Вярвай ми

VI

Старк затръшна вратата в нацупеното лице на Тони. Изпита известно удовлетворение при мисълта, че другият временно бе напуснал сцената, макар да подозираше, че истинската битка тепърва предстои. Гледаше как Дездемона се суети из стаята и събира кожените аксесоари.

— Изживях такова неудобство — рече тя. — Просто нямам думи…

Старк не откъсваше поглед от еротичните приспособления в ръцете й.

— Като че ли ще е най-добре да смениш бравата си още утре.

Тя му хвърли бърз, изненадан поглед.

— Заради Тони? Няма нужда. Той е човек от семейството.

— Заварен брат ли каза?

— Точно така.

— Значи нямате кръвна връзка? — запита внимателно Старк.

Тя се намръщи.

— Е, да, ако говорим в точния смисъл на думата.

— Аз обикновено говоря в точния смисъл на думите.

— Но Тони е мой брат във всяко друго отношение — заяви решително Дездемона. — Израсли сме заедно.

Старк усети, че е докоснал чувствителна струна.

— Не съм искал да започвам спор. Просто попитах, това е всичко.

Дездемона за миг го погледна несигурно, после сякаш отстъпи. Погледът й се смекчи.

— Майка ми се омъжи за баща му, когато бях на пет години. Тогава Тони беше на девет. Майка му бе починала още докато бил бебе.

— Той каза, че ти е спасил живота, когато си била на пет години.

През тюркоазните очи на Дездемона преминаха тъмни сенки, същите сенки, които Старк бе видял преди малко, когато двамата бяха затворени в тясната кабина на асансьора.

— Вярно е — извърна се бързо Дездемона. — Но това е друга дълга история. Наистина нямам желание да се впускам в нея тази вечер. Извини ме, но трябва да прибера тези неща.

Старк проследи с поглед как тя забързано се отдалечи към дъното на апартамента. Когато изчезна зад големия екзотичен параван, той насочи вниманието си към останалата част от мансардата.

Първото, което забеляза, бе, че тук нямаше отделни стаи. Голи тухлени стени ограничаваха пространството от три страни. Цялата предна стена на таванското помещение бе от стъкло. Непрозрачен, голям параван осигуряваше уединението на спалнята. Висока до кръста стена от стъклени тухли очертаваше района на кухнята. Банята бе скрита зад по-висока преграда от стъклени тухли.

Беше едно открито, просторно, неограничено жилищно пространство. Тъкмо място за жена, която не обича да прекарва много време в малки, затворени помещения, като асансьорите.

Старк заобиколи ниския плот от стъклени тухли и намери лъскавата черна машина за еспресо. Откри и кафето в един стъклен буркан наблизо.

В продължение на няколко мига изучава машината. Подобна бе на онази, която имаше и той. Много го биваше по техническите приспособления.

Зае се за работа.

— Ох! Ама че край на вечерта! — Дездемона му се усмихни извинително, появявайки се зад паравана в дъното. — За един Уейнрайт Тони не прояви достатъчно усет към момента. Позволи ми аз да направя кафето. Нали си гост.

— Почти свърших.

Старк дръпна едно лостче. Машината за еспресо засъска и заизригва пара, като малък електронен дракон.

— Е, виждам. — Дездемона се усмихна несигурно. — Окей, благодаря.

Тя седна на една от табуретките от другата страна на кухненския плот.

— Завареният ти брат спомена, че току-що е пристигнал от Лос Анжелис.

— Да. Той отиде там, за да участва в една нова сапунена опера, фактът, че се завръща само след три месеца означава, че вероятно нещо се е объркало. Сапунените опери са много несигурна история.

— Нямах представа.

— Холивуд е ужасно място за истинския артист — довери му Дездемона. — И определено не е място за един Уейнрайт. Уейнрайт са хора на театъра, а не на киното или телевизията.

— Има ли разлика? — попита Старк.

— Разбира се. В продължение на три поколения Уейнрайт са били на театралната сцена. Нито един от тях не е ходил в Холивуд.

— Докато Тони не опита?

— Цялото семейство беше против, той да се забърква с телевизията, но Тони настояваше. — Дездемона въздъхна.

— И тъй като досега никъде другаде не успя, всички му стискахме палци, поне там да намери себе си.

— В Холивуд? — Старк напълни една чаша с еспресо.

— Това не изглежда особено вероятно. Винаги съм мислил Холивуд за място, където хората губят себе си.

