Вярвай ми

XVI

— Но какво значи това? — запита Дездемона. Надвесила се бе толкова много над рамото му, че Старк се чудеше как не пада в скута му. Не че би имал нещо против, ако станеше така. В тялото му все още отекваше ехото на страстта.

Чувстваше се толкова добре, толкова уверен. Също както се чувстваше на прага на откриването на някоя сложна закономерност. Това бяха миговете, които отместваха малко по-назад границите на хаоса.

Дездемона бе навлякла джинсите и бе закопчала блузата си, но все още бе топла, влажна и секси. Къдриците й се бяха пръснали във всички посоки, устните й все още бяха набъбнали от целувките му. Невидимите нишки, които ги свързваха, когато се любеха, все още го приковаваха към нея.

Старк с усилие се съсредоточи върху екрана.

— „Застраховка.текст“ е името на изгубения файл. Погледни числото на байтовете му. Точно толкова, колкото липсваха от общия сбор на останалите файлове.

— Може би това е просто частен файл, в който е съхранявал сведенията за застраховките си — каза Дездемона.

— Може би. Но се съмнявам, че тук ще намерим обичайните сведения по застраховките. Нали видя хазяйката му и къщата, в която живееше. Не мисля, че Тейт е бил от хората, които държат да се застраховат.

— Тогава защо името на скрития файл е „Застраховка.текст“?

— Сега ще видим. — Старк даде командата за показване на файла.

Екранът потъмня за няколко секунди, после се появи кратък надпис, предшестван от някакъв адрес на електронната поща. Старк видя, че адресът е на анонимната поща. Съобщението беше кратко:

Дездемона се намръщи.

— Тези знаци над съобщението са адресът на получателя, така ли?

— Да, това е адрес на електронната поща. На анонимните услуги.

— Какви анонимни услуги?

— Автоматична компютърна поща, която приема и изпраща съобщения на хора, които искат да запазят в тайна самоличността си.

— Един от друг ли? — тя го погледна смаяно. — Но защо Върнън би искал да изпраща съобщение на някого, когото не познава.

— Има всякакви причини, поради които хората искат да останат анонимни — каза тихо Старк. — Нека видим какво има още в този файл.

Той натисна един клавиш и на екрана се появи друго съобщение. То също бе предшествано от анонимния адрес на електронната поща.

Цената на чиповете е хиляда. Доставка на първо число на месеца.

Следващото съобщение бе вероятно получено, а не извратено от Тейт.

Разбрахме, че можеш да предоставиш софтуер за нова програма — хит. Нужна е информация за цената.

— Нещо започва да просветва тук — каза Старк.

— Какво, за Бога, е правил Върнън?

— Изглежда се е занимавал с нещо като компютърна търговия. Бил е хакер, който на съответната цена е доставял всичко, което желае клиентът. Сключвал е сделките си чрез анонимната поща.

Дездемона заби пръсти в рамото на Старк.

— Смяташ, че той е крал софтуер и чипове, и неща от този род по поръчка?

— Може би.

— Тази работа изглежда не е много доходна, ако се съди, как живееше.

— Не бъди толкова сигурна. Тейт може и да си е скътал париците някъде.

— Добре, но ако той е печелел добре от компютърна търговия, защо му е била необходима работата при мен?

— Помисли малко.

— О, Господи! — прошепна Дездемона. — Той ме е използвал.

— Така изглежда.

— Сигурно ти си бил една от целите му — гласът й се извиси вбесено. — И ме е използвал, за да стигне до теб.

— Някой вероятно го е наел, за да се добере до „АРКЕЙН“. С малко късмет, може би ще успея да изровя от файла му съобщенията, свързани именно с тази сделка.

— Ах, тази гадна малка невестулка. — Дездемона присви очи. — А аз го харесвах. Беше толкова услужлив. Единственият наистина надежден служител, който някога съм имала.

— Успокой се, Дездемона.

— Ти не разбираш. Аз му вярвах.

— Дотук с прословутата интуиция на Уейнрайт — промърмори Старк.

— Ха! Това показва само колко малко знаеш за нея. Никога не съм имала никакви интуитивни импулси по отношение на Върнън. Просто ми беше симпатичен. Изглеждаше такъв мил, тих, безобиден човек.

— Вероятно така изглеждат мошениците в повечето случаи. Следващият път бъди малко по-предпазлива, дори и с човек, който идва навреме на работа.

