Вярност в смъртта

Четвърта глава

Тъй като искаше лично да разговаря с Фийни, Ив се върна в полицейското управление. Преди да се качи на ескалатора, спря пред един автомат, за да си вземе шоколадче.

В отдела по „Електронна обработка на информацията“ цареше обичайното оживление. Някои от служителите се занимаваха с поправката на компютри — разглобяваха ги и отстраняваха повредите. Други седяха в кабинки и прослушваха или записваха дискове от конфискувани видеотелефони и електронни дневници. Голямото общо помещение беше изпълнено с толкова оглушително пищене, бучене и вой, че Ив се запита как успяват да мислят тези хора.

Въпреки шума вратата на Фийни беше отворена. Ирландецът седеше зад бюрото си, ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, твърдата му червеникава коса беше щръкнала като таралежови бодли, очите му с тежки клепачи изглеждаха огромни зад дебелите лещи на очилата, каквито използваха микрохирурзите. Докато Ив го наблюдаваше през отворената врата, той извади миниатюрен чип от компютъра, който стоеше преобърнат на бюрото му.

— Хванах те мръснико — доволно рече ирландецът и с деликатността на хирург пъхна чипа в плика за веществени доказателства.

— Какво представлява това? — обади се тя.

— А? — Той примигна, после отмести очилата и се загледа в младата жена. — Здрасти, Далас, малко ме стресна. За това сладурче ли питаш? Ами, то е нещо като брояч. — Той посочи пликчето с чип и се усмихна. — Някаква банкова касиерка, която е разбирала от електроника, го е инсталирала на служебния си компютър. На всеки двайсети превод депозитът е бил препращан в нейната сметка в Стокхолм. Умно измислено, нали?

— Но ти си по-умен.

— Абсолютно си права. Всъщност какво търсиш тук? — Докато говореше, той методично поставяше етикетчета на веществените доказателства. — Може би ти се е приискало да поприказваш с истински ченгета?

— Да речем, че ми е домъчняло за красивото ти лице. — Тя приседна на ръба на бюрото му и се усмихна, когато ирландецът гневно изсумтя. — А може би съм дошла да те попитам дали разполагаш с малко свободно време.

— За какво?

— Спомняш ли си Майстора?

— Разбира се. Гадняр със златни ръце. Бива го почти колкото мен. Може да вземе свръхмодерен компютър и за нула време да направи от него цели шест. Предполагам, че е страшно способен.

— А сега е страшно мъртъв.

— Не думай? — Погледът на Фийни изразяваше искрено съжаление. — Какво се е случило?

— Извадили са го от реката. — Тя му разказа всичко: от срещата си с Плъха до огледа на работилницата.

— Навярно старият боен кон се е забъркал в нещо много опасно, та да се уплаши толкова — замислено изрече Фийни. — Сигурна ли си, че не са го отвлекли от дома му?

— Това граничи с невъзможното. Наблюдавал е помещенията и улицата чрез камери. Външната врата е бронирана и е с хиляда ключалки. Има само един прозорец, който е с нечупливо стъкло и с решетки. Надникнах и в кухнята му. Имаше достатъчно провизии и вода, за да изкара цял месец под обсада. Защо е решил да бяга?

— Да пукна, ако знам. Колегата от Джързи ще ти представи ли материалите по случая?

— Не разполага с нищо особено. Самата аз още не съм се добрала до важни сведения. Информацията е от един мой шпионин, а той е страхлив като заек. Но е ясно като бял ден, че Майстора се е забъркал в нещо голямо и са го очистили. Не са проникнали в жилището му, следователно не са се добрали до компютъра му, който има допълнителна защитна система. Питам се дали имаш време да си поиграеш и да се опиташ да проникнеш в компютъра.

Фийни се почеса по главата и машинално посегна към купичката със захаросани бадеми върху бюрото.