Дездемона се намръщи.

— Така казва и чичо Август. И все пак, имахме надежди. Тони от година на година ставаше все по-отчаян. Каквото и да започнеше, все се проваляше. Тревожа се за него. Както и всички останали.

Старк остави чашата с еспресо на плота.

— А ти опитвала ли си да играеш?

— Да. Бог ми е свидетел, че се опитах. Посещавах курсове по актьорско изкуство. Вземах уроци по театрознание. Но най-накрая трябваше да приема факта, че съм единствената в семейството без всякакъв талант. Не беше лесно. Повече от всичко на света исках да продължа семейната традиция на Уейнрайт.

— Но ти не си истинска Уейнрайт, нали така? — изтъкна предпазливо Старк.

В очите й се появи ярост.

— Аз със сигурност съм истинска Уейнрайт. Уейнрайт съм от петгодишна възраст.

— Спокойно. Не исках да те ядосам. Просто се опитвах да установя фактите. Осиновиха ли те?

— Да — тонът на Дездемона беше леден. — Фамилията ми беше официално променена на Уейнрайт.

— Каза, че майка ти се е омъжила за втория ти баща, когато си била малко дете. Истинският ти баща починал ли е?

— Преди да се родя. — Дездемона отпи от еспресото. — При автомобилна катастрофа.

— Значи ти и майка ти сте живели сами, докато си станала на пет години?

— Не. Не точно. — Тя се взираше в тъмното, силно кафе.

Старк определено имаше впечатлението, че би искала да избегне по-нататъшни обяснения. Но това само засили любопитството му.

— Значи майка ти се е омъжвала два пъти след това? Дездемона се колебаеше. После сви рамене.

— Няколко години след смъртта на баща ми тя се омъжи за неговия съдружник, Джордж Нортстрийт. Той не беше съвсем в ред, но отначало тя не го е знаела.

Капчица еспресо се разля над ръба на чашата й.

— Не и преди да започне да изпада в онези пристъпи на насилие. Той отиде да се лекува. Лекарите казаха, че има прогрес. Но започна да бие майка ми.

Старк замръзна.

— А теб?

Дездемона стисна още по-силно чашата за кафе и връхчетата на пръстите й побеляха.

— Когато посегна и на мен, мама се отказа от терапията. Грабна ме и избягахме посред нощ. Помня, че непрекъснато ми повтаряше, да бъда много тиха. Бях ужасена.

— Господи!

— Толкова се боях от Джордж Нортстрийт! Не можех да защитя майка си от него, ужасявах се от онова, което можеше да ми причини. Единственият ми ясен спомен от този период е страхът. Не обичам да си го спомням.

— Хаосът — рече тихо Старк.

— Какво?

— Чувството за страх сигурно е било прилично на хаоса за едно малко дете.

— Вероятно и така може да се каже.

— И къде отидохте с майка ти, когато напуснахте Нортстрийт?

— В Калифорния.

Сенките изчезнаха от очите на Дездемона. Тя се усмихна.

— Мама е и актриса, и дизайнер на сценично облекло. Намери си работа в един малък театър, който организираше Шекспиров фестивал.

— Там ли срещнахте фамилията Уейнрайт?

— Да. Те ни взеха под крилото си. Направиха ни част от семейството. Мама и Бенедикт Уейнрайт се влюбиха.

— А ти получи ново име. — Дездемона кимна.

— Исках съвсем ново име за своя нов живот. Исках да бъда истинска Уейнрайт. Всички в семейството имат имена на герои от Шекспировите пиеси, така че аз избрах Дездемона.

— Поради някаква определена причина ли?

— Просто ми хареса как звучи.

— Това не е моя територия, но все пак, не беше ли Дездемона една невинна, предана жена, чийто съпруг Отело не й вярваше? — запита замислено Старк. — Доколкото си спомням, нещата свършваха лошо.

— Знам. — Дездемона направи гримаса. — Казах ти, че по онова време бях само на пет години и ми хареса как звучи. Признавам, че ако трябва отново да решавам, сигурно бих избрала някое друго име. Елена, например, от „Всичко е добре, когато свършва добре“.

— Значи майка ти и Нортстрийт, в края на краищата, се разведоха?

— Мама подаде молба за развод, но Нортстрийт умря, преди делото да беше приключило — рече тихо Дездемона.

— И как е умрял?

