Вярвай ми

II

— Каква гадост! Публиката направо се отврати! — Жулиета Уейнрайт, облечена в плътно прилепнало черно трико и джинси, се срина на пейката до Старк.

— Свършени сме.

Старк дискретно отмести чашата си с кафе встрани от разпилените й коси. Внимателно наблюдаваше появата на поредната представителка на фамилията Уейнрайт. Тя твърде много приличаше на другите членове на сякаш безбройното семейство на Дездемона, с които се бе запознал тази вечер.

Почти всички Уейнрайт притежаваха някаква котешка грация, съчетана със специфичен оттенък на лукавство. Високи, гъвкави, елегантни, те имаха остри, запомнящи се лица, кехлибарени очи и светлокестеняви коси. Като група представляваха великолепна гледка. Движенията им бяха изтънчени, драматични или, най-малкото, необикновени.

Доколкото Старк можеше да прецени, Дездемона бе единственото изключение. Ако трябваше да бъде точен, трябваше да признае, че външността й не бе чак толкова ефектна, както на другите от семейството. Тя беше по-ниска от тях. Движенията й бяха енергични и малко резки, лишени от ленивата котешка грация.

И все пак, от нея се излъчваше нещо много нежно. Нежно и безкрайно привлекателно. Имаше пълни, миловидни устни, огромни сини очи и буйни, дръзко щръкнали червеникави къдрици. Заобиколена от драматичните си роднини, тя напомняше на рижо котенце, попаднало случайно в семейство на леопарди.

Беше късно и уютното кафене, с подходящото название „Муза“, бе изпълнено с членове на фамилията Уейнрайт и други хора от театъра. Повечето от тях бяха намерили тук подслон след малката мърлява „Рампа“, която се намираше само през една сграда. Актьорите и сценичните работници разговаряха с шепата отчаяни театромани, които храбро бяха издържали вечерното представление до последното действие.

— Не са се отвратили, Жулиета — рече успокояващо Дездемона. — Те просто не го разбраха.

— Отблъсна ги. — Жулиета затвори очи в явна тревога. — Струваше ми се, че публиката седи в някоя морга и наблюдава аутопсия. Отзивите ще бъдат ужасни и пиесата ще бъде свалена само след седмица. Чувствам го.

В себе си Старк се съгласи с нея. Отпи от кафето си и се въздържа от всякакъв коментар. Пък и никой се нуждаеше от такъв. Уейнрайт бяха напълно способни да водят разговор и без негова помощ. Във всеки случай, би му коствало доста усилия да вземе думата.

— Кого го е грижа за отзивите? — обади се Кирстен Уейнрайт от другия край на масата. — Това е периферен театър. Играят се експериментални пиеси. Известните критици никога не идват тук. Ако идваха, театърът нямаше да бъде периферен.

„Поне не съм единственият, който не е разбрал «Муха на стената»“, помисли си Старк. Погледна към Кирстен. Тя не беше родена Уейнрайт, но с красивото си лице, златисто кестеняви коси и кафяви очи отлично се вписваше в семейния портрет. Беше му представена като съпруга на братовчеда на Дездемона, Хенри, който също беше на тяхната маса.

Сепарето беше препълнено, но това явно не смущаваше никого. С изключение на Дездемона, останалите Уейнрайт се изтягаха наоколо във всевъзможни артистични пози, в негласен спор за пространството и за вниманието на околните. Дездемона седеше по средата, точно срещу Старк, притисната между Хенри и Кирстен, които говореха през главата й.

— Лошите отзиви означават, че хората няма да купуват билети, и пиесата ще бъде свалена — простена Жулиета. — И пак ще остана без работа.

Тя стисна главата си с ръце. Косата й рукна като водопад и се разстла върху масата.

— Шоуто просто има някои проблеми. Това бе премиерата, какво друго очакваш? — Дездемона се пресегна и я потупа по рамото. — Не си ти виновна, че публиката не проумя значението на палката за убиване на мухи в мизансцена.

— Хей, горе главата, Жулиета! — Хенри Уейнрайт, красив кестеняв мъж, погледна съчувствено отчаялата се актриса. — Какво можеш да направиш, след като тази вечер театърът бе пълен само с плебеи от Ийстсайд?

— Хенри е прав — потвърди Кирстен. — Всеки знае, че тия хорица от предградията искат само сапунени опери. Просто нямаше подходяща публика.