— Мисля, че ще се справя. Навярно е взел със себе си всичко най-важно, щом е смятал да премине в нелегалност. Майстора беше изключително умен. Но може би е оставил копие. Струва си да погледна.

— Много благодаря. — Ив се изправи. — Моля те, запази го в тайна. Още не съм го съгласувала с командира.

— Ако открия нещо, ще му го покажем.

— Съгласна съм. — Тя грабна шепа бадеми и се запъти към вратата, но си спомни нещо и се обърна. — Каква сума е присвоила онази касиерка?

Фийни погледна към микроустройството.

— Малко повече от три милиона. Нямаше да я спипат, ако се беше задоволила с трите милиона и беше изчезнала.

— Човешката алчност е безгранична — отбеляза Ив.

Докато вървеше към канцеларията си, хрускаше бадемите и размишляваше.

Откъм общото помещение се разнасяха виковете и проклятията на задържаните, чуваха се гласовете на нападнатите или ограбени хора, които даваха показания, непрекъснато звъняха видеотелефоните, две жени с писъци се нахвърлиха една върху друга заради мъртвец, когото и двете твърдяха, че са обичали.

Странно, но напрегнатата атмосфера подейства успокояващо на Ив след посещението й в отдела по електроника.

Реши да помогне на дежурния полицай и дръпна назад едната пищяща жена, докато той се бореше с другата.

— Благодаря, Далас — ухили й се Бакстър.

— Признай, че тайно се наслаждаваше на гледката — промърмори тя.

— Нищо не може да се сравни с бой между жени. — Бакстър притисна пленницата си на единия стол и побърза да й сложи белезници, преди да е издрала с нокти лицето му. — Ако не беше побързала да се намесиш, мацките щяха да разкъсат дрехите си.

— Много си хитър, Бакстър. — Ив се наведе и прошепна на жената, като я стисна по-здраво, тъй като непознатата се мяташе като риба: — Чу ли го какво каза? Ако отново се нахвърлиш върху съперницата си, ще доставиш удоволствие на тези момчета. — Това ли искаш?

— Не. — Жената замълча, сетне подсмръкна и изпищя: — Искам си моя Бари!

Думите й разплакаха съперницата й и помещението закънтя от риданията им. Ив забеляза как Бакстър настръхна, злобно се усмихна и побутна жената към него.

— Твоя е, приятел.

— Адски съм ти задължен, Далас.

Ив, която беше доволна от ролята си в малката драма, влезе в канцеларията си и затвори вратата. Тук поне цареше относително спокойствие. Тя се настани зад бюрото си и се свърза със Сузан Дей, адвокатката на покойния Джей Брансън.

След като обаждането беше прехвърлено от секретарката на помощничката, най-сетне на монитора изплува лицето на Сузан. Адвокатката беше на около четирийсет и погледът й подсказваше остър ум. Късо подстриганата й черна коса обрамчваше красивото й лице. Кожата й беше матова като оникс, очите й бяха като въглени. Носеше пурпурно червило, в същия цвят беше мъничката обеца на лявата й вежда. Сузан не се усмихваше, дори изглеждаше някак строга.

— Лейтенант Далас, Доналд Брансън ми съобщи, че сте искала да разговаряте с мен.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, госпожо Дей. Известно ли ви е, че разследвам обстоятелствата около смъртта на Джей Брансън?

— Да. — Адвокатката стисна устни, сетне добави: — Човек от прокуратурата ме уведоми, че на Лизбет Кук е предявено обвинение в непредумишлено убийство.

— Изглежда, решението не ви задоволява.

— С Джей Си бяхме много добри приятели. Права сте — не съм съгласна неговата убийца да се отърве само с няколко години в някой затвор с лек режим.

„Прокурорът уговаря далаверите, а ченгетата изяждат калая“ — кисело си каза Ив.

— Моята работа се състои в събирането на всички веществени доказателства. Завещанието на господин Брансън може да промени положението.

— То ще бъде отворено довечера в дома на Доналд Брансън.

