как ми се присмиват. Господи, само като си спомня, отново бих убила този мръсник! — Обърна се, гневно отвори някакъв шкаф и извади голяма кутия. — Това са копия от дисковете. Предоставих оригиналите на прокурора. Погледни как тъй нареченият ми любовник опипва тази жена!

Ив извади снимките и ги разгледа. Бяха изключително професионално заснети, а човекът на снимките със сигурност беше Джей Брансън. На една от тях седеше на скамейка в парка заедно с млада блондинка с къса поличка. Ръката му лежеше на бедрото й. На следващата той страстно целуваше младата жена, а ръката му беше под полата й.

Другите снимки очевидно бяха заснети в стая към някакъв клуб. Бяха доста неясни, сякаш бяха свалени от диск. Клубът можеше да загуби лиценза си, ако се установеше, че в стаите има скрити видеокамери.

Но колкото и да бяха неясни, на тях се виждаха Джей Брансън и блондинката в различни сексуални пози.

— Кога получи снимките?

— Съобщих всичко на прокурора…

— Искам да знам дори най-малките подробности — прекъсна я Ив и гневно се зарече да разбере защо прокурорът не си беше направил труда да я уведоми, след като именно тя се занимаваше с разследването.

— Открих снимките в пощенската кутия, когато се прибрах от работа. Разгледах ги и незабавно отидох в дома на Джей Си, за да му поискам обяснение. Той отрече всичко. Най-нагло заяви, че не знаел нищо по въпроса. Поведението му беше безобразно, почувствах се безкрайно унижена… Обзе ме гняв, сякаш завеса падна пред очите ми. Грабнах бормашината и… — Тя млъкна, очевидно си беше спомнила указанията на адвоката си. — Бях като обезумяла, не знаех какво правя… После се обадих на полицията.

— Познаваш ли тази жена?

— Никога не съм я виждала. Млада е… — Устните й потрепнаха, но тя ги стисна, сетне продължи: — Млада и изключително… активна.

Ив прибра снимките в кутията и попита:

— Защо ги пазиш?

— За да ми напомнят, че връзката ми с този мъж е била само една лъжа. — Лизбет взе кутията и я прибра в шкафа. — И още за да ми напомнят да харча с удоволствие парите, които той ми е завещал. — Вдигна като за тост чашата с вода и добави: — Ще се наслаждавам, докато ги изхарча докрай.

Ив седна в колата и гневно тръшна вратата, после се замисли и промълви:

— Нищо чудно тази жена да не лъже. — Удари с юмрук по волана и възкликна: — Но не ми се иска да й повярвам!

— Най-добре е да установим самоличността на блондинката — обади се Пийбоди. — Кой знае, може да изскочи нещо интересно.

— Да, направи го, когато имаш свободно време. И най-вече когато прокурорът благоволи да ни предостави снимките. — Ив подкара колата и продължи да разсъждава на глас: — Няма как да докажем, че е знаела за завещанието и че е убила любовника си, за да получи милионите. И още нещо — след като наблюдавах реакцията й, съм склонна да й повярвам, макар да не ми се иска.

— В един момент се изплаших, че ще издере лицето ви.

— Много й се искаше. — Ив въздъхна. — Щяла да се подложи на терапия, за да свикне да овладява гнева си. Господи, какви времена доживяхме!