— Застрелял се в главата. — Дездемона леко се раздвижи, сякаш отхвърляше тежко, задушаващо бреме. — Виж, ако нямаш нищо против, бих искала да сменим темата.

— Разбира се.

Сигурно имаше още неща, които си струваше Старк да научи, но не биваше да настоява повече за тази вечер.

Почувства лека изненада, че изобщо опита. Не беше в негов стил да се интересува от личния живот на някой друг. Грижливо пазеше собственото си уединение и уважаваше това на другите. Но кой знае защо, му се искаше да узнае повече за Дездемона. „Рано или късно, — обеща си той — ще получа всички отговори.“

Дездемона му се усмихна окуражаващо.

— Достатъчно за мен. А ти къде научи тоя „елегантен“ трик, който приложи на бедния Тони? Приличаше на нещо от източните бойни изкуства.

— И наистина е.

Дездемона наклони глава на една страна.

— Не мислех, че си спортен тип. Старк я погледна, но не отговори. Тя се изчерви.

— Искам да кажа, че изглеждаш физически силен, но някак не съм мислила за теб, като за човек, който се занимава с източни бойни изкуства. Мислех те за мозъчен, научен тип. Повече интелектуално ориентиран, ако разбираш какво имам пред вид.

— От време на време също така вдигам щанги — рече Старк сухо.

Очите на Дездемона пробягаха по раменете му. В синьо-зелените им дълбочини проблесна неприкрито женско възхищение.

— Напълно ти вярвам.

Старк изведнъж почувства, че му става ужасно топло.

— Не прекарвам цялото си време пред екрана на компютъра — рече той грубо.

— Ас какво си се занимавал, преди да дойдеш в Сиатъл? Бившата ти годеница споменаваше за някакъв резервоар на мозъци.

Старк вдигна вежди.

— Значи вие с Памела сте ме обсъждали?

— Ами, да. Донякъде.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Няма значение. — Дездемона му се усмихна малко прекалено бодро. — Всъщност, не е било нищо особено. Само някаква реплика, изтървана от госпожица Бедфорд по време на деловия ни разговор.

— Делови разговор — повтори Старк с преднамерено неутрален тон.

— Точно така.

— За мен.

— Не, не за теб. За вашите планове за приема. — Дездемона махна с ръка. — Разкажи ми за резервоара за мозъци.

— Нарича се Институт „Розета“. Очите на Дездемона се разшириха.

— Разбирам. Наречен е на името на камъка „Розета“? Надписът, който дал първия ключ за разшифроване на египетските йероглифи?

— Да, точно така. Институтът „Розета“ представлява малка група не прекалено обвързани хора, които се занимават с науката за комплексните структури.

— Искаш да кажеш с теорията на хаоса? Чувала съм за това.

— Това е едно тъпо наименование — рече Старк раздразнен. — Аз предпочитам термина „комплексност“. Хаосът е нещо абсолютно безсмислено. Комплексността, от своя страна, се намира на ръба на хаоса, в граничната зона, където смисълът все още съществува. Закономерностите присъстват дори в най-сложните системи. Но е трудно да бъдат открити и идентифицирани, това е всичко.

— Какво си правил в този Институт „Розета“?

— Специалността ми беше изучаването и развитието на техники за кодиране. Повечето от проектите, върху които работех, бяха предназначени за разузнаването и за научни цели.

— Оу! Това наистина е впечатляващо. Да не си бил някакъв вид правителствен агент? Помагал ли си да се проследяват терористи и контрабандисти?

— За Бога, не — промърмори Старк. — В най-лошия случай съм съдействал като консултант по технически въпроси.

— О!

Старк се усмихна.

— Разочарована ли си?

— Не, само любопитна. — Дездемона отново наклони глава настрана. — И защо тогава вдигаш тежести и се занимаваш с бойни изкуства?

— Институтът е разположен в подножието на хълмовете на Колорадо — обясни търпеливо Старк. — Пътят оттам до Денвър или Боулдър е доста дълъг. И нямаше кой знае какво да се прави, освен да се работи. Но понякога човек се нуждае от пауза. Тъй че, когато решах да спра, се заемах с щангите или с бойните изкуства.

Тя го погледна озадачено.

— И това ли правеше за удоволствие?

— Не — каза Старк. — За удоволствие работех.

— Да. Ти си работил.

— Физическите упражнения ми бяха нужни, за да проясня мозъка си.