Хенри се намръщи.

— Точно там е проблемът. Но какво правеха те тук, по дяволите? Би трябвало да са в „Театъра на Пето авеню“ и да се блъскат за новото шоу „Саут Пасифик“.

— „Рампата“ има финансови проблеми — довери му тъжно Жулиета.

— Да не би това да е нещо ново? — отвърна той — „Рампата“ ги има още от деня, когато бе открита. Както повечето малки театри.

— Затова Иън Айвърс измисли този невероятно хитър начин да напълним залата — каза Жулиета. — Организира комплексно мероприятие за хората от Ийстсайд. С вечеря, театър и посещение на центъра на Сиатъл. Билетът включва и транспортните разходи.

Дездемона вдигна вежди.

— И транспортните разходи? — Жулиета направи гримаса.

— Той нае едно корабче, за да ги превози през езерото. Хенри леко подсвирна.

— Иън Айвърс с поредния си удар. Да докара тук цял автобус ийстсайдци да гледат някакъв авангарден театър! Човек направо се стряска. Сигурно е бил съвсем отчаян.

— Кой е Иън Айвърс? — запита Старк с известно любопитство.

— Собственикът на „Рампата“ — обясни му Дездемона. — Всъщност, той е цялата „Рампа“. Продуцент, управител, режисьор, наречи го както искаш, но той върши всичко.

— „Рампата“ е негово творение — добави Хенри. — Целта на Иън Айвърс в този живот е, да се прочуе като човек, задържал се върху самото острие на модерния театър в Сиатъл.

— Защо? — попита Старк.

Всички Уейнрайт на масата го погледнаха така, сякаш бе изрекъл нещо изключително глупаво.

Това бе нещо ново за Старк. Не бе свикнал да вижда подобно изражение на лицата около себе си.

На Дездемона й дожаля за него.

— За да може да отиде в Ню Йорк и наистина да постигне нещо, естествено.

— Разбирам — кимна той.

Дездемона му подари учтива усмивка и веднага започна отново да успокоява Жулиета.

— Забрави за тези хора от предградията. Изпълнението ти беше блестящо. Абсолютно блестящо. Нали беше блестящо, Старк?

Старк, който винаги се притесняваше от светски разговори, съзна, че от него се очаква да каже нещо интелигентно за ролята на Жулиета в една пиеса, сторила му се по-неразгадаема и от объркан компютърен код. С мъка затърси думите.

— Вие бяхте най-необикновеният убиец на мухи, който съм виждал някога — успя да каже най-сетне.

Жулиета вдигна глава и го погледна с новопробудена надежда в златистите си очи.

— Наистина ли?

— Безспорно — потвърди той. Дездемона го изгледа одобрително.

— Особено накрая, когато тя сплеска мухата върху стената. Не беше ли страхотна сцена?

Старк отново предпазливо отмести чашата за кафе от стелещите се коси на Жулиета.

— Почти успях да усетя съвършената сплесканост на мухата в момента на удара.

Одобрението в очите на Дездемона се промени към нещо, приличащо на подозрение. Старк съвсем леко вдигна рамене. „Е, правя, каквото мога.“

Изненадваше го не това, че не бе разбрал и дума от налудничавата пиеса, да не говорим за символиката на убийството на мухи, а фактът, че наистина се бе забавлявал, макар и по доста особен начин.

Причината бе в Дездемона и той го знаеше.

Все още не бе сигурен защо й позволи да го замъкне в кухнята на фирмата за доставки „Райт Тъч“ на вечеря с колоритния й персонал, състоящ се в по-голямата си част от безработни актьори. Още по-малко можеше да си обясни защо бе придружил Дездемона и някои от роднините й на перверзното представление в един театър, толкова малък, че би могъл да се побере целият, заедно с публиката, в офиса му.

От друга страна, специално тази вечер като че ли нямаше кой знае какъв избор за развлечения. И ако сега не седеше тук, в кафене „Муза“ на „Пайъниър скуеър“, с отбрани членове на клана Уейнрайт, сигурно щеше да седи сам у дома си с бутилка свръхскъпо шампанско, козе сирене и лаконична бележка от годеницата си. Което щеше да е същото, като първата му провалена сватбена нощ преди две години.