— О, моля ти се. — Дездемона скръсти ръце на гърдите си и го изгледа унищожително. — Сега не е моментът за твоите малки, сладки лекции.

— При положение, че най-вероятно аз съм бил предполагаемата жертва на Тейт, смятам, че имам право да се интересувам, дали наистина си си взела поука.

Дездемона вдигна ръце.

— Не ставай още по-параноичен по отношение на мен, отколкото вече си. Трябва да признаеш, че това бе една крайно необичайна ситуация.

Старк сви рамене и не каза нищо. Според него, фактите достатъчно добре говореха и сами по себе си. Не бе изненадан, че Дездемона отказва да разсъждава логично. Тя беше Уейнрайт.

Лицето на Дездемона изведнаж засия.

— Ти знаеш какво означава това, нали?

— Кое? — попита неспокойно Старк.

Познаваше този израз на лицето й. Той определено го правеше нервен.

— Означава, че ти изпълни мисията си, разбира се.

— Моята мисия?

— Работата, която трябваше да свършиш за мен. Дори направи и нещо повече. Не само че намери и друг заподозрян, освен Тони, но почти доказа, че Върнън е бил този, който се е опитал да се добере до „АРКЕЙН“ в нощта на приема.

Старк нямаше какво да възрази.

— Въпросът сега е, защо Тейт е бил убит, и кой го е убил?

— Какво те кара да мислиш, че убийството му е било свързано с търговските му занимания? — запита изненадано Дездемона. — Полицията вероятно е права. Той се е оказал в неподходящо време на неподходящо място. Влязъл е в „Райт Тъч“ онази сутрин и се е натъкнал на някакъв бандит. С мен се случи същото.

— Не вярвам особено в съвпаденията — отвърна Старк. — Ти си имала очевидна причина да идеш на работа по-рано. Но още не знаем защо Тейт е бил там.

— Не допускаш, че той просто е объркал графика? — очите на Дездемона се разшириха. — Чакай! Компютърът ми!

Старк поклати глава.

— Повярвай ми, човек като Тейт не би се интересувал от твоя компютър и твоите програми. Неговият собствен хардуер и софтуер са далеч по-изтънчени.

— Нямах това предвид — рече бързо Дездемона. — Забравих да ти кажа, че когато включих компютъра си тази сутрин, получих съобщение за прекъсване по средата на работния процес. Компютърът ме питаше, дали искам да възстановя изгубената информация. И аз я възстанових.

— И?

— Доколкото знам, токът не е спирал, когато работя. Тони се обади, тъкмо когато се занимавах с изгубените файлове. Помогна ми да ги възстановя. Предполагаше, че някой си е играл с компютъра ми и го е изключил, без да излезе от програмата, както трябва.

— Възможно е.

— Ами, ако Върнън е използвал компютъра ми, а крадецът го е прекъснал по средата на онова, което е правел? — Очите на Дездемона светеха от вълнение.

— Кога е бил запаметен файлът? Тя се намръщи.

— Не знам. Не обърнах внимание на времето. Старк я погледна.

— Какво имаше в изгубения файл? Дездемона прехапа устни.

— Някакви драсканици. Букви и цифри, пълна бъркотия.

— Изтри ли файла? Дездемона поклати глава.

— Още е в компютъра ми.

— Смятам — рече Старк, като се изправи — че ще е най-добре да видя какво си намерила.

Дездемона посочи екрана, пълен с анонимни съобщения.

— А какво ще правим със застрахователния файл на Върнън?

— Ще ми трябва доста време, за да го прехвърля. После ще се занимавам с него.

Старк изключи компютъра. Забеляза, че ризата му все още беше разкопчана. Автоматично започна да я закопчава.

— Ще се върнем в твоя офис. Искам да видя онези „драсканици“, които си възстановила. Както и времето на запаметяването.

Дездемона го наблюдаваше мрачно.

— Май стана още по-объркано, а?

— Да, така е.

„Сложно е точната дума, — помисли си Старк — опасно сложно“.

Старк успя да намери място за паркиране на „Пайъниър скуеър“, слезе от колата и последва Дездемона по алеята, водеща към сградата, приютила „Райт Тъч“.

Умът му все още бе изцяло съсредоточен върху проблема с Върнън Тейт. Когато влезе през задната врата в голямата, блестяща кухня, му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че освен познатите лица, заети с почистването, имаше и някои други.