— Като антидот против стреса — рече компетентно Дездемона.

— И така би могло да се каже. Тя го погледна палаво.

— В Института „Розета“ имаше ли много жени — учени и инженери?

— Няколко. Но не много. Защо?

— Нима искаш да кажеш, че там си живял като монах?

— Като монах? — Старк имаше чувството, че тя го поднася, но не знаеше как да реагира. — Не те разбирам много добре.

— Ще се опитам да ти обясня. — Дездемона сложи лакти на плота и подпря брадичка върху дланите си. — Имал ли си приятелка в института?

Най-сетне Старк разбра, че тя се интересува от миналите му връзки. Не особено деликатният въпрос го изненада, защото не бе свикнал да обсъжда подобни неща.

— Нека се уточним за какво става дума — рече предпазливо Старк. — Искаш да знаеш, дали съм имал връзка с някоя от жените физици или инженери?

Дездемона издаде някакъв хлипащ звук.

— Какво има?

— Нищо — успя да произнесе тя задавено, грабна една салфетка и припряно покри устата си. — Абсолютно нищо — клатеше глава като луда.

Очите й се насълзиха.

— Смееш ли ми се?

Старк се пресегна през масата и я потупа по гърба.

— Извинявай. — Дездемона трепна и най-сетне се овладя. — Просто ми се стори много смешно.

— Моят предишен любовен живот? На мен никога не ми се е струвал особено забавен.

— Не твоят любовен живот. А отговорът ти на въпроса ми. Винаги ли приемаш личните въпроси така буквално?

— Винаги се стремя да бъда пределно точен — предупреди я той.

— Предполагам, че това е резултат от професията ти. — Дездемона се успокои, но очите й все още танцуваха. — Чувала съм, че хората, занимаващи се с наука, са склонни да приемат всичко съвсем буквално.

— Повечето от нас наистина имат тази склонност.

— Вероятно тя е следствие от цялостната ориентация към критично и аналитично мислене, формирала се в процеса на образованието ви.

Старк обмисля въпроса в продължение на няколко секунди.

— Не, това е нещо вродено. Хората, склонни към точно мислене, гравитират към инженерните науки, защото те съответстват на нагласите им.

— Изобщо, върнахме се на спора за кокошката и яйцето — усмихна се Дездемона. — Може би ние, Уейнрайт, се ориентираме към театралното изкуство, защото имаме артистично мислене.

— Ти като че ли си донякъде изключение във вашето семейство. Единствената с глава за бизнес, както каза братовчед ти, Хенри. И единствената, която не може да играе.

— Не се заблуждавай. Аз не съм добра актриса, но съм първокласна Уейнрайт — тя се замисли. — Ние с теб наистина сме много различни, Старк.

— Знам.

— И това вероятно би трябвало да те тревожи.

— Да — той стана. — Но кой знае защо, то не ме тревожи. Лека нощ, Дездемона.

Тя го изучаваше с тайнствен, неразгадаем поглед.

— Тръгваш ли си?

— Късно е.

Старк заобиколи плота от стъклени тухли и спря пред нея. Безмълвно сведе глава и докосна устните й със своите.

— На всяка цена сложи резето на външната врата, след като си тръгна.

— Добре.

— Утре ще ти се обадя.

— Да — тя се колебаеше. — Приятно ми беше тази вечер, дори и да бе само бизнес.

— Не беше само бизнес. Очите й засияха.

— Радвам се.

— Секретарката ми каза, че другата седмица трябва да съм на някакъв благотворителен бал. Както изглежда, Памела е подарила няколко хиляди долара от моите пари в името на каузата на изкуствата. Мислех да го пропусна, но Мод и Маккалъм настояха да отида. Искаш ли да дойдеш с мен?

Дездемона се усмихна.

— За да си уредим нови сделки и там?

— Мислех, че се получи тази вечер — рече сковано Старк.

— Разбира се — увери го припряно тя. — С удоволствие ще дойда на благотворителния бал с теб.

Старк си отдъхна.

— Благодаря. Ще ти се обадя за подробностите.

— Ще чакам. Извинявай за сцената с Тони.

— Забрави я.

Костваше му огромно усилие да се извърне и да тръгне към вратата, но успя да го направи. Съставил си беше план, преди да излезе от дома си тази вечер, и възнамеряваше да се придържа към него на живот и смърт.