Беше свикнал да остава сам, когато нещата вземеха лош обрат. По същата причина бе свикнал да бъде сам и, когато нещата отиваха на добре. Отдавна бе придобил навика да приема пораженията и да празнува триумфите си в уединение. И това се бе превърнало в начин на живот.

В момента, когато осъзна с вледеняваща сигурност, че Памела няма да се появи, единственото му желание беше да остане сам. И да се освободи по най-бързия начин от двестате гости на сватбата, от обслужващия персонал и всички останали свидетелства за бедствието.

За щастие, всички, включително и Дейн Маккалъм, негов приятел, кум и вицепрезидент на „Старк Секюрити Системс“, бяха разбрали състоянието му и бързо се бяха сбогували. Изключение бе направила собственичката на фирмата за доставки, Дездемона Уейнрайт. Старк я бе забелязал за първи път, когато тя решително бе нахълтала в кабинета му, размахвайки сметката си.

Седнал зад бюрото си, бе успял да я разгледа внимателно. Беше облечена в екстравагантен малък смокинг, не много по-различен от неговия, но с доста по-интересна кройка. Старк с лека изненада бе установили, че въпреки отвратителното си настроение, все пак беше в състояние да оцени гледката.

Дездемона не беше много висока, бюстът й не бе кой знае колко внушителен, но от кръста надолу бе приятно закръглена. Старк смяташе, че именно там си струва жената да е позакръгленичка.

Първоначално решителността й да измъкне на всяка цена чек от него, го бе сепнала. Предполагал бе, че Памела се е погрижила за разноските по приема, наред с останалите подробности по церемонията. Памела знаеше много добре, че той няма понятие от тези неща, нито пък има интерес да ги учи. Проявяваше твърде малко търпение към светската страна на бизнеса и на живота изобщо.

За нещастие, финансовото му преуспяване рязко го бе оттласнало в един съвършено нов свят, където светските задължения бяха неотделимо преплетени с изискванията на бизнеса. От всичко това си бе направил извода, че му е нужна жена и бе тръгнал да я търси.

Преживяното го беше научило, че най-добре се справя с хладни, не особено емоционални и уравновесени жени — такива, като Памела Бедфорд. Разбира се, ако се съдеше по събитията от днешния ден, това беше твърде силно казано. Неговото „най-добро“ се бе оказало пълен провал.

Висока, грациозна, златокоса и синеока, Памела отговаряше съвсем точно на описанието „блондинка северен тип“. Притежаваше изтънченото високомерие на жените, родени в семейства с толкова старо богатство, че имаше опасност то да се е покрило с плесен. Памела въплъщаваше представата на Старк за фина, изискана дама.

Три минути след като се бе запознал с нея, той си беше казал, че точно това е жената, която търси. С произхода и връзките на семейството си, Памела чудесно щеше да се справи с нарастващите светски и обществени ангажименти, които го затрупваха. Тя сигурно знаеше как трябва да се забавляват влиятелни клиенти. И без съмнение, щеше да съумее да даде отпор на местните политикани и дамичките от благотворителните общества, които непрекъснато се мъчеха да измъкват пари от него.

Небрежните разговори по коктейлите и приемите бяха представата на Старк за кошмар. Памела, от своя страна, бе родена в свят, където тези неща се научаваха още по рождение. Тя винаги знаеше какво трябва да се направи и как точно да се направи. Старк копнееше да й прехвърли всички тези дразнещи подробности от живота извън работата си.

Памела изглеждаше така възхитително предсказуема.

Изоставянето на годеника си пред олтара този следобед, вероятно бе първият път в живота й, когато тя бе направила нещо, способно да възмути госпожица Менърс или Емили Поуст.

Старк подозираше, че от друга страна, Дездемона Уейнрайт е идеалният пример за хаотична динамика в действие. Различните изражения пробягваха по лицето й със скоростта и променливостта на атмосферните фронтове над Сиатъл. Което не беше добър знак. Той си бе създал правилото да избягва темпераментните жени. Обикновено те му отвръщаха със същото и го намираха за твърде скован.

Единственото разумно нещо бе, да се раздели учтиво с Дездемона. Знаеше, че е емоционално уязвим. Бе способен да засича компютърните крадци с невероятна ловкост, но изобщо не беше в състояние да разгадае динамиката на междуличностните отношения. Ако питаха него, именно човешките отношения, а не новите гранични пространства на математиката и физиката заслужаваха популярното определение „теория на хаоса“.