— Предполагам, че вече знаете кои са наследниците на покойния.

— Да. — Сузан замълча, сякаш в душата й се бореха противоречиви чувства. — Но не мога да ви ги съобщя преди официалното прочитане на завещанието — такива бяха изричните указания на клиента при съставянето му. Ръцете ми са вързани, лейтенант.

— Вашият клиент не е предполагал, че ще го убият.

— Няма значение. Повярвайте, че вече наруших установени правила, като настоях завещанието да бъде отворено довечера.

Ив се замисли за миг, после попита:

— В колко часа?

— В осем.

— Законът забранява да присъствам.

Сузан вдигна веждата си, украсена с обеца.

— Не, но все пак трябва да поискаме съгласието на господин и госпожа Брансън. Ще разговарям с тях и ще ви се обадя.

— Добре. Няма да бъда в управлението, но ще ми предадат съобщението ви. И още нещо: познавате ли Лизбет Кук?

— Да. Често се срещах с нея и с Джей Си.

— Какво е мнението ви за нея?

— Тя е амбициозна, решителна, властна. И доста избухлива.

Ив кимна.

— Очевидно не ви е допадала.

— Напротив, много я харесвам. Възхищавам се от жените, които знаят какво искат, а когато го получат, с нокти и зъби се опитват да го задържат. Джей Си беше много щастлив с нея. — Тя стисна устни, в очите й пробляснаха сълзи. — Ще ви се обадя — добави и прекъсна връзката.

— Излиза, че всички са обичали Джей Брансън — промърмори Ив, поклати глава и се залови да прибира в чантата си онова, което щеше да й бъде необходимо. Точно когато излизаше от канцеларията, комуникаторът й избръмча. Тя го извади и каза: — Далас слуша.

— Лейтенант…

— Пийбоди, мислех, че развеждаш брат си из града.

— По-скоро той ме развеждаше. — Помощничката на Ив забели очи. — Вече се изкачих на върха на Емпайър Стейт Билдинг, два пъти обиколих Силвър Палас, наблюдавах кънкьорите на ледената пързалка в Рокфелер Сентър… — За миг тя замълча — за нищо на света не би признала, че Зийк я беше накарал да вземе кънки под наем и да се по-пързаля с него. — Освен това посетихме два музея и съм капнала от умора. Брат ми настоява да направим въздушна обиколка на Манхатън. Хеликоптерът излита след петнайсет минути.

— Като те слушам, косата ми настръхва — отбеляза Ив и се запъти към асансьора.

— Зийк е за пръв път в Ню Йорк. Едва успях да му внуша, че не бива да разговаря с проститутките и просяците. Представи си, искаше да участва в онези мошенически игри на карти.

— Добре, че сестра му е ченге — усмихна се Ив.

— Така си е. — Пийбоди въздъхна. — Научих нещо, което може би е съвсем маловажно, но ми се стори странно и реших да ви уведомя.

Вратите на асансьора се отвориха и Ив се озова в подземния гараж.

— И какво е то?

— Зийк обясни, че дошъл в Ню Йорк, за да изработи някакви шкафове. Оказа се, че работата му е била възложена от Доналд Брансън.

— Какво? — Ив замръзна на мястото си. — Брансън е наел брат ти, така ли?

— Да — печално потвърди помощничката й. — Каква е вероятността нарочно да е избрал точно Зийк?

— Голяма. Много голяма. Откъде Брансън е научил за брат ти?

— Всъщност шкафовете са поръчани от съпругата. Била на почивка в Аризона и видяла в магазина на кооперацията за художествени занаяти вградените шкафове, изработени от Зийк. Повярвай, че наистина го бива. Госпожа Брансън се заинтересувала и пожелала да я запознаят с човека, който ги е измайсторил. Така се е стигнало до поканата брат ми да дойде в Ню Йорк.

— Срещата им изглежда съвсем случайна. — Ив седна зад волана. — Зийк съобщил ли им е за пристигането си?