Той едва не се блъсна в Дездемона, която рязко се спря. Жулиета й махна от другия край на кухнята.

— Хей, Дездемона! Виж кой пристигна току-що.

— Мамо! Татко! — Дездемона се разсмя радостно и се хвърли напред с протегнати ръце. — Какво правите тук и двамата?!

Старк наблюдаваше срещата от прага. Жулиета, Бес и Август се струпаха около Дездемона и родителите й. Всички говореха едновременно. Развълнуваните гласове се завъртяха като вихър около Дездемона и я погълнаха.

Още веднъж на Старк му се стори, че мястото му не е тук. Сякаш всичко, което до преди малко го свързваше с Дездемона, беше изгубено.

С усилие на волята той успя да потисне тъмната самота в себе си и да съсредоточи вниманието си върху майката и втория баща на Дездемона.

Силия Уейнрайт бе красива жена, чието чаровно излъчване достигаше чак до другия край на помещението. Носеше лека, дълга до глезените лятна рокля, с някакъв смътен намек за Югозапада в модела. Талията й бе стегната с широк кожен колан, украсен със сребърни и тюркоазни орнаменти.

Силия бе по-ниска от повечето Уейнрайт, почти с ръста на Дездемона. Посивяващата й червеникава коса бе завита на елегантно руло. Екзотичните й очи, почти същите на цвят като тези на дъщеря й, се спряха на Старк с неясен интерес.

Бенедикт бе висок, среброкос мъж, чиито внушителни черти напоследък бяха започнали леко да се замъгляват от възрастта. Изглеждаше тъй, сякаш съзнателно бе избрал да прекара последната част от живота си в ролята на застаряващ аристократ от Стария свят. Той също погледна към Старк, когато пусна Дездемона от прегръдките си. Независимо от ролята, която бе избрал да играе, очите му си оставаха неочаквано остри и проницателни.

Когато заговори, гласът му бе толкова дълбок и звучен, че Старк не би се изненадал да открие, че е свързан с някакъв скрит усилвател.

— Добре, добре, добре — промърмори Бенедикт. — Значи вие сте мъжът, който открадна сърцето на моето малко момиченце.

— Татко, моля те! — Дездемона пламна цялата, Бенедикт не й обърна внимание. Протегна ръка във великодушен жест.

— Бенедикт Уейнрайт.

Старк погледна към предложената му ръка. Приближи се и я пое.

— Аз съм Старк.

— Това е съпругата ми, Силия. — Бенедикт направи галантно движение по посока към майката на Дездемона.

Силия му се усмихна очарователно.

— Разбрах, че всички ви наричат Старк.

— Да. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Уейнрайт. — Старк кимна любезно. — Не знаех, че вие и вашият съпруг ще пристигнете.

— Не ги очаквахме. — Дездемона се откъсна от прегръдката на майка си. — Какво се е случило? Да не би пиесата изведнъж да е била спряна?

Бенедикт тъжно поклати глава.

— Свалиха я още след третото представление, без изобщо някой да я забележи.

— Как така? — запита Дездемона.

— Явно театър „Кактус“ е бил на ръба на банкрута, — обясни Силия — факт, който никой не е сметнал за нужно да съобщи на актьорите. Една сутрин миналата седмица шерифът пристигна рано-рано и заключи всичко, докато кредиторите успеят да решат проблемите си в съда.

— Това е ужасно — възкликна Дездемона.

Старк я погледна. В гласа й нямаше особена изненада. Предположи, че тя е свикнала с разказите за подобни театрални нещастия.

— Случват се такива неща — каза философски Бенедикт. — Силия и аз се върнахме в Сиатъл с някои други от състава. Цели три дни сме на път. Пристигнахме в града преди час и дойдохме направо тук. Можете да си представите колко бяхме смаяни, да научим какво е станало.

— Ужас — промърмори Август. — Абсолютен ужас.

— Все още сме в шок — потвърди Бес. — Само като си помислиш, как бедната Дездемона е била затворена в този фризер с мъртво тяло.

— Можели са да те убият! — прошепна ужасена Силия.

— Наистина ли си добре, скъпа?

— Добре съм, мамо. Старк ми бе подарил една малка компютърна играчка, с която да изпращам съобщения. Нали знаеш, електронна поща. Във всеки случай, изпратих съобщение на Старк. Казах му, че съм заключена във фризера. Той дойде и ме измъкна.