Фирмата за доставки на Дездемона се намираше в един стар, преустроен тухлен склад на „Пайъниър скуеър“. Там, настанен на една маса с персонала на „Райт Тъч“, Старк бе изял изненадващо количество от тортелините и питките с аспержи, които му бяха стрували толкова скъпо.

И междувременно беше открил, че цялото семейство на Дездемона, от три поколения насам, са хора на театъра.

Винаги бе смятал, че хората от театъра са високопарни, финансово нестабилни и темпераментни. Нищо от видяното дотук не бе променило мнението му.

Но кой знае защо, това нямаше чак такова значение тази вечер. Предполагаше, че имаше нужда от нещо, което да отвлече ума му от проблемите, а Дездемона и роднините й в този смисъл му направиха чудесна услуга. Склонен бе дори да признае, че в представлението „Муха на стената“ — двусмислена, мрачна и абсолютно неразбираема модернистична дивотия — също имаше някои интересни моменти.

— Съвършената сплесканост на мухата. — Хенри кимна замислено. — Знаеш ли, че това е невероятно проницателно определение, Старк? Не бях мислил за този елемент от ролята на Жулиета. Но тя действително го въплъти, нали?

Старк усещаше, че навлиза в опасна територия. И се опита да се измъкне.

— Бях силно впечатлен. — Очите на Кирстен се разшириха.

— Съвършено точно. Сплескаността. Невероятно беше, Жулиета.

— Наистина ли го мислите? — запита развълнувано Жулиета.

— Разбира се — увери я ентусиазирано Дездемона. Понечи да каже още нещо, но се спря и вдигна поглед, когато една сянка падна върху масата.

— О, здрасти, Иън. Страхотно шоу.

— Мона! — възкликна новодошлият. — Радвам се да те видя. Кой е приятелят ти?

— Това е Сам Старк. Всички го наричат Старк. Старк, това е Иън Айвърс.

— Здравейте — каза Старк.

Иън го погледна с артистично изумление.

— Не и Сам Старк от „Старк Секюрити Системс“? — Старк реши, че сам по себе си въпросът не изисква отговор, и отпи още една глътка от кафето.

Хенри се намеси, за да заглади неловката пауза.

— Той същият.

— Нима? — ухили се Иън и радушно подаде ръка. — Радвам се да се запознаем. Нямах представа, че се интересувате от театър.

— Не точно — промърмори Старк.

Имаше чувството, че няма да хареса Иън Айвърс.

Иън беше към средата на тридесетте. Нисък и, както Старк установи при неохотното ръкостискане, с неприятно влажни длани. Брадичката и талията му вече бяха доста поотпуснати. А може и никога да не са били по-твърди. Дългата му и пооредяла на темето коса бе вързана на опашка. На едното му ухо проблясваше златна обеца. Артистично широките му маслиненозелени панталони се диплеха над обувките. Преливащото черно и зелено на ризата просветваха на неоновата светлина.

— Без да искам чух забележката ви, Старк — каза Иън с израз на най-дълбоко възхищение. — Хенри е прав. Много точно сте схванал замисъла в изпълнението на Жулиета. Тук всичко е абсолютно плоско. И не пропускайте елемента на катарзисното сексуално освобождаване в момента на удара.

Старк скришом избърса ръката си в салфетката на масата.

— Не съм сигурен, че успях да хвана това.

— То бе загатнато съвсем дискретно — увери го Иън. — Слушайте, трябва да бягам. Чакат ме едни хора с пари. Обещах им да поговорим веднага след представлението тази вечер. Но ще се радвам да се видим отново, Старк. Съвременният театър има нужда от хора като вас.

Старк го погледна озадачено.

— Съмнявам се.

— Ей, говоря сериозно — възкликна Иън. — Малко хора с вашето положение биха осъзнали значимостта на един периферен театър. Ще се върна при вас. — Той махна на Дездемона. — Доскоро, Мона.

Кимна за сбогом и забърза към едно друго сепаре в ъгъла.

Дездемона сбърчи нос, приведе се към Жулиета и й заговори почти шепнешком:

— Честно казано, не мога да повярвам, че ти и леля Бес държите да излизам с него. Знаеш, че никога не излизам с мъже, които ме наричат Мона.

— Дай му шанс — настоя Жулиета също така тихо. — Той наистина не е лош човек и двамата имате твърде много общо.