— Накарах го да им се обади. Когато спомена името Брансън, бях принудена да му обясня защо съм толкова изумена. Той реши да се свърже с работодателката си и да я попита дали се отказва от поръчката.

— Добре. Не се тревожи, Пийбоди. Все пак искам да разбера как са реагирали семейство Брансън. Ако Зийк не ги е уведомил, че сестра му е ченге, кажи му да не обелва нито дума по този въпрос.

— Разбира се. Но нали те не са заподозрени? Знаем кой е престъпникът.

— Вярно е, но все пак трябва да внимаваме. А сега продължете обиколката на града. Ще се видим утре.

„Странно съвпадение“ — помисли си Ив, докато изкарваше колата от гаража. Мразеше съвпаденията. Ала колкото и да си блъскаше главата, не можеше да открие нещо нередно в това, че роднините на убития са наели брата на Пийбоди.

Джей Си е бил жив, когато са предложили работата на Зийк. Нито брат му, нито снаха му бяха заподозрени в убийството му.

Понякога наистина се случваха случайни съвпадения. Но Ив съхрани информацията в съзнанието си, за да я „изрови“, когато й е необходима.

Когато тя влезе в дома си, дочу тиха музика. Навярно Съмърсет се разнообразяваше, докато изпълняваше задълженията си, които едва ли го преуморяваха.

Ив съблече якето си и го преметна на парапета, сетне тръгна нагоре по стъпалата. Надутият иконом щеше да разбере, че се е прибрала. Проклетникът знаеше всичко. Освен това мразеше нарушаването на установения ред, както и да го безпокоят след края на работното му време. Едва ли щеше да си направи труда да напусне покоите си, за да се заяжда с нея.

Тя се обърна и тръгна по коридора към залата, където Рурк беше подредил колекцията си от оръжия. Знаеше, че само двамата с него и икономът имаха достъп до това помещение.

Колекцията беше обявена пред властите и на практика беше легална… поне от известно време. Ив искрено се съмняваше, че всеки експонат е придобит по законен начин.

Притисна длан към пластината, изчака, докато проблесна зеленикава светлина, означаваща, че се взема отпечатъкът й, после назова името си и накрая набра кода.

Компютърът потвърди самоличността й и бравите щракнаха.

Тя пристъпи в залата, затвори вратата и дълбоко си пое въздух.

В просторното помещение бяха изложени оръжия от всички епохи. В стъклени витрини, в остъклени шкафове, както и по стените бяха подредени пистолети, ножове, лазери, мечове. Всички свидетелстваха за неугасващото желание на хората да избиват ближните си.

Ала все пак Ив знаеше, че щеше да се чувства безпомощна без оръжието си.

Спомни си първия път, когато Рурк й беше показал тази зала; тогава в душата й се бореха противоречиви чувства. Интуицията й подсказваше, че може би той е престъпникът, когото търсеха, а разумът й подсказваше, че това е невъзможно.

Първата целувка от Рурк също беше получила тук, в този музей на войната. После й беше станало още по-трудно, защото се бяха намесили чувствата. Лудо се беше влюбила в него и от този момент вече не беше безпристрастна.

Погледът й попадна на стъклен шкаф с пистолети; подобни оръжия имаха място само в частните колекции, след като преди десетилетия беше гласуван законът за забрана на огнестрелните оръжия. Големите и тежки пистолети бяха неудобни за носене; бяха и смъртоносни, тъй като изпращаха в плътта парчета нагорещена стомана.

Забраната на огнестрелните оръжия беше спасила живота на хиляди, но Лизбет Кук беше доказала, че винаги ще бъдат измисляни нови начини да се убива.

Извади поставката от чантата си и заразглежда оръжията, за да провери с кое ще съвпадне.

Беше свела избора до три бластера, когато вратата се отвори. Тя се обърна; беше готова да наругае Съмърсет, задето се осмеляваше да я безпокои, но вместо него видя Рурк.