Август присви очи.

— Напомня ми за времето, когато Тони я спаси от…

— Не сега, скъпи — предупреди го тихо Бес. Силия се обърна към Старк.

— Толкова искахме да се запознаем с вас. Не се случва всеки ден Дездемона да се…

— Мамо! — Лицето на Дездемона се оцвети в блестящ оттенък на розовото и тя хвърли бърз поглед към Старк.

— За Бога, нека не се впускаме в тази тема.

— Силия е права — заяви патетично Бенедикт. — Нямахме търпение, да се запознаем с човека, за когото смяташ да се омъжиш.

— Татко, ние със Старк просто се срещаме. — Дездемона изглеждаше отчаяна. — Нямаме абсолютно никакви планове за женитба.

— Не това чух от Бес — каза нежно Силия.

— Е, леля Бес просто не е разбрала — отвърна Дездемона.

Бес изглеждаше леко изненадана.

— Така ли? — Жулиета завъртя очи.

— Хайде, Дездемона, ние всички знаем, че ходиш със Старк.

— Вярно ли е? — запита гневно Бенедикт.

— Ние всички не знаем това! — заяви решително Дездемона. — Какво правим Старк и аз, си е наша лична работа, и бих искала семейството ми да стои настрана.

— Чакай малко. — Бенедикт тревожно смръщи царствените си вежди, като погледна първо Дездемона, а после Старк. — Може би не сме разбрали нещо тук. Казаха ми, че нещата между вас са сериозни.

— Е, не чак толкова. — Дездемона се обърна към Старк с ослепителна усмивка. — Нали така? Ние сме приятели. И делови партньори. Понякога се срещаме. Вярно ли е, Старк?

Старк бе поразен от вледеняващата болка, която сграбчи вътрешностите му. Думите, прошепнати от Дездемона, докато тръпнеше в ръцете му рано този следобед, се бяха врязали в мозъка му. Съзна, че бе искал да ги запази като горещи въглени срещу мрачна зима.

Обичам те.

Сега си даде сметка, че тя едва ли ги е мислила. Обичам те.

Просто думи, изречени от една страстна жена във върховния миг. Обичам те.

Той стоеше във вихъра на хаоса, объркан и дезориентиран от студените, стихийни ветрове. Изобщо не бе в състояние да проумее какво става.

— Както кажеш — произнесе учтиво.

— У-ух! Малко остана! — Дездемона бързо затвори вратата на офиса си и се облегна на стъклената стена. — Наистина съжалявам за тази неудобна сцена с моите хора.

— Няма нищо.

— Те малко прекаляват с вълненията понякога. Семейна черта.

— Всичко е наред, казах ти.

Старк я гледаше как заобикаля бюрото си. „Какво съм очаквал? — запита се той. — Дездемона е Уейнрайт. Тя може от време на време да се среща с мъж като мен, но вероятно нещата никога нямаше да идат по-далеч…“

— Престани да ме уверяваш, че всичко е наред! — изгледа го възмутено тя. — Не мога да го забравя. Последното нещо, което бих искала, е някой да те притиска.

— Как да ме притиска? — Дездемона го погледна някак особено.

— Ами, всичките тези приказки за сериозната ни връзка.

Старк гледаше в празния екран на компютъра.

— Мислех, че тя съществува.

— Е, разбира се, че съществува.

— Така ли?

Този вид разговор винаги успяваше да го обърка. И все пак той се вкопчи в малката искрица надежда, която просветна в думите й.

Дездемона се опусна на стола си, насочи пръст към него и присви очи.

— Знаеш ли кой е основният проблем в живота ти, Старк?

— Не — каза той и напрегнато зачака отговора й.

— Ти приемаш всичко прекалено буквално — ухили се Дездемона. — Погледни се например сега, в този момент.

— Малко ми е трудно да го направя.

Старк се загледа към бележките, изрезките и снимките, които покриваха стените на офиса.

— Тук няма огледало.

— Ето пак. Разбираш ли какво искам да кажа? Приемаш нещата в най-буквалния им смисъл. Много малко хора на този свят казват точно това, което мислят.

Старк се намръщи.

— Забелязал съм.

— Трябва да търсиш истинския смисъл зад думите. Мисли за човешкото общуване, като за проблем от теорията на хаоса.

— Комплексност, не хаос. И аз не работя в областта на комуникационните й приложения.

Тя удари с длан по масата.