Единственото нещо, което притежаваше в излишък, бе силата на волята. Беше истински виртуоз на отложеното удоволствие. Ако не друго, самотата учеше един мъж поне на това.

Дездемона се смъкна от високото столче и го последва до вратата. Изчака, докато той я отвори, и докосна ръката му.

— Лека нощ, Старк. Той спря.

— Има едно нещо, за което искам да те питам, преди да си отида.

— Какво е то?

— За онези неща, които Тони е намерил в спалнята ти. Страните на Дездемона порозовяха.

— Кирстен ми ги даде. Мостри на стоките в „Екзотика Еротика“. Нещо като благодарствен подарък.

— Така си и помислих — каза той с мрачно примирение. — Значи подписа за заема?

— Разбира се. Кирстен и Хенри са част от семейството. Ние, Уейнрайт, се грижим един за друг. Жестовете не са само от моя страна. В началото, когато започнах с „Райт Тъч“, Кирстен и Хенри ми помагаха, без всякакво възнаграждение.

— Отговори ми на още един въпрос — помоли я Старк. — Ще можеш ли да се справиш финансово, ако се наложи ти да изплащаш заема?

Тя сви устни.

— Кирстен ще успее с „Екзотика Еротика“. В някои отношения тя много прилича на мен. Не само е добър аранжор, но има и усет към бизнеса.

— Сигурно.

Старк още веднъж леко я целуна, излезе в коридора и затвори вратата. Почака да чуе, че Дездемона слага резето и после се отправи към асансьора. Обмисляше двата нови фактора, появили се тази вечер, които по всяка вероятност щяха да повлияят връзката му с Дездемона. Първият от тях бе несъмненото собственическо чувство и враждебността, които видя в очите на Тони Уейнрайт.

Вторият фактор бе твърде голямата вероятност „Екзотика Еротика“ да потвърди със съдбата си мрачните статистики, свързани с прохождащия дребен бизнес. Всяко начало в тези времена бе предизвикателство към тези статистики. „Старк Секюрити Системс“ не беше изключение, но оцеля. Много други обаче, не. А той знаеше, че ако магазинът на Кирстен загази, със сигурност ще повлече след себе си и „Райт Тъч“.

Но чувстваше също така, че нищо не би могло да разубеди Дездемона, да подпише заема. Спомняше си яростта в очите й, когато му каза, че е истинска Уейнрайт. Това му напомняше старата поговорка „да бъдеш роялист повече от краля“. Каквото и да й се бе случило на петгодишна възраст, то я бе направило повече Уейнрайт от всеки истински Уейнрайт от плът и кръв.

Той се запита, какво ли бе да имаш подобна връзка с членовете на едно семейство, да знаеш, че каквото и да става, никога няма да си напълно сам на света.

На Старк му бяха необходими няколко мига, за да осъзнае значението на проблясващите синьо-червени светлини на двете патрулни коли, спрели пред дома му от стомана, бетон и стъкло.

После разбра, че полицията сигурно е пристигнала в отговор на сигнала на неговата алармена система.

— По дяволите!

Той спря в алеята и изключи мотора. Изчака офицера, който тръгна към него. Това бе твърде лош край на една вечер, която от всяка гледна точка бе минала съвсем прилично. Отвори вратата и слезе.

Офицерът спря и извади един бележник.

— Това вашата къща ли е?

— Да. Аз съм Сам Старк.

— Боя се, че току-що е имало опит за проникване с взлом.

— Но крадецът не е успял да влезе, нали? — запита Старк с хладна самоувереност.

Алармената система, която бе инсталирал, бе уникална. Проектирал я беше сам.

— Не. Били са някакви деца. Не професионали. Опитали се да счупят един прозорец от задната страна. Но дори не са успели да го отворят. Още се мъчеха с него, когато пристигнахме.

— Ясно.

Неговата охранителна система, истински шедьовър на инженерното изкуство, си беше свършила работата. Старк изпита моментно задоволство при тази мисъл. Добре измислените неща винаги си плащаха.

— Деца ли казахте?

— Да — офицерът поклати глава. — Като че ли престъпниците с всеки изминал ден стават все по-млади. Тези момчета са само на десет и дванадесет години. Вероятно са търсели нещо, което да продадат набързо и да спечелят. Видео, стереоуредби, такива неща. Цяло щастие, че не са успели да строшат прозореца.