— О, стига! — Дездемона завъртя очи нагоре и погледна малко накриво Старк. — Жулиета и леля ми са непоправими сватовници.

— Разбирам — рече Старк, като мислено си отбеляза никога да не я нарича Мона. — Но все пак трябва да признаете, че Дездемона е доста необикновено име в наши дни.

— Аз сама си го избрах, когато бях на пет години — заяви гордо тя.

Старк кимна.

— Кое е тогава истинското ви име?

— Дездемона е истинското ми име.

— Искам да кажа, как ви наричаха, преди да станете Дездемона?

— Сюзън или нещо подобно. Вече не помня със сигурност.

Старк я гледаше смаян. Никой на масата не изглеждаше заинтригуван от темата. Той си спомни, че актьорите често сменяха имената си. Още едно доказателство за непостоянната им природа.

Жулиета мрачно въздъхна.

— Знаеш много добре, че не съм се стремила да включа елемент на катарзисно сексуално освобождаване.

Очите на Дездемона проблеснаха.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — потвърди Жулиета.

— Вероятно това обяснява защо не го разбрах — каза Старк.

— А може би трябваше да опитам — продължи Жулиета. — Можеше да заинтригува ийстсайдците.

— Не се безпокой — опита се да я утеши Хенри. — Ще мине поне една седмица, преди да спрат пиесата.

— Пък и винаги можеш да разчиташ на дневната си работа — увери я бодро Дездемона.

Хенри се засмя.

— Точно така. — Той непринудено обгърна раменете на Дездемона. — Слава Богу, че поне един от членовете на фамилията е постигнал финансова стабилност.

Жулиета се свлече грациозно в дъното на сепарето.

— Понякога си мисля, че съм обречена да пълня гъбени шапчици до края на живота си.

— Трябва да благодариш на Старк, че все още има гъби, които да се пълнят. — Очите на Дездемона срещнаха неговите над ръба на чашата — „Райт Тъч“ има шанс да оцелее и през следващите три месеца, благодарение на факта, че той беше достатъчно доблестен рицар, да плати за проваления прием този следобед.

Кой знае защо, Старк се смути.

— Да не говорим за това…

— Да те изоставят пред олтара! — Жулиета моментално забрави собствените си тревоги. — Невероятно! Никога досега не съм срещала човек, който е бил изоставен пред олтара. Съжалявам, че го пропуснах. Имах репетиция.

— На мен също ми се искаше да съм го пропуснал — промърмори Старк.

— Кирстен и аз се занимавахме с шампанското — обади се Хенри. — Видяхме всичко. Много тежка сцена. Пред двеста души публика.

— Сериозно? — Жулиета смаяно погледна Старк. — Двеста души са ви видели в това положение?

— Цялата къща беше пълна — призна той.

Хенри се надвеси над чашата си с еспресо и се втренчи в него.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Зависи — отвърна Старк.

— Как се почувствахте, когато разбрахте, че тя ви е зарязала? Искам да кажа, кое беше първото нещо, което ви мина през ума.

— Вероятно същото, което е минало през ума на мухата, секунди преди палката да я застигне в „Муха на стената“.

Кирстен се ухили.

— Искате да кажете, че сте се почувствал на ръба на катарзисно сексуално освобождаване?

— Не точно. — Старк погледна към Дездемона. — Струва ми се, че би могло да се изрази с думите: „Какво изобщо правя тук, след като бих могъл да прекарам такъв чудесен ден в офиса си?“

Красивите устни на Дездемона се присвиха съчувствено.

— И тази мисъл, без съмнение, съвсем скоро е била последвана от констатацията, че ще му се наложи да плаща за сватбата, независимо, че не е успял да се ожени.

— Значи годеницата изчезна и ви остави да плащате цялата сметка! — поклати глава Хенри. — Ама че използвачка.

— Сигурно и така може да се каже — съгласи се Старк.

— Независимо от това, всички ние се радваме, че платихте сметката — вметна Жулиета. — На Дездемона й се наложи да купи много продукти на кредит за тая веселба. Ако не се бяхте издължил, наистина щеше яко да загази.

— Което щеше да е лоша новина за фамилията Уейнрайт — добави Хенри. — Разчитаме на работата си при нея, когато си почиваме между ангажиментите, както обича да казва баща ми.

— Дездемона е първият член на семейството от три поколения насам, който има постоянна работа — обясни Жулиета. — И ако съм откровена докрай, трябва да призная, че представителите на по-възрастното поколение го намират малко смущаващо.