— Здравей, не знаех, че си у дома.

— Днес работя вкъщи — обясни той и внимателно я огледа. Съпругата му изглеждаше уморена, разсеяна… и много съблазнителна. — Изглежда, че и ти си взела същото решение, освен ако не си решила да се позабавляваш с моята колекция от оръжия.

— Разследвам… всъщност може би ще разследвам необикновен случай. — Тя му показа поставката. — Радвам се, че дойде — тъкмо ще ми помогнеш. Интересувам се от армейски бластер, който е използван по време на Градските войни и който отговаря на тази поставка.

— За онези, които са били зачислени на американската армия ли питаш?

Тя кимна.

— Европейските са малко по-различни — обясни той и се приближи до един стъклен шкаф. — През този период щатската армия е била въоръжена с два вида бластери. Вторият е бил изобретен към края на войната и е бил по-лек и с по-точен мерник. — Рурк избра бластер с двойно дуло и тъмносива ръкохватка. — Инфрачервен мерник, устройство за проследяване на обекта по излъчваната от него топлина. Оръжието може да се регулира така, че да зашеметява (например да събори на земята стокилограмов мъж, който ще остане в състояние на шок двайсетина минути) или да пробие дупка колкото юмрук в тялото на връхлитащ носорог. Възможно е и обсегът му да се стеснява и разширява по желание.

Той показа на Ив бутоните от двете страни на оръжието, сетне й го подаде. Младата жена промърмори:

— Едва ли тежи повече от два килограма и половина. Как се зарежда?

— С батерия — на същия принцип като пълнителя при старовремските автоматични оръжия.

— Хм… — Ив се обърна и сложи оръжието на поставката — пасваше идеално. — Изглежда е като онова, което ме интересува. Как смяташ, колко още са в употреба?

— Правителството на Съединените щати твърди, че почти всички бластери са били иззети от армията и са били унищожени. Но тъй като си голяма скептичка (заради което те обичам), едва ли ще повярваш на въпросното твърдение.

— Искам да го изпробвам. Нали имаш батерии?

— Разбира се. — Рурк взе оръжието и поставката, приближи се до стената и отвори скритата врата. Ив озадачено го изгледа, но го последва в асансьора.

— Не трябва ли да се връщаш на работа?

— Когато човек сам си е началник, може да прави каквото си пожелае. — Рурк се усмихна, щом тя пъхна ръце в джобовете си. — На какво се дължи внезапния ти интерес към бластерите?

— Имам предвид нещо… а може би само си губя времето.

— Не се случва често да си губим времето заедно.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата се озоваха в помещението за стрелба. Таванът беше висок, а стените бяха боядисани в пясъчно жълто. За разлика от останалите помещения в къщата това беше спартански обзаведено, липсваше разкошът и луксът.

Рурк нареди на осветлението да се включи и сложи поставката върху лъскавия черен плот, после извади от чекмеджето батерия, наподобяваща на карта за игра. Пъхна я в процеп, намиращ се на приклада, и заяви:

— Вече е заредено; остава само да го активираш. Ето, чрез този превключвател избираш каква да бъде мощността на бластера, после стреляш.

Ив кимна.

— Очевидно е, че действа бързо и ефикасно. Ако очакваш, ще те нападнат, предварително го настройваш. — Тя се престори, че пъха оръжието в кобура си. — При положение, че имаш добри рефлекси, за броени секунди можеш да го извадиш, да се прицелиш и да стреляш. Искам да го опитам.

Той отвори друго чекмедже извади предпазители за ушите и специални очила, сетне попита:

— Какво предпочиташ — холограма или статична мишена? — Постави дланта си върху монитора, който я идентифицира, след което по командното табло запроблясваха светлинки.

— Холограма. Искам двама противници и нека бъде нощ.

Рурк се подчини, сетне се настани на един стол, за да наблюдава представлението.