— Поне двадесет минути щяха да им трябват, за да влязат през прозореца, дори и ако имаха чук — каза разсеяно Старк. — А дотогава вие вече щяхте да се появите на сцената. Стъклата ми имат специално покритие. Действа като паяжина. Ако някой счупи стъклото, покритието задържа парчетата на място.

Офицерът се усмихна.

— И моите стъкла у дома са същите.

— Живеем в несигурни времена.

Старк погледна към едната от патрулните коли и видя двете малки фигурки, сгушени на задната седалка.

— И какво следва оттук нататък?

— Голяма бумащина, за съжаление. Вторият полицай се приближи.

— Току-що имах интересен разговор с хлапетата. Те твърдят, че са роднина на собственика на къщата. Казват, че когато разбрали, че не си е вкъщи, решили да влязат и да го почакат. Кълнат се, че не са искали да крадат нищо.

— По дяволите! — Старк усети, че му премалява. — Как казахте, че са имената им?

— Не съм ви казвал — полицаят погледна в бележника си. — Дванадесетгодишният е Кайл Старк. Десетгодишният е Джейсън Старк. Твърдят, че са от Портланд. Познавате ли ги?

Някакво странно примирение изведнъж обзе Старк.

— Никога не съм ги виждал, но знам кои са. Те са мои полубратя.

Полицаят вдигна вежди.

— Наистина съвсем близки роднини, а?

— Така е — каза учтиво Старк.

Около час по-късно Старк влезе в кабинета си, докато Кайл и Джейсън ръфаха сандвичите си с риба тон, които им беше приготвил. Не му дойде на ум какво друго да направи, освен да ги нахрани, докато се опитваше да си изясни ситуацията.

На телефонния му секретар имаше три съобщения, всичките от Алисън Старк, третата жена на баща му, която скоро също щеше да стане бивша, според Кайл и Джейсън. Старк никога не я бе виждал.

Записаният глас на Алисън бе натежал от гняв и напрежение:

„Сам, аз съм Алисън Старк. Никога не сме се срещали, но аз съм последната «бивша» на баща ти. Виждал ли си синовете ми, Кайл и Джейсън? Оставили са ми бележка, че отиват при теб, в Сиатъл. Моля те, обади ми се.“

При следващото обаждане тонът беше с една степен по-настойчив:

„Сам, пак съм Алисън Старк. Обади ми се веднага, щом получиш това съобщение.“

При последното съобщение на Старк му бе ясно, че слуша жена, която се намира на прага на истерията.

„Сам, аз съм Алисън. Ще се обадя на баща ти. Вината е негова. Това копеле може поне веднъж в живота си да поеме някаква отговорност. Момчетата са в криза вече шест месеца и терапевтът им казва, че е заради развода. Кълна се, поех върху себе си всичко, което можах. Кайл и Джейсън направо ме подлудиха, а сега ми сервираха и този тъп номер. Това вече е прекалено, чуваш ли ме? Обади ми се, за Бога!“

Старк натисна бутона за пренавиване на лентата. Това бе последното нещо, което му трябваше.

В продължение на един дълъг миг обмисля какви са алтернативите му. После взе телефона и набра номера.

Една отчаяно звучаща Алисън Старк отговори още по средата на първото позвъняване.

— Крайно време беше да ми се обадиш, Хъдзън. Направо ще полудея. Синовете ти заминаха с автобус за Сиатъл. Сами, за Бога! Те са само на десет и дванадесет, в случай че си забравил, и са съвсем сами там някъде в Сиатъл. Никога няма да намерят техния полубрат. Среднощ е. И сигурно точно в тази минута са някъде на улицата при пласьорите на наркотици и всевъзможни психопати. Какво възнамеряваш да направиш ти в този случай?

— Тук е Сам Старк, Алисън. Кайл и Джейсън са в безопасност при мен.

— Сам! Мислех, че е Хъдзън. Господи, Сам, толкова се тревожех. Ако не беше Клиф, сигурно щях да полудея. Той ми казва, че прекалено се плаша, но…

— Кой е Клиф?

— Доктор Клифърд Тайтъс. Един приятел. Терапевтът на момчетата, всъщност. Бях с него тази вечер, когато момчетата изчезнаха. Прибрах се вкъщи и намерих някаква глупава бележка, че заминават с автобуса за Сиатъл. Наистина ли са добре?