Дездемона иронично вдигна чашата си за наздравица.

— Единственото петънце върху блестящия герб на фамилията Уейнрайт.

— Но полезно петънце — каза Кирстен. — Всъщност, аз също смятам да последвам примера ти.

— Смятате да си намерите постоянна работа ли? — запита Старк.

— Имам намерение да започна малък бизнес, също като Дездемона.

— Доставки ли?

— Не точно. — В очите на Кирстен просветна вълнението на начинаещия предприемач. — Възнамерявам да открия един много изискан, много аристократичен бутик точно тук, на „Пайъниър скуеър“.

Старк огледа внимателно дългия лилав блузон, който тя носеше над чифт плътно прилепнали лилави панталони.

— Нека се опитам да отгатна. За модно облекло?

— В никакъв случай — контрира го Кирстен. — В Сиатъл има безброй такива бутици. Смятам да отворя един много специален магазин. Място, където може да се намери всичко за задоволяването на женските сексуални фантазии.

Старк се зачуди, дали не беше пропуснал нещо от разговора. Това непрекъснато му се случваше.

— Сексуални фантазии?

— Атрактивно оцветени кондоми, например. Както знаете, повечето кондоми в тази страна се купуват именно от жените.

— Хм, не знаех — призна си той.

— И интересно бельо. Може би и някои кожени аксесоари, вибратори, обучаващи видеофилми, еротика, писана от жени и за жени, този род неща.

— Разбирам — кимна Старк.

— Всичко това ще се продава в много изискана обстановка. — Хенри гордо се усмихна на жена си.

— Изискана? — повтори предпазливо Старк.

— Смятам да го нарека „Екзотика Еротика“ — поясни Кирстен. — Ще бъде място, обзаведено и ръководено от жена и ориентирано изцяло към дамската клиентела. Разбира се, мъжете, които се интересуват от чувствени играчки за подарък на жените си, също ще бъдат добре дошли.

Старк я погледна заинтригуван.

— Истина ли е това?

— „Екзотика Еротика“ ще бъде място, където професионалистките и домакините от предградията ще се чувстват еднакво удобно.

— Дори и ийстсайдците ли?

— Особено ийстсайдците — потвърди Кирстен. — Ще бъде много изискано, както ви казах.

— И съвсем ненатрапчиво — добави Жулиета, в случай че Старк не е разбрал замисъла.

— Със сигурност ще бъде много дискретно — съгласи се Хенри.

Кирстен се приведе напред. Очите й бяха изпълнени с устрема на кръстоносците.

— Давате ли си сметка, че в тази култура наистина няма нито едно почтено място, където жената да купи неща, необходими за задоволяване на сексуалните й нужди?

— Хм… Честно казано, не съм се замислял много по въпроса — призна Старк.

— Кой знае? — каза Хенри. — Ако идеята проработи, може би Кирстен ще осигури на жените тази привилегия.

— Кога смятате да отворите вашия магазин?

— Веднага щом успея да убедя Дездемона, да стане гарант на заема, който ще трябва да изтегля от банката.

Старк внимателно остави чашата си на масата.

— Значи такава е ситуацията. — Хенри се намръщи.

— Какво трябва да означава това? — Дездемона се усмихна малко прекалено бодро.

— Стига, Хенри. Човекът имаше лош ден. Стана късно. Най-добре ще е да приключваме нашето малко парти.

Хенри погледна масивния часовник с Мики Маус, който носеше на китката си, и се изхлузи от сепарето.

— Само дванадесет и половина е.

— Утре заран имам разговор за един нов ангажимент. — Дездемона също стана от мястото си. — И не забравяйте, че очаквам всички, които ще бъдат на работа в „Райт Тъч“, не по-късно от десет. След обед ни предстои онази благотворителна изява.

— Ще бъдем точни — обеща Жулиета. — Наистина ли мислиш, че бях добра тази вечер?

— Страхотна беше — увери я Дездемона.

— Моля да ме извините — рече Старк. — Но имах тежък и дълъг ден.

— Да, сигурно. — Хенри го погледна съчувствено. — Разбираме ви.

Жулиета се отмести от пътя му.

— Съжалявам за онова, което ви се е случило днес.