Беше програмирал противниците й да бъдат двама огромни мъжаги, които обаче бяха изключително пъргави. Те я нападнаха от ляво и от дясно, ала младата жена бързо се завъртя и покоси и двамата.

— Беше прекалено лесно — промърмори. — Трябваше да съм малоумна, едноръка и с увредено зрение, за да пропусна целта.

— Опитай отново. — Рурк програмира повторно мишената, докато тя нетърпеливо пристъпваше от крак на крак и се опитваше да си представи как би реагирала, ако беше на мястото на Майстора, който е бил изплашен и се е подготвял за бягство.

Първият нападател внезапно изскочи от сенките и се нахвърли върху нея. Ив отстъпи встрани, приклекна и стреля, сетне рязко се извърна. Този път Рурк се беше постарал да направи задачата й по-трудна. Вторият нападател вече замахваше със стоманения прът. Тя се изтърколи вдясно и с един изстрел пръсна главата му.

— Обичам да наблюдавам как действаш — промърмори Рурк.

— Може би старецът не е имал толкова бързо рефлекси — замислено промълви младата жена и се изправи. — Или пък похитителите му са знаели за бластера. И все пак наличието на оръжието е било предимство за Майстора. Ако го беше настроил на широк обсег на действие, би могъл с един изстрел да помете половината квартал. — Тя демонстрира твърдението си, като превключи бластера и стреля с холограмното изображение на улица. Автомобилът, паркиран до отсрещния тротоар, избухна в пламъци, стъклата на прозорците се счупиха, разнесе се вой на аларми. — Видя ли?

— Не беше необходимо да ми го показваш — преди малко ти обясних как действа бластерът. — Той се приближи и взе оръжието. Косата на Ив беше разрешена и под яркото осветление се различаваха всички оттенъци на кафявото в гъстите кичури. — Наистина ми доставя удоволствие да те наблюдавам.

— Невъзможно е да са го нападнали и отвлекли, след като е имал такова чудо — настояваше Ив. — Трябвало е да отвлекат вниманието му, да изпратят някого като примамка или пък човек, комуто Майстора се е доверявал; да не им пръсне мозъците, щом ги види. Той не е притежавал кола, но не е повикал такси — вече проверих. Следователно се е движел пеш. Бил е въоръжен, нащрек, знаел е какво може да му се случи. И все пак са го отвлекли толкова бързо и лесно, все едно са обрали на площад „Таймс“ турист от Небраска.

— Сигурна ли си, че е било бързо и лесно?

— Установихме, че някой го е ударил по главата, нямаше наранявания, получени при самозащита. Ако беше стрелял и не беше улучил никого от нападателите, по дланта му щеше да има следи от изстрела.

— Не всеки реагира хладнокръвно като теб, лейтенант.

— Имаш право. Все пак бих се обзаложила, че старецът е действал мигновено. — Тя сви рамене и добави: — Мисля, че похитителите са били въоръжени. Един от тях е отвлякъл вниманието му. — Ив се замисли, сетне започна да настройва нова програма. За да „навлезе“ по-добре в ситуацията, свали очилата и предпазителите за ушите. — Когато Майстора се е обърнал към него…

Тя взе оръжието от Рурк и включи програмата. Някакъв мъж изникна от тъмнината, тя се хвърли към него и посегна към бластера. Активира го, обърна се и усети лека болка в рамото.

Докато машинално разтриваше мястото, си помисли, че врагът я беше „дарил“. Но тя беше млада и в отлична кондиция, освен това разсъждаваше трезво и хладнокръвно.

— Майстора бе стар, бил е изплашен до смърт, но си е въобразявал, че умствено превъзхожда нападателите. Ала те са го нападнали от две страни, докато е вървял към спирката на метрото. Той се е хвърлил към единия, а другият го е зашеметил с електрошокова палка. Това не може да се разбере от аутопсията, освен ако шокът не е причинил увреждания на нервната система. Но те са искали само да го… обезвредят, за да го халосат по главата и да го отвлекат. — Тя остави оръжието. — Имам своя теория, остава да видим дали ще се потвърди.

— Да разбирам ли, че демонстрацията приключи?

— Да. Сега ще… хей, какво правиш? — запротестира тя, когато Рурк я притегли към себе си.

— Спомням си кога за пръв път те целунах. — Очакваше отначало тя да се съпротивлява, което щеше да направи отдаването й още по-сладко за него. — Всичко започна тук. — Докосна с устни страната й и се опияни от аромата на кожата й. — Беше почти преди година. Щом те видях, разбрах, че искам теб и никоя друга.

— Искаше само секс. — Ив се обърна и наклони глава така, че целувките му да обсипят шията й. Почувства се така, сякаш цялото й тяло запулсира.

— Така беше. — Той се изсмя и ръцете му се плъзнаха върху гърдите й. — И още го искам. Никога не ми омръзва да се любя с теб, скъпа Ив.

— Няма да се оставя да ме прелъстиш, след като ме чака толкова много работа. — Ала Рурк вече я водеше към асансьора и тя почти не се съпротивляваше.

— Използва ли обедната си почивка?

— Не.

Той за миг се отдръпна и се усмихна.

— Аз също. — После горещите му устни жадно се впиха в нейните и тя почувства, че сякаш се разтапя в ръцете му.

— Да му се не види — промълви Ив и несръчно се опита да извади комуникатора си, докато с едната ръка се държеше за съпруга си. — Почакай… престани! Почакай да блокирам видеото. — Въздъхна и си помисли, че езикът на Рурк събужда в нея неподозирана страст. — Диспечер, тук лейтенант Далас.

Съпругът й я привлече в асансьора, притисна я до стената на кабината и обсипа с целувки шията й.

— Диспечерът слуша.

— Взимам един час почивка… — Ив сподави стона си, когато усети ръката на Рурк върху гърдата си. Той плъзна другата си ръка между краката й и усети палеща топлина, сякаш беше докоснал жарава.

Тялото й се разтърси от върховното удоволствие и тя стисна зъби, за да не изкрещи.

— Съобщението прието, лейтенант Далас.

Ив едва успя да изключи комуникатора, преди Рурк да започне да разкопчава ризата й. Тя свали кобура си, после сграбчи съпруга си за косата и задъхано изрече:

— Това е истинска лудост! Докога ще изпитваме един към друг такава безумна страст?

— Не знам. — Щом излязоха от асансьора, той я грабна в прегръдките си и, прекосявайки спалнята, я положи на огромното легло. — Но благодаря на Бога за онова, което чувстваме.

— Докосвай ме… Искам да усетя ръцете ти… — шепнеше Ив, докато Рурк легна върху нея.

— Само преди година не познавах тялото ти, твоите настроения, желанията ти — промълви той, обсипвайки с нежни целувки лицето й. — Ала сега, когато ми принадлежиш, те желая още по-силно.

„Това е лудост“ — мислено повтори Ив и жадно впи устни в неговите. Всяко нейно докосване, всяка нейна целувка сякаш усилваха страстта му.

Независимо дали се любеха безумно както сега, или с всепоглъщаща нежност, Рурк беше ненаситен.

И двамата знаеха какво допада на другия, какво да направи, за да му достави неописуема наслада. Колкото и да беше странно, това само подсилваше страстта им.

Ив знаеше, че съпругът й ще я накара да се почувства като на седмото небе сега и всеки следващ път с бавни и нежни докосвания или с безмилостно обладаване.

Понякога се страхуваше, че сърцето й ще се пръсне от възбудата и удоволствието, които изпитваше.

Рурк докосна гърдата й, впи устни в зърното, като мислено си повтаряше, че тази прекрасна жена му принадлежи. Ив се задъха, отметна глава, сърцето й лудо затуптя.

Рурк погледна към огромния диамант на златна верижка, с които съпругата му не се разделяше — символ, че Ив се беше научила да приема онова, което той копнееше да й даде.

Двамата трескаво се съблякоха, всеки жадуваше да докосне голото тяло на другия.

Ив дишаше тежко, което още повече възбуди съпруга й — не можеше да повярва, че тази силна жена трепереше под него. Усещаше как тялото й се напряга, виждаше познатото изражение на изненада и удоволствие, което се появяваше на лицето й преди върховния момент.

В мига, когато тя полетя във висините, страстно я целуна и сякаш погълна гърленото й стенание.

Ала Ив знаеше, че това няма да му е достатъчно. Дори сега, когато започваше да се успокоява след преживяното удоволствие, знаеше, че съпругът й отново ще накара всяко нейно мускулче да се напрегне и сърцето й да затупти така, като че щеше да изскочи от гърдите й.

Притисна се още по-силно към него, опитвайки се да му достави удоволствие, макар че вече не можеше да разсъждава и се чувстваше напълно безпомощна. Прошепна името му и се повдигна, за да го поеме в себе си, сетне запулсира с неговия ритъм. Усещането, че доставя наслада на Рурк както той на нея, беше неописуемо. Той вплете пръсти в нейните — още един интимен акт.

Ив погледна в невероятните му сини очи и разбра, че и съпругът й е завладян от магията на този вълшебен миг.

„Само ти!“ Знаеше, че и Рурк си мисли същото. После очите му помътняха, а тя нададе вик, стисна дланите му и заедно с него полетя във висините на насладата.

Рурк въздъхна и отпусна глава върху гърдите й. Усещаше как тялото й под него е отпуснато. Знаеше, че скоро Ив ще скочи от леглото, набързо ще се облече и отново ще се захване с работата си, която поглъщаше почти цялото й време.

Ала още няколко секунди щеше да бъде в неговата власт.

— Трябва по-често да се прибираш за обяд — прошепна й, а тя се засмя и заяви:

— Забавлението свърши. Време е да се върна в службата.

Но и двамата останаха неподвижни. След малко Рурк промърмори:

— В осем ще вечеряме в „Палас“ с началниците на отдели от моите заводи за транспортни средства. Ще присъстват и съпругите им.

Ив смръщи чело.

— Предупредил ли ме беше за тази вечеря?

— Разбира се.

— Така ли? В седем имам важна работа.

— Каква?

— Трябва да присъствам на отварянето на завещанието на Джей Брансън.

— Добре. Ще отложим вечерята с половин час и първо ще се отбием в дома на Брансънови.

— Нищо няма да правим двамата — ще отида само аз.

Той вдигна глава и се усмихна.

— Току-що ти доказах, че не можем един без друг.

— Това е служебен въпрос, не сексуална връзка.

— Обещавам да не правя секс с теб в дома на семейство Брансън, въпреки че сигурно щеше да бъде вълнуващо.

— Слушай, Рурк…

— Щеше да бъде напълно логично, като се вземат предвид обстоятелствата… — Той се засмя, докосна страната й и се изтегна на леглото. — След посещението у Брансънови ще отидем на вечерята.

— Невъзможно е да присъстващ на отварянето на завещанието. Това не е като да отидеш на театър.

— Сигурен съм, че ако се наложи, домакините ще ми предоставят стая, където да почакам съпругата си. Доколкото си спомням апартаментът им е огромен.

— Искаш да кажеш, че познаваш Доналд Брансън, така ли?

— Разбира се. Конкуренти сме, но поддържаме добри отношения.

Ив седна в леглото и изгледа Рурк, после промърмори:

— Съгласна съм, стига адвокатката на покойния да не възрази. После ще ми кажеш какво мислиш за братята Брансън.

— Скъпа Ив, за мен винаги е удоволствие да ти помогна.

Младата жена се намръщи и процеди:

— Точно от това се безпокоя.