— Малко изгладнели, но иначе екстра. Имаха адреса ми. След като пристигнали на централната автогара, някак си успели да се оправят по схемата на метрото. После взели един автобус, който ги докарал съвсем наблизо. Истински градски момчета, които действат сами, без чужда помощ.

— Когато искат, те и двамата са достатъчно умни, макар и да не личи от оценките им в училище през последната година — рече горчиво Алисън. — Преди получаваха само петици и шестици. А след развода не са носили вкъщи нищо друго, освен двойки и тройки. Провалят се, можеш да ми вярваш. А са умни. Сигурно го правят нарочно.

— Разводът е нещо много трудно за децата.

— Е, ако трябва да бъдем точни, той е труден за всички. Те да не би да си мислят, че са единствените, които са страдали, откак баща им замина с онази тридесет и шест годишна своя секретарка? За мен също не беше лесно, вярвай ми.

— Сигурно не е било.

— И като че ли това не ми стигаше, а Кайл и Джейсън направиха всичко възможно да превърнат живота ми в ад. Клиф казва, че реагират така от гняв и болка по загубата на бащата. Сякаш са единствените, които имат емоционални проблеми. Нямат никакво съчувствие към мен.

— Хм, хм…

— Трябваше да послушам Марлен.

— Втората жена на татко?

— Тя ми се обади, когато разбра, че Хъдзън смята да я напусне заради мен. И ми каза, че ще съжалявам. Но аз като глупачка не й повярвах. Мислех, че съм единствената, която ще може да го промени.

— Виж, Алисън, знам, че имаш проблеми, но те не са мои — каза Старк спокойно, но много отчетливо. — Какво смяташ да правиш с Кайл и Джейсън?

— След като вече знам, че са в безопасност при теб, нямам намерение да правя абсолютно нищо — каза решително Алисън. — Бог ми е свидетел, че и без това сега не бих могла да се оправя с тях. Свършена съм. Нямам повече никакви емоционални резерви. Утре заран ще отида при моя терапевт.

— И ние всички ще седим и ще чакаме тук, докато ти получиш указания от твоя терапевт?

— Момчетата могат да останат известно време при теб, нали така? Лятната ваканция току-що започна. Няма да изпуснат от училище.

— Задръж малко, моля те…

— Ти си им брат, нали?

— Полубрат. И не бях ги виждал до тази вечер.

— И какво от това? От години Хъдзън им пълни главите с истории за теб, че си някакъв суперучен от ракетните полигони, който работи специално за правителството. Те самите обожават компютърните игри. Смятат те за някакъв компютърен супермен.

— Алисън, Кайл и Джейсън могат да останат тази нощ, но това е всичко. Ще трябва да се погрижиш да дойдеш и да ги вземеш утре заран.

— Нямам намерение утре да шофирам чак до Сиатъл. Имам час при терапевта си и Бог ми е свидетел, че се нуждая от съвет. Кажи на Кайл и Джейсън, че се надявам, да разбират през какво минах тази вечер. Лека нощ, Сам.

— Чакай, Алисън…

Беше прекалено късно. Звукът от другия край на линията даде на Сам категорично да разбере, че Алисън е затворила телефона.

— По дяволите! — Старк гледаше с празен поглед слушалката.

Една фигура се раздвижи до вратата на кабинета.

— Мама ли беше?

Той бавно се извърна. На прага стоеше Джейсън. В ръката си държеше половината от сандвича.

— Да. Много се тревожи за вас.

— Ще се почувства по-добре, след като поговори с психиатъра си. — Джейсън отхапа от сандвича.

Кайл се появи зад брат си.

— Винаги е така.

— Това е окуражаващо.

— Можем ли да останем тази вечер? — попита Джейсън.

Старк се вгледа в странно познатите черти на своите малки полубратя. Сякаш гледаше в огледало, където бе отразено миналото.

И двете момчета имаха почти черна коса. Интелигентните им зелени очи бяха засенчени от лещите на очилата. И двамата имаха високите скули и суровите черти на Хъдзън Старк, ясно очертани, дори в тази ранна възраст. Изглеждаха слабички, бледи и някак сгърбени от притеснение.

Главната разлика между него и полубратята му беше, че той нямаше при кого да избяга, когато родителите му се разведоха.

— Вие с Кайл ще останете тук тази нощ — каза Старк. — А утрезаран ще направим план как да се върнете у дома.

— Ние не искаме да се връщаме у дома.

— Ще говорим за това сутринта — отсече той.