— Ще оживея. — Старк мълчаливо се изправи, без да знае какво да каже на тези непознати, които го бяха взели под крилото си за вечерта. — Благодаря за пиесата. И за кафето.

— Няма защо — каза Хенри. — Заслужихте си поканата за „Муха на стената“, а и вие платихте кафето.

— Вярно — спомни си Старк. — Но независимо от всичко, благодаря за компанията.

Хенри сви рамене.

— Трябва да ви се признае, че изиграхте сцената този следобед като истински професионалист. Намерихте възможно най-точното съчетание от цинично презрение и арогантна гордост. Публиката ви хареса.

— Имам известен опит. — Старк свали кадифеното си сако от закачалката и се обърна към Дездемона. — Ще ви изпратя до вкъщи.

Тя се усмихна.

— Благодаря, но живея само през три преки оттук и колата ми е паркирана отпред.

— Тогава ще ви изпратя до вкъщи и ще си взема такси. Тя го погледна някак особено, но не възрази повече.

Старк я хвана под ръка. Усещането беше приятно. Изведе я от препълненото кафене в хладната пролетна нощ.

„Първо авеню“, което пресичаше „Пайъниър скуеър“, бе пълно с хора, както обикновено в събота вечер.

Лек джаз и тежък рок се лееха от отворените врати на ресторантите и баровете от двете страни на улицата. Мускулести гардове седяха на високи столчета до входовете на клубовете и флиртуваха със стройни млади жени с ярко червило на устните и фалшиви диаманти на носовете.

Червената тойота на Дездемона беше паркирана до бордюра. Тя седна зад кормилото и отвори другата врата. Старк не можеше да се сети за нищо особено умно, което да каже, така че продължи да мълчи и, когато тръгнаха.

След като отминаха първия блок, забеляза, че не изпитва обичайното напрежение от необходимостта да започне разговор. Беше истинско облекчение.

Две преки по-нататък Дездемона зави, спусна се по една алея зад старо тухлено здание и използва дистанционно устройство, за да отвори стоманената врата на гаража. После вкара тойотата и я паркира.

Старк слезе и я придружи до асансьора.

— Искате ли да дойдете в апартамента ми и да си повикате такси? — попита Дездемона, докато чакаха вратата на асансьорната кабина да се отвори.

Старк внезапно осъзна, че искаше да се качи в апартамента й повече от всичко друго на света. „А това трябваше да бъде моята брачна нощ!“ — мина му през ума.

— Не. Ще изляза през фоайето. Ще си хвана такси на улицата.

Вратите на асансьора се отвориха. Дездемона влезе вътре и Старк я последва. Стори му се, че тя се напрегна, когато потеглиха нагоре. Наблюдаваше я с ъгълчето на окото си и би могъл да се закълне, че Дездемона правеше някакво упражнение за дълбоко дишане. Преди да успее да измисли как да я попита учтиво, дали нещо не е наред, асансьорът спря.

Дездемона го погледна изпитателно.

— Надявам се, че сте добре.

— Да.

— Наистина съжалявам за станалото днес.

— Забравете го.

— Сигурно е било истински ад за вас.

— Както ви казах, човек свиква и с това.

— Изобщо не ви вярвам. — Тя леко докосна ръкава на кадифеното му сако. — Грижете се за себе си.

— Добре. — Старк направи пауза. — Мога ли да ви дам един съвет?

— По въпроси на компютърната сигурност?

— Не. По семейни въпроси.

В косата й проблеснаха червени светлинки, когато наклони глава на една страна.

— Какъв съвет?

— Не се съгласявайте да ставате гарант на онзи заем на жената на братовчед ви.

— Аз съм единственият човек от семейството, на когото банката би гласувала доверие.

— Прекалено рисковано е. Същото е, като да дадете парите на заем на самата нея.

— Така ли?

— Никога не е много разумно, да се заемат пари на роднини — обясни търпеливо Старк.

Изражението на Дездемона стана някак особено тъжно.

— Вие не сте много близък със семейството си, нали?

— Какво общо има това?

— Нищо. Съжалявам, че не можахте да се запознаете с родителите ми и с брат ми, Тони. Тони е в Лос Анжелис. Направи удар в сапунените истории.

— Да не би да е в пералния бизнес? Дездемона се разсмя.

— В една сапунена опера. Родителите ми поставят „Моята прекрасна лейди“ в един кафе-театър в Тъксън.

— Изглежда имате голямо семейство.