— Ето пак! Прекъсваш разговор по много важен въпрос, само за да ме поправиш, защото съм използвала термин, който смяташ за неточен. Това е повърхностен начин на мислене. И пречи на истинското общуване.

Той я погледна изненадано.

— Винаги съм мислел, че го улеснява.

— Повярвай ми, не го улеснява. — Дездемона барабанеше с пръсти по облегалката на стола си. — А сега, да се върнем на онова, което казах за приликите между човешкото общуване и проблемите на теорията на хаоса или комплексността, или каквото и там да е…

— Не се обиждай, Дездемона, но ти не знаеш нищо за последното.

— Ти си мислиш така. Онова, което се опитвах да кажа, е че трябва да търсиш смисъла зад думите. Действителното значение, а не буквалното.

— Хората би трябвало да казват онова, което мислят.

— Може би. Но често не го правят. — Тя го погледна с някакво безпокойство. — А понякога не могат.

— Разбира се, че могат.

Старк си каза, че тук е върху здрава почва. Би могъл да спори по този въпрос от гледна точка просто на здравия разум, фактите бяха очевидни.

— Неспособността да се общува точно и ясно води до недоразумения и замъглена логика.

— Е, да, според теб, при повечето хора е така. Те се поддават на емоции, които ги объркват и им пречат да мислят ясно.

„Без съмнение, това е причината да ми каже, че ме обича преди няколко часа — помисли си мрачно Старк. — Страстта е замъглила разума й за един кратък миг.“

— Разбирам.

— Причината, поради която казах на родителите си, че сме делови партньори и само се срещаме понякога е, че ги познавам много добре. Ако дори само намекнех нещо за сериозна връзка, те веднага щяха да започнат да мислят за женитба.

— Женитба.

Думата сякаш заседна на гърлото му.

— Точно така. — Дездемона се завъртя със стола си към компютъра и изведнъж се оказа много заета с клавиатурата. — Уейнрайт са романтици. За тях сериозната връзка означава обвързване, брак и всичко останало.

— Разбирам. — Старк наблюдаваше как екранът на компютъра се съживява.

— Не се притеснявай, мисля, че успях да разсея тази представа. — Дездемона му хвърли бърз и неразгадаем поглед. — Уейнрайт са малко старомодни за някои неща. Семейството е много важно за тях. Причината е, че през годините не са могли да разчитат на никого, освен един на друг.

— Разбирам.

— Знам какво мислиш за брака, Старк. Не се безпокой, ще се постарая никой вече да не повдига въпроса.

— А ти какво мислиш за него? — запита Старк с преднамерено неутрален тон.

— За брака ли? Ами, аз съм Уейнрайт. — Тя му се усмихна извинително. — Някой ден… — леко вдигна рамене и остави фразата си недовършена.

— Разбирам.

— Но, ей, до този ден има още много време, нали? — Дездемона го изгледа лукаво. — А дотогава, смятам, че онова, което е между нас, е нещо много особено, окей?

— Да. Особено.

До смърт му се искаше да разбере, за какво всъщност му говореше. Определено имаше впечатлението, че му се губи нещо от разговора. Сякаш думите на Дездемона бяха заключени с някакъв код. Долавяше, че има някакъв скрит смисъл в тях, но не можеше да стигне до него. А колко добре се чувстваше с простите, ясни проблеми на комплексните структури.

— А, ето. — Дездемона разглеждаше екрана пред себе си. — Тези „драсканици“, които виждаш, са онова, което излезе, когато възстанових последния файл. Произволни знаци. Тони е прав. Може и някое дете да ги е напечатало. Какво ще кажеш?

— Дай да видим кога е записан файлът.

Безкрайно благодарен, че може да се прехвърли на тема, която разбира, Старк се надвеси над клавиатурата и набра някаква команда с една ръка.

Времето, когато драсканиците са били въведени в паметта, се появи на екрана. Осем и петнадесет.

Дездемона отново впери поглед в екрана.

— Точно когато Върнън е бил убит. Старк гледаше замислено знаците.

— Въпросът е, кой е напечатал тази безсмислица? Върнън или убиецът?

— И защо изобщо на някого му е притрябвало да печата на компютъра ми?

— Добър въпрос.

Старк съсредоточено се взираше в дългата редица знаци. Имаше някаква закономерност. Усещаше я.

— Мисля, че не са просто драсканици.

— Какво искаш да кажеш?

— Би могло да е закодиран текст. Очите на Дездемона се разшириха.

— Шифровано съобщение?

— Да.

— Но ти трябва да имаш специална програма, за да го разшифроваш, нали? Аз нямам такава.

— Няма нищо сложно в това, кодиращата програма да се прехвърли от някой флопидиск, да се кодира това съобщение и после програмата да се изтрие от паметта на компютъра ти.

— Но това би означавало, че някой е оставил това съобщение специално за мен. — Дездемона поклати глава. — Няма никакъв смисъл. Как е могъл да бъде сигурен, че ще го разбера?

— Съвсем логично е предположил, че ти ще поискаш да видиш какво е имало в изгубения файл, след като си включила компютъра и преди да започнеш работа.

— Да речем, че е така. Но откъде е бил сигурен, че ще разпозная едно кодирано съобщение само по вида му?

Старк се замисли върху най-вероятното обяснение.

— Може би съобщението не е било оставено за теб.

— Аз съм единствената, която използва компютъра.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Дездемона го погледна в очакване. — Можеш ли да дешифрираш това?

Искаше му се да го дешифрира бързо.

— Вероятно. Но първо трябва да извадя вълшебния си пръстен за дешифриране от кутията с юфката.

Половин час по-късно Дездемона влетя в „Екзотика Еротика“ с две високи чаши мляко в ръка, които бе купила от кафене „Муза“.

Тя изчака, докато една жена в делови костюм на ситно райе приключи с покупката си на пухкава боа от пера — последната еротична новост — и на пакетче кондоми в златно и розово. На излизане жената се усмихна на Дездемона. Дездемона й кимна.

— Ще трябва да доставим повече неща от пера — каза Кирстен, когато вратата се затвори зад клиентката. — Всичко, което има пера, се продава като топъл хляб.

— Разбирам какво имаш предвид. И в моя бизнес лебедите вървят най-много. Ето, вземи си млякото.

— С малко кафе. Точно, от каквото имах нужда. Цял следобед не съм сядала. Това е първата пауза, но не смея да оставя магазина. Днес съм сама тук.

— Къде е Хенри? — Дездемона остави млякото на плота. — Вече не ти ли помага?

— Иън се обади и го извика в „Рампата“, за да се срещнат с някакви евентуални спонсори.

— Хм. Дали това означава, че Иън се е отказал да преследва Старк, с цел да го превърне в ангел — покровител.

— Иън никога не се отказва. Знаеш го. Той е неуморим в търсенето на средства за „Рампата“. — Кирстен отпи от млякото. — А при теб как вървят нещата?

— Мама и татко току-що пристигнаха. Театър „Кактус“ е бил затворен в началото на седмицата, финансови проблеми.

Кирстен направи физиономия.

— Нищо ново, а? Запознаха ли се вече със Старк?

— Преди малко. Нещата почти бяха на ръба. Татко моментално влезе в ролята на „загрижения баща“. Кълна ти се, че ако не го бях спряла, със сигурност щеше да попита Старк, дали намеренията му са почтени. Кирстен вдигна вежди.

— И как го спря?

— Дадох му ясно да разбере, че връзката ми със Старк не е от такъв характер.

— Не е от такъв характер ли? — Кирстен едва не се задави с млякото си. — Не бих казала. Ти спиш с него. Колко време смяташ, че можеш да криеш това от Бенедикт? Всички в семейството го знаят.

— Така ли? — Дездемона бе вбесена. — Бих искала да знам, откъде всички вие сте така осведомени за моите интимни работи. Старк не е прекарал и една нощ в моя апартамент, нито пък аз съм нощувала в къщата му! Откъде всички са толкова сигурни, че спим заедно?

Кирстен се ухили.

— Божичко, и аз не знам. Наречи го интуицията на Уейнрайт.

Дездемона простена.

— Какво да правя, Кирстен? Щом татко разбере, че съм влюбена в Старк, ще започне да вдига врява, като старомоден моралист. Знам, че така ще стане.

— Е, и какво от това. Ролята му отива.

— Ще очаква Старк или да се ожени за мен, или никога вече да не престъпи прага ми. Ще настоява Старк да направи избор.

— Остави Старк, сам да реши.

— Не мога — отвърна Дездемона. — Не смея да оказвам никакъв натиск върху него на този етап. Старк сам все още не знае какво иска.

— Не съм толкова сигурна.