— Което е истински късмет за мен. Старк я погледна замислено.

— По-скоро ми се струва, че те са късметлиите. Вие очевидно сте финансовата ос на цялата операция.

Очите й се разшириха от изненада.

— Не разбирате. Ние сме семейство. Поддържаме се един друг. Дори имаме поговорка, че единственото нещо, на което един Уейнрайт може да разчита, е друг Уейнрайт.

„И те всички разчитат на вас“ — помисли си Старк.

— Никога не съм чувал точно тази поговорка.

— Това е семейният ни девиз. А, преди да си тръгнете, позволете ми да ви дам нещо. — Дездемона бръкна в чантичката си и извади една малка визитна картичка. — Знам, че последното, за което желаете да мислите сега, е възможността да организирате някакво друго светско събиране. Но човек никога не знае.

Старк взе картичката.

— Благодаря.

— Лека нощ, Старк.

— Лека нощ.

Старк видя странното напрежение да се връща в очите й, докато вратите на асансьора се затваряха.

Поколеба се още миг, после се извърна и излезе от фоайето. Почти веднага намери такси. Качи се и се облегна на седалката. Пръстите му несъзнателно погалиха релефния надпис „Райт Тъч“ върху картичката, която му беше дала Дездемона. После я прибра в джоба на сакото си.

Чувстваше се уморен и някак остарял. Питаше се къде ли е Памела, и какво ли прави тази вечер.

Може пък да беше за добро. Някак си имаше предчувствието, че бракът им не би продължил дълго. Браковете бяха нещо крехко. Малко хора притежаваха нужната устойчивост, за да ги съхранят. Повечето се измъкваха, когато започнеха мъчнотиите.

Старк знаеше доста по въпроса. Родителите му се бяха развели, когато беше на десет години.

Бе останал при майка си, която се бе омъжила отново и бе създала свое второ семейство. Известно време баща му бе идвал да го вижда през почивните дни, но визитите му ставаха все по-редки и по-редки. А накрая съвсем бяха престанали.

Спомняйки си онова време, Старк трябваше да признае, че той самият бе с доста труден характер. Мрачен, непокорен, враждебен и неотзивчив. Майка му и вторият му баща, ангажирани с новороденото си бебе, скоро изгубиха търпение.

Заведоха го на психолог, а Старк си отмъсти, като се обви в пълно мълчание. Когато психологът вдигна бялото знаме, вторият баща на Старк, преуспяващ бизнесмен, намери решението, удобно за всички. Старк бе изпратен в един пансион на Изток, на три хиляди мили от родния му град.

Роден и израсъл на Западното крайбрежие, той трудно се адаптира в скъпото училище. Остана си самотник почти до края. Но под ръководството на учителите, които доловиха острия ум зад враждебното му поведение, Старк откри математиката, физиката и накрая компютрите.

Скоро разбра, че пасва чудесно в тези спокойни, подредени пространства, където господстваха логиката и разумът, а чувствата не се намесваха.

Бащата на Старк се беше женил още два пъти в годините след първия си развод. Старк смътно си даваше сметка, че освен природените си брат и сестра от страна на майка си, има и някакви братя в Портланд. Той никога не ги беше виждал. Колежът го отведе в университета, който от своя страна го отпрати към Института „Розета“. Институтът пък го насочи към „Старк Секюрити Системс“.

Животът продължаваше. По един или друг начин Старк и роднините му почти безнадеждно се отдалечиха един от друг. Но като че ли това не правеше впечатление на никого.

Не че съвсем беше изгубил връзка. Все още се обаждаше на родителите си за рождените им дни. Те, на свой ред, му изпращаха картички за Коледа.

Бе поканил за сватбата майка си и баща си, но нито единият от двамата не бе дошъл. Старк им бе благодарен за това. Достатъчно унизително бе да си изоставен пред олтара и без присъствието на родителите ти.

Тази мисъл го сепна и го върна в настоящето. Той бръкна в джоба на сакото си и извади личния си дигитален секретар. Включи малкия компютър и си отбеляза, да се обади на родителите си и да им съобщи, че в края на краищата, пак не бе успял да се ожени.

Надяваше се поне, да не са си правили труда, да изпращат подаръци този път. Беше му ужасно неприятно да връща кристалната купа, която майка му бе изпратила преди две години. А така и не бе успял да върне сребърния поднос, който бе получил от третата жена на